Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (44)

Второто пришествие

Стиснал здраво далекогледа си в ръка, лорд-маршал Уест стоеше в сянката на изоставения хамбар на възвишението над плодородната равнина на Мидърланд. На места мъглата още не се беше разнесла. Пред него се простираха полята — одеяло от съшити зелени, кафяви и жълти кръпки, тук-там по някое дърво и дълги оголели живи плетове. А в далечината — сивата линия на външната стена на Адуа със стърчащи от нея кули. Зад нея, като размазано светлосиво петно, се издигаха сградите на града. И над всичко това, горд и непоколебим, се извисяваше призрачният силует на Кулата на Създателя. Като цяло — доста неприветливо посрещане.

Нямаше вятър и мразовитият въздух беше неестествено неподвижен. Сякаш не беше война, двете неприятелски армии не напредваха една към друга и нямаше предвидени за днес кръвопролитни битки. Уест за пореден път обходи равнината с далекогледа си, но от гуркулите нямаше следа. Стори му се, че мярна нещо подобно на миниатюрна палисада, може би очертанията на стърчащи копия, но от това разстояние и при тази светлина нямаше как да е напълно сигурен.

— Със сигурност ни очакват. Няма друг начин.

— Може пък да спят до късно — каза Яленхорм с присъщия си оптимизъм.

— Какво значение дали ни чакат, или не? — попита директно Пайк.

— Почти никакво — призна Уест. Заповедта на крал Джизал беше пределно ясна. Адуа гъмжи от гуркули и защитата е на път да рухне. Няма време за стратегически маневри, за предпазливи заходи, за търсене на слабото място на врага. По ирония на съдбата, при тези обстоятелства принц Ладисла щеше да е толкова удачен командир, колкото всеки друг. Като никога, обстановката налагаше единствено дръзка атака, последвана от смърт или слава. Единственото, подвластно на Уест решение, беше точният момент за атаката.

Бринт спря рязко коня си и копитата му вдигнаха облак прах в студения въздух. Скочи от седлото и стегнато отдаде чест.

— Кавалерията на генерал Крой е на позицията си на десния ни фланг, лорд-маршале, готови са за атака по ваша заповед.

— Благодаря, капитане. Пехотата му?

— Наполовина разгънати. Някои от ротите са все още разтеглени назад по пътищата.

— Все още?

— Голяма кал, господине.

— Хм. — Армиите винаги оставяха след себе си кал, както плужекът — лигава следа по тревата. — Ами Паулдър?

— В подобно положение, доколкото ми е известно. Няма ли вести от него?

— Тази сутрин генерал Паулдър не е много общителен — поклати глава Яленхорм.

Уест се загледа в тънката сива извивка на града отвъд полетата.

— Скоро. — Прехапа устни, вече достатъчно разранени от постоянните тревоги. — Много скоро. Не трябва да се втурваме така, неподготвени. Още малко от пехотата да пристигне…

— Господине — Бринт гледаше, смръщил вежди, на юг. — Не е ли това… — Уест проследи посоката, в която сочеше. На левия фланг, където се събираше дивизията на Паулдър, кавалерията напредваше в стегнат ред.

Уест зяпна от учудване, докато ездачите набираха скорост.

— Какво ста…

Двата кавалерийски полка преминаха в галоп. Хилядите тежко въоръжени мъже препуснаха през равните полета, прелитаха покрай пръснатите къщички и дървета и оставяха след себе си прашна следа във въздуха. Уест вече чуваше шума от копитата на конете като гръмотевица в далечината, почти усещаше земята да вибрира под краката му. Слънцето освети вдигнатите саби и тежки копия, проблесна в щитове и брони. Знамената плющяха на вятъра. Величествена гледка — истинско представление на армейско великолепие. Сцена от приказка за силен герой, взета от книга, в която всяка втора дума е „доблест“ или „справедливост“.

— Мамка му — изръмжа Уест и изскърца със зъби. Познатото пулсиране в главата моментално го навести. През целия път в Севера и обратно, генерал Паулдър го бяха сърбели ръцете да поведе точно такава славна кавалерийска атака. Но там лошият терен, лошото време или неблагоприятните обстоятелства не позволяваха нищо такова. Сега обаче, при идеални условия, явно не бе устоял на изкушението.

— Проклетият Паулдър — поклати бавно глава Яленхорм.

