Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (57)

Недовършена работа

Мърлява бяла стаичка, с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.

До стената, със скръстени на гърдите ръце, стояха двама едри практици. Единият от двата стола около масата със завинтени за пода крака беше празен. Карлот дан Айдър седеше на другия. Казват, че историята се движи в кръг. Колко много се промениха нещата. При все това, пак не са мръднали. Тя беше пребледняла от притеснение, около очите й имаше широки тъмни кръгове от недоспиване и въпреки това изглеждаше красива. В някои отношения, дори повече отпреди. Сега има красотата на угасващия пламък на свещ. Отново.

Глокта чу учестеното й от паниката дишане, докато сядаше бавно на стола от другата страна на масата. Облегна бастуна си на изподрания плот на масата и я погледна намръщено в очите.

— Все още се чудя дали през следващите няколко дни ще получа онова писмо, за което ми спомена. Сещаш се за кое говоря. Предназначеното за Сълт. Писмото, в което разказваш за своеволието, което си позволих, проявявайки милост към теб. Същото, което трябва да бъде изпратено на архилектора на Инквизицията… в случай на смъртта ти. Как мислиш, ще се озове ли на писалището ми? Каква ирония.

— Осъзнавам, че допуснах огромна грешка, като се върнах — каза Айдър след кратко мълчание. И още по-голяма, когато не замина достатъчно бързо. — Надявам се да ме извиниш. Исках само да те предупредя за гуркулите. Дано да намериш милост в сърцето си и…

— Очакваше ли от мен да проявя милост първия път?

— Не — прошепна тя.

— Какви тогава, предполагаш, са шансовете да допусна същата грешка два пъти? Никога не се връщай, така ти казах. Никога. — Даде знак с ръка и един от гигантските практици пристъпи напред и отвори сандъчето.

— Не… не. — Погледът й се стрелна към инструментите. — Ти спечели. Разбира се, че спечели. Трябваше да проявя повече благодарност. Моля те. — Наведе се напред и го погледна в очите. Гласът й се понижи до сипкав шепот. — Моля те. Сигурно има… нещо, което мога да направя… за да ти се реванширам за глупавата си постъпка.

Глокта изсумтя.

— Нужно ли е да си причиняваш срам, болката няма ли да ти е достатъчна?

Съблазънта в погледа й моментално изчезна. Но забелязвам, че страхът си остава. И сега към него се прибави солидна доза отчаяние.

— Разбирам, че допуснах грешка… исках само да помогна… моля те, не съм искала да те нараня по никакъв начин… нищо не съм ти направила, знаеш го! — Глокта се пресегна бавно към сандъчето и ужасените й очи проследиха облечената в бяла ръкавица ръка. Гласът й стана писклив от обзелата я паника. — Просто ми кажи какво трябва да направя! Моля те! Мога да ти помогна! Мога да съм ти от полза! Кажи какво да направя!

Ръката на Глокта увисна над масата, в средата на безмилостното си пътешествие до сандъчето. Почука с пръст по масата. С пръста, на който блестеше пръстенът с виолетовия камък.

— Може би има какво.

— Каквото кажеш — избълва Айдър с плувнали в сълзи очи. — Каквото и да е, просто го назови!

— Имаш връзки в Талинс, нали?

— В Талинс — преглътна трудно тя, — да… разбира се.

— Добре. Аз и колегите ми във Висшия съвет сме загрижени за ролята, която възнамерява да играе върховният херцог Орсо в политиката на Съюза. Нашите убеждения — нашата надежда — са, че той ще се придържа към тормозенето на стириянците и няма да си вре носа в нашите дела.

— Но как да…

— Ще заминеш за Талинс. Ще бъдеш моите очи в града. Предателка, която бяга, за да спаси живота си. Останала без приятели, съвсем сама. И просто търси шанса си за ново начало. Жалка, но красива предателка, в отчаяна нужда от силна ръка, в която да намери защита. Схващаш идеята ми.

