Метаданни
Данни
- Серия
- Учението на дон Хуан (8)
- Включено в книгата
-
Силата на безмълвието
Следващи уроци на Дон Хуан - Оригинално заглавие
- The Power of Silence: Further Lessons of Don Juan, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Величков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- thefly(2018)
Издание:
Автор: Карлос Кастанеда
Заглавие: Силата на безмълвието
Преводач: Александър Величков; Диана Николова
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: „Петрум Ко“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: мемоари; спомени; роман
Националност: американска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД
Редактор: Слави Терзиев
Художник: Александър Петров
ISBN: 954-8037-44-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/27
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от thefly
Безупречността на Нагуала Елиас
Не знам колко бях спал в онази пещера. Сепна ме гласът на дон Хуан. Той говореше, че първата магьосническа история относно проявленията на духа била разказ за взаимоотношенията между намерението и нагуала. Туй бе история за това как духът поставя примамка на нагуала — бъдещ ученик; и за това как нагуалът трябва да оцени примамката, преди да вземе решение дали ще я приеме, или отхвърли.
В пещерата беше вече много тъмно и малкото пространство сякаш се бе сгъстило още повече. В нормални условия помещение с такъв размер би предизвикало у мен пристъп на клаустрофобия, но пещерата някак си ме приютяваше, прогонвайки всяко чувство на притеснение. Освен това нещо във формите й поглъщаше ехото от думите на дон Хуан.
Дон Хуан обясни, че всяко действие на магьосниците, и особено на нагуалите, било предприемано или като начин за заздравяване на връзката им, или като отклик, предизвикан от самата връзка. Следователно магьосниците, и особено нагуалите, трябвало да бъдат постоянно нащрек за проявленията на духа. Тези проявления били наричани още и „изблици на духа“, или по-просто — „знамения“, или „поличби“.
Той повтори историята, която вече ми бе разказвал, а именно за това как бе срещнал своя благодетел — нагуала Хулиан.
Дон Хуан бил подлъган от двама мошеници да постъпи на работа в едно отдалечено имение. Единият от мъжете, управителят на имението, просто обсебил дон Хуан и постепенно го превърнал в свой роб.
Отчаян, тъй като нямал друг изход, един ден дон Хуан избягал. Побеснелият управител тръгнал по следите му и го заловил на един междуселски път, прострелял го в гърдите и го изоставил, защото сметнал, че е умрял.
Дон Хуан лежал в безсъзнание, потънал в кръв, когато оттам минал нагуалът Хулиан. Благодарение на знахарските си познания той успял да спре кръвотечението, вдигнал дон Хуан, който все още бил в безсъзнание, и го отнесъл у дома си, където го излекувал.
Знаците, които духът дал на нагуала Хулиан по отношение на дон Хуан, били: първо, малка вихрушка, която вдигнала фуния от прахоляк по пътя само на няколко метра от мястото, където лежал той; второ, мисълта, която минала през ума на нагуала в мига, преди да чуе изстрела на няколко метра пред себе си, а именно че е време да се сдобие с чирак. Само след малко духът му поднесъл и третата си поличба, когато нагуалът побягнал, за да се скрие, но вместо това се блъснал в стрелеца, като по този начин му попречил да стреля втори път в дон Хуан. И това при положение че прекият сблъсък с човек е груба грешка, недопустима при магьосниците, а още по-малко при нагуалите.
Нагуалът Хулиан веднага оценил разкриващия се пред него шанс. Щом видял дон Хуан, разбрал причината за проявленията на духа: там лежал „двоен“[1] човек, — идеален кандидат за негов чирак.
Тези думи предизвикаха злорад рационален интерес у мен. Бях любопитен да узная дали е възможно магьосниците да изтълкуват погрешно някоя поличба. Дон Хуан отговори, че въпросът ми, макар и напълно основателен, все пак е крайно неподходящ, както и повечето от моите запитвания, тъй като ги задавам въз основа на опита си в света на ежедневието. По този начин те винаги били във връзка с изпитани вече действия, стъпки и правила, следвани педантично, но нямащи нищо общо със света на магьосничеството. Той изтъкна, че грешката при разсъжденията ми е в това, че никога не успявам да включа личните си изживявания в света на магьосниците.
