Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (8)

Духове

Уфрит беше по-различен от преди. Естествено, от последния път когато Логън беше на това място, бяха минали години. Беше точно в нощта след обсадата на града. Хората на Бетод обикаляха из улиците на тълпи — крещяха, пееха, пиеха. Оглеждаха се за следващия, когото да оберат, и следващата, която да изнасилят. И палеха наред всичко, което гореше. Логън си спомни как след дуела, в който беше победил Три дървета, лежеше в онази стая, как пищеше и виеше от болките по цялото му тяло. Спомни си как гледа намусено през прозореца в светлините от огньовете, как слуша крясъците, които се носеха из града. Как само му се искаше да е навън с другите и да върши зулуми, вместо да лежи в стаята и да се чуди ще стане ли някога отново на крака.

Сега, под контрола на Съюза, Уфрит беше различен, но в никакъв случай по-организиран. Сивото пристанище беше задръстено от прекалено големи за кейовете кораби. Войниците се носеха на тълпи по тесните улици и ръсеха навсякъде части от екипировката си. Тежко натоварени каруци, мулета и коне се опитваха да си пробият път през човешкото множество. Ранените, кои куцащи на патерици, кои носени на носилки, се стичаха към доковете под пелената на ситния ръмеж. Окървавените им превръзки сякаш гледаха втренчено в стъписаните свежи попълнения, с които се разминаваха по пътя. Тук-там пред вратите на къщите си стояха северняци, предимно жени, старци и деца и гледаха сащисани нескончаемия поток от странни хора, който преминаваше през града им.

Логън тръгна с бързи крачки по стръмните улици. Беше навел глава и вдигнал качулката си. Държеше ръцете си свити в юмруци, за да не личи много липсата на един пръст. Носеше меча, който му бе дал Баяз, увит в одеяло на гърба си, под раницата, където да не бие на очи и да не изнервя хората. Въпреки това, с всяка крачка по гърба му преминаваха тръпки. Всеки момент очакваше някой да извика: „Това е Кървавия девет!“ Чакаше хората да се разбягат с писъци и с ужасени лица да започнат да го замерят с боклуци и лайна.

Но това не се случи. Явно поредната фигура на странник не представляваше кой знае какъв интерес в този хаос, а и дори някой да го познаваше, той определено нямаше да очаква да го види тук. Почти сигурно вече всички бяха чули, не без задоволство и облекчение, че Кървавия девет е обратно при пръстта, далеч от тук. При все това нямаше смисъл да се задържа по-дълго отколкото трябваше. Той се отправи към един офицер с вид на командващ нещо, отметна назад качулката си и се опита да се усмихне.

Усилията му бяха възнаградени с надменен поглед от страна на офицера.

— Нямаме работа за теб, ако това си дошъл да питаш.

— И бездруго нямате работа за човек като мен. — Логън му подаде писмото от Баяз.

Мъжът го разгъна и прегледа набързо. Намръщи се и го прочете отново. После вдигна поглед и огледа подозрително Логън.

— Така значи. Добре. — Той посочи към групичка младоци, които стояха наблизо и се оглеждаха нервно. Дъждът се бе засилил и те се бяха скупчили с посърнали физиономии един до друг. — Днес следобед тръгва конвой с подкрепления към фронта. Може да пътуваш с нас.

— Бива. — Наплашените хлапета не даваха много вид на подкрепления, но това не беше от значение за Логън. Все едно му бе с кого ще пътува, стига да е към Бетод.

 

 

Съпроводени от тропането и клатенето на каруцата, дърветата се нижеха от двете страни на пътя — размазани зелено-черни силуети, заобиколени от сенки. И пълни с неприятни изненади, може би. Това пътуване беше мъчително. Мъчително за ръцете, които през цялото време трябваше да стискат борда на каруцата, и още по-мъчително за задника, подложен на непрестанно тръскане и подскачане върху твърдата пейка. Но поне напредваха, бавно и постепенно, а това според Логън единствено беше от значение.

Отзад имаше още каруци, разтеглени в дълга, бавна колона и натоварени с хора, храна, дрехи, оръжие и всичко останало, необходимо за воденето на война. Всичките каруци имаха окачени в предните им части газови лампи. Над долината се спускаше здрач и подскачащата линия от светлинките им очертаваше виещия се нагоре по склона път през гората.

Логън се обърна и погледна скупчените в предната част на каруцата младоци. Бяха девет, подскачаха и се люшкаха в такт с тръскането на колелетата и полагаха всички усилия да стоят колкото може далеч от него.

— Виждал ли си някога подобни белези? — промърмори един, без да се замисли, че Логън може да разбира езика им.

— Всъщност кой е тоя?

— Знам ли. Северняк, предполагам.

— Виждам, че е северняк, глупако. Имах предвид какво прави тук с нас?

— Може би е съгледвач.

— Бая едро е копелето за съгледвач, не мислиш ли?

Вътрешно развеселен, Логън отново обърна очи към дърветата. Усещаше хладния ветрец в лицето си, надушваше мъглата, пръстта, студа, влагата във въздуха. Никога не си бе и помислял, че някога ще се радва да се върне обратно в Севера. Приятно беше усещането, след толкова време в непознатото, отново да е на място, където знаеше всички правила.

Устроиха си лагер край пътя, той и другите девет. Една от многото групички, част от дългата верига, насядали близо до каруцата си. По средата гореше огън, на него вреше и изпускаше приятен аромат тенджера, а деветте момчета от Съюза седяха от другата страна. Логън ги наблюдаваше, докато разбъркваха яхнията на огъня, слуша ги, докато си говореха за дома, за това, което ги чакаше, за това, колко дълго може да се проточи пребиваването им в Севера.

Накрая един от тях взе да разсипва храната по купи и да ги подава на другарите си. След като се погрижи за всеки един от своите, погледна към Логън и напълни една купа за него. Приближи се предпазливо, сякаш вървеше към клетката на гладен вълк.

