Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (6) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Последното прелъстяване на Нагуала Хулиан

Във вътрешния двор на дон Хуановата къща беше прохладно и тихо като в манастирски параклис. Имаше няколко големи плодни дръвчета, които бяха засадени така плътно едно до друго, че по всяка вероятност регулираха температурата и поглъщаха целия шум.

Когато навремето пристигнах за пръв път в неговата къща, направих забележка относно странния начин, по който бяха засадени тези плодни дървета. Лично аз бих ги засадил на по-голямо разстояние едно от друго. Отговорът на дон Хуан беше, че дърветата не били негова собственост, че били свободни и независими дървета-воини, равноправни членове в неговата воинска група, и че забележката ми, макар и смислена за обикновените дървета, в случая била неуместна.

Отговорът му ми прозвуча метафорично. Онова, което тогава дори и не подозирах, бе, че всяка дума на дон Хуан трябваше да се разбира буквално.

Дон Хуан и аз седяхме в плетени кресла с лице към плодните дървета. Те бяха целите отрупани с плод. Отбелязах, че гледката е прекрасна, но в същото време и малко странна, тъй като не беше сезонът на плодовете.

— Има една любопитна история — вметна дон Хуан. — Както вече знаеш, тези дървета са воини от моята група. Сега те са отрупани с плод, защото всички останали членове от моята група са говорили и изразявали чувства тук, пред тях, за нашето последно и окончателно пътуване. И сега дърветата знаят, че когато поемем в това последно пътуване, те ще ни придружат.

Зяпнах го удивен.

— Не мога да ги изоставя — обясни той. — Те също са воини. Те са свързали съдбата си с нагуалската група. И много добре знаят какво изпитвам към тях. Събирателната точка на дърветата е разположена много ниско в техния огромен сияен пашкул, което им позволява да узнават чувствата ни — като например чувствата, които изпитваме сега с теб, разговаряйки за моето последно пътуване.

Мълчах, защото исках по-скоро да приключим с тази тема. Дон Хуан обаче заговори отново и разсея настроението ми.

— Второто абстрактно ядро на магьосническите истории се нарича ПОЧУКВАНЕТО НА ДУХА — каза той. — Първото абстрактно ядро, ПРОЯВЛЕНИЯТА НА ДУХА, представлява структурата, която намерението издига и поставя пред магьосника, след което го приканва да навлезе в нея. Това е структурата на намерението, видяна от магьосника. ПОЧУКВАНЕТО НА ДУХА е същата структура, видяна от начинаещ, който е приканен или по-скоро принуден да влезе.

Това второ абстрактно ядро само по себе си е цял разказ. Легендата разказва, че след като духът се разкрил пред онзи човек, за когото вече говорихме, но без резултат, тогава той му поставил клопка. Това било отчаян номер и не защото човекът бил нещо по-специално, а защото неразгадаемата поредица от хитрини на духа предразположила този човек в мига, в който духът потропал на неговата врата.

От само себе си се разбира, че каквото и да е разкривал духът пред онзи човек, то не му правело никакво впечатление. Всъщност онова, което духът му разкрил, на практика противоречало на всичко, което човекът знаел отпреди, на всичко, което сам представлявал. Разбира се, човекът категорично отказал да си има каквато и да е работа с духа. Нямало да се хване на въдицата на подобни безсмислици. Той си знаел по-добре! И в резултат — изпаднал в задънена улица.

Може да се каже, че това е една идиотска история — продължи той. — Може да се каже още, че онова, което съм ти дал, е само една залъгалка за тези, които не са на „ти“ с безмълвието на абстракта.

Дон Хуан се вгледа в мен за миг и после се усмихна.

— Ти обичаш думите — укори ме той. — Самата идея за безмълвно познание те плаши. Но разните истории, независимо колко са глупави, ти доставят удоволствие и те карат да се чувстваш сигурен.

След тези думи така дяволито се усмихна, че не можех да не се разсмея.

После ми припомни, че вече съм чувал подробното му описание за първия път, когато духът почукал на неговата врата. За момент не можех да разбера за какво говори.

