Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (50)

Отговори

Толкова много работа ме чака. Палатата на въпросите не беше пострадала и сега някой трябваше да поеме нещата под контрол. Но кой? Началник Гойл? Боя се, че стрелата в сърцето ще го възпрепятства. Някой трябваше да се погрижи за интернирането на затворниците в Англанд, да поеме разпитите на стотиците гуркулски военнопленници. Армията ги изтикваше към Келн и броят им нарастваше ежедневно. Кой да се заеме с това? Практик Витари? Омете се от Съюза заедно с децата си. Някой трябваше да разследва измяната на лорд Брок. Да го докопа, да изобличи съучастниците му. Да извърши арестите, да се сдобие със самопризнанията. И кой остана, който може да свърши всичко това? Архилектор Сълт? О, майко мила, не.

Стиснал зъби срещу непрестанната болка, Глокта спря запъхтян пред вратата си. Мъдро решение, да се преместя в източните части на Агрионт. Човек трябва да е благодарен за малките неща като това, да има къде да отпусне жалката останка на тялото си в края на деня. Старото ми жилище със сигурност стене под тонове боклук и отломки, също като…

Вратата беше открехната. Побутна я леко и тя се отвори. В коридора се процеди меката светлина на лампа и падна върху прашните дъски, върха на бастуна и калния връх на един от ботушите му. Нямам навика да оставям отключени врати, още по-малко — запалени лампи. Езикът му се плъзна нервно по дупките във венците. Посетител. Неканен гост. Да вляза и да го приветствам с добре дошъл? Погледът му се насочи към потъналия в сенки коридор. Или да побягна? Почти се усмихваше, когато направи първата мъчителна крачка през прага — бастуна напред, после десен крак, накрая провлачване на левия.

Гостът на Глокта седеше до прозореца. Лампата обливаше със светлината си изпъкналите части на лицето му, а хлътналите лежаха потънали в студени сенки. Пред него лежеше игралната дъска за квадрати, подредена, както я беше оставил Глокта. Плочките хвърляха дълги сенки по разграфеното на квадрати игрално поле.

— А, началник Глокта. Чаках те.

И аз теб. Глокта докуца до масата. С неохотата на влачещия крака към бесилката. Е, хайде. Не може вечно да надлъгваш палача. Ако не друго, поне мога да получа някои отговори, преди да е дошъл краят. Открай време си мечтая да умра добре просветен. Отпусна се бавно на свободния стол и изпъшка тежко.

— С кого имам удоволствието да разговарям, с господин Валинт или господин Балк?

— С двамата, разбира се — усмихна се Баяз.

Глокта уви език около един от зъбите си и го отлепи с шумно мляскане.

— И на какво дължа тази огромна чест?

— Не казах ли, след разходката ни в Кулата на Създателя, че ще дойде момент, в който двамата ще трябва да си поговорим? Да поговорим за това, което искам аз, и за това, което искаш ти? Е, моментът дойде.

— О, славен миг.

Първия магус го изгледа със същия поглед, с който човек гледаше непознат бръмбар.

— Интригуваща личност си ти, началник. Животът ти изглежда непоносим, но ти си се вкопчил в него със зъби и нокти. Бориш се за него с всяко оръжие и стратегия. Направо отказваш да умреш.

— Готов съм да умра — отвърна на погледа му Глокта. — Но отказвам да загубя.

— На всяка цена, а? Двамата с теб сме последните от нашия вид, от нашия много рядък вид. Ние знаем какво трябва да се направи. И когато го правим, окото ни не трепва, не се разнежваме от чувства. Помниш лорд-канцлер Фикт, естествено…

— Ще трябва доста назад да се върна в спомените си, но… Златния канцлер? Говореше се, че управлявал Висшия съвет в продължение на четирийсет години. Казват, че на практика управлявал Съюза. Сълт го казваше. Каза също, че смъртта му оставила празнина, в която той и Маровия нямаха търпение да се наместят. И точно от там тръгна грозният танц, в който ме въвлякоха. От посещението на архилектора със самопризнанието на стария ми приятел Салем Рюз, от ареста на началника на Монетния двор Сеп дан Тюфел…

Баяз прокара пръст по дъската, сякаш обмисляше следващия си ход.

— Имахме уговорка с него, Фикт и аз. Аз му дадох властта. Той ми служеше вярно.

