Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (16) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Двата еднопосочни моста

Двамата с дон Хуан седяхме на масата в неговата кухня. Беше ранна утрин. Току-що се бяхме върнали от планините, където бяхме прекарали нощта, след като аз си бях спомнил моето изживяване с ягуара. Припомнянето на раздвоеното ми възприятие ме беше вкарало в състояние на еуфория, което дон Хуан използва, както обикновено, за да ме тласне към по-сетивни изживявания, които сега не мога да си спомня. Еуфорията ми обаче не бе изчезнала.

— Възможността да бъдеш едновременно на две места е много вълнуващо нещо — каза той. — Тъй като умовете ни са нашата рационалност, а тя от своя страна е нашето себеотразяване, всичко отвъд него или ни ужасява, или ни привлича, в зависимост от това що за хора сме.

Изгледа ме втренчено и после се усмихна, като че току-що бе открил нещо ново…

— Или пък в еднаква степен ни ужасява и привлича — продължи той, — какъвто, както изглежда, е случаят и с двама ни.

Казах му, че специално при мен не беше толкова въпрос на ужасяване и привличане, а по-скоро на объркване, причинено от безкрайността на разкриващите се възможности, предоставена от раздвоеното възприятие.

— Не че не вярвам, че бях на две места едновременно — казах аз. — Не мога да отрека моето изживяване и при все това мисля, че съм така шокиран, че умът ми отказва да го приеме като факт.

— И двамата сме от онези хора, които се поддават на подобни неща, а след това ги забравят — отбеляза той и се разсмя. — Ние двамата много си приличаме.

Сега бе мой ред да се разсмея. Знаех, че се шегува с мен. При все това изглеждаше така искрен, че ми се прииска да му повярвам.

Подсетих дон Хуан, че съм единственият му чирак, който не приема твърденията му за прилика твърде на сериозно, казах му, че съм го наблюдавал как действа, че съм чувал да казва на всеки един от чираците му с най-искрен тон: „Ние двамата сме такива глупаци, толкова си приличаме!“ И всеки път отново и отново с изумление съм установявал, че те му вярват.

— Ти не си като нито един от нас, дон Хуан — казах аз. — Ти си огледало, което не отразява нашите образи. Ти вече си отвъд нашия обсег.

— Онова, което си установил, е резултат от доживотна борба — каза той. — А това, което виждаш, е магьосник, който най-накрая се е научил да следва замислите на духа, но това е всичко. Описвал съм ти по много начини различните етапи, през които минава воинът по пътя към познанието — продължи той. — От гледна точка на връзката му с намерението воинът минава през четири етапа. Първият е, когато има ръждясала, ненадеждна връзка с намерението, вторият, когато успее да я изчисти. Третият, когато се научи да я направлява. И четвъртият, когато се научи да приема замислите на абстракта.

Дон Хуан заяви, че постижението му не го прави съществено по-различен от нас, неговите ученици. То само го прави по-находчив, така че не се шегува, като казва на мен и другите чираци, че е съвсем като нас.

— Аз разбирам точно какво изживяваш — продължи той. — Когато ти се присмях, аз всъщност се засмях на спомена за себе си от едно време. И аз също се бях вкопчил в света на ежедневието. Бях се впил със зъби и нокти, всичко ми нашепваше да се пусна, но не можех. Точно както и ти, аз се уповавах безрезервно на своето съзнание, а нямах реални причини за това — вече не бях обикновен човек. Моят проблем оттогава е твоят проблем днес. Импулсът на ежедневието ме повлече и аз продължих да се държа като обикновен човек. Бях се вкопчил отчаяно в паянтовите ни рационални структури. Не прави и ти същото.

— Аз не се вкопчвам в никакви структури. Те се вкопчват в мен — казах и това отново го разсмя.

Казах му, че отлично го разбирам, но колкото и да се старая, не успявам да се държа така, както трябва да се държи един магьосник.

Дон Хуан каза, че препятствието ми към света на магьосниците е липсата ми на близост с него, в този свят аз трябва да свързвам себе си с всичко по нов начин, който е безкрайно по-труден, тъй като има много малко общо с моята обичайна ежедневна последователност.