Възразих му, че много малко от изживяванията ми в света на магьосниците имат завършен вид и следователно не бих могъл да ги използвам в ежедневието си. Буквално на пръсти се брояха случаите — и то само в състояние на крайно повишено съзнание, — при които си бях спомнял всичко. На нивото на повишено съзнание, до което обикновено достигах, единственото изживяване, което свързваше миналото с настоящето, беше, че познавах дон Хуан.
Той отговори рязко, че съм напълно способен да навляза в магьосническия начин на мислене, тъй като вече съм изпитал предварителните условия на магьосничеството в нормално съзнание. После добави с по-мек тон, че повишеното съзнание не разкрива всичко, докато не бъде завършена цялостната схема на магьосническото познание.
Най-накрая той отговори и на въпроса ми дали се случва магьосниците да изтълкуват погрешно дадена поличба. Дон Хуан ми обясни, че когато един магьосник тълкува някоя поличба, той знае точното й значение, без да има каквато и да е представа как точно го знае. Това бил един от зашеметяващите ефекти на свързващото звено с намерението. Магьосниците притежавали усет за пряко познание на нещата. Те зависели изцяло от здравината и чистотата на личното им свързващо звено.
Той каза, че чувството, известно на всички като „интуиция“, представлява раздвижване на връзката ни с намерението. И тъй като магьосниците съзнателно се стремели към осмислянето и заякчаването на въпросното звено, то можело да се каже, че те прекарват старателно и безпогрешно всичко през призмата на своята интуиция. Разчитането на поличби било ежедневие за магьосниците — грешка можело да се получи само когато се намесят лични чувства и затлачат връзката на магьосника с намерението. Иначе прякото им познание било всеобхватно, точно и приложимо.
Замълчахме за известно време, внезапно той отново се обади:
— Сега ще ти разкажа историята за нагуала Елиас и проявлението на духа. Духът се показва на магьосника, особено на един нагуал, буквално на всяка крачка. Но това не е самата истина. Истината е, че духът се разкрива пред всеки с еднакво постоянство и сила, но единствено магьосниците и особено нагуалите са настроени и готови за подобни срещи.
Дон Хуан започна своя разказ. Един ден нагуалът Елиас яздел към града, минавайки за по-пряко по някакъв път сред нивите, когато изведнъж конят му приклекнал от страх, изплашен от ниския бръснещ полет на един сокол, който се разминал само на няколко сантиметра със сламената шапка на нагуала. Нагуалът Елиас веднага скочил от коня си и внимателно започнал да се оглежда, видял странен млад мъж, изправен сред високите сухи житни класове. Мъжът бил облечен в скъп тъмен костюм и стоял някак си неестествено в тази среда. Нагуалът Елиас бил свикнал да среща из полята селяни или земевладелци от околността, но дотогава никога не бил виждал елегантно облечен градски човек, който небрежно да се разхожда из нивята и да нехае за луксозните си дрехи и обувки.
Нагуалът вързал своя кон и се отправил към младия човек. Той бил разпознал профучаването на сокола, както и скъпата премяна на младия мъж като очевидни проявления на духа, които просто не можел да подмине ей така, с лека ръка. Елиас се приближил до непознатия и видял каква е работата. Мъжът преследвал някаква млада селянка, която бягала само на един-два метра пред него, като все му се изплъзвала в мига, преди да я сграбчи, и кокетно му се присмивала.
За нагуала несъответствието било съвсем очевидно. Онези двамата, които се задявали насред полето, не си принадлежали един на друг. Нагуалът помислил, че младият мъж сигурно е земевладелски син, а жената — прислужница в имението на баща му. Почувствал се неудобно и тъкмо се канел да си тръгва, когато соколът отново профучал изневиделица, но този път ниско над главата на младежа. Соколът стреснал двойката. Те спрели играта си и вдигнали очи нагоре. Нагуалът забелязал, че младежът е фин и напет, с особени неспокойни очи.
