Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (11) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Преместване на събирателната точка

Няколко дни по-късно дон Хуан и аз предприехме обиколка из околните планини. На половината път нагоре през предпланините седнахме да отдъхнем. Рано същия ден дон Хуан реши да намери подходяща обстановка, за да изложи някои по-сложни страни от изкуството за владеене на съзнанието.

Обикновено предпочиташе да отидем в по-близкия западен край на планините. Този път обаче избра източните върхове. Те бяха много по-високи и по-отдалечени от западните. На мен ми изглеждаха по-зловещи, някак по-мрачни и по-величествени. Но не можех да кажа дали тези впечатления бяха мои лични, или по някакъв начин бях попил отношението на дон Хуан към тях.

Развързах раницата си, жените ясновидки от дон Хуановата група ми я бяха приготвили и аз открих, че са сложили вътре сирене. Изпитах моментно раздразнение, защото, макар че обичам сирене, то не ми понасяше на стомаха. При все това не намирах сили да се откажа от него, когато ми се предлагаше.

Дон Хуан бе изтъкнал това като истинска слабост от моя страна и ме вземаше на присмех. Първоначално се смущавах, но после открих, че когато наоколо няма сирене, то не ми липсва. Проблемът беше, че шегаджиите от дон Хуановата група винаги увиваха по едно голямо парче сирене за мен, което, разбира се, аз без колебание изяждах.

— Виж му сметката на едно сядане — посъветва ме дон Хуан със закачлив блясък в очите. — Така няма да има за какво да му береш грижата повече.

Може би под влияние на внушенията му аз наистина имах голямото желание да излапам цялата буца. Дон Хуан се смя дълго, а аз реших, че пак ми е погодил номер с помощта на другите.

Вече в по-сериозно настроение рече, че ще прекараме нощта тук, в предпланините, и че за да стигнем върховете, ще ни трябва ден или два. Съгласих се.

Неочаквано дон Хуан ме запита дали си спомням нещо относно четирите състояния на прикриването. Признах, че съм пробвал, но паметта ми изневери.

— Не си ли спомняш моя урок за естеството на безжалостността? — попита той. — Безжалостност — противоположността на самосъстраданието?

Не можех да си спомня. Дон Хуан се замисли, сякаш не знаеше как да продължи. Изведнъж краищата на устните му увиснаха в израз на престорено безсилие. Той сви рамене, стана и бързо се отправи към малко равно място на върха на хълма.

— Всички магьосници са безжалостни — каза дон Хуан, след като седнахме върху равното парче земя. — Но ти го знаеш. Ние обсъждахме тази идея надълго и нашироко.

След дълго мълчание той се обади, че ще продължим обсъждането на абстрактните ядра на магьосническите истории, но че сам ще говори за тях все по-малко и по-малко, тъй като е наближило времето, когато от мен ще зависи да ги открия и да им позволя да ми разбулят своето значение.

— Както вече ти казах — продължи той, — четвъртото абстрактно ядро на магьосническите истории е наречено „връхлитането на духа“ или, с други думи, да бъдеш преместен благодарение на намерението. Историята гласи, че за да се разкрият мистериите на магьосничеството пред човека, за когото говорихме, духът трябвало да връхлети върху него. Духът избрал момент, когато човекът бил разсеян и непредпазлив. Проявявайки безжалостност, духът оставил самото му присъствие да придвижи събирателната точка на човека на определена нова позиция. Оттогава тази специфична област е известна на магьосниците като „място на безжалостността“ или още „зона на безжалостността“. Така безжалостността се превърнала в първия принцип на магьосничеството. Първият принцип не бива да се бърка с първия ефект на магьосническото чиракуване, крито е прехвърлянето от нормално към повишено съзнание.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш? — оплаках се аз.

— Искам да ти кажа, че, както изглежда, преместването на събирателната точка е първото нещо, което се случва на чирака магьосник — отговори той. — Така че за един чирак е просто естествено да приеме, че това е първият принцип на магьосничеството. А той не е. Безжалостността е първият принцип на магьосничеството. Но това вече сме го обсъждали. Сега аз само се опитвам да ти помогна да си го припомниш.