— Ъ… — Той протегна купата напред в изпъната ръка. — Яхния? — Отвори уста и взе да сочи в нея със свободната си ръка.

— Благодаря, приятел — каза Логън, докато поемаше купата от ръката му. — Знам къде отива храната.

Момчетата се спогледаха разтревожено. На огрените им в жълто от огъня лица се изписа подозрение от факта, че той говореше езика им.

— Говориш общия, а? Ама веднъж не продума през целия път?

— От опит знам, че е по-добре да изглеждаш по-малко, отколкото си.

— Щом казваш — съгласи се онзи, който му подаде купата. — Как ти е името тогава?

За момент Логън се замисли дали да не излъже. Да каже някое нищо незначещо име, такова, дето никой не е чувал досега. После реши, че човек е това, което е, и рано или късно, все някой щеше да го познае. Освен това не го биваше много в лъжите.

— Викат ми Логън Деветопръстия.

Момчетата го гледаха равнодушно. Никога не бяха чували за него и нищо чудно. Бяха просто няколко фермерски синове от далечния слънчев Съюз. Изглеждаха като хора, дето съвсем наскоро са научили собствените си имена.

— Защо си тук? — попита един от войниците.

— За същото, за което и вие. Да убивам. — Те се спогледаха леко притеснени. — Няма страшно, не вас. Имам сметки за уреждане. — Логън кимна нагоре по пътя. — С Бетод.

Момчетата се спогледаха, накрая един повдигна рамене:

— Е, какво значение има, щом си на наша страна. — Той стана и измъкна една бутилка от раницата си. — Искаш ли да пийнеш.

— Да видим — ухили се Логън и подаде напред чашата си. — Досега не съм отказвал такава покана. — Ливна съдържанието на чашата в гърлото си и премлясна с устни, докато алкохолът се спускаше надолу и сгряваше стомаха му. Момчето му наля нова доза. — Благодаря, но по-добре не ми давайте да пия много.

— Защо? — попита хлапето. — Ще ни убиеш ли?

— Да ви убия ли? Ако сте късметлии.

— Ами ако не сме?

Логън се ухили над ръба на глинената чаша:

— Ще пея.

Един от групата се разсмя с глас, а момчето с бутилката се усмихна. В следващия миг изсъска стрела, заби се в гърдите му и то изкашля кръв по предницата на ризата си. Бутилката се изплъзна от пръстите му, падна в тревата и виното започна да се излива от гърлото й. Едно от другите момчета имаше стрела в бедрото, а то седеше като вцепенено и я гледаше втренчено.

— Откъде дойде… — В следващия миг всички закрещяха, затърсиха пипнешком оръжия или се хвърляха по очи на земята. Профучаха още стрели, една се заби с тракане и облак от искри в огъня.

Логън захвърли яхнията, грабна меча си и хукна. Сблъска се с едно от момчетата и го събори по лице на земята, подхлъзна се, залитна, но бързо се изправи и се втурна с всичка сила към дърветата, откъдето дойде стрелата. В такъв случай се тича или право към тях, или точно в обратната посока. Той направи своя избор несъзнателно. Всъщност понякога няма значение кое ще избереш, стига да направиш избора си бързо и да не спираш, след като си го направил. Когато приближи, Логън забеляза един от стрелците, успя да зърне бледото му лице, докато се пресягаше за нова стрела. Издърпа меча на Създателя от олющената му ножница и нададе мощен рев.

Най-вероятно стрелецът щеше да успее да пусне стрелата, преди Логън да го достигне, но имаше също толкова вероятност и да не успее. В крайна сметка онзи не устиска да провери. Малко хора преценяват трезво ситуацията, когато смъртта ги връхлита с пълна сила. Онзи пусна лъка и се обърна да побегне, но твърде късно, Логън го посече през гърба, преди да успее да направи и две крачки, и го запрати крещящ в храстите. Човекът се претърколи по гръб и целият оплетен в храсталака, заопипва колана си за нож. Логън вдигна меча, за да го довърши, но преди да го направи, от устата на стрелеца бликна кръв, тялото му потрепери, след което се отпусна и притихна.

— Още съм жив — почти без глас прошепна Логън и клекна до трупа. Напрегна очи в мрака. Може би за всички щеше да е по-добре да бе побягнал в обратната посока, но вече беше малко късно за това. Може би за всички щеше да е по-добре да си беше останал в Адуа, но и за това беше малко късно вече.

— Проклетият Север — изруга под носа си. Ако оставеше тези негодници живи, щяха да ги тормозят през целия път до фронта, нямаше да може да мигне от притеснение нощем, да не говорим за вероятността да свърши със стрела в лицето. Повече шанс щеше да има, като ги подгони, вместо да чака те да дойдат — урок, научен от много горчив опит.

Сега чуваше останалите от онези, които им бяха спретнали засадата. Препускаха из гората, кършейки клони и храсти по пътя си. Стиснал здраво дръжката на меча си, Логън хукна след тях. Избираше внимателно пътя си между стволовете и не бързаше да скъси дистанцията. Постепенно светлината от огъня и шума от крясъците на войниците от Съюза се стопиха зад гърба му. Беше дълбоко в гората, долавяше миризмата на борове, на мокра земя, а единственият му ориентир остана шумът от стъпките на тичащите. Логън се сля с гората, също както едно време. Не беше никак трудно. Получи се моментално, сякаш с години беше живял сред тези дървета. Разнесоха се гласове и той се залепи неподвижен до дънера на един бор. Заслуша се.

— Къде е Сополивия?

Последва мълчание.

— Мъртъв, мисля.

— Мъртъв? Как?

— Имаше някой с тях, Гарван. Едно едро копеле.

