Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (5)

Време за хранене

Двамата седнаха достатъчно далеч един от друг, за да не дават вид, че са заедно. Просто двама мъже, които по стечение на обстоятелствата са наместили задници на едно и също парче дърво. Беше рано сутринта и въздухът беше направо мразовит, въпреки слънцето, което блестеше ослепително в очите на Глокта и караше все още оросената трева, шумолящите дървета и повърхността на водата на езерото в парка да блестят. Очевидно лорд Уетърлант беше ранно пиле. Същото може да се каже и за мен. Нищо не подтиква човек да остави леглото сутрин така, както една безсънна нощ, прекарана в убийствени болки.

Лордът бръкна в една хартиена кесия, извади щипка трохи и ги подхвърли в краката си. Множеството наперени патици вече се бяха събрали около него и сега се сбутаха яростно в опитите си да се доберат до трохите. Благородникът ги наблюдаваше с безизразно изражение на сбръчканото си лице.

— Не се самозаблуждавам, началник — поде монотонно той, без да вдига поглед и почти без да движи устни. — Не съм достатъчно голям за подобно съревнование, дори и при добро желание от моя страна. Но съм достатъчно голям да извлека ползи от него. Възнамерявам да взема каквото мога. Като никога, направо по същество. Не се налага да си бъбрим за времето, за това, как са децата, нито за индивидуалните качества на патици с различно оперение.

— В това няма нищо срамно.

— И аз така смятам. Имам да храня семейство, което с всяка година става все по-голямо. Горещо ви препоръчвам да се въздържате от създаване на многобройно потомство. Ха, това е повече от лесно постижимо. Също така гледам кучета. Те също искат хранене, а имат огромен апетит. — Уетърлант въздъхна дрезгаво и подхвърли на птиците още една щипка трохи.

— Колкото по-високо се изкачваш, началник, толкова повече стават зависимите от теб, скупчват се в краката ти и чакат да им подхвърлиш по нещо. Това е тъжната истина.

— Носите голяма отговорност, милорд. — Глокта направи мъчителна гримаса при поредния спазъм в крака си. Внимателно го изпъна, докато коляното прищрака. — Ако позволите да попитам, колко точно голяма е тя?

— Като изключим моя глас, разбира се, контролирам още три места в Камарата на лордовете. Семейства, свързани с моето посредством земя, приятелство, брак и дългогодишна традиция. Подобни връзки често се оказват крехки във времена като това.

— Сигурен ли сте в тези три гласа?

— Не съм глупак, началник. — Уетърлант извърна студените си очи към Глокта. — Държа кучетата си вързани със здрава верига. Сигурен съм в тях. Доколкото може да е сигурен човек в такива несигурни времена. — Подхвърли още трохи в тревата и патиците с крякане се спуснаха да кълват и блъскат с криле една друга.

— Значи четири гласа, всичко на всичко. Прилично парче от големия пай.

— Да, всичко на всичко четири гласа.

Глокта се покашля и се огледа набързо за нададени към тях уши. В другия край на алеята, едно момиче с траурна физиономия зяпаше апатично във водата. Двама размъкнати офицери от Кралската гвардия седяха на пейка от другата страна на водата и разискваха шумно кой е бил по-пиян миналата вечер. Възможно ли е апатичното девойче да слухти и донася на лорд Брок? Възможно ли е тези двама офицери да докладват лично на върховен правозащитник Маровия? Навсякъде ми се привиждат шпиони. Но в това няма лошо, шпионите са навсякъде. Понижи глас почти до шепот:

— Негово високопреосвещенство е склонен да предложи по петнайсет хиляди марки на глас.

— Разбирам. — Тежките клепачи на Уетърлант дори не потрепнаха. — Толкова малко месо едва ще стигне да нахраня кучетата си. За моята трапеза няма да остане нищо. Имайте предвид, че лорд Барезин, с хиляди заобикалки, ми предложи по осемнайсет на глас, плюс апетитен парцел, граничещ със земите ми. Гора, пълна с елени. Вие ловец ли сте, началник?

— Някога бях. — Глокта потупа сакатия си крак. — От известно време не съм.

— А, приемете съболезнованията ми. Аз винаги съм обичал този спорт. Лорд Брок също ме посети. Колко се радвам за вас двамата. Беше достатъчно мил да ми предложи по двайсет хиляди в допълнение към много изгодна партия — най-малката му дъщеря за най-големия ми син.

