Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (13) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Да разбиеш огледалото на себеотразяването

Прекарахме нощта там, където си бях спомнил своето изживяване в Гуаймас. През същата нощ, тъй като събирателната ми точка в момента беше податлива, дон Хуан ми помогна да достигна нови позиции, които веднага се превръщаха в смътни неспомени.

На другия ден не успях да си спомня какво се бе случило или какво бях почувствал, въпреки това изпитвах отчетливото усещане, че съм имал чудновати изживявания. Дон Хуан се съгласи, че събирателната ми точка се е преместила отвъд неговите очаквания, макар че отказа да ми разкаже какво съм правил. Единственият му коментар беше, че един ден ще си спомня всичко.

По обяд продължихме да изкачваме планината, крачехме мълчаливо, без да спираме до късно след обяд. След като бавничко изкатерихме стръмен планински хребет, дон Хуан изведнъж се обади. Не разбрах нищо от това, което каза. Повтори го и стана ясно, че иска да спрем на една широка скална тераса, която се виждаше от мястото, където бяхме застанали. Там канарите и големите шубраци щели да ни защитят от вятъра.

— Кажи ми, кое е най-подходящото място на терасата да прекараме на открито цялата нощ? — запита ме той.

Докато се катерехме, бях съзрял почти незабележимия тогава скален перваз. Изглеждаше като тъмно петно по масивното лице на планината. Успях да го различа с един бърз опипващ поглед. Сега, когато дон Хуан искаше мнението ми, аз открих още едно, по-тъмно, почти черно петно на южния край на терасата. Тъмният перваз и почти черното петно по него не предизвикваха у мен никакво чувство на страх или безпокойство. Усещах, че терасата ми допадаше. А още повече ми се нравеше черното петно в южния й край.

— Там е много тъмно, но на мен ми харесва — казах на дон Хуан, когато стигнахме скалната тераса.

Той се съгласи, че това е най-доброто място за целонощно бдение, каза, че това е петно със специално енергийно ниво и че той също харесва привлекателния му сумрак.

Насочихме се към няколко по-изпъкнали скали. Дон Хуан разчисти едно място покрай канарите и седнахме, като опряхме гръб о тях.

Казах, че мястото е прекрасно. Чудно как го бях доловил с очите си.

— Дали си го доловил само с очите — рече той. — Това беше малко по-сложна работа.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан? — запитах го аз.

— Исках да кажа, че вече притежаваш способности, които все още не осъзнаваш — отговори той. — Понеже си така небрежен и лекомислен, може би си въобразяваш, че всичко, което долавяш, са най-обикновени сетивни възприятия.

Дон Хуан каза, че ако се съмнявам, по-добре да сляза обратно долу, в подножието на планината, и оттам сам да се уверя в думите му. Предсказа, че няма да видя тъмното петно просто като гледам отдолу към него.

Нямах причина да се съмнявам в думите му, нито пък имах намерение повторно да изкачвам планината.

Той обаче настоя да се спуснем. Помислих, че го прави само за да ме дразни. Притесних се обаче при мисълта, че може и да не се шегува. Той се засмя така силно, че чак се задави.

Дон Хуан подчерта, че всички животни могат да откриват в заобикалящата ги среда области или зони със специално енергийно ниво. Повечето от тях изпитват страх от тези места и ги избягват. С изключение на пумите и койотите, които лежат и дори спят на такива места, когато ги открият. Но така или иначе, само магьосниците търсят съзнателно подобни петна заради специфичните им ефекти.

Попитах го какви са тези ефекти. Дон Хуан отговори, че тези места излъчват недоловими импулси ободрителна енергия и отбеляза, че обикновените хора, живеещи в естествени условия, също могат да откриват подобни петна, макар и да го вършат несъзнателно.

— Тогава как разбират, че са ги открили? — попитах аз.