Можех да се закълна, че нямам дори и представа за всичко това, но същевременно усещах, че всъщност го зная.

— Припомни си първия път, богато те учих на безжалостност — подкани ме той. — Връщането към онзи спомен трябва да се направи посредством преместване на събирателната точка.

Той изчака, за да види дали ще се вслушам в съвета му. Видя, че не помръднах, и продължи да обяснява, каза, че колкото и загадъчно да изглежда преминаването в състояние на повишено съзнание, всъщност всичко, от което се нуждае човек, е присъствието на духа.

Подметнах, че този път или той се изразява прекалено неясно, или аз съм затъпял, но изобщо не успявам да следя мисълта му. Той ме сряза, че моето объркване няма никакво значение, и подчерта, че единственото действително важно нещо е да разбера, че самият контакт с духа може да предизвика всякакво преместване на събирателната точка.

— Казах ти, че нагуалът е проводник на духа — продължи той. — Тъй като прекарва живота си в безупречно предопределяне на своето свързващо го с намерението звено и тъй като има повече енергия от обикновения човек, той позволява на духа да се изрази чрез него. Тъй че първото нещо, което чиракът изживява, е прехвърляне на нивото му на съзнание — прехвърляне, предизвикано просто от присъствие то на нагуала. И онова, което искам да знаеш, е, че действително в преместването на събирателната точка няма за месена никаква „процедура“. Духът докосва чирака и събирателната му точка се премества — това е всичко!

Казах му, че тези негови твърдения ме тревожат, защото противоречат на онова, което се бях научил да приемам чрез личен опит, а именно че повишеното съзнание е осъществимо под формата на сложна, макар и необяснима маневра, извършвана от дон Хуан, с помощта на която той манипулира способността ми за възприемане. През всичките тези години на нашето приятелство той нееднократно ме бе вкарвал в състояние на повишено съзнание с удар по гърба. Изтъкнах му това противоречие.

Той отговори, че въпросното удряне по гърба било повече трик, имащ за цел да улови вниманието ми и да премахне съмненията, отколкото истински способ да бъде направлявано моето възприемане. Той го нарече „прост номер“, отговарящ на умерения му темперамент. Отбеляза полусериозно-полушеговито, че съм късметлия, задето той, дон Хуан, е обикновен простосмъртен, а не някой отдаден на свръхестествени обреди. Иначе вместо простите трикове трябвало да търпя редица, меко казано, странни ритуали за изчистване на съмненията от съзнанието ми, за да може духът да премести събирателната ми точка.

— Онова, което трябва да сторим, за да позволим на магията да ни завладее, е да прогоним съмненията от ума си — каза той. — Щом веднъж съмненията са прогонени, тогава всичко става възможно…

Припомни ми една случка, на която бях станал свидетел в Мексико Сити преди няколко месеца. Изглеждаше ми непонятна, но той ми я разясни с помощта на магьосническата парадигма.

Бях видял хирургическа операция, извършена от прочута лечителка медиум. Пациентът беше мой приятел. За да го оперира, лечителката изпадна в транс. С очите си видях как тя, използвайки обикновен кухненски нож, разтвори коремната кухина, като направи разрез в областта на пъпа, отдели болния му черен дроб, проми го във ведро, пълно със спирт, след което го напъха обратно и затвори кървящия отвор само с притискане на дланите.

Там, заедно с мен, в полутъмната стая присъстваха още няколко души — очевидци на операцията. Някои от тях, изглежда, бяха любопитни наблюдатели като мен самия, а останалите — помощници на лечителката.

След операцията поговорих с трима от очевидците, всички бяха видели това, което бях видял и аз самият. Моят приятел — пациентът — сподели, че усещал операцията си като тъпа постоянна болка в стомаха и някакво особено парене отдясно.