— Когато умирах там, на пътя, от оня изстрел, при мен дойде не само моят благодетел — поясни той. — Духът също ме намери и потропа на вратата ми в онзи ден. Благодетелят ми е разбирал, че се е озовал там, за да послужи като проводник на духа. Без намесата на духа срещата с моя благодетел нямаше да струва и пукната пара.

Той каза, че един нагуал може да стане проводник само след като духът чрез едва доловими знаци или пък направо чрез открити заповеди изяви своята готовност да бъде използван. Следователно за един нагуал е невъзможно да си избере чираците според личното си предпочитание или други съображения. Но разкрие ли веднъж духът своето желание, нагуалът не жали сили да го изпълни.

— След цял един живот, отдаден на практика — продължи той, — особено нагуалите, знаят дали духът ги кани да влязат в структурата, изложена от него самия пред тях. Те приучват към дисциплина свързващите ги с намерението звена. Така че са постоянно известени, винаги знаят какво им готви духът.

Дон Хуан поясни, че напредъкът по магьосническата пътека е в общи линии един решителен, дори драстичен процес, чиято цел е да стабилизира това свързващо звено. Свързващото звено на обикновения човек с намерението на практика било мъртво и магьосниците започвали с връзка, която била безполезна, тъй като не реагирала доброволно.

Той подчерта, че за да възкресят тази връзка, магьосниците се нуждаели от жестока и непоколебима цел — специфично състояние на съзнанието, наричано непреклонно намерение. Възприемането на идеята, че нагуалът е единственото създание, способно да представи непреклонното намерение, било най-трудната част от магьосническото чиракуване.

Възразих, че не виждам никаква трудност.

— Чиракът е човек, който се бори да прочисти и съживи своето звено, свързващо го с духа — обясни дон Хуан. — След като връзката бъде възстановена, той вече не е чирак, но дотогава, за да не спре по пътя, се нуждае от мобилизиращата го цел, каквато, разбира се, той няма. Така че се съгласява нагуалът да му осигури целта, а за да извърви пътя си, чиракът трябва да се прости с индивидуалността си. Това е най-трудната част.

Дон Хуан ми припомни нещо, което ми бе казвал и друг път, а именно че в света на магьосниците не се гледа с добро око на доброволците, решили да се занимават с магьосничество по свое собствено усмотрение, тъй като те вече имат своя собствена цел, която силно ги затруднява да се откажат от индивидуалността си. Когато светът на магьосниците изисквал от тях идеи и действия, противоречащи на целта им, доброволците просто отказвали да се подчинят, защото това означавало да се променят.

— Съживяването на магьосническото звено е най-провокиращата и интригуваща задача на нагуала — продължи дон Хуан, — а също така и едно от най-големите изпитания за него. В зависимост от личността на даден чирак замисли те на духа са или безкрайно прости, или безкрайно сложни.

Дон Хуан ме увери, че макар да съм си мислел обратното, моето чиракуване не било така тежко за него, както сигурно е било навремето неговото за благодетеля му. Отбеляза, че не ми липсва самодисциплина, която е много важна и която той въобще не притежавал едно време, а благодетелят му от своя страна — още по-малко.

— Разликата се долавя в проявленията на духа — продължи той. — В някои случаи те са едва доловими, докато в моя случай са били направо като заповеди. Бил съм прострелян. Целите ми гърди били облени в кръв. Моят благодетел трябвало да действа светкавично, точно както навремето неговият благодетел. Магьосниците знаят, че колкото по-трудна е заповедта, толкова по-труден се оказва ученикът.

От взаимоотношенията на дон Хуан с двамата нагуали най-голяма полза имал от това, че могъл да чуе едни и същи истории, видени от две противоположни гледни точки. Например историята за нагуала Елиас и проявленията на духа от гледната точка на чирака била историята за мъчителното почукване на духа по вратата на неговия благодетел.

— Всичко, свързано с моя благодетел, било белязано от много спънки и неприятности — каза дон Хуан и започна да се смее, — когато бил двайсет и четири годишен, духът не просто почукал на вратата му, а едва не я изкъртил.