Уест изръмжа от безсилие, замахна с далекогледа, готов да го запокити нанякъде. Удържа се в последния момент, издиша тежко и ядно сгъна тръбата. Днес не можеше да си позволи подобни изблици.

— Е, това е положението. Заповядайте атака по целия фронт!

— Свирете атака! — изрева Пайк. — Атака!

Тръбата изсвири пронизително, раздра студеното утро и допълнително утежни главоболието на Уест. Той заби кален ботуш в едното стреме и с неохота се качи отново на коня. Цялото тяло го болеше от нощната езда.

— Предполагам, сега трябва да последваме генерал Паулдър към слава и чест. На почтително разстояние, естествено. Някой все пак трябва да командва това фиаско. — Във въздуха се понесе отговорът на тръбите по цялата дължина на строя и кавалерията на Крой потегли напред.

— Майор Яленхорм, изпратете пехотата напред в момента, в който пристигне. — Уест раздвижи безмълвно устни. — Ако се наложи, рота по рота.

— Разбрано, лорд-маршале. — Едрият майор вече извръщаше коня си, за да разпрати заповедта.

— Война — промърмори Уест. — Доблестно занимание.

— Моля, господине? — попита Пайк.

— Нищо.

 

 

Джизал изкачи последните стъпала по две наведнъж. Горст и дузината рицари от дворцовата охрана дрънчаха с брони по петите му, залепени за него като сенки. Мина почти тичешком покрай стража на вратата и изскочи под ярката утринна светлина на върха на Кулата на веригите, високо над осакатения град.

Заобиколен от шумната група на офицерите от щаба си, лорд-маршал Варуз вече стоеше пред парапета и гледаше смръщено над града. Стоеше мирно, с кръстосани на изпънатия гръб ръце, точно както правеше навремето по време на тренировките по фехтовка. Само дето тогава Джизал не беше забелязал ръцете му да треперят. Сега направо се тресяха. До него стоеше върховен правозащитник Маровия, с развяна от вятъра черна роба.

— Какви са новините? — попита направо Джизал.

Езикът на лорд-маршала пробяга нервно по устните му.

— Гуркулите атакуваха преди зазоряване. Защитниците на стената на Арнолт бяха изтикани. Малко след това успяха да стоварят войска при доковете. Огромна войска. Водим отчаяни сражения в тила им, но… ами…

Всъщност нямаше нужда да казва повече. Когато Джизал пристъпи до парапета и гледката на опустошения Адуа се разкри пред очите му, сам видя нахлуващите по Централната улица гуркули. Миниатюрните символи на имперските легиони подскачаха над главите на огромното човешко множество като лъскави парченца, понесени от приливна вълна. Почувства се като човек, който забелязва мравка на килима и в следващия момент постепенно започва да осъзнава, че става дума не за една, а за хиляди мравки, които пъплят из цялата му всекидневна. Видя гуркулите и на други места, после навсякъде из града. Цялата централна част на Адуа гъмжеше от тях.

— Водим сражения в тила… със смесен успех — довърши неуверено мисълта си Варуз.

В това време между сградите пред северната порта на Агрионт изскочиха група войници, притичаха през павирания площад и се насочиха към моста, който водеше до портите.

— Гуркули — викна някой.

— Не — промърмори Варуз. — Тези са от нашите. — Хора, които се опитваха да избягат от касапницата, която безсъмнено в момента течеше навсякъде из руините. Джизал се беше изправял лице в лице със смъртта достатъчно много пъти, за да знае как се чувстваха.

— Приберете тези хора — каза с разтреперан глас.

— Боя се, че… портите са затворени, Ваше Величество.

— Тогава ги отворете!

Замъглените очи на Варуз се плъзнаха към Маровия.

— Това няма да е… мъдро решение.

Около една дузина от войниците бяха стигнали вече до моста, викаха и размахваха ръце. Думите им бяха неразличими от това разстояние, но отчаянието и ужасът в гласа им бяха повече от очевидни.

— Трябва да направим нещо. — Ръцете на Джизал сграбчиха ръба на парапета. — Длъжни сме да направим нещо! Сигурно има други навън, много други!

— Ваше Величество… — покашля се Варуз.

— Не! Оседлайте коня ми! Съберете рицарите от дворцовата стража. Отказвам да…

Върховен правозащитник Маровия беше пристъпил до вратата към стълбите и стоеше пред нея, блокирайки пътя на Джизал. Гледаше го спокойно, натъжено, право в очите.

