Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (7)

Откровеност

Джизал лежеше по гръб с ръце на тила, завит с чаршаф до кръста. Лежеше и съзерцаваше застаналата пред прозореца Арди. Тя беше подпряла лакти на перваза, брадичка на дланите си и гледаше навън. И докато съзерцаваше, Джизал благодареше на съдбата и на отдавна забравения дизайнер на военно облекло заради решението му да направи офицерската куртка за Кралската гвардия с дължина до талията. Благодарностите му бяха от сърце и душа, защото единственото, което носеше в момента Арди, бе именно такава куртка.

Невероятно колко много се бяха променили нещата между тях след онази злощастна и така объркваща първа среща след завръщането му. През последната седмица двамата бяха прекарвали всяка нощ заедно и от седмица усмивката не беше слизала от лицето на Джизал. Естествено, споменът за това, как тя го хапа, удря, плака и крещя в лицето му, от време на време изплуваше в мислите му, нежелан и ужасяващо изненадващ, като подпухнал от водата труп, който изскача на повърхността на езерото точно пред човек, разположил се на пикник край брега. Но когато това ставаше, Джизал се усмихваше широко, виждаше и нейната усмивка и веднага успяваше да пропъди обратно неприятния спомен, поне засега. След това се поздравяваше наум за това, колко мъжки и зряло бе постъпил, като й бе простил.

— Арди — промълви той разнежено.

— Мм?

— Върни се в леглото.

— Защо?

— Защото те обичам. — Странно, колкото повече го повтаряше, толкова по-лесно успяваше да изрече думите.

— Така твърдиш — въздъхна отегчено тя.

— Вярно е.

Тя се извърна към него, без да сваля ръце от перваза. Тъмният силует на тялото й се очерта на фона на светлия прозорец.

— И какво точно означава това? Че ме чукаш вече цяла седмица, но още не си ми се наситил?

— Не мисля, че някога ще успея да ти се наситя.

— Е — тя се отблъсна от прозореца и пристъпи безшумно по дъските на пода. — Нищо не пречи да проверим, нали така? По-лошо няма да стане. — Тя спря в долния край на леглото. — Но ми обещай нещо.

Джизал преглътна мъчително при мисълта за това, какво щеше да поиска от него, и за това, как щеше да отговори той.

— Каквото кажеш — промърмори той и се усмихна насила.

— Не ме разочаровай.

Усмивката му отново стана непринудена. Това можеше да обещае с лекота. Все пак сега е нов човек.

— Разбира се, обещавам.

— Добре. — Тя пропълзя по леглото на четири крака, без да откъсва очи от неговите. Джизал размърда нетърпеливо пръстите на краката си под чаршафа. Тя го прекрачи и застана на колене над него, после приглади старателно куртката на гърдите си. — Е, капитане, минавам ли сутрешната проверка?

— Бих казал… — Джизал я хвана за реверите на куртката и я придърпа към себе си, после пъхна ръце под дрехата — … без капка колебание, че… — едната му ръка се плъзна под гърдата й и палецът му потърка нежно зърното — … ти си най-добре изглеждащият войник в ротата ми.

Тя се притисна в него през чаршафа и започна да движи ханша си напред-назад.

— О, виждам, че капитанът вече е застанал мирно.

— За теб? Винаги…

Устата й засмука неговата и езикът й остави влажни петна по лицето му. Той пъхна ръка между краката й и тя започна да се трие в нея. Пръстите му се навлажниха, докато влизаха и излизаха от нея. Арди изстена и изпъшка гърлено и той й отвърна със същото. Тя измъкна чаршафа от под себе си. Джизал сграбчи члена си, а тя се намести отгоре, докато не намери вярното място. После се отпусна върху него. Косата й загъделичка лицето му и тя задиша тежко в ухото му.

Разнесоха се два силни удара по вратата и двамата застинаха неподвижно. Последваха нови два. Арди надигна глава и отметна коса от лицето си.

— Какво има? — попита дрезгаво.

— За капитана е. — Беше прислужницата. — Той… той още ли е тук?

Очите на Арди се извърнаха към Джизал.

— Мисля, че ще мога да му предам съобщението! — Той прехапа устни, за да потисне напушилия го смях, после посегна и хвана с два пръста едното й зърно. Тя го плесна през ръката. — Кой го търси?

