Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (14) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Билет към безупречността

Междувременно вече се бе стъмнило, казах на дон Хуан, че съм напълно изтощен, помолих го да отложим останалата част от пътуването и да се върнем вкъщи, но той заяви, че трябва да използваме всяка минута, за да преглеждаме магьосническите истории или да си спомняме, като преместваме събирателната си точка колкото е възможно по-често.

Бях унил и отпаднал — състояние, което можеше да породи единствено чувство на несигурност и липса на убеденост.

— Тази твоя несигурност трябваше да се очаква — простичко каза дон Хуан. — В края на краищата имаш си работа с нов за теб вид последователност. Необходимо е време, за да свикнеш с нея така, че да я използваш, воините прекарват цели години в забрава, когато не са нито обикновени хора, нито магьосници.

— Какво става накрая с тях? — попитах аз. — Избират ли си „страна на барикадата“?

— Не. Те нямат избор — отговори той. — Просто разбират, че вече са магьосници. Трудността е в това, че огледалото на себеотразяването е изключително мощно и пуска жертвите си само след свирепа борба.

Той спря да говори и потъна в размисъл. Цялото му тяло придоби една особена скованост, каквато бях забелязал и преди, когато дон Хуан биваше зает с онова, което аз наричах отнесена мечтателност, а той — преместване на събирателната му точка, свързано със спомнянето.

— Ще ти разкажа историята за магьосническия билет към безупречността — обади се неочаквано той, след около половин час пълно мълчание. — Ще ти разкажа историята на моята смърт.

Дон Хуан започна наново да описва какво се бе случило след пристигането му в щата Дуранго, все още предрешен в женски дрехи, след едномесечно пътуване през Централно Мексико, каза, че старият Белисарио го отвел направо в една къща, за да го скрие от човека чудовище, който го преследвал.

Щом пристигнали, дон Хуан се представил на всички в къщата неочаквано охотно, като се има предвид стеснителната му природа. А те били седем красиви жени и един странен необщителен мъж, който не отронил дума. Дон Хуан забавлявал прелестните жени, като им разказвал как човекът чудовище се опитвал да го залови. Те били запленени най-вече от предрешения му вид, в който все още се намирал, както и от историята, свързана с преобличането му. С удоволствие слушали подробностите около това пътуване и една през друга го съветвали как да доусъвършенства придобитите познания. Дон Хуан се изненадал от тяхната самоувереност, която му се сторила направо невероятна.

Седемте жени били много изискани в обноските си и с тях той се чувствал щастлив. Харесвал ги и им се доверявал. Те от своя страна се отнасяли с уважение и разбиране към него. Но все пак нещо в очите им му подсказвало, че под тяхната чаровна външност се таи студенина.

Решил, че щом тези здрави и красиви създания са толкова спокойни и непринудени, значи са леки жени. Но въпреки това знаел, че не са такива.

Дон Хуан можел на воля да се скита из стопанството. Бил смаян от грамадната постройка и нейните дворове и градини. Никога преди не бил виждал подобно нещо. Това била стара колониална сграда с висока зидана ограда. Зад зида се виждали балкони с цветя и вътрешни дворове с огромни овощни дървета, къщата се състояла от просторни стаи и дълги, проветриви коридори. На горния етаж се помещавали някакви загадъчни спални, до които дон Хуан нямал достъп.

През следващите дни дон Хуан бил изумен от грижите на жените към него. Непрекъснато му угаждали и го гледали в очите. Били ужасно мили с него. Но никога преди не се бил чувствал така самотен. Постоянно бил в компанията на красивите странни жени и при все това никога не се бил чувствал така сам. Мислел си, че усещането му за самота се дължи на това, че не умее да предугади поведението на жените или да разбере истинските им чувства. Знаел за тях само онова, което сами благоволявали да му кажат.

Няколко дни след неговото пристигане една от жените, която имала вид на старша, му дала комплект чисто нови мъжки дрехи и му казала, че женската му маскировка вече не е нужна, защото който и да е бил онзи чудовищен човек, насам той не се е мяркал, казала му още, че е свободен да си върви, ако пожелае.

Дон Хуан поискал да се види с Белисарио, който бил изчезнал от деня на пристигането им, жената отвърнала, че Белисарио си е отишъл. На тръгване обаче бил казал, че дон Хуан може да остане в къщата колкото пожелае, но само ако е в опасност.

Дон Хуан рекъл, че се намира не просто в опасност, а в смъртна опасност! През тези няколко дни, прекарани в къщата, той непрекъснато виждал чудовището да се прокрадва из околните ниви, жената не му повярвала, нарекла го изпечен мошеник, който лъже, само и само за да го оставят да си лентяйства, казала му, че тяхната къща не е място за шляене, че те всички са сериозни хора, които работят усилено, и не могат да си позволят да издържат безделници.

Дон Хуан се обидил. Изфучал навън, но щом зърнал следа от чудовището, страхът веднага изместил чувството му за гняв, втурнал се обратно в къщата и горещо замолил жената да му позволи да остане. Обещал й да върши безропотно черната ратайска работа, дори без заплащане, само да остане в имението.

Тя се съгласила, при положение че дон Хуан приеме две условия: първо, да не задава никакви въпроси; и, второ, да изпълнява точно всички нареждания, без да иска каквито и да било обяснения, жената го предупредила, че ако наруши тези правила, едва ли ще може да остане в къщата.