— Ако сега отворите портите, ще изложите на риск всички в Агрионт. Хиляди граждани, които очакват закрила от вас. Тук, поне за момента, те са в безопасност. Трябва да мислите за тях сега. — Очите му бавно се извърнаха към улиците под кулата. Различни очи — едното синьо, другото зелено. — Жертвите са оправдани в името на всеобщото благо.

— Всеобщото благо. — Джизал се обърна и погледна защитниците на стената на Агрионт. Смели мъже, готови да се бият до смърт за краля и страната си, колкото и те да не заслужаваха саможертвата им. Представи си цивилните граждани как бягат панически по тесните улици. Мъже, жени, деца, млади и стари, прогонени от разрушените им домове. Хора, на които той обеща, че ще бъдат в безопасност. Очите му прескочиха на масивните бели сгради около зеления парк, към Площада на маршалите, към дългия Кралски булевард с множеството му статуи. Знаеше, че са пълни с беззащитни, изпаднали в беда хора. Нещастниците, извадили лошия късмет да зависят от страхливия измамник Джизал дан Лутар.

Гърлото му се стегна от безсилие, но знаеше, че старият бюрократ беше прав. Нищо не можеше да направи за хората на моста. Беше извадил невероятен късмет, че оцеля след последната си безразсъдна атака и сега беше много късно за нови подобни геройства.

Извън стените на Агрионт, гуркулите вече се изсипваха на площада пред портата. Няколко приклекнаха на коляно, опънаха лъкове и изстреляха облак стрели към моста. Някои от миниатюрните фигурки пред портата паднаха на земята, други — в рова. Приглушените им от разстоянието викове се издигнаха до Кулата на веригите.

Защитниците на стената отвърнаха със залп от арбалетите и засипаха гуркулите на площада с къси стрели. Някои от тях паднаха на място, останалите, уплашени, отстъпиха и се изпокриха в сградите, заобикалящи площада. Един от мъжете на моста скочи в рова, заплува във водата, но след третия замах потъна и не се показа повече на повърхността. Неколцината на моста пълзяха безпомощно, вдигнали отчаяно оръжия. Мисълта, че това беше за всеобщото благо, не беше от голяма утеха за тях, помисли си Джизал. Стисна очи и отмести поглед.

— Вижте! На изток!

Варуз и няколко от офицерите му бяха отишли до парапета от другата страна на терасата и се взираха в далечината, зад Кулата на Създателя. Джизал тръгна към тях и засенчи с ръка очи. Отвъд високата стена на Агрионт, отвъд блестящите води на реката и широката извивка на града забеляза, или му се стори, че забелязва, едва доловимо движение. Една тънка, дълга дъга пълзеше бавно към Адуа.

Един от офицерите насочи натам далекоглед.

— Кавалерия! Съюзническа кавалерия!

— Сигурен ли си?

— Армията!

— Закъсняха за тържеството — промърмори Варуз, — но са все така добре дошли.

— Ура за лорд-маршал Уест!

— Спасени сме!

Но Джизал не беше в настроение да скача от радост. Разбира се, надеждата е хубаво нещо, а и от доста време е истинска рядкост в града, но беше твърде рано за празнуване. Върна се обратно от другата страна на терасата и се загледа надолу.

На площада пред стената на Агрионт се струпваха все повече гуркули и очевидно идваха подготвени. Докараха няколко дървени конструкции на колела — наклонени назад паравани, зад които спокойно можеха да се скрият двайсетина войници. Първите, вече набучени със стрели от стената, тръгнаха към моста. Полетяха още стрели. Падналите ранени запълзяха обратно към редиците си. Една от сградите на площада вече гореше и огнените езици на пожара облизваха лакомо стрехите на покрива.

— Армията! — извика радостно някой от задния парапет. — Маршал Уест!

— Да. — Маровия погледна смръщено бъркотията на площада. Звукът от битката се усилваше непрестанно и вече беше почти неистов. — Да се надяваме, че не идва прекалено късно.

 

 

Шумът на предстояща битка, носеше се леко по хладния въздух. Тропот, подрънкване, викове. Логън огледа хората около себе си — тичащи крака, учестено дишане, дрънчене на ризници, тропане на щитове, претръпнали лица и наточени оръжия.

Отново беше част от всичко това, но нищо в него не го радваше.

