Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (3) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Първото абстрактно ядро

Когато беше възможно, дон Хуан ми разказваше кратки истории за магьосниците от неговата линия, особено за личния си учител, нагуала Хулиан. Всъщност това не бяха разкази, а по-скоро описания на поведението на тези магьосници и отделни черти на личността им. Описанията бяха така изградени, че да хвърлят светлина върху определена тема от моето чиракуване.

Бях чувал същите тези истории и от останалите петнайсетина члена от групата на дон Хуан, но нито един не ми даваше ясна представа за хората, които описваше. Тъй като по никакъв начин не можех да склоня дон Хуан да ми разкрие повече подробности за въпросните магьосници, примирих се с мисълта, че никога няма да науча нещо по-съществено за тях.

Един следобед, сред планините на Южно Мексико, дон Хуан, след като ми бе обяснявал надълго и нашироко тънкостите във владеенето на съзнанието, добави нещо, което напълно ме смая.

— Мисля, че е време да си поговорим за магьосниците от нашето минало — каза той.

Дон Хуан обясни, че е необходимо да започна да си правя изводи, основаващи се върху един систематичен преглед на миналото, изводи и за двата свята — този на ежедневието и този на магьосниците.

— Магьосниците са жизнено свързани с миналото си — каза той. — Но аз нямам предвид тяхното собствено минало. За магьосниците миналото е онова, което другите магьосници преди тях са направили. А сега ние се готвим да проучим това минало. Обикновеният човек също се занимава с миналото, но най-вече със собственото си минало — заради самия себе си. Магьосниците правят точно обратното; те се допитват до миналото си, за да намерят отправната точка.

— Но нима всеки не прави същото? Поглежда назад във времето, за да намери отправната точка…

— Не! — отсече той. — Обикновеният човек се сравнява с миналото, с личното си минало или с отживялото познание на своето време, за да намери оправдание за моментното си или бъдещото си поведение; или пък за да открие някакъв пример за подражание. Единствено магьосниците търсят действително отправната точка в своето минало.

— Може би, дон Хуан, нещата ще ми станат по-ясни, ако ми обясниш какво според магьосниците означава „отправна точка“.

— За тях установяването на отправна точка е възможност да проучат намерението — отговори той. — Което от своя страна е именно целта на тази крайна тема от напътствието. И нищо друго не може да разкрие пред магьосниците по-добре намерението от докрай разнищените истории за други магьосници, стремили се да проумеят същата сила.

Той обясни, че като изучават своето минало, магьосниците от неговата линия водят точни бележки за основния абстрактен ред на тяхното познание.

— В магьосничеството има двайсет и едно абстрактни ядра — продължи дон Хуан. — И въз основа на тези абстрактни ядра съществуват множество истории за нагуалите от нашата линия, които са се мъчели да проумеят духа.

— Време е да те запозная с абстрактните ядра и магьосническите истории.

Очаквах дон Хуан да започне да ми разказва историите, но той смени темата и пак се зае да ми разяснява въпросите на съзнанието.

— Почакай малко — възразих аз. — Какво стана с историите за магьосниците? Няма ли да ми ги разкажеш?

— Разбира се — каза той, — но те не се разказват като детски приказки. Чрез тях трябва да се замислиш за своя собствен път и след това да ги преосмислиш, да ги преживееш, така да се каже.

Настъпи продължително мълчание. Превърнах се целият в слух. Опасявах се, че ако продължа да настоявам да ми разкаже историите, мога да си навлека нещо, за което по-късно да съжалявам. Но в крайна сметка любопитството ми надделя.

— Добре де, какво чакаме тогава? — изсумтях аз.

Дон Хуан явно схвана същността на мислите ми, защото лукаво се усмихна. Стана и ми даде знак да го последвам. Бяхме седнали на два сухи камъка в дъното на някакво дере. Беше следобед. Небето бе мрачно и облачно. Ниско над върховете черни дъждовни облаци се влачеха на изток. За разлика от тях високите леки облаци на юг придаваха на небето по-ведра синева. Сутринта бе валяло, но после дъждът като че ли се беше притаил в някакво скривалище, оставяйки след себе си едва доловими следи.

Би трябвало да измръзвам, защото беше много студено, но бях топъл. След като стиснах камъка, който дон Хуан ми бе подал, осъзнах, че това усещане за топлина в щипещия мраз ми беше познато, въпреки че всеки път ме изумяваше, винаги щом започвах да изпитвам студ, дон Хуан ми даваше да стискам я някоя клонка, я някой камък или пък напъхваше под фланелката ми, точно отпред на гърдите, шепа листа и от това телесната ми температура почти мигновено се покачваше.