— Останах в онази къща действително против волята си — продължи да разказва дон Хуан. — Не ми се искаше да приемам условията й, но знаех, че чудовището дебне отвън. А в къщата бях на сигурно място. Знаех, че човекът чудовище винаги щеше да бъде възпиран от някаква невидима бариера, която заобикаляше къщата от всички страни на разстояние от около може би сто метра, вътре в този кръг бях в безопасност. Доколкото можех да се ориентирам, там, в онази къща, вероятно имаше нещо, което държеше чудовището настрани, а мен само това ме интересуваше. Освен това установих, че когато хората от къщата бяха около мен, чудовището никога не се появяваше.

След няколко седмици младият мъж, когото дон Хуан подозирал, че е живял в къщата на чудовището, маскиран като стария Белисарио, се появил отново, казал на дон Хуан, че е пристигнал току-що, и се представил като Хулиан, собственика на имението.

Дон Хуан, естествено, го попитал за маскировката му, но младият мъж, гледайки го без да мигне, отвърнал, че не разбира за какво говори дон Хуан.

— Как можеш да ми живееш в къщата и да имаш наглостта да ми говориш подобни глупости?! — разкрещял се той. — За кого ме вземаш!?

— Не си ли все пак Белисарио? — настоял дон Хуан.

— Не! — отрекъл младият мъж. — Белисарио е старец, а аз се казвам Хулиан и съм млад. Не виждаш ли?

Дон Хуан покорно признал, че това може и да не е маскировка, и моментално осъзнал абсурдността на твърдението си. Ако старостта не е била маскировка, тогава става дума за преобразуване, а това е още по-абсурдно.

Объркването на дон Хуан не спряло дотук. Той го попитал за чудовището и младият мъж отвърнал, че няма представа за какво чудовище му говори. Предположил, че дон Хуан е изплашен от нещо, иначе старият Белисарио не би му дал убежище. Но каквато и причина да имал дон Хуан да се крие, това си било негова работа.

Дон Хуан бил направо съкрушен от студенината в тона и държането на своя домакин. Рискувайки да си навлече повторно гнева му, дон Хуан му припомнил, че са се срещали и преди. Неговият домакин му отговорил, че никога не го е виждал, но че уважава желанията на Белисарио, тъй като се чувства задължен да го прави.

Младият мъж добавил, че не само е собственик на къщата, но и е отговорен за всеки човек в това домакинство, включително и за дон Хуан, който, укривайки се, вече е станал храненик на къщата. Ако на дон Хуан не му се нравел редът, бил свободен да върви където иска и да си пробва късмета с чудовището, което никой друг, освен него не е виждал.

Преди да направи своя избор, дон Хуан благоразумно решил да попита какво означава понятието „да бъдеш храненик на къщата“.

Младият мъж отвел дон Хуан до онази част на сградата, която все още се намирала в строеж, и казал, че тя символизира собствения му живот и действия. Била недовършена. Наистина все още се строяла, но изглеждала, като че ли никога няма да бъде завършена.

— Ти си един от елементите на това недостроено здание — казал той на дон Хуан. — Да кажем, че си гредата, която ще поддържа покрива. Докато не я положим на мястото й и не сложим върху й покрива, не можем да знаем със сигурност дали тя ще издържи тежестта му. Майсторът дърводелец казва, че гредата ще издържи. Аз съм майсторът дърводелец.

Това метафорично обяснение не задоволило дон Хуан, който искал да знае какъв вид физически труд ще очакват от него.

Младият мъж пробвал нов подход.

— Аз съм нагуал — пояснил му той. — Аз нося свобода. Аз съм водачът на хората в тази къща. Ти се намираш в тази къща и поради това си част от нея независимо дали това ти харесва, или не.

Дон Хуан го изгледал втрещено, без да може да отговори.

— Аз съм нагуалът Хулиан — казал домакинът му, усмихвайки се. — Без моята намеса няма път към свободата.

Дон Хуан продължавал нищо да не разбира, но затова пък започнал да се тревожи за сигурността си, като гледал блуждаещия разсъдък на младия мъж пред него. Така се обезпокоил от това неочаквано развитие на нещата, че дори не се учудил на думата „нагуал“. Дон Хуан знаел, че „нагуал“ значи магьосник, и въпреки това не можел да възприеме думите на нагуала Хулиан в пълното им значение и смисъл. Или може би по някакъв начин той ги разбирал, макар че логично настроената част от съзнанието му не ги приемала.

Младият мъж се взрял за момент в него и след това казал, че същинската работа на дон Хуан ще се състои в това да му бъде личен слуга и помощник. Без заплащане, срещу подслон и храна. От време на време щял да има и някои други малки задачи, изискващи по-специално внимание. Дон Хуан ще трябвало сам да ги извършва или да следи за тяхното изпълнение. За тези специални услуги ще му бъдат изплащани малки парични суми, които ще се внасят във влог, открит на негово име от останалите членове на домакинството. По този начин, когато един ден пожелае да си тръгне, ще притежава на свое име малка сума, която ще му е от полза на първо време.

Младият мъж подчертал, че дон Хуан не бива да се счита за затворник, но ако реши да остане, ще трябва здраво да работи. И че по-важни от работата са трите условия, които трябва да изпълнява. Дон Хуан трябвало да положи сериозни усилия да научи всичко, което жените ще му покажат. Държането му с членовете на домакинството трябвало да бъде образцово, което означавало, че тук трябва да внимава ежеминутно за своето отношение и обноските си спрямо тях. При разговор с младия мъж трябвало да се обръща към него като към нагуал, а когато говори за него с други, да го нарича „нагуала Хулиан“.