В действителност историята започнала години преди това, още когато благодетелят му бил напет младеж от добро семейство. Живеели в Мексико Сити. Бил богат, образован, чаровен, с пленителна индивидуалност. Младите момичета се влюбвали в него от пръв поглед. Свикнал да си угажда и тъй като му липсвала лична дисциплина, отдал се на мързел и нехаел за всичко онова, което не му носело незабавно удовлетворение.

С тази си индивидуалност и с възпитанието, което бил получил като единствен син на богата вдовица, непрекъснато глезен от майка си и четирите си сестри, които го обожавали, той можел да тръгне по един-единствен път: отдал се на всевъзможен разгул. Дори сред приятелите си по разврат бил известен като най-разхайтения нарушител на всякакви порядки, свързани с морала и достойнството.

И така, малко по малко неговата разпуснатост го довела до трайна физическа слабост и той рухнал, смъртно болен от туберкулоза — чумата на онова време. Но вместо да го възпре, болестта сякаш допълнително изострила глада му за чувствени наслади. Тъй като бил напълно лишен от самодисциплина, отдал се на краен разврат и здравето му се влошило до пълна безнадеждност.

По онова време поговорката „Злото не идва само“ се оказала вярна за бъдещия дон Хуанов благодетел. Докато здравето му неудържимо се рушало, неговата майка, която била единствената му опора в живота, както и „спирачка“ по смъртоносния наклон, по който вървял, умряла. Тя му оставила порядъчно голямо наследство, което било достатъчно да го осигури до края на живота му, но какъвто си бил разсипник само за няколко месеца профукал всичко до последния цент. Без професия или занаят, той бил принуден да проси, за да не умре от глад.

След като останал без пари, „другарите“ му го изоставили и дори жените, които толкова го обичали преди, му обърнали гръб. За първи път в живота си той се сблъскал със суровата действителност. При неговото здравословно състояние това би трябвало да го довърши. Но той се оказал жилав човек. Решил да си намери работа, за да оцелее.

Вродената му емоционалност го отвела в единственото място, където би могъл да се почувства в „свои води“ — театъра. Подготовката му се състояла в това, че бил прекарал по-голямата част от зрелите си години в компанията на актриси, освен това бил роден комедиант. Тръгнал да придружава театрални трупи по време на турнетата им из провинцията, далеч от обкръжението на близки приятели и познати, и така се изявил като прочувствен актьор с ярко присъствие на сцената: герой възмездител в религиозно-нравствени пиеси.

Дон Хуан отбеляза странната ирония, която винаги е съпровождала неговия благодетел. Той бил един абсолютен грешник за окайване, умиращ бавно вследствие на безпътния си начин на живот, а междувременно изпълнявал роли на светци и мистици. Играл дори Исус в една пиеса за Христовите мъки на кръста.

Крехкото му здраве рухнало окончателно по време на едно турне из северните щати. Тогава в град Дуранго се случили две неща: животът му стигнал своя край и духът почукал на вратата му.

И смъртта, и почукването на духа дошли едновременно, в един и същ миг — посред бял ден в храсталаците. Смъртта го сварила насред поредното прелъстяване на една млада жена. Бил вече съвсем слаб и него ден се преуморил. Младата жена, която била здрава, жизнена и силно увлечена, му обещала да се любят, като го придумала да отидат пеш до едно усамотено, но и доста отдалечено от околните селища място. И там часове наред тя го била и драла. Когато най-накрая му се отдала, той бил окончателно съсипан и кашлял така зле, че не смогвал дъх да си поеме.

По време на този негов последен изблик на страст усетил тъпа болка в рамото си. Чувствал гърдите си така, сякаш са разсечени на две, а от кашлицата започнал и да повръща. Влечението му към плътските наслади обаче го крепяло на крака до мига, в който смъртта му се явила под формата на обилен кръвоизлив. И именно тогава се намесил духът, въплътен в един индианец, който му се притекъл на помощ. Той бил забелязал, че индианецът се навърта наоколо, но погълнат от любовната страст, скоро го забравил.

