Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (15) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Третата точка

Често дон Хуан вземаше мен и останалите свои чираци на кратки излети из околностите, в случая, който ще разкажа, тръгнахме на разсъмване, а късно следобед потеглихме обратно, вървях редом с дон Хуан. Близостта с него винаги ме отпускаше и успокояваше. Докато компанията на неговите превъзбудени чираци предизвикваше у мен обратния ефект: те ме караха да се чувствам много уморен.

На връщане от планината двамата с дон Хуан седнахме да починем, преди да стигнем равнината. Изведнъж: ме обзе дълбока меланхолия, която се стовари отгоре ми с такава скорост и сила, че едва успях да приседна. После, следвайки дон Хуановия съвет, легнах по корем върху голям объл камък.

Останалите чираци ми се присмяха и отминаха. Чух как смехът и подвикванията им постепенно заглъхнаха в далечината. Дон Хуан ме подкани да се отпусна и да оставя събирателната си точка, която, както каза той, се е преместила с внезапна бързина, да се установи в своята нова позиция.

— Не се безпокой — посъветва ме той. — Скоро ще усетиш нещо като подръпване или потупване по гърба, като че ли някой те докосва. После ще се почувстваш отлично.

Неподвижното лежане върху камъка в очакване на потупването по гърба задейства един така силен и ясен спомен у мен, че изобщо не усетих нищо, но бях сигурен, че съм го изпитал, защото меланхолията ми изчезна изведнъж като по чудо.

Бързо описах на дон Хуан какво си бях спомнил. Той ме посъветва да остана върху камъка и да преместя събирателната си точка обратно на същото място, където е била, когато съм изживявал случката навремето — случката, която сега така внезапно си бях спомнил.

— Спомни си всички детайли от нея — предупреди ме той.

Това се бе случило преди много години. По онова време дон Хуан и аз бяхме в щата Чихуахуа в Северно Мексико, навътре в пустинята. Свикнах да ходя там с него, защото това беше област, богата на билки, които дон Хуан събираше. От антропологична гледна точка тази област също представляваше огромен интерес за мен. Немного преди това археолози бяха открили останки от нещо, което определиха като голяма праисторическа работилница. Бяха изказали предположението, че занаятчийската работилница, стратегически разположена в естествен проход, навремето е била център на търговията по пътя, свързващ северноамериканския югозапад с Южно Мексико и оттам — с Централна Америка.

Неколкократното ми пребиваване в тази равна висока пустиня бе затвърдило у мен убеждението, че археолозите са били прави в заключението си и това наистина е естествен проход. Аз, разбира се, изнесох цяла лекция за влиянието на този проход върху праисторическото разпространение и приемственост в културата на северноамериканския континент. Бях силно заинтересуван от онези стари времена във връзка с обясняването на магьосничеството сред индианците от северноамериканския югозапад, Мексико и Централна Америка като система от вярвания, които са били препращани по търговски път и които са послужили за създаването на едно абстрактно ниво, на един вид праколумбов паниндианизъм.

Естествено, когато аз излагах теориите си, дон Хуан се заливаше от смях.

Случаят, който си бях спомнил, бе започнал към три часа следобед. След като с дон Хуан, напълнили две малки торби с някои изключително редки билки, престанахме да берем и седнахме да си починем върху два големи камъка. Дон Хуан настоя да си поговорим за изкуството на прикриването. Той каза, че заобикалящата ни обстановка е особено подходяща за обясняване на неговите тънкости, но за да ги разбера, най-напред трябва да навляза в състояние на повишено съзнание.

Настоях, преди да предприема нещо, да ми обясни отново какво в действителност представлява повишеното съзнание.

С огромно търпение той ми обясни повишеното съзнание в контекста на преместването на събирателната точка. Докато говореше, осъзнах, че молбата ми е несериозна. Знаех всичко, което разясняваше, в действителност нямаше нужда да ми обяснява нищо, но той каза, че обясненията никога не са излишни, защото се запечатват у нас за непосредствена или по-нататъшна употреба, или пък за да помогнат при подготовката ни за постигане на безмълвното познание.

Помолих го да поговорим за безмълвното познание. Той рече, че безмълвното познание е една основна позиция на събирателната точка, която преди векове била обичайната позиция при човека, но поради неопределими причини събирателната точка се е отдалечила от тази позиция и е заела нова, наречена разум.

Дон Хуан отбеляза, че в наши дни не всеки човек е представител на тази нова позиция. Събирателните точки на мнозинството от нас не са разположени точно в центъра на позицията на ума, а в непосредствената му периферия. Същото било положението и с безмълвното познание! Не всяка събирателна точка се намирала точно в неговата позиция.

Каза също така, че „зоната на безжалостността“ представлява друга позиция на събирателната точка и се явява предвестник на безмълвното познание, и още, че една друга позиция на събирателната точка, наричана „зона на загрижеността“, пък е предвестникът на разсъдъка.

Не открих нищо неясно в тези тайнствени забележки. За мен те бяха очевидни. Докато чаках обичайния му удар отзад по гърба между лопатките, за да ме вкара в състояние на повишено съзнание, разбирах всичко от това, което говореше. Ударът не идваше, но аз продължавах да разбирам всичко, без в действителност да го осъзнавам. Чувството на лекота и това да приемем нещата за дадени, свойствено за обичайното състояние на съзнанието ми, си бе останало у мен и аз не поставях под съмнение способността си да разбирам.

Дон Хуан ме погледна втренчено и ми препоръча да легна по лице върху облия камък и да разперя ръце и крака като жаба.

Полежах десетина минути така, изцяло отпуснат, почти заспал, докато леко, свистящо ръмжене не ме изтръгна от моя унес. Повдигнах глава, огледах се и усетих, че косата ми се изправя. На по-малко от десет крачки от мен върху съседния молоз, точно на мястото, където допреди малко бе седял дон Хуан, клечеше огромен възтъмен ягуар. Оголил зъби, ръмжеше право срещу мен и като че ли се канеше да скочи върху ми.

— Не мърдай! — тихо ми нареди дон Хуан. — И не го гледай в очите, взри се в носа му и не мигай, животът ти зависи от втренчването.

Направих както ми каза. За момент ягуарът и аз се гледахме така един друг, докато дон Хуан не разкъса леденото напрежение, като метна шапката си върху главата на ягуара, животното отскочи назад и в този миг дон Хуан изсвири с уста мощно и пронизително. После изврещя с все сили и плесна силно с длани два или три пъти. Плясъците прозвучаха като приглушени изстрели от пушка.

