Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (56)

Не това, което си искала

Глокта се събуди от тънкия слънчев лъч, промъкнал се през цепката на пердетата на прозореца. Падаше по нагънатата завивка, пълен с танцуващи прашинки. Той опита да се обърне на другата страна и пробождането във врата изкриви лицето му в болезнена гримаса. А, първият спазъм за деня. Вторият не закъсня. Преряза го през лявото бедро с такава сила, че дъхът му секна. Друга болка се спусна по гръбнака, намести се в крака и остана там.

— Арх — изръмжа Глокта. Опита да обърне глезена, много бавно, внимателно да раздвижи коляното. Болката моментално се усили. — Барнам! — Отметна завивката на една страна и познатата смрад на изпражнения го блъсна в носа. Нищо не подтиква така към нов продуктивен ден като вонята на собствените ти лайна.

— Аа! Барнам! — Изстена, изпелтечи нещо неразбираемо, вкопчи се в изпитото ляво бедро, но нищо не помагаше. Болката стана още по-силна. Жилите на съсипаната му плът се стегнаха като метални въжета и гротескното му, останало без пръсти стъпало се разтресе неконтролируемо.

— Барнам! — изкрещя. — Барнам, копеле такова! Вратата! — От беззъбата му уста се проточиха лиги, сълзите течаха по гърчещото се лице, ръцете му деряха и мачкаха изцапания с кафяво чаршаф.

Чу забързани стъпки по коридора и бравата изстърга.

— Заключено е, глупако! — изцвили Глокта, докато се гърчеше и мяташе от болка и гняв. Топката на бравата се завъртя и за негова най-голяма изненада вратата се отвори. Какво…

Арди се завтече към леглото.

— Вън! — изсъска Глокта, покрил лицето си с ръка, докато другата продължаваше да стиска чаршафа. — Излез!

— Не. — Тя отметна завивката. Изкривил лице, Глокта зачака тя да залитне назад, да запуши уста с ръка, да ококори очи от изненада и отвращение. Аз съм омъжена за… това омазано в лайна изчадие? Но тя погледна за момент намръщено към крака му, после хвана обезобразеното бедро и заби палци в него.

Глокта се захласна от болката, размята ръце, опита да се усуче настрани, но безуспешно. Хватката й беше безмилостна, две точки на агония, точно в средата на агонизиращия мускул на бедрото.

— Аа! Ти шибана… ти… — Изведнъж мускулът омекна и Глокта омекна с него, отпусна се обратно по гръб. И сега това, че съм омазан със собствените ми лайна, започва леко да ме засрамва.

Остана за момент неподвижно, опънат безпомощно на матрака.

— Не исках да ме виждаш… такъв.

— Късно. Женен си за мен, не помниш ли? Сега сме едно цяло.

— Май аз съм по-облагодетелстван от сделката.

— А аз имам живота си, нали?

— Далеч не такъв, за какъвто копнеят повечето момичета. — Загледа се в слънчевия лъч, който пробягваше по тъмното й лице. — Знам, че не съм това, което си искала от… съпруг.

— Винаги съм мечтала за мъж, с когото да танцувам. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Но мисля, че ти ми подхождаш повече. Мечтите и копнежите са за малки деца. А ние и двамата сме възрастни.

— Нищо. Сега виждаш, че това, че не танцувам, е най-малкият ми кусур. Не трябва да правиш… това.

— Искам да го правя. — Стисна здраво лицето му и го извърна, доста болезнено, към себе си. — Искам да правя нещо. Искам да съм полезна. Искам някой да се нуждае от мен. Разбираш ли това?

Глокта преглътна мъчително.

— Да. От всички, аз най-добре разбирам това. Къде е Барнам?

— Казах му, че може да си вземе почивка до обяд. Казах му, че отсега нататък аз ще имам грижа за това. Също му казах, че искам да ми премести леглото тук.