— Приехте ли?

— Казах му, че е прекалено рано да приема каквото и да било.

— Сигурен съм, че Негово високопреосвещенство ще съумее да ви осигури по двайсет и една хиляди, но това е абсолютно…

— Човекът на върховен правозащитник Маровия вече ми предложи по двайсет и пет.

— Харлен Мороу? — процеди Глокта през остатъка от зъбите си.

— Мисля, че така се казваше — повдигна вежди Уетърлант.

— Боя се, че за момента мога единствено да предложа същата сума. Ще информирам Негово високопреосвещенство за позицията ви. Сигурен съм, че радостта му край няма да има.

— Чакам с нетърпение следващата ни среща, началник. — Уетърлант се обърна към патиците си и им подхвърли великодушно още трохи. Боричкането им предизвика едва забележима усмивка на лицето му.

 

 

Когато Глокта с мъка докуца до обикновената къща на непретенциозната улица, на лицето му имаше почти доволно изражение. Глътка свобода от задушаващата компания на големите и великите. Няколко минутки, в които няма да се налага да лъжа, мамя или да се оглеждам за нож в гърба. Кой знае, може пък да успея да открия местенце, което все още да не вони на Харлен Мороу. Това би било ободряващо…

В момента, в който понечи да почука на вратата, тя рязко се отвори и Глокта се озова пред ухилената физиономия на мъж в униформа на Кралската гвардия. Появата му бе така неочаквана, че първоначално Глокта не го позна. Изненадата го връхлетя едва в следващия миг.

— Ха, капитан Лутар. Каква изненада. Крайно неприятна, бих казал.

Беше силно променен. Някогашното му момчешки гладко лице беше придобило известна острота, беше дори обветрено и загоряло като на човек, прекарващ доста време на открито. Някогашната надменно вирната брадичка сега бе едва ли не почтително сведена надолу. Беше си пуснал брада, явно в неуспешен опит да прикрие ужасяващия белег на устните и долната челюст. За беда, никак даже не го загрозява.

— Инквизитор Глокта… ъ…

— Началник.

— Сериозно? — Лутар примига насреща му невярващо. — Ами… в такъв случай… — Ведрата усмивка се върна на лицето му и Глокта с изненада осъзна, че капитанът разтърсва енергично ръката му. — Приемете моите поздравления. С удоволствие бих останал да си поговорим, но дългът ме зове. Доста време ме нямаше. В Севера и така нататък.

— Разбира се. — Глокта го проследи с поглед, докато се отдалечаваше с бодра стъпка по улицата. Завивайки зад ъгъла, погледна крадешком през рамо. Остава въпросът, какво търси тук капитан Лутар? Глокта провлачи крак през открехнатата врата и я затвори зад гърба си. От друга страна, млад мъж излиза от къщата на млада жена рано сутрин. Подобна загадка едва ли изисква уменията на инквизитор. Нима аз самият не съм излизал в ранно утро от множество подобни къщи? Преструвайки се, че внимавам да не ме види някой, а всъщност надявайки се да стане точно обратното? Пристъпи прага на всекидневната. А всъщност онова не беше ли друг човек?

Арди Уест стоеше с гръб към него и той чу бълбукането на вино в гърлото на гарафа.

— Забрави ли нещо? — попита тя през рамо. Гласът й прозвуча бодро и игриво. Рядко долавям толкова радост в тона на жена в мое присъствие. Ужасът, отвращението и нотката на съжаление са някак по-традиционни. Дочу изтракването на стъкло, докато тя прибираше обратно гарафата. — Или реши, че не можеш да си тръгнеш без още едно… — Докато се обръщаше, устните й бяха разтеглени в онази леко повдигната в единия си край усмивка, но при вида на човека на вратата тя моментално се стопи.

Глокта изсумтя.

— Не се безпокой, у всички предизвиквам подобна реакция. Дори у себе си, сутрин, когато застана пред огледалото. Ако въобще успея да се изправя достатъчно, че да се погледна в проклетото стъкло.

— Не е това, знаеш го. Просто не очаквах да видя теб.

— Явно и двамата сме получили своята доза изненада за деня. Никога няма да познаеш с кого се сблъсках пред вратата.