Той описа специфичния проблем на магьосниците като двустранен. Едната страна е невъзможността да се възстанови разпокъсаната последователност, а другата е невъзможността да се използва последователността, диктувана от новата позиция на събирателната точка. Новата последователност е винаги твърде крехка, твърде неустойчива и не предоставя на магьосниците нужната увереност, за да действат така, сякаш се намират в обичайното ежедневие.

— Как разрешават магьосниците този проблем? — попитах аз.

— Никой от нас не разрешава нищо — отговори той. — Духът или го решава вместо нас, или не го решава. Ако го реши, магьосникът внезапно открива, че действа в магьосническия свят, но без да знае как. Затова още от първия ден на нашето познанство аз непрекъснато ти говоря, че безупречността е всичко, което има значение. Магьосниците водят един безупречен живот и оттам като че ли идва разрешението. Защо? Никой не знае…

Дон Хуан се умълча, а после, като че ли се бях обадил, поде същата мисъл, която в момента се въртеше в главата ми. Бях си помислил, че безупречността ми прилича на религиозната нравственост.

— Безупречността, както вече много пъти съм ти казвал, не е нравственост — рече той. — Тя само прилича на нравственост. Безупречността е просто най-доброто използване на енергийното ни ниво. Естествено, тя изисква въздържаност, задълбоченост, простота и искреност, но най-вече изисква липса на себеотразяване. Ето защо толкова прилича на наръчник за водене на монашески живот, но не е. Магьосниците казват, че за да управлява духът, а под това те разбират да се ръководи преместването на събирателната точка, човек се нуждае от енергия. Единственото нещо, което акумулира енергия у нас, е собствената ни безупречност.

Дон Хуан отбеляза, че не е необходимо да бъдем ученици по магьосничество, за да преместваме събирателната си точка. Понякога, поради естествени, макар и драматични обстоятелства, каквито са войната, лишенията, стресовите състояния, умората, дълбоката скръб, безпомощността, човешката събирателна точка претърпява съществени придвижвания. Ако хората, намиращи се при подобни обстоятелства, можеха да възприемат магьосническата идея, каза дон Хуан, те биха могли без проблем да използват максимално това естествено преместване. И да потърсят, а съответно — и да открият изключителни неща, вместо да вършат това, което правят хората, изпаднали в подобни обстоятелства: да хленчат по изгубеното привично ежедневие.

— Когато събирателната точка се премести докрай — продължи той, — и обикновеният човек, и чиракуващият в магьосничество се превръщат в магьосници, защото вследствие на максималното преместване ежедневната последователност, превърнала се в парализиращ навик, бива безвъзвратно разкъсана.

— Ти как използваш максимално това преместване, дон Хуан? — попитах аз.

— Като съкращавам себеотразяването — отговори той. — Да преместиш събирателната точка или да разкъсаш нечия последователност, не представлява голяма трудност. Действителният проблем е да се сдобиеш с енергия. Ако човек притежава енергия, и щом веднъж събирателната точка бъде преместена, изникват невъобразими неща.

Дон Хуан поясни, че затруднението на човека е в това, че той интуитивно усеща своите скрити възможности, но не се осмелява да ги използва. Затова магьосниците твърдят, че нещастието на хората представлява контрапункта между глупостта и невежеството им, каза, че сега човек се нуждае повече от всякога да усвои нови идеи, които да са свързани изключително с неговия вътрешен свят — магьоснически идеи, а не социални. Идеи, свързани с това човек да погледне в неизвестното, да се обърне с лице към собствената си смърт. Сега повече от всякога човек има нужда да бъде обучен в тайните на събирателната точка.

После, без предварително встъпление и без да прекъсва хода на мисълта си, дон Хуан започна да ми разказва една магьосническа история, каза, че в течение на цяла година бил единственият млад човек в къщата на нагуала Хулиан. Дон Хуан бил толкова егоцентрично настроен, че дори не забелязал, когато в началото на втората година неговият благодетел настанил в къщата още трима млади мъже и четири млади жени, в течение на два или три месеца дон Хуан считал тези седем човека просто за прислужници, които нямали никакво значение. Единият от тези млади мъже дори станал негов помощник.

Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан е примамил тези хора, за да му работят без заплащане. Дори щял да изпита съжаление към тях, ако не била сляпата им вяра в нагуала Хулиан и тяхната болезнена привързаност към всеки и всичко в домакинството.