— Рицар вестител! — Джизал усети как усмивката му се стопява. Тези копелета явно никога не носеха добри новини и винаги избираха най-неподходящия момент да го направят. — Лорд-маршал Варуз иска спешно да говори с капитана. Търсят го из целия град. — Той изруга под носа си. Явно командването най-после е разбрало за завръщането му.

— Кажи му, че когато видя капитана, ще му предам, че го търсят! — провикна се Арди и стъпките на прислужницата се отдалечиха по коридора отвън.

— Мамка му! — изсъска Джизал в момента, в който беше сигурен, че прислужницата е достатъчно далеч, за да го чуе, не че тя и бездруго не бе достатъчно наясно със ставащото в тази спалня през последните няколко дни и нощи. — Трябва да вървя.

— Сега ли?

— Сега, мамка им. Ако не отида сега, просто ще продължат да търсят, пък и колкото по-скоро приключа с това, толкова по-бързо ще се върна.

Арди въздъхна и се претърколи по гръб, а той се измъкна от леглото и започна да търси из стаята разхвърляните си навсякъде дрехи. Отпред на ризата му имаше петно от вино, а панталоните му бяха целите измачкани, но щяха да свършат работа. Перфектният външен вид вече не беше единствената цел в живота му. Седна на леглото да обуе ботушите си. Чу как тя се изправя, после усети ръцете й през гърдите си и устните й в ухото си.

— Значи пак ме оставяш сама, така ли? — прошепна тя. — Заминаваш за Англанд като брат ми, да убиваш северняци?

Той се наведе напред и успя да напъха крак в единия ботуш.

— Може би. А може би не. — Идеята за войнишки живот вече не го влечеше като преди. Беше се сблъскал с насилие и вече знаеше точно колко страшно е то и колко ужасно много боли. Славата и известността сега му се струваха доста мижава отплата за подобен риск. — Напоследък сериозно се замислям дали да не се уволня от армията.

— Сериозно? И какво ще правиш?

— Не съм решил. — Джизал се обърна към нея и повдигна многозначително една вежда. — Може пък да си намеря някоя свястна жена и да се задомя.

— Свястна жена, а? Познаваш ли такава?

— Надявах се ти да ми помогнеш с идеи.

— Да видим. — Арди стисна замислено устни. — Трябва ли да е красива?

— Не, в никакъв случай, красавиците са толкова капризни. Ако обичаш, да е колкото може най-невзрачна и непретенциозна.

— Умна?

— Само това не — изсумтя Джизал. — Аз съм пословичен празноглавец. С умна жена до себе си ще изглеждам пълен идиот. — Намъкна и втория ботуш и откопча ръцете й от гърдите си, преди да се изправи. — Най-добре да гледа влажно като теле и да е също толкова умна. Някоя, дето ще се съгласява с всичко, което кажа.

— О, да — плесна с ръце Арди. — Вече ви виждам как вървите хванати под ръка, а тя се носи зад теб като ехо, влачи се като празна рокля. От благородно потекло обаче, нали така?

— Естествено, само най-доброто. По този въпрос не търпя компромиси. И със светла коса, много си падам по русите.

— О, напълно те разбирам. Тъмната коса е толкова тривиална и простовата, така напомня за цвета на калта и мръсотията. — Тя потрепери. — Само като мисля за това, и се чувствам опетнена.

— Но най-вече — продължи Джизал, докато промушваше рапирата си и халката на колана, — държа да е кротка и предвидлива. Наситил съм се на изненади.

— Естествено. Животът е достатъчно тежък и без жена, която да ти създава проблеми. Толкова непристойно би било от нейна страна. — Арди повдигна вежди. — Ще си помисля коя от познатите ми пасва на това описание.

— Отлично. Междувременно, независимо от това, че на теб ти стои далеч по-добре отколкото на мен, ще ми трябва куртката.

— Ама, разбира се, господине — тя я съблече и му я метна, след което се опъна чисто гола на леглото. Подпъхна ръце под главата си и изпъна гръб. Присви единия си крак в коляното и започна бавно да надига и спуска ханша си, докато другият й крак се изпъна и посочи с палеца към Джизал.

— Няма да ме оставиш сама прекалено дълго, нали?

