Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (38)

Надежда и упование

Глокта се тресеше от смях. Пресипналото хъхрене на гърдите му клокочеше през дупките между зъбите, твърдият стол скърцаше под кльощавия му задник. Давичкането и хлипането му отекваха в мрачната всекидневна. Донякъде смехът му звучеше точно като плач. И може би в малка степен е точно това.

Всяко разтърсване на усуканите му рамене забиваше пирони в скования му врат. Всяко надигане на гърдите му изпращаше огнени кълба от болка, чак до върха на пръстите на краката, или поне до онези, които бяха благоволили да му оставят гуркулите. Смееше се, умираше от болка, но тя само го караше да се смее още повече. Ама че ирония! Кискам се от безнадеждност. Хиля се от отчаяние.

От устата му излязоха мехури слюнка и той изскимтя продължително. Като предсмъртно хъркане, но без всичкото достойнство на смъртта. Преглътна и изтри насълзените си очи. От години не съм се смял така. Със сигурност, отпреди гуркулските мъчители да си свършат работата. Но въпреки това не ми е никакъв проблем да спра. В края на краищата нищо вече не е така забавно като преди, нали? Вдигна писмото и го прочете отново.

Началник Глокта,

Моите началници от банкова къща „Валинт и Балк“ са искрено разочаровани от напредъка ви. Мина доста време от срещата ни, на която лично ви помолих да ни информирате за плановете и намеренията на архилектор Сълт. В частност за причината зад живия му интерес към Университета. Оттогава не сме получили никакви сведения от вас.

Възможно е да сте останали с впечатлението, че неочакваната поява на гуркулите пред стените на града променя очакванията на началниците ми към вас.

Това съвсем не е така. По никакъв начин, независимо от обстоятелствата.

Очакваме да получим сведенията ви до края на седмицата, в противен случай Негово високопреосвещенство ще бъде информиран за измяната ви.

Не мисля, че е нужно да ви напомням да унищожите това писмо след като го прочетете.

Мотис

С провиснала беззъба уста, Глокта се вгледа в листа хартия на светлината на единствената свещ на масата. За това ли прекарах месеци в агония в тъмнина под императорския дворец? За това ли изтезавах наред и затрих безмилостно Текстилната гилдия? За това ли оставих кървава диря в Дагоска? За да прекарам последните си дни в унижение, хванат в капана на сърдит бюрократ и банка, пълна с коварни мошеници? При цялото ми влачене по корем, лъгане, долни сделки и болка. Всичките трупове, които оставих след себе си… за това?

Тялото му се разтърси от нов прилив на смях, изкриви се още повече и гърбът му заблъска в облегалката на стола. О, нямат равни, Негово високопреосвещенство и проклетите банкери! Дори докато градът около тях гори, игричките им не спират нито за секунда. Игрички, които ще костват живота на горкия сакат началник Глокта, който просто се опитваше да си върши работата както трябва. Смехът при последната мисъл така го разтресе, че от носа му избиха сополи.

Ще е много жалко да изгоря такова невероятно забавно четиво. Може би трябва да го отнеса на архилектора. Дали и той ще види забавната му страна? Ще се посмеем ли заедно?

Пресегна се и поднесе едното ъгълче на листа към пламъка на свещта. Огънят затрептя по него, плъзна по изписаните редове и бялата хартия се сгърчи в черна пепел.

Гори, точно както всичките ми надежди, мечти и славното ми бъдеще изгоряха в императорския затвор! Гори, както Дагоска и съвсем скоро Адуа ще изгорят под гнева на императора. Гори, както ми се ще да изгоря крал Джизал Копелето и Първия магус, и архилектор Сълт, и Валинт, и Балк и целия проклет…

— Аа! — Глокта размаха пръсти във въздуха, пъхна ги в беззъбата си уста и смехът му внезапно секна. Странно. Колкото и да е привикнал на болка човек, никога не успява напълно да свикне с нея. Винаги скача като ужилен и побягва от нея. Никога не успяваме да се примирим с болката. Последното парченце от писмото продължаваше да тлее на пода. Глокта се намръщи и яростно стовари отгоре му върха на бастуна си.

 

 

Въздухът беше натежал от острата миризма на изгоряло дърво. Като хиляди прегорени вечери. Дори тук, в Агрионт, се носеше бледата сивкава пелена на дима и се сливаше със сивото на сградите в далечния край на улиците. Вече от няколко дни крайните квартали на Адуа горяха, а обстрелът на гуркулите не спираше ден и нощ. Поредната експлозия се разнесе приглушено от далечината и земята под краката на Глокта потрепери. Той вървеше задъхан, местеше сковано крак пред крак.