— Фикт… упованието на нацията… ти е служил? Очаквах да страдаш от колосална самозаблуда, но това направо ме довършва. Искаш да повярвам, че през цялото това време ти си управлявал Съюза?

— Още откакто създадох проклетото нещо по времето на Харод, така наречения Великия — изсумтя Баяз. — В дадени моменти се налагаше да поемам нещата в свои ръце, както например в най-скорошната кризисна ситуация, но като цяло гледах да стоя на разстояние, зад завесата, така да се каже.

— Предполагам, малко е задушничко там, а?

— Несгодите в името на необходимостта. — Светлината на лампата проблесна по белите зъби на Първия магус. — Хората искат да гледат само красивите марионетки, началник. Дори за миг да зърнат кукловода, и страшно се разстройват. Ами да, после може дори да забележат конците около собствените си китки. Сълт едва-едва надзърна зад завесата и виж само какви неприятности навлече на всички. — Баяз докосна с върха на пръста си една от плочките и тя леко се разклати напред-назад.

— Хубаво, да предположим за момент, че ти наистина си стоял зад всичко, че наистина си ни дал… — Глокта махна с ръка към прозореца. — Десетки акри опустошена земя. Всичко това. Откъде тази щедрост?

— Признавам, не става дума за алтруизъм. Калул се сдоби с гуркулите, които да се бият за него. И аз имах нужда от своя армия. Дори най-великият генерал се нуждае от простия войник, който да удържа предните позиции.

— Но тогава Фикт умря. — Глокта изпъчи напред долната си устна. — И ти остана гол-голеничък.

— Като бебе, при това на моята възраст — въздъхна дълбоко Баяз. — И в лошо време — Калул се стягаше за война. Трябваше да реагирам своевременно и да си набавя подходящ заместник за поста на Фикт, но мислите ми бяха другаде, дълбоко в книгите. Колкото повече остаряваш, толкова по-бързо летят годините. Лесно забравяш колко бързо умират хората.

— И колко лесно. Смъртта на Златния канцлер остави празнина — каза замислено Глокта. — И Сълт и Маровия видяха шанса да докопат властта и да наложат своите идеи за бъдещето на нацията.

— Изключително смахнати идеи, както се оказа. Сълт искаше връщане към някакво въображаемо минало, в което всеки си знае мястото и прави каквото му се каже, а Маровия? Ха! Маровия искаше да пилее властта, като я дава на хората. Право на глас ли? Избори? Власт в ръцете на обикновения човек?

— Да, изрази подобни идеи.

— Надявам се ти да си ги посрещнал с подобаващото презрение. Власт в ръцете на народа? — усмихна се подигравателно Баяз. — Че те не я искат. Не я разбират. За какво им е на тях власт, какво ще правят с нея, като я получат? Хората са като деца. Не, хората са деца. Имат нужда някой да им казва какво да правят.

— Някой като теб, предполагам?

— Че кой е по-подходящ? Маровия се опита да ме използва в дребните си машинации, но аз пак успях да извлека полза от него. Докато продължаваше да се боричка със Сълт за огризките, играта беше спечелена. Ход, който подготвях от много отдавна.

Глокта кимна бавно.

— Джизал дан Лутар. Малкото копеленце.

— Нашият общ приятел.

— Но от копелето няма полза, докато… Принц Рейнолт се оказа пречка на пътя.

Първия магус чукна с нокът една от плочките и тя се претърколи от дъската и падна на масата.

— Говорим за важни събития. Жертвите са неизбежни.

— Направи го да изглежда като дело на ядач.

— О, той беше убит от ядач.

— Така ли? — Баяз се усмихна самодоволно от сянката. — Не всеки, който нарушава Втория закон, служи на Калул. Моят чирак Йору Сулфур открай време си пада по хапването. — Той изтрака със зъби.

— Разбирам.

— Война е, началник. На война човек трябва да използва с каквото оръжие успее да се сдобие. Задръжките означават глупост. По-лошо. Задръжките означават малодушие. Но виж, кого съм седнал да уча. Ти нямаш нужда от уроци по безпощадност.

— Не. Набиха ми ги в главата в императорския затвор и оттогава не съм спрял да се упражнявам.

Баяз побутна друга плочка по дъската.