Дон Хуан ми махна да отида при него. Двамата крещяхме и пляскахме с ръце, докато най-накрая той реши, че вече сме прогонили ягуара.

Целият треперех, при все че не бях уплашен, казах на дон Хуан, че онова, което ме бе изплашило най-много, не беше внезапното изръмжаване на голямата котка или втренченият й поглед, а мисълта, че ягуарът ме е гледал дълго преди да го чуя и да вдигна глава.

Дон Хуан не обели и дума за преживяното. Беше се замислил дълбоко, когато го запитах дали е видял ягуара преди мен, той ми направи знак да мълча. Изглеждаше неспокоен или дори объркан. След моментно мълчание дон Хуан ми даде знак да тръгваме. Отдалечихме се от скалите с бърз зигзагообразен ход през храсталака.

След около половин час стигнахме до някакво сечище, където спряхме да починем за малко. През цялото време не си бяхме казали и дума и аз изгарях от нетърпение да узная какво мисли дон Хуан.

— Защо вървим по този начин? — попитах го аз. — Няма ли да е по-добре да караме направо и по-бързичко?

— Не! — подчерта той. — Изобщо не би било добре. Това беше мъжки ягуар. Гладен е и ще тръгне след нас.

— Тъкмо още една причина да се изпаряваме по-бързо оттук — настоях аз.

— Не е така лесно — отговори той. — Ягуарът не е обременен с разсъждения и съображения. Той знае точно какво да направи, за да ни докопа. И както е сигурно, че аз ти говоря сега, така е сигурно и че той ще прочете мислите ни.

— Какво искаш да кажеш с това „ще прочете мислите ни“? — попитах аз.

— Това не е метафора — рече той. — Искам да кажа точно онова, което казах. Големите животни имат способността да четат мисли. И нямам предвид да гадаят, а направо да узнават всичко.

— Какво можем да направим в такъв случай? — запитах силно разтревожи.

— Длъжни сме да станем по-малко рационални и да се опитаме да спечелим битката, като направим невъзможно за ягуара да прочете мислите ни — отговори той.

— Как ще ни помогне това да бъдем по-малко рационални? — попитах го аз.

— Разсъждаването ни кара да правим избор, което изглежда като звук, издаван от нашия разум — каза той. — Например твоят разум вече ти каза да бягаш колкото е възможно по-бързо право напред. Онова обаче, което твоят разум пропусна да обмисли, е, че ще трябва да пробягаме около шест мили, преди да се доберем до твоята кола. А ягуарът ще ни надбяга при всички случаи. Той ще ни пресече пътя и ще се притаи на най-подходящото място, за да ни причака. По-добрият и по-малко рационален избор е да се криволичи.

— Откъде знаеш, че това е по-добрият избор? — попитах аз.

— Знам, защото моята връзка с духа е много чиста — отговори той. — С други думи, моята събирателна точка се намира в зоната на безмълвното познание. Оттук мога да различа, че ягуарът е гладен, но все още не е опитвал човешко месо. Той бе объркан от нашите действия. Ако ние сега криволичим, ягуарът ще трябва да положи усилия, за да предугади действията ни.

— Има ли някакви други варианти, освен криволиченето? — попитах го аз.

— Съществуват само рационални възможности — отговори ми той. — А ние нямаме нужната екипировка, за да устоим с рационалните варианти. Например може да се насочим към някое по-високо място, но ще ни трябва пушка, за да го отстояваме после. Трябва да имаме варианти, равностойни на тези на ягуара. А те се определят от безмълвното познание. Трябва да правим това, което безмълвното познание ни подсказва, независимо колко безсмислено може да ни се струва то.

Той поднови своя зигзагообразен бяг. Аз го следвах съвсем отблизо, без да съм сигурен, че това ще ни спаси. Бях под влиянието на закъсняла паническа реакция. Преследваше ме мисълта за главоломно нарастващите форми на огромната тъмна котка.

Пустинният пейзаж се състоеше от високи чорлави храсти, разпръснати на четири-пет крачки едни от друг. Редките валежи във вътрешността на пустинята възпрепятстваха развитието на растения с буйна корона или дори на по-кичести храсти. При все това човек добиваше впечатление за гъстота и непроходимост.

Дон Хуан се движеше с невероятна скорост, а аз го следвах, доколкото успявах, каза ми да гледам къде стъпвам, за да не издавам шум. Додаде, че звукът от трошащите се под тежестта ми съчки е „смъртоносно“ издаване.

Постарах се съзнателно да стъпвам в дон Хуановите следи, за да избегна по възможност издайническото пращене на сухите клонки, криволичихме така стотина метра, преди да зърна сянката на огромното черно туловище на ягуара на около десетина метра зад гърба ми. Изкрещях с все сила. Без да спира, дон Хуан се извърна бързо, но успя да види само как голямата котка изчезна от погледа му. Тогава той отново изсвири остро и пронизително и продължи да пляска с длани, имитирайки глухи изстрели от пушка.

Много тихо ми каза, че котките не обичат да изкачват стръмнини, затова трябва да пресечем с максимална скорост дълбокото и не по-малко широко дефиле на няколко метра вдясно от мен.

Дон Хуан даде сигнал за тръгване и двамата се втурнахме през храсталаците колкото може по-бързо. Свлякохме се по единия склон на дефилето до дъното и веднага поехме нагоре по отсрещния скат. Оттам ясно виждахме дъното на дефилето и плоскостта, на която стояхме. Дон Хуан прошепна, че ягуарът ни е надушил и ако имаме късмет, ще го видим оттук как бяга в коритото на дефилето почти по нашите следи.

Взирайки се втренчено в дефилето под нас, аз с тревога очаквах да зърна звяра. Но не го виждах. Тъкмо си помислих, че може и да сме се отървали, когато чух смразяващото кръвта ръмжене на голямата котка в храсталака точно зад нас. С ужас разбрах, че дон Хуан е имал право. За да стигне там, където бе сега, ягуарът е трябвало да прочете нашите мисли и съответно — да пресече дефилето преди нас.

Без да каже и дума, дон Хуан се затича със страхотна, нечовешка бързина. Последвах го и така изминахме, криволичейки, още доста голямо разстояние, когато спряхме да починем, бях останал съвсем без дъх. Страхът от преследващия ни ягуар обаче не ми попречи да се възхитя от физическата мощ на дон Хуан. Тичаше като момче! Понечих да му кажа, че ми напомня за един човек от моето детство, който ме бе впечатлил със спринтьорските си качества, но дон Хуан ми даде знак да замълча. Заослушва се напрегнато. Аз също взех да се ослушвам.

