Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (6)

Толкова общо имаме

Феро крачеше из стаята със сърдито изражение на лицето. Изливаше гнева си върху ароматния въздух, който влизаше през големите прозорци, върху шумолящите завеси пред тях, върху терасата от другата страна. Изгледа презрително дебелите бледи крале от тъмните картини по стените и полираните мебели, пръснати из просторната стая. Мразеше това място, с неговите меки легла и мекушави хора. В пъти предпочиташе прахоляка и жаждата на Лошите земи на Канта. Там животът бе тежък, горещ и краткотраен.

Но поне беше истински.

Съюзът, в частност Адуа, но най-вече Агрионт, се пръскаха по шевовете от лъжи. Усещаше ги по кожата си, като мазно петно, което не можеш да изтриеш. А в средата на всичко — Баяз. Беше я преметнал да го следва през половината свят за едното нищо. Не успяха да намерят никакво древно оръжие, което да използват срещу гуркулите. И ето го сега, усмихва се, смее се, шепне тайни с други старци като него. Мъжете идваха запотени отвън и си тръгваха плувнали в двойно повече пот.

Никога нямаше да го признае пред когото и да било, ненавиждаше факта, че трябва да го признае поне пред себе си, но й липсваше Деветопръстия. Така и не успя да го покаже, но присъствието на човек, на когото можеше да се довери, макар и не напълно, беше известно успокоение.

Сега отново трябваше сама да си пази гърба.

Единствената й компания бе чиракът, а той беше по-зле и от нищо. Седеше, зарязал книгата си на масата, и мълчаливо я наблюдаваше. Гледаше и се усмихваше безрадостно, сякаш знаеше нещо, което уж и тя трябваше да е забелязала, но все й убягваше. И в погледа му се четеше, че я смята за глупачка, защото не успява да го види. Това я вбесяваше още повече. Затова сега крачеше из стаята, свила юмруци и стиснала здраво зъби.

— Трябва да се върнеш в Юга, Феро.

Тя закова на място и измери Кай със свиреп поглед. Прав беше, разбира се. Нищо не я теглеше повече от това, да зареже завинаги тези безбожници белите и да продължи да се бие с гуркулите, с оръжия и по начини, които познаваше. Да получи своето отмъщение, пък ако ще със зъби и нокти да драпа, за да го постигне. Прав беше чиракът, но това с нищо не променяше нещата. Феро не се славеше като човек, склонен да се вслушва в съвети.

— Ти пък какво знаеш за това, какво аз трябва да направя, мършав бял глупако?

— Повече, отколкото си мислиш. — Кай не откъсваше от нея ленивите си очи. — Двамата с теб имаме доста общо помежду си. Ти може и да не го осъзнаваш, но е така. Толкова общо имаме помежду си. — Феро свъси вежди. Не разбираше накъде бие кльощавият малоумен чирак, но нещо в тона му не й прозвуча наред. — Няма да получиш нищо от Баяз. На него не може да се вярва. Аз го открих твърде късно, но за теб още има надежда. Потърси друг господар.

— Аз нямам господар — скръцна със зъби Феро. — Аз съм свободна.

Ъгълчето на бледите устни на чирака потрепери.

— Нито ти, нито аз някога ще бъдем свободни. Върви. Тук няма да намериш нищо, което търсиш.

— Тогава ти защо оставаш?

— Отмъщение.

— За какво? — Лицето на Феро се смръщи още повече.

Чиракът се наведе напред и прикова в нея блестящите си очи. Тогава вратата се открехна и той млъкна. Облегна се назад и се загледа през прозореца, сякаш въобще не беше смятал да говори с нея.

Проклети да са и чиракът, и недомлъвките му. Феро насочи гнева си към вратата.

В стаята бавно влезе Баяз, като внимателно крепеше чаша чай в ръка. Хвърли един бегъл поглед към Феро и излезе на терасата. Проклет магус. Тя присви свирепо очи и го последва навън. Намираха се много високо и цял Агрионт лежеше в краката им, точно както едно време, когато двамата с Деветопръстия бягаха по покривите. По тревата отдолу се мотаеха безцелно група лениви бели, точно както преди да тръгнат за Старата империя. При все това не всичко беше като преди.

Сега из целия град витаеше страх. Феро го забелязваше във всяко едно мекушаво бледо лице. Хората сякаш бяха притаили дъх, а въздухът бе наелектризиран като пред буря. Бяха като сухо поле, готово да избухне в пламъци от най-малката искра. Тя не знаеше какво чакаха, не я бе грижа.

Но бе чула достатъчно много да се споменават гласове.

Първия магус я проследи с очи, докато излизаше на терасата. Слънцето блестеше в голата му глава.