— Но…

— Да не искаш да ми кажеш, че не мога да спя в една спалня със съпруга си? — Ръцете й се плъзнаха бавно по съсипаната плът и нежно, но настоятелно взеха да разтриват белязаната кожа на бедрото. Колко време мина? Откакто ме е поглеждала жена без ужас в очите? Откакто ме е докосвала без намерението да ме нарани? Остана да лежи със затворени очи и отворена уста. Сълзите продължиха да се стичат по бузите и да попиват във възглавницата. Почти удобно. Почти…

— Не заслужавам това — прошепна Глокта.

— Никой не получава това, което заслужава.

 

 

Кралица Терез изгледа отвисоко куцащия през огрения от слънцето салон Глокта, без дори да опита да прикрие презрението и погнусата си. Все едно е видяла хлебарка, осмелила се да се появи в нейното кралско присъствие. Ще видим тази работа. Пътеката ми е позната. Сам съм вървял по нея, а след това пак по нея съм мъкнал толкова много други. Първо идва гордостта. После болката. Веднага след нея напира смирението. А накрая идва покорството.

— Казвам се Глокта. Новият архилектор на Инквизицията на Негово величество.

— А, сакатият — отвърна ехидно тя. Освежаващо пряма е. — И защо нарушаваш спокойствието ми? Тук няма да откриеш престъпници. Само стириянски кучки.

Погледът на Глокта прескочи към другата жена в стаята, стоеше изпънала гръб до един от прозорците.

— Дошъл съм да обсъдим нещо, но по-добре това да стане насаме.

— Графиня Шалир е моя приятелка от детинство. Няма нищо, което да имаш да ми казваш и което тя да не може да чуе. — Графинята дари Глокта с почти същия пронизващ и пълен с презрение поглед, като този на кралицата.

— Много добре. Не се сещам за достатъчно деликатен начин да го кажа, но се съмнявам, че деликатността ще е от полза. До знанието ми достигна, Ваше Величество, че не изпълнявате съпружеските си задължения.

Дългата фина шия на Терез направо щеше да се скъса, докато тя повдигаше възмутено брадичка.

— Как смееш? Това не е твоя работа!

— Боя се, че е. Става дума за наследниците на краля, нали разбирате? Бъдещето на кралството и така нататък.

— Това е недопустимо! — Лицето на кралицата побеля от злоба. Бижуто на Талинс наистина хвърляло огньове. — Налага ми се да ям отвратителната ви храна, трябва да страдам заради вашето отвратително време, от мен се иска да се усмихвам на идиотското бръщолевене на малоумния ви крал! А сега трябва да давам обяснения на уродливите му служители, така ли! Аз съм затворничка тук!

Глокта огледа красивия салон. Разкошните завеси на прозорците, позлатата по мебелите, великолепните картини. Двете красиви жени и техните красиви дрехи. Заби един зъб в долната част на езика си.

— Повярвайте ми. Затворите не изглеждат така.

— Има много видове затвори!

— Аз свикнах с по-страшни неща, същото се отнася и за останалите. Трябва да видиш с какво трябва да се примирява жена ми.

— С това, да деля леглото си с някакво отвратително копеле, с някакъв син на не знам си кой, с това, да позволя някакъв смрадлив, космат мъж да ме опипва нощем! — Кралицата потрепери от отвращение. — Това не мога да понеса!

Очите й се навлажниха. Придворната дама притича с шумолене на прекрасната си рокля, приклекна до нея и сложи утешително ръка на рамото й. Терез постави своята върху нейната. Графинята изгледа Глокта с неприкрита омраза.

— Вън! Марш оттук, сакати човече, и не се връщай повече! Разстрои Нейно величество!

— Имам истинска дарба за това — промърмори Глокта. — Само една от причините, поради които съм толкова мразен навред… — Намръщи се. Вторачи поглед в двете ръце на рамото на кралицата. Утешителен, успокоителен, закрилнически допир. Предана приятелка, довереница, почти сестра. Но има нещо повече. Прекалено фамилиарно. Прекалено сърдечно. Почти като… аа.

— Вие не се интересувате много от мъже, нали?

Двете извърнаха едновременно глави и Шалир дръпна ръката си от рамото на кралицата.

— Не разбирам накъде биете! — кресна възмутено Терез, но в гласа й се прокрадна паника.