— Полезен човек е Сулфур. Човек, който отдавна прозря неизбежното и овладя изкуството на приемане на форми. Той е бил рицарят от стражата пред вратата на принц Рейнолт. Рицарят, който потъна вдън земя…

— Парче от дрехата на емисаря — промърмори Глокта. — Петно от кръв по робата му. И така един невинен човек отиде на бесилката, а войната с Гуркул пламна. С едно рязко движение на метлата — две изметени препятствия от пътя ти.

— Не ме устройваше мир с гуркулите. Беше небрежно от страна на Сулфур да оставя такива явни улики, но той откъде да знае, че ти ще се впрегнеш толкова в търсене на истината, при положение че е налице толкова удобна версия.

Глокта кимна бавно. Така всичко се нареждаше.

— Той е научил за разследването ми от Северард и онзи ходещ труп Мотис ме навести с предложението или да спра, или да умра.

— Точно така. В други случаи Йору използва други лица. Нарече се Щавача и подбуди селячеството към така непривични за тях действия. — Баяз се загледа в ноктите на едната си ръка. — Но всичко това беше за добро, началник, всичко в името на каузата.

— Да излъскате дървото на последната си марионетка. Да го напраните популярен сред народа. Да влезе в полезрението на благородниците, на Висшия съвет. Ти си разпространявал слуховете значи.

— Героични дела в Запада ли? От Джизал дан Лутар? — изсумтя Баяз. — През цялото време не спря да мрънка и да се оплаква от дъжда.

— Невероятно, на какви глупости са готови да повярват хората, когато ги изкрещиш достатъчно силно. Манипулира и Турнира, нали?

— Забелязал си го? — разшири се усмивката на Баяз. — Впечатлен съм, началник, истински впечатлен. През цялото време си бил на крачка от истината. И в същото време на стотици мили. Не се тормози за това. Аз имах доста преимущества. Най-накрая Сълт налучка правилната посока, но вече беше твърде късно. От самото начало подозирах какви са плановете му.

— Значи затова ме накара да го разследвам?

— И това, че до последно отказваше да се подчиниш, леко ме ядоса.

— Можеше просто да помолиш. Щеше да ми дойде като глътка свеж въздух. В доста тежко положение изпаднах. С прекалено много господари.

— Но сега това е минало, нали? Направо се разочаровах, като разбрах колко ограничени са били познанията на Сълт. Сол, свещи, заклинания? Смехотворно. Достатъчно, за да сложи навременен край на този радетел за човешки права Маровия, но крайно недостатъчно да застраши мен.

Глокта сведе намръщен поглед към игралната дъска. Сълт и Маровия. При цялата им власт, колкото и умни да бяха, боричкането им се оказва незначителна подробност, встрани от истинските събития. Били са просто малки плочки на игралното поле. Което прави мен какво? Прашинка върху дъската?

— Ами мистериозният посетител в стаите ви, когато се срещнахме за пръв път? А защо не и посетителят в моята спалня? Жената, студът…

В челото на Баяз се врязаха гневни бръчки.

— Грешка, която допуснах на младини. Повече не искам да подхващаш темата.

— На вашите заповеди. Ами великият пророк Калул?

— Войната продължава. На нови бойни полета и с други войници. Но това беше последната битка, която се води с оръжията от миналото. Магията изтича от този свят. Уроците от Старите времена избледняват и потъват в тъмнината на историята. Започва нова епоха.

Първия магус тръсна небрежно ръка и нещо проблесна във въздуха, превъртя се многократно и падна на масата с непогрешимия звън на пари. Златната монета от петдесет марки лъсна с цялата си прелест на меката светлина от лампата. Глокта едва се сдържа да не засмее. Дори в момент като този, дори тук, всичко се свежда до това. Всичко има цена.

— Парите спечелиха гуркулската война на крал Гуслав в горещия Юг — каза Баяз. — Парите обединиха Камарата на лордовете зад краля копеле. Парите накараха върховен херцог Орсо да се втурне на помощ на дъщеря си и да наклони везните в наша полза. Моите пари.

— Ако не бяха парите, нямаше да удържа Дагоска толкова дълго.

— И сега вече знаеш чии пари. Кой би предположил? Пръв сред лихварите, пръв сред магусите. Камарата на лордовете, Висшият съвет, простолюдие и крале, търговци и мъчители, до един впримчени в златната мрежа. Мрежа от дългове, лъжи и тайни. И всяка нишка е подръпвана в точния момент — златните струни на арфа в ръцете на общия господар. А къде отива сега началник Глокта, непохватният идиот? Има ли място за неговата тъжна нота в тази опияняваща музика? Или е дошло време да връща дълга си?