Усещането му било, че те са родени роби и че той няма какво да им каже. При все това бил принуден да се сдружи с тях и да ги наставлява не защото искал, а защото нагуалът настоявал, когато търсели съвета му, дон Хуан се ужасявал от трогателността и драматизма на личните им съдби.

Тайно се поздравявал, че е по-добре от тях. Дон Хуан се смятал за по-интелигентен и умен от всички тях, взети заедно. Похвалил им се, че може да прозира нагуалските ходове, без винаги да ги разбира. И дон Хуан се присмивал на нелепите им опити да бъдат полезни. Смятал, че са безмилостно експлоатирани от един изпечен тиранин.

Онова обаче, което истински го вбесявало, било, че четирите млади жени направо благоговеели пред нагуала Хулиан и били готови на всичко, само и само да му се харесат. Дон Хуан търсел утеха в работата си и за да забрави своя гняв, четял часове наред книгите на нагуала, които се намирали в къщата. Постепенно четенето се превърнало в страстно увлечение за него, когато четял, всички, освен нагуала Хулиан, на когото доставяло удоволствие да го тормози, знаели, че не бива да го безпокоят. Нагуалът постоянно ходел след дон Хуан, за да му натяква да общува с младите мъже и жени. Непрекъснато му повтарял, че те всички, включително и дон Хуан, са негови чираци в магьосничеството. Дон Хуан бил убеден, че нагуалът Хулиан не знае нищо за магьосничеството, но не му противоречал и го слушал, без изобщо да му вярва.

Нагуалът Хулиан не се смущавал особено от липсата на вяра у дон Хуан. Събирал всичките си чираци заедно да ги наставлява. Периодично ги водел на целонощни излети из околните планини. На повечето от тези екскурзии той ги оставял сами да се скитат сред каменистите, неприветливи възвишения под опекунството на дон Хуан.

Обяснението на тези походи било, че сред пущинака, в уединение, те ще открият духа. Но не го открили. Или поне дон Хуан не го открил. Нагуалът Хулиан обаче настоявал така силно, че е от изключителна важност да се познава духа, че дон Хуан бил обзет от жажда да узнае какво представлява духът. При един от тези нощни походи нагуалът Хулиан подканил дон Хуан да последва духа, нищо, че не го разбира.

— Естествено, с това той искаше да каже единственото нещо, което един нагуал може да има предвид: преместване на събирателната точка — каза дон Хуан. — Но той се изрази така, сякаш вярваше, че ще го разбера: „Последвай духа.“ Помислих си, че говори глупости. По онова време вече си бях изградил свое собствено мнение и система от виждания и бях убеден, че духът е характер, воля, упоритост, сила. Считах, че няма какво да следвам. Имах всичко това накуп.

Нагуалът Хулиан настояваше, че духът е неопределим, че човек не може дори да го почувства, камо ли да говори за него. Човек можел само да го призове, казваше той, като признае неговото съществуване. Отговорът ми беше абсолютно същият като твоя сега: човек не може да призове нещо, което не съществува.

Дон Хуан ми каза, че е спорил толкова много с нагуала Хулиан, че накрая пред всички нагуалът обещал с един-единствен ход да му покаже не само какво е духът, но и как да го определи, след което да покани дори съседите от околността, за да отпразнуват всички заедно урока на дон Хуан.

В онези дни преди Мексиканската революция нагуалът Хулиан и седемте жени от групата му се представяли за заможни собственици на голямо имение. Никой не се съмнявал в това, а най-малко в нагуала Хулиан, който бил известен като богат и представителен земевладелец, изоставил горещото си желание да прави църковна кариера, за да може да се грижи за седемте си неомъжени сестри.

Един ден през дъждовния сезон нагуалът Хулиан обявил, че щом дъждовете престанат, ще организира голямото празненство, както бил обещал на дон Хуан. И така, един неделен следобед той завел всички от своето домакинство на брега на реката, която била придошла от проливните дъждове.

Нагуалът Хулиан яздел кон, докато дон Хуан подтичвал почтително отзад, както правели винаги в случай че срещнат някои от съседите по имение, които знаели официално, че дон Хуан е личният прислужник на господаря Хулиан.

Нагуалът избрал за място на техния пикник едно от възвишенията край реката, жените били приготвили храна и напитки. Нагуалът дори бил довел група музиканти от града. Било наистина голяма веселба, в която взели участие и пеоните от имението, съседите земевладелци и дори случайно минаващи оттам пътници.