Виждал момичето като насън. Тя не била нито изплашена, нито смутена. Тихо и чевръсто облякла дрехите си и хукнала като подгонен заек.

Видял също и индианеца, който се нахвърлил върху него и взел да го кара да седи с изправен гръб. Чул го да говори някакви глупости. Чул го да се врича на духа и да мълви неразбираеми слова на някакъв непознат език. След това индианецът взел да действа още по-енергично. Застанал зад него и го ударил силно по гърба.

Съвсем логично издъхващият човек си помислил, че индианецът се опитва или да отмести кръвния съсирек, или, да го убие.

Тъй като индианецът продължавал да го налага по гърба, умиращият решил, че това е любовникът или дори съпругът на жената, който наистина се мъчи да го убие. Но като се вгледал в напрегнатите блестящи очи на индианеца, променил мнението си. Минало му през ума, че индианецът просто не е с всичкия си и вероятно няма нищо общо с жената. С последния си проблясък на съзнание той се концентрирал върху странните думи на непознатия. Чул го да казва, че силата на човека е неизмерима, че смъртта съществува само защото ние самите сме я възнамерили още от момента на раждането си, че променяйки позицията на събирателната точка, можем да прекратим намерението за смъртта. Тогава наистина разбрал, че индианецът е абсолютно побъркан. Положението му било наистина комично — издъхвал в ръцете на откачен индианец, който мълвял разни врели-некипели. Затова се заклел наум да си остане комедиант до края и да не умира нито от кръвоизлива, нито от ударите, а от смях. И той се разсмял, докато не издъхнал.

Дон Хуан каза, че съвсем естествено неговият благодетел не можел да приеме индианеца на сериозно. Никой не би приел на сериозно подобна личност, особено пък един евентуален бъдещ чирак, който най-малко от всичко би очаквал да бъде нагърбен със задачата на магьосничеството.

Дон Хуан ми припомни, че и друг път ми е говорил за задачата на магьосниците. От гледна точка на духа задачата се състояла в това да се пречисти нашето звено, което ни свързва с него. Тогава структурата, която намерението ни поднася, се явява като „пречиствателна станция“, в която ние откриваме не толкова процесите и начините за пречистване, колкото безмълвното познание, което позволява да се извърши пречистването. Без това безмълвно познание нито един процес не можел да започне и единственото, което бихме имали, би било усещането за някаква липса.

Той поясни, че случките, разпространявани от магьосниците в резултат на безмълвното им познание, били така простички и същевременно толкова абстрактни, че още от най-стари времена магьосниците решили да ги разказват в символична светлина. Проявленията и почукването на духа са само два от примерите.

Дон Хуан каза, че например описанието на онова, което става от гледна точка на магьосника по време на първата среща между един нагуал и евентуалния му чирак, би било абсолютно неразбираемо. Би било пълна глупост да се обяснява как нагуалът въз основа на опита си съсредоточава нещо, което ние дори не бихме могли да си представим, неговото второ внимание — повишеното съзнание, придобито чрез упражняване в магьосничество — върху невидимата си връзка с нещо неопределимо абстрактно. Той го прави, за да обособи и избистри нечия друга невидима връзка с този неопределим абстракт.

— Всеки един от нас — продължи дон Хуан — е отделен от безмълвното познание чрез естествени бариери, които са различни за отделната личност, и че най-непревземаемата от моите бариери е импулсът ми да маскирам своето самодоволство като независимост.

Помолих го да ми даде конкретен пример, като му припомних неговите собствени думи, че да се критикува без конкретни примери е просто упражнение в красноречие.

Дон Хуан ме погледна и се засмя.

— Едно време аз ти давах растения на силата — каза той. — В началото ти правеше какво ли не, за да се убедиш, че изживяванията ти са всъщност халюцинации. След това реши, че са някакви специални халюцинации. Спомням си колко смешно ми беше, когато ти упорито ги наричаше „дидактични халюцинационни изживявания“.

Дон Хуан отбеляза, че нуждата ми да докажа своята собствена въображаема независимост ме е довела до положение да не приемам разказите му за това, което се е случило, макар и негласно, вътре в себе си, да съм им вярвал. Знаех, че той използва растенията на силата ограничено и целенасочено, за да ме накара да изпадна частично или временно в състояние на повишено съзнание, премествайки моята събирателна точка от обичайното ѝ положение.