Той се загледа в голото й тяло.

— Не мърдай от място — изграчи пресипнало и навлече куртката. Намести члена си между краката и излезе приведен и с люлееща се походка от стаята. Надяваше се до срещата му с лорд-маршала подутината в панталоните му да спадне, но не бе съвсем убеден.

 

 

За пореден път Джизал се озова в едно от просторните работни помещения на върховен правозащитник Маровия. Стоеше съвсем сам в средата на кабинета, с лице към огромна полирана маса, от другата страна на която го гледаха изпитателно тримата възрастни мъже.

Когато чиновникът затвори с гръм високите врати, го обзе неприятното чувство, че веднъж вече бе преживял тази среща. В деня, в който го свалиха от кораба за Англанд. В деня, в който го откъснаха от приятелите и амбициите му и го пратиха на онова щуро, обречено на провал пътуване към неизвестното. Пътуване, което му коства добрия външен вид и замалко — живота. Меко казано, не се радваше да е отново на това място и горещо се надяваше на по-добър изход този път.

От тази гледна точка отсъствието на Първия магус бе глътка свеж въздух, въпреки че съставът на останалите присъстващи не предвещаваше нищо добро. Срещу него седяха сбръчканите лица на лорд-маршал Варуз, върховен правозащитник Маровия и лорд-шамбелан Хоф.

Варуз беше зает с хвалебствия за бляскавите успехи на Джизал в Старата империя, очевидно бе чул съвсем различна версия на случилото се от тази, която Джизал помнеше.

— … невероятни приключения на запад, както разбирам, в прослава на Съюза зад граница. Аз лично бях най-силно впечатлен от нападението ти по моста в Дармиум. Наистина ли се е случило така, както чух?

— По моста, господине, ами, честно казано… ъ… — Вероятно сега бе моментът да попита дъртия глупак какви ги дрънка, но в главата му беше само голата Арди в леглото. Майната й на страната му. Проклет да е и военният му дълг. Може още сега да поиска да се уволни от армията. Ще успее да се върне при нея за по-малко от час. — Истината е там, че…

— Тази ли е любимата ти? — попита Хоф над ръба на бокала с вино. — Пък на мен най ми допадна онази за дъщерята на императора. — Той погледна към Джизал и пламъчето в очите му загатна за определено пикантна история.

— Наистина, Ваша светлост, нямам представа как са тръгнали тези слухове. Нищо такова не се е случило, уверявам ви. Изглежда, цялата тази работа е силно преувеличена…

— Е, един знаменит слух струва повече от десет разочароващи истини, не си ли съгласен?

Джизал примигна неразбиращо.

— Предполагам… ъ, но…

— Както и да е — прекъсна го Варуз. — До Висшия съвет достигнаха сведения за отличното ти представяне зад граница.

— Така ли?

— Много и различни доклади, но до един бляскави.

Джизал не можеше да сдържи усмивката си, но не спираше да се чуди от кого ли са изпратени подобни сведения. Нещо не можеше да си представи Феро Малджин да величае надълго и широко качествата му.

— Ами много мило от ваша страна, милорд, но наистина бих искал да…

— В резултат от проявените отдаденост и кураж при изпълнението на тази тежка и жизненоважна мисия имам удоволствието да ви информирам, че сте произведен в звание полковник и повишението ви влиза в сила незабавно.

— Повишен съм? — ококори очи Джизал.

— Точно така, момчето ми, и заслугата за това е изцяло твоя.

Израстването с две звания за един следобед беше нечувана чест, още повече при положение, че не бе участвал и в едно военно сражение, не беше демонстрирал безпримерна храброст и не бе направил нито една саможертва. Като изключим това, да остави в леглото сестрата на най-добрия си приятел. Това си беше сериозна жертва от негова страна, но не и такава, че да заслужи кралското благоволение.

— Аз, ъ, аз… — Той не можа да сдържи огромното си задоволство и то моментално се изписа на лицето му. Нова униформа, повече златни ширити, повече хора, на които да нарежда. Славата и известността бяха мижава отплата безсъмнено, но след като вече така и така беше поел рисковете, сега не му оставаше друго, освен да приеме. Нима не беше страдал достатъчно? Нима не го заслужаваше?