Всеки ядял и пиел на воля. Нагуалът танцувал с всички жени подред, пял и рецитирал стихове. Разправял смешки и с помощта на някои от жените изиграл за всеобщо удоволствие няколко сценки.

В един момент нагуалът Хулиан попитал дали някои от присъстващите, особено от чираците, желае да вземе участие в, както той го нарекъл, „урока на дон Хуан“, всички отказали. Долавяли суровата тактика на нагуала. Тогава той попитал дон Хуан дали наистина иска да открие какво е духът. Дон Хуан не можел да откаже. Не можел да се измъкне, като се отметне. И така, дон Хуан заявил, че е готов. Нагуалът Хулиан го отвел до брега на бушуващата река и го накарал да коленичи. После започнал дълго заклинание, в което призовал силите на вятъра и планините и помолил силата на реката „да вразуми“ дон Хуан.

Неговото многозначително заклинание било произнесено така непочтително, че всички прихнали да се смеят, като свършил, нагуалът Хулиан помолил дон Хуан да се изправи със затворени очи. После грабнал на ръце своя чирак, сякаш е дете или жена, и пред очите на всички го хвърлил в буйните води, като извикал: „Само не намразвай реката!“ Разказът разсмя дон Хуан. Може би при други обстоятелства и аз щях да го приема за забавен. В този случай обаче историята ме разстрои ужасно.

— Трябваше само да видиш лицата на хората — продължи дон Хуан. — За мига, през който летях към водата, успях да зърна слисването и ужаса, изписан по лицата им. Никой не бе допускал, че този сатанински нагуал ще направи подобно нещо.

Дон Хуан помислил, че това е краят на живота му. Не бил добър плувец и след като потънал чак до дъното на реката, се проклел, задето допуснал това да му се случи. Бил така бесен, че просто нямал време да изпадне в паника. Единствената му мисъл била да не се остави да умре в тези страховити разпенени води от ръцете на онзи ужасен човек, краката му докоснали дъното и той се оттласнал нагоре. Реката не била дълбока, но придошлите води изровили бреговете й. Течението било бързо и го отнасяло със себе си, докато той, шляпайки като куче с ръце и крака, се опитвал да се задържи на повърхността.

Водата го отвлякла надалеч и докато го носела, дон Хуан неусетно изпаднал в особено състояние на духа. Разбрал своята грешка. Бил много гневлив човек и ненамиращата му отдушник ярост го карала да мрази и да се противопоставя на всекиго и на всичко. Но реката не можел да мрази, не можел да спори или да бъде нетърпелив с нея, както постъпвал с другите в ежедневния живот. Тук, сред водите, единственото, което можел да направи с реката, било да следва нейното течение.

Дон Хуан изтъкна, че това простичко осъзнаване и примирението, породено от него, „наклонило везните“ така да се каже и… той изживял свободно преместване на събирателната си точка, внезапно, без точно да осъзнава какво става, вместо да е във водата дон Хуан открил, че тича по протежение на речния бряг. Тичал така бързо, че нямал време да разсъждава. Някаква страховита сила го теглела, карала го да препуска сред крайречните молози и повалени дънери с вихрена скорост, като че ли въобще ги нямало.

След като потичал доста време, дон Хуан хвърлил предизвикателен поглед към червеникавите, стремглаво препускащи води и там видял как течението подмята тялото му. Бил съвършено неподготвен за подобен развой. Тогава, без да включва в ход мисловния си процес, узнал, че е бил на две места едновременно. И на едното от тях, там, сред бушуващите води, дон Хуан бил безпомощен. Цялата му енергия отивала в старанието да оцелее.

Без да мисли за това, той започнал да се отдалечава от брега. Да „се издърпва“ сантиметър по сантиметър му коствало цялата налична сила и решителност. Чувствал са така, все едно че извлича дънер. Местел се така бавно, че за да спечели няколко метра разстояние, му трябвала цяла вечност. Напрежението било твърде голямо за него. Изведнъж… вече не тичал: сгромолясал се в дълбокото, когато докоснал водата, студенината й го накарала да изкрещи. И ето че отново бил в реката, влачен от вихреното течение. Ужасът му от бушуващите води бил така голям, че най-горещо се помолил отново да се озове здрав и читав на брега. И в същия миг бил отново там, на брега, тичал с главоломна бързина успоредно на реката.