— Мисля, че добре разбирате накъде бия. И това улеснява значително задачата ми. Малко помощ, ако обичате! — Двамата едри практици нахлуха в салона. И ето как бързо се обръщат нещата. Невероятно, как двама здравеняци разнообразяват разговора. Понякога властта е само номер, който ни играе собственото ни въображение. Научих това в императорския затвор, а новият ми господар ми опресни знанията.

— Няма да посмеете! — изпищя на двамата практици Терез. — Няма да посмеете да ме докоснете!

— С малко късмет, съмнявам се, че ще се наложи, но това тепърва ще се види. — Посочи графинята. — Хванете тази жена.

Двамата маскирани тръгнаха с тежки стъпки по дебелия килим. Единият отмести много внимателно един стол от пътя си.

— Не! — извика кралицата, скочи на крака и грабна ръката на приятелката си. — Не!

— Да — каза Глокта.

Вкопчени една в друга, двете отстъпиха назад. Терез застана отпред, с оголени зъби, облещени от ужас очи, готова на всичко, за да защити графинята от двете надвиснали над тях фигури. Човек направо да се трогне от такава демонстрация на загриженост, човек, способен да се трогне, разбира се.

— Хванете я. Но без следи по кралицата, моля.

— Не! — изкрещя отново Терез. — Ще се разделите с главите си за това! Моят баща… баща ми е…

— На път за Талинс. Но и бездруго не го виждам как започва война заради приятелката ви от детинство. Вие сте продадена и платена, а върховен херцог Орсо не ми изглежда човек, който разваля сключена вече сделка.

Двамата практици и двете жени се впуснаха в тромав танц в далечния край на стаята. Единият маскиран успя да хване Шалир за китките и да я отскубне от ръцете на кралицата. Свали я на колене, изви ръцете й зад гърба и им щракна тежките окови. Терез пищеше, удряше с юмруци, риташе, дереше другия практик, но със същия успех можеше да си изкара яда на някое дърво. Огромният здравеняк почти не помръдваше, с безизразни колкото маската под тях очи.

Глокта се улови, че почти се усмихва на грозната гледка. Може и да съм сакат, грозен и постоянно измъчван от нечовешка болка, но унижението на една красива жена е от удоволствията, които все още мога да си позволя. Само дето сега вместо с мили думи и настойчивост, го правя със сила и заплаха, но какво? Все така забавно е.

Единият практик нахлузи на главата на Шалир чувал от зебло и виковете й заглъхнаха и преминаха в ридание. После я изправи на крака и я изведе безцеремонно от салона. Другият остана на място, за да държи кралицата приклещена в ъгъла. След това и той тръгна към вратата. На излизане вдигна внимателно преместения стол и го постави точно на мястото, където беше преди.

— Проклет да си! — изкрещя Терез, когато вратата се затвори и стиснатите й юмруци се разтрепериха. — Проклет да си, сакато копеле! Само ако я нараниш…

— Няма да се стигне дотам. Защото освобождаването й зависи изцяло от вас.

Кралицата млъкна и задиша тежко.

— Какво трябва да направя?

— Да се чукате, Ваше Величество. — В красивата обстановка думите прозвучаха още по-грозно. — И да родите деца. Разполагате със седем дни, през които графинята няма да бъде докосната с пръст. Ако след изтичане на този период не разбера, че всяка вечер онази работа на краля не е била под пълна пара, ще я представя на практиците ми. Горките момчета. Нямат никакъв опит, няма върху кого да се упражняват. По десет минути на човек ще е достатъчно, но те са толкова много. Смея да твърдя, че приятелката ви от детинство ще е заета денонощно.

Лицето на Терез потрепери от ужас. И как не? Това е изключително долно, дори по моите стандарти.

— А ако направя каквото искаш?

— В такъв случай графинята ще бъде жива и здрава. В момента, в който се потвърди, че сте бременна, ще ви я върна. И до раждането нещата могат да останат както са сега. Две момчета за наследници на трона и две момичета, за да се омъжат подходящо. След което приключваме всякакви отношения. И кралят ще трябва да търси забавления за през нощта другаде.

— Но това ще трае години!