Не се наложи да мисли дълго. Нямаше какво толкова да мисли. Идеята му за уволнение от армията и задомяване бързо премина на много заден план.

— За мен е огромна чест да приема тази изключителна… ъ… чест.

— Радостта ни е взаимна — каза Хоф с известна горчилка в гласа. — А сега по работа. Наясно сте, полковник Лутар, че напоследък изпитваме известни главоболия със селячеството.

Изненадващо, тези новини все още не бяха достигнали до спалнята на Арди Уест.

— Нищо сериозно, предполагам, Ваша Светлост.

— Разбира се, освен ако откритият бунт може да се нарече нищо сериозно.

— Бунт ли? — преглътна мъчително Джизал.

— Този човек, Щавача — изплю името лорд-шамбеланът, — от месеци обикаля из провинцията, подбужда недоволство и приканва към неподчинение, подкокоросва селяните към престъпления срещу господарите им, срещу земевладелците, срещу техния крал!

— Никой не предполагаше, че може да се стигне до въстание — гневно изкриви устни Варуз, — но след един от протестите им край Келн група селяни, подбуждани от този Щавача, се въоръжили и отказали да се разотидат. Успели да надделеят над местния земевладелец и бунтът се разраснал. Днес научихме, че разбили сериозна войска под командването на лорд Финстър, запалили имението му и обесили трима събирачи на данъци. Запътили са се към Адуа и опустошават провинцията по пътя си.

— Опустошават? — промърмори Джизал и извърна поглед към вратата. Грозна дума е това „опустошават“, помисли си той.

— Тъжна история, наистина — с прискърбие отбеляза Маровия. — Половината от тези хора са честни мъже, верни на своя крал, единствено алчността на местните лордове ги е подтикнала към неподчинение.

— Няма извинение за държавна измяна! — избухна възмутен Варуз. — Пък и така да е, другата половина са крадци, негодници и бунтари. Заслужават да бъдат бичувани по пътя към бесилката!

— Висшият съвет се произнесе с решение — прекъсна ги Хоф. — Този Щавача е заявил, че смята да представи на краля списък с искания. На краля! За нови свободи. За повече права. За равенство между хората и куп други опасни глупости. Скоро ще се разчуе, че са на път за столицата, и ще настане истинска паника. Протести в подкрепа на селячеството, протест срещу него, безредици. А положението и бездруго се крепи на косъм. Две войни, влошеното здраве на краля, липсата на наследник на трона. — Хоф удари с юмрук по масата и Джизал подскочи от изненада. — Те не трябва да стигат до града!

Варуз сплете пръсти пред себе си.

— Двата останали в Мидърланд полка на Кралската гвардия ще бъдат изпратени да овладеят опасността. Приготвен е и списък с отстъпки — свъси чело маршалът, докато произнасяше думата. — Ако селяните се съгласят да преговарят и се разотидат по домовете си, животът им ще бъде пощаден. Но ако Щавача не е склонен на благоразумие, така наречената му армия трябва да бъде унищожена. Разпръсната. Смазана.

— Мъртви — добави Хоф, докато търкаше с дебелия си палец едно петно на масата. — А подстрекателите — предадени на Инквизицията на Негово величество.

— Наистина тъжна история — промълви Джизал, без дори да се замисли над думите си. При споменаване на въпросната институция, по гърба му полазиха тръпки.

— Но е неизбежно — каза Маровия и натъжено поклати глава.

— Няма две мнения по въпроса. Варуз изгледа намръщено Джизал през масата. — През всяко село, през всеки град, през всяка ферма, през която минат, трупат нови и нови попълнения в редиците си. Цялата провинция ври и кипи от бунтовници. Безспорно, зле дисциплинирани и зле въоръжени, но по наши сведения в момента наброяват около четиридесет хиляди.

— Четиридесет… хиляди? — Джизал запристъпя нервно на място. До момента си мислеше, че става дума за няколкостотин, при това голи и боси. Естествено, тук горе, зад стените на Агрионт, зад градските стени нямаше опасност. Но четирийсет хиляди разгневени мъже беше сериозна бройка, пък било то и обикновени селяни.

— Кралската гвардия е в процес на подготовка — един пехотен и един кавалерийски полк. Единственото, което им липсва до момента, е командир, който да оглави похода.