После двамата млади се отегчили да следят сокола и подновили закачките си. Младежът сграбчил жената, обгърнал я с ръце и внимателно я повалил на земята. Но вместо да се опита да я обладае, както нагуалът си мислел, че ще направи, той се разсъблякъл и започнал да й се показва. Тя нито притворила свенливо очи, нито започнала да вика от притеснение или уплаха. Кикотела се като омаяна от перчещия ѝ се разголен мъж, който се въртял около нея — подобно на сатир около нимфа, правел неприлични знаци и гръмко се смеел. Накрая, явно победена от гледката, тя надала вик, скочила и се хвърлила в обятията на младежа.
Дон Хуан каза, че още навремето нагуалът Елиас му признал, че знаците на духа в този случай били наистина много озадачаващи. Било очевидно, че мъжът не е с всичкия си. В противен случай, знаейки колко ревниви са селяните към жените си, той не би се осмелил да прелъстява по такъв арогантен начин младата селянка посред бял ден, едва на няколко метра от пътя — и при това разсъблечен, както майка го е родила.
Дон Хуан избухна в смях и ми каза, че в онези дни да се съблечеш чисто гол и да правиш любов посред бял ден на такова място означавало или че си луд, или че си споходен от духа. Добави още, че онова, което мъжът сторил, може и да не изглежда кой знае какво в наши дни, ала тогава, преди близо сто години, хората имали много повече задръжки.
Още в момента, в който зърнал младия човек, нагуалът Елиас разбрал, че мъжът е едновременно и луд, и осенен от духа. Елиас се опасявал, че ако случайно минат оттам, селяните ще побеснеят и ще линчуват мъжа на място. Но нищо такова не се случило. На нагуала му се струвало, че времето е спряло.
Когато мъжът свършил акта, облякъл дрехите си, извадил своята носна кърпичка, най-старателно избърсал обувките си от прахоляка и още докато давал горещи обещания на момичето, си тръгнал по пътя. Нагуалът Елиас го последвал. Всъщност той го проследил няколко дни подред и разбрал, че името му е Хулиан и че е актьор. Впоследствие нагуалът го гледал достатъчно често в представления, за да разбере, че актьорът обладава до голяма степен неведомата сила. Публиката, особено жените, били влюбени в него. И той нямал задръжки при използването на чара си, за да прелъстява своите почитателки. Тъй като нагуалът го проследил неколкократно, имал възможността неведнъж да бъде свидетел на техниката му на прелъстяване. Тя включвала демонстрирането на собствената му голота пред обожаващите го почитателки веднага щом по някакъв начин останели насаме с него, след това — известно изчакване, докато жената, зашеметена от директното му излагане на показ, доброволно се отдавала. Методът му действал безотказно. Нагуалът Елиас трябвало да признае, че актьорът жъне голям успех, но… бил смъртно болен. Нагуалът Елиас бил видял черната сянка на смъртта, която дебнела актьора навсякъде.
Дон Хуан отново ми обясни едно нещо, което ми бе казал преди години — а именно че нашата смърт представлява черно петно, намиращо се точно зад лявото ни рамо. Той каза още, че магьосниците знаят кога даден човек е близко до смъртта си, защото могат да видят тъмното петно, което се превръща в движеща се сянка с абсолютно същите размери и форма като на човека, на когото принадлежи.
След като съзрял страшното присъствие на смъртта, нагуалът изпаднал в недоумение. Не разбирал защо духът му бил избрал такъв болен човек.
Навремето го били учили, че в естествени условия преобладава заменянето, а не поправянето. И нагуалът се съмнявал, че ще има способността или силата да изцери този млад мъж или, с други думи — да отблъсне черната сянка на неговата смърт. Той дори се съмнявал дали ще успее да разкрие защо духът го е въвлякъл в едно толкова отявлено прахосване на сили.