— Ако го яхате здраво, може да приключите за три-четири. А също така може да улесните живота на всички, ако поне се престорите, че ви харесва.

— Да се престоря? — прошепна тя.

— Колкото повече изглежда, че ви харесва, толкова по-бързо ще свърши. И най-евтината курва на доковете може да крещи с пълно гърло за дребни монети, при това, когато я опъват моряци. Нали не ми казвате, че не можете да повикате малко за краля на Съюза? Обиждате патриотичните ми чувства! Ъъ! — изпъшка Глокта и завъртя очи към тавана в престорен екстаз. — Аа! Да! Точно там! Не спирай! — Усмихна се. — Виждате ли? Дори аз го мога! А за лъжкиня с вашия опит не би трябвало да е никакъв проблем.

Насълзените й очи зашариха из стаята, сякаш търсеше начин за бягство. Но такъв няма. Доблестният архилектор Глокта, закрилник на Съюза, туптящото сърце на Висшия съвет, образец на благородническата добродетел, надмина очакванията в областта на политика и дипломация. Усети съвсем леко потръпване в стомаха, докато я гледаше как издиша от отчаяние, някакво едва доловимо човъркане в червата. Вина? Стомашно неразположение? Няма значение, научих си урока. Състраданието не ми се удава.

Пристъпи крачка напред.

— Ваше Величество, надявам се, осъзнавате напълно алтернативата.

Тя кимна и изтри очи. После вдигна гордо брадичка.

— Ще направя каквото искате. Моля, умолявам ви, не я наранявайте… моля…

Моля, моля, моля. Поздравления, Ваше Високопреосвещенство.

— Имате думата ми. Ще се погрижа лично графинята да получи най-доброто отношение. — Той прокара леко език по дупките между зъбите си. — А вие ще направите същото за съпруга си.

 

 

Джизал седеше в тъмното. Гледаше танцуващите пламъци в огромната камина и размишляваше за това, какъв можеше да е сега животът му. И в мислите му имаше немалко горчилка. По колко пътища можеше да тръгне, а ето че стигна дотук. Сам.

Чу изскърцването на пантите. Малката врата към спалнята на кралицата бавно се отвори. Дори не си беше направил труда да я заключва откъм неговата страна. Не се сети за никакви обстоятелства, при които кралицата може да иска да я използва. Значи ставаше дума за някаква грешка в етикета от негова страна и тя не може да изчака с хокането до сутринта.

Изправи се бързо, глупашки притеснен.

Терез пристъпи в стаята. Изглеждаше толкова различно, че първоначално едва я позна. Косата й беше разпусната и носеше само тънка нощница. Босите й крака прекосиха стаята и се насочиха към камината. Изглеждаше изненадващо по-млада. Млада и дребна, крехка и самотна. Джизал я погледна, предимно объркан, но и някак изплашен, а когато приближи огъня и светлината огря тялото й — леко възбуден.

— Терез… — запъна се на думата. Не беше „мила моя“. Не беше и „любов моя“. „Заклет враг“ беше най-близо до истината, но това нямаше да му е от полза в разговора. — Мога ли с нещо…

Прекъсна го както винаги, но не с тирада, както беше очаквал.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб. За нещата, които ти казах… сигурно ме мислиш за…

Имаше сълзи в очите й. Истински сълзи. И пак нямаше да повярва, ако не се беше разплакала. Джизал пристъпи бързо към нея, с протегната напред ръка, без да знае какво да прави с нея. Въобще не си беше и помислял, че може да получи от нея извинение, още по-малко така истинско и откровено.

— Знам… — запелтечи, — знам… не съм това, което си очаквала от мен като съпруг. И съжалявам за това. Но и аз като теб съм затворник в този брак. Надявам се обаче… да успеем да извлечем поне някаква полза от него. Може би има начин да… поне да се държим мило един с друг? Нямаме никой друг до себе си. Моля те, кажи ми какво трябва да направя и…

— Шшш. — Тя сложи пръст на устните му и го погледна в очите. Едната половина от лицето й беше осветена в оранжево от огъня, другата черна в сянката. Пръстите й се заровиха в косата му и придърпаха лицето му към нея. Целуна го нежно, някак неловко, устните им се допряха едва, после се притиснаха едни в други. Джизал плъзна ръка по шията на Терез, пръстите минаха зад ухото, но палецът му остана да гали нежно бузата й. Устите им се движеха механично, под акомпанимента на учестеното дишане на Джизал през носа и лекото мляскане с устни. Не беше най-страстната целувка в живота му, но беше в пъти повече от това, което някога се бе надявал да получи от нея. Пъхна езика си в устата й и усети приятния гъдел в слабините си.