— Хм — замисли се Джизал. Не завиждаше на злощастния офицер, на когото щеше да се падне подобна задача. Щеше да е превъзхождан по численост пет към едно и изправен срещу тълпа диваци, окрилени от вярата в справедлива кауза и дребни победи над местни земевладелци, опиянени от омраза към благородници и монархия, жадни за кръв и плячка…

Изведнъж очите му се разшириха от изумление.

— Аз?

— Ти.

Той се засуети в търсене на подходящите думи.

— Не искам да прозвуча… като неблагодарник, надявам се, разбирате, но със сигурност, искам да кажа, мисля, че има доста по-подготвени хора за такава задача. Лорд-маршале, вие лично…

— Живеем в сложни времена. — Хоф стрелна Джизал с поглед изпод рунтавите си вежди. — Много сложни времена. Нужен ни е човек без… определена принадлежност. Трябва ни някой с чисти мотиви. Не се сещам за по-подходящ човек.

— Но… преговори със селячеството, Ваша Светлост, Ваша Чест, лорд-маршале, аз не разбирам от подобни неща! Не разбирам от закони!

— Наясно сме с възможностите ви — каза Хоф. — Ето защо с вас ще тръгне представител на Висшия съвет. Човек с неоспорим опит в тези области.

Изведнъж на рамото на Джизал се стовари една тежка ръка.

— Казах ти, че ще се видим съвсем скоро, момчето ми!

Джизал бавно извърна поглед. В стомаха му се надигна тревожно чувство. До него стоеше Първия магус, а ухилената му физиономия беше само на крачка от лицето на Джизал. Естествено, помисли си той, нищо чудно, че е замесен в това, този дърт многознайко, който си вре носа навсякъде. Странните и болезнени за Джизал преживявания сякаш следваха Баяз по петите като бездомни кучета, лаещи след фургона на касапина.

— Селската армия, ако можем да я наречем така, е на лагер на четири дни марш от Адуа, дори и без всякакво бързане. Пръснали са се из провинцията и грабят наред. — Варуз се наведе напред и забоде пръст в масата. — Тръгваш незабавно да ги пресрещнеш. Надеждите ни са в теб, полковник Лутар. Ясна ли е заповедта?

— Да, господине — прошепна Джизал и славно се провали в опита си да прозвучи по-ентусиазирано.

— Ето ни отново заедно, а? — подсмихна се Баяз. — Нека ни се изпречи някой на пътя, а, момчето ми?

— Разбира се — смотолеви унило Джизал. Имаше своя шанс за бягство, шанс за нов живот, но го пропиля, продаде го за едните звезди на куртката. Прекалено късно осъзна грешката си. Хватката на Баяз се стегна върху рамото му и го придърпа в бащинска прегръдка, от която той не мислеше, че някога ще успее да се освободи. Сега вече нямаше измъкване.

 

 

Джизал бързаше, докато напускаше жилището си, и ругаеше ядосано, докато влачеше след себе си тежкия сандък с багаж. Беше възмутен, че се налагаше сам да го мъкне, но бе сериозно притиснат от времето, но ако щеше да спасява Съюза от лудостта на собствените му поданици, не трябваше да губи и минута. Не отдели почти никакво време, преди да отхвърли решително мисълта да побегне към пристанището и да се качи на първия кораб за Сулджук. Беше приел повишението без капка колебание и сега не му оставаше друго, освен да изпълни поверената му задача. По-добре приключвай бързо с каквото трябва, вместо да живееш в страх от него. Превъртя ключа в ключалката, обърна се и подскочи от изненада, за една бройка да изписка като изплашено момиче. В сянката срещу вратата му имаше човек и шокът от изненадата се засили неимоверно, когато го разпозна.

В коридора стоеше сакатият Глокта, подпираше се тежко на бастуна си и се хилеше с отвратителната си беззъба уста.

— Може ли да поговорим, полковник?

— Ако става дума за тази работа със селяните, всичко е под контрол. — Джизал не успяваше да потисне напълно гримасата на отвращение на лицето си. — Не му берете грижа…

— Не става дума за това.

— Тогава какво?

— Арди Уест.

Изведнъж Джизал осъзна колко пуст бе коридорът. Войниците, офицерите, прислугата, всички бяха заминали за Англанд. Доколкото му беше известно, сега в цялата сграда на казармата бяха само те двамата.