— Мисля… предполагам, мога да се справя с това.

— И по-добре е да успееш — изсумтя Глокта.

— Ще имам нужда от пари…

— Имуществото ти е реквизирано от Инквизицията.

— Всичко?

— Може би си забелязала, че тече мащабно строителство. Кралят се нуждае от всяка марка. Изменниците на короната не могат да очакват да задържат имотите си във времена като тези. Заминаването ти е уредено. След като пристигнеш, свържи се с банкова къща „Валинт и Балк“. Те ще ги отпуснат заем, с който да започнеш.

— „Валинт и Балк“ ли? — Айдър изглеждаше още по-уплашена отпреди, ако това въобще беше възможно. — Предпочитам да съм длъжник на който и да било друг, само не на тях.

— Напълно те разбирам. Но получаваш това или нищо.

— Но как да…

— Жена с твоята находчивост? Сигурен съм, че ще намериш начин. — Изправи се мъчително от стола. — Искам да ме затрупваш с писма. Какво става в града. Какви ги върши Орсо. С кого е във война и с кого в мир. Кои са съюзниците му и кои враговете. Тръгваш със следващия отлив. — На вратата спря и се обърна. — Ще те наблюдавам.

Тя кимна и изтри с трепереща ръка сълзите от бузите си. Първо го изпитваме върху себе си, след което го прилагаме върху другите и накрая нареждаме на някого да го направи вместо нас. Така стават нещата.

 

 

— Винаги ли си пиян по това време сутрин?

— Ваше Високопреосвещенство, обиждате ме — ухили се Коска. — Обикновено по това време съм пиян от поне два часа.

— Хм. Всеки се справя с трудностите на деня посвоему. Мисля, че трябва да ти благодаря за помощта ти.

Стириянецът махна превзето с ръка. С ръка, окичена със златни пръстени, както забеляза Глокта.

— Забравете благодарностите, нали имам парите ви.

— Предполагам, ги харчиш разумно. Надявам се да останеш в града и да се порадваш още малко на гостоприемството ни.

— Знаете ли? Мисля, че точно така ще направя. — Наемникът почеса обрива на врата си и ноктите му оставиха червени следи по лющещата се кожа. — Поне докато не ми свърши златото.

— Колко бързо можеш да похарчиш всичко това, което ги платих?

— О, ще се изненадате. Досега съм пропилял десет състояния, че и повече. И сега нямам търпение да пръсна следващото. — Коска плесна по бедрата си, надигна се и тръгна с леко нестабилна походка към вратата. Спря и се обърна. — Имайте ме предвид следващия път, когато тръгнете да организирате отчаяни начинания.

— Първото ми писмо ще носи твоето име.

— В такъв случай ви желая… на добър час! — Коска свали огромната си шапка и се поклони ниско. После се усмихна многозначително и излезе.

Глокта беше преместил кабинета си в просторен салон на приземния етаж на Палатата на въпросите. По-близо до същинската работа на Инквизицията — затворниците. По-близо до въпросите и отговорите. По-близо до истината. И, разбира се, решаващият аргумент… никакви стълби.

Под прозорците му имаше добре поддържана градина. Шумът на шадравана се чуваше приглушен от стъклото. Но в стаята нямаше нищо от обичайните глупави принадлежности на властта. Стените бяха измазани и боядисани в бяло. Мебелите бяха твърди и практични. Точиларското колело на дискомфорта е онова, което опазваше ума ми остър досега. Няма причина да оставям острието да притъпее просто защото ми свършиха враговете. Не след дълго ще се появят нови.