Гарвана. Логън знаеше това име. Позна и гласа му. Беше именит войн, който някога се биеше за Кокала. Не можеха да се нарекат приятели двамата с Логън, но се познаваха. Бяха стояли близо един до друг в редицата при Карлеон, биха се рамо до рамо тогава. И ето ги сега отново близо един до друг, деляха ги не повече от пет крачки, но този път бяха готови да се избият един друг. Странни са обратите на съдбата. Да се биеш до някого или срещу него — дели ги един косъм разстояние. Но и в двата случая си прекалено близо, за да избегнеш боя.

— Северняк ли беше? — продължи Гарвана.

— Може. Но който и да беше, разбираше си от работата. Моментално ни налетя. Нямах време да му пусна и една стрела.

— Копеле! Няма да им се размине тая. Оставаме да лагеруваме тук, а утре тръгваме след тях. Може пък следващия път ние да го спипаме онзи големия.

— О, и още как. Ще го спипаме, мамка му. Не го мислете тоя никаквец. Ще му резна гърлото на тоя скапаняк.

— Браво на теб. Дотогава си отваряй очите за него, докато ние поспим малко. Може пък този път гневът ти да успее да те задържи буден, докато си на пост, а?

— Дадено, главатар. Разбрано.

Логън приседна зад дървото. Надзърна предпазливо и видя четиримата да се увиват в одеялата си и да лягат да спят. Петият застана на пост, с гръб към останалите, с лице по посоката, от която бяха дошли. Логън зачака и скоро чу нечие хъркане. Започна да вали — капките затропаха по клоните на боровете. Не след дълго капките достигнаха главата му, стекоха се по лицето му, по дрехите, закапаха по мократа земя. Логън седеше, неподвижен и притихнал като камък.

Страховито оръжие е търпението, но малцина се бяха научили да го използват. Не е никак лесно да останеш настроен за убиване, дълго след като опасността е отминала и кръвта се е охладила. Но Логън открай време владееше тази способност. Затова продължи да седи и да чака. Времето се точеше едва, а той мислеше за едно време. Седя така чак докато луната не се изкачи високо в небето и бледата й светлина не се спусна примесена с лекия дъждец между дърветата. Бледа, но достатъчна, за да вижда добре мишените си.

Той изпъна бавно крака и тръгна. Пристъпваше предпазливо между стволовете на дърветата, като избираше внимателно къде да сложи крак между стръкчетата храсти. Дъждът беше негов съюзник, тихият ромон на капките заглуши напълно стъпките му, докато обикаляше в гръб стоящия на пост.

Извади нож и острието му проблесна за миг на лунната светлина. Излезе от дърветата и тръгна през лагера. Пристъпваше между спящите толкова близо, че можеше да ги докосне. Толкова близо, все едно беше един от тях. Часовият подсмръкна и се намести, придърпа около раменете одеялото си, което беше цялото покрито с лъщящи като мъниста дъждовни капки. Логън спря и зачака, погледна лицето на единия от спящите, беше обърнато на една страна, със затворени очи и широко отворена уста, от която дъхът му излизаше на пара и се смесваше с влажния въздух в гората.

Часовият спря да мърда и Логън се приближи безшумно зад него. Лявата му ръка се протегна напред и пръстите му се размърдаха в очакване на подходящия момент. Протегна и дясната, със здраво стиснатата в юмрук твърда дръжка на ножа. Усети как устните му оголват стиснатите зъби. Сега е моментът, а когато той дойде, удряш, без да се замисляш.

Лявата длан на Логън притисна здраво устата на часовия, а дясната преряза гърлото му, светкавично и достатъчно надълбоко — усети как острието престърга в костите на врата. За момент онзи се замята и задърпа, но Логън го държеше здраво, стискаше го в прегръдката си като любима и от устата му се чу само тихо хъркане. Логън усети кръв по ръцете си, топла и лепкава. Не се тревожеше за останалите. Ако някой се събудеше, щеше да види само силуета на един човек, точно както би и очаквал.

Не след дълго тялото на часовия омекна и Логън бавно го положи на една страна. Погледна към четирите безпомощни фигури на спящите под мокрите одеяла. Някога имаше моменти като този, в които Логън трябваше да се настрои за подобна работа, да обмисли защо точно това е правилното решение. Но и да ги е имало, това беше много отдавна. Тук, в Севера, времето, прекарано в мислене, е достатъчно, за да ти докара смъртта. Тези четиримата са просто работа, която чака да бъде свършена.

Пропълзя до първия, вдигна окървавения нож и като стисна със свободната си ръка устата му, го заби право в сърцето, през одеяло и дрехи. Човекът умря по-тихо, отколкото спеше. Логън се насочи към втория, готов да направи същото като с другаря му. И тогава единият му ботуш подритна нещо метално. Манерка най-вероятно, но каквото и да беше, издрънча здраво. Спящият отвори очи и понечи да се надигне. Логън заби ножа в корема му и с рязко движение го разпори. Онзи изхриптя, ококори очи и отвори широко уста, след което се вкопчи в ръката на Логън.

— Ъ? — Третият се изправи, седна и го погледна втренчено. Логън успя да освободи ръката си и измъкна меча от ножницата. — К’во ста… — Мъжът инстинктивно вдигна ръка над главата си и матовото острие я отсече от китката, преди да се забие с глух удар в черепа му. Във влажния въздух полетяха черни капки кръв и онзи се строполи обратно по гръб на земята.

Това даде на последния достатъчно време да се изтърколи от одеялото си и да грабне секира. Сега той стоеше приклекнал, с широко разперени ръце, готов за бой и както личеше от позата му, явно беше човек с доста опит в тази област. Гарвана. Логън чу тежкото му дишане, видя кълбата пара да излизат от устата му.

— Трябваше да почнеш от мен — изсъска онзи.