— Не разбират — отговори той. — Магьосниците, наблюдаващи хората, които следват утъпкани горски пътеки, веднага забелязват, че тези хора усещат тежестта на умората и сядат за почивка именно на такова петно, заредено с положителна енергия. А когато прекосяват област с отрицателен енергиен поток, те стават нервни и ускоряват крачка. Ако ги попиташ защо е така, ще ти кажат, че се забързват, защото са се почувствали пълни с енергия. Но всъщност е точно обратното — единственото място, което изпълва с енергия, е там, където са се почувствали изморени.

Дон Хуан каза, че магьосниците са способни да откриват такива петна, долавяйки с целите си тела енергийни микровълни в заобикалящата ги среда. Увеличената енергия на магьосниците, получена от намаляването на тяхното себеотразяване, дава на сетивата им по-голям обхват на възприятие.

— Опитвам се да ти кажа, че единственият полезен начин на действие както за магьосниците, така и за обикновените хора се състои в ограничаване на контактите ни с нашата самопредстава — продължи той. — Онова, към което нагуалът се стреми при взаимоотношенията си със своите чираци, е да разбие огледалото на себеотразяването им.

Той добави, че всеки чирак е индивидуален случай и нагуалът трябва да оставя на духа да решава детайлите.

— Всеки от нас има различна степен на привързаност към своето себеотразяване — продължи дон Хуан. — И тази привързаност я усещаме като нужда. Например, преди да тръгна по пътеката на познанието, моят живот беше една „безкрайна нужда“. И дори години след като нагуалът Хулиан ме беше взел под крилото си, аз продължавах да изпитвам същата болезнена необходимост, дори по-силна.

Но има хора — както магьосници, така и обикновени, които не се нуждаят от никого. Те черпят покой, хармония, смях и познание направо от духа. Просто нямат нужда от посредници. За теб и за мен обаче е друго. Аз съм твоят посредник, а нагуалът Хулиан беше моят. Посредниците, освен че осигуряват един минимален шанс — осъзнаването на намерението, помагат и за развиване на човешкото огледало на себеотразяването.

Единствената конкретна помощ, която ти получаваш от мен, е, че аз атакувам твоето себеотразяване. Ако не беше тя, ти щеше да си губиш времето. Това е единствената реална помощ, която получаваш от мен.

— Ти, дон Хуан, си ме научил повече от всекиго през целия ми съзнателен живот досега — възпротивих се аз.

— Учих те на всякакви работи, за да уловя вниманието ти — каза той. — Ти си готов да се закълнеш, че това обучение е било най-важното нещо за теб, но не е така. Обучението има много малка стойност. Магьосниците твърдят, че преместването на събирателната точка е единственото нещо, което има значение… И това преместване, както сам добре знаеш, зависи от натрупването на енергията, а не от даването на инструкции.

После дон Хуан направи едно нелепо изказване, каза, че всяко човешко същество, което следва поредица от прости, специфични действия, може да се научи да премества волево своята събирателна точка.

Отвърнах му, че сам си противоречи. За мен поредица от действия означаваше инструкции, означаваше процедури.

— В магьосническия свят има само противоречащи си понятия — отговори той. — На практика няма противоречие. Поредицата от действия, за която говоря, е нещо, което произлиза от това да осъзнаваш. За да започнеш да осъзнаваш тази поредица, ти е необходим нагуал. Затова казах, че нагуалът осигурява един минимален шанс, но въпросният минимален шанс не е напътствие от рода на инструкциите, необходими, за да се научиш да управляваш автомобил, да речем. Минималният шанс се състои в това да се направи така, че да успееш да усетиш присъствието на духа.

Дон Хуан обясни, че специфичната поредица, която той има предвид, изисквала да съзнаваш, че самомнението е силата, която държи събирателната точка фиксирана на едно място. Щом самомнението намалее, енергията, която черпи, повече не се хаби напразно. Така нарасналата енергия вече служи като трамплин, от който събирателната точка потегля на едно невъобразимо пътешествие.

След като веднъж събирателната точка се премести, самият акт на това преместване вече довежда до отдалечаване от позицията на себеотразяването, което пък на свой ред осигурява чистота на звеното, свързващо ни с духа.