Дочух тихо прошумоляване в храсталаците. А после на едно по-оголено място на около петдесет метра от нас за миг се мярна черният силует на ягуара.

Дон Хуан сви рамене и посочи животното.

— Изглежда, не сме се отървали от него — каза примирително той. — Да тръгнем спокойно, все едно че се разхождаме из парка, а ти ще ми разкажеш историята от твоето детство. Именно сега е най-подходящото време и място за това. Преследва ни ягуар със зверски апетит, а ти си припомняш истории от своето минало: идеалното неправене, щом си гонен от ягуар.

Той се изсмя с цяло гърло. Но когато му казах, че историята вече изобщо не ми се разказва, дон Хуан направо се сгърчи от смях.

— Сега ме наказваш за това, че не исках да те изслушам преди малко, така ли? — попита ме той.

Взех да се оправдавам, казах му, че неговото обвинение е направо абсурдно. Наистина бях изгубил нишката на историята.

— Ако у магьосника няма самомнение, той не дава и пукната пара за това, че е загубил нишката на историята — каза дон Хуан с дяволито пламъче в очите. — Понеже у теб не е останало и капчица самомнение, ще разкажеш историята си тук и сега. Разкажи я на духа, на ягуара и на мен, все едно че изобщо не си изгубвал нишката.

Исках да му кажа, че не съм съвсем съгласен с него, тъй като историята беше възглупава, а обстановката — съкрушителна. Исках да избера сам подходяща обстановка за това някой друг път, както самият той правеше със своите истории. Но преди да изкажа мнението си, дон Хуан ми отговори.

— Ние двамата — и ягуарът, и аз — можем да четем мисли — каза той с усмивка. — Ако избирам подходящата обстановка и време за своите магьоснически истории, то това е, защото те имат за цел да обучават и по този начин аз искам да извлека максималния ефект.

Даде ми знак да тръгвам, вървяхме спокойно един до друг, казах му, че съм се възхитил от неговия устремен бяг и издръжливост и че в основата на моето възхищение се таи мъничко самомнение, защото самият аз се считам за добър спринтьор. После му разказах историята от моето детство, която си бях припомнил, като го видях да тича така добре.

Казах му, че като момче играех футбол и умеех да тичам много добре. Бях толкова подвижен и бърз, че чувствах, че мога безнаказано да върша всякакви лудории, защото можех да надбягам всекиго, особено възрастните полицаи, патрулиращи по улиците на моя роден град. Ако се случеше да счупя улична лампа, побягвах, и готово — това беше моето спасение.

Но един ден, без да знам, старите полицаи бяха подменени с нов полицейски корпус с военна подготовка. Злощастният за мен момент настъпи, когато счупих една витрина на магазин и както обикновено побягнах, убеден, че бързината ми е сигурна защита. Някакъв млад полицай се затича след мен. Ускорих темпото, но напразно. Офицерът, който, както по-късно разбрах, бил небезизвестният център-нападател на полицейския футболен отбор, се оказа далеч по-издръжлив от мен. Хвана ме и по целия път обратно до магазина, чиято витрина бях счупил, не спря да ме налага. Много артистично назоваваше всичките си ритници, като че ли се намираше на футболна тренировка. Полицаят не ме нарани, само ме сплаши и при все че унижението ми бе голямо, то се смекчаваше от възхитата на десетгодишния хлапак, какъвто бях, към неговата сила и таланта му на футболист.

Споделих с дон Хуан, че бях изпитал същото усещане днес с него. Той успя да ме надбяга въпреки разликата в годините ни и старото ми умение да се изплъзвам бързо.

Казах му също, че години наред след онзи случай със злополучната витрина ми се присънваше един и същи сън, в който аз бягах така силно, че младият полицай не успяваше да ме улови.

— Твоята история е по-важна, отколкото предполагах — каза дон Хуан. — Очаквах, че ще бъде нещо по-банално.

Начинът, по който натъртваше думите си, им придаваше нюанс на закачка, дори подигравка. Дон Хуан добави, че в някои определени случаи духът, а не разумът ни решава кои истории да си спомним. Това именно бил един от тези случаи. Духът задействал тази конкретна история в моя ум несъмнено защото историята била свързана с моето неразрушимо самомнение. Дон Хуан каза, че факелът на гнева и унижението е горял в мен години наред и усещането ми за потиснатост и неуспех е все още непокътнато.

— На някой психолог твоята история би му се видяла цяло находище — продължи той. — В съзнанието ти аз би трябвало да се припокривам с образа на младия полицай от твоето детство, разбил представата за собствената ти непобедимост.

Сега, когато той го назова, трябваше да призная, че това е било моето усещане, макар да не го бях мислил съзнателно, а още по-малко — произнасял.

Вървяхме мълчаливо. Бях дотолкова замислен за сравнението, което дон Хуан бе направил, че изцяло забравих дебнещия ни ягуар, докато един див рев не ме върна обратно в ситуацията с цялата й критичност.

Дон Хуан ми нареди да откърша няколко дълги клона от нискорастящите храсти, за да стъкмим нещо като дълга метла. И той се залови със същото. Докато тичахме, използвахме ги да вдигаме облаци прахоляк, като размитахме и шибахме с тях по сухата песъчлива почва.

— Това би следвало да разтревожи ягуара — каза той, когато спряхме отново да си поемем дъх. — Остават ни само още няколко часа дневна светлина. През нощта ягуарите са ненадминати, така че е по-добре да бягаме направо към онези скалисти хълмове там.

Дон Хуан посочи към хълмовете на разстояние от около половин миля в южна посока.

— По-добре да вървим на изток — казах аз. — Онези хълмове са твърде отдалечени. Ако вървим в тази посока, никога не ще се доберем до колата.

— Ние и бездруго не искаме да се добираме до колата ти днес — каза той спокойно. — А може би дори не и утре, кой казва, че въобще някога ще се връщаме при нея?

Усетих спазъм на страх, а после ме завладя странен покой, казах на дон Хуан, че ако ми е писано смъртта да ме свари тук, то поне се надявам, че ще бъде безболезнено.

— Не се безпокой — успокои ме той. — Смъртта е болезнена само когато ни свари болни в собственото ни легло, в борба за своя живот не изпитваш болка. Ако въобще изпитваш нещо, то е единствено тържествено ликуване.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните различия между цивилизованите хора и магьосниците е начинът, по който смъртта идва при тях. Единствено с магьосниците воини смъртта е мила и блага. Дори когато са смъртно ранени, те пак не изпитват никаква болка. Нещо повече — смъртта сама отлага своето идване за толкова дълъг период, колкото е нужен на магьосниците.