Имаше няколко масивни библиотеки от тъмно дърво. Всичките документи, които трябваше да прегледа, бяха подредени на няколко високи купчини по облицования с кожа плот на писалището. Освен голямата кръгла маса с картата на Съюза и двете изцапани с червено дупки на плота й, имаше едно-единствено нещо, което Глокта беше запазил от кабинета на Сълт. Плешивият Золър гледаше сурово от тъмното си платно, окачено над семплата камина. И има забележителната и леко тревожна прилика с един магус, когото някога познавах. Намирам за уместно поддържането на реална перспектива. Всеки отговаря пред някого.

На вратата се почука и главата на секретаря му се подаде през процепа.

— Лорд-маршалите са тук, архилекторе.

— Покани ги да влязат.

Понякога, когато стари приятели се срещат, нещата между тях поемат постарому почти незабавно. Приятелството им тръгва отново, сякаш непрекъснато и недокоснато от годините. Понякога, но не и сега. Колем Уест беше напълно неузнаваем. Косата му беше опадала и по главата му голееха грозни петна. Лицето му беше изпито и с жълтеникав оттенък. Униформата висеше на раменете му като на закачалка и беше изцапана на яката. Прекоси стаята, прегърбен над бастуна си като старец. Приличаше на ходещ труп.

Естествено, от думите на Арди, Глокта беше очаквал нещо подобно. Но шокът от разочарованието и ужасът, които изпита при вида му, го свариха неподготвен. Като да се завърнеш по местата от щастливата си младост и да ги завариш в руини. Смърт. Случва се всеки ден. Колко животи съм съсипал със собствените си ръце? Защо тогава ми е толкова трудно да приема тази?

Но беше точно така. Глокта осъзна, че подсъзнателно е станал и е тръгнал, залитайки, към Уест, сякаш да му предложи ръка за опора.

— Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Уест беше немощен и грапав като натрошено стъкло. Направи немощен опит да се усмихне. — Или предполагам… мога да те наричам братко?

— Уест… Колем… толкова се радвам да те видя. Радостен и същевременно ужасѐн.

Група офицери влязоха след Уест в кабинета. Разбира се, помня невероятно квалифицирания лейтенант Яленхорм, който вече е майор. И Бринт, произведен в капитан вследствие на бързото израстване на приятеля му в йерархията. Маршал Крой, познат и обичан колега във Висшия съвет. Поздравления на всички за повишенията.

Най-отзад в групата имаше още някой. Слаб мъж, със следи от ужасни изгаряния по лицето. Но аз, измежду всички хора, съм последният, който ще съди някого заради външния му вид. Всички гледаха със сериозни изражения на лицата към Уест, сякаш бяха готови всеки един момент да скочат към него и да го хванат, преди да се е свлякъл на пода. Вместо това той докуца до голямата кръгла маса и седна на най-близкия стол.

— Знам, трябваше да дойда да те видя — каза Глокта. Много по-рано.

Уест отново направи опит да се усмихне, още по-жалък от предишния. Няколко от зъбите му бяха паднали.

— Глупости. Знам колко си зает в момента. А и аз се чувствам много по-добре днес.

— Добре, добре. Това е… добре. Мога ли да ти предложа нещо? Какво ли може да ти помогне? Каквото и да е?

— Не, не мисля — поклати глава Уест. — Познаваш всички, разбира се. С изключение на сержант Пайк. — Изгореният кимна.

— За мен е удоволствие. Да видя някой по-обезобразен от мен.

— Чух… добри новини от сестра ми.

Глокта направи болезнена гримаса и едва събра сили да погледне стария си приятел.

— Аз, разбира се, трябваше да поискам съгласието ти. И със сигурност щях да го направя, ако имаше време.

— Разбирам. — Блесналите очи на Уест бяха приковани в тези на Глокта. — Тя всичко ми обясни. За мен е облекчение да знам, че ще има кой да се грижи за нея.

— Можеш да разчиташ на това. Аз ще имам грижата. Повече никой няма да я нарани.

Изпитото лице на Уест се изкриви в мъчителна гримаса.