Тъжната истина беше, че сред Феро, Джизал, Баяз и Кай се беше радвал на повече топлота и доверие, отколкото сред своите. Трудни за общуване копелета бяха, вярно, всеки посвоему. Логън дори не можеше да каже, че ги разбираше напълно, нито, че ги харесваше много. Но докато беше с тях, харесваше повече себе си. Там, в пустошта на западната равнина, той беше човек, на когото можеш да се довериш, точно какъвто беше навремето баща му. Човек, чието кърваво минало не наднича постоянно зад рамото му. Там нямаше значение дали неговото име е по-черно от ада. Нямаше нужда непрекъснато да се озърта и да си пази гърба. Беше човек с надежди за нещо по-добро.

Мисълта, че можеше отново да види тези хора, да бъде отново онзи човек, му даваше криле, караше го да тича с всички сили към стената на Адуа. Струваше му се, че този път дори може да остави Кървавия девет извън градските стени.

Но останалите северняци не споделяха ентусиазма му. Това тяхното беше по-скоро разходка, отколкото щурм. Когато стигнаха до малка горичка, съвсем забавиха крачка и влязоха сред дърветата с почти небрежна походка. От клоните се вдигнаха няколко птици, а мъжете спряха. Никой не каза и дума. Едно от момчетата дори седна на земята, облегна се на едно дърво, извади манерка и отпи.

— Мътните го взели — вторачи се в него Логън. — Не мисля, че някога съм виждал по-жалко подобие на нападение. Да не сте си оставили куража в Севера?

Разнесе се мърморене, размениха се погледи. Напъхал език зад долната си устна, Червената шапка го погледна изкъсо.

— Може и да сме — каза. — Не ме разбирай погрешно, главатар, или кралско величество, или каквото и да е сега. — Склони глава, за да покаже, че не ставаше въпрос за неуважение. — Бил съм се достатъчно дълго и здраво, висял ми е животът на косъм и така нататък. Обаче, така де мисълта ми е, сега защо да се бия? И мисълта на всички ни, мисля, е такава. Това тук не е наша работа, нали така? Не е наша битка това тука.

Кучето поклати глава.

— Тия от Съюза ще ни помислят за страхливци.

— Кой го е грижа какво мислят те? — каза някой.

Червената шапка пристъпи към Логън.

— Виж сега, главатар, хич не ме е еня дали някой тъпак, дето дори не познавам, ще ме мисли за страхливец. Достатъчно кръв съм пролял. Всичките сме.

— Хъ — изсумтя Логън. — Значи гласуваш да останем тук, така ли?

Червената шапка сви рамене.

— Ами предполагам… — Той изкряска, когато челото на Логън се вряза в лицето му и смаза носа му на пихтия. Падна тежко по гръб, с омазано в кръв лице.

Логън се обърна бавно и килна глава на една страна, както правеше едно време. Направи физиономията на Кървавия девет — студен, мъртъв поглед, безразличен към всичко и всеки. Удаде му се с лекота. Почувства се толкова удобно с него, като с чифт стари, носени дълги години ботуши. Ръката му се спусна на хладната дръжка на меча на Създателя и хората се отдръпнаха, запристъпяха нервно настрани, зашепнаха.

— Някой друг от вас, шибаняци, да иска да гласува?

Седналият до дървото изпусна манерката и моментално скочи на крака. Логън се вторачи в най-близко стоящите, един по един, но никой не удържа погледа му, наведоха очи към земята, извърнаха ги към дърветата, навсякъде другаде, но не и към неговите. Докато не погледна Тръпката. Дългокосото копеле се вторачи право в очите му.

— Ами ти? — Логън присви заплашително очи.

— О, не — поклати глава Тръпката и дългата му коса се люшна пред лицето. — Не сега.

— Хубаво. Когато си готов тогава. И вие, кой когато е готов. Но дотогава, ще ви изстискам за малко работа. Оръжия — изръмжа Логън.

Мечовете, секирите, копията и щитовете за нула време бяха насочени напред и готови за работа. Настана разбъркване, изведнъж всеки искаше да е най-отпред. Червената шапка се надигна с изкривено от болка лице от земята. Логън го изгледа отгоре.

— Ако си мислиш, че си го отнесъл прекалено здраво, замисли се върху това. За такова нещо навремето нямаше да си държиш физиономията, а щеше да си събираш червата.

