Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (36)

Столът на Скарлинг

Ниско долу се пенеше и бушуваше водата. Миналата нощ беше валяло като из ведро и реката беше силно придошла. Мощното течение дълбаеше неуморно в основата на скалата. Студена черна вода и бели пръски по отвесния масив. И дребни разноцветни точици — златистожълти, наситенооранжеви, огненочервени, във всички нюанси на огъня, понесени и подхвърляни безцелно, накъдето ги отнесеше течението.

Листа по водата, точно като него.

И сега течението водеше на юг. Към още битки. В които да избиват мъже, които дори не бяха чували за него. От самата мисъл му прилошаваше, но беше дал дума, а мъж, който не държи на думата си, не е никакъв мъж. И това беше научил от баща си.

Беше прекарал младежките си години, без да държи на нищо. Нито на думата си, нито на тази на баща му, нито на човешкия живот. Те не означаваха нищо за него. Всичките обещания, които бе дал на жена си и децата си, до едно изгниха неизпълнени. Беше нарушавал обещания към хората си, към приятелите, към себе си дори. Дори не помнеше колко пъти. Кървавия девет. Най-страховитият мъж в Севера. Човек прекарал дните си, вървейки в кръг от кръв. Човек, който през целия си живот беше вършил само злини. И през цялото това време вдигаше невинно рамене, хвърляше вината върху другите и си казваше, че просто няма друг избор.

Бетод вече го нямаше. Логън най-после беше получил своето отмъщение, но с това светът не стана по-добър. Светът си беше все същият, а с него и той самият. Разпери пръстите на лявата си ръка върху влажния камък — изкривени, разнебитени от десетките счупвания, с ожулени и покрити с корички кокалчета и набити с кал нащърбени нокти. Загледа се в познатото чуканче на липсващия пръст.

— Все още съм жив — прошепна с недоумение.

Пронизването в ребрата го накара да замижи и изпъшка, докато се извръщаше от прозореца на тронната зала. Залата с трона на Бетод, а сега негов. Прихна от смях, но това опъна конците по бузата му и изстреля остър спазъм през едната половина на лицето му. Закуца през широкото помещение — всяка крачка беше истинско мъчение. Ехото на влачещите му се крака отекна в гредите на тавана и се смеси с шепота на реката. През прозорците нахлуваха пълни с прашинки снопове светлина и хвърляха кръстосани светли петна по дъските на пода. Наблизо, върху издигнат подиум, стоеше столът на Скарлинг.

Залата, градът, земята наоколо, всички те се бяха променили до неузнаваемост, но според Логън самият трон беше съвсем същият, както по времето на Скарлинг. Скарлинг Качулатия, най-известният герой в Севера. Човекът, обединил клановете срещу Съюза преди толкова много години. Човекът, който само с думи и отстъпки беше обединил Севера, пък макар и само за няколко години.

Обикновен стол, за обикновен човек — масивно, непретенциозно парче дърво с олющена по ръбовете боя, излъскано от телата на Скарлинг, синовете му, внуците му и всички останали, оглавявали клана му след него. До момента, в който на портите му не потропа Кървавия девет. До момента, в който Бетод не го взе за себе си и не започна да се преструва, че е всичко онова, което някога беше Скарлинг Качулатия, само дето вместо с думи, обедини Севера с огън, стомана и страх.

— Е, хайде де. — Логън се извърна и видя Дау да стои подпрян на вратата, със скръстени на гърдите ръце. — Няма ли да седнеш в него?

Въпреки че краката му трепереха и се късаха от болка, Логън поклати глава.

— Земята винаги ми е вършела идеална работа за сядане. Не съм никакъв герой, а Скарлинг не беше крал.

— Разбирам, че си отказал да вземеш короната.

— Корони. — Логън се изплю на сламата по пода. Плюнката му все още розовееше от раните в устата. — Крале. Цялата тази идея е пълна глупост, а и по-лош избор от мен няма.

— Въпреки това не казваш не, а?

Логън го изгледа намръщено.

— Защо, за да седне някое още по-гадно копеле и от Бетод и да докара два пъти повече кръв от него в Севера ли? Може пък да успея да направя нещо добро от това.

— Може. — Дау го погледна право в очите. — Но някои хора не са създадени да вършат добро.

— Пак ли за мен говорите? — изхили се Крамок и влезе, последван от Кучето и Мрачния.

— Не всички разговори се въртят около теб, Крамок — каза Кучето. — Добре ли спа, Логън?

— Ъхъ — излъга той. — Като труп.

— Какво правим сега?

— Сега на юг — отвърна Логън, загледан в стола на Скарлинг.

— Юг — изръмжа Мрачния, но от тона му не стана ясно дали намираше идеята за добра или лоша.

Логън натисна с език разръфаната тъкан от вътрешната страна на бузата си, просто ей така, да види колко ще боли.

— Калдер и Скейл все още обикалят някъде там. Бетод със сигурност ги е изпратил да търсят помощ. Отвъд Крина, по високите полета или кой знае още къде.

