Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (12) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Зоната на безжалостността

Дон Хуан ми каза, че няма нужда да се спираме на подробностите в моя спомен — поне засега. Щом веднъж събирателната точка е преместена, споменът оживява. Допълни, че най-добрият начин за пълно спомняне е разходката.

И така, мълчаливо станахме и бавно поехме по една планинска пътека, докато си спомних всичко.

Намирахме се в покрайнините на Гуаймас в Северно Мексико, на път от Ногалес, Аризона, когато ми стана ясно, че нещо не е наред с дон Хуан. През последния час и нещо беше станал необичайно тих и мрачен. Това не ме разтревожи особено, но после внезапно неговото тяло просто излезе от контрол. Брадичката му се заби в гърдите, сякаш мускулите на врата повече не можеха да издържат тежестта на главата му.

— Да не би да ти прилошава от возенето, дон Хуан? — попитах внезапно уплашен.

Той не отговори, дишаше през устата. През първата част от нашето пътуване, която бе траяла няколко часа, той се чувстваше отлично. Говори много за какво ли не, когато спряхме в Санта Ана, за да заредим, дори взе да прави лицеви опори, опрял ръце о покрива на колата, за да отпусне мускулите на раменете си.

— Какво ти става, дон Хуан? — запитах го аз. Стомахът ми се сви от тревога, както си стоеше със забита надолу глава, той измънка, че иска да отиде до един ресторант, и с бавен несигурен глас ми даде точни указания как да стигна с колата до там.

Паркирах в странична улица, на една пряка от въпросния ресторант. Но щом отворих вратата на купето откъм моята страна, дон Хуан сграбчи ръката ми като в клещи. Помогнах му да се измъкне от колата през моето шофьорско място. Щом стъпи на тротоара, прихвана се с две ръце в раменете ми и с мъка изправи гръб. В зловещо мълчание се затътрихме надолу по улицата към разнебитена сграда, в сутерена на която се намираше въпросният ресторант.

Дон Хуан висеше на ръцете ми с цялата си тежест. Дишането му беше ускорено, а тялото му така се тресеше, че аз се паникьосах. Залитнах с него и трябваше да се подпра на близката стена, за да не тупнем и двамата на тротоара. Бях силно обезпокоен, не можех да мисля, взрях се в очите му. Бяха матови. Нямаха своя обичаен блясък, влязохме, залитайки, в ресторанта и веднага, като по даден знак, един любезен келнер се спусна към нас, за да помогне на дон Хуан.

— Как се чувствате днес? — прошепна той в ухото на дон Хуан.

Келнерът пренесе дон Хуан от вратата до една маса, настани го и изчезна.

— Познаваш ли го, дон Хуан? — попитах аз и седнах до него.

Без да ме гледа, той измърмори нещо под нос. Станах и отидох в кухнята да потърся въпросния келнер.

— Познавате ли възрастния човек, с когото съм дошъл?! — заинтересувах се аз, щом успях да го хвана без работа.

— Разбира се — отвърна той нетърпеливо. — Това е старецът, който често получава удари.

Това ми изясни нещата, вече знаех, че дон Хуан е получил слаб удар, докато сме пътували, в случая не бих могъл с нищо да предотвратя станалото, но въпреки това се чувствах безпомощен и неспокоен. От мисълта, че лошото все още предстои да се случи, стомахът ми се свиваше.

Върнах се при нашата маса и седнах мълчаливо. Изневиделица пристигна същият келнер с две блюда пресни скариди и две дълбоки купи със супа от морска костенурка. Помислих си, че или в ресторанта сервират само скариди и супа от морска костенурка, или че всеки път когато идва тук, дон Хуан яде едно и също.

Келнерът се обърна към дон Хуан, като говореше така високо, че гласът му надви шума от тракащи прибори и говор в заведението.

— Надявам се, че ще ви хареса! — изрева му той. — Ако ви потрябвам, само вдигнете ръка, ще долетя на секундата.

Дон Хуан кимна утвърдително и келнерът си отиде, след като свойски го потупа по гърба.

Дон Хуан се хранеше лакомо, като от време на време се усмихваше на себе си. Бях така разстроен, че само от мисълта за храна ми се повдигаше. Но после стигнах до познатия предел на тревога и оттам нататък колкото повече се безпокоях, толкова повече изгладнявах. Опитах храната беше невероятно вкусна.

Похапнах и се почувствах по-добре, но положението не се беше променило, нито пък напрежението ми бе спаднало.

Когато свърши да яде, дон Хуан стрелна ръка над главата си. На момента келнерът пристигна и ми връчи сметката. Платих му и той помогна на дон Хуан да се изправи. Придружи го до вратата, изведе го навън и прочувствено се сбогува с него.

