Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (35)

В името на нещо по-голямо

Поредната прекалено ярко осветена кутийка. Поредните бели стени с мръсни петна. Мухъл, кръв или и двете. Поредните очукани маса и столове. Сами по себе си инструменти за изтезания. Поредната изпепеляваща болка в стъпалото, крака и гърба. Някои неща не се променят. И поредният затворник с брезентов чувал на главата. Точно като десетките, минали през тази стая през последните няколко дни, и десетките, натъпкани в килиите, чакащи да дойде техният ред.

— Добре — махна уморено с ръка Глокта, — да започваме.

Фрост издърпа чувала от главата на затворника. Имаше издължено, изпито лице на кантик, с дълбоки бръчки покрай устата и късо подстригана черна, прошарена със сиво брада. Мъдро, изпълнено с достойнство лице и с хлътнали, горди, дори така примигвайки на ярката светлина, очи.

Глокта избухна в смях. Всеки напън от смеха му го пронизваше в схванатия кръст и караше врата му да пука, но просто не можеше да се сдържи. След всичките тези години, съдбата продължава да си прави шеги с мен.

— Къфо токуа шмешну? — изфъфли Фрост.

Глокта изтри избилите от смеха сълзи.

— Практик Фрост, оказва ни се невероятна чест. Затворникът ни е небезизвестният господин Фарад, родом от Ящавит, в Канта, понастоящем собственик на един от най-престижните адреси на Кралския булевард. Пред нас стои най-добрият зъболекар в Кръга на света. Признавам, бива си я иронията.

— Познавам ви — примигна срещу светлината Фарад.

— Да.

— Вие сте онзи, когото плениха гуркулите.

— Да.

— Онзи, когото са изтезавали. Помня… доведоха ви при мен.

— Да.

Фарад преглътна мъчително. Сякаш само споменът му е достатъчен, за да предизвика позиви за повръщане. Хвърли бърз поглед на Фрост и розовите очи на практика го изгледаха вторачено, без да мигнат. Огледа мръсната, омазана с кръв стая, изпочупените плочи на пода и накълцания и изподран плот на масата. Погледът му се плъзна по листа със самопризнанието на него.

— След всичко, което са направили с вас, как можете да правите това?

Глокта дари зъболекаря с беззъбата си усмивка.

— След всичко, което направиха с мен, как мога да правя друго?

— Защо съм тук?

— По същата причина, по която и всички останали на това място. — Фрост постави върховете на дебелите си пръсти върху хартията и бавно плъзна листа към Фарад. — За да си признаеш.

— Какво да призная?

— Как какво, че си гуркулски шпионин.

Лицето на Фарад се изкриви от изненада.

— Аз не съм шпионин! Гуркулите ми отнеха всичко! Напуснах дома си за да избягам от тях! Невинен съм, уверявам ви!

Естествено, че си. Също както и всички онези шпиони, които си признаха в тази стая през последните няколко дни. Но те без изключение си признаха.

— Ще подпишеш ли документа?

— Нямам какво да признавам!

— Защо вечно така става, защо никой не отговаря на зададения му въпрос? — Глокта изпъна схванатия си гръб и раздвижи със скърцане скования си врат. Разтри с два пръста носа си. Нищо не помогна. Нищо вече не помага. Защо непрекъснато усложняват нещата? И за мен, и за себе си? — Практик Фрост, ако обичаш, покажи на добрия господин Фарад резултата от работата ни.

Албиносът измъкна изпод масата една очукана тенекиена кофа и без миг колебание изсипа съдържанието й на масата пред затворника. Зъбите изтракаха, заподскачаха, плъзнаха се по цялата широчина на дървото. Бяха стотици. С всякакви форми, размери и цветове, от бяло, през всички нюанси на жълтото, до кафяво. Зъби със стърчащи от тях кървави корени и парченца месо. Няколко паднаха от ръба на масата, отскочиха с тракане от плочите на пода и отлетяха към ъглите на стаята.

Фарад прикова ужасѐн поглед в кървавия продукт на зъболекарските умения на Глокта. Обзалагам се, че дори кралят на зъболекарите не е виждал подобно нещо. Наведе се към него през масата.

— Смея да твърдя, че имате известен опит във ваденето на зъби. — Затворникът кимна сковано. — Значи можете да си представите колко съм изморен след толкова работа. Ето защо, наистина искам да приключим с това колкото се може по-скоро. Аз не те искам тук, а и ти със сигурност би предпочел да си на друго място. Можем да си помогнем взаимно.

— Какво трябва да направя? — попита Фарад и езикът му пробяга нервно по устните.

— Нищо сложно. Първо подписваш самопризнанието си.

— Ижвинете — смотолеви Фрост, пресегна се и избута с ръка няколко зъба, попаднали върху документа. Един от тях остави дълга розова следа по хартията.

— След което назоваваш двама други.

— Други какво?

— Други шпиони на гуркулите, естествено, от вашите хора.

— Но… аз не познавам никакви шпиони!

— Тогава, просто две имена. Вашето беше посочено неведнъж.

Зъболекарят преглътна тежко, поклати глава и побутна напред листа. Смел, съвестен мъж. Но смелост и съвест са неподходящи качества в тази стая.

— Ще подпиша — каза той, — но няма да назова невинни хора. Бог да се смили над душата ми, няма да го направя.

— Бог може и да се смили над душата ти, но не той държи клещите в тази стая. Дръж го.

Фрост стисна изотзад главата на Фарад и дебелите сухожилия на ръката изхвръкнаха, когато отвори насила устата му. Навря скобата между зъбите и започна да върти гайката, докато желязото не разтвори докрай устата му.

— А! — извика зъболекарят — Ааа!