Разказах всичко това на дон Хуан, като дори си позволих едно цинично обяснение, казах му, че според мен сумракът в стаята доста е помогнал на непочтените машинации с ръцете, изобразяващи вътрешен орган, който уж бива изваден от коремната кухина и промиван в спирт. Емоционалният шок, причинен от изпълнения с напрежение транс на лечителката (който според мен също беше трик), помагаше да се създаде атмосфера на почти религиозен екстаз сред наблюдаващите случката.

Дон Хуан веднага изтъкна, че това си е чиста проба цинизъм от моя страна, а не цинично обяснение, защото то не обяснява факта, че състоянието на моя приятел действително се бе подобрило след операцията. Тогава той предложи алтернативно обяснение на базата на магьосническото познание. Обясни, че станалото се основава на очевидния факт: лечителката притежавала способността да премества събирателните точки на определен брой хора — в случая на присъстващите на операцията като зрители. Единственият „номер“, който бил приложен, ако изобщо може да бъде наречен номер, бил, че броят на присъстващите в помещението не трябвало да надхвърля нейния капацитет.

Драматично протеклият й транс и придружаващото го театралничене били според него или добре измислени хитрости, използвани от лечителката, за да улови вниманието на присъстващите, или пък — подсъзнателни маневри, диктувани й от самия дух. Но така или иначе, това били единствените средства, чрез които лечителката можела да поддържа единството на мисълта, необходимо, за да се отстранят съмненията у присъстващите и да се вкарат те в състояние на повишено съзнание.

Когато извършила разрязването с кухненския нож и отделила вътрешния орган — това не било, подчерта дон Хуан, ловкост на ръцете, а истински събития, които поради факта че ставали в състояние на повишено съзнание, са извън сферата на нормалната преценка.

Попитах дон Хуан как лечителката е съумяла да премести събирателните точки на присъстващите, в това число и моята, без да ги докосва. Отговорът му бе, че лечителската сила, била тя дар от боговете или изумително достижение, служи като проводник на духа. Самият дух, каза той, а не лечителката, преместил събирателните ни точки.

— Тогава ти обясних, макар че ти нищо не разбра — продължи дон Хуан, — че цялото изкуство и сила на лечителката са се насочили в това, да премахне съмненията от умовете на присъстващите. По този начин тя е дала възможност на духа да премести събирателните им точки. След като тези точки са преместени, оттам нататък вече всичко е възможно. Те са навлезли в страната, където чудесата са нещо обикновено…

Освен това лечителката сигурно е била и магьосница, изтъкна дон Хуан и ме подкани да си спомня повече подробности от операцията и преди всичко колко безжалостно се е държала лечителката с хората около нея и най-вече със самия пациент.

Повторих му онова, което си спомнях от случката. Тонът и тембърът на равния женски глас на лечителката се промениха драстично, щом изпадна в транс, и преминаха в дълбок дрезгав мъжки глас, който обяви, че тялото на лечителката е обладано от духа на воин от предколумбово време. След това известие държането на лечителката коренно се измени. Личеше й, че е в транс, и сигурно затова продължи да действа с абсолютна увереност и непоколебимост.

— Предпочитам „безжалостност“ пред „увереност“ и „непоколебимост“ — рече дон Хуан и продължи: — За да създаде подходяща обстановка за нахлуването на духа, тя е трябвало да бъде безжалостна.

Той додаде, че трудните за обясняване случаи, каквато е и въпросната операция, са в действителност много прости. Трудността им идва единствено от упоритата ни страст към разсъждаването. Ако не разсъждаваме така трескаво, всичко си отива на мястото.

— Това е пълен абсурд, дон Хуан — казах аз със страстна убеденост.

Припомних му, че самият той изискваше „отговорност на мисленето“ от всички нас — неговите чираци, и че дори критикуваше своя собствен учител, задето не бил много добър в мисленето.

— Разбира се, аз настоявам всеки около мен да мисли ясно — каза той. — И обяснявам на всеки, който има уши да чуе, че единственият начин да мислиш ясно е, като не мислиш въобще! Бях уверен, че си разбрал това типично магьосническо противоречие.