— Хубаво. Хубаво. — Потри леко бузата си. Ноктите му бяха почернели, със засъхнала кръв по краищата, сякаш бяха на път да се отлепят от пръстите. — За всяко нещо има цена, нали, Санд? За постъпките ни?

— Така изглежда. — Глокта усети как окото отново се разтреперва.

— Загубих няколко зъба.

— Видях и искрено ти съчувствам. Намирам супата за… Истинска отврат.

— Едва… ходя.

— И за това ти съчувствам. Бастунът ще стане най-добрият ти приятел. А моят скоро ще остане единственият.

— Сега съм само жалка останка от това, което бях.

— Разбирам болката ти. Наистина. Усещам я почти по-силно от собствената си.

Уест бавно поклати глава.

— Как успяваш?

— Стъпка по стъпка, стари приятелю. Когато е възможно, стой настрана от стълбите, а от огледалата — на всяка цена.

— Мъдър съвет. — Уест се разкашля. Дълбока, дрезгава кашлица, от дълбините на дробовете му. Преглътна шумно. — Мисля, че време то ми изтича.

— В никакъв случай! — Ръката на Глокта подскочи, сякаш щеше да се отпусне на съсухреното рамо на Уест, готова за утешителен допир. Отдръпна я смутено. Не е пригодена за такива действия.

— Така значи си отиват повечето от нас, а? — Уест постави език в една от празнините между зъбите си. — Без последен щурм. Без момент на слава. Просто… бавно се разпадаме.

Глокта искаше да му каже нещо окуражаващо. Но подобни глупости излизат от устите на другите, не и от моята. Млади, красиви усти, с всичките си зъби.

— Онези, които умират на бойното поле, са един вид щастливци. Отиват си вечно млади. Завинаги на върха на славата.

Уест кимна бавно.

— Да живеят щастливците… — Очите му се извъртяха към тавана, олюля се и се свлече настрани. Яленхорм беше пръв от скочилите към него, хвана го, преди да падне на пода. Тялото му се отпусна в ръцете на едрия офицер и от устата му плисна струя повръщано.

— Обратно в двореца! — отсече Крой. — Веднага!

Бринт се завтече и отвори вратата, докато Яленхорм и Крой изнасяха Уест, прехвърлил ръце през раменете им и увиснал безжизнено между тях. Върховете на ботушите му се влачеха по пода, а оплешивялата му на петна глава се полюшваше безжизнено. Безпомощен, Глокта ги проследи с поглед, докато излязоха. Беззъбата му уста висеше наполовина отворена, сякаш искаше да каже нещо. Да пожелае на приятеля си късмет, скорошно оздравяване или просто приятен ден. Нито едно нямаше да е уместно предвид обстоятелствата.

Вратите се затвориха и Глокта остана загледан в тях. Клепачите му замигаха учестено и той усети влага по едната си буза. Не са сълзи от състрадание, разбира се. Не са и от мъка. Аз не чувствам нищо, не ме е страх от нищо, не ме е грижа за нищо. Тази част от душата ми, която можеше да плаче, остана изрязана в императорския затвор. Просто солена вода и нищо повече. Погрешна реакция на съсипаното ми лице. Сбогом, братко. Сбогом, единствен приятелю. Сбогом и на духа на красивия полковник Санд дан Глокта. Нищо от него не е останало. И така е по-добре. Човек в моето положение не може да си позволи слабости.

Пое дълбоко въздух и изтри лице с опакото на ръката си. Докуца до писалището, седна и се взе в ръце с помощта на поредния спазъм в безпръстото стъпало. Съсредоточи се върху документите. Самопризнания, недовършени задачи, досадната страна на управлението…

Вдигна глава. От сянката на една от библиотеките излезе фигура и пристъпи напред със скръстени на гърдите ръце. Мъжът с изгореното лице, който придружаваше Уест. Явно беше останал незабелязан в бъркотията на тръгването им.

— Сержант Пайк, нали така? — промърмори намръщено Глокта.