Логън не можеше да отрече правотата на думите му, но понеже беше така вглъбен в мисълта да ги убие всичките, че не се и замисли върху реда, по който да го направи. Но станалото станало, късно беше за подобни мисли, затова той просто вдигна рамене:

— Да започна, да свърша, каква е разликата?

— Ще видиш. — Гарвана претегли тежестта на секирата в ръка, докато пристъпяше пресметливо настрани, в търсене на пролука за атака. Логън овладя дишането си, но остана неподвижен, с отпуснат покрай крака меч, стиснал здраво хладната, влажна дръжка на оръжието. Не беше от хората, дето си хабят силите в движения, преди да е дошъл моментът да се действа. — И по-добре си кажи сега името, докато още дишаш. Обичам да знам кого убивам.

— Познаваш ме, Гарван. — Логън вдигна лявата си ръка и разпери пръсти. Лунната светлина се отрази в почернялата му от кръв длан и ясно освети чуканчето на липсващия пръст. — Бяхме рамо до рамо в редицата при Карлеон. Не очаквах, че ще ме забравите толкова скоро. От друга страна, нещата невинаги стават така, както на теб ти се иска, нали?

Гарвана спря и застана неподвижно. От мястото си Логън не виждаше нищо повече от лицето му освен смътния проблясък на очите, но съмнението и страхът му се бяха изписали по цялото му тяло.

— Не — прошепна той и поклати глава. — Не е вярно! Деветопръстия е мъртъв!

— Сериозно? — Логън пое дълбоко въздух и бавно издиша. — Е, тогава значи съм дух.

 

 

Новобранците от Съюза бяха изкопали някаква дупка и бяха клекнали в нея, а като допълнителна защита бяха подредили по ръба й сандъци и чували. Логън забеляза тук-там някое лице да се надига предпазливо отгоре и да поглежда към дърветата. Смътната светлина от угасващия огън хвърляше проблясъци по върхове на стрели и копия. Бяха се окопали в очакване на ново нападение и ако допреди бяха изнервени, сега сигурно бяха на път да напълнят гащите. Най-вероятно в момента, в който се покажеше, някой достатъчно изплашен младок щеше да му пусне една стрела. Проклетите малки лъкове на Съюза, веднъж запънати, стрелят при най-леко докосване на спусъка. И с неговия късмет, помисли си Логън, точно това го чакаше, щеше да умре за едното нищо, насред още по-голямо нищо, при това от ръката на човек от неговата страна. Накрая реши, че като изключи възможността да върви пеша чак до фронта, не му оставаше друг избор, освен да отиде някак при тях.

Затова се покашля и се провикна към войниците:

— Сега никой да не стреля, ясно! — Избръмча тетива и в дървото на няколко крачки отляво се заби една къса стрела. Логън се сниши до мократа пръст. — Казах никой да не стреля!

— Кой е там?

— Аз съм Деветопръстия! — Не последва отговор. — Севернякът от каруцата!

Отново не последва отговор, но този път откъм дупката се разнесе шепот.

— Добре! — каза накрая някой. — Но излез бавно и си дръж ръцете така, че да ги виждаме!

— Става! — Надигна се, вдигна високо ръце над главата си и бавно излезе от дърветата. — И никакво стреляне, нали? Разбрахме се!

Логън тръгна към огъня, разперил ръце и примижал в очакване на стрела в гърдите. Разпозна лицата на момчетата от каруцата, а също това на командващия колоната офицер. Няколко от тях не свалиха арбалетите си чак докато не прекрачи импровизираната защитна ограда и не се спусна в изкопа. Дупката беше изкопана пред огъня и доста зле — на дъното й се беше събрала голяма локва вода.

— Къде се дяна, мътните те взели? — попита сърдито офицерът.

— Подгоних ги онези, дето ни нападнаха.

— И хвана ли ги? — попита едно от момчетата.

— Можеш да си сигурен в това.

— И?

— Мъртви са. — Логън кимна към локвата на дъното. — Така че няма да има нужда да спите във водата тази нощ. Остана ли от яхнията?

Логън разръчка догарящата жар на огъня, надзърна в тенджерата, но тя беше празна. Пак този негов късмет.

— Колко бяха? — попита остро офицерът.

— Петима.

— Ти сам, а те петима?

— Бяха даже шестима, ама един убих още в началото. Трябва да е някъде там, при онези дървета. — Той извади от раницата си комат хляб и започна да обира с него стените и дъното на тенджерата с надеждата, че поне мазнината от яхнията ще попие по него. — Изчаках ги да заспят, така че лице в лице се бих само с един. С това поне винаги съм имал добър късмет. — Вътрешно не се чувстваше никак късметлия. Погледна ръката си на бледата светлина от жарта. Под ноктите и по линиите на дланта му все още имаше засъхнала кръв. — Голям късметлия съм.

Офицерът не изглеждаше никак убеден от думите му.

— Как да знаем, че не си един от тях? Че не си тук да шпионираш? Че не ни наблюдават и не чакат да им дадеш сигнал, когато сме най-уязвими?

— Че вие през целия път си бяхте все така уязвими — изсумтя презрително Логън. — Но иначе имаш право да се съмняваш. Сетих се, че ще питате — той откачи от колана си малка брезентова торбичка, — затова ви нося това. — Офицерът го погледна намръщено, докато вземаше торбичката. После я отвори и надзърна подозрително вътре. Преглътна мъчително. — Както вече казах, бяха петима. Имаш десет палеца. Сега доволен ли си?

Лицето на офицера придоби по-скоро болнав, отколкото доволен вид, но въпреки това стисна устни, кимна и му подаде обратно торбичката.

Логън поклати глава:

— Задръж ги. На мен ми липсва пръст. Палци не ми трябват, имам си.