Хората в тясната уличка замръзнаха на място и се заоглеждаха тревожно. Малкото, извадили лошия късмет да не намерят добро извинение да побегнат от града преди пристигането на гуркулите. Онези, прекалено важни особи или прекалено нищожни хорица. И оптимистите, решили, че гуркулската обсада ще е поредното чудо за три дни — като лятната буря или късите панталони. Колко късно са осъзнали фаталната си грешка.

Продължи да куца с наведена глава. Той лично не беше загубил сън заради продължаващите вече седмица, разтърсващи града нощни експлозии. Прекалено зает съм да не мога да спя от мисли — препускат в главата ми, въртят се в кръг като котка в чувал, но не намират никакъв изход от положението. Пък и свикнах с експлозиите по време на ваканцията ми в прелестния Дагоска. Него повече го тревожеше пронизващата болка в таза и гръбнака.

Ама че наглост! Кой би се осмелил да предположи, че един ден гуркулски ботуш ще тъпче плодородните полета на Мидърланд? Че по приказната й провинция и заспали селца ще танцуват пламъци? Кой би предположил, че процъфтяващият Адуа ще се превърне от райски кът в кръг от ада? Усети, че се усмихва. Добре дошли на всички! Добре дошли! Аз отдавна съм тук. Колко мило, че най-накрая решихте да се присъедините.

Чу зад себе си тежките стъпки на облечени в брони войници, но се забави прекалено много с отстъпването от пътя им. Изблъскаха го грубо върху тревната площ покрай стената, лявата му подметка се хлъзна в калта и поредният спазъм го прониза в крака. Колоната от тичащи войници го отмина безцеремонно и той я изгледа със сгърчено от болка лице. Хората вече нямат страх от Инквизицията. Прекалено изплашени са от гуркулите, за да се боят от друго. Примижа, дръпна се от стената и изруга. Изпъна врат и продължи да куца.

 

 

Тъмният силует на върховен правозащитник Маровия стоеше пред най-големия от прозорците в просторния му кабинет. Всичките прозорци гледаха на запад. Посоката на гуркулските атаки. Над покривите в далечината се виеха стълбове черен дим и хвърляха тъмен покров над града, засенчвайки и бездруго мрачното есенно небе. Още с първата стъпка на Глокта по тъмното дърво на пода, Маровия се извърна към него и сбръчканото му лице се разтегли в приветлива усмивка.

— А, началник Глокта! Нямате представа как се зарадвах, когато ми съобщиха за пристигането ви! Липсвахте ми след последната ви визита. Толкова ми харесва… директния ви стил. И истински се възхищавам на… отдадеността ви на работата. — Махна небрежно към прозореца. — Трябва да призная, че правосъдието замира напълно по време на война. Но виждам, че дори с гуркулите на портата, благородното дело на Инквизицията няма почивка. Предполагам, отново идвате по заръка ни Негово високопреосвещенство?

Глокта се замисли. Забравил съм как става. А трябва да обърна сакатия си гръб на Инквизицията. Как ще ме нарече Сълт? Предател? Не се съмнявам, че и по-лоши определения ще измисли. Но все пак лоялността на всеки е първо към самия себе си. Направих колкото жертви успях.

— Не, Ваша чест. Днес представлявам единствено Санд дан Глокта. — Докуца до първия изпречил се пред очите му стол, издърпа го изпод масата и без да чака покана, се свлече на него. Нямам вече сили за любезности. — Откровено казано, нуждая се от помощта ви. Откровено казано, вие сте последната ми надежда.

— Моята помощ? Безсъмнено не ви липсват влиятелни приятели, нали?

— Горчивият ми опит показва, че влиятелните не могат да си позволят приятели.

— За беда, напълно сте прав. Човек не може да стигне до моя пост, че дори и до вашия, без да е наясно, че в края на краищата е съвсем сам. — Маровия се усмихна миловидно и седна в собственото си кресло. Защо все пак се чувствам обезпокоен. Защо така си мисля, че усмивката ти е толкова смъртоносна, колкото и навъсеното изражение на Сълт? — Нашите приятели са просто хора, които са ни от полза. И в този ред на мисли, с какво мога да съм ви от помощ? И не на последно място, какво ще получа от вас в замяна?

— Това ще отнеме малко време. — Примижа от болка и изпъна крак под масата. — Мога ли да бъда напълно откровен с вас, Ваша чест?

Маровия погали замислено брадата си.

— Истината е много ценна и рядка придобивка в днешно време. Изумен съм, че човек с вашия опит е готов да я предостави просто ей така. Особено на някой, да си го кажем направо, от другата страна на барикадата.

— Преди време някой ми каза, че когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от който ти предложи и колкото ти дава.

— Значи сте се загубили? Говорете направо, началник, пък ще видим какво мога да отделя от манерката си.

Далеч от директната подкрепа, но май това е най-доброто, на което мога да разчитам от човек, който доскоро бе най-върлият ми враг. Е… ето го и моето самопризнание.