Спусна другата си ръка по гърба й и усети фините издатинки на гръбнака й. Простена тихо, докато ръката му се плъзгаше по задника й. После мина по бедрото и се насочи нагоре между краката й. Краят на нощницата се набра около китката му. Усети как Терез потрепери, как се стресна и прехапа устни, от изненада или дори от отвращение. Джизал дръпна рязко ръката си и двамата се отдръпнаха един от друг, наведоха смутено глави към пода.

— Съжалявам — промърмори той и вътрешно се прокле заради невъздържаността си. — Аз…

— Не. Моя е вината… Нямам… опит… с мъже… — Джизал примигна за момент, после почти се усмихна от облекчение. Разбира се. От ясно по-ясно. Тя беше толкова самоуверена, толкова наперена, нито за миг не му беше минало през ума, че може да е девствена. Затова беше потреперила, просто от страх. От страх да не го разочарова. Изведнъж бе обзет от състрадание към нея.

— Не се тревожи — прошепна нежно, пристъпи отново напред и я взе в обятията си. Усети как тялото й се стегна. От нерви е. Погали нежно косата й. — Мога да почакам… не е нужно сега… има време.

— Не — отвърна тя с трогателна настойчивост и го погледна безстрашно в очите. — Не. Сега.

Вдигна нощницата си и я съблече през главата. Пусна я на пода и пристъпи към него. Хвана ръката му за китката, придърпа я върху бедрото си и я насочи нагоре.

— Аа — изпъшка тя гърлено и устните й се отъркаха в бузата му. Джизал долови дъха й в ухото си. — Да… точно там… не спирай.

Беше останал без дъх, когато Терез го поведе към леглото.

 

 

— Ако това е всичко? — Глокта огледа масата, но възрастните съветници мълчаха. Всички чакат моята дума. Кралят отново отсъстваше, затова ги накара да чакат ненужно дълго. За да няма недоразбрали кой всъщност командва тук. В края на краищата, защо не? Предназначението на властта не е демонстрация на снизходителност. — В такъв случай, заседанието на Висшия съвет се закрива.

Изправиха се бързо, тихо и стегнато. Торликорм, Халек, Крой и останалите се изнизаха бавно от стаята. Глокта се надигна бавно и мъчително, кракът му още страдаше от спомените за спазмите от сутринта. Когато най-после успя да стане, видя лорд-шамбелан Хоф, който за пореден път беше решил да остане насаме с него. И не изглежда никак доволен.

Той изчака затварянето на вратата, преди да заговори.

— Представете си изненадата ми — каза сърдито, — когато научих за скорошната ви сватба.

— Бърза и непретенциозна церемония. — Глокта предостави на шамбелана гледката на остатъците от предните си зъби. — Млада любов, не търпи чакане, надявам се, разбирате. Моля за извинение, ако липсата на покана ви е обидила.

— Покана ли? — изръмжа Хоф и свъси вежди. — Как не! Не това обсъждахме!

— Обсъждали сме? Мисля, че е станало някакво недоразумение. Нашият общ приятел — очите на Глокта се извъртяха многозначително към празния тринайсети стол в дъното на стаята — остави мен начело на този съвет. Мен. Не друг. Той смята, че е нужно Висшият съвет да говори с един глас. И отсега нататък този глас ще наподобява значително моя.

Червендалестото лице на Хоф леко пребледня.