Неведнъж се бях опитвал сам да постигна този ефект, но безуспешно. Той ми беше казал, че не помощта му, а неговият вътрешен покой е онова, което поддържа топлината ми, и че клонките, камъните и листата са просто хитрини, целящи да уловят моето внимание и да го задържат на фокус.

Бързо изкатерихме стръмния западен склон на един хълм и стигнахме до каменна тераса, разположена на самия връх. Намирахме се всъщност върху една от предпланините на обширна високопланинска област. От мястото си виждах, че мъглата е тръгнала да пълзи към южния край на долината под нас: ниски прозрачни облаци, които се стелеха под високите тъмнозеленикави върхове на запад. След дъжда, под мрачното облачно небе, долината и хълмовете на изток и юг изглеждаха загърнати в мантия от тъмнозеленикава тишина.

— Това е идеалното място за разговор — каза дон Хуан, присядайки върху каменния под на замаскирана отвън плитка пещера.

Пещерата като че ли бе направена точно за нас двамата — да можем да седнем един до друг. Главите ни почти допираха свода, гърбовете ни се прилепяха удобно към извитата повърхност на каменната стена. Пещерата сякаш бе издълбана специално за двама души с нашите размери.

Забелязах и друга странна особеност на пещерата — когато преди малко стоях на каменната тераса отвън, можех да обхвана с поглед цялата долина под нас и планинските вериги на изток и на юг, но щом седнах долу, бях буквално „захлупен“ от скалите. При все че терасата бе плоска и на нивото на пещерния под. Тъкмо се канех да споделя това странно усещане с дон Хуан, когато той ме изпревари.

— Тази пещера е човешко дело — каза той. — Первазът е наклонен, но окото не долавя наклона.

— Кой е направил тази пещера, дон Хуан?

— Древните магьосници. Може би преди хиляди години. И една от особеностите на тази пещера е, че животните и насекомите, и дори хората я отбягват. Изглежда, древните магьосници са я заредили със зловещи сили, които карат всичко живо да се чувства тук неловко.

Аз обаче чувствах една необяснима сигурност, дори щастие. Това физическо доволство караше цялото ми тяло да тръпне. В стомаха ме гъделичкаше най-приятното и най-възхитителното усещане на този свят, което се разливаше по всичките ми нервни окончания.

— Аз не се чувствам неловко — отбелязах.

— Нито пък аз — каза той. — Което означава единствено, че по нрав ти и аз не сме чак толкова отдалечени от онези древни магьосници; очевидно това е нещо, което доста ме безпокои.

Страхувах се да продължа тази тема по-нататък, ето защо зачаках той да заговори пръв.

— Първата магьосническа история, която ще ти разкажа се нарича „Проявленията на духа“ — започна дон Хуан, — но не позволявай названието да те подведе. „Проявленията на духа“ е само първото абстрактно ядро, около което е изградена и първата магьосническа история.

Това първо абстрактно ядро само по себе си е цяла история — продължи той. — Имало едно време един човек, съвсем обикновен човек, без никакви отличителни черти като всеки друг, и той бил своеобразен проводник на духа. И той като всички останали бил част от духа, част от абстракта. Но не го знаел, животът така го въртял в шеметния си бяг, че нямал нито време, нито желание да вникне в същността му.

Духът напразно се опитвал да му разкрие съществуващата помежду им връзка. Чрез вътрешния му глас духът разбулвал своите тайни, но човекът бил неспособен да разбере откровенията. Естествено, той чувал вътрешния си глас, но го взимал за смътно доловими предчувствия или блуждаещи мисли. За да го изтръгне от тази негова заблуда, духът му дал три поличби, три последователни проявления, веднъж духът физически пресякъл пътя на човека по възможно най-очевиден начин, но човекът си останал сляп и глух за всичко извън него.

Дон Хуан замълча и ме погледна така, сякаш очакваше от мен някакъв коментар или въпрос. Аз обаче нямах какво да кажа. Още не можех да разбера накъде бие.

— Току-що ти предадох първото абстрактно ядро — продължи той. — Единственото нещо, което мога да добавя, е, че поради абсолютната неохота на човека да разбере, духът бил принуден да използва трик. И така, трикът се превърнал в същина на магьосническия път. Но това вече е друга история.

Дон Хуан обясни, че магьосниците гледат на това абстрактно ядро като на план за събитията или като повтарящ се образец, който се появява всеки път, когато намерението дава признак за нещо значително. Следователно абстрактните ядра били план от цяла последователност от събития.