Глокта разрови спомените си от последните няколко години. И каква гнусна, срамна и грозна картина са те. Откъде да започна?

— Преди доста време започнах разследване на нередностите в работата на Почетната гилдия на търговците на платове.

— Добре си спомням злощастните събития.

— По време на разследването си открих, че гилдията е била финансирана от една банка. Много състоятелна и могъща банка. „Валинт и Балк“.

Глокта наблюдаваше много внимателно за някаква реакция при споменаването на името, но лицето на Маровия дори не потрепна.

— Запознат съм със съществуването на тази институция — каза той.

— Заподозрях, че и те са замесени в престъпленията на търговците от гилдията. Магистър Колт лично ми го намекна точно преди злощастния си край. Но Негово високопреосвещенство не ми позволи да насоча разследването си в тази посока. Прекалено много усложнения в и бездруго сложната обстановка. — Лявото око на Глокта заигра и той усети как от него потича сълза. — Моля за извинение. — Избърса го с пръст и продължи: — Малко след това бях изпратен в Дагоска, за да поема защитата на града.

— И изключителните ви старания в това начинание ми причиниха известни неудобства. — Маровия завъртя начумерено език из устата си. — Моите поздравления. Свършихте превъзходна работа.

— Боя се, че заслугата не е изцяло моя. Поставената ми от архилектора задача беше неизпълнима. Градът беше прогнил от предателство и измяна и обсаден от гуркулите.

— Напълно ви разбирам — изсумтя Маровия.

— Де да бях получил разбиране и тогава, но всички бяха заети с опитите си да вземат надмощие над другия, нищо ново. Защитата на града беше напълно непригодна да посрещне заплахата. А аз не можех да я подсиля без пари…

— И Негово високопреосвещенство не се отзова.

— Негово високопреосвещенство отказа да отдели и марка. Но в тежкия момент на нужда се появи неочакван благодетел.

— Богатият чичо? Ама че щастлива случайност.

— Не бих казал. — Глокта напъха език в дупката, където някога бяха предните му зъби. Имаше доста солен вкус. И лайната започват да се сипят като от източена септична яма. — Богатият чичо се оказа не друг, а банкова къща „Валинт и Балк“.

— И те ви финансираха? — намръщи се Маровия.

— Единствено благодарение на тях успях да удържа толкова дълго гуркулите.

— И след като вече изяснихме факта, че влиятелните хора нямат приятели, какво поискаха от вас „Валинт и Балк“?

— В общи линии — Глокта измери Маровия с равнодушен поглед, — каквото им хрумна. Малко след завръщането ми от Дагоска започнах разследване на смъртта на принц Рейнолт.

— Ужасно престъпление.

— За което обесиха напълно невинен гуркулски емисар.

По лицето на Маровия се изписа едва доловима изненада.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Но смъртта на наследника на трона породи нови проблеми. Проблеми, свързани с гласуването в Камарата на лордовете и Негово високопреосвещенство беше предоволен от най-лесния отговор. Аз опитах да стигна до истината, но бях възпрепятстван. От „Валинт и Балк“.

— Значи сте подозирали, че тези банкери са замесени в смъртта на принца?

— Подозирам ги в много неща, но доказателствата са това, което вечно не достига. Винаги е така, твърде много подозрения и никакви доказателства.

— Банки — изръмжа Маровия. — Въздух под налягане. Правят пари от догадки, лъжи и празни обещания. Тайните са истинското им платежно средство, повече и от златото.

— Това осъзнах и аз. Но когато си се загубил в пустинята…

— Да, да. Моля, продължавайте.

За най-голяма своя изненада, Глокта осъзна, че се наслаждаваше на разговора. Езикът му се плетеше от нетърпение да си каже всичко. Отприщих ревниво пазените от толкова отдавна тайни и сега не мога да спра. Чувствам се като скъперник, решил да похарчи всичко наведнъж. Ужасѐн и в същото време освободен от товара. В истинска агония и в същото време очарован. Нещо като да си прерязваш сам гърлото — огромно облекчение, но му се наслаждаваш за пръв и последен път. И точно като прерязването на собственото гърло, това най-вероятно ще свърши със смъртта ми. Е, хайде. От известно време натам вървяха нещата, нали? Не мога да отрека, че не съм заслужил десетократно повече.

Наведе се напред към Маровия. Дори тук, дори сега, нещо пак ме принуждава да понижа глас.

— Архилектор Сълт не е доволен от новия ни крал. И по-специално не е доволен от влиянието на Баяз върху него. Така властта на Сълт значително намалява. И той всъщност вярва, че зад всичко това стоите вие.

— Нима? — намръщи се Маровия.

— Точно така и аз не съм напълно сигурен, че съм готов да изключа тази възможност. Поиска от мен да открия начин за премахването на Баяз… — Гласът му се сниши до шепот. — Или премахването на краля. Подозирам, че в случай на провал от моя страна, той е готов с друг план, в който по някакъв начин е намесен Университетът.