Бурно възроптах срещу тази мъглявост. Той се засмя и се пошегува с нуждата ми да се защитавам. После отново обясни, че за магьосника съществуват два вида мислене. Едното е обикновеното ежедневно мислене, което се управлява от нормалната позиция на събирателната точка. То е объркано, хаотично мислене, което не отговаря в действителност на нуждите на магьосника и оставя твърде големи колебания и неясноти в главата му. Другото е прецизното, точното мислене. То е действено, пестеливо и оставя много малко неща необяснени. Дон Хуан отбеляза, че за да се осъществи този вид мислене, събирателната точка трябва да се премести. Или поне трябва да спре ежедневния тип мислене, за да даде възможност на събирателната точка да се премести. И всъщност се оказва, че така явното „противоречие“ изобщо не е противоречие.

— Искам да си спомниш нещо, което направи преди време — каза той. — Искам да си спомниш едно особено преместване на твоята събирателна точка. А за да го направиш, трябва да спреш да разсъждаваш по обичайния начин. Тогава другият тип, видът, който аз наричам „ясно мислене“, ще вземе връх и ти ще успееш да си спомниш.

— Но как да спра да мисля? — попитах аз, при все че вече знаех какво ще ми отговори.

— Като възнамериш преместването на събирателната си точка — каза той. — Намерението се извиква с очите.

Казах на дон Хуан, че съзнанието ми се лута напред-назад между моменти на дълбоко просветление, когато всичко ми е кристално ясно, и периоди на пълно духовно изтощение, по време на които въобще не разбирам за какво ми говори. Той се опита да ми помогне, като обясни, че усещането ми за нестабилност идва от слабото колебание на моята събирателна точка, която все още не се е стабилизирала в новата си позиция, постигната преди няколко години, колебанието било резултата от остатъчните ми чувства на самосъжаление.

— Каква е тази „нова позиция“, дон Хуан? — попитах го аз.

— Преди години, именно това искам да си спомниш, твоята събирателна точка стигна до зоната на несъжаление — отговори той.

— Не разбирам.

— Зоната на несъжаление е мястото на безжалостността — каза той. — Но всичко това ти го знаеш. Засега, докато си спомниш, нека кажем, че безжалостността, бидейки специфична позиция на събирателната точка, се проявява в очите на магьосниците. То е като блещукаща ципа върху очите им. Очите на магьосниците блестят, колкото е по-голям блясъкът, толкова по-безжалостен е магьосникът, в този момент твоите очи са направо матови…

Той обясни, че когато събирателната точка се премести в зоната на несъжаление, очите започват да блестят, колкото по-стабилно се закрепи събирателната точка в новата си позиция, толкова по-блестящи са очите.

— Опитай се да си спомниш онова, което вече знаеш по този въпрос — подкани ме той.

Дон Хуан се умълча за момент, после отново заговори, без да гледа в мен.

— Спомнянето не е като припомнянето — подзе той. — Припомнянето се диктува от ежедневното мислене, докато спомнянето се определя от преместването на събирателната точка, краткият преглед на своя живот, който правят магьосниците, е ключът към преместването на събирателната им точка. Магьосниците започват този своеобразен преглед, като си припомнят най-значителните събития в живота си. После от обикновеното мислене те се отдават на едно действително съществуване в самата сърцевина на припомняното събитие, когато успеят да направят това — да попаднат в същността на случката, значи, че сполучливо са преместили събирателната си точка в точно определеното място и време, тоест когато събитието е ставало. Повторното и цялостно възпроизвеждане на дадено събитие от миналото посредством преместване на събирателната точка е известно като „магьосническо спомняне“.

Той ме погледна, сякаш за да се увери, че го слушам.

— Нашите събирателни точки се намират в състояние на постоянно преместване — поясни, — безброй неуловими премествания. Магьосниците смятат, че за да накараме събирателната точка да се премести на точно определено място, трябва да задействаме намерението. И тъй като няма начин да се разбере какво всъщност е намерението, магьосниците оставят очите си да го извикат.

— Това е съвсем непонятно за мен — признах си аз.