Тръгнахме обратно към колата. Дон Хуан се облягаше тежко на ръката ми, задъхвайки се, като на всеки две-три крачки спираше да си поеме дъх.

Келнерът остана на входната врата и гледаше след нас, сякаш за да се увери, че няма да оставя дон Хуан да падне.

На дон Хуан му трябваха цели две или три минути, докато се настани в колата.

— Кажи ми, какво мога да направя за теб? — попитах го аз.

— Обърни колата — нареди той с треперлив, едва доловим глас. — Искам да отида до другия край на града, в супера. Там също ме знаят, все мои приятели са.

Казах му, че нямам дори представа за какъв универсален магазин говори. Той промърмори нещо несвързано и избухна. Започна, да тропа с крака по пода на колата. Нацупи се и олигави фланелката си отпред. След това като че ли получи моментен проблясък. Страшно се притесних, като наблюдавах неговите усилия да подреди мислите си в изречение. Най-накрая успя да ми каже как да стигна до универсалния магазин.

Напрежението ми бе стигнало своя връх. Боях се, че ударът на дон Хуан може да се окаже доста тежък. Искаше ми се да се освободя някак си от него, да го отведа при семейството му или при неговите приятели, но не знаех кои са те. Не знаех също какво друго мога да предприема в тази ситуация. Направих обратен завой и се отправихме към супера, за който той беше казал, че се намира в другия край на града.

Чудех се дали да не се върна отново в ресторанта и да попитам онзи келнер не познава ли семейството на дон Хуан. Надявах се също така, че някой в супера може да го познава, колкото повече мислех за трудното положение, в което бях изпаднал, толкова по-мъчно ми ставаше за мен самия. Дон Хуан явно си отиваше. Изпитах ужасното чувство на загуба. Той несъмнено щеше да ми липсва, но засега страдах повече от раздразнението, че трябва да се справям с така ненадейно възникналата неприятна ситуация.

Обикалях из града близо час в търсене на супера. Но не успях да го открия. Дон Хуан си призна, че може и да греши и магазинът да е в друг град. Това окончателно ме съсипа. Нямах никаква представа какво да правя оттук нататък.

Когато бях в състояние на нормално съзнание, винаги имах странното усещане, че зная повече за дон Хуан, отколкото ми говори моят здрав разум. Сега под влияние на влошеното му психическо състояние бях уверен, без сам да зная защо, че неговите приятели го чакат някъде из Мексико, макар да не знаех къде е това някъде.

Изтощението ми беше повече от физическо. Това бе някаква комбинация от тревога и чувство за вина. Тревога, че се бях „накиснал“ с този немощен старец, вече почти смъртник, и в същото време изпитвах вина, че съм така нелоялен към него.

Паркирах колата близо до крайбрежната алея. На дон Хуан му трябваха почти десет минути, докато излезе от нея. Тръгнахме бавно към брега, но като наближихме, дон Хуан изведнъж спря и отказа да върви по-нататък. Измънка, че водата на Гуаймския залив го плаши.

Тръгна обратно и ме отведе до главния площад — покрита с прахоляк площ, на която нямаше дори пейки. Дон Хуан седна на бордюра. Покрай нас мина камион, чистещ улиците, който въртеше стоманените си четки, но от тях не струеше вода. Задавих се от облака прах, който вдигна след себе си.

Бях толкова разстроен от ситуация, в която се намирах, че през главата ми мина дори мисълта да го изоставя така, както си седеше. Смутих се от тази моя мисъл и потупах дон Хуан по гърба.

— Трябва да ми кажеш къде мога да те отведа — прошепнах му аз. — Къде да отида?

— Върви по дяволите! — отвърна ми той дрезгаво, като го чух да ми говори така, реших, че това не е удар, а мозъчна парализа, която му е отнела разсъдъка, вследствие на което е станал агресивен.

Внезапно той стана и си тръгна. Направи ми впечатление колко болнав изглеждаше. Дон Хуан бе остарял за няколко часа. Вродената му жизненост се бе изпарила и пред мен стоеше един ужасно стар и крайно немощен човек.

Втурнах се след него, за да му помогна. Изпитвах безмерно съжаление. Представих си как аз самият съм немощен старец. Беше непоносимо! Бях готов да заплача — не за дон Хуан, а за себе си. Хванах го подръка и мълчаливо си обещах да се грижа за него, независимо какво би ми коствало това. Бях потънал в дебрите на самосъжалението, когато една силна плесница ме извади от вцепенението. Преди да се опомня, дон Хуан ме зашлеви отново, този път по врата. Стоеше срещу мен и трепереше от гняв. Устата му бе полуотворена и се тресеше неконтролируемо.