Дон Хуан приел с неохота тези условия. И въпреки че незабавно потънал в своята обичайна начумереност, той бързо усвоил задълженията си. Не разбирал само какво очакват от него в смисъл на отношение и обноски. И макар че не можел да посочи конкретен пример, дон Хуан вярвал искрено, че го лъжат и експлоатират.

Но чумеренето му станало негово постоянно състояние и той почти престанал да разговаря с останалите.

По същото време нагуалът Хулиан сбирал всички членове на домакинството и им обяснил, че въпреки огромната му нужда от помощник, той ще се съобрази с тяхното решение. Щом не харесват сърдитото поведение на новия му ординарец, имат право да го кажат на глас. Ако мнозинството не одобрява дон Хуан, той ще трябва да напусне дома и да приеме късмета си с онова, което го чака навън — било то чудовище или негова собствена измишльотина.

После нагуалът Хулиан отвел всичките вкупом пред парадния вход на къщата и приканил дон Хуан да им покаже човека чудовище. Дон Хуан им го посочил, но никой от тях не го видял. Дон Хуан се затичал като луд от човек към човек, настоявайки, че чудовището е там, и молел да му помогнат. Никой обаче не обърнал внимание на молбите му и го нарекли откачен.

Тогава нагуалът Хулиан поставил дон Хуановата съдба на гласуване. Необщителният мъж не пожелал да гласува. Той свил рамене и се отдалечил встрани, всички жени гласували открито срещу по-нататъшното оставане на дон Хуан при тях. Доводът им бил, че ходи все сърдит и в лошо настроение.

В разгара на спора обаче нагуалът Хулиан изцяло променил поведението си и започнал да защитава дон Хуан. Намекнал, че може би жените недооценяват бедния млад човек, че може би той изобщо не е луд и действително вижда някакво чудовище. Нагуалът Хулиан казал, че може би лошото настроение на дон Хуан е резултат от неговите тревоги и вътрешни противоречия.

Избухнал скандал и жените се разкрещели на нагуала.

Дон Хуан чувал спора, но вече му било безразлично. Знаел, че в крайна сметка ще го изхвърлят и човекът чудовище със сигурност ще го плени и ще го отведе в робство. Дон Хуан се разридал, изпадайки в пълна безпомощност.

Отчаянието и сълзите му разколебали някои от разярените жени. Тяхната водачка предложила друго разрешение: триседмичен пробен период, през който дон Хуановите постъпки и държане да бъдат оценявани ежедневно от всичките жени. Предупредила дон Хуан, че при най-малкото оплакване срещу него през този период веднага ще го изхвърлят навън.

Дон Хуан разказа как нагуалът Хулиан бащински го отвел настрани и продължил да забива в него клина на страха. Прошепнал на дон Хуан, че знае за чудовището, което броди из стопанството, въпреки това поради по-раншни споразумения с жените не можел да си позволи да им го каже. Нагуалът Хулиан посъветвал дон Хуан да престане да проявява своя мрачен характер.

— Престори се на щастлив и доволен — казал той на дон Хуан. — Ако не го сториш, жените ще те изхвърлят навън. Дори само възможността за това би трябвало да ти стига, за да те изплаши. Използвай този страх като истинска движеща сила. Само това имаш.

Пред образа на човека чудовище всяко колебание и странични мисли изчезнали в миг. Тъй като чудовището чакало с нетърпение пред невидимата бариера, то сякаш долавяло колко нестабилно е дон Хуановото положение. Ненаситното чудовище неспокойно очаквало своето пиршество.

Нагуалът Хулиан забил още по-навътре клина на страха.

— На твое място — казал той на дон Хуан — щях да се държа като ангелче. Бих правил всичко, което жените искат от мен, стига това да ме защити от онзи сатанински звяр.

— В такъв случай ти трябва да си виждал чудовището?! — възкликнал дон Хуан.

— Разбира се, че съм го виждал — отговорил му той. — И освен това виждам, че ако напуснеш или жените те изхвърлят, чудовището ще те плени и ще те окове във вериги. Това със сигурност ще промени отношението ти. Робите нямат никакъв друг избор, освен да се държат добре с господарите си. Твърдят, че болката, нанасяна от чудовища като това, надхвърля всичко познато.

Дон Хуан разбрал, че единствената му надежда е в това да се държи приветливо. Страхът от човека чудовище се оказал действително могъща сила.

Дон Хуан ми каза, че се отнасял грубо само с жените, такъв си бил. Но никога не се държал лошо в присъствието на нагуала Хулиан. По някаква причина, която дон Хуан не можа да определи, нагуалът не бил човек, когото той би се опитал да наскърби съзнателно или подсъзнателно.

Другият член от мъжки пол в домакинството — необщителният мъж — не бил от значение за дон Хуан. Дон Хуан си създал мнение за него още в първия момент, когато го срещнал, и го изключил от вниманието си. Смятал го за слаб, ленив и напълно в плен на тези хубави жени. По-късно, когато научил повече за нагуалската индивидуалност, дон Хуан разбрал, че човекът бил напълно засенчен от „блясъка“ на останалите.

В течение на времето дон Хуан схванал и тяхната „йерархия“. Никой от тях не бил по-добър или по-висшестоящ от другите. Някои се занимавали с дейности, които другите не можели да вършат, но това не ги поставяло в по-висши позиции. Този факт просто ги правел по-различни. Последно обаче било решението на нагуала Хулиан и той с огромно удоволствие го поднасял под формата на брутални шеги, които разигравал с всички.