Той ме увери, че неизвестно как, всеки детайл от всяко абстрактно ядро се явява на всеки нагуал чирак. Той ме увери също така, че помогнал на намерението да ме потопи във всички абстрактни ядра на магьосничеството по същия начин, по който неговият благодетел, нагуалът Хулиан, и всичките останали нагуали преди него са въвеждали своите чираци. Процесът, чрез който всеки нагуал новак се сблъсквал с абстрактните ядра, създавал поредица от описания, изградени въз основа на тези абстрактни ядра, обединяващи в себе си отделните детайли на личността на всеки чирак и обстоятелствата около нея.

Като пример той посочи, че аз имам своя собствена история за проявленията на духа, той — друга, неговият благодетел — трета, всички предхождащи го нагуали — четвърта, пета и т.н.

— Каква е моята история за проявленията на духа? — попитах аз, донякъде озадачен.

— Ако въобще има воин, който осъзнава своите истории, то това си ти — отговори той. — Та ти пишеш за тях вече толкова години. Но ти не си забелязал абстрактните ядра, защото си прекалено практичен човек. Ти вършиш всичко с единствената цел да увеличиш още повече своята практичност, въпреки че изчерпваш историите си докрай, ти дори и не си подозирал, че в тях се крие абстрактно ядро. Следователно всичко, което съм направил пред теб, ти е изглеждало като някаква доста причудлива практика, като преподаване на магьосничество на един резервиран и нерядко глупав чирак. Докато гледаш на него по този начин, абстрактните ядра ще ти убягват.

— Прости ми, дон Хуан — казах аз, — но твърденията ти са много объркани. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Опитвам се да те въведа в магьосническите истории — отвърна ми той. — Никога не съм ти говорил специално за това, защото по традиция тази тема се пази в тайна. Тя е последният трик на духа. Смята се, че когато чиракът разбере абстрактните ядра, това е като поставянето на последния камък на върха на една пирамида.

Беше притъмняло като пред дъжд. Помислих си, че ако вятърът духа от изток, докато вали, ще прогизнем в тази пещера. Бях сигурен, че и дон Хуан знае това, но си даваше вид, че не го вълнува.

— До утре няма да вали — подхвърли той.

Фактът, че някой отговаря на моите мисли, ме накара да подскоча неволно и да си ударя темето в свода на пещерата. Глухият звук, който се разнесе, бе далеч по-силен от болката, която усетих. Дон Хуан закри лицето си с ръка и се разсмя. След малко удареното място взе да ме наболява и трябваше да го разтрия.

— Забавно ми е с теб, колкото сигурно е било навремето и на моя благодетел — каза той и отново започна да се смее.

Притихнахме за известно време. Тишината наоколо бе зловеща. Стори ми се, че чувам движението на ниските облаци, които се спускаха над нас от високите планини. После разбрах, че онова, което чувам, е полъхът на лекия вятър. От мястото ми в плитката пещера той звучеше като човешки шепот.

— Аз имах невероятния късмет да бъда обучаван едновременно от двама нагуали — каза дон Хуан, с което разкъса хипнотичното влияние на вятъра върху мен в онзи миг. — Единият, разбира се, беше моят благодетел — нагуалът Хулиан, а другият беше неговият благодетел — нагуалът Елиас. Моят случай беше уникален!

— Защо уникален? — попитах аз.

— Защото поколения наред нагуалите събират чираците си години след като собствените им учители са напуснали света — обясни той. — С изключение на моя благодетел. Аз станах чирак на нагуала Хулиан осем години преди неговият благодетел да напусне света. Радвах се на осемгодишен късмет. Шансът да бъда обучаван от двама души с противоположни характери беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Все едно да бъдеш отгледан от могъщ баща и от още по-могъщ дядо, чието мнение е различно от това на бащата. В подобен спор дядото винаги печели, така че аз съм в действителност продукт от уроците на нагуала Елиас. Приличах повече на него не само по характер, но и на външен вид. Бих казал, че на него дължах фината си настройка. От друга страна обаче, главната част от работата по превръщането ми от нещастно създание в безупречен воин дължа на моя благодетел, нагуала Хулиан.

— Как изглеждаше на външен вид нагуалът Хулиан? — попитах.

— Знаеш ли, че и до ден-днешен ми е трудно да си възстановя образа му — каза дон Хуан. — Знам, че звучи абсурдно, но в зависимост от нуждите му или от обстоятелствата той можеше да бъде млад или стар, хубав или грозен, изхабен и слаб или силен и мъжествен, дебел или строен, средно висок или извънредно дребен.

— Искаш да кажеш, че е бил актьор, изпълняващ различни роли с помощта на своеобразен реквизит ли?

— Не, въобще не става въпрос за реквизит, а и той съвсем не беше просто някакъв артист. Той, разбира се, беше велик актьор по лични причини, но това е друга работа, важното е, че можеше да се преобразява във всичките тези коренно противоположни личности. Фактът, че беше велик актьор, му позволяваше да представя убедително и най-незначителната характерна подробност от поведението, което правеше реален всеки негов отделен образ. Нека кажем, че той бе на „ти“ с всяка промяна на облика така, както ти си на „ти“ с всяка промяна в облеклото.