 

 

Каруцата спря рязко. Последните миля-две направо пълзяха. Пътят отпред, ако въобще тази река от кал можеше да се нарече път, беше задръстен от газещи в нея мокри от дъжда мъже. Прецапваха от едно що-годе по-сухо място до друго, проправяха си път напред между затънали каруци и нещастни на вид коне, между камари сандъци, бъчви и нескопосано опънати палатки. Група окаляни до уши войници се бореха безуспешно с един затънал до осите на колелетата фургон. В очите на Логън сякаш една цяла армия бавно затъваше в блато. Мащабна гледка на корабокрушение, само че насред сушата.

Спътниците му вече бяха само седем, увесили рамене и с изпити лица, пребити от умората, безсънието и лошото време. Един беше мъртъв, а друг пътуваше обратно към Уфрит със стрела в крака. Лошо начало на престоя им в Севера, помисли си Логън, същевременно убеден, че най-лошото тепърва предстоеше. Той скочи от каруцата и ботушите му потънаха в меката кал. Разкърши гръб, раздвижи схванатите си крака и придърпа раницата си.

— Е, късмет, момчета. — Никой не му отговори. От нощта на засадата бяха разменили не повече от дума-две с него. Сигурно онази работа с палците им е дошла в повече, реши Логън, но ако това е най-страшното, с което ще се сблъскат тук, значи направо им се е разминало. Затова просто вдигна рамене, обърна се и тръгна през калта.

Точно отпред, командващият офицер на колоната биваше хокан от висок мъж с червена униформа и свирепо изражение на лицето. В целия този хаос онзи беше с най-близкото до това на командир държание, затова Логън тръгна към него. Отне му почти минута, за да осъзнае, че всъщност познаваше човека. Бяха седели един до друг на онази вечеря, в напълно различна от тази обстановка, и бяха обсъждали военни тактики. Високият офицер изглеждаше остарял и отслабнал, но същевременно по-корав от преди. В погледа му имаше повече твърдост, а в мократа му коса повече сиво. Когато видя Логън, той се усмихна широко и тръгна към него с протегната ръка.

— Мътните го взели — каза на съвсем приличен северняшки, — какви номера ни върти съдбата. Теб те познавам.

— И аз теб.

— Деветопръстия, нали така?

— Точно така. А ти си Уест от Англанд.

— Същият. Съжалявам, че не мога да те посрещна по-добре, но армията пристигна само преди ден-два и както сам виждаш, не сме се организирали още. Не там, глупако! — извика на един от каруцарите, който се опитваше да прекара каруцата си между две други, разстоянието между които беше крайно недостатъчно за целта. — Нямате ли нещо като лято в тази проклета страна?

— Ами това е. Не си ли забелязал каква е зимата?

— Хм. Имаш право. Както и да е, какво те води насам?

Логън му подаде писмото. Уест се наведе над него, за да го предпази от дъжда, и зачете.

— Подписано от лорд-шамбелан Хоф, а?

— Това добре ли е?

Уест стисна устни и му върна листа хартия.

— И да, и не. Означава, че имаш влиятелни приятели или пък влиятелни врагове.

— Май са по малко и от двете.

— И аз мисля, че двете вървят ръка за ръка — усмихна се Уест. — Да се биеш ли си дошъл?

— И още как.

— Добре. Определено ни трябват хора с опит. — Погледна към слизащите от каруците попълнения и въздъхна дълбоко. — Такива без никакъв имаме много. По-добре да се присъединиш към другите северняци.

— Имате северняци?

— Имаме и с всеки ден идват все повече. Изглежда, много от тях не са доволни от водачеството на новия им крал. Най-вече заради сделката му с шанка.

— Сделка? С шанка? — Логън свъси вежди. Не беше очаквал, че Бетод може да падне чак толкова ниско, но нямаше да му е за първи път, преживял бе не едно подобни разочарования. — Плоскоглавите се бият за него?

— Определено. Той има плоскоглави, а ние северняци. Странни времена.

— Странни и още как — поклати глава Логън. — Колко са ви северняците?

— Около триста, мисля, по последно преброяване, въпреки че те не си падат много по идеята да ги броим.

— В такъв случай, ако сте склонни да ме вземете, вече имате триста и един.

— Лагерът им е ей там. — Уест посочи към тъмните силуети на дърветата, очертани на фона на вечерното небе. — На левия ни фланг.

— Ясно. Кой е главатар.

— Едно момче, на име Кучето.

Логън го изгледа дълго и продължително:

— На име… как?

— Кучето. Познаваш ли го?

— Може да се каже — промълви Логън и устните му се разтеглиха в усмивка. — Може да се каже.

 

 

Здрачаваше се и тъмнината се спускаше бързо над земята, следвана неотлъчно от нощта. Когато Логън наближи, тъкмо бяха запалили дългия огън. Видя как войниците започваха да сядат от двете му страни — черни очертания на рамене и глави на оранжевата светлина на пламъците. Чу гласовете им и силния им смях в притихналата след дъжда вечер.

Беше минало много време, откакто за последно беше чувал толкова много хора накуп да говорят северняшки, толкова много време, че сега собственият му език прозвуча странно в ушите. Това върна някои спомени. Тълпи от мъже, които крещят срещу него, за него. Спускащи се в атака орди, пируващи след победата тълпи, оплакващи мъртвите сборища. Надуши, че някъде се печеше месо. Силна апетитна миризма погъделичка носа му и накара коремът му да закъркори.

До пътеката имаше забит в земята кол, а на върха му горяща факла. Отдолу, с отегчен вид и копие в ръка, стоеше един младок и гледаше смръщено приближаващия се Логън. Явно беше изтеглил късата сламка да стои на пост, докато другите ядат, и очевидно не беше много доволен от факта.

— К’во искаш? — изръмжа онзи насреща му.

— Кучето тук ли е?

— И к’во, ако е?

— Трябва да говоря с него.

— Трябва, викаш, а?

Приближи друг мъж, отдавна подминал разцвета на силите си, с рунтава посивяла коса и сбръчкано като кожата на стар ботуш лице.

— Какво става? — попита той.