Дон Хуан сложи ръце под главата си и се изтегна на земята. Изтегнах се и аз. Дълго време останахме така, потънали в мълчание, вятърът гонеше облаците по небето. От тяхното движение едва не ми се зави свят. А замайването премина в така познатото ми усещане за мъка.

В компанията на дон Хуан винаги усещах, особено в моментите на отдих и тишина, едно всепоглъщащо ме чувство на отчаяние и безнадеждност, копнеж по нещо, което не можех да назова. Сам или с други хора, никога не ставах жертва на това усещане. Дон Хуан ми обясни, че онова, което изпитвам и определям като копнеж, всъщност представлява внезапно преместване на събирателната ми точка.

Когато дон Хуан заговори, гласът му ме стресна и аз рязко се надигнах.

— Трябва да си спомниш първия път, когато очите ти са блеснали — каза той, — защото именно тогава събирателната ти точка е достигнала зоната на несъжаление. Тогава безжалостността те е завладяла. От безжалостността очите на магьосниците заблестяват и този блясък извиква намерението, всяка отделна позиция на събирателната точка има специфичен за нея блясък в магьосническите очи.

Тъй като очите на магьосниците имат своя собствена памет, те могат да извикат спомена за всяка позиция, предизвиквайки отделния специфичен блясък, свързан с точно определена позиция.

Той обясни, че причината, поради която магьосниците придават такова голямо значение на блясъка в очите и на втренчването на погледа, е, че очите им са свързани пряко с намерението, колкото и необичайно да звучи, истината е, че очите ни са свързани съвсем повърхностно със света на нашето ежедневие. Тяхната изконна връзка е с абстракта. Не можех да си представя, че очите ми могат да натрупат такъв вид информация, и му го казах.

Отговорът на дон Хуан бе, че човешките възможности са така загадъчни и необятни, че магьосниците, вместо да мислят за тях, предпочитат да ги проучват, без при това да си правят илюзии, че някога изобщо ще успеят да ги разберат.

Попитах го дали очите на един обикновен, нормален човек също са свързани по някакъв начин с намерението.

— Разбира се! — възкликна той. — Ти знаеш всичко това, но го знаеш на толкова дълбоко ниво, че за теб то си остава безмълвно познание. Нямаш достатъчно енергия, за да го обясниш дори на себе си. Обикновеният човек знае същите неща за своите очи, но има по-малко енергия и от теб. Единственото предимство, което магьосниците могат да имат над обикновения човек, е, че те натрупват своята енергия, което означава по-точно, по-чисто свързващо звено с намерението. Естествено, това означава също, че те са в състояние да си спомнят нещо по желание, използвайки блясъка на очите си, за да преместят своите събирателни точки.

Дон Хуан спря да говори и се втренчи в мен. Съвсем определено почувствах как очите му, тласкайки и придърпвайки, насочваха нещо вътре в мен. Не можех да разруша магнетизма на вторачените му очи. Беше се концентрирал така силно, че наистина предизвика у мен физическо усещане: имах чувството, че се намирам в пещ, и отведнъж, съвсем неочаквано, погледнах навътре в себе си. Това беше някакво особено усещане, много сходно с отвлечената мечтателност, но съпроводено със силно самоусещане и пълна липса на мисли, в състояние на свръхсъзнание аз гледах навътре в нищото.

Със сетни сили се „измъкнах навън“ и скочих на крака.

— Какво ми направи, дон Хуан?

— Понякога си направо непоносим — каза той. — Твоето разсипничество може да влуди човек! Събирателната ти точка тъкмо се озова на възможно най-благоприятното място, за да си спомниш всичко, което искаш, и ти какво направи?! Остави всичко да отиде по дяволите само за да ще попиташ какво съм ти направил.

За момент замълча, после се усмихна. Седнах пак.

— Но всъщност да бъдеш досаден е най-добрата ти черта — добави той. — Тъй че защо да се ядосвам?

И двамата избухнахме в оглушителен смях. Това си беше наша шега.