— Чай, Феро?

Феро мразеше чая и Баяз добре го знаеше. Чаят беше напитката, която пиеха гуркулите, докато крояха подлите си планове. Помнеше, че войниците го пиеха, докато тя се влачеше в прахоляка. Помнеше, че търговците на роби го пиеха, докато договаряха цени. Помнеше, че Утман го пиеше, докато й се присмиваше, а тя беснееше от безсилие. А сега го пиеше Баяз. Държеше изискано дръжката на малката чашка между дебелите си палец и показалец и се усмихваше.

Феро изскърца със зъби:

— Приключих с всичко тук, бял. Обеща ми отмъщение, но не получих нищо. Връщам се в Юга.

— Нима? С голямо прискърбие ще те загубим. Но Съюзът и Гуркул са във война. За момента към Канта не пътуват кораби. И за известно време ще е така.

— Как тогава ще стигна там?

— Ти току-що заяви, че вече не си моя отговорност, съвсем ясно се изрази. Аз ти дадох покрив над главата, но ти не показа и капка благодарност. Щом искаш да си тръгваш, сама си уреди заминаването. Моят брат Юлвей скоро ще се върне. Може би той ще е склонен да те вземе под крилото си.

— Не става.

Баяз я изгледа ядосано. Може и да е страховит този негов поглед, но Феро не е нито Лонгфут, нито Лутар, нито Кай. Тя няма господар и никога няма да има.

— Казах, не става!

— Защо, Феро, защо непрекъснато изпитваш докъде ще стигне търпението ми? Уверявам те, то съвсем не е безкрайно.

— Моето също.

Баяз изсумтя презрително.

— Че ти дори не знаеш какво означава това, да имаш търпение, както би потвърдил и Деветопръстия господар. Наистина, Феро, не само си надарена с цялото обаяние на коза, ами си зла и опърничава като нея. — Той издаде напред устни, надигна чашката и деликатно отпи от ръба. Феро едва се сдържа да не я избие от ръката му и да не фрасне плешивото копеле с глава в лицето. — От друга страна, ако все още възнамеряваш да се биеш с гуркулите…

— Винаги.

— В такъв случай убеден съм, че ще намеря приложение за уменията ти. Задачи, които не изискват чувство за хумор, естествено. Намеренията ми по отношение на гуркулите остават непроменени. Борбата продължава, пък било то и с други оръжия. — Погледът му се плъзна към огромната кула, която се издигаше над крепостта.

Феро не разбираше от красота и пет пари не даваше за нея, но това нещо според нея беше истински красиво. Нямаше нищо размекнато, нищо глезещо в тази планина от гол камък. От тази кула лъхаше откровеност. Безмилостна прецизност имаше в острите й черни камъни. Нещо в нея я привличаше неистово.

— Какво е това място? — попита тя.

— Кулата на Създателя — присви очи Баяз.

— Какво има вътре?

— Не е твоя работа.

Феро едва се сдържа да не се изплюе в краката му.

— Живял си там. Служил си на Канедиас. Помагал си на Създателя в работата му. Ти го каза, докато бяхме в равнината. Затова казвай, какво има вътре?

— Добра памет имаш, Феро, но забравяш едно. Не намерихме Семето. Вече не си ми нужна. И най-вече не съм длъжен да отговарям на безкрайните ти въпроси. Какъв шок! — Баяз сръбна превзето от чая си, повдигна вежди и се загледа в бездействащите бели в парка.

Феро се насили да се усмихне. По-скоро насили нещо подобно на усмивка на лицето си. При всички положения имаше оголени зъби. Добре си спомняше какво каза онази намусена жена, Коунийл, както и това, колко силно го жегнаха думите й. Значи и тя може да го използва.

— Създателя. Ти си се опитал да откраднеш тайните му. Да откраднеш дъщеря му. Толомей се казваше, нали така? Баща й я е хвърлил от покрива. Като отплата за предателството й, за това, че е отворила портите му за теб. Права ли съм?

Баяз лисна остатъка от чая си през терасата. Феро проследи с поглед блестящите на слънцето капчици, които полетяха с въртене надолу.

— Да, Феро, Създателя хвърли дъщеря си от покрива. Явно и на двамата с теб не ни върви много в любовта, а? Лош късмет за нас. Още по-лош за любимите ни. Кой би помислил, че имаме толкова общо помежду си? — Феро се замисли дали да не прати плешивото бяло копеле след чая му, но размисли. Той все още й бе длъжник и тя бе твърдо решена да си вземе обещаното. Затова само го погледна накриво и влезе обратно вътре.