— Това е името, което приех.

— Приех?

Обезобразеното лице се изкриви в подигравателна усмивка. Ако мислех, че е възможно, щях да кажа, че е по-противна от моята.

— Не се изненадвам, че не ме позна. В първата ми седмица в леярната стана злополука. Често стават злополуки в Англанд. Англанд? Този глас… има нещо в този глас… Нищо още, а? Може би, ако дойда по-близо?

Без всякакво предупреждение, той прелетя през стаята. Глокта все още се мъчеше да стане, когато онзи скочи през голямото писалище и го връхлетя. Стовариха се едновременно на пода, сред облак от хартия. Глокта се озова отдолу, тилът му се фрасна в каменния под и дъхът му изскочи от гърдите с протяжно хриптене.

Усети допира на стомана в гърлото си. Лицето на Пайк беше само на няколко инча над неговото и обезобразената му плът беше подчертана с отвратителна детайлност.

— Ами сега? — процеди през зъби той. — Нещо познато?

В мига, в който го позна, окото му се разтрепери и сякаш го обля ледена вълна. Променен е, разбира се. Абсолютно и напълно. Но все пак го познавам.

— Рюз — прошепна.

— Същият — отвърна Рюз с мрачно задоволство.

— Оцелял си — прошепна Глокта, първоначално с изумление, след което истински развеселен. — Оцелял си! Оказа се много по-корав, отколкото те смятах! Далеч по-корав. — Разхили се и по бузите му отново потекоха сълзи.

— Какво е толкова смешно?

— Всичко! Трябва да оцениш иронията. Преодолях толкова могъщи врагове, а накрая се озовах с нож в гърлото в ръката на Салем Рюз! Острието, което не очакваш, винаги те порязва най-дълбоко, а?

— И по-дълбоко от това няма да намериш.

— Тогава режи, човече, готов съм. — Глокта вирна нагоре брадичка и изпъна врат, даже го натисна към хладното острие. — От толкова отдавна съм готов.

Пръстите на Рюз се наместиха около дръжката. Изгореното му лице потрепери, очите му се присвиха и станаха на две тънки цепки. Сега.

Стопените устни се отдръпнаха и оголиха зъбите му. Жилите на вратата му изскочиха, беше готов да забие острието. Давай.

Глокта дишаше учестено, гърлото му гъделичкащо от нетърпение. Сега, най-после… сега…

Но ръката на Рюз не помръдна.

— Но ето, че се колебаеш — промърмори Глокта. — Не от пристъп на милосърдие, не и от слабост. Тях ги остави замръзнали в Англанд, нали? Спря, защото осъзна, че през цялото това време си мечтал за момента, в който ще ме убиеш, без да си дадеш сметка за това, какво ще правиш после. Какво ще получиш в замяна на търпението си? За находчивостта и усилията си? Ще те преследват ли? Ще те върнат ли обратно? Аз мога да ти предложа много повече.

Стопеното лице на Рюз се свъси още повече.

— Какво повече можеш да ми дадеш? След всичко това?

— О, това е нищо. Всяко ставане от леглото сутрин ми носи два пъти повече болка и десетократно повече унижения. Човек като теб може да ми е от голяма полза. Човек… доказал се с такава твърдост и непоколебимост. Човек, загубил всичко, включително всякакви скрупули, милост и страх. И двамата сме загубили всичко. Аз те разбирам, Рюз, така както никой друг.

— Сега се казвам Пайк.

— Разбира се. Пусни ме да стана, Пайк.

Ножът бавно се отдръпна от гърлото на Глокта. Човекът, някога известен като Салем Рюз, се надвеси над него и го изгледа навъсено. Какви обрати на съдбата, кой би се досетил?

— Ставай де.