Преди години се чувствах едновременно трогнат и смутен от тоталната всеотдайност на дон Хуан към мен, в желанието си да ми помогне той ми се беше посветил изцяло. Не можех да си представя защо трябва да ми засвидетелства подобна добрина. Беше ясно, че той няма нужда от мен. По-скоро обратното. Не очакваше нищо от мен. От житейски опит знаех, че нищо на този свят не се дава даром, но от друга страна, не можех да измисля каква полза би могъл да има дон Хуан от мен и това страшно ме притесняваше.

Един ден го запитах съвсем направо каква ще му е ползата от нашите взаимоотношения. Признах си, че нямам представа.

— Няма да разбереш — каза той.

Отговорът му ме подразни, войнствено му отвърнах, че не съм глупак и може поне да се опита да ми обясни.

— Добре, да кажем, че ще го разбереш, но със сигурност няма да го харесаш — отговори той с онази усмивка, която неизменно цъфваше на лицето му, когато започнеше да се заяжда с мен. — Виждаш ли, аз действително искам да те предпазя.

Вече бе успял да събуди любопитството ми и настоях да ми каже какво има предвид.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш истината? — попита той, знаейки много добре, че аз никога няма да кажа „не“, дори от това да зависеше животът ми в момента.

— Разбира се, че искам да я чуя.

Той се разсмя като на сполучлива шега и колкото повече се смееше, толкова повече ме вбесяваше.

— Не виждам какво толкова смешно има тук — казах аз.

— Понякога дълбоко лежащата истина не бива да бъде закачана — каза той. — Дълбоко лежащата истина в случая е като зарит крайъгълен камък. Ако погледнем нещата направо, може и да не харесаме крайните резултати. Лично аз предпочитам да избегна това.

Отново се разсмя. Очите му, искрящи с дяволит блясък като че ли ме предизвикваха да продължа темата. И аз настоях отново, че трябва на всяка цена да знам за какво говори. Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно, но непоколебимо.

— Добре, щом толкова искаш — изрече той с вид на човек, покъртен от молбата. — Преди всичко трябва да ти кажа, че всичко, което правя за теб, е хей така, без нищо в замяна. Няма да плащаш, както сам знаеш, бил съм винаги безупречен с теб. И както също знаеш, моята безупречност не е инвестиция. Не се опитвам да те обвържа, за да се грижиш за мен на старини. Но вземам нещо безкрайно ценно от нашите отношения. Едно своеобразно възнаграждение на безупречността, с която боравя със зарития крайъгълен камък, за който споменах. И това, което вземам, е именно онова нещо, което ти може би няма да разбереш или харесаш.

Той спря и ме загледа с дяволит блясък в очите.

— И все пак кажи ми го, дон Хуан! — възкликнах аз, раздразнен от преднамереното му протакане.

— Искам да запомниш, че го казвам изрично по твое настояване — каза той, като продължаваше да се усмихва.

Дон Хуан замълча отново, а аз вече пусках искри.

— Ако ме преценяваш по моите постъпки спрямо теб — добави той, — ще трябва да се съгласиш, че винаги съм бил образец на търпение и последователност, но онова, което не знаеш, е, че за да постигна това, аз трябваше да се боря за безупречност така, както никога през живота си. За да мога да съм с теб, аз трябваше да се преобразявам ежедневно, да се въздържам с цената на нечовешки усилия.

Дон Хуан излезе прав. Не ми хареса това, което чух. Не исках да изпадам в малодушие и за това му отвърнах саркастично:

— Хайде, хайде, дон Хуан, не съм чак толкова лош. Гласът ми прозвуча съвършено неестествено.

— Точно толкова лош си — каза той със сериозно изражение. — Ти си дребнав, разточителен, самонадеян, агресивен, сприхав и самомнителен. Освен това си сръдлив, досаден, муден и неблагодарен. Притежаваш една ненаситна жажда за себеугаждане. И най-лошото е, че имаш свръхекзалтирана представа за себе си, при това без каквото и да било покритие. Истината е, че ми се гади от самото ти присъствие.

Исках да се ядосам. Исках да протестирам, да се оплача, че той няма право да ми говори така, но не можех да отроня и думичка. Бях съкрушен, като че се бях вкаменил.