Така че в края на краищата себеотразяването е това, което е откъснало човека от духа.

— Както вече ти казах — продължи дон Хуан, — магьосничеството представлява едно пътешествие назад. Чрез него ние се завръщаме победоносно при духа, след като сме се били спуснали в ада. И оттам носим разни трофеи. Разбирането е един от тези трофеи.

Казах му, че неговата поредица изглежда нещо много лесно и просто, когато я описва, но когато се бях опитал да я приложа на практика, се оказа, че е точно обратно.

— Проблемът е — рече той, — че повечето от нас не вярват колко малко ни е нужно, за да успеем. Повече сме склонни да се подчиняваме на разни инструкции, уроци, напътствия, майстори. А когато ни казват, че нямаме нужда от никого — не вярваме. Ставаме нервни, после — подозрителни и накрая — избухливи, безпомощни, огорчени. Ако се нуждаем от някаква помощ, то тя не е чрез методите, а чрез изразителността. Ако някой ни накара да осъзнаем, че трябва да смалим собственото си самомнение, то това вече е истинска помощ.

Магьосниците казват, че нямаме нужда да ни убеждават, че светът е много по-сложен и от най-необузданите ни фантазии. Тогава защо сме зависими? Защо копнеем за някого, който да ни напътства, когато може да го направим и сами? Голям въпрос, нали?

Дон Хуан не каза нищо повече. Очевидно искаше да ми даде време да обмисля въпроса. Но други неща тревожеха ума ми. Споменът ми бе подкопал определени основи, които смятах за непоклатими, и сега отчаяно се нуждаех той да ми ги дефинира наново. Прекратих дългото мълчание и изплюх камъчето, казах му, че приемам за напълно възможно да забравя една цяла случка, ако е станала, докато съм бил в състояние на повишено съзнание. До този момент добре си спомнях всичко, което ми се е случвало под негово ръководство в състояние на нормално съзнание. И все пак, преди да си я спомня, закуската в Ногалес не бе съществувала в съзнанието ми. А тя би трябвало да се е случила в света на ежедневието.

— Забравяш нещо основно — каза той. — А по-точно, че самото присъствие на нагуала е достатъчно, за да се премести събирателната точка на един човек. През цялото време аз те подлъгвах с този прословут „нагуалски удар“. Ударът между раменните плешки, който ти нанасях, е просто залъгалка — нещо като биберон. Той имаше за цел да премахва твоите съмнения. Магьосниците използват физическия контакт като своеобразен шок за тялото. Сам по себе си ударът не прави нищо, но наличието му носи увереност на чирака, който бива напътстван.

— Тогава кой премества събирателната точка, дон Хуан? — попитах аз.

— Духът — отговори той с тона на човек, който постепенно загубва търпение. После се усмихна и поклати глава в знак на примирение.

— Трудно ми е да го приема — казах аз. — Съзнанието ми се управлява от принципа на причинно-следствената връзка.

Като чу това, той изпадна в един от своите, станали вече обичайни, пристъпи на необясним смях — необясним от моя гледна точка, разбира се, необясним за мен.

Сигурно съм имал доста сърдит вид, защото дон Хуан положи ръката си върху рамото ми.

— Смея се така, защото ти си направо безнадежден случай — каза той. — Отговорът на всичко, за което ме питаш, ще ти извади очите, а ти не го виждаш! Изглежда, това ти е орисията.

Погледът му блестеше с такава безумна налудничавост и дяволитост, че в крайна сметка и аз се разсмях.

— Повтарях ти до пълно изтощение, че в магьосничеството не съществуват процедури — продължи той. — Тук няма методи, няма стъпки. Единственото нещо, което има значение, е преместването на събирателната точка. И никаква процедура не е в състояние да го предизвика. То се получава от само себе си.

Той ме побутна, като че ли да изправи раменете ми, и се взря в очите ми, вниманието ми се прикова в думите му.