В тяхната група също така имало една загадъчна жена, викали й Талия, жената нагуал. Никой не казал на дон Хуан коя е тя или пък какво означава жена нагуал. Разбрал само, че е една от седемте жени, всички говорели толкова много за нея, че това възбудило любопитството на дон Хуан. Той задавал толкова много въпроси, че накрая жената, която била нещо като водач на другите, му обещала да го научи да чете и пише, за да използва по-добре дедуктивните си способности, казала му, че трябва да свикне да си записва нещата, вместо да ги поверява изцяло на паметта си. По този начин щял да натрупа огромна колекция от факти за Талия, които би следвало да чете и разучава, докато истината излезе наяве.

Изпреварвайки циничния му отговор, тя добавила, че макар и да изглежда абсурдно на пръв поглед, усилието да се разкрие коя всъщност е Талия е трудна, но благородна задача. Това, казала тя, е приятната част. После добавила, че дон Хуан трябва да усвои счетоводството, за да помага на нагуала в управлението на стопанството.

Веднага започнала ежедневните уроци и за една година дон Хуан напреднал толкова много, че вече можел да чете и пише и сам да води счетоводните книги.

Всичко ставало така плавно, че дон Хуан не забелязал промените у себе си, най-забележителната от които била чувството му за безпристрастност. Увлечен в работата си, той смятал, че в къщата нищо не се случва, просто защото все още не можел да се отъждестви с останалите членове на домакинството. Те били „огледала без отражение“.

— Останах в онази къща почти три години — продължи дон Хуан. — През това време ми се случиха безброй неща. Не, не мисля, че бяха действително важни. Или поне бих предпочел да ги считам за маловажни. Бях убеден, че през всичките тези години не бях правил нищо друго, освен да се крия, да треперя от страх и да работя като вол.

Дон Хуан се засмя и каза, че в един момент, под давление на нагуала Хулиан, приел да изучава магьосничеството, за да се избави от страха, който го вцепенявал при всяка поява на дебнещото го чудовище. И макар че нагуалът Хулиан отделял много време да му говори, все пак като че ли предпочитал да си прави шеги с него. Така че, според самия дон Хуан, той не научил нищо, дори и най-общо свързано с магьосничеството, просто защото никой в къщата не знаел или не практикувал магьосничеството.

Един ден обаче открил, че върви съвсем целенасочено, макар и без сам да иска, към невидимата бариера, възпираща чудовището, както обикновено, разбира се, човекът чудовище наблюдавал къщата. Но този ден, вместо да се обърне и хукне обратно към нея, дон Хуан продължил да върви напред. Някакъв странен прилив на енергия го карал да напредва, без да мисли за своята безопасност.

Усещането за тотално откъсване и безпристрастност му позволило да застане лице срещу лице с чудовището, което години наред го тероризирало.

Дон Хуан очаквал чудовището да го сграбчи за гърлото, но тази мисъл вече не го ужасявала. От педя разстояние за момент той се взрял в страховитата муцуна на човека чудовище и след това прекрачил предпазната бариера. Чудовището не го нападнало, а започнало да се размива пред очите му. Бързо губело очертанията си и накрая се превърнало в белезникаво петно, в едва доловимо кълбо мъгла.

Дон Хуан пристъпил към облачето, а то боязливо отскочило назад. Тогава той го погнал из полето, докато се убедил, че от чудовището не е останало нищо. Дон Хуан разбрал, че всъщност то никога не е съществувало, но не можел да си обясни тогава от какво се е страхувал. Дон Хуан имал смътното усещане, че макар да знаел какво представлява чудовището, нещо го спирало да мисли за това. Хрумнало му, че този шегаджия, нагуалът Хулиан, знае истината за чудовището, но дон Хуан нямало да му позволи да си играе с него по този начин.

Преди да се изправи насреща му, дон Хуан си доставил удоволствието да се разходи спокойно из цялото стопанство без придружител. Никога по-рано не можел да си позволи подобно нещо. Преди, когато му се налагало да прекоси невидимата бариера, дон Хуан винаги излизал с някой от другите членове на домакинството. Това силно ограничавало движението му, когато на два-три пъти се опитал да излезе сам, разбрал, че рискува да попадне в лапите на чудовището.

Странно окуражен, дон Хуан влязъл в тъщата, но вместо да отпразнува своята нова свобода и сила, той събрал всички и гневно поискал от тях да му дадат обяснение за лъжите си. Обвинил ги, че, използвайки страха му от едно несъществуващо чудовище, са го карали да им работи като роб.

Жените се разсмели, сякаш им разказал най-смешния виц. Само нагуалът Хулиан изглеждал сериозен и разкаян, особено когато с пресекващ от възмущение глас дон Хуан описал трите години на постоянен страх. Нагуалът Хулиан паднал на колене пред него и искрено заплакал, когато дон Хуан по-искал да му се извинят за позорния начин, по който го експлоатирали.

— Но ние ти казахме, че чудовището не съществува — изтъкнала една от жените.

Дон Хуан погледнал кръвнишки нагуала Хулиан, който се свил плахо.

— Той знаеше, че чудовището съществува — изревал дон Хуан, сочейки обвинително с пръст към хрисимия нагуал. Но в същия миг разбрал, че приказва глупости, защото първоначално нагуалът Хулиан му казал, че чудовището не съществува.

— Чудовището не съществуваше — поправил се дон Хуан, треперейки от гняв. — Това беше един от неговите номера.