Изглежда докато слушах голата истина за себе си, изражението на лицето ми е било доста красноречиво, защото дон Хуан така се разсмя, че едва не се задави от смях.

— Казах ти, че и да го разбереш, няма да ти хареса — каза той. — Воинските доводи са много прости, но и много фини. Това наистина е рядка възможност за един воин — да му се предостави действителна възможност да бъде безупречен напук на собствените си чувства. Ти ми даде този уникален шанс. Самият акт, че се раздавам така безпрепятствено и безупречно, ме подмладява и изостря моята любознателност. Моят дял от отношенията ни е наистина безценен за мен. Аз съм ти длъжник…

Очите му блестяха, но без онзи дяволит, закачлив пламък.

Дон Хуан започна да обяснява какво бе направил.

— Аз съм нагуалът. Преместих твоята събирателна точка с блясъка на очите си — простичко и ясно каза той. — Нагуалските очи могат да правят това. Не е трудно, в края на краищата очите на всички живи същества могат да преместят нечия друга събирателна точка, особено ако тези очи са фокусирани в намерението. При нормални условия обаче човешките очи са насочени изцяло към околния свят в търсене на прехрана, в търсене на подслон…

Той ме побутна по рамото.

— В търсене на любов — добави и избухна в гръмогласен смях.

Дон Хуан постоянно ме закачаше за това мое „търсене на любов“. Той никога не забрави простосърдечния отговор, който му дадох веднъж, когато ме запита към какво активно се стремя в живота. Много ловко ме бе насочил към това да приема, че нямам ясна цел, и избухна в смях, когато му казах, че търся любов.

— Добрият ловец хипнотизира своята жертва с очите си — продължи дон Хуан. — Като се втренчва, той премества събирателната точка на жертвата си, докато очите му остават все пак насочени към света в търсене на храната.

Попитах го дали магьосниците могат да хипнотизират хора чрез втренчване. Той се изкиска тихичко и каза, че в случая повече ме вълнува дали аз бих могъл да хипнотизирам някоя женичка чрез втренчване, независимо от факта, че очите ми са фиксирани върху света в търсене на любов. После добави най-сериозно, че „защитният клапан“ на магьосниците е в това, че до момента, когато очите им действително се фокусират върху намерението, те вече нямат желание да хипнотизират когото и да било.

— Но за да могат магьосниците да използват блясъка на очите си и да преместват своята собствена или чужда събирателна точка — продължи той, — е необходимо да бъдат безжалостни. Тоест трябва да познават тази специфична позиция на събирателната точка, наречена „зона на безжалостността“. Това важи особено за нагуалите.

Дон Хуан каза, че всеки нагуал развива вид безжалостност, типична единствено за него. Той си послужи с мен за пример, като разказа, че поради неустойчивата ми природна конфигурация аз се явявам на ясновидците като сияйна сфера, съставена не от четири кълба, сбрани в едно — обичайната структура на нагуалите, — а като сфера, съставена само от три събрани в едно кълба. Тази моя конфигурация ме карала автоматично да скривам безжалостността си зад маска на разглезеност и отпуснатост.

— Нагуалите са много прикрити — продължи дон Хуан. — Те винаги създават впечатлението, че са нещо, което всъщност не са, и го вършат така съвършено, че всеки, включително и онези, които ги познават отлично, вярват на техния маскарад.

— Наистина не разбирам, дон Хуан, как можеш да твърдиш, че се преструвам — възмутих се искрено аз.

— Ти се правиш на разглезен, отпуснат човек — каза той. — Създаваш впечатлението, че си великодушен и страхотно жалостив. И всеки е убеден, че това наистина е така. Хората дори могат да се закълнат, че си именно такъв!

— Но аз наистина съм такъв! Дон Хуан се присви от смях.