— Кой си ти?! — изкрещя той, после се обърна към групата зяпачи, които мигом се бяха събрали наоколо.

— Аз не познавам този човек — им каза той. — Помогнете ми! Аз съм самотен стар индианец. Този чужденец иска да ме убие. Така правят те с безпомощните стари хора — убиват ги за удоволствие!!!

Надигна се неодобрителен ропот. Няколко млади яки мъже ме загледаха заплашително.

— Какво правиш, дон Хуан?! — попитах го на висок глас. Исках да убедя тълпата, че се познаваме добре и пътуваме заедно.

— Не те познавам! — извика отчаяно дон Хуан. — Остави ме на мира!

Той пак се обърна към тълпата и ги помоли да го отърват от мен. Искаше да ме задържат, докато дойде полицията.

— Дръжте го! — настояваше той. — Някой да извика полиция! Те си знаят работата!

Представих си някой мексикански затвор. Никой нямаше да узнае къде съм. Мисълта, че ще изминат месеци, преди някой да забележи моето отсъствие, ме накара да реагирам с ожесточена бързина. Ударих първия млад мъж, които пристъпи към мен, след което хукнах в панически бяг. Знаех, че бягам, за да спася живота си. Неколцина мъже се втурнаха подире ми.

Както препусках по главната улица, изведнъж осъзнах, че в малък град като Гуаймас навсякъде е пълно с патрулиращи полицаи, все още не бях попаднал на нито един и затова, преди да е станало късно, нахълтах в първия изпречил се пред очите ми магазин. Престорих се, че просто зяпам.

Младият мъж, който ме преследваше, отмина, вдигайки страхотна олелия. Бързо скроих план: да купя колкото се може повече неща. Хората от магазина щяха да помислят, че съм турист. След това щях да помоля някой да ми помогне да отнеса пакетите до моята кола.

Отне ми доста време, за да подбера каквото ми трябваше. Платих на един младеж от магазина да ми помогне за покупките, но когато наближихме колата, зърнах дон Хуан да стои до нея, все тъй заобиколен от тълпа зяпачи. Говореше нещо на един полицай, който си записваше в тефтерчето.

Планът ми се провали. Нямаше начин да се добера до колата, казах на младежа, който ме придружаваше, да остави пакетите до бордюра. Обясних му, че един мой познат ще дойде след малко, за да ме откара до хотела. Момчето си тръгна, а аз останах така, скрит зад пакетите, които държах пред лицето си, извън полезрението на дон Хуан и останалите около него.

Видях, че полицаят оглежда номера на колата ми, който беше с калифорнийска регистрация. И това напълно ме убеди, че с мен е свършено. Обвинението на полуделия старец щеше да бъде прието твърде сериозно. А фактът, че съм побягнал, само щеше да затвърди вината ми в очите на всеки полицай. Освен това, бидейки чужденец, аз нямах никакъв шанс пред местната полиция.

Скрих се в един вход и останах така близо час. Полицаят си отиде, но тълпата все още стоеше край дон Хуан, който говореше нещо на висок глас и възбудено ръкомахаше. Бях твърде далеч, за да чуя какво им разправя, но можех да си представя съдържанието на бързата му нервна реч.

Отчаяно се нуждаех от нов план. Реших да потърся стая в хотел и да изчакам така няколко дни, преди да рискувам да се върна при колата, или пък да се върна обратно в магазина и да помоля някой от персонала да ми извика такси. Никога преди не ми се беше налагало да наема кола в Гуаймас и нямах представа дали тук изобщо съществува подобен вид услуга. Но моят нов план се провали моментално, защото се сетих, че ако местната полиция е що-годе компетентна и ако бяха взели дон Хуановите обвинения на сериозно, те неминуемо щяха да претърсят хотелите. Може би полицаят беше оставил дон Хуан, за да се заеме именно с това.

Друга идея, която ми мина през главата, беше да отида до най-близката автогара и да хвана първия автобус, който можеше да ме откара по-близо до границата със САЩ. Или пък да хвана който и да е автобус, независимо накъде пътува. Но после изоставих и тази идея. Бях сигурен, че дон Хуан е дал името ми на полицията, която вероятно вече е уведомила дирекциите на автобусните компании.

Мисълта ми се замята в сляпа паника. Поех няколко глътки въздух, за да успокоя нервите си. След малко забелязах, че тълпата около дон Хуан взе да се разотива. Междувременно полицаят се завърна с още един свой колега и двамата бавно поеха надолу по улицата, в същия миг почувствах внезапен неконтролируем подтик, импулс, все едно че тялото ми беше изключено от централното управление на главния мозък, превръщайки се в някакъв освободен от мисли механизъм. Аз просто тръгнах към колата си, както бях натоварен с всичките онези пакети. Без какъвто и да е страх или смущение отворих багажника и оставих вътре пакетите, след това седнах на шофьорското място.