— Хайде да видим сега как си представяш това — каза той. — Току-що казах, че преместването на събирателната точка става от само себе си. Но казах, освен това, че самото присъствие на нагуала премества събирателната точка на чирака, а начинът, по който нагуалът маскира безжалостността си, или помага на това преместване, или го възпрепятства. Ти как би разрешил това противоречие?

Признах си, че тъкмо щях да го попитам за това явно противоречие, което сам бях доловил, но не знам как да го разреша. Не съм практикуващ магьосник.

— Какъв си тогава? — запита той.

— Студент по антропология, който се опитва да разбере с какво се занимават магьосниците — отвърнах му аз.

Това не беше самата истина, но не беше и лъжа. Дон Хуан се разсмя.

— Твърде късно е за това — каза той. — Събирателната ти точка вече е преместена. А именно преместването е онова, което прави човека магьосник.

А онова, което изглежда като противоречие, всъщност са двете страни на една и съща монета. Нагуалът примамва събирателната точка да се премести, като помага да се разбие огледалото на себеотразяването. Но дотук свършват нагуалските възможности. Истинският тласкач е духът, абстрактът — нещо, което не може да бъде видяно или пипнато, нещо, което изглежда не съществува, но въпреки това… го има. Затова магьосниците казват, че събирателната точка се премества от само себе си, или пък че я премества нагуалът. Нагуалът, в качеството си на проводник на абстракта, има правото чрез действията си да бъде изразител на духа.

Погледнах дон Хуан въпросително.

— Нагуалът премества събирателната точка и все пак не той е този, който извършва действителното преместване — обясни дон Хуан. — Или може би е по-подходящо да се каже, че духът изразява себе си съобразно безупречността на всеки един нагуал. Духът може да премести събирателната точка дори просто с присъствието на един безупречен нагуал.

Дон Хуан каза, че искал да изясни този момент, защото ако бъде разбран погрешно, това отвежда нагуала обратно при самомнението му и по този начин — към неговата гибел като такъв.

Той смени темата и каза, че тъй като духът не приема никаква субстанция, магьосниците се занимават по-скоро със специфичните случаи и начини, по които могат да разбият огледалото на себеотразяването.

Дон Хуан отбеляза, че в тази област е важно да се осъзнае практическата стойност на различните начини, чрез които нагуалите маскират своята безжалостност. Той каза, че моята маска на великодушие например е подходяща при по-повърхностна работа с хора, но напълно неудачна за разбиване на себеотражението, защото би ме принуждавала да изисквам едно почти невъзможно решение от тяхна страна, а именно съвсем неподготвени да се хвърлят в света на магьосниците.

— Такъв скок трябва да бъде предварително подготвен — продължи той. — А за да се подготви той, всеки вид маска за нагуалска безжалостност би свършила работа, с изключение маската на великодушие.

Може би защото отчаяно исках да вярвам, че действително съм великодушен, забележките му за моето държане събудиха чувството ми на вина. Той ме увери, че няма от какво да се срамувам — единственият нежелателен резултат от моето псевдовеликодушие бил, че то не води в крайна сметка до позитивна измама.

В това отношение, каза той, въпреки че много съм приличал на неговия благодетел, маската ми на великодушие била твърде недодялана и прекалено очевидна, за да ми е от полза като учител. Неговата собствена маска на благоразумие била далеч по-ефективна, при създаването на подходяща атмосфера за преместване на събирателната точка. Учениците му безрезервно вярвали на неговото псевдоблагоразумие, в действителност те изпадали под влиянието на неговото лъжеблагоразумие до такава степен, че той можел с лекота да ги мами както си иска.

— Онова, което ти се случи в Гуаймас, беше пример за това, как маскираната нагуалска безжалостност разбива себеотразяването — продължи той. — Моята маска беше твоят провал. И ти, като всички останали, повярва на „благоразумието“ ми. И, разбира се, очакваше преди всичко проявата на последователност в това мое благоразумие.