— Ново попълнение — промърмори сърдито младокът. — Иска да говори с главатаря.

Възрастният примижа с очи и се вгледа в Логън.

— Познавам ли те, приятелю?

Логън вдигна глава, така че факлата да освети лицето му. По-добре погледни човека в очите, нека и той да те види, добре да види, че не се боиш от него. Така го беше учил баща му.

— Не знам. Познаваш ли ме?

— От кои си? От дузината на Белобрадия ли си?

— Не. Аз работя сам.

— Сам? Я гледай. Май си ми познат… — Възрастният войн ококори очи, устата му зяпна, а лицето му пребледня като платно. — Мамка му мръсна — прошепна и отстъпи назад. — Това е Кървавия девет!

Логън почти се бе надявал, че тук никой няма да го познае. Че отдавна са забравили за него. Че сега, като имат достатъчно други грижи, ще бъде просто още един от северняците по тия земи. Но когато видя изражението на човека отсреща — очите му, които казваха: „насирам се от страх“ — вече знаеше, че няма да е, както се бе надявал. Щеше да е точно като едно време. Но най-лошото, Логън не беше съвсем сигурен, че остана недоволен при вида на този страх в очите на хората, на ужаса, на респекта им от него. Беше си го заслужил, нали? В края на краищата истината си е истина.

Той е Кървавия девет.

Младокът още не беше схванал какво точно ставаше.

— Будалкаш ме, нали? А след малко какво, ще кажеш, че Бетод е дошъл, така ли? — Никой не се засмя на шегата му. Логън вдигна ръка, разпери пръсти и го погледна през дупката, където някога беше средния му пръст. Младокът извърна очи от ръката му, погледна възрастния, след това пак ръката.

— Мамка му — прошепна дрезгаво.

— Къде е главатарят ти, момче? — Логън се изплаши от собствения си глас. Бездушен, мъртвешки, студен като зимата.

— Той е… той е… — момчето посочи с треперещ пръст към огъня.

— Хубаво. Мисля сам да го намеря. — Двамата отстъпиха покорно от пътя му. Докато минаваше покрай тях, Логън не се усмихна. По-скоро изкриви устни и се озъби. В края на краищата, имаш ли репутация, трябва да се грижиш. — Спокойно — изсъска им той, нали съм на ваша страна?

Никой не го заговори, докато вървеше покрай редицата от гърбове до огъня. Някои от войниците му хвърлиха по един бегъл поглед през рамо, но нищо по-особено от това, което би получил всеки един новодошъл в лагера. За момента не подозираха кой беше той, но скоро това щеше да се промени. Момчето и старецът щяха да започнат да шепнат, а покрай такъв огън шепотът стига далеч. Скоро всички щяха да го гледат.

Загледа се в една от сенките в краката си, беше толкова голяма, че ако човекът не се бе размърдал, щеше да я вземе за дърво. Един огромен мъжага се чешеше по брадата и се хилеше доволно. Тъл Дуру. Няма как човек да сбърка Буреносния, дори в тъмното. Невъзможно е при такова туловище. Логън за пореден път се зачуди как въобще беше успял да го победи навремето.

Изведнъж силно му се прииска да наведе глава и да отмине нататък. Да се скрие в нощта и никога повече да не погледне назад. Така нямаше нужда отново да бъде Кървавия девет. Просто един младок и един старец щяха да се кълнат, че една вечер са видели дух. Може да отиде някъде много далеч, да започне отначало, да бъде когото си поиска. Но това вече го беше пробвал и нищо добро не излезе от него. Миналото му неизменно го следваше по петите, постоянно дишаше във врата му. Беше време да се обърне и да се изправи лице в лице с него.

— Всичко наред, дангалак? — Тъл присви очи срещу него в тъмното и по грамадната канара вместо лице и храсталак вместо брада затанцуваха оранжеви отблясъци и тъмни сенки.

— Кой… ей, чакай малко… — Логън притаи дъх. До момента не се бе замислил как всъщност щяха да реагират момчетата на появата му. Бяха били негови врагове дълго преди да станат негови приятели. Всеки един от тях се бе бил с него. Всеки един беше искал да го убие, не без основателна причина, естествено. А след това той побягна на юг и ги остави на шанка. Ами ако сега, след година и повече раздяла, получи единствено хладни погледи?

И следващия миг Тъл го сграбчи и стисна в пукаща ребрата прегръдка.

— Ти си жив! — Буреносния го пусна само колкото да се убеди, че не се е припознал, и отново го прегърна.

— Аха, жив съм — изстена Логън, само за толкова му стигна дъхът. Ако не друго, щеше да остане с поне това топло посрещане.

Тъл се хилеше насреща му с грейнало от радост лице.

— Идвай — кимна на Логън да го последва. — Момчетата направо ще се насерат, като те видят!

Той тръгна след Тъл към челното място пред огъня, където по правило седеше главатарят, заобиколен от най-близките си именити войни, а сърцето му напираше да изскочи през устата. Тогава ги видя, седяха един до друг на земята. Кучето беше в средата и говореше тихо с Дау. От другата му страна беше Мрачния. Беше полегнал, облегнат на лакът, и чоплеше перата на една от стрелите си. Сякаш нищо не се бе променило.

— Куче, водя ти да видиш някой — каза Тъл с изтънял от вълнение глас.

— Така ли? — Кучето надзърна към Логън, но той стоеше в тъмното зад огромното рамо на Тъл. — Не може ли да почака, докато се наядем?

— Абе да ти кажа, не може.

— Защо? Кой е този?

— Кой е този ли? — Тъл сграбчи рамото на Логън и го изтика напред към светлината от огъня. — Този е Логън, шибаният Деветопръст! — Единият крак на Логън се подхлъзна в калта и ако не беше размахал ръце, сигурно щеше да падне по задник. В миг разговорите около огъня секнаха и всички очи се извърнаха към него. Две дълги редици от застинали физиономии и никакъв звук освен шума на вятъра и пукането на дървото в огъня. Кучето го зяпаше отдолу, все едно виждаше дух. С всяка секунда устата му увисваше все повече.