— Разбира се, но…

— Наясно сте, предполагам, че прекарах две години в мъчения. Оцелях две години в ада, за да мога сега да застана пред вас. Или да се превивам пред вас, сгърчен като коренището на старо дърво. Сакат, непохватен, жалко подобие на човек, а, лорд-шамбелан Хоф? Нека бъдем откровени един с друг. Понякога губя контрол над крака си. Над очите си. И лицето си. — Глокта прихна развеселен. — Ако това може да се нарече лице. Червата ми също вдигат бунтове срещу мен. Често се събуждам омазан в собствените си лайна. Непрестанно съм измъчван от нечовешки болки и спомените за всичко онова, което загубих завинаги. — Усети как лявото му око се разтрепери. Нека си трепери. — И така, сега разбирате защо, въпреки непрестанните ми опити да поддържам ведро настроение, ненавиждам света и всичко в него, най-вече мен самия. Тъжно и жалко положение, което с нищо не може да се промени.

Хоф облиза нервно устни.

— Искрено ви съчувствам, но не разбирам какво общо има това.

Глокта рязко приближи до него, игнорирайки болката в крака, и притисна шамбелана в масата.

— Съчувствията ви не ме интересуват, а колкото до това, защо ви разказвам това, ето защо. След като сте наясно с това, което съм аз, знаете какво съм преживял и какво продължавам да преживявам… предполагате ли, че има нещо на този свят, което може да ме изплаши? Нещо, което да ме стресне? Непоносимата за другите болка е… нищо повече от досаден сърбеж за мен. — Глокта се приближи още повече, озъби се насреща му и остави окото си да потрепва и лицето си да се гърчи. — И след като вече знаете това… възможно ли е да смятате за разумно… за човек с вашето положение… да отправя заплахи? Заплахи срещу съпругата ми? Срещу моето неродено дете?

— Нямах предвид никакви заплахи, разбира се, аз никога не бих…

— Не може така, лорд Хоф! Просто не може така. При най-малък умисъл за насилие към тях… ами, дори не искам да ви карам да мислите за нечовешките ужаси на моята реакция. — Приближи още, толкова близо, че пръските слюнка от устата му полепнаха по разтрепераната двойна брадичка на Хоф. — Няма да позволя по-нататъшно обсъждане на този проблем. Никога. Няма да позволя дори съществуването на слух за наличието на такъв проблем. Никога. Не… може… така… лорд Хоф, в стола ви във Висшия съвет да седи една лоена топка — без очи, без лице, без език и без пръсти, и без пишка. — Глокта отстъпи назад и се ухили с противната си усмивка. — И друго, лорд-шамбелан Хоф… какво ще правим тогава с всичкото това вино, което ще остава?

 

 

Беше прекрасен есенен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно и клоните на ароматните плодни дръвчета хвърляха шарена сянка по тревата. Лекият ветрец подухваше през градината и развяваше пурпурния плащ на краля, докато той крачеше царствено по ливадата. Развяваше и полите на бялото палто на неговия архилектор, докато той куцаше упорито, превит над бастуна си, на почетно разстояние зад краля. В клоните чуруликаха птички. Лачените ботуши на Негово величество скърцаха леко в чакъла на алеите и пораждаха приятно ехо от белите стени на двореца.

От другата страна на стената долитаха отдалечените звуци на строителните работи. Потропване на дъски, звънтене на чукове, стържене на лопатите по земята и трополене на камъни. Зидари и дърводелци си подвикваха един на друг. Това бяха най-приятните звуци за ухото на Джизал. Звуците от съграждането на Адуа.

— Ще отнеме време, разбира се — казваше в момента той.

— Разбира се.

— Може би години. Но по-голямата част от останките вече са разчистени. Ремонтите на по-леко пострадалите сгради започнаха. Докато се усетим, и Агрионт ще бъде по-величествен от всякога. Поставил съм си го като основна задача.

Глокта склони почтително глава.

— Следователно това ще бъде и моята основна задача, Ваше Величество. А също тази на Висшия съвет. Ако позволите да се поинтересувам… — промърмори той, — за здравето на съпругата ви, нашата кралица?

Джизал размърда беззвучно устни. От всички хора, най-малко с този искаше да обсъжда личния си живот, но не можеше да отрече, че каквото и да беше направил сакатият, подобрението беше повече от значително.