— Най-голямата разлика между един обикновен човек и един магьосник е тази, че магьосникът с бързината си направлява своята смърт — продължи дон Хуан. — Ако се стигне до това — ягуарът няма да ме изяде. Той ще изяде теб, защото ти нямаш необходимата бързина да задържиш смъртта си.

После доразви темата за магьосническата идея за бързината и смъртта, каза, че в света на ежедневието нашите думи или решения могат много лесно да бъдат отменени. Единственото сигурно нещо в нашия живот е смъртта. От друга страна, в магьосническия свят обикновената смърт може да бъде оттеглена, докато думата на магьосника — не, в света на магьосниците решенията не подлежат на изменяне или преразглеждане, веднъж взети, те остават завинаги.

Казах на дон Хуан, че колкото и да са впечатляващи твърденията му, не могат да ме убедят, че е възможно смъртта да бъде отменена по някакъв начин. При което той още веднъж повтори това, което бе вече обяснил, каза, че за ясновидеца човешките същества се явяват като продълговати или сферични сияйни маси от безброй статични, но същевременно вибриращи енергийни полета, и че, единствено магьосниците са способни да вкарат някакво движение в тези сфери от статичен блясък. За части от секундата те могат да преместят своята събирателна точка на което и да е място в своята сияйна маса. Това преместване и бързината, с която то се извършва, предизвикват мигновено прехвърляне, изразяващо се във възприемане на друга, нова, абсолютно различна вселена. Или пък могат да преместват своите събирателни точки без спиране през всичките техни полета от сияйна енергия. Силата, създадена чрез такова преместване, е толкова интензивна, че мигновено изчерпва цялата им сияйна маса.

Каза, че ако в този момент върху нас се изсипе скална лавина, той ще може да предотврати логичната последица, а именно случайната смърт. Използвайки бързината, с която събирателната точка щяла да се премести, той можел да се самонакара да смени световете или да се самоизгори отвътре за част от секундата. Аз, от друга страна, съм щял да умра от обичайна за случая смърт — премазан от скалните отломъци, защото на моята събирателна точка й липсвала бързината, необходима да ме измъкне.

Казах на дон Хуан, че според мен магьосниците просто са открили алтернативен начин на умиране, което не е същото като „отменяне на смъртта“. А той отвърна, че всичко се свежда до това, че управляват смъртта си. Те умират само когато е необходимо.

Макар че не се съмнявах в думите му, продължих да задавам въпроси почти като на игра. Но докато той говореше, в съзнанието ми като на екран изплуваха образи на мисли и плаващи спомени за други доловими светове.

Казах на дон Хуан, че ми минават странни мисли. Той се засмя и препоръча да върна мислите си към ягуара, защото той е толкова действителен и настоящ, че може да бъде единствено истинска проява на духа.

Мисълта за истинското животно ме накара да потръпна.

— Няма ли да е по-добре, ако сменяме посоката, вместо да вървим направо към онези хълмове? — попитах аз, защото смятах, че ще успеем да объркаме ягуара чрез неочаквани промени на посоката.

— Твърде късно е да сменяме посоката — отвърна дон Хуан. — Ягуарът вече знае, че няма къде другаде да отидем, освен сред хълмовете.

— Това не може да е вярно, дон Хуан! — възкликнах аз.

— Защо да не може? — попита той.

Казах му, че макар да признавам способността на звяра да предугажда ходовете ни с един напред, не мога безрезервно да приема, че ягуарът притежава способността да разбира къде искаме да отидем.

— Грешката ти се крие в това, че за теб силата на ягуара се крие в способността му да разбира нещата — каза дон Хуан, — ала той не може да мисли — той просто знае.

Дон Хуан поясни, че маневрата ни за вдигане на прахоляк е имала за цел да обърка ягуара, давайки на сетивата му информация за нещо, което ние не можем да използваме. Не бихме могли да развием истинско чувство за вдигане на прахоляк, макар че животът ни зависеше от него.

— Аз наистина не разбирам какво искаш да кажеш — изхленчих на дон Хуан.

Напрежението в мен си казваше думата. Невъзможно ми беше да се съсредоточа. Дон Хуан обясни, че човешките чувства са като горещи или студени въздушни течения и могат лесно да бъдат открити от звяра. Ние сме „предавателят“, а ягуарът — „приемникът“, каквито и да се чувствата, които изпитваме, те ще намерят своя път до ягуара. Или по-скоро ягуарът може да „прочете“ всички привични за нас чувства, в случая с вдигането на прахоляка чувството е било дотолкова необичайно за нас, че е можело единствено да създаде рецепторен вакуум в „приемника“.

— Друга маневра, която безмълвното познание можеше да ни продиктува, е да рием с крак земята — каза дон Хуан.

Той ме изгледа за момент, като че очакваше реакция от моя страна.

— Сега ще тръгнем спокойно — каза той. — А ти ще риещ земята, вдигайки прашни облаци, все едно че си триметров исполин.

Трябва да съм имал глупаво изражение. Тялото на дон Хуан се разтресе от смях.

— Вдигни облак прах с краката си — нареди той. — Почувствай се наистина огромен и тежък.

Опитах се и веднага изпитах чувство за големина. Шеговито казах, че силата му на внушение е невероятна. Аз действително се чувствах огромен и свиреп. Той ме увери, че чувството ми за големина в никакъв случай не е резултат от някакво негово внушение, а вследствие преместването на моята събирателна точка. Дон Хуан каза, че хората от древността станали легендарни, защото чрез безмълвното, познание узнали за мощта, която се постига чрез преместване на събирателната точка. Магьосниците успели да си възвърнат това древно могъщество, но в по-малка степен. Премествайки събирателните си точки, те можели да направляват чувствата си и да променят нещата. Аз съм бил променял нещата, като съм се почувствал огромен и свиреп. Чувствата, възпроизвеждани по този начин, се наричали намерение.

— Твоята събирателна точка вече се е преместила мъничко — продължи той. — Сега ти си на ръба или да изгубиш своето постижение, или да накараш събирателната си точка да се премести отвъд мястото, където се намира в момента.

— Той каза, че всеки човек при нормални условия в един или друг момент от своя живот е имал възможността да се откъсне от обвързващите го условности. Дон Хуан подчерта, че няма предвид социалните условности, а онези условности, които ограничават нашето целокупно възприемане. Един момент на въодушевление е достатъчен да премести събирателната ни точка и да разбие условностите у нас. Същото могат да сторят и моментите на ужас, боледуване, ярост, краен глад или дълбока покруса. Но обикновено в случаите, когато ни спохожда шансът да преместим събирателната си точка, ние се стъписваме. Нашата религиозна, академична, социална „закваска“ си казват думата. Тя ни увещава в името на личната ни сигурност „да се върнем обратно в стадото“ или, с други думи — да върнем събирателната си точка обратно на установената позиция за нормално, ежедневно съществувание.