— Мислех ви всички за мъртви — каза Логън, след като си възвърна равновесието след побутването на Тъл. — Май ще се окаже, че е възможно да си повече реалист отколкото трябва.

Кучето бавно се изправи на крака. Протегна ръка и Логън я стисна. Нямаше какво толкова да си кажат. Не и те двамата, преминали през толкова много заедно — битките с шанка, дългия път през планините, през всичките войни и битки. Кучето стисна ръката му, Логън стовари своята отгоре и Кучето направи същото. Усмихнаха се един на друг, кимнаха с глави и всичко беше като преди. Нямаше нужда от приказки.

— Мрачен, радвам се да те видя.

— Хъ — изръмжа Мрачния, подаде му една халба и се върна към перата на стрелите си, все едно че не беше минала година, а само минута, откакто Логън беше станал от огъня, за да се изпикае зад някое дърво. Това извика усмивка на лицето на Логън. От Мрачния повече не можеш да искаш.

— А оня, дето се крие там, Дау Черния ли е?

— Щях по-добре да се скрия, ако знаех, че идваш. — Дау огледа Логън от глава до пети, с недотам приветлива усмивка. — И това ако не е самият Логън Деветопръстия. Нали каза, че бил паднал от скалата — сопна се той на Кучето.

— Това видях аз.

— О, паднах и още как. — Логън си припомни вятъра в лицето му, тъмната скала и белите петна сняг, които се въртяха пред очите му, и после удара на водата, който му изкара въздуха. — Изръсих се отгоре, но после реката ме изхвърли на брега, малко или много, жив. — Кучето му направи място на опънатата на земята кожа до огъня и останалите се събраха около него.

Дау поклати глава:

— Винаги си бил късметлия в това да се отърваваш. Трябваше да се досетя, че ще се появиш отнякъде.

— Бях сигурен, че плоскоглавите са ви спипали — каза Логън. — Как се измъкнахте?

— Три дървета ни измъкна — каза Кучето.

— После ни прекара през планините — закима Тъл. — Преследваха ни през целия Север, чак до Англанд.

— Не се съмнявам, че през целия път сте се дърлели като стари баби, а?

— Имаше известно мрънкане. — Кучето се ухили и погледна Дау.

— А къде е сега Три дървета? — Логън нямаше търпение да си поговори със стария приятел.

— Мъртъв — каза Мрачния.

Логън затвори очи. Беше се досетил, че след като Кучето е главатар, нещо такова ще да е станало. Тъл отново поклати голямата си глава.

— Умря в бой. Водеше атаката срещу шанка. После се би с онова нещо. Онзи Страховития.

— Шибано изчадие. — Дау се изплю на земята.

— Ами Форли?

— Също мъртъв — троснато отвърна Дау. — Отиде в Карлеон да предупреди Бетод, че шанка са минали планините. Калдер заповяда да го убият, ей така, за едното забавление. Копеле! — Последва нова плюнка. Открай време много го биваше в плюенето Дау Черния.

— Обратно при пръстта. — Логън поклати глава. Форли и Три дървета, жалко. От друга страна, до съвсем скоро ги смяташе до един за мъртви, така че четирима все още живи беше повече от добра новина. — И двамата бяха свестни мъже. Най-добрите. И от това, което чувам, са умрели добре. Доколкото е възможно да умреш добре, естествено.

— Така е — каза Тъл и вдигна халба. — Доколкото е възможно. За мъртвите.

Всички отпиха мълчаливо. Логън премлясна, наслаждавайки се на вкуса на бирата. Толкова време беше минало.

— Та така, мина цяла година — изръмжа Дау. — Ние избихме малко народ, изминахме бая път и се бихме в една доста гадна битка. Загубихме двама от своите и се сдобихме с нов главатар. А ти какви ги свърши, Деветопръсти?

— Ами… имам и аз какво да разкажа. — Логън се замисли за момент какво точно можеше да каже, после осъзна, че всъщност не е съвсем сигурен. — Реших, че шанка са ви спипали, нали животът ме е научил винаги да очаквам най-лошото, та затова слязох на юг и попаднах на един магьосник. Тръгнах с него на нещо като пътешествие, далеч, през морето и още по-нататък, да търсим някакво нещо, обаче като стигнахме там… го нямаше. — Чувайки се отстрани, историята му прозвуча още по-шантаво от преди.

— Какво нещо? — попита Тъл с изкривено от недоумение лице.

— Честно да ти кажа — Логън пое шумно въздух през стиснати зъби и устата му се напълни с вкуса на бирата, — не съм сигурен, че знам какво. — Другите се спогледаха, все едно никога досега не бяха чували по-ненормална история, и Логън не можа да не се съгласи, че сигурно това бе самата истина. — Но това вече няма никакво значение. Оказва се, че животът не е чак толкова гаден, колкото го мислех. — При тези думи той плесна приятелски Тъл по гърба.

— Ами — Кучето издиша шумно — радваме се, че отново си при нас. Сигурно ще искаш да си заемеш отново мястото, а?

— Мястото ми ли?

— Ти ще водиш, нали? Искам да кажа, преди ти беше главатар.

— Може и да съм бил преди, но сега нямам намерение пак да бъда. Изглежда, момчетата са доволни от положението, такова каквото е.

— Но ти знаеш много повече от мен как се води…

— Аз не съм много убеден. Докато аз бях главатар, май за никого не беше кой знае колко добре, нали? Нито за нас, нито за тези, които се биха наравно с нас, нито за онези срещу нас. — Спомените натежаха и Логън прегърби рамене. — Ако искаш, ще си казвам думата, но наистина предпочитам ти да водиш. Моето време отмина и то не беше от най-добрите.