Нагуалът не можел да стори нищо друго, освен да остане с актьора, да се навърта наоколо, изчаквайки момента да види по-надълбоко в него. Дон Хуан обясни, че първата реакция на нагуала, след като се срещне лице в лице с проявленията на духа, е да види избраните хора. Нагуалът Елиас редовно виждал мъжа, след като го зърнал за първи път. Той също така видял и селянката, която била част от проявлението на духа, но не видял нищо, което да подсказва, че случката е проявление на духа. По време на едно друго съблазняване обаче способността на нагуала да вижда достигнала нови дълбочини. Този път поредната обожателка на актьора била дъщерята на един богат земевладелец. Още от самото начало тя безупречно се владеела. Нагуалът разбрал за срещата им, защото дочул как тя предложила на актьора да се видят на другия ден. На разсъмване нагуалът тъкмо успял да си намери прикритие на улицата, на която живеела девойката, когато тя излязла от къщата и наместо да отиде на сутрешната църковна служба, се отправила за срещата си с актьора. Той я очаквал и тя го придумала да се разходят извън селището, към полето. Актьорът малко се поколебал, но тя дръзко му се присмяла и не му дала възможност да се отметне. Докато ги наблюдавал да се прилъгват един-друг, нагуалът изведнъж разбрал без всякакво съмнение, че нещо ще се случи в този ден, нещо неочаквано и за двамата. Той видял, че черната сянка на актьора е станала почти два пъти по-висока от него. От загадъчния, твърд блясък в очите на девойката нагуалът заключил, че и тя по някакъв интуитивен начин е почувствала черната сянка. Актьорът изглеждал замислен и някак угрижен. Не се смеел, както обикновено в такива случаи.
Били изминали вече доста път, когато в един миг зърнали нагуала да ги следи, но той се престорил, че работи земята, подобно на някой от местните хора. Това успокоило двойката и дало възможност на нагуала Елиас да се присламчи още по-наблизо до тях.
После дошъл моментът, в който актьорът съблякъл дрехите си и се показал пред девойката, но вместо да премалее и да се отпусне в ръцете му, както другите негови поклоннички, тя се нахвърлила да го бие. Блъскала го безмилостно, тъпчела по босите му крака, а той ревял от болка.
Нагуалът знаел, че мъжът не бил сторил нищо лошо на младата жена. Той и с пръст не я бил докоснал. Само тя налитала на бой. Актьорът се стараел единствено да отбива ударите й и от време на време, макар и без особен ентусиазъм, се мъчел да я прелъсти.
Нагуалът изпитал едновременно отвращение и възторг. Виждал, че актьорът е отчаян развратник, но в същото време у него имало нещо неповторимо, макар и отблъскващо. Нагуалът бил направо смаян, като видял, че свързващото звено на мъжа с духа е извънредно чисто.
Накрая атаката свършила. Жената престанала да налита, но тогава, вместо да побегне, тя притихнала, легнала на земята и му казала, че сега вече може да направи с нея онова, което си е наумил.
Нагуалът забелязал, че мъжът е до такава степен изтощен, че едва се държи на краката си. И въпреки цялата си умора той без колебание я обладал. Нагуалът се засмял, като си помислил как цялата издръжливост и решителност на мъжа станали безсмислени под напора на страстта. Нагуалът видял как черната сянка промушва актьора. Плъзнала се като кинжал право в неговия процеп.
Тук дон Хуан направи отклонение, за да ми припомни нещо, което ми бе обяснявал и преди: въпросният процеп представлява своеобразен отвор в сияйната ни обвивка, намиращ се на нивото на пъпа, където силата на смъртта ни удря непрестанно. Онова, което дон Хуан доуточни сега, бе, че когато смъртта удря на здрави същества, това е като удар с топка — като рязък юмручен удар. А когато съществата са към края си, смъртта ги пронизва като с кинжал.
Така че нагуалът Елиас знаел без всякакво съмнение, че актьорът е с единия крак в гроба, а неговата смърт автоматично слагала край на собствения му интерес към плановете на духа. Нямало вече да има никакви интереси — смъртта заравнявала всичко.
Нагуалът се надигнал от своето скривалище и тъкмо се канел да си тръгне, когато нещо го накарало да спре. Това било необичайното спокойствие на младата жена. Тя обличала дрехите си методично и равнодушно, като тихо си подсвирквала, сякаш нищо не се е случило.