— А, хубавата работа никога не свършва — изкикоти се тихо Крамок.

— Някой трябва да остане тук, да държи нещата под контрол. И ако може, да хване двамата проклетници.

— Аз ще го направя — каза Дау.

— Сигурен ли си?

— Не обичам лодки и мразя Съюза — сви рамене Черния. — Няма нужда да тръгвам на път по море, за да се уверя. Пък и имам малко сметки за уреждане с Калдер и Скейл. Ще избера няколко от останалите момчета и ще навестим тия двамата. — Ухили се с противната си усмивка и плесна Кучето по рамото. — Успех на вас с южняците. И гледайте да не ви убият. — Присви очи и изгледа Логън. — Особено ти, Кървави девет. Не искаме да загубим още един крал, нали така? — Обърна се и излезе с небрежна походка от залата.

— Колко хора са ни останали?

— Около триста, след като Дау вземе няколко със себе си.

— Кажи им да се стягат за път тогава — въздъхна Логън. — Не искам Бесния да тръгне без нас.

— Кой, мислиш, ще иска да дойде — попита Кучето, — след всичко, през което минаха? Кой ще иска още кланета и битки?

— Хора, които не умеят нищо друго, предполагам — повдигна рамене Логън. — Бетод има злато, нали?

— Да, малко.

— Раздели го. Да има достатъчно за всеки, който тръгне с нас. Една част сега, другата, като се върнем. Мисля, че доста хора ще се навият на такова предложение.

— Може би. Златото прави хората силни на думи. Но не съм сигурен дали, когато му дойде времето, ще са склонни да се бият както трябва.

— Като му дойде времето, ще разберем.

Кучето го изгледа продължително, право в очите.

— Защо?

— Дадох дума.

— Е, и? Преди никога не си държал много на нея.

— Така е и точно там е проблемът. — Преглътна тежко. Вкусът в устата му не беше от приятните. — Но какво му остава на човек, освен ли опита да оправи нещата?

Кучето кимна бавно, без да сваля очи от тези на Логън.

— Дадено, главатар. На юг.

— Хъ — каза Мрачния и двамата с Кучето излязоха от залата.

— Отиваш в Съюза, а, твое величество? На топло? Да избиваш кафявия народ? — попита Крамок.

— На юг. — Логън раздвижи едно по едно скованите си от болка рамене. — Ти идваш ли?

Планинецът се отблъсна от стената и тръгна към него с подрънкване на кокалената си огърлица.

— О, не, не, аз не. Наслаждавах се на времето, прекарано с теб, така си е, но всяко нещо си има край. От прекалено много време вече съм далеч от планините и жените ми ще страдат по мен. — Разпери ръце, пристъпи напред и стисна Логън в прегръдката си, малко по-здраво отколкото на него би му се искало. — Другите щом искат, нека си имат крал — прошепна в ухото на Логън, — но не мога да кажа същото за себе си. Още повече, за човека, който уби сина ми, нали така? — Логън усети как го облива студена вълна. — Ти какво, мислеше си, че не знам ли? — Планинецът извърна глава и погледна Логън в очите. — Закла го, без да ти мигне окото, нали? Малкия Ронд, толкова крехък и беззащитен, а ти го закла като агне за тенджерата.

Залата беше празна, бяха останали само те двамата, сенките и столът на Скарлинг. Ръцете на Крамок затегнаха прегръдката и всичките рани от дуела със Страховития се обадиха. В момента Логън нямаше силата да се бие с котка, и двамата го знаеха. Планинецът можеше да довърши започнатото от Страховития и да го направи на пихтия. Но вместо това той се усмихна.

— Не се безпокой, Кървави девет. Нали получих онова, което исках? Бетод е мъртъв, Страховития и вещицата също, а с тях и шибаната идея за обединение на клановете, обратно при пръстта, където им е мястото. С теб на трона, ще минат сто години, преди хората в Севера да спрат да се избиват. А през това време може пък ние, във Височините, да поживеем малко в мир, а?

— Разбира се — изграчи Логън и примижа, когато прегръдката се стегна още повече.

— Ти уби сина ми, така си е, но аз имам още много синове. Слабите трябва да се изкореняват, нали така? Слабите и тези без късмет. Не можеш да пуснеш вълк в стадото, пък после да се вайкаш, че прегризал гърлото на някоя от овцете, нали така?

Логън го зяпна.

— Ти наистина си луд — каза.

— Може и да съм, но има къде по-лоши от мен. — Наведе се и горещият му дъх блъсна ухото на Логън. — Не аз убих момчето, нали? — Пусна Логън и го шляпна по рамото. Приятелско потупване, но без следа от приятелски чувства. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет, това ще ти кажа само. Следващия път може и да не успея да те посрещна като приятел. — Обърна се и тръгна към вратата, като не спираше да поклаща един дебел показалец през рамо. — Никога повече не идвай във Височините, Кървави девет! Прекалено много те обича луната и това никак не ми допада!