— Ъхъ — изсумтя той, докато бършеше кръв от устата си. — Както кажеш, главатар. — Логън го изпрати с поглед обратно при хората му, все още плюещ кръв. Едно се знае за Логън Деветопръстия, има невероятен талант да превръща приятелите във врагове.

— Трябваше ли? — попита Кучето.

Логън повдигна рамене. Не го беше искал, но нали сега е водач. Това никога досега не беше свършвало добре, но ето на̀, пак беше постарому. А един водач не може да остави хората да оспорват думата му. В никакъв случай. Първо започват да оспорват, а после вадят ножовете.

— Не видях друг начин. Пък и навремето така ставаха нещата, нали?

— Надявах се да са се променили.

— Времената никога не се променят. Трябва да си реалист, Куче.

— Ъхъ. Жалко обаче.

Жалко за много други неща. Логън отдавна се беше отказал да слага света в ред. Извади меча от ножницата.

— Тръгваме! И тоя път да личи, че ни пука!

Хукна напред и чу как момчетата го последваха. Излязоха отново на открито и стената на Адуа изникна отпред — отвесна сива скала върху затревен земен насип, прободена от множество кръгли кули. Наоколо се въргаляха доста трупове. Достатъчно, че да предизвикат тръпки по гърбовете и на най-закоравелите воини. Предимно гуркулски трупове, ако се съдеше по цвета на кожата им, проснати насред море от изпотрошено оборудване. И вещите, и телата бяха смазани по земята, изпотъпкани от конски копита.

— Дръж редицата! — извика Логън и затича между тях. — Дръж! — Забеляза нещо отпред — ограда от заострени колове, на един от които висеше конски труп. Зад коловете имаше хора, имаше движение. Хора с лъкове.

— Прикрий се! — Няколко стрели профучаха покрай него. Една изтрака в щита на Тръпката, други се забиха в земята около Логън. Един от хората му, само на крачка от него, отнесе една в гърдите и се изтърколи назад.

Логън тичаше. Стената заподскача пред очите му, приближаваше, но доста по-бавно, отколкото му се искаше. Между два от коловете стоеше човек — мургаво лице, лъскав метален нагръдник и червен пискюл на островърхия шлем. Крещеше на тълпата войници зад гърба си и размахваше меч с извито острие. Гуркулски главатар може би. Мишени като мишена, реши Логън. Ботушите му зацапаха в гъстата кал. Още няколко стрели профучаха покрай него, но бяха набързо изстреляни и зле насочени. Очите на гуркулския главатар се ококориха. Отстъпи уплашено назад и замахна с меча.

Логън отскочи вляво и извитото острие се заби в земята в краката му. Изръмжа и замахна настрани с меча на Създателя. Тежкото острие издрънча тежко в нагръдника на гуркула и го вдлъбна дълбоко. Онзи изпищя и направи няколко залитащи крачки назад, преви се, не можеше да си поеме въздух. Ръката му изпусна меча в момента, в който този на Логън се стовари върху шлема му и го просна в калта.

Логън погледна останалите войници, но те не бяха помръднали от местата си. Бяха жалка картина, опърпана, мургава версия на най-нескопосаните пешаци в Севера, току-що събрани от полето. Нищо общо с коравите копелета от разказите на Феро. Те се скупчиха един до друг, с щръкнали във всички посоки копия. Някои от тях имаха и лъкове, можеха във всеки момент да го надупчат от горе до долу със стрели, но не го направиха. И въпреки това, ако сега се втурнеше към тях, това можеше да се окаже точно каквото трябва, за да ги извади от унеса им. Навремето Логън беше отнасял някоя и друга стрела и сега не гореше от нетърпение да си припомня усещането.

Затова, вместо да им налети, се изправи в цял ръст и изрева колкото глас имаше. Боен вик като онзи, който нададе, докато връхлиташе надолу по хълма срещу Карлеон преди толкова много години, когато и пръстите, и надеждите му бяха още непокътнати. Забеляза с периферното си зрение Кучето да застава до него, да вдига високо меча си, после го чу как крещи с пълно гърло. След него се присъедини Тръпката, изрева като бик и удари секирата в щита си. После се появиха Червената шапка, с окървавено лице, Мрачния, всички, крещяха колкото им глас държи.

Стояха в дълга редица, размахваха оръжия, блъскаха ги в щитовете, викаха, крещяха, вдигаха толкова шум, че все едно адът се беше отворил и дяволите пееха приветствения си химн. Мургавите войници ги зяпаха, трепереха с облещени от ужас очи и увиснали усти. Логън реши, че никога досега не бяха виждали такова нещо.