Изпълнен с нетърпение, помолих дон Хуан да ми разкаже нещо повече за превъплъщенията на неговия благодетел. Той отвърна неохотно, че някакъв човек го бил учил, но не искал да навлиза в повече подробности, защото това означавало да се отплесне в съвсем различна посока.

— Как изглеждаше непреобразеният нагуал Хулиан? — попитах аз.

— Ами, да речем, че преди да стане нагуал, е бил строен и мускулест мъж — отвърна дон Хуан. — Косата му беше черна, гъста, на вълни. Имаше дълъг фин нос; големи здрави бели зъби и овално лице; добре оформени челюсти и искрящи тъмнокафяви очи. Беше висок около метър и шейсет. Не беше индианец, а още по-малко — тъмнокож мексиканец, но също така не бе и от англосаксонската раса, всъщност цветът на кожата му, изглежда, не беше като ничий друг, особено в последните му години, когато неговият постоянно менящ се тен варираше непрестанно от тъмен до много светъл и обратно, когато го видях за първи път, той беше възрастен мъж с мургава кожа, после, след известно време, стана светлокож млад човек, може би само няколко години по-възрастен от мен самия. Тогава аз бях на двайсет години…

Но ако промените на външния му вид бяха удивителни — продължи дон Хуан, — то промените на настроението и общото поведение, съпътстващи всяко отделно преобразяване, бяха още по-удивителни! Например, когато биваше дебел и млад, ставаше весел и чувствен. Когато биваше мършав и стар, ставаше дребнав и отмъстителен. Когато пък биваше тлъст и стар, се превръщаше в най-големия идиот на този свят.

— А биваше ли понякога самият себе си? — запитах.

— Не по начина, по който аз съм самият себе си — отвърна дон Хуан. — Тъй като не се интересувам от преобразяване, аз съм винаги един и същ. Но той беше съвсем различен от мен.

Дон Хуан ме погледна така, сякаш преценяваше вътрешната ми сила. Усмихна се, поклати глава и прихна да се смее.

— Какво толкова смешно има, дон Хуан? — попитах аз.

— Фактът, че си все още твърде превзет и „задръстен“, за да оцениш по достойнство естеството на промените на моя благодетел и тоталната им всеобхватност — каза той. — Надявам се само, че когато ти разкажа за тях, няма болезнено да се вманиачиш на тази тема.

Неизвестно защо изведнъж се почувствах адски неудобно и тутакси смених темата.

— Защо наричат нагуалите „благодетели“, а не просто учители? — попитах нервно аз.

— Това е своеобразен израз на почит от страна на чирака — поясни дон Хуан. — Учениците на нагуала изпитват изключителна признателност към него. Все пак той ги изгражда и формира, учи ги на невероятни неща.

Подхвърлих, че да учиш другите е, според мен, най-великото, най-човеколюбивото дело, което може да се направи за ближния.

— За теб учението представлява разговор по предварително определени теми — каза той. — За магьосника да учи е като онова, което нагуалът прави за своите чираци. За тях той прониква в господстващата сила сред вселената: намерението — силата, която променя и пренарежда нещата или ги поддържа такива, каквито са. Нагуалът първо формулира, после регулира последствията, които тази сила може да окаже върху неговите ученици. Ако нагуалът не моделира намерението, те не биха изпитали нито благоговение, нито дори учудване. И тогава чираците му, вместо да поемат на едно магьосническо, откривателско пътешествие, просто ще усвоят занаят: лечител, чародей, ясновидец, шарлатанин или каквото там си избереш.

— Можеш ли да ми изтълкуваш намерението! — попитах аз.

— Единственият начин да се опознае намерението — от говори той — е да го опознаеш чрез живата връзка, която съществува между него и всички чувстващи създания. Магьосниците наричат намерение неописуемото, духа, абстрактното, нагуала. Аз лично бих предпочел да го наричам „нагуал“, но това съвпада с названието на водача, предводителя, благодетеля, който също бива наричан „нагуал“, така че съм избрал да го наричам „духа“, „намерението“, „абстракта“.

Дон Хуан млъкна отведнъж, като ме посъветва да помисля върху казаното. Междувременно бе станало съвсем тъмно. Тишината бе така дълбока, че вместо да ме размекне и приспи, тя ме възбуди. Не можех да въведа ред в мислите си. Опитвах се да съсредоточа вниманието си върху историята, която ми бе разказал, но вместо това мислите ми се насочваха към други неща, докато накрая съм заспал.