И тогава нагуалът видял как, отпускайки се, за да приеме смъртта, тялото на мъжа освободило едно защитно було и така разкрило истинската си същност. Той бил двоен човек с огромни възможности, способен да създаде екран за защита или маскировка — роден магьосник и идеален кандидат за чирак нагуал, стига да я нямало черната сянка на смъртта му.
Нагуалът се стъписал при вида на тази гледка. И тогава проумял замисъла на духа, но не разбирал как така един толкова безполезен човек може да се вмести в магьосническата схема на нещата.
Междувременно жената се била приготвила и като хвърлила само един бегъл поглед към мъжа, чието тяло се разтърсвало в смъртни гърчове, се отдалечила.
Тогава нагуалът видял нейната сияйност и разбрал, че изключителната й агресивност е резултат от огромен прилив на свръхенергия. Бил сигурен, че ако жената не обуздае тази своя енергия, тя ще вземе връх у нея, при това с непредвидими и непредотвратими последствия.
Докато нагуалът наблюдавал равнодушието, с което жената се отдалечавала, разбрал, че духът му е предоставил още една своя проява. Трябвало да бъде спокоен, безразличен, да действа хладнокръвно, сякаш няма какво да губи, но на всяка цена да се намеси. По един типично нагуалски маниер той решил да се захване с невъзможното. Свидетел щял да му бъде единствен духът.
Дон Хуан отбеляза, че именно в подобни ситуации става ясно доколко е истински един нагуал. Нагуалите не се боят да вземат решения. Без оглед на последствията те или действат, или изпадат в пълно бездействие. Самозванци обмислят, преценяват и обикновено се отказват. Но нагуалът Елиас, вече направил своя избор, спокойно тръгнал към умиращия мъж и направил първото нещо, което тялото му, а не неговият разум, му подсказало: ударил събирателната точка на мъжа, за да го вкара в състояние на повишено съзнание. Ударил го силно, после пак, докато накрая събирателната му точка се раздвижила. Подпомогнати от самата сила на смъртта, ударите на нагуала запратили събирателната точка на мъжа на място, където смъртта вече нямала власт, и така той престанал да умира. Докато актьорът постепенно си възстановявал дишането, нагуалът осъзнал степента на своята отговорност. Щом трябвало да се защитава от силата на собствената си смърт, налагало се мъжът да остане в състояние на силно повишено съзнание до момента, в който смъртта му бъде окончателно отблъсната. Крайно влошеното му физическо състояние означавало, че той не бива да бъде местен от мястото, където е, иначе ще умре. Нагуалът предприел единственото възможно нещо при така стеклите си обстоятелства: той струпал своеобразен заслон около тялото. Там в течение на три месеца се грижел за напълно скования човек.
Разумът в мен надделя и вместо да продължа да слушам, поисках да узная как така нагуалът Елиас е успял да направи заслон на чужда земя. Знаех, че селяните много държат на имота си и не биха пуснали който и да е да се настани безнаказано.
Дон Хуан призна, че и той самият бил задал този въпрос. Нагуалът Елиас бил казал, че самият дух бил направил това възможно. Това бил типичен случай, съдържащ в себе си всички задължения за един нагуал, предвидени от самия факт, че той следва проявите на духа.
Първото нещо, което нагуалът Елиас сторил, след като актьорът започнал да диша отново, било да се втурне след младата жена. Тя била важна част от проявата на духа. Той я настигнал недалеч от мястото, където актьорът лежал полумъртъв. Вместо да й говори за състоянието на мъжа и да се опитва да я склони да му помогне, нагуалът отново поел пълна отговорност за действията си и скочил върху й като същински лъв, нанасяйки мощен удар в нейната събирателна точка. И тя, и актьорът били в състояние да издържат както на животоспасяващи, така и на смъртоносни удари. Събирателната ѝ точка се размърдала, но веднъж освободена, започнала да се движи неравномерно.