— Не виждам какво общо може да има това с…

— Брат й, нашият общ приятел, Колем Уест, помните го, нали? Тревожно изражение на лицето, изтъняваща коса? Тежичък характер? — Джизал усети как гузно се изчервява. Естествено, добре помнеше въпросния човек, но най-вече помнеше тежкия му характер. — Дойде при мен малко преди да замине на война в Англанд. Помоли ме да се погрижа за сестра му, докато той отсъства и рискува живота си. Обещах му, че ще го направя. — Глокта направи една провлачена крачка напред и кожата на Джизал настръхна. — Поех отговорност, която, уверявам ви, вземам толкова на сериозно, колкото и всяка поставена ми от архилектора задача.

— Разбирам — пресипнало отвърна Джизал. Това напълно обясняваше появата на сакатия в къщата на Арди онзи ден, факт, който досега леко го озадачаваше. От друга страна, когато вече знаеше причината, не му стана по-леко. Напротив, беше доста по-притеснен.

— Не мисля, че Колем Уест би останал доволен от това, което очевидно става през последните няколко дни, не сте ли съгласен?

— Не отричам, че я посещавам… — Джизал пристъпи нервно от крак на крак.

— Вашите посещения — прошепна сакатият — вредят на репутацията на това момиче. Сега имате три възможности. Първо, и това е вариантът, който мен лично най-много ме устройва, тръгвате си, забравяте, че някога сте я виждали, и никога повече не се срещате с нея.

— Неприемливо. — Джизал се изненада от собствения си глас и още повече от така прибързаната си реакция.

— Тогава второ, жените се за въпросната дама и всичко е забравено.

Естествено, той обмисляше подобен вариант, но в никакъв случай не можеше да допусне, че ще го направи насила, принуден от това изкривено подобие на човек.

— А трето? — попита той с тон, който в неговите уши съдържаше подобаваща доза презрение.

— Третото ли? — По състареното лице на сакатия премина вълна от крайно неприятни тикове. — Не мисля, че наистина искате да научите повече за третата възможност. Да кажем само, че тя включва дълга, страстна нощ в компанията на нажежена пещ и няколко бръснача, последвана от още по-дълга сутрин, този път в компанията на чувал, наковалня и дъното на някой канал. Убеден съм, че ще намерите първите две възможности за доста по-привлекателни.

Преди да осъзнае какво прави, Джизал пристъпи решително напред и изтика Глокта към стената. Онзи силно се олюля, докато отстъпваше, а лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Не съм длъжен да ти давам обяснения! Посещенията ми са единствено между мен и въпросната дама, но за твоя информация отдавна съм взел решение да се оженя за нея. В момента просто изчаквам най-подходящия момент! — Джизал не можеше да повярва, че подобни думи излизат от неговата уста. Проклета уста, не спира да го въвлича във всякакви неприятности.

Лявото око на Глокта потрепери.

— О, щастливка.

Джизал отново осъзна, че пристъпва напред. Беше притиснал безпомощния сакат към стената и стоеше в тъмното, надвесен над него, почти удряйки го с глава в лицето.

— Точно така! Затова сега можеш да си вземеш проклетите заплахи и да си ги навреш в сакатия задник!

Дори така притиснат в стената, объркването на Глокта трая не повече от секунда. Устните му отново се разтеглиха в противна усмивка, клепачите му потрепериха и по едната му буза се стече сълза.

— О, полковник Лутар, притеснявате ме така, като стоите толкова близо. — Той прокара опакото на ръката си по куртката на Джизал. — Още повече след така неочаквания ви интерес към задника ми. — Отвратен, Джизал отскочи назад. — Явно Баяз е успял да постигне онова, в което Варуз се провали, а? Показал ви е, че имате гръбнак! Поздравления по случай предстоящата ви сватба. Но аз засега ще държа бръсначите си в готовност, за всеки случай, ако решите да се отметнете от думите си. Радвам се, че си поговорихме. — При тези думи, с почукване на бастуна по дъските и провлачване на левия крак, Глокта се отдалечи към стълбището.

— Аз също! — провикна се Джизал след него, осъзнавайки колко далеч от истината бяха думите му.