— От това, което чувам, изглежда, обвинявате архилектора в държавна измяна. — Очите на Маровия проблеснаха като две лъскави мъниста. Подозрителен, но изгарящ от нетърпение поглед. — Открихте ли нещо, което той да използва срещу краля?

— Преди дори да бях започнал разследваното си, от „Валинт и Балк“ ме „разубедиха“.

— Разбрали са веднага? Толкова бързо?

— Допускам, че някой от близкото ми обкръжение не е толкова надежден, колкото се надявам. Банкерите не само ми наредиха да не се подчиня на заповедите на архилектора, но поискаха да започна разследване на самия него. Искат да знаят какви са плановете му. Вече разполагам само с няколко дни да се подчиня на искането им, а Сълт в момента ми се доверява дотолкова, че да не е склонен да сподели с мен съдържанието на тоалетната си, камо ли това на мислите си.

— Олеле — бавно поклати глава Маровия. — Олеле.

— И в допълнение към всичките ми неприятности, съм напълно убеден, че неведението на архилектора относно събитията в Дагоска съвсем не е така пълно, както първоначално смятах. Ако някой говори, вероятността да говори и пред двете страни е голяма. — В края на краищата, след като веднъж си предал някого, не е никакъв проблем да го направиш и втори път. Глокта въздъхна дълбоко. Това беше. Всички тайни излязоха наяве. Септичната яма е празна. Гърлото ми е прерязано от ухо до ухо. — Това е цялата история, Ваша чест.

— Какво да кажа, началник, определено много сте загазили. Фатално, бих казал. — Маровия се изправи и тръгна с бавна походка из стаята. — Нека сега за момент предположим, че наистина сте дошли за помощта ми, а не за да ме подведете към поредния капан. Архилектор Сълт разполага със средствата за причиняване на всякакви неприятности. И е достатъчно егоистичен и безочлив, че да го направи дори в момент като този. Напълно съм съгласен с преценката. Ако успеете да се сдобиете с убедително доказателство, аз, естествено, ще съм готов да го представя на краля. Но не мога да предприема нищо срещу член на Висшия съвет, още повече архилектор Сълт, без такова доказателство. Най-удачно би било да се сдобиете с подписано самопризнание.

— Самопризнание от Сълт? — промърмори Глокта.

— Един такъв документ ще реши проблемите и на двама ни. Със Сълт ще е свършено и банкерите ще изгубят средството, с което ви притискат. Естествено, гуркулите все още ще са пред стените, но човек не може да има всичко на този свят.

— Самопризнание, подписано от Сълт. А да взема да сваля луната от небето и да я прикача към него, или няма нужда?

— Или достатъчно голям камък, който да сложи начало на свлачището — самопризнанието на някой достатъчно близък до него например. Доколкото разбирам, вие сте ненадминат в получаването на такива. — Маровия изгледа Глокта изпод гъстите си вежди. — Заблудил ли съм се?

— Не мога да фабрикувам доказателства, Ваша чест.

— Човек, който се е изгубил в пустинята, трябва да сграбчва всеки шанс, който му се предоставя, независимо колко нищожен. Намерете доказателство и ми го донесете. Тогава ще действам, само тогава. Разбирате, че не мога да поемам рискове заради вас. Трудно е да се довериш на човек, който веднъж избира един господар, а утре друг.

— Избира? — Глокта усети как окото му отново затрептява. — Ако смятате, че съм избрал и частица от живота на жалката човешка останка, която в момента стои пред вас, много се лъжете. Аз избрах слава и успех. Но често на капака на кутията пише едно, а вътре има друго.

— Светът е пълен с трагични истории. — Маровия отиде до прозореца, обърна гръб на Глокта и се загледа в притъмняващото небе. — Особено в днешно време. Не можете да очаквате преценката на човек с моя опит да бъде повлияна от трагедии. Желая ви приятен ден.

Всичко е ясно. Подпрян на бастуна, Глокта се надигна мъчително от стола и закуца към вратата. Въпреки това в тъмния килер на отчаянието ми се процежда тънък лъч на надежда… трябва само да се сдобия с подписа на главата на Инквизицията на Негово величество върху самопризнанието му за държавна измяна…

— Началник! — Защо никой не свършва да говори, преди да съм станал? Глокта се извърна бавно и усети как гърбът му избухва в спазми. — Ако някой от обкръжението ви говори, трябва да му запушите устата. Незабавно. Само глупак би тръгнал да корени предателство във Висшия съвет, преди да е изкоренил плевелите в собствената си градина.

— О, не берете грижа за моята градина, Ваша чест. — Глокта дари върховния правозащитник с най-противната си усмивка. — Вече съм наточил градинарските си инструменти.