Когато се изправих пред теб не само с поведението си на грохнал старец, но и с външния си вид на такъв, съзнанието ти се помъчи да възстанови моята последователност и по този начин — твоето себеотразяване. И така ти реши, че сигурно съм получил удар.

Накрая, когато стана абсолютно невъзможно да продължаваш да вярваш в последователността на моето благоразумие, твоето огледало започна да се пропуква. От този момент нататък прехвърлянето на събирателната ти точка бе въпрос само на време. Единственият въпрос беше дали тя ще успее да стигне до зоната на безжалостност.

Сигурно съм се сторил скептично настроен на дон Хуан, защото той взе да ми обяснява, че светът на нашето себеотразяване, или на нашето самосъзнание, е много крехък и се крепи на няколко ключови идеи, които поддържат неговия порядък, когато тези идеи рухнат, порядъкът също се разпада.

— Кои са тези ключови идеи, дон Хуан? — попитах аз.

— В твоя конкретен случай, както и в случая с наблюдаващите при онази лечителка, за която говорихме с теб преди време, ключовата идея е последователността — отговори той.

— Що е последователност тогава? — запитах го аз.

— Идеята, че ние сме едно неделимо цяло — каза той. — Онова, на което се крепи нашият свят, е увереността ни, че сме непроменими. Допускаме, че държането ни подлежи на промяна, също така, че реакциите и мненията ни могат да бъдат променени, но идеята, че сме податливи на промяна на външния вид до степен да се превърнем в някой друг, е вече извън порядъка на нашето себеотразяване, когато магьосникът прекъсне този порядък, светът на здравия разум и логиката рухва.

Исках да го запитам дали разбиването на индивидуалната последователност е достатъчно, за да накара събирателната точка да се премести. Дон Хуан като че ли очакваше въпроса. Той каза, че разбиването се явява просто един омекотител, един ресор. Онова, което помага на събирателната точка да се премести, е нагуалската безжалостност.

След това той съпостави действията си през онзи следобед в Гуаймас с действията на лечителката, които вече бяхме обсъждали, каза, че лечителката разбила себеотразяването на хората от публиката чрез серия от постъпки, за които те нямали еквиваленти в ежедневието си — драматично духовно завладяване, промяна на гласа, открит срез върху човешкото тяло, веднага щом последователността на собствената им идейна представа за тях самите била разкъсана, събирателните им точки били готови да се преместят.

Той ми припомни, че преди време ми бе описал общата представа за „спирането на света“. Тогава бе казал, че „спирането на света“ е толкова необходимо за магьосниците, колкото са писането и четенето за мен. То се състои в това да се внесе противоречив елемент в материята на ежедневното ни поведение с цел да се спре иначе плавният поток от обикновени събития — събития, подредени в умовете ни от разума.

Противоречивият елемент се нарича „неправене“ или обратното на правенето. „Правенето“ е всичко, което от своя страна е част от цялото, за което имаме познавателно описание. „Неправенето“ е елемент, който не принадлежи към планираното цяло.

— Магьосниците, понеже са прикривачи познават човешкото поведение до съвършенство — каза той — Те разбират например че човешките същества са същества на описа. Познаването на постъпленията и разходите в даден опис е това, което прави от човека учен или експерт в съответната област.

Магьосниците знаят, че когато описът на един обикновен човек се провали, той или разширява своя опис, или светът му на себеотразяване рухва. Обикновената личност желае да включва нови и нови раздели в своя опис, стига те да не противоречат на основния инвентаризационен ред. Но ако разделите противоречат на този порядък, човешкото съзнание рухва. Описът е съзнанието, когато се опитват да разрушат огледалото на себеотразяването, магьосниците се осланят именно на това.

Дон Хуан обясни, че онзи ден, когато трябвало да разкъса моята последователност, той внимателно избрал „подпорите“ за своите действия. Преобразявал се бавно, докато наистина се превърнал в немощен старец, и тогава, за да усили разкъсването на моята последователност, ме отвел в ресторант, където го знаели като болнав старик.