Тя застина за момент, после отметна глава и отпи от чашата.

— Няма ли да ми подскажеш малко?

— Така да бъде. — Глокта примижа, докато се наместваше на стола и изпъваше напред болния си крак. — Млад офицер от Кралската гвардия, с бляскаво бъдеще пред себе си. Нищо не пречи да се надяваме на обратното, разбира се.

Арди го изгледа навъсено над ръба на чашата.

— Има толкова много офицери от Кралската гвардия, почти не ги различавам един от друг.

— Сериозно? Този спечели Турнира миналата година.

— Дори не помня кои бяха на финала. Всяка година е едно и също, не мислиш ли?

— Права си. След моето участие Турнирът определено тръгна надолу. Но все си мисля, че помниш въпросния офицер. Изглежда, е бил ударен здраво в лицето след последната ни среща. Бих казал, доста здраво. За съжаление не толкова, колкото на мен лично бе ми се искало.

— Ядосан си ми — каза Арди, но в гласа й нямаше и капка притеснение.

— Бих казал, че по-скоро съм разочарован. Кой би очаквал? Смятах те за малко по-умна.

— Умът не е гаранция за разумно поведение. Баща ми го повтаряше непрекъснато. — Тя пресуши чашата си с отработено движение на главата. — Не се безпокой. Мога сама да се грижа за себе си.

— Не. Пределно ясно е, че не можеш. Осъзнаваш ли какво ще стане, ако това се разчуе? Ще бъдеш отритната от всички.

— Не виждам разлика — изгледа го подигравателно Арди. — Ще се изненадаш, но в последно време нещо не ме канят в двореца. Не минавам и за черна овца даже. Никой дори не говори с мен. Никой освен мен, но разбира се, аз не спадам към предпочитаните за компания на млади дами. На никой не му дреме какво правя аз. И да разберат, няма да е нещо повече от това, което и бездруго очакват от повлекана като мен. Проклети селяци, същински животни. Между другото, не ми ли каза преди време, че с кого се чукам си е моя работа?

— Също така ти казах, че колкото по-малко чукане, толкова по-добре.

— Предполагам си казвал същото на всичките си завоевания, а?

Глокта направи гримаса. Не съвсем. Ласкаех, умолявах, заплашвах и принуждавах. Красотата ти ме рани жестоко, прониза ме право в сърцето! Опустошен съм, без теб ще умра! Смили се над мен! Не ме ли обичаш? Бях готов на всичко, а когато получех своето, захвърлях я и си продължавах по пътя към следващата, без дори да погледна назад.

— Ха! — присмя се Арди, сякаш отгатна мислите му. — Санд дан Глокта поучава младите на тема преимуществата на целомъдрието? Стига бе! Колко ли жени си съсипал, преди гуркулите да съсипят теб? Беше пословично известен!

Едно мускулче на тила му затрепери и той завъртя рамо, докато не намери положението, в което се отпусна. Има право. Може би един спокоен разговор с въпросния господин ще свърши по-добра работа. Един спокоен разговор с мен или една неспокойна нощ с практик Фрост.

— Твоето легло си е твоя работа, както казват в Стирия. Но все пак, как така храбрият капитан Лутар е сред цивилните? Няма ли за него северняци, които да громи? Кой ще спасява Англанд, докато той е тук?

— Той не е бил в Англанд.

— Нима? Татко му е намерил някое закътано местенце, а?

— Бил е в Старата империя или нещо подобно. През морето, на запад, далеч от тук. — Арди въздъхна, сякаш се бе наслушала на истории за това място и сега темата я отегчаваше до смърт.

— Старата империя ли? Че какви ги е търсил там?

— Защо не попиташ него? На някаква експедиция бил. Говори много за един северняк. Деветопръстия или нещо такова.

— Деветопръстия ли? — Глокта рязко извърна глава.

— Ъхъ. И някакъв плешив дъртак.

Всички мускули по лицето на Глокта потръпнаха едновременно.

— Баяз.

Арди сви рамене и отпи от виното. В движенията й вече се забелязваше известна доза пиянска непохватност. Баяз. Само това ни липсва с наближаващите избори, дъртият лъжец, който си вре плешивото теме навсякъде.

— Той тук ли е, в момента в града ли е?

— Аз откъде да знам — раздразнено отвърна Арди. — На мен никой нищо не ми казва.