Със сълзи на очи нагуалът Хулиан взел да се извинява на дон Хуан, а жените се превивали от смях. До този момент дон Хуан никога не ги бил виждал да се смеят така неистово.

— През цялото време ти прекрасно си знаел, че няма никакво чудовище. Ти се ме лъгал! — обвинил той нагуала Хулиан, който със сведена глава и плувнали в сълзи очи признал вината си.

— Безспорно, лъжех те — мънкал той. — Никога не е имало никакво чудовище. Онова, което ти вземаше за чудовище, беше просто вълна от енергия. Твоят страх я превърна в този ужас.

— Ти ми каза, че чудовището ще ме погълне. Защо ме излъга? — изкрещял му дон Хуан.

— Това, че чудовището ще те погълне, беше казано символично — отговорил меко нагуалът Хулиан. — Твоят истински враг е глупостта ти. Сега ти си в смъртна опасност да бъдеш погълнат от това чудовище.

Дон Хуан се развикал, че такива приказки не му минават, и настоял наново до го уверят, че може да си тръгне когато пожелае.

— Можеш да си вървиш, когато поискаш — отсякъл нагуалът Хулиан.

— Искаш да кажеш, че мога веднага да си тръгна? — попитал дон Хуан.

— А искаш ли? — на свой ред го запитал нагуалът.

— Разбира се, че искам да напусна това ужасно място и тази тълпа от окаяни лъжци, които живеят тук! — изкрещял му дон Хуан.

Нагуалът Хулиан наредил да се плати сметката на дон Хуан и с блестящи очи му пожелал щастие, благополучие и мъдрост.

Жените не поискали да се сбогуват. Те мълчаливо впивали погледите си в него и го карали да свежда глава, за да избегне горящите им очи.

Дон Хуан пъхнал парите в джоба си и без дори да се обърне, излязъл радостен, че най-после е сложен край на изпитанието му.

Външният свят представлявал за него една голяма загадка. Копнеел да го види, защото вътре в онази къща той бил престанал да съществува за дон Хуан. А той бил млад и силен. Имал пари в джоба си и жажда за живот.

Напуснал ги, без да им благодари. Гневът му, потискан толкова дълго от страха, който изпитвал, най-после се отприщил. Установил, че дори се бил научил да ги харесва, и сега се почувствал някак си предаден. Искал да избяга колкото е възможно по-далеч от онова място.

В града преживял своя първи неприятен сблъсък. Пътуването било много трудно и не по-малко скъпо. Научил, че ако иска незабавно да напусне града, не може да си избере посоката, а ще трябва да чака, докато някои мулетари благоволят да го вземат. След няколко дни дон Хуан потеглил към град Масатлан с един уважаван от другарите си мулетар.

— Въпреки че по онова време бях само на двайсет и три години — каза дон Хуан, — чувствах, че съм изживял един цял живот. Единственото нещо, което все още не познавах, беше сексът. Нагуалът Хулиан смяташе, че именно това ми дава сила и издръжливост, докато на него му оставало много малко време да уреди нещата.

— Какво значи това, дон Хуан? — попитах аз.

— Искаше да каже, че нямам никаква представа за ада, към който се бях устремил — отговори дон Хуан. — И че разполага с много малко време да вдигне моите защитни валове и безмълвни предпазители.

— Какво е „безмълвен предпазител“? — запитах.

— Това е спасител — каза той. — Безмълвният предпазител е прилив на неведома енергия, която залива воина, когато нищо друго не помага. Моят благодетел знаеше каква насока ще вземе животът ми, след като напусна периметъра на неговото влияние. Така че той се бореше да ми даде колкото може по-голям магьоснически избор и това мое право на избор щеше да ми служи като безмълвен предпазител.

— А какво представлява магьосническият избор? — запитах аз.

— Това са позиции на събирателната точка — отговори ми дон Хуан, — безкраен брой позиции, които събирателната точка може да достигне. Във всяко едно от тези плитки или дълбоки премествания магьосникът може да укрепи своята нова последователност.

Той повтори, че всичко, което бил изживял заедно със своя благодетел и под негово ръководство, е резултат както от незначителни, така и от значителни премествания на събирателната му точка. Неговият благодетел го накарал да изживее безброй магьоснически избори, много повече от обичайното, защото знаел, че мисията на дон Хуан ще се състои в това да говори за магьосниците и техните дела.

— Ефектът от въпросните премествания на събирателната точка е кумулативен — продължи той. — Той ти влияе независимо дали си даваш сметка за това, или не. Това натрупване ще проработи за мен в крайна сметка.

Много скоро след като влязох в контакт с нагуала, моята събирателна точка се намести така надълбоко, че аз започнах да виждам. Видях едно енергийно поле като „чудовище“ и точката ми продължи да се премества, докато видях „чудовището“ такова, каквото то действително беше — едно енергийно поле. Бях сполучил във виждането, а не осъзнавах това. Мислех си, че нищо не съм направил, че нищо не съм научил. Бях по-глупав, отколкото човек може да си представи.

— Бил си още твърде млад, дон Хуан — казах аз. — Не си можел да постъпиш другояче.

Той се разсмя. Аха да ми отговори, но, изглежда, промени намерението си. Сви рамене и продължи.

Каза, че когато пристигнал в Масатлан, на практика вече бил сезонен мулетар и му предложили постоянна работа като водач на мулешки керван. Дон Хуан останал доволен от развитието на нещата. Мисълта, че ще работи по маршрута Дуранго — Масатлан, го радвала безкрайно. Две неща обаче го безпокоели: първо — че още не е спал с жена, и, второ — необяснимо силното му желание да се отправи на север. Не знаел защо. Знаел само, че някъде на север нещо го очаква. Усещането му било така силно, че накрая той се видял принуден да зареже постоянната си работа и да тръгне на север.