През цялото това време дон Хуан стоеше както преди на тротоара до колата, хвърляйки ми от време на време разсеяни погледи, втренчих се в него с една изцяло нова и нехарактерна за мен студенина. Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане. Това, което ме изпълваше, не бе ненавист или ледена ярост. Дори не му бях сърдит. Онова, което чувствах, не бе нито примирение, нито търпение и в никакъв случай добрина или поява на разбиране. По-скоро беше хлад, ледено равнодушие, безкрайна и ужасяваща липса на каквото и да било съжаление, в този миг у мен не трепна нито една фибра при мисълта какво ще стане с дон Хуан или с мен самия.

Тогава дон Хуан разтърси горната част на тялото си, както се отърсват кучетата, за да се изцедят след плуване. След това, сякаш всичко е било само един лош сън, той пак стана старият познат дон Хуан. Бързо обърна якето си на опаки. То беше с две лица. От едната страна бе черно, а от другата — светлобежово. Сложи го от черната страна. Захвърли сламената си шапка в колата и старателно приглади косата си. Извади якичката на ризата си над якето и като че ли изведнъж се подмлади. Без да каже дума, ми помогна да вкарам останалите пакети в колата.

Когато двамата полицаи затичаха обратно към нас, надувайки свирки, очевидно привлечени от звука на отварящи се врати, дон Хуан много чевръсто се втурна да ги посрещне. Той ги изслуша най-внимателно и ги увери, че няма за какво да се тревожат. Обясни им, че по всяка вероятност са попаднали на неговия баща — стар, немощен индианец, страдащ от мозъчно увреждане. Докато говореше с полицаите, дон Хуан отвори и затвори последователно вратите на колата, като че ли да провери дали са наред. После прехвърли пакетите от багажника на задната седалка. Неговата пъргавина и младежка енергия нямаха нищо общо с плахите му и немощни старчески движения и жестове само отпреди няколко минути. Знаех, че нарочно се държи така заради полицая, но на негово място и аз бих повярвал, че пред мен стои синът на стария перко. Дон Хуан им спомена и името на ресторанта, където добре познавали неговия болен баща, след което най-безсрамно им бутна рушвет.

Аз изобщо не си направих труда да кажа нещо на полицаите. Чувствах се твърд, студен, стегнат, притихнал.

Влязохме в колата, без да отроним дума. Полицаите дори не се опитаха да ме запитат нещо. Те изглеждаха някак твърде уморени. И ние… отпътувахме.

— Що за номер беше това, дон Хуан? — попитах аз и хладината в моя глас ме изненада.

— Това беше първият ти урок по безжалостност — каза той.

Дон Хуан отбеляза, че по време на пътуването ни до Гуаймас той ме бил предупредил относно неизбежността на урока по безжалостност.

Признах си, че не съм обърнал внимание, защото смятах, че просто си разговаряме, за да убием скуката.

— Аз никога не разговарям просто ей така — каза строго той. — Запомни това. Онова, което сторих този следобед, имаше за цел да създаде подходяща ситуация за теб, за да можеш сам да преместиш събирателната си точка на онова деликатно място, където съжалението изчезва. Това място е известно като „зоната на безжалостността“.

Проблемът, който магьосниците трябва да разрешат — продължи той, — е, че мястото на безжалостността трябва да бъде достигнато с минимална чужда помощ. Нагуалът подготвя „случката“, но чиракът е този, който премества своята събирателна точка. Днес ти направи именно това. Аз ти помогнах, е, може би малко по-драматично, премествайки моята собствена събирателна точка на специфичната позиция, която ме превърна в един слабоват и непредсказуем в постъпките си старец. Аз не просто действах като стар и немощен — аз действително бях такъв.

Дяволитият блясък в очите му ми подсказа, че той се наслаждава на момента.

— Не беше абсолютно необходимо да правя това — продължи той. — Можех да те тласна да преместиш събирателната точка и без тази жестока тактика, но не устоях на изкушението. И тъй като тази ситуация не ще се повтори никога вече, на мен ми се искаше да узная дали съм способен да действам, поне до известна степен, както действаше моят благодетел навремето. Повярвай ми, аз изненадах себе си толкова, колкото вероятно и теб.

Тези думи на дон Хуан значително ме успокоиха. Нямах проблеми при възприемането на онова, което той ми казваше, и съответно нямах и въпроси, защото разбирах всичко, без да е необходимо да ми пояснява.