Един от тях изпусна копието си. Неволно може би. Просто беше сащисан от шума и гледката на тези побъркани чорлави копелдаци, достатъчно, че пръстите да изпуснат оръжието. И то падна, без значение нарочно или неволно изпуснато, и с това всичко свърши — всички до един хвърлиха оръжия. Колкото бързо успяха. Вече изглеждаше глупаво да продължат да крещят насреща им и момчетата един по един млъкнаха. Двете групи замлъкнаха, останаха вперили очи една в друга над тясната ивица кал, набучена с разкривени колове и осеяна с трупове.

— Странна битка беше това — промърмори Тръпката.

— Сега какво ги правим тези? — наведе се към Логън Кучето. — Не можем да седим тук да ги бавим като малки деца.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън прехапа устни, завъртя дръжката на меча в ръка, докато обмисляше някакво мъдро решение. Нищо не измисли.

— Май най-добре да ги пуснем да си вървят. — Кимна им енергично с глава да тръгват на север. Никой не помръдна, затова опита отново, като този път посочи с меча. Онези примижаха боязливо с очи и си зашепнаха нещо, един дори преплете крака и падна в калта. — Абе просто се пръждосвайте натам — каза Логън — и всичко е наред. Пръждосвайте… се… натам! — посочи отново с меча.

Един явно схвана, защото пристъпи боязливо накъдето му сочеше Логън. Когато видя, че никой не тръгна да го убива, хукна презглава. Малко след това останалите го последваха. Кучето изгледа последния бягащ гуркул и вдигна рамене.

— Е, на добър час, викам аз.

— Да — промърмори Логън, — на добър час. — После, достатъчно тихо, че никой да не чуе, добави: — Още съм жив, още съм жив, още съм жив…

 

 

Глокта куцаше в тъмнината и зловонието на тесния канал. Езикът му пареше по дупките във венците, вече едва се държеше на крака, лицето му беше постоянно изкривено в болезнена гримаса от непрекъснатите спазми в крака. Но най-вече всячески се стараеше да не диша през носа. След завръщането ми от Гуркул, докато по цял ден лежах в леглото, си мислех, че по-ниско не мога да падна. Докато отговарях за бруталните изтезания в смрадливия затвор в Англанд — си мислех същото. Когато организирах заколението на един нищо и никакъв чиновник в онази скотобойна, реших, че съм достигнал дъното. Колко далеч от истината съм бил.

Единичната колона на наемниците на Коска, с Глокта някъде в средата, изпълваше тунела с ехото от ругатни, мрънкане и шляпане на подметки. Светлината от газените им фенери хвърляше люшкащи се сенки по мокрия камък на стените. От тавана капеше воняща черна вода, стичаше се на струйки по зеленясалия камък, клокочеше от лигавите улеи на стените и се включваше в препускащия вонящ поток във вадата от едната страна на канала. Арди вървеше след него, стиснала под мишница сандъчето с инструменти. Беше се отказала да държи повече края на роклята си повдигнат и сега той се беше напоил стабилно с черната тиня от пода. Тя погледна към Глокта с паднали през лицето мокри кичури коса и направи вял опит да се усмихне.

— Наистина знаеш къде да заведеш едно момиче, само на най-изисканите места.

— Абсолютно. Усетът ми към романтични местенца напълно обяснява нарастващата ми популярност сред нежния пол. — По лицето му премина поредният болезнен гърч. — Въпреки че съм сакат изрод. Накъде вървим?

Вързан с въже за един от наемниците, брат Лонгфут куцаше начело на колоната.

— Север! В най-общи линии, насочили сме се на север. Движим се успоредно с Централната улица.

— Хъ. — На по-малко от десет крачки над главите ни се намират някои от най-престижните адреси в града. Блестящи палати и река от лайна, повечето хора не биха повярвали колко близо могат да бъдат. Но всичко красиво има тъмна страна и за да се смеят някои под слънцето, други трябва да живеем тук долу. Напушилият го смях внезапно премина в панически писък, когато останалото му без пръсти стъпало се хлъзна силно по покритата с лепкава тиня пътека. Размаха свободната си ръка в опит да се хване за нещо, другата изпусна бастуна и той изтрака върху лигавите камъни. Арди успя да го хване за ръката, преди да падне, и го издърпа нагоре. Не можа да потисне пискливото скимтене и то излезе свободно през дупките на липсващите му зъби.