— Предполагам, трябва да те поздравя за отлично изиграната ръка — промърмори начумерено Глокта.

— А — махна пренебрежително Баяз. — Да накараш тълпа диваци да се обединят под кретен като Харод и да направиш от тях цивилизован народ. Да спасиш Съюза от разпадане по време на гражданската война и да успееш да качиш на престола този идиот Арнолт. Да направляваш страхливеца Касамир в покоряването на Англанд. Ето това бяха добре изиграни ръце. Сегашното е нищо работа. Държа всички карти и това никога няма да се промени. Аз…

— Нямам повече сили за това. Бля, бля и, мамка му, пак бля. Вонята на самодоволство става направо непоносима в тази стая. Ако ще ме убиваш, пръсвай ме на парчета и да се свършва с всичко това, но имай милост, спести ми перченето си.

Двамата замълчаха. Продължиха да се гледат над масата. Достатъчно дълго, че кракът на Глокта да се разтрепери, окото му да заиграе и устата му да пресъхне като пустиня. Сладкото очакване на края. Сега ли ще е? Сега? Или сега? Или…

— Да те убия ли? — попита тихо Баяз. — И да се лиша от невероятното ти чувство за хумор?

— Значи не сега. Тогава… защо ми разкри цялата си игра?

— Защото скоро заминавам от Адуа. — Баяз се наведе напред и светлината падна върху сериозното му лице. — Защото е важно да знаеш къде е истинската власт и къде винаги ще бъде. Важно е ти, за разлика от Сълт и Маровия, да имаш ясна представа за нещата. Необходимо е… ако ще ми служиш.

— Да ти служа? По-скоро бих прекарал две години в мрака и смрадта на килия. Предпочитам да ми накълцат крака на кайма. Предпочитам да ми извадят половината зъби. Но от друга страна, след като това вече съм го правил…

— Ще поемеш задачата на Фикт. Задача, изпълнявана от десетки велики мъже преди него. Ти ще бъдеш моят представител в Съюза. Ще управляваш Камарата на лордовете, Висшия съвет и общия ни приятел краля. Ще се погрижиш да се сдобие с наследници. Ще поддържаш стабилност. Накратко, ще наблюдаваш игралната дъска, докато ме няма.

— Но останалите във Висшия съвет никога няма да…

— С оцелелите вече е говорено. До един ще ти се подчинят. Всъщност на мен.

— А как ще…

— Ще се свързвам с теб. Често. Посредством хората си в банката. Чрез чирака ми Сулфур. И по други начини. Ще разбереш какви.

— Предполагам, нямам право да откажа?

— Не и ако не си готов да ми върнеш заема от един милион марки. С лихвите.

Глокта потупа предницата на палтото си.

— Проклятие. Забравил съм си кесията в работата.

— В такъв случай, боя се, че нямаш избор. Но защо ти е да отказваш? Предлагам ти възможността да ми помогнеш да поставя началото на нова епоха. Да заровя ръце до лакти в мръсотията ти. Да бъдеш велик човек. Най-влиятелният човек. Да яхна Висшия съвет като един сакат колос. Да оставиш статуята си на Кралския булевард. Където да разплаква децата с грозотата си. Естествено, след като разчистят боклука и труповете. Да направляваш пътя на цяла нация.

— В посоката, в която ти искаш.

— Естествено. Няма нищо безплатно на този свят, знаеш го. — Магусът отново тръсна ръка и нещо тропна на игралната дъска. Претърколи се и спря пред Глокта. Пръстенът на архилектора. Колко пъти съм се навеждал да целувам този камък. Сънувал ли съм, че един ден ще го нося? Взе го и го завъртя замислено пред очите си. И така, най-после се отървах от един мрачен господар, само за да открия повода около врата ми в ръката на друг, още по-мрачен и могъщ от първия. Но какъв избор имам аз? Има ли въобще човек, който да има избор? Плъзна пръстена на пръста си. Огромният камък проблесна с виолетови огньове. От мъртвец до най-влиятелния мъж в кралството, за една вечер.

— Става ми — промърмори Глокта.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Никога не съм се съмнявал в това.