Дон Хуан ми каза, че всички мистици и духовни наставници, за които съм чувал, правят точно така: събирателните им точки се преместват в определена позиция или посредством целенасочени усилия, или благодарение на слепия случай. После се завръщат към обичайното си състояние, като запазват спомена за изживяното за цял живот.

— Ти можеш да бъдеш много „благочестиво и религиозно момче“ — продължи той — и да забравиш първоначалното преместване на своята събирателна точка. Или пък можеш да се оттласнеш отвъд собствените си предели на благоразумието, все още си вътре в тези граници.

Много добре знаех за какво говори и при все това у мен имаше някакво странно колебание, което ме караше да се двоумя.

Дон Хуан разви по-нататък доводите си, каза, че обикновеният човек, неспособен да открие енергията, необходима му за възприемане отвъд ежедневните за него граници, нарича страната на необичайното възприемане магьосничество или пък „работа на сатаната“ и затова се плаши да навлезе по-навътре в нея.

— Но ти повече не можеш да постъпваш по този начин — продължи дон Хуан. — Ти не си религиозен и освен това си прекалено любопитен, за да захвърлиш каквото и да било така лесно. Единственото нещо, което може да те спре сега, е страхът ти.

Превърни всичко в това, което то действително е: абстрактът, духът, нагуалът. Тук няма магьосничество, няма зли сили, няма дяволи и вампири. Има само възприемане.

Разбирах го, но не знаех какво точно иска да направя. Погледнах дон Хуан, опитвайки се да открия най-подходящите слова, всичко изглеждаше, сякаш съм в извънредно функционално разположение на съзнанието, в което не ти се иска да изхабиш дори и една думичка.

— Бъди огромен! — ми нареди той, усмихвайки се. — Остави настрана разсъжденията.

Тогава разбрах какво точно има предвид, всъщност узнах, че мога да усилвам интензитета на чувствата си за големина и свирепост, докато наистина се превърна в гигант, извисяващ се над заобикалящото ни отвсякъде море от храсталаци.

Опитах се да изкажа мислите си, но бързо се отказах. Осъзнах, че дон Хуан не само знае всичко, което си бях помислил, но и много повече, явно много повече.

И тогава ми се случи нещо изключително. Моите умствени функции… спряха. Буквално почувствах как все едно ме покри някакво черно одеяло и затъмни функцията „мислене“. Аз изоставих своя разсъдък с опиянението на човек, който няма ни една грижа на този свят. Бях убеден, че ако искам да разкъсам затъмнителното покривало, трябва само да почувствам как минавам през него.

Все в това състояние изведнъж бях тласнат, задвижен. Нещо ме караше да се придвижвам физически от една точка в друга. Не изпитвах никаква умора. Бързината и лекотата, с които можех да се движа, ме въодушевяваха. Не усещах, че вървя, нито че летя. По-скоро бях пренасян с някаква извънредна лекота. Движенията ми ставаха отривисти и неизящни само когато се опитвах да мисля за тях, когато просто им се наслаждавах, без да мисля, аз навлизах в уникалното състояние на безпрецедентна физическа еуфория. Ако някога в своя живот бях изпитвал подобно физическо щастие, то трябва да е било толкова мимолетно, че не е оставило никакви спомени у мен. При все това, в състоянието на екстаз, почувствах нещо като смътно разпознаване.

— Все едно че вече съм го използвал, но съм го забравил.

Ободряването от движението беше така осезателно, че всичко друго спря. Единствените неща, които съществуваха за мен тогава, бяха тези периоди на бодрост и след това — моментите, когато спирах да се движа и откривах, че наблюдавам храсталака. Но дори още по-необяснимо беше абсолютното телесно усещане за това, че се издигам над храстите, приемайки застрашителни размери, което бях имал от мига, в който започна преместването ми.

В един момент съвсем ясно видях силуета на ягуара точно пред мен. Той бягаше с всички сили. Усетих как се мъчи да избягва бодлите на кактусите. Беше изключително внимателен къде стъпва.

Изпитах неудържимо желание да се втурна след ягуара и да го изплаша. Знаех, че ще забрави предпазливостта си и ще се убоде на шиповете. Тогава в безмълвното ми съзнание се прокрадна мисълта, че ягуарът ще стане още по-опасен, ако се нарани от бодлите. Тази мисъл предизвика у мен същия ефект, както ако някой ме бе събудил от сън.

Когато осъзнах, че мисловните ми процеси функционират отново, открих, че се намирам в подножието на скалистите хълмове. Огледах се. Дон Хуан беше на няколко крачки от мен. Изглеждаше изтощен. Беше блед и дишаше тежко.

— Какво стана, дон Хуан? — попитах аз и се изкашлях.

— Ти ще ми кажеш — изпъшка той и си пое дъх.

Казах му какво бях изпитал. Тогава осъзнах, че върхът на планината е на нивото на очите ми, а дневната светлина бе силно намаляла. Това означаваше, че съм тичал или ходил повече от два часа.

Помолих дон Хуан да ми обясни несъответствието във времето. Той каза, че моята събирателна точка се е придвижила отвъд зоната на безжалостност — в зоната на безмълвното познание, но все още не ми достига енергията, необходима, за да я направлявам сам. Да я направлявам сам, трябва да имам достатъчно енергия, за да я местя между разума и безмълвното познание, когато пожелая. Дон Хуан добави, че ако магьосникът има достатъчно енергия — или дори ако няма, а трябва да се прехвърли, защото е въпрос на живот и смърт, — той може да снове между разума и безмълвното познание.

Неговите заключения бяха, че поради сериозността на нашето положение аз съм позволил на духа да придвижи събирателната ми точка. Резултатът бил моето навлизане в състояние на безмълвно познание. Естествено, обхватът на моето възприемане бил нараснал, което ми е дало усещането за издигане, за избуяване над върховете на храстите.

Вследствие на академичната ми закалка ми хрумна следният въпрос, който задавах често по онова време.

— Ако някой от антропологическия отдел на калифорнийския университет ме бе наблюдавал, щеше ли да ме види като исполин, вилнеещ из храсталака?

— Наистина не зная — каза дон Хуан. — За да разбереш това, трябва да преместиш събирателната си точка, когато се намираш в този антропологически отдел.