Както тичал, дон Хуан погледнал бушуващата вода и отново се зърнал как се бори да не потъне под вълните. Приискало му се да изкомандва силно: искал да си самозаповяда да плува под ъгъл, косо на водите, но нямал глас. Мъката му за онази част от него, която се намирала в стихията на водата, била направо смазваща. И точно тя, тази мъка, послужила като „мост“ между двамата дон Хуановци. Мигновено дон Хуан се озовал обратно във водата, плувайки по диагонал към брега.

Неимоверното усещане за редуване между две отделни места било достатъчно да изтръгне страха му. Съдбата му повече не го интересувала. Дон Хуан се редувал свободно между „плуване в реката“ и „препускане по брега“. Но което и от двете да правел, той постоянно се придвижвал наляво, бягайки далече от реката или гребейки към левия бряг.

Изплувал на левия бряг на около пет мили по-надолу по течението. Наложило се да чака там, прислонявайки се в крайбрежните шубраци, около седмица. Изчаквал да спадне нивото на водата, за да може да отиде на десния бряг, но чакал също да изчезне страхът от него и отново да стане цял.

Дон Хуан каза, че всъщност изживяната силна емоция от борбата му за живот предизвикала преместването на събирателната му точка направо в зоната на безмълвното познание. Понеже никога не обръщал внимание на разясненията на нагуала Хулиан за събирателната точка, дон Хуан и не подозирал какво се е случило с него онзи ден. Плашела го мисълта, че може да е изгубил разсъдъка си. Но като проучил своето раздвоено възприятие, дон Хуан открил практичната му страна и това, че тя му допада. Така той останал „двоен“ дни наред. Можел да бъде изцяло единия или другия дон Хуан. Или пък и двамата едновременно, когато бил „и двамата“, нещата ставали неясни и някак мъгляви и никоя от двете личности не била ефективна. Така че той изоставил този вариант. Но за сметка на това, ако бъдел само единия, или само другия Хуан Матус, пред него се разкривали невероятни възможности.

Докато се съвземал в шубраците, дон Хуан установил, че едното от съществата му било по-гъвкаво от другото можело да изминава огромни разстояния само за миг, както и да открива храна или най-подходящото за укриване място. Това било онова същество, което отишло веднъж в нагуалската къща, за да види дали там се безпокоят за него.

Дон Хуан чул как младите чираци го оплакват и това, разбира се, го изненадало. Сигурно дълго щял да ги наблюдава и да слуша какво говорят другите за него, но нагуалът Хулиан го спипал и сложил край на това.

За първи и последен път дон Хуан се изплашил от нагуала. Чул го да му казва да престане с глупостите си. Появил се изневиделица: смолисточер, камбановиден обект, с огромно тегло и сила. Нагуалът сграбчил дон Хуан. Дон Хуан не разбрал как точно се случило всичко, но здравата го заболяло. Усетил остра нервна болка в стомаха и слабините.

— Моментално се озовах обратно на речния бряг — каза дон Хуан, смеейки се. — Изправих се, прекосих наскоро спадналите води на реката и се запътих към дома.

Той направи пауза, след което ме попита какво мисля за неговата история, казах му, че ме е ужасила.

— Можело е да се удавиш в оная река — почти извиках. — Каква жестокост! Нагуалът Хулиан трябва да е бил луд!

— Чакай малко — възрази дон Хуан. — Нагуалът Хулиан беше дяволско изчадие, но не и побъркан. Той правеше това, което трябваше да върши в качеството си на нагуал и учител. Истина е, че можех да умра, но това бе риск, които всички ние в един момент трябва да поемем. Ти самият можеше лесно да бъдеш разкъсан от ягуара или пък да умреш при всяко от нещата, които те карах завършиш. Нагуалът Хулиан беше предприемчив, командваше и подхващаше всичко направо, директно. При него нямаше заобикалки и превземки.

Настоях, че колкото и ценен да е бил урокът, все още ми се струва, че методите на нагуала Хулиан са били, меко казано, странни и пресилени. Признах на дон Хуан, че всичко, което съм чул за нагуала Хулиан, така ме бе обезпокоило, че си бях съставил възможно най-лошо мнение за него.

— Аз пък си помислих, че те е страх да не би в някой от близките дни да тръгна да те хвърлям в реката или да те карам да навличаш женски дрехи — каза той и прихна да се смее. — Ето защо не одобряваш нагуала Хулиан!