Кучето имаше вид на човек, който се бе надявал на различен отговор.

— Ами… щом си сигурен…

— Сигурен съм. — Логън го шляпна по рамото. — Не е леко да си главатар, а?

— Не е — изръмжа Кучето. — Не е, мамка му.

— Още повече май много от тия момчета по един или друг начин са стояли срещу мен и сега не се радват много да ме видят. — Той обходи с поглед редиците от сърдити лица, чу недоволния шепот с името си от устите им. Беше достатъчно тих, за да не разбере смисъла на думите, но и без него можеше да се досети, че не го споменаваха в хвалебствия.

— Ще се радват достатъчно, че си на тяхна страна, когато почне боят, не се тревожи за това.

— Може би. — Жалко, помисли си Логън, че за да получиш нещо повече от бегло кимване, трябваше да избиеш малко народ. Не един-два гадни погледа бяха насочени към него, но в момента, в който срещнеха очите му, веднага се извръщаха. Само един измежду всички около огъня явно не се притесняваше да се удържи да не извърне глава. Седеше в средата на една от редиците, беше висок и едър и имаше дълга черна коса.

— Кой е този?

— Кой е кой?

— Ей онова момче, дето ме зяпа така.

— Това е Тръпката. — Кучето пое шумно въздух през острите си зъби. — Бива си го Тръпката, голям куражлия е. Няколко пъти вече се бихме заедно, много го бива. Две неща искам да ти кажа за него. Първо, момчето е добро и ние сме му задължени. И второ, той е син на Гърмящия.

Логън усети, че му прилошава.

— Какво?

— Другият син.

— Момчето?

— Много време мина оттогава. Момчетата растат.

Може и да бе минало много време, но явно нищо не беше забравено. Тук, в Севера, нищо не оставаше забравено, с кой акъл се беше надявал на обратното.

— Трябва да поговоря с него. Ако ще се бием заедно… трябва поне нещо да му кажа.

— Май е по-добре да не го правиш — направи гримаса Кучето. — В някои рани е по-добре да не чоплиш. Сега яж, утре ще говориш с него. На светло всичко звучи някак по-добре. Е, ако пък си решил, върви.

— Хъ — изсумтя Мрачния.

— Прав си, Куче. — Логън се изправи. — Но щом нещо трябва да се направи, по-добре приключвай бързо…

— … отколкото да живееш в страх от него — кимна замислено Кучето. — Липсваше ми, Логън, така да знаеш.

— И ти на мен, Куче. И ти на мен.

Логън пое дълбоко наситения с миризмата на месо и мъже въздух и тръгна надолу по редицата, зад гърбовете на насядалите край огъня. Забеляза как се прегърбваха, докато минаваше покрай тях, чу мърморенето им. Знаеше какво точно им минаваше в този момент през главите: „Кървавия девет, най-неподходящият гадняр на света, на когото да обърнеш гръб.“ Забеляза също, че Тръпката не откъсваше поглед от него, гледаше го с едно око през кичурите коса пред лицето си и стискаше здраво устни. В ръката си държеше нож, за ядене, помисли си Логън, но достатъчно добър и да наръгаш някого. Докато клякаше до него, светлината на огъня проблесна зловещо в ръба на острието.

— Ти значи си Кървавия девет.

— Аз съм. — Лицето на Логън се изкриви в мъчителна гримаса.

Тръпката поклати глава, без да откъсва очи от него.

— Ето така изглеждал значи Кървавия девет.

— Надявам се, не съм те разочаровал.

— О, не. Не и мен. Хубаво е след толкова много време да видя лицето зад името.

Логън сведе поглед и се замисли как точно да продължи нататък. Какво да направи. Нещо с ръцете може би или с лицето, да каже нещо, което поне малко от малко да оправи нещата.

— Бяха тежки времена тогава. — Единствено това успя да скалъпи.

— По-тежки от сега?

Логън прехапа устни.

— Е, може би не.

— Времената винаги са тежки, мисля аз — прецеди през зъби Тръпката. — Това не е извинение да вършиш каквито гадости ти хрумне.

— Прав си. Няма извинение за това, което направих. Не се гордея с него. Не знам какво друго да кажа, освен че се надявам някак да намериш начин да се биеш рамо до рамо с мен.

— Ще бъда честен с теб — каза Тръпката с леко задавен глас. — Такова нещо не се забравя лесно. Ти уби брат ми, въпреки че му обеща милост. Отряза ръцете и краката му, а главата му набучи на знамето на Бетод. — Логън видя, че кокалчетата му побеляха и ръката му се разтрепери от стискане дръжката на ножа. Разбра, че онзи едва се сдържа да не го наръга в лицето, но не го винеше. Ни най-малко не го винеше. — След това баща ми стана друг човек. Нищо не беше останало в него. Дълги години прекарах, мечтаейки как те убивам, Кървави девет.

Логън кимна бавно.

— Какво да ти кажа. Не си само ти.

Забеляза още хладни погледи около огъня. Много навъсени лица и мрачни физиономии на играещата светлина от пламъците. Мъже, които дори не познаваше — изплашени до смърт и със стари сметки за уреждане. Толкова много страх и толкова много сметки. А онези, които се радваха да го видят отново, можеха да се преброят на пръстите на едната му ръка, при това на онази с липсващия пръст. И това се предполагаше, че е неговата страна във войната.

Кучето беше прав, някои рани най-добре да не се чоплят. Логън се изправи и тръгна обратно към мястото на Кучето при огъня, където приказката вървеше по-леко. Гърбът му беше настръхнал, докато вървеше. Не се и съмняваше, че въпреки разговора им Тръпката все така искаше да го убие, но в това нямаше нищо чудно.

Човек трябва да е реалист за тези неща. Нямаше думи, с които да поправи онова, което беше натворил.