Благодарение на това че бил силен и сръчен, лесно си намирал работа и постепенно се придвижвал все по на север, докато стигнал щата Синалоа. Там неговото пътешествие приключило. Срещнал млада вдовица, също като него индианка от племето яки, бивша съпруга на човек, към когото дон Хуан бил задлъжнял.

Заловил се да си изплати дълга, като помагал на вдовицата и децата й. Постепенно, без да усети, изпаднал в ролята на съпруг и баща.

Новите му задължения били голямо бреме. Изгубил свободата си да пътува и дори желанието да отиде на север. Чувствал се обаче възнаграден за това чрез дълбоката привързаност, която изпитвал към вдовицата и децата.

— Изживях моменти на върховно щастие като съпруг и баща — каза дон Хуан. — Но точно тогава забелязах, че нещо не е съвсем както трябва. Разбрах, че съм загубил чувството на безпристрастност и отчужденост, което бях придобил по време на престоя си в къщата на нагуала Хулиан. Открих, че съм като останалите обикновени хора.

Дон Хуан каза, че изминала цяла година на неумолимо отмиване, докато изчезнала всяка следа от новата личност, изградена от него в къщата на нагуала Хулиан. Отначало той се отнасял с някаква все още хладна привързаност към жената и децата й. Това безпристрастно привързване му позволявало да играе ролята на съпруг и баща с увлечение и интерес. С течение на времето обаче неговата безпристрастна симпатия се превърнала в пагубна страст, която му отнела силата.

Чувството на безпристрастност, което именно му давало силата да обича, било обречено. Без това безпристрастие той изпитвал само прости земни нужди, отчаяние и безпомощност — характерните белези на ежедневния свят. Не останала следа и от характерната му предприемчивост и енергия. През годините, прекарани в нагуалската къща, той бил постигнал някакъв динамизъм, който му служел вярно, докато не се отделил от близките хора.

Най-изтощителната болка обаче се криела в съзнанието, че физическата му енергия е намаляла. Без да е болен, един ден той напълно се парализирал. Не изпитвал болка, не изпаднал в паника, но сякаш тялото му само усетило, че ако престане да се движи, ще получи покоя и равновесието, от които така отчаяно се нуждаел.

Докато лежал безпомощен, не можел да върши нищо друго, освен да мисли. И проумял, че се е провалил само защото нямал абстрактна цел пред себе си. Дон Хуан знаел, че хората в нагуалската къща били необикновени, защото преследвали свободата като тяхна абстрактна цел. Той не разбирал какво представлява свободата, но знаел, че е нещо противоположно на собствените му банални житейски нужди.

Липсата на абстрактна цел у дон Хуан го направила така слаб и неумел, че не успял да избави осиновеното си семейство от бездънната му немотия, вместо това те го дръпнали обратно в крайната мизерия, униние и отчаяние, които познавал така добре, преди да срещне нагуала Хулиан.

Като мислел за доскорошния си живот, дон Хуан съзнал, че само през годините, прекарани с нагуала, той не е бил беден и нуждаещ се. Мизерията била състояние на съществувание, което го обхванало, когато позволил на нуждите от ежедневието да го надвият.

За първи път, откакто преди толкова години бил прострелян и ранен, дон Хуан изцяло разбирал, че нагуалът Хулиан действително е нагуал — водач и негов благодетел. Разбрал какво е имал предвид неговият благодетел, като му казал, че без неговата нагуалска намеса няма свобода. Сега вече в съзнанието на дон Хуан нямало и капка съмнение, че неговият благодетел и всички останали членове на домакинството му били магьосници. Онова обаче, което разбрал с най-болезнена яснота, било, че той, дон Хуан, сам е пропилял своя шанс да бъде сред тях.

Когато напрежението, породено от физическата му безпомощност, изглеждало вече непоносимо, парализата му изчезнала така загадъчно, както се била и появила. Един ден дон Хуан просто станал от леглото и започнал да работи, късметът му обаче бил дотук — едва успявал да свързва двата края.

Минала още една година. Дон Хуан не преуспял, но все пак в едно нещо сполучил повече от очакваното: направил цялостна рекапитулация на своя живот. Разбрал защо обича и не може да напусне онези деца и защо, от друга страна, не може да остане повече с тях, а също така разбрал защо не може да направи нито едното, нито другото.

Дон Хуан разбрал, че е стигнал до пълна безизходица и че да умре като воин е единственото достойно нещо, което му остава. И всяка нощ след изнурителния ден на лишения и тежък труд той търпеливо очаквал смъртта.

Дон Хуан бил така убеден в своя край, че жена му и децата зачакали заедно с него. Безуспешно, нощ след нощ и четиримата стояли напълно неподвижно и докато чакали смъртта, всеки взел да прави равносметка на своя живот.

Дон Хуан ги поучавал със същите думи, с които неговият благодетел навремето поучавал него.

— Не я желай — му казал неговият благодетел. — Просто чакай, докато дойде. Не се опитвай да си представиш смъртта. Просто бъди готов, за да те улови, когато премине край теб.

Времето течало безшумно, укрепвайки ги духовно, но физически изтощените им тела говорели за това, че губят битката.