Съгласих се, че е прав, а той ме увери, че няма намерение да повтаря прийомите на своя благодетел, защото те не били в неговия стил. Дон Хуан бил също толкова безжалостен, но не и толкова практичен, колкото нагуала Хулиан.

— По онова време — продължи дон Хуан — аз не успях да оценя изкуството му и съвсем не одобрявах онова, което вършеше с мен, но сега му се възхищавам за удивителния и директен начин, по който навремето ме вкара в позицията на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че поради чудовищността на неговото изживяване бил забравил за човека чудовище. Отишъл самичък почти до вратата на нагуала Хулиан, но после размислил и се отправил към дома на нагуала Елиас, търсейки утеха. И там нагуалът Елиас му разяснил дълбоката същност на постъпките на нагуала Хулиан.

Когато чул разказа на дон Хуан, нагуалът Елиас с мъка сдържал вълнението си. С пламенни нотки в гласа той обяснил на дон Хуан, че неговият благодетел е прикриван от върховна класа, що се отнася до практическите уроци. Нагуалът Хулиан се намирал в едно безконечно дирене на прагматични представи и решения. Поведението му през оня ден там, при реката, било истински шедьовър на прикриване. Той оказал въздействие върху всички присъстващи и изкусно ги направлявал. Дори реката, дето е река, като че ли била под неговото влияние.

Нагуалът Елиас заявил, че докато дон Хуан се носел по течението в оня злощастен ден, борейки се за живота си, реката му била помогнала да разбере какво представлява духът. И благодарение на това разбиране, на това проумяване, дон Хуан получил възможността да влезе направо в зоната на безмълвното познание.

Дон Хуан каза, че изслушал нагуала Елиас, без да разбира и дума, но искрено се възхитил от неговата енергичност и жизненост.

Първо, нагуалът Елиас обяснил на дон Хуан, че звученето и значението на думите са от върховна важност за прикривачите. Те използуват словата като „ключове“, отварящи всичко затворено. Следователно прикривачите трябвало да обявят целта си, преди да се опитат да я постигнат. Но те не можели да разкрият истинската си цел още в самото начало, така че трябвало да изкажат предпазливо нещата, за да прикрият основната истина.

Нагуалът Елиас назовал това действие „събуждане на намерението“. Той обяснил на дон Хуан, че нагуалът Хулиан пробудил намерението, заявявайки категорично пред членовете на цялото свое домакинство, че той ще покаже на дон Хуан с един замах само какво представлява духът и как той, дон Хуан, да го определя за в бъдеще. Това било пълна безсмислица, защото нагуалът Хулиан знаел много добре, че не съществува начин духът да бъде определен. Онова, което той в действителност се опитвал да направи, било, естествено, да постави дон Хуан в позицията на безмълвно познание. След като направил изказването, което замаскирало истинската му цел, нагуалът Хулиан събрал колкото е възможно повече хора, превръщайки ги по този начин във волни или неволни съучастници, всички те знаели неговото заявено намерение, но нито един от тях не знаел какво всъщност си е наумил.

Надеждата на нагуала Елиас, че неговото разяснение на постъпките на нагуала Хулиан ще извади дон Хуан от нетърпимото му състояние на пълно непокорство и нихилизъм, се оказала съвършено безпочвена. И въпреки това нагуалът Елиас търпеливо продължавал да му обяснява, че докато се е борил с течението на реката, е достигнал третата точка.

Старият нагуал му обяснил, че позицията на безмълвното познание се нарича „третата точка“, понеже, за да стигне до нея, човек трябва преди това да премине през втората точка — зоната на безжалостността. Нагуалът Елиас казал, че дон Хуановата събирателна точка е придобила достатъчна подвижност, за да бъде той двоен, което му позволило да бъде едновременно и в зоната на здравия разум, и в зоната на безмълвното признание или пък да редува ту едното, ту другото състояние.

Той казал на дон Хуан, че постижението му е направо чудесно. Дори го прегърнал, като че ли е дете. Нагуалът Елиас просто не можел да престане да говори за това, как дон Хуан, напук на невежеството си или може би именно заради него, бил прехвърлил цялата си енергия от едното място на другото, което за нагуала означавало, че дон Хуановата събирателна точка притежава възможно най-благоприятното свойство — вродена подвижност.