— Не ти е никак приятно тук, а?

— Имал съм и по-добри дни. — Главата му се прасна в стената, когато Арди се наведе да вдигне изпуснатия бастун. — Да ме предадат и двамата — установи, че промърморва на глас Глокта. — Това боли. Дори човек като мен. Един, очаквах. Един, щях да преживея. Но двамата? Защо?

— Защото си безмилостен, коварен, злобен, сакат, вайкащ се злодей. — Глокта я изгледа намръщено и тя сви рамене: — Нали питаш. — Тръгнаха отново през смърдящия канал.

— Това беше реторичен въпрос.

— Реторичен въпрос? В канала?

— Стой! Там, горе! — Коска вдигна ръка и начумерената колона спря на място. Отгоре се разнесе шум, първоначално тих, после все по-силен — ритмичното трамбоване на крака, изглежда, идваше отвсякъде. Коска се залепи за лигавата стена и дългото перо на шапката му се накисна в слузта. От решетката на тавана върху лицето му паднаха ивици дневна светлина. Долетяха гласове. И говорят на кантикски. Наемникът се ухили и посочи нагоре.

— Старите ни приятели, гуркулите. Не се отказват лесно копелетата, а?

— Напредват бързо — изръмжа задъхано Глокта.

— Предполагам, че вече няма сражения по улиците. Всички са се оттеглили в Агрионт или са свалили оръжие.

Да се предадеш на гуркулите. Присвил очи, изпъна болния крак. Много лоша идея, към която човек рядко прибягва втори път.

— Да побързаме тогава. Тръгвай, брат Лонгфут!

— Малко остава! — каза навигаторът и закуца напред. — Водел съм ви в правилната посока, о, да, противното не би ми било присъщо, не и на мен! Близо сме до защитния ров, много близо. Ако има път до вътрешността на цитаделата, аз ще го открия, можете да разчитате на това. Ще ви вкарам зад стените за нула вре…

— Затваряй си устата и води — изръмжа Глокта.

 

 

Един от работниците изтръска последните стърготини от бъчвата, друг разстели с гребло купчината фин дървесен прахоляк и с това всичко беше готово. Целият Площад на маршалите, от високите бели стени на Военния щаб, отдясно на Феро, до позлатените порти на Камарата на лордовете, беше плътно застлан с дървесни стърготини. Сякаш изведнъж беше навалял сняг и от целия град беше покрил с меката си пелена само гладката каменна настилка на този площад, скривайки напълно и тъмен камък, и блестящ метал.

— Добре — кимна със задоволство Баяз. — Много добре!

— Има ли друго, милорд? — попита старшият на изплашените работници.

— Не се сещам, освен ако не искате да останете да гледате унищожението на непобедимите Сто думи?

Човекът размени объркани погледи със съседа си.

— Не. Не, мисля ние просто да… нали разбирате… — Групата заотстъпва назад, отнасяйки със себе си празните бъчви, и не след дълго изчезнаха между белите сгради на площада. Феро и Баяз останаха сами насред широкото, покрито със стърготини пространство.

Само те двамата, кутията, изработена от Създателя, и нещото, скрито в нея.

— И така. Капанът е заложен. Сега остава само да чакаме плячката да падне в него. — Баяз опита една от многозначителните си усмивки, но Феро не се лъжеше лесно. Тя видя нервното кършене на старческите му пръсти, забеляза колко силно бяха стегнати мускулите на челюстите му. Не беше сигурен дали планът му ще проработи. При всичката му мъдрост, проницателност и лукавост, не беше сигурен. Това нещо в кутията, това студено и тежко нещо, което Феро така копнееше да докосне отново, му беше напълно непознато. Единствения път, когато беше използвано, беше далеч оттук, в пустите земи на Старата империя. В необятните руини на Олкъс.

Феро се намръщи и разхлаби сабята в ножницата.

— Ако дойдат, това няма да те спаси.

— Един нож в повече никога не е излишен — отвърна му сърдито тя. — Откъде въобще знаеш, че ще дойдат насам?

— Какво друго им остава? Те трябва да дойдат там, където съм аз. Затова са били създадени. — Баяз пое на пресекулки въздух през носа и издиша дълбоко. — А аз съм тук.