Един ден обаче дон Хуан решил, че късметът му е започнал да се променя. Намерил си временна работа с група сезонни работници по жътва. Духът обаче имал други планове за него. Няколко дни след като започнал работа, някой му откраднал шапката. Дон Хуан не можел да си купи нова, а да работи под палещото слънце без шапка, било също невъзможно. Омотал главата си с парцали и стиски слама. Другите около него взели да му се присмиват и да го сочат с пръст. Дон Хуан не им обръщал внимание, в сравнение с живота на трите човешки същества, който зависел от работата му на полето, външният му вид нямал никакво значение за него. Мъжете обаче не преставали да го дразнят. Подвиквали след него и хихикали зад гърба му, докато накрая надзирателят, за да има мир, го уволнил.

И тогава здравият разум му изневерил, обзела го дива, безумна ярост. Знаел, че са постъпили несправедливо с него и че моралното право е на негова страна. Надал пронизителен вой, сграбчил един от своите мъчители и го вдигнал във въздуха, като възнамерявал да строши гръбнака му, в последния миг обаче си спомнил за онези гладни деца. Помислил си за техните малки крехки телца, както стоели с него нощ след нощ в очакване да дойде смъртта. Оставил човека на земята и се отдалечил.

Дон Хуан каза, че седнал в края на полето и цялото отчаяние, което се било натрупало в него за всичкото това време, най-накрая избухнало. Това било някаква безмълвна ярост, но не към хората, а към себе си. Гневял се така, докато цялата му ярост не се изчерпала докрай.

— Седях там пред очите на всички онези работници и плачех — продължи дон Хуан. — Те ме гледаха, сякаш съм луд, какъвто си и бях, но пет пари не давах за това. Нищо не ме интересуваше. Надзирателят явно ме бе съжалил и се приближи да ми каже някоя добра дума. Той мислеше, че оплаквам себе си. Откъде да е знаел, че плачех за духа?

Дон Хуан каза, че след като гневът му преминал, при него дошъл безмълвният пазител, под формата на някакъв необясним прилив на енергия, който го оставил с ясното усещане, че смъртта му наблюдава. Дон Хуан знаел, че няма да има време да се прости със семейството си. На висок глас той им се извинил, задето му липсват нужните мъдрост и воля, за да ги избави от ада, в който живеят.

Наемните работници продължавали да му се присмиват. Дон Хуан едва ги чувал. Сълзите го давели, докато благодарял на духа, че го е срещнал с нагуала и по този начин му е дал незаслужен шанс да бъде свободен. Чувал зад гърба си воя и дюдюкането на нищо неразбиращите хора. Обидните им крясъци като че ли идвали отвътре, от самия него. Имали право да му се присмиват. Той се бил намирал пред дверите на вечността, но… не го осъзнал.

— Разбрах колко прав е бил благодетелят ми — каза дон Хуан. — Моята глупост наистина се бе оказала чудовище и то вече ме бе погълнало, в мига, в който ми мина тази мисъл, знаех, че всичко вече е безполезно. Бях изпуснал своя шанс. Сега можех да служа единствено за посмешище. Едва ли духът се интересува точно от моето отчаяние при всички тия хора, всеки със собствения си малък ад, роден от човешката глупост, коленичих с лице на югоизток. Благодарих на своя благодетел отново и казах пред духа, че се срамувам. Толкова се срамувам… И с последния си дъх казах „сбогом“ на света, който можеше да бъде прекрасен, ако бях имал поне капчица ум в главата си. Тогава ме заля някаква огромна вълна. Отначало само я долових, после я чух и накрая я видях да идва към мен от югоизток, носейки се над полята, връхлетя отгоре ми и мракът й ме покри. Светликът на моя живот угасна. На собствения ми ад беше сложен край. Най-накрая бях мъртъв. Най-после бях свободен!

Историята на дон Хуан дълбоко ме трогна. Той отказа да говорим за нея още. Предложи да го оставим за друг път и на друго място, вместо това настоя да продължим с онова, за което бяхме дошли — да разясняваме владеенето на съзнанието.

Няколко дни по-късно, докато се спускахме от планините, той внезапно заговори за своята история. Тъкмо бяхме седнали да отдъхнем, всъщност аз бях този, който спря да си поеме дъх. Дон Хуан дори не се беше задъхал.

— Борбата на магьосниците за самоувереност е най-драматичната в света — заяви дон Хуан. — Тя е болезнена и скъпо струваща. Често, твърде често се заплаща с живота на магьосниците.

Той поясни, че за да може някой магьосник да постигне пълна сигурност на своите действия или на позицията си в магьосническия свят, или пък за да може да използва разумно своята нова последователност, трябва да обезсили последователността на стария си живот. Само тогава действията му могат да притежават нужната самоувереност, за да укрепят и уравновесят крехкостта и неустойчивостта на неговата нова последователност.

— Магьосниците ясновидци от съвремието наричат този процес на обезсилване „билет към безупречността“, или магьосническата символична, но окончателна смърт — каза дон Хуан. — И там, на онова поле в щата Синалоа, аз получих своя билет към безупречността. Умрях там, крехкостта на моята нова последователност ми коства живота.

— Наистина ли, дон Хуан, или само припадна? — попитах, като се постарах въпросът ми да не прозвучи цинично.

— На онова поле там аз умрях — каза той. — Почувствах как моето съзнание изтече от мен и се отправи към Орела. Тъй като обаче бях направил безупречна равносметка на живота си, Орелът не погълна моето съзнание. Орелът ме изплю. Понеже тялото ми беше умряло там на полето, Орелът не ми позволи да премина към свободата. Все едно, не с това ми казваше да се върна и да опитам отново. Изкачих черните висини и се спуснах към земната светлина. И тогава открих, че се намирам в плитък гроб, изкопан в края на полето, с нахвърляни отгоре камънаци и клечки.