Той казал на дон Хуан, че всяко човешко същество носи у себе си способността за подобна подвижност. За повечето от нас обаче тази способност е скрита навътре в най-отдалечените ъгълчета и затова никога не я използваме, освен в много редки случаи, създадени от магьосници, подобно на изживяването на дон Хуан, или пък създадени от крайни обстоятелства, като например битката на живот и смърт. Дон Хуан слушал, хипнотизиран от гласа на стария нагуал, като внимавал, той можел да следва нишката на всичко, което казвал човекът срещу него — нещо, което никога не му се удавало с нагуала Хулиан.

Старият нагуал продължил да обяснява, че човешката раса се е закрепила върху първата точка — разума, но че не всяка човешка събирателна точка се намира точно върху позицията на разума. Хората, чиято точка е именно на това място, са истинските водачи на човечеството. През по-голямата част от живота си те са неизвестни хора, чиято гениалност се явява като проява на разума им.

Нагуалът Елиас казал, че имало време, когато хората се намирали на позицията на третата точка, която тогава, разбира се, била за тях „първа точка“. Но после човечеството се прехвърлило в зоната на разума.

По времето, когато безмълвното познание било „първата точка“, царели същите условия. Не на всяко човешко същество събирателната точка се намирала точно в тази позиция. Това означавало, че истинските водачи на човечеството винаги биват само няколко души, чиито събирателни точки са точно в позицията или на здравия разум, или — в тази на безмълвното познание. Останалата част от човечеството, казал старият нагуал на дон Хуан, била просто „публика“, в наши дни те са „почитатели на разума“, а в миналото са били „почитатели на безмълвното познание“. А те са били тези, които се възхищават и пеят оди на героите и от двете позиции на точката.

Нагуалът казал, че човечеството е прекарало по-голямата част от своята история в позицията на безмълвното познание и че именно това обстоятелство обяснява огромния ни копнеж по него.

Дон Хуан го попитал какво точно му направил нагуалът Хулиан, въпросът му прозвучал по-зряло и интелигентно, отколкото му се искало. Нагуалът Елиас му отговорил съвършено неразбираемо, казал, че нагуалът Хулиан обучава дон Хуан, примамвайки събирателната му точка в позицията на разума, за да го направи мислител, а не част от една простодушна, но емоционално заредена публика, която обожава спретнатите произведения на разума, в същото време нагуалът Хулиан обучавал дон Хуан да бъде истински магьосник на абстракта, а не просто част от една отблъскващо неука тълпа от любители на неизвестното.

Нагуалът Елиас уверил дон Хуан, че единствено човешкото същество, което е образец на разум, може с лекота да придвижи събирателната си точка и да стане образец на безмълвното познание, казал още, че само онзи, който е бил точно в едната от двете позиции, е в състояние да види ясна срещуположна позиция, и че именно така е настъпило просвещението. Позицията на разума се виждала ясно от тази на безмълвното познание.

Старият нагуал казал на дон Хуан, че еднопосочният мост, водещ от безмълвното познание към разума, се нарича „загриженост“. Тоест загрижеността, която истинският човек на безмълвното познание храни към източника на собственото си знание. А другият еднопосочен пост, водещ от разума към безмълвното познание, се нарича „чисто разбиране“. Това е познанието, което казва на човека на разума, че разумът е само един остров, един малък остров сред безбрежното море от други острови.

Нагуалът добавил, че човешко същество, което притежава и двата въпросни моста в пълна функционална изправност, представлява магьосник в състояние на пряка връзка с духа, живата сила, която прави възможни и двете позиции. Той казал на дон Хуан, че всичко, което нагуалът Хулиан е сторил онзи ден при реката, било представление, но адресирано не към струпалата се човешка публика, а към духа — силата, която го наблюдавала. Той забавлявал и развеселил всички, но най-вече силата, към която била адресирана цялата тази атракция.

Дон Хуан каза, че според нагуала Елиас духът се вслушва със затаен дъх, когато говорещият използва езика на жестовете. И под жестове не трябва да се разбират някакви знаци или движения на тялото, а прояви на неподправена, вихрена страст, щедри изблици на целокупно разкрепостяване, на хумор, като жест, отправян към духа, магьосниците изваждали наяве най-доброто от себе си и безмълвно го полагали в нозете на абстракта.