— Лесно е да се каже. — Глокта пое няколко пъти бързо въздух и с ръмжене се претърколи на четири крака. Героично постижение. Раздвижи леко всеки един от крайниците си и примижа от болка при последвалото пукане на ставите. Няма счупено. Не повече отпреди. Пресегна се, достигна падналия си сред разпилените листове хартия бастун и го придърпа с два пръста към себе си. Усети върха на ножа да опира в гърба му.

— Не ме мисли за глупак, Глокта. Ако опиташ нещо…

Глокта се вкопчи в ръба на писалището и се изправи на крака.

— Ще ми изрежеш черния дроб и така нататък. Не се тревожи. Прекалено сакат съм да опитвам каквото и да било по-опасно от това, да се насера в гащите. Но имам да ти показвам нещо. Нещо, което съм сигурен, че ще оцениш. А ако съм сбъркал… е, винаги можеш да ми прережеш гърлото по-късно.

Глокта излезе през тежките врати на кабинета си. Пайк беше залепнал за гърба му като сянка, старателно прикрил ножа от любопитни погледи.

— Стойте тук — викна на двамата практици в преддверието и закуца под изпитателния поглед на секретаря зад голямото писалище. Излязоха в широкия коридор, който пресичаше Палатата на въпросите и Глокта закуца бързо напред, с почукване на бастун по каменната настилка. Болеше го, но беше вдигнал високо глава, извил упорито устни. Чиновниците, практиците и инквизиторите се покланяха и отстъпваха заднишком, да му направят път. Как се страхуват от мен. Повече от всеки друг в Адуа и не без основание. Как се промениха нещата. И същевременно как не са мръднали. Кракът, вратът, празните венци. Те бяха съвсем същите. И винаги ще бъдат. Освен ако не ме измъчват отново, разбира се.

— Изглеждаш добре — подхвърли през рамо. — Като изключим ужасните белези от изгаряния по лицето, естествено. Отслабнал си.

— Гладуването обикновено води до точно това.

— Така е, така е. И аз много отслабнах в Гуркул. И не само заради парчетата месо, които отрязаха от мен. Насам.

Минаха през тежки врати, от двете страни на които стояха двама начумерени практици, после през отворен портал с решетъчни порти. Тръгнаха по дългия коридор без прозорци, с лек наклон надолу. Беше осветен от няколко фенера. Стените бяха измазани и варосани, макар и преди доста време. Мястото имаше запуснат вид и миришеше на мухъл. Точно както винаги. Шумовете от почукването на бастуна му, тежкото му дишане и шумоленето на бялото палто заглъхваха като смазани под натежалия влажен въздух.

— Няма да получиш кой знае какво удовлетворение, ако ме убиеш.

— Ще видим.

— Съмнявам се. Не аз съм виновен за екскурзията ти на север. Вярно, аз свърших работата, но друг даваше заповедите.

— Той не ми беше приятел.

— Много те моля — изсумтя Глокта. — Приятелят е някой, когото се заблуждаваш, че харесваш, за да направиш по-поносим живота си. Хора като нас нямат нужда от подобни глезотии. Ние се измерваме според враговете си. — А ето ги и моите. Шестнайсетте стъпала се изпречиха на пътя му. Така познатото стълбище. Изсечени от гладък камък, леко изтъркани в средната си част.

— Стъпала. Гадове. Ако ми се отдаде възможността да подложа един човек на изтезание, знаеш ли кого ще избера? — Лицето на Пайк не помръдна, беше един голям безизразен белег. — Няма значение. — Успя да се смъкне безпрепятствено до последното стъпало, после измина няколкото болезнени крачки до дървена врата, обкована с желязо.

— Пристигнахме. — Бръкна в джоба на палтото, извади голяма връзка ключове и ги запремята, докато не откри верния. Отключи вратата и влезе.