Прекъснах го. Подразни ме противоречието, което не бях забелязал преди. Навремето твърдеше, че се е преобразил, за да опознае старостта. Моментът бил крайно подходящ и неповторим. Но как в ресторанта са го познавали като старец, който страда от мозъчни удари, след като не се е преобразявал преди?

— Нагуалската безжалостност е многолика — каза той. — Тя е като сечиво, което се приспособява за много работи. Безжалостността е състояние на съществуване. Тя е ниво на намерение, което нагуалът достига. Нагуалът я използва, за да подмами преместването на собствената си събирателна точка или тази на чираците му. Или пък я използва, за да се прикрие. Аз започнах онзи ден като прикривач, който се преструва на възрастен, а го завърших като един наистина грохнал старец. Моята безжалостност, контролирана посредством очите ми, премести собствената ми събирателна точка.

Въпреки че често съм бивал стар и болен човек, аз само съм се прикривал, играел съм си на старец. Никога преди въпросния ден обаче не бях премествал събирателната си точка точно на специфичното място за възраст и старческа немощ, каза, че още в мига, в който възнамерил да бъде стар, очите му загубили блясъка си и аз веднага съм забелязал това. Тревогата се изписала по цялото ми лице. Изчезването на блясъка от очите му било последица от използването им, за да възнамери позицията на старец. Щом събирателната му точка достигнала тази позиция, той вече можел да остарее както на външен вид, така и с поведение и усещане. Помолих го да изясни мисълта си за възнамеряването с очите. Имах смътното усещане, че съм я разбрал, но въпреки това не можех да я формулирам дори за себе си.

— Единственият начин да се говори за това е да се каже, че намерението се възнамерява посредством очите. Знам, че е така, и въпреки това, точно както и ти, не мога да си изясня какво знам. Магьосниците разрешават тази трудност, като приемат нещо съвсем очевидно: човешките същества са далеч по-сложни и загадъчни и от най-необузданите ни фантазии.

Казах му, че това не е отговор на моя въпрос.

— Но очите наистина правят това — отсече дон Хуан рязко. — Не зная как, но го правят. Те извикват намерението чрез нещо неясно, което притежават, нещо в техния блясък. Магьосниците казващ, че намерението се изживява с очите, а не с разума.

Отказа да говори повече за това и отново се върна към тълкуването на моя спомен. Повтори, че щом събирателната точка попаднала в специфичната за стар човек позиция, съмненията ми трябвало веднага да изчезнат, но тъй като съм се намирал в апогея на своята свръхрационалност, аз моментално съм впрегнал в работа всичките си сили, за да мога на всяка цена да си обясня неговата промяна.

— Казвал съм ти безброй пъти, че прекалената рационалност е пречка — каза дон Хуан. — Човешките същества притежават дълбоко чувство за магия. Ние сме част от магията на света. Рационалността е само нещо като лак — наше външно покритие. Ако разкъсаме ципата, отдолу ще открием стаения магьосник. Някои от нас обаче много трудно достигат тази потулена сърцевина, докато други го правят с неимоверна лекота. Ние с теб много си приличаме в това отношение — и двамата трябва да паднем, облети в кървава пот, преди да се освободим от нашето себеотразяване.

Обясних му, че лично за мен придържането към моята рационална настройка винаги е било въпрос на живот или смърт. Още повече — когато става дума за изживяванията ми в неговия свят.

Той допълни, че онзи ден в Гуаймас моята рационалност доста го измъчила. Още от самото начало му се наложило да вкара в употреба всички похвати, които знаел, за да поразклати основите й. Накрая се облегнал с все сила на раменете ми и за малко да ме повали. Този груб физически подход бил първият шок за моето тяло. А това, заедно със страха, причинен ми от липсата на последователност у него, пробило моята рационална броня.