Тогава той каза нещо, което аз вече знаех, но не успявах да изложа с думи, защото не можех да намеря най-подходящите слова, за да го опиша, каза, че всичко, което магьосниците вършат, е резултат от преместването на събирателната точка и че тези премествания се направляват от количеството енергия, което магьосниците владеят.

Споменах, че всичко това ми е известно. Дон Хуан отвърна, че във всеки човек се крие по едно огромно тъмно езеро от безмълвно познание, което той може да долови интуитивно. Добави, че аз вероятно го чувствам по-осезателно от един обикновен човек, защото съм тръгнал по воинската пътека.

Каза още, че магьосниците са единствените същества на земята, които съзнателно преминават отвъд интуитивното ниво, усъвършенствайки две трансцендентални области: първата — да възприемат съществуването на събирателната точка, и втората — да карат тази събирателна точка да се мести.

Той изтъкна за пореден път, че най-сложното знание, което владеят магьосниците, е познанието за възможностите ни като възприемащи същества и че същността на възприятията ни зависи от позицията на нашата събирателна точка.

В същия миг започнах да изпитвам невероятно затруднение в опитите да се съсредоточа върху онова, което ми говореше, и то не защото бях уморен или разсеян, а защото съзнанието ми от само себе си бе подхванало игра на предугаждане на думите му. Това беше като че ли някаква неизвестна част от личността ми някъде вътре в мен, която се опитваше безуспешно да намери равностойни думи, за да изрази гласно мисълта. Докато дон Хуан говореше, почувствах, че мога да предвидя как той ще изрази моите собствени безмълвни мисли. С трепет осъзнах, че неговият подбор на слова е винаги по-добър от моя. Но това предсказване на думите му отслабваше концентрацията ми.

Рязко спрях край пътния банкет. И там, на място, за първи път в живота си получих ясно познание за дуализма в мен: две очевидно отделни части се намираха едновременно вътре в моето същество. Едната беше извънредно стара, отпусната, безучастна. Беше тежка, тъмна и свързана с всичко останало. Това беше онази част от мен, на която „не й пукаше“, защото бе равнодушна към всичко. Тя просто се наслаждаваше на нещата, без да ги очаква. Другата част беше светла, тръпнещо свежа, туптяща, оживено-възмутена, напрегната и бърза. Интересуваше се от самата себе си, защото беше несигурна и не се радваше на нищо просто защото й липсваше способността да се свързва. Тя беше самотна, на повърхността уязвима. Беше онази част от мен, с която се обръщах към света.

Съзнателно се огледах с тази част от мен. Накъдето и да погледнех, виждах просторни чифлици. И тази несигурна и вълнуваща се част от мен се раздвояваше между това да се гордее от постиженията на човешкия труд, от една страна, а от друга — да се натъжава при вида на разкошната стара Сонорска пустиня, превърната сега в подредени орни площи и култивирани растения.

Старата, тъмна, тежка част от мен оставаше безучастна. И така, двете части влязоха в спор. Оживената неспокойна част искаше да заинтересува тежката, тъмна част, а тя от своя страна желаеше да накара „невротичката“ да престане да се измъчва в собствените си трепети и просто да се наслаждава, да се наслаждава…

— Защо спря? — попита дон Хуан.

Гласът му предизвика реакция у мен, но би било неточно да се каже, че аз бях този, който реагира. Звукът на неговия глас, изглежда, стабилизира неспокойната част и внезапно станах познаваем за самия себе си.

Описах на дон Хуан проблясъка си относно моя дуализъм. Той взе да ми го обяснява с термини от позицията на събирателната точка и аз мигом изгубих стабилизираното си единство. Неспокойната ми половина стана още по-неспокойна и аз отново знаех какво има предвид дон Хуан.

Той каза, че когато събирателната точка се премести и достигне зоната на безжалостност, позицията на рационалността и здравия разум у нас отслабва. Усещането ми за една древна, тъмна и безмълвна страна представлява поглед към предшествениците на разсъдъка.

— Знам точно какво имаш предвид — казах му аз. — Зная много неща, но не мога да говоря за тях. Не знам как да започна…

— Нали ти казах — подхвана той. — Онова, което изживяваш и наричаш дуализъм, е поглед от друга позиция на събирателната ти точка. От тази позиция ти можеш да почувстваш древната страна на човека. А онова, което древната страна на човека знае, се нарича „безмълвно познание“. Това е познание, което ти все още не можеш да изречеш гласно.

— Защо не мога? — попитах.

— Защото, за да го изречеш на глас, е нужно да притежаваш и да използваш извънредно голямо количество енергия — отговори той. — Засега ти нямаш натрупано такова количество енергия.