— Опитвал съм вече — отбелязах аз. — Но все нищо не става. Изглежда винаги трябва ти да си наблизо, за да се получи нещо.

— В такъв случай това не е било въпрос на живот и смърт за теб — каза той. — Ако беше, ти щеше да преместиш събирателната си точка съвсем сам.

— Но хората щяха ли да видят онова, което виждам аз, когато събирателната ми точка се мести? — настоях.

— Не, защото техните събирателни точки не ще се намират на същото място, както твоята — отговори той.

— Тогава, дон Хуан, аз сънувал ли съм ягуара? — попитах. — Всичко това само в моето съзнание ли става?

— Не съвсем — каза той. — Тази голяма котка е истинска. Ти се придвижи с толкова много мили, а дори не си изморен. Ако се съмняваш виж обувките си. Заприличали са на игленици от кактусови бодли. Следователно ти си се движил, извисявайки се над храсталаците. И в същото време не си, всичко зависи от това дали събирателната точка на човек се намира в зоната на разума или в зоната на безмълвното познание.

Докато дон Хуан говореше, аз разбирах всичко, което казваше, но после не можех нищо да повторя сам, нито пък да определя какво зная или защо думите му ми са така понятни.

Ревът на ягуара ме върна обратно в света на непосредствената опасност. Зърнах как тъмният силует на звяра бързо се движи нагоре на около трийсет метра вдясно от нас.

— Какво ще правим, дон Хуан? — попитах аз, сигурен, че той също е видял ягуара.

— Ще се изкачим до самия връх и ще потърсим подслон там — отговори той спокойно.

После безгрижно добави, че съм прахосал ценно време; угаждайки си да се разхождам над храсталаците, вместо към сигурността и закрилата на хълмовете, които той ми бил посочил, аз съм се отправил към високите планини на изток.

— Трябва да стигнем този склон преди ягуара или с нас е свършено — каза той, сочейки близкия отвесен скат.

Обърнах се надясно и видях ягуара да скача от скала на скала. Несъмнено искаше да ни пресече пътя.

— Да вървим, дон Хуан! — изкрещях вън от себе си.

Дон Хуан се усмихна. Той като че се наслаждаваше на моя страх и нетърпение. Движехме се колкото е възможно по-бързо и уверено се заизкачвахме. Опитвах се да не обръщам внимание на тъмния силует на ягуара, когато той се мяркаше малко пред нас и все вдясно.

И тримата стигнахме едновременно до подножието на стръмната скала. Ягуарът беше на около двайсет метра вдясно от нас. Той подскочи и се опита да се изкатери по канарата, но не успя. Скалата бе твърде стръмна.

Дон Хуан ми изкрещя да не губя време в зяпане по ягуара, защото той щял да ни нападне веднага щом се откаже от опитите си да изкатери скалата. Едва изрекъл това и звярът пак атакува. Задрапах след дон Хуан нагоре по скалната стена. Пронизителният рев на победения звяр изригна непосредствено до петата на десния ми крак, взривната сила на страха ме изстреля право нагоре, като че бях литнал.

Достигнах върха преди дон Хуан, който бе спрял, за да се посмее, в безопасност горе, на върха на канарата, имах повече време да премисля какво се бе случило. Дон Хуан не желаеше да обсъжда каквото и да е, като обяснение каза, че на това ниво в моето развитие всяко преместване на събирателната ми точка все още щяло да бъде мистерия. Предизвикателството ми в началото на моето чиракуване било, каза той, отстояването на постигнатото, а не разсъждаването върху него, и че от някакъв определен момент нататък всичко щяло да ми се изясни.

Казах му, че в този момент всичко ми е ясно, но той не отстъпи. По-напред трябвало да си обясня познанието и едва след това съм можел, да претендирам, че нещо ми е ясно. Добави, че за да има смисъл преместването на моята събирателна точка, трябва да притежавам достатъчно енергия, за да снова между зоната на здравия разум и зоната на безмълвното познание.

За момент дон Хуан замълча, обхващайки с поглед цялото ми тяло. Тогава като че се реши, усмихна се и заговори отново.

— Днес ти достигна зоната на безмълвното познание — каза той.

Обясни ми, че този следобед моята събирателна точка се е преместила от само себе си, без неговата намеса. Сам съм възнамерил преместването, направлявайки чувството си за физическа величина, като по този начин събирателната ми точка е достигнала позицията на безмълвното познание.

Бях много любопитен да узная как дон Хуан тълкува моето изживяване. Той каза, че единственият начин да се говори за възприятието, постигнато в зоната на безмълвното познание, е то да се нарече „тук и тук“. Дон Хуан ми обясни, че когато съм му казал, че чувствам как се извисявам над пустинния храсталак, е трябвало да добавя, че виждам едновременно и на нивото на земята, и на нивото на върховете на храсталаците. Или, с други думи — че съм се намирал на мястото, където съм стоял, и в същото време — на мястото, където е бил ягуарът. Само по този начин съм можел да забележа колко внимателно стъпва звярът, за да избегне бодлите на кактусите. С други думи, вместо да възприемам, както е нормално в ежедневието, „тук и там“ аз съм възприемал „тук и тук“.

Думите му ме стреснаха. Той беше прав. Не бях споменал за това пред него, а дори и в себе си не допусках, че съм се намирал едновременно на две места. Никога нямаше да се реша да мисля по този начин, ако не беше неговата забележка.

Той повтори, че ми трябва още време и повече енергия, за да ми стане всичко ясно, все още съм бил твърде нов в занаята, все още съм се нуждаел от твърде много надзор. Например, докато съм се носел над храстите, дон Хуан бил принуден да движи бързо събирателната си точка между зоните на здравия разум и на безмълвното познание, за да се грижи за мен. И това го изтощило.

— Кажи ми едно нещо — рекох аз, пробвайки неговата разсъдливост. — Този ягуар беше по-странен, отколкото ти се иска да признаеш, нали така? Ягуарите не са част от фауната на тази континентална зона. Пумите — да, но не и ягуарите, как ще обясниш това?

Преди да отговори, дон Хуан се намръщи, внезапно стана много сериозен.

— Мисля, че конкретно този екземпляр потвърждава твоите антропологични теории — каза той с официален тон. — Очевидно ягуарът е следвал твоя прословут търговски път, свързващ Чихуахуа с Централна Америка.

Дон Хуан се разсмя така гръмко, че смехът му прокънтя в планините. Това ехо ме стресна толкова, колкото и ягуарът. И при все това не ехото само по себе си ме смути, а фактът, че никога дотогава не бях чувал ехо нощем, в съзнанието ми ехото винаги се бе асоциирало единствено с часовете на деня.