Темата на нашия разговор не ми допадаше. Нито насоката, която взе. Заспорих яростно, че съм абсолютно искрен във всичко, което върша, и че ако иска да ме опровергае, нека бъде по-конкретен. Той каза, че непрестанно съм подхождал към хората с едно неподплатено с нищо великодушие, създавайки у тях лъжеусещането, че съм непринуден и открит. Отвърнах му, че по природа съм открит човек, в такъв случай, попита той, защо винаги съм искал — без да го изричам — хората около мен да съзнават, че ги заблуждавам? Доказателството било, че когато те не успеели да разберат моя трик и вземели моята псевдонепринуденост за истинска, аз съм ги нападал със същата безжалостност, която иначе съм се опитвал да прикрия.

Пред неговите доводи изпаднах в отчаяние, защото не можех да ги оспоря. Замълчах си. Не исках да показвам, че се чувствам засегнат. Чудех се какво да правя, когато той стана и понечи да тръгне. Дръпнах го за ръкава и го спрях. Това мое рязко движение сепна мен, а него разсмя. Той седна отново с доста учудено изражение върху лицето си.

— Не исках да бъда груб — казах аз, — но трябва да узная повече. Това ме тревожи.

— Премести събирателната си точка — подкани ме той. — Вече сме говорили за безжалостността. Спомни си!

Дон Хуан продължи да ме гледа с очакване, макар сигурно да усети, че не мога да си спомня нищо, защото продължи да говори за примерите на нагуалско безразличие, каза, че неговият собствен метод се състои в това да хвърля хората в смут чрез престорено разбиране и лицемерно благоразумие.

— Ами всичките онези обяснения, които ми даде? — попитах го аз. — Те не са ли резултат от искрено благоразумие и реално желание да ми помогнеш да разбера?

— Не — отговори той. — Те са резултата от моята безжалостност.

Разпалено се заех да твърдя, че собственото ми желание да разбера нещата е напълно искрено. Дон Хуан ме потупа по рамото и поясни, че желанието ми може да е искрено, но не и великодушието ми, каза, че нагуалите прикривали своята безжалостност автоматично, дори против собствената си воля.

Като слушах обяснението му, имах странното усещане, че в определен момент ние надълго и нашироко сме разглеждали идеята за безжалостността.

— Аз не съм рационална личност — продължи дон Хуан, гледайки ме право в очите. — Аз само изглеждам такъв, за щото маската ми е много успешна. Това, което ти приемаш за благоразумие, е липсата ми на съжаление, защото именно това е безжалостността: пълна липса на съжаление, в твоя случай, тъй като ти маскираш липсата на съжаление с великодушие, изглеждаш непринуден и открит. Но всъщност си точно толкова великодушен, колкото аз съм благоразумен. И двамата сме измамници. Усъвършенствали сме изкуството да прикриваме факта, че просто не изпитваме съжаление.

Той каза, че пълната липса на съжаление у неговия благодетел била прикрита зад маската на безгрижен шегаджия изпитващ постоянна, непреодолима нужда да се пошегува с всеки, който му се изпречи на пътя.

— Маската на моя благодетел бе на щастлив, спокоен и безгрижен човек — продължи дон Хуан. — Но отдолу, под всичко това, той си беше, както и всички останали нагуали, студен като северен вятър.

— Но ти не си студен, дон Хуан — казах искрено убеден аз.

— Разбира се, че съм — настоя той. — Съвършенството на моята маска е онова, което създава у теб впечатление за сърдечност и топлина.

Той продължи да обяснява, че маската на нагуала Елиас пък се състояла от един вбесяващ педантизъм и акуратност към най-малките подробности, което създавало фалшиво впечатление за внимание и усърдие.

Дон Хуан започна да описва държането на нагуала Елиас, Докато говореше, той не сваляше очите си от мен. И може би защото ме наблюдаваше така внимателно, аз изобщо не можех да се съсредоточа върху думите му. Положих отчаяно усилие да събера мислите си.

Дон Хуан ми хвърли мълниеносен поглед, след което продължи отново да обяснява безжалостността, но аз вече не се нуждаех от обясненията му, казах, че съм си спомнил онова, което искаше да си припомня: първия път, когато очите ми бяха блестели, в самото начало на моето чиракуване бях успял сам да премина в състояние на повишено съзнание. Събирателната ми точка бе достигнала позицията, наричана „зоната на безжалостността“.