— Безмълвното познание е нещо, което всички ние имаме — продължи той, — нещо, което напълно владее, напълно познава всичко. Но то не може да мисли, следователно не може да говори за онова, което знае. Магьосниците вярват, че когато човек осъзнае, че знае, и поиска да притежава съзнание за онова, което знае, той загубва от поглед това, което е знаел. Това безмълвно познание, което ти не можеш да облечеш в слова, е, разбира се, намерението — духът, абстрактът. Грешката на човека е била, че е искал да го познае направо — очи в очи, както е свикнал да опознава ежедневието си. И колкото повече го преследвал в бясното си желание, толкова по-ефимерно и недоловимо ставало то.

— Но какво ще рече това с прости думи, дон Хуан? — попитах аз.

— Това значи, че човекът се е отказал от безмълвното познание заради света на точния разум и логиката — отговори той. — А колкото повече се придържа към света на разума и логичните заключения, толкова по-недоловимо и призрачно става намерението.

Подкарах колата и продължихме да пътуваме в пълно мълчание. Дон Хуан не се опитваше да ми дава напътствия или да ми казва как да карам — нещо, което той често правеше, за да подразни себелюбието ми. Нямах ясна представа къде отивам, но нещо вътре в мен знаеше. Оставих го то да ме води.

Късно вечерта пристигнахме в голямата къща, която дон Хуановата група магьосници притежаваше в провинцията на щата Синалоа в Северозападно Мексико. Цялото пътуване като че ли изобщо не ни бе отнело време. Не можех да си спомня подробности от него. Знаех само, че не бяхме говорили помежду си.

Къщата изглеждаше празна. Липсваха каквито и да са признаци на живот. Аз обаче знаех, че дон Хуановите приятели са вътре. Усещах присъствието им, без да е необходимо да ги виждам, когато влязохме, дон Хуан запали няколко газови фенера и седнахме около една здрава, грубо скована маса. По всичко личеше, че дон Хуан се готви да яде. Тъкмо се чудех какво да кажа или да направя, когато в стаята безшумно влезе някаква жена и постави на масата голямо блюдо с храна. Появяването й ме изненада и когато тя изплува от тъмнината, сякаш се материализира от нищото, аз неволно ахнах.

— Не се плаши. Това съм аз, Кармела — каза тя и изчезна, потъвайки отново в тъмнината.

Останах със зяпнала уста. Дон Хуан се изсмя така гръмко, че цялата къща се разтресе. Очаквах, че някой ще се появи, но напразно.

Опитах се да хапна, но не бях гладен. Замислих се за жената. Не я познавах, всъщност почти можех да определя коя е, но малко не ми достигаше да измъкна спомена за нея от мъглата, която обгръщаше мислите ми. Напрегнах се да прочистя съзнанието си, но почувствах, че това ми отнема твърде много енергия, и се отказах.

Почти веднага след като престанах да мисля за нея, у мен се зароди странно, сковаващо ме безпокойство. Първоначално предположих, че тъмната масивна къща и мракът, който я заобикаляше отвън и изпълваше отвътре, ми действат потискащо. Но след миг, при звука на едва доловим кучешки лай в далечината, страхът ми нарасна неимоверно. За момент си помислих, че тялото ми ще избухне.

Дон Хуан веднага се намеси. Той скочи на крака и така натисна гърба ми, че чак изпука. Това ми донесе мигновено облекчение.

Когато се успокоих, разбрах, че заедно с тревогата, която почти ме изцеди, бях изгубил и ясното чувство, че зная всичко, вече не можех да предугаждам как дон Хуан щеше да произнесе онова, което аз самият знаех.

Тогава дон Хуан подхвана най-странното разяснение, което бе правил дотогава, каза, че тревогата, която ме бе обзела с бързината на мълния, се дължала на внезапното преместване на моята събирателна точка, причинено на свой ред от неочакваното появяване на Кармела и от невъзможността ми да допреместя събирателната си точка в мястото, откъдето бих могъл да разпозная Кармела изцяло.

Той ме посъветва да свикна с мисълта за повтарящи се пристъпи на същата тази необяснима тревога, защото събирателната ми точка щяла да продължи да се мести и в бъдеще.

— Всяко преместване на събирателната точка е като своего рода умиране — каза той. — Всичко в нас изключва, след което се включва наново в източник с неизмеримо по-голяма мощност. Това усилване на енергията се усеща като убийствена тревога.

— Какво да правя, когато това се случи? — попитах.

— Нищо — каза той. — Изчакай. Енергийният взрив ще премине. Опасно е, когато не знаеш какво става с теб. Но узнаеш ли, повече не съществува реална опасност.