— Съществена промяна — закима енергично Джизал. — Напоследък откривам, че кралицата е жена с почти… ненаситен апетит.

— Радвам се, че увещанията ми са дали резултат.

— О, има ефект, определено. Има само още нещо, има някаква… — Джизал размаха ръка във въздуха, докато търсеше вярната дума — тъга в нея. Понякога… я чувам да плаче нощем. Стои пред отворения прозорец и плаче, с часове.

— Плаче ли, Ваше Величество. Вероятно става дума просто за тъга по дома. Винаги съм подозирал, че кралицата е доста по-ранима душа, отколкото изглежда отстрани.

— Така е! Така е. Нежна душа. — Джизал се замисли за момент. — Знаете ли, мисля, че сте напълно прав. Тъга по дома. — В главата му се зароди идея. — Може би трябва да променим градините в двореца, да им придадем облика на Талинс? Ще променим поточето, за да наподобява каналите на града и така нататък!

Глокта се усмихна до уши.

— Великолепна идея. Веднага ще поговоря с кралския градинар. Може би мога да поговоря отново и с Нейно величество, да видя дали няма да мога с нещо да утеша сълзите й.

— Ще съм ви признателен. А как е вашата съпруга? — подхвърли през рамо, в опит да смени темата, и с ужас установи, че неволно подхвана още по-тягостна от предишната.

Но Глокта просто се усмихна отново с беззъбата си уста.

— Тя ми е огромна утеха и подкрепа, Ваше Величество. Наистина не знам какво щях да правя без нея.

Продължиха известно време да вървят в неловко мълчание. Накрая Джизал се покашля:

— Мислех си, Глокта, за моята програма. Знаете за данъчното облагане на банките? Може би така ще успеем да съберем пари за нова болница при доковете. За хората, които не могат да си позволят да плащат на лекар. Простолюдието се отнася с добро към нас. Помогнаха ми да дойда на власт, изстрадаха много заради мен. Управлението трябва да се грижи за всички граждани, прав ли съм? А колкото по-ниско са те, колкото по-бедни са, толкова повече се нуждаят от помощта ни. Кралят е толкова богат, колкото най-бедния му поданик, не мислите ли? Ще помолите ли върховния правозащитник да подготви някакъв план? Скромно като начало, после можем винаги да разрастваме. Безплатни жилища например за онези, които останаха на улицата. Трябва да помислим и за…

— Ваше Величество, разговарях с общия ни приятел.

Джизал закова на място. По гърба му пробяга ледена тръпка.

— Така ли?

— Боя се, че съм длъжен. — Тонът на сакатия беше угоднически, но хлътналите му очи нито за миг не се откъснаха от тези на Джизал. — И нашият приятел… не е много ентусиазиран от идеята.

— Той ли управлява Съюза, или аз? — И двамата добре знаеха отговора на този въпрос.

— Вие сте кралят, разбира се.

— Разбира се.

— Но нашият общ приятел… не искаме да го разочароваме, нали?

— Глокта приближи още крачка напред и лявото му око потръпна противно. — Нито един от нас не иска да предизвика ново… негово посещение на Адуа.

Коленете на Джизал се подкосиха. Далечният спомен за непоносимата болка отново го загложди в стомаха.

— Не — отвърна пресипнало. — Не, разбира се.

— Може би с времето — гласът на сакатия се понижи до шепот — ще се намерят средства за някой по-малък проект. В крайна сметка нашият приятел не може да види всичко, а каквото не вижда, няма да е проблем. Сигурен съм, че с вас, тихомълком… можем да свършим нещо добро. Но засега е рано.

— Не. Прав сте, Глокта. Имате невероятен усет за тези неща. Не предприемайте нищо засега, което може да го засегне. И информирайте нашия приятел, че неговото мнение винаги ще бъде ценено над всички останали. Моля, кажете му, че може да разчита на мен за това. Ще му кажете, нали?

— Разбира се, Ваше Величество. Сигурен съм, че ще е очарован да го чуе.

— Добре — промърмори Джизал. Подухна хладен вятър, той се загърна в плаща си и тръгна обратно към двореца. В крайна сметка денят се оказа не чак толкова приятен, колкото очакваше.