— Но пробиването на твоята рационална броня не бе достатъчно — продължи дон Хуан. — Знаех, че за да може събирателната ти точка да достигне зоната на безжалостност, трябва да залича всяка следа от последователност у мен самия. И именно тогава наистина грохнах и те накарах да се луташ из града, а накрая ти се ядосах и те плеснах. Ти беше шокиран, но в един миг, тъкмо преди да се съвземеш, нанесох върху огледалото на твоя собствен образ окончателния удар: изкрещях в лицето ти „гаден убиец“. Не очаквах, че ще побегнеш. Бях забравил за невъздържаните ти изблици.

Дон Хуан каза, че, напук на моята незабавна възстановителна тактика, в момента, в който съм се вбесил от неговата старческа немощ, събирателната ми точка достигнала зоната на безжалостност. Или може би обратното би било по-точно: побеснял съм, защото събирателната ми точка достигнала зоната на безжалостност. Това обаче било без значение, важното било, че събирателната точка се е озовала там.

А веднъж озовала се там, моето поведение коренно се променило. Станал съм студен, пресметлив и безразличен към собствената си безопасност.

Попитах дон Хуан дали е видял всичко това. Не си спомнях да съм го разказвал. Той отговори, че за да узнае какво съм изпитвал, трябвало само да се вглъби в себе си и да си припомни собственото си изживяване навремето.

Той посочи, че събирателната ми точка се закотвила в новата си позиция, когато той се върнал в обичайната си същност. Но дотогава съзнанието ми за неговата нормална последователност било преживяло такъв дълбок шок, че последователността повече не действала като свързваща сила. И точно в този момент, от новата си позиция, моята събирателна точка ми позволила да си изградя друг тип последователност, съществуваща под формата на особена безпристрастна твърдост, която оттогава се превърнала в мои нормален начин на поведение.

— Последователността играе толкова важна роля в нашия живот, че ако случайно целостта й пострада, тя моментално се възстановява — продължи той. — При магьосниците обаче, щом веднъж събирателната точка достигне зоната на безжалостност, последователността им вече никога не е същата. Тъй като ти по природа си ненаблюдателен, все още не си забелязал, че от онзи ден в Гуаймас, освен всичко друго, си станал и по-способен да възприемаш всякакъв вид непоследователност в нейните реални измерения — естествено, след известна символична борба с твоя разум.

Очите му искряха с насмешка.

— Това беше също така денят, в който ти постигна своята маскирана безжалостност — продължи той. — Твоята маска, разбира се, не беше така добре оформена, както е сега, но онова, което притежаваше тогава, съдържаше зачатъците на това, което впоследствие щеше да се превърне в маската ти на великодушие.

Опитах се да възразя. Не харесвах мисълта за маскиране на безжалостност, независимо как я представяше дон Хуан.

— Не използвай маската си върху мен — каза той, смеейки се. — Запази я за по-подходящ обект — някой, който не те познава.

Той ме подкани да си спомня внимателно момента на появата на маската.

— Веднага, щом като почувства, че ледената ярост те залива — продължи той, — искаше да я прикриеш. Ти не се шегува с нея, както би направил моят благодетел. Не използва благоразумието, както бих направил аз. Не се престори на заинтересуван, както би направил нагуалът Елиас. Това са трите нагуалски маски, които знам. А какво направи? Спокойно тръгна към своята кола, като подари половината от пакетите с ненужни покупки на момчето от магазина, което излезе да ти помогне.

Сега за първи път си спомних, че някой ми е помагал да нося пакетите, казах на дон Хуан, че тогава пред очите си виждах само танцуващи светлини и дори си помислих, че ги виждам, защото съм на път да припадна.

— Не си бил на път да припаднеш — отговори дон Хуан. — Но си бил на път да навлезеш в състояние на сънуване и виждане на духа от само себе си, подобно на Талия и моя благодетел.

Казах на дон Хуан, че не проява на великодушие беше онова, което ме накара да дам част от пакетите на момчето, а ледена ярост. Просто трябваше да направя нещо, за да се успокоя, и това беше първото, което ми хрумна.

— Нали точно това ти казах и аз. Твоето великодушие не е истинско — сряза ме той и се присмя на обзелото ме смущение.