Архилектор Сълт не беше същият човек. Но кой от нас е? Някога великолепната му гъста бяла коса сега беше залепнала сплъстена за измършавелия му череп. От едната страна на лицето му имаше жълтеникавокафява подутина със засъхнала кръв по нея. Беше чисто гол и жилестото му старческо тяло беше изцапано с мръсотия от пода на килията. Всъщност приличаше на най-обикновен просяк. Възможно ли е наистина това да е доскоро най-влиятелният човек в Кръга на света? По нищо не му личи. Добър урок за всички. Колкото по-нависоко си се изкачил, толкова по-отвисоко падаш.

— Глокта! — озъби се той и се замята, окован на стола. — Ти предателско, сакато копеле!

Глокта вдигна ръка и пръстенът върху бялата му ръкавица проблесна на ярката светлина.

— Мисля, че правилното обръщение е Ваше Високопреосвещенство.

— Кой, ти? — разсмя се силно Сълт. — Архилектор? Жалката човешка останка? Отвращаваш ме!

— Не ми ги пробутвай тези. — Глокта седна на другия стол. — Отвращението е за невинните.

Сълт изгледа свирепо Пайк, който се изправи застрашително до масата и сянката му падна върху полираното сандъче с инструментите на Глокта.

— Какво е пък това нещо? — попита.

— Това е наш стар приятел, господарю Сълт, който съвсем наскоро се завърна от войната в Севера и сега търси нова работа.

— Поздравления! Не съм вярвал, че ще успееш да намериш помощник, по-противен и от теб!

— Много си груб, но за щастие ние не се обиждаме лесно. Нека кажем, че сме еднакво противни. И безмилостни, надявам се.

— Кога е процесът ми?

— Процес ли? Защо ми е да те изправям на съд? Официално се водиш мъртъв и аз не си направих труда да го опровергая.

— Настоявам да се възползвам от правото си да се обърна към Камарата на лордовете! — Сълт се впусна в безсмислено дърпане на ръце в оковите. — Настоявам… проклет да си! Настоявам за процес!

— Настоявай си на воля — изсумтя Глокта, — но първо се огледай. Никой не се интересува от това, което имаш да казваш, включително и аз. Прекалено заети сме. Камарата на лордовете е разпусната за постоянно. Висшият съвет е напълно променен и ти си напълно забравен. Сега аз държа цялата власт. Повече, отколкото си мечтал, че е възможно.

— На каишката на онзи демон Баяз!

— Точно така. Но може би с течение на времето ще успея да разхлабя малко нашийника си, точно както стана, докато ти държеше повода ми. Кой знае, може да успея дори да получа онова, което аз искам?

— Никога! Никога няма да се освободиш от него!

— Ще видим — сви рамене Глокта. — Но има и по-тежки съдби от тази на първия измежду робите. Много по-тежки. Виждал съм ги с очите си. Изживял съм ги.

— Глупак! Сега можехме да сме свободни!

— Не можехме. Пък и свободата е прекалено много надценена. Всеки има отговорности. Всеки дължи някому нещо. Само най-нисшите са истински свободни. Те и мъртвите.

— Какво значение има това сега? — Изкривеното лице на Сълт се наведе към масата. — Какво значение от каквото и да било? Задавай въпросите си.

— О, не сме дошли за това. Не и този път. Не искаме въпроси, не искаме самопризнания, не искаме истината. Вече получих отговорите на въпросите си. Защо тогава правя това? Защо? — Глокта се наведе през масата. — Дошли сме за развлечение.

Сълт се вторачи за момент в него и избухна в безумен, пронизителен кикот.

— Развлечение? Никога няма да си получиш зъбите обратно! Никога няма да си получиш и крака! Нито живота си!

— Разбира се, че не. Но мога да взема твоите. — Глокта се извърна бавно, сковано, болезнено и се ухили с противната си усмивка. — Практик Пайк, ще бъдеш ли така добър да покажеш на затворника инструментите ми?

Пайк погледна намръщено към Глокта. После погледна към Сълт. Замисли се.

След това пристъпи напред и вдигна капака на сандъчето.