В стаята имаше новодошъл. Беше мъж с къдрава коса и широка усмивка. В едната си ръка държеше жезъл, а в другата овехтяла кожена чанта. Имаше нещо странно в очите му — едното светло, другото тъмно. Имаше и нещо в изпитателния му поглед, нещо, което събуди подозрението й. Повече от обикновено.

— А, небезизвестната Феро Малджин. Моля да извиниш нахалството ми, но не всеки ден човек среща някого с твоето… забележително потекло.

Феро не остана никак доволна, че онзи знаеше името й, нито потеклото й, въобще, че знаеше за съществуването й.

— Ти пък кой си?

— О, къде са ми обноските? Аз съм Йору Сулфур, от Ордена на магусите — каза онзи и й подаде ръка. Тя дори не я погледна, но той се усмихна. — Не и един от първите дванайсет, разбира се, в никакъв случай. Просто издънка на ордена. Нещо като следващо издание, ако щеш. Някога бях чирак на великия Баяз.

Феро изсумтя пренебрежително. Това със сигурност нямаше да му гарантира доверието й.

— Някога, а? А после?

— После завърших обучението си.

Баяз остави с дрънчене чашата си на масичката до прозореца.

— Йору — каза той и новодошлият почтително сведе глава. — Благодаря ти за свършеното досега. Прецизна и своевременна работа, както винаги.

— Малко колелце в огромната машина, господарю Баяз — усмивката на Йору се разтегли до уши, — но се старая да съм от най-здравите.

— Досега никога не си ме разочаровал. Не съм забравил това. Как се развива новата ти игра?

— Готов съм да започна по ваша команда.

— Да започваме тогава. Нищо не печелим с изчакване.

— Ще подготвя всичко. Също така нося това, както ми наредихте. — Той свали чантата от рамото си и внимателно постави ръка вътре. После бавно извади една книга. Беше голяма, черна, а дебелите й корици бяха напукани, изподрани и овъглени от пламъци. — Книгата на Глъстрод — прошепна той, сякаш се страхуваше от думите.

— Засега я пази — намръщи се Баяз. — Изникнаха непредвидени усложнения.

— Усложнения? — Сулфур прибра обратно книгата и в погледа му се изписа облекчение.

— Онова, което търсихме… не беше там.

— Значи…

— По отношение на другите ни планове нищо не се е променило.

— Разбира се. — Сулфур се поклони отново. — Лорд Ишър всеки момент ще бъде тук.

— Много добре. — Баяз погледна към Феро, сякаш беше забравил, че и тя е в стаята. — Ще бъдеш ли така добра да ме оставиш за момент? Чакам посетител.

Феро нямаше нищо против да се махне от тази стая, но умишлено, най-малкото, защото Баяз искаше това да стане веднага, не си даде много зор да побърза. Спусна досега скръстените на гърдите си ръце и без да помръдне от място, се протегна. Тръгна небрежно из стаята, по най-обиколния маршрут към вратата, като влачеше крака по пода и се наслаждаваше на противния шум, с който изпълваха стаята. По пътя се спря да погледне една картина, да смушка с пръст облегалката на един стол, да почука с нокът по една лъскава купа, все неща, които с нищо не я интересуваха. През цялото време Кай я наблюдаваше, Баяз гледаше навъсено, а Сулфур се хилеше с огромната си самодоволна усмивка. Феро спря на прага.

— Сега ли?

— Да, сега — троснато отвърна Баяз.

Тя огледа за последно стаята.

— Шибани магуси — измърмори под носа си и отвори вратата.

Отвън почти се сблъска с висок, възрастен бял. Въпреки жегата, той беше облечен с тежка мантия, а през раменете му висеше лъскава верига. Зад гърба му изникна един здравеняк, мрачен и бдителен. Телохранител. Феро не хареса вида на стария бял. Изгледа я отвисоко, с вирната брадичка, все едно гледаше куче.

Все едно гледаше роб.

— Ххх — изсъска в лицето му Феро и грубо се провря покрай него. Онзи я изпрати с възмутено сумтене, а телохранителят му — със заплашителен поглед. Тя не му обърна внимание. Заплашителните погледи не означават нищо. Ако иска да види коляното й отблизо, да заповяда и да се пробва да я докосне. Онзи не посмя. Двамата влязоха в стаята.

— А, лорд Ишър! — чу Феро гласа на Баяз, преди вратата да се затвори. — Радвам се, че успяхте да дойдете така бързо.

— Тръгнах веднага. Дядо ми винаги казваше…

— Дядо ви беше мъдър човек и добър приятел. Бих искал да обсъдя с вас положението в Камарата на лордовете. Да ви предложа чай…?