Бяха ми необходими няколко часа, за да си спомня всички подробности от изживяването ми с ягуара. През това време дон Хуан мълчеше. Той просто се облегна на скалата и заспа седнал. След малко аз също заспах.

Събудих се от болка в челюстта. Бях спал с лице, притиснато към скалата, в момента, в който отворих очи, аз се опитах да се смъкна от молоза, върху който бях лежал, но изгубих равновесие и паднах шумно по задник. Дон Хуан се появи иззад храстите тъкмо навреме, за да се посмее.

Беше станало късно и аз се учудих дали ще ни стигне времето да се измъкнем от долината преди мръкване. Дон Хуан сви рамене, сякаш това не го засягаше, и приседна до мен. Попитах го дали желае да чуе подробностите от моя спомен. Отвърна, че с удоволствие ще ме изслуша.

Казах му, че има три момента, които си бях спомнил и които са от голямо значение за мен. Единият беше, че той е говорил за безмълвното познание, другият — че сам съм преместил събирателната си точка, използвайки намерението, и третият — че съм навлязъл в състояние на повишено съзнание без обичайния удар отзад между плешките.

— Възнамеряването на твоята събирателна точка бе най-голямото ти постижение — каза дон Хуан. — Но постижението е нещо лично — необходимо е, но не е основното. Не това е екстрактът, който уважават магьосниците.

Мисля, че го разбрах, казах му, че не съм забравил изцяло случката, в нормалното ми състояние на съзнание аз пак си спомних, че пумата, тъй като не можех да се съглася с идеята за ягуар, ни беше погнала към планината и че дон Хуан ме бе запитал дали съм се почувствал раздразнен от нападението на голямата котка. Бях го уверил, че е абсурдно да съм се почувствал засегнат, а той ми бе казал, че трябвало да реагирам по същия начин и спрямо атаките на събратята си. Да се пазя или да не им се пречкам по пътя, но без от това да се чувствам морално онеправдан.

— Това не е екстрактът, за който говоря — каза той през смях. — Идеята за абстракта, за духа, е единственият екстракт, който има значение. Идеята за личното „аз“ не притежава каквато и да е стойност. Ти все още поставяш себе си и собствените си чувства на първо място. При всеки удобен случай аз те карах да усещаш, да изпитваш на собствения си гръб необходимостта от абстракта. Ти от своя страна винаги считаше, че имам предвид „да мислиш абстрактно“. Не. Под „абстракт“ аз разбирам да си на разположение на духа, като го осъзнаваш.

Дон Хуан каза, че едно от най-драматичните неща в това да си човек е страховитата връзка, която съществува между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта ни кара да изоставяме всичко, което не отговаря на нашите собствени себеотразяващи ни очаквания. Например като обикновени хора ние сме слепи за най-съществената част от достъпното за човека познание: наличието на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.

— За разумния човек е немислимо, че съществува една невидима точка, в която се събира възприемането — продължи той. — И още по-немислимо, че евентуална подобна точка не се намира в мозъка, както смътно може да се очаква, ако човекът изобщо е склонен да приеме мисълта за нейното съществуване.

Той добави, че постоянното придържане на рационалния човек към своята самопредстава му осигурява едно наистина бездънно невежество. Той например не обръща внимание на факта, че магьосничеството не е разни там „абракадабри“ и „фокуси-бокуси“, а то е свободата да се възприема не само света, който познаваме и приемаме за даденост, а и всичко останало, което е в човешките възможности.

— Тук именно глупостта на обикновения човек е най-опасна — продължи дон Хуан. — Той се бои от магьосничеството. Той буквално трепери пред възможността да бъде свободен. А свободата е под носа му. Тя се нарича „третата точка“. И може да бъде достигната толкова лесно, колкото събирателната точна може да бъде преместена.

— Но ти самият ми беше казал, че преместването на събирателната точка е толкова трудно, че е направо истинско постижение — възразих аз.

— Така е — увери ме той. — Това е още едно от магьосническите противоречия: то хем е много трудно, хем в същото време е най-простото нещо на света, вече ти казах, че силната възбуда може да премести събирателната точка. Гладът или страхът, или любовта, или омразата могат да го сторят. Също така — мистицизмът, а освен това и — непреклонното намерение, което е предпочитаният метод на магьосниците.

Помолих дон Хуан да обясни отново какво е непреклонно намерение. Той каза, че това е вид целеустременост, проявявана от човешките същества — една извънредно добре определена цел, неподдаваща се на отменяне чрез никакви противоречиви интереси, желания или страсти. Непреклонното намерение е също така силата, пораждаща се, когато събирателната точка бъде фиксирана и поддържана в непривична за нея позиция.

После дон Хуан уточни една тънка отлика, която ми се бе изплъзвала през всичките тези години — разликата между преместване и отместване на събирателната точка. Преместването, каза той, е цялостна промяна на позицията, толкова крайна, че събирателната точка може дори да достигне до други снопове от енергия вътре в нашата всеобхватна сияйна маса от енергийни полета, всеки енергиен сноп представлява съвършено различна вселена за възприемане. Отместването от своя страна представлява своеобразно малко преместване вътре в снопа от енергийни полета, който ние възприемаме като „света на ежедневието“. Той продължи темата, казвайки, че магьосниците гледат на непреклонното намерение като на катализатор, задействащ техните неизменни решения, или обратното — неизменните им решения са катализатор, тласкащ събирателната точка към нови позиции, които на свой ред предизвикват появата на непреклонно намерение.

Сигурно съм изглеждал стъписан. Дон Хуан се разсмя и каза, че старанието да се проумяват чрез разсъждения магьосническите метафорични образи е така безполезно, както и опитите да се проумее безмълвното познание. Той добави, че проблемът с думите се състои в това, че всеки опит да бъде хвърлена светлина върху някой магьоснически образ само го прави още по-объркан и неясен.

Подканих го да се опита да обясни това както може. Изтъкнах, че всичко казано, например за третата точка, може само да я изясни още повече. При все че знаех всичко за нея, тя все още ми бе твърде неясна.

— Светът на ежедневието се състои от две отправни точки — каза той. — Ние ползваме сравнения като „тук и там“, „вътре и вън“, „горе и долу“, „добро и зло“ и т.н. Така че всъщност нашето възприемане на живота е двуизмерно. Нито едно от действията, с които ние възприемаме самите себе си, няма дълбочина.