Нагуалът отнесъл младата жена до мястото, където лежал актьорът. Прекарал целия ден в грижи тя да не загуби разсъдъка си, а мъжът — живота си. Когато сметнал, че донякъде е овладял положението, отишъл при бащата на момичето. Казал му, че по всяка вероятност дъщеря му е била ударена от мълния и временно е загубила ума си. После отвел бащата до мястото, където тя лежала. Обяснил му, че младият човек до нея бил поел цялата енергия на мълнията със собственото си тяло и по този начин спасил дъщеря му от сигурна смърт, но затова пък той самият бил пострадал толкова зле, че не бивало да бъде местен от мястото на злополуката.
Изпълненият с благодарност баща помогнал на нагуала да построи една по-солидна колиба за мъжа, който спасил живота на дъщеря му. След това в течение на три месеца нагуалът Елиас сторил невъзможното — изцерил младия мъж.
Когато дошло време нагуалът да си тръгне, чувството му за отговорност и дълг му подсказало да предупреди младата жена за нейната необикновено голяма енергия и за вредните последици, които тя може да има за живота ѝ, след което я приканил да се присъедини към света на магьосниците, тъй като това щяло да бъде единствената защита срещу собствената ѝ себеунищожителна сила.
Жената не отговорила. Тогава нагуалът Елиас й казал онова, което от незапомнени времена всеки нагуал е казвал на евентуалните си чираци, а именно: че според магьосниците магьосничеството е като загадъчна птица, която за миг спира своя полет, за да дари човека с надежда и стремление; че магьосниците живеят под крилото на тази птица, която те наричат „птицата на мъдростта“, или „птицата на свободата“, че те я подхранват с пълното си себеотдаване и безупречност, казал ѝ, че „птицата на свободата“ винаги лети по права линия, никога не прави лупинги, нито кръжи напред-назад, и още, че „птицата на свободата“ може да върши само две неща — да носи магьосниците напред със себе си или да ги остави зад себе си.
Нагуалът Елиас не можел да говори по същия начин на младия актьор, тъй като той все още бил много болен. Мъжът и бездруго нямал голям избор. Независимо от това обаче нагуалът му казал, че ако иска да оздравее, трябва безпрекословно да следва неговите указания. Актьорът веднага се съгласил.
В деня, когато нагуалът Елиас и младият актьор поели към дома, жената ги чакала на края на гората. Тя не носела нито куфар, нито дори вързоп или кошница, като че ли била дошла само да ги изпроводи. Нагуалът я отминал, без да я погледне, но актьорът поискал да се сбогува с нея. Тя се засмяла и тръгнала след нагуала. Без следа от колебание оставила всичко зад гърба си. Била разбрала, че за нея втори шанс няма да има, че „птицата на свободата“ или те взема със себе си, или те отминава.
Дон Хуан вметна, че в това няма нищо чудно. Силата, излъчвана от личността на нагуала, винаги била така поразителна, че на практика той бил неотразим, и в конкретния случай повлиял непреодолимо и на двамата. Необходими му били три месеца ежедневни занимания с тях, за да ги приучи да свикнат с неговата безпристрастност, последователност и обективност. Те били като омаяни от неговата трезвост, но преди всичко — от абсолютната му отдаденост на тях двамата. Чрез личния си пример в действия нагуалът Елиас им демонстрирал какъв трябва да бъде нагуалът: да насърчава и възпитава, но и да изисква. Светът на нагуала бил свят, който прощава много малко грешки.
След това дон Хуан ми припомни нещо, което често ми бе повтарял, но за което избягвах да мисля. Не трябва нито за миг да забравям, че „птицата на свободата“ не проявява никакво търпение с нерешителните и колебливите и че веднъж отлети ли, повече не се връща.
Равният му глас накара всичко наоколо, което само допреди секунда тънеше в спокоен здрач, буквално да се взриви от напрежение.
После дон Хуан извика обратно тихата тъмнина, и то така бързо, както я бе и разбунил. Той лекичко ме смушка.
— Тази жена бе толкова силна, че можеше всекиго да опаше с вихри — подхвърли той. — Името й бе Талия.