После дон Хуан заговори за човека от древността. Той каза, че древният човек знаел какво да прави и как най-добре да го прави, вследствие на това започнал да развива чувство за излишно самомнение, което му донесло усещането, че може да предсказва и проектира действията си. И така на света се появила идеята за личното „аз“ — едно индивидуално „аз“, което започнало да диктува естеството и сферата на човешките постъпки.

Колкото по-силно ставало усещането за личното „аз“, толкова повече човек губел природната си връзка с безмълвното познание. Модерният човек, в качеството си на наследник на този процес, следователно е така безнадеждно отдалечен от първоизточника на всичко, че единственото, което може да направи, е да изразява отчаянието си в насилствени и цинични самоунищожителни действия. Дон Хуан подчерта, че причината за човешкия цинизъм и отчаяние е едно късче от безмълвното познание, останало скътано някъде дълбоко у човека, което причинява две неща: първо — напомня на човека за неговата древна връзка с първоизточника, и второ — кара го да почувства, че без тази връзка няма надежда за покой, задоволство и знания.

Стори ми се, че хванах дон Хуан в противоречие, веднъж той ми бе казал, че войната е естественото състояние на воина, а мирът — аномалия.

— Така е — съгласи се той, — но за воина войната не означава поредица от лична или колективна глупост, или пък проява на необуздано насилие. За воина войната представлява тотална борба срещу това индивидуално „аз“, което именно е лишило човека от неговата мощ.

Дон Хуан допълни, че е време да поговорим още за безжалостността — най-важната предпоставка за магьосничеството. Магьосниците били открили, че всяко едно преместване на събирателната точка означава отдалечаване от прекомерното заангажиране с индивидуалното „аз“, което е отличителната черта на съвременния човек. Освен това магьосниците вярвали, че именно позицията на събирателната точка е това, което превръща съвременния човек в самоунищожаващ се егоист, изцяло погълнат от собствената представа за себе си, веднъж изгубил надежда да се завърне към първоизточника на всички неща, човекът потърсил утеха в самомнението си. И така успял да фиксира своята събирателна точка именно в позицията, увековечаваща самопредставата му за самия него. Следователно няма да е далече от истината, ако се каже, че всяко преместване на събирателната точка от привичната й позиция е на практика отдалечаване от човешкото себеотразяване и неговия неизменен спътник — самомнението.

Дон Хуан описа самомнението като сила, натрупваща се в резултат на самопредставата ни за нас самите. Той повтори, че това е онази сила, която държи събирателната ни точка фиксирана там, където се намира понастоящем. Ето защо най-тежката задача по воинския път е да се детронира самомнителността. И всичко, което предприемат магьосниците, е насочено към тази цел.

Дон Хуан поясни, че магьосниците успели да стигнат до сърцевината на самомнителността и открили, че това е всъщност самосъжалението, маскирано обаче под друга форма.

— Изглежда невъзможно, но е така — каза той. — Самосъжалението е истинският враг, истинският вредител — причината за човешкото нещастие. Без това съжаление към себе си човек не би си позволявал да бъде така самомнителен, както е сега. Но веднъж задействана, силата на самомнението развива свой собствен инерционен ход. И тъкмо това самостоятелно естество на самомнението му придава лъжливото чувство за значимост.

Обяснението му, което при нормални условия бих счел за неразбираемо, ми изглеждаше напълно състоятелно. Но поради дуализма в мен, който все още присъстваше, то ми се стори донякъде опростенческо. Сякаш дон Хуан бе насочил мислите и думите си към точно определена мишена. И именно аз, в моето нормално състояние на съзнание, представлявах тази мишена.

Той продължи, че магьосниците са напълно убедени, че посредством преместването на събирателната точка от обичайната й позиция ние постигаме едно състояние, което не би могло да се нарече по друг начин, освен безжалостност. Магьосниците знаели от практиката си, че щом събирателната им точка е преместена, тяхната самомнителност рухва. Без обичайната позиция на събирателната им точка самопредставата им не издържала. А без опияняващото съсредоточаване върху тази самопредстава те губят собственото си самосъжаление и заедно с него — своята самомнителност. Следователно магьосниците са прави, когато казват, че самомнението е просто замаскирано самосъжаление.

Дон Хуан взе за пример моето изживяване от следобеда и го разгледа стъпка по стъпка, каза, че нагуалът, в ролята си на водач и учител, трябва да се държи по най-ефикасен, но същевременно и най-безупречен начин. Тъй като на него не му е възможно да планира хода на своите действия логично, нагуалът винаги оставя на духа да решава неговите ходове. Например самият дон Хуан нямал предварително разработени планове какво да предприеме, докато духът не му дал знак през онази сутрин, докато сме закусвали в Ногалес. Той ме подкани да си спомня случая и да му кажа какво съм успял да се сетя.