Дон Хуан каза, че на мига разбрал какво трябва да предприеме. Измъкнал се, после наново подредил гроба така, сякаш тялото му е още вътре. И се отдалечил. Чувствал се здрав и изпълнен с решителност. Знаел, че ще се върне обратно в къщата на своя благодетел. Преди да се отправи обаче по своя обратен път, искал да види семейството си и да му обясни, че е магьосник и затова не може повече да остане с тях. Искал да им обясни, че грешката му иде от незнанието, че магьосниците никога не могат да съградят мост, който да ги свърже с обикновените хора. Но ако хората пожелаят, могат да направят тъй, че да издигнат мост, чрез който да се присъединят към магьосниците.

— Отидох у дома, но къщата беше празна. Недоумяващите съседи ми казаха, че няколко наемни работници ме били изпреварили с новината за моята смърт, при което жена ми и нейните деца напуснали къщата.

— Колко време си бил мъртъв, дон Хуан? — попитах аз.

— Очевидно цял ден — отговори той.

На дон Хуановите устни заигра усмивка. Очите му като че бяха направени от полиран до блясък обсидиан. Наблюдаваше реакцията ми в очакване на коментар.

— Какво стана със семейството ти, дон Хуан? — попитах аз.

— Ах, пак въпрос на разумен човек! — подметна той. — За момент си помислих, че ще ме попиташ за моята смърт!

Признах си, че точно това се канех да го запитам, но знаех, че той вече е видял моя въпрос, и затова му зададох друг. Нямах намерение да се шегувам, но това го разсмя.

— Моето семейство изчезна същия ден — каза той. — Жена ми беше от онези хора, които винаги оцеляват. И тя трябваше да бъде именно такава с оглед на условията, при които живеехме. Тъй като аз дълго време бях очаквал смъртта си, тя счела, че най-накрая съм намерил успокоение. Нямало какво да прави повече там и затова се махнала. Липсваха ми децата и се утешавах с мисълта, че не ми е било писано да бъда с тях. Обаче магьосниците притежават особена склонност, живеят изключително в сянката на чувство, поддаващо се най-добре на описание чрез словата „и все пак“… когато всичко около тях започне да се руши, магьосниците приемат, че положението е ужасяващо, и тогава моментално търсят утеха в здрача на това „и все пак“… Точно това направих с чувствата си към онези деца и жената. С една изумителна дисциплина, особено от страна на най-голямото от момчетата, те заедно с мен бяха направили равносметка на своя живот. Единствено духът можеше да реши изхода от това привързване.

Той ми припомни, че и преди ме бе учил как постъпват воините в подобни ситуации. Те правят най-доброто, на което са способни, и после без каквото и да било съжаление и разкаяние се оставят на духа да реши крайния изход.

— Какво беше решението на духа в този случай? — попитах.

Дон Хуан ме изгледа, без да отговори. Знаех, че добре разбира причината за въпроса ми. Аз също бях изпитал подобна привързаност и чувство на загуба.

— Решението на духа е още едно основно ядро — отговори той. — Магьосническите истории са изградени около него. Ще говорим за това конкретно решение, когато започнем да обсъждаме основното ядро. Така. А сега — на въпроса за моята смърт, който ти искаше да зададеш.

— Ако са те смятали за умрял, защо гробът е бил плитък? — попитах аз. — Защо не са изкопали истински гроб и не са те погребали в него както трябва?

— Типично твой въпрос — каза той, смеейки се. — Задавах си същия въпрос и осъзнах, че всички онези наемни работници бяха дълбоко религиозни хора. Аз бях християнин. Християните не се погребват по този начин, нито пък биват оставяни да изгният като мърша. Мисля, че по този начин те са искали да изчакат пристигането на моето семейство, след което — да ми устроят подобаващо погребение. Но семейството ми така и не дойде.

— Ти не ги ли потърси, дон Хуан? — попитах го аз.

— Не. Магьосниците никога не търсят никого — отговори той. — А аз бях магьосник. Бях заплатил с живота си грешката да не зная, че съм магьосник и че магьосниците никога не се сближават с когото и да е. От този ден нататък приемах единствено компанията или грижите на хора и воини, които бяха „умрели“ като мен.

Дон Хуан се завърнал в къщата на своя благодетел, където всички мигновено разбрали какво е научил. Отнесли се с него така, сякаш изобщо не ги е напускал.

Нагуалът Хулиан казал, че на дон Хуан му е било нужно толкова дълго време, за да умре, защото такава била природата му.

— Тогава моят благодетел ми каза, че за магьосника билетът към свободата е собствената му смърт — продължи дон Хуан. — Нагуалът Хулиан твърдеше, че и самият той бил заплатил с живота си за този билет към свободата, както и всички останали в неговия сегашен дом. И че сега вече всички ние сме равни в състоянието си на мъртви.

— Аз също ли съм мъртъв, дон Хуан? — запитах.

— Мъртъв си — каза той. — Големият магьоснически трик обаче е да съзнаваш, че си мъртъв. Билетът към безупречността трябва да бъде обвит целият в съзнание, в тази опаковка, твърдят магьосниците, техният билет се запазва чист и непокътнат като новоизсечена монета, вече шейсет години аз поддържам моя като новоизсечена монета.