Възразих, че разбърква нивата, казах му, че мога да приема неговото определение за възприемането като способност на живите същества да долавят, благодарение на сетивата си, енергийни полета, подбирани чрез събирателните им точки — едно твърде пресилено според моите академични стандарти определение, но такова, че за дадения момент изглеждаше състоятелно. Не си представях обаче каква би могла да бъде дълбочината на онова, което вършим. Изтъкнах, че може би има предвид тълкувания — разработки на основните ни възприятия.

— Магьосникът възприема своите действия в дълбочина — каза той. — За него собствените му действия са триизмерни. Постъпките му притежават трета отправна точка.

— Как може да съществува трета отправна точка? — попитах аз с леко раздразнение.

— Нашите отправни точки се получават преди всичко от сетивното ни възприемане — каза той. — Сетивата ни възприемат и разграничават това, което е непосредствено до нас, от онова, което не е. Използвайки тази основна разлика, ние установяваме и останалото. За да достигне третата отправна точка, човек трябва да възприема едновременно две места.

Нахлулият в мен спомен ме тласна в особено настроение, сякаш бях изживял случката само преди няколко минути, внезапно осъзнах нещо, което по-рано бях пропуснал изцяло. Под дон Хуанов надзор аз на два пъти бях изживявал споменатото раздвоено възприятие, но това бе първия път, когато го осъществявах съвсем самостоятелно. Обмисляйки моя спомен, аз разбрах също така, че сетивното ми изживяване е било по-сложно, отколкото си бях помислил първоначално. Докато се носех над храсталаците, осъзнавах без думи и дори без мисли, че присъствието ми на две места едновременно, или бидейки „тук и тук“, както го нарече дон Хуан, изразява моето незабавно и пълно възприемане и на двете места едновременно. Но също така осъзнавах, че двойното ми възприятие бе лишено от абсолютната яснота на нормалното ми възприемане.

Дон Хуан поясни, че обичайното възприемане в ежедневието има своя ос. „Тук и там“ били крайните точки, върховете, на тази ос и ние, хората, сме предпочитали яснотата на „тук“. Той каза, че при нормалното възприемане единствено „тук“ бива възприемано изцяло — пряко и на момента. Неговият двойник „там“ бива лишен от непосредственост. Той бивал логично възприеман, но не се схващал пряко от всичките ни сетива, когато възприемаме едновременно две места, тоталната яснота се губи, на пък се възвръща прякото, мигновено възприемане на „там“.

— Но в такъв случай, дон Хуан, значи аз съм прав, като описах възприемането като най-важната част от моето изживяване?

— Не, не си — отсече той. — Онова, което си изживял, е било съществено за теб, защото ти е открило пътя към безмълвното познание, но действително важното е ягуарът. Този звяр наистина е проява на духа. Тази голяма котка изникна съвсем ненадейно. И това, че можеше да ни довърши, е така сигурно, както че сега ти говоря. Този ягуар беше израз на магичното. Без него за теб нямаше да има никакво въодушевление, никаква поука, никакво осъзнаване.

— Ама това истински ягуар ли беше? — запитах аз.

— Разбира се, че беше истински!

Дон Хуан отбеляза, че на някой обикновен човек онази голяма котка щяла да се види страховито чудо. Човек трудно би могъл да обясни с логични слова какво е търсил ягуарът в щата Чихуахуа, толкова далеч от тропическата джунгла, докато един магьосник, благодарение на свързващото го с намерението звено, би погледнал на въпросния ягуар като на средство за проникновение — не ужас, а източник на благоговение.

Имаше толкова много въпроси, които исках да му задам, при все че предварително знаех отговорите им. Проследих за малко хода на своите въпроси и отговори, докато накрая разбрах, че за да имат отговорите каквато и да е стойност, трябва да бъдат „облечени“ в думи.

Изрекох първия въпрос, който ми дойде наум. Помолих дон Хуан да ми разясни едно според мен явно противоречие. Той бе казал, че само духът може да мести събирателната точка. После обаче добави, че като навлизам все повече в намерението, моите чувства придвижват събирателната ми точка.

— Само магьосниците могат да превръщат своите чувства в намерение — каза той. — Намерението е духът, тъй че духът е този, който премества събирателните точки.

Подвеждащата част на всичко това — продължи той — е в твърдението ми, че единствено магьосниците знаят за духа и че намерението е владение единствено на магьосниците. Това изобщо не е истина, но такова е положението на практика. Истинското състояние на нещата е, че магьосниците просто са по-наясно относно собствената им връзка с духа, отколкото са обикновените хора, и следователно целенасочено се стремят да я направляват. Това е всичко… вече ти казах, че звеното, свързващо ни с намерението, е универсален признак, присъстващ във всичко наоколо.

Като че ли на два-три пъти дон Хуан понечваше да добави нещо, колебаеше се, очевидно в опит да подбира думите си. Накрая каза, че да си на две места едновременно, било „крайпътен камък“, използван от магьосниците за маркиране на момента, в който събирателната точка достига зоната на безмълвното познание. Раздвоеното възприятие, ако се осъществява чрез собствени усилия, се нарича „свободно преместване на събирателната точка“.

Той ме увери, че всеки нагуал прави всичко възможно в рамките на собствената си магическа мощ, за да насърчи свободното преместване на събирателните точки на своите чираци. Между нагуалите това усилие било известно като „посягане към третата точка“.

— Най-трудната страна на нагуалското познание — продължи дон Хуан — и несъмнено най-съдбовната част от неговата задача е посягането към третата точка. Нагуалът възнамерява това свободно преместване, а духът представя на нагуала необходимите средства. Аз никога не бях възнамерявал нещо подобно, преди да се появиш ти. Следователно дотогава никога не съм оценявал докрай гигантското усилие на моя благодетел да го възнамери за мен. За нагуала трудността да възнамери въпросното свободно преместване от и в името на своите ученици — продължи дон Хуан — е нищо в сравнение с трудността, която изпитващ учениците му при разбирането на това, което върши нагуалът, вземи за пример начина, по който ти самият се мъчиш! Същото нещо ми се случи и на мен навремето. През по-голямата част от тези години аз поддържах в себе си убеждението, че клопките на духа са просто номер на нагуала Хулиан. По-късно проумях, че му дължа живота и благополучието си — продължи дон Хуан. — Сега знам, че му дължа много повече. Тъй като не мога да започна да описвам какво наистина му дължа, предпочитам да кажа, че той ме приласка, за да се сдобия с трета отправна точка. Третата отправна точка е свободата на възприемането, тя е намерението, тя е духът, тя е скокът на мисълта в нещо чудотворно, тя е актът на достигане отвъд собствените ни граници и докосване до невъобразимото.