Спомних си, че по време на закуската се чувствах много неудобно, защото дон Хуан не спираше да се майтапи с мен.

— Помисли за келнерката — подсказа ми той.

— Сещам се само, че беше груба.

— Добре, но какво направи? — настоя той. — Какво направи, докато чакаше да вземе поръчката ни?

След моментна пауза си спомних, че келнерката беше груба на външен вид млада жена, която ми хвърли менюто и застана до мен, почти докосвайки ме, като по този начин сякаш искаше да ми каже да побързам с поръчката. Докато изчакваше нетърпеливо, пристъпяйки от крак на крак, тя нави дългата си разпусната черна коса и я прибра на тила си. Промяната беше поразителна, жената изведнъж стана по-привлекателна и някак си по-зряла. Бях запленен от тази промяна и всъщност пренебрегнах лошите й обноски.

— Това беше знакът — каза дон Хуан. — Грубостта и промяната бяха знакът на духа.

Той каза, че първото му действие за деня като нагуал било да ми позволи да узная неговите намерения. С тази цел дон Хуан ми казал съвършено ясно, но някак потайно, че ще ми даде урок по безжалостност.

— Сега спомняш ли си? — попита ме той. — Аз говорих с келнерката и с една възрастна дама от съседната маса.

С негова помощ си спомних, че всъщност дон Хуан бе флиртувал с някаква възрастна дама и с невъзпитаната млада келнерка. Дълго време разговаря с тях; докато аз се хранех. Разправяше им разни истории за подкупи и корупция в правителството и се шегуваше с местните земевладелци. После попита келнерката дали не е американка. Тя отвърна, че не е, и се засмя на въпроса му. Дон Хуан каза, че това е добре, защото аз съм бил един мексикано-американец, търсещ любов. И съм бил готов да подновя търсенето, особено след поглъщането на такава вкусна закуска.

Жената се разсмя. Помислих, че се смее на мен. Тогава дон Хуан им каза най-сериозно, че съм пристигнал в Мексико, за да си търся жена. Попита ги дали не познават някоя честна, скромна, непорочна жена, която иска да се омъжи, без при това да придиря за красавец, каза, че е упълномощен да говори от мое име.

Жените се заливаха от смях, а аз се чувствах искрено огорчен. Дон Хуан се обърна към келнерката и направо я попита дали би се омъжила за мен. Тя отвърна, че е сгодена. Гледаше ме, сякаш взема дон Хуановите подмятания на сериозно.

— Защо не го оставиш сам да каже нещо за себе си? — обади се старата дама.

— Защото има дефект в говора — отговори й дон Хуан. — Ужасно пелтечи!

Тогава келнерката подметна, че когато съм си поръчвал, не съм пелтечел.

— О, ти си наблюдателна! — учуди се дон Хуан. — Само когато си поръчва храна, той може да говори като всеки друг, казвал съм му не един път, че ако желае да се научи да говори нормално, трябва да бъде безжалостен. Доведох го тук, за да му дам няколко урока по безжалостност.

— Горкият човек! — каза старата дама.

— Е, хубаво. А сега трябва да тръгваме да му търсим любов — каза дон Хуан и се надигна.

— Ти сериозно ли говориш? — попита младата келнерка.

— А ти как мислиш? — отговори й той. — Аз ще му помогна да се сдобие с онова, от което се нуждае, за да може да пресече границата и да отиде до мястото на безжалостността.

Помислих си, че за дон Хуан „Мястото на безжалостността“ трябва да е или женитбата, или САЩ. Засмях се и на тази метафора и ужасно запелтечих, което изплаши двете жени и накара дон Хуан да се разсмее от сърце.

— Тогава на всяка цена трябваше да ти съобщя за намерението си — продължи да обяснява по-нататък дон Хуан. — Така и направих, но то мина покрай ушите ти, както и трябваше да бъде.

Той каза, че след като духът се прояви, завършването на всяко действие става с лекота. И моята събирателна точка е достигнала зоната на безжалостността, когато под натиска на неговото превъплъщение била принудена да напусне обичайното си място на себеотразяване.

— Позицията на себеотразяване — продължи дон Хуан — принуждава събирателната точка да събере един свят на фалшиво съчувствие, но и на съвсем истинска жестокост и егоцентризъм, в този свят единствените истински чувства са онези, които са изгодни за човека, който ги изпитва. За магьосника безжалостността не е жестокост. Безжалостността е антиподът на самосъжалението или на самомнението. Безжалостността е трезвост.