— Ти използва собствената си бариера на независимостта, за да преодолееш това препятствие — продължи той. — Въпросната бариера продължава да действа и до ден-днешен, така че ти продължаваш да задържаш в себе си това чувство на смътно терзание, макар и не тъй силно изявено. Сега въпросът е как подреждаш заключенията си така, че настоящият ти опит да не противоречи на самодоволството ти.

Признах си, че единственият начин да запазя независимостта си, е изобщо да не мисля за своите изживявания.

Дон Хуан се разсмя така гръмогласно, че за малко да падне от плетения стол. Стана, поразтъпка се наоколо и пое дълбоко въздух. След това пак седна, наклони стола си назад и кръстоса крака.

Каза, че ние като обикновени хора не знаем, нито пък някога ще узнаем, че нашето звено, което ни свързва с намерението и което е причината за вечния ни интерес към съдбата, е нещо абсолютно реално и действително. По време на нашия активен живот пред нас почти никога не се е откривал шансът да минем отвъд пределите на обикновеното замисляне, тъй като още от незапомнени времена „приспивателното“ на ежедневието ни е превърнало в ленивци. Едва когато животът ни, на нас — обикновените люде, тръгнел към своя залез, обичайните ни мисли за съдбата придобивали друг характер. Те ни карали да прогледнем през мъглата на ежедневието. За жалост това „пробуждане“ винаги вървяло ръка за ръка със загубата на енергия, причинена от остаряването, когато вече нямаме сили да превърнем нашата „замисленост“ в прагматично и положително откривателство. На този етап оставало само едно неопределено болезнено терзание — копнеж по нещо недоловимо и най-обикновен яд от това, че си пропуснал своя шанс.

— Обичам стиховете — каза той, — защото те улавят настроението на воина и обясняват онова, което трудно може да бъде обяснено.

Съгласи се, че поетите умеят да напипват онова звено, което ни свързва с духа, но добави, че те го долавят по-скоро интуитивно, а не съзнателно и прагматично, както вършат това магьосниците.

— На поетите им липсва прякото познание на духа — продължи той. — Ето защо техните поеми не могат да уцелят в центъра на истинните за духа знаци. Макар и да попадат доста наблизо.

Той взе от съседния стол една от стихосбирките, които бях донесъл със себе си — книга от Хуан Рамон Хименес. Отгърна я на страницата, на която си бе отбелязал, подаде ми я и направи знак да чета.

Аз ли витая тая вечер

във стаята, или бедняка,

из моята градина скитал,

дордето пада мрака?…

Гледам

и сварвам около, че всичко

е същото и не е същото…

Прозорецът ли бе отворен?

Не бях ли легнал и задрямал?

Градината ли беше лунно

зелена?… Бе небето чисто…

Пътуват облаци и вятър,

и пак градината е тъмна…

Допускам, че ми беше черна

брадата… И аз бях облечен

във сиво… А пък тя е бяла

и още съм помръкнал… Мой ли

е тоз вървеж? Дали гласът ми,

сега отекнал глухо в мене,

напомня моя глас предишен?

Аз ли съм, или съм бедняка,

в градината ми вече скитал,

дордето пада мрака?…

Гледам:

минават облаци и вятър…

Градината е вече тъмна…

И идвам, и отивам… Мигар

не бях си легнал и задрямал?

Брадата ми е бяла… Всичко

е същото и не е същото…^[1]

Препрочетох стиховете и улових авторовото настроение на безсилие и обърканост. Попитах дон Хуан дали е почувствал същото.

— Мисля, че поетът е усетил времето на годините и безпокойството, което това осъзнаване поражда — каза дон Хуан. — Но това е само едната страна на въпроса. Другата, която ме интересува, е, че поетът, макар никога да не е активирал събирателната си точка, долавя, че под въпрос стои нещо изключително, категорично долавя, че има някакъв безименен, величав по своята простота фактор, който определя съдбата ни.