— Знам, боли. Но ние тепърва започваме. — Глокта бутна капака на сандъчето си и полираното дърво разкри съдържанието си от наточена стомана и лъскаво стъкло. Какво, мам… На единия от подносите зееше тревожно дупка в редицата от инструменти. — О, не! Фрост, да си вземал клещите?

— Нъ — изръмжа албиносът и разтърси енергично глава.

— Проклятие! Не може ли всеки да си гледа неговите инструменти? Виж дали не можеш да вземеш назаем едни клещи от съседната стая.

Практикът излезе с тромава походка и остави открехната вратата зад гърба си. Глокта примижа и разтри крака си. Фарад го гледаше втренчено, а от единия край на устата му се проточи лига. От коридора се чу приглушен вой и очите на зъболекаря се облещиха още повече.

— Моля за извинение. Обикновено сме доста по-организирани, но от няколко дни насам сме претрупани с работа. Цели тълпи ни минават през ръцете.

Фрост затвори вратата и подаде на Глокта чифт ръждясали клещи. По челюстите им имаше засъхнала кръв с няколко полепнали къдрави косъма.

— Само това ли успя да намериш? Тези са мръсни.

— Къфо жнъшение? — сви рамене практикът.

Напълно си прав. Глокта въздъхна дълбоко и се надигна, за да погледне в устата на Фарад. Какви зъби само. Лъскави като перли, до един. Предполагам, нормално е да очакваш първокачествени зъби от първокачествен зъболекар. Всичко останало би било лоша реклама на професията му.

— Моите поздравления за хигиенните ви навици. Такава рядкост е да разпитваш човек, който съзнава колко важно е миенето на зъбите. Мисля, че никога не съм виждал по-добри зъби от тези. — Чукна по един с върха на клещите. — Ще е много жалко да ги извадя всичките, само за да признаеш след десет минути, а не сега, но щом се налага. — Постави челюстите около един от зъбите на Фарад и намести ръка около дръжките.

— Гъхр — изхърка зъболекарят. — Глърх!

Глокта стисна замислено устни, после извади клещите от устата му.

— Фрост, нека дадем последна възможност на господина да размисли. — Албиносът разви гайката и извади скобата от устата на Фарад. — Желаете ли да споделите нещо?

— Ще подпиша! — извика задъхан Фарад и по едната му буза се търкулна сълза. — Бог да ми е на помощ, ще подпиша!

— И ще посочите двама съучастници?

— Каквото поискате… моля… каквото поискате.

— Отлично — каза Глокта и проследи драскането на писалката по хартията. — Кой е следващият?

Чу бравата да изтраква зад гърба му. Начумерен, извърна глава, готов да се разкрещи на наглия натрапник.

— Ваше Високопреосвещенство — прошепна Глокта, като не можа да скрие учудването си. С болезнена гримаса понечи да се изправи.

— Не ставай, нямам цял ден на разположение. — Глокта застина във възможно най-неудобната поза между седналото и стоящото положение, после тромаво се свлече обратно на стола. Сълт влезе с грациозната си походка, следван от трима огромни практици. — Можеш да кажеш на това недоразумение на природата да излезе.

Очите на Фрост изгледаха през присвити клепачи новодошлите практици, после прескочиха към архилектора.

— Разбира се. Практик Фрост — каза припряно Глокта. — Можеш да отведеш затворника.

Албиносът отключи оковите на Фарад, сграбчи го за яката и го вдигна от стола. Повлече го след себе си към страничната врата, изтегли със свободната си ръка резето и изгледа свирепо Сълт през рамо. Архилекторът отвърна на погледа му, след това Фрост затръшна вратата след себе си.

Негово високопреосвещенство приседна плавно на стола срещу Глокта. Със сигурност още топъл от потния задник на смелия, съвестен господин Фарад. С небрежен жест на едната си, облечена в снежнобяла ръкавица, ръка измете от масата няколко зъба и те изтракаха на пода. Ако бяха трохи хляб, със сигурност щеше да вложи повече емоция.

— В Агрионт тече невиждана конспирация. Имаме ли напредък с изобличаването й?

— Разпитах повечето от затворниците от кантикски произход и измъкнах огромен брой самопризнания, мисля, че това ще е…

— Не това, малоумник такъв — махна ядосано с ръка Сълт. — Говорех за онова копеле Маровия и неговите марионетки, така наречения Първи магус и така наречения крал.

— Сериозно, дори сега, с гуркулите пред портите? Ваше Високопреосвещенство, предположих, че войната има приоритет пред…

— Нямаш достатъчно мозък, за да предполагаш — прекъсна го ехидно Сълт. — Какви доказателства събра срещу Баяз?

— Първо се натъкнах на нещо, което не трябваше да виждам в Университета, а после замалко да се удавя в собствената си вана. Засега… никакви.

— А по въпроса с потеклото на крал Джизал I?

— Тази улица също се оказа… със задънен край. Или по-скоро, водеше право към смъртта ми, ако господарите ми от „Валинт и Балк“ узнаеха, че продължавам да вървя по нея. А те знаят всичко.

Устните на Сълт се изкривиха от яд.

— В такъв случай с какво се занимаваш напоследък?

— През последните три дни бях зает да изтръгвам безсмислени самопризнания от устите на невинни мъже, само и само да изглежда, че вършим нещо смислено. Кога точно се очакваше от мен да намеря време да свалям властта? Бях ангажиран с издирването и разпитите на гуркулски шпиони…

— Защо в последно време получавам от теб само извинения? Започвам да се чудя, след като ефективността ти е спаднала така рязко, как успя да задържиш Дагоска в продължение на толкова време? Трябва да са ти били нужни огромни средства, за да стегнеш и организираш защитата на града.

Глокта трябваше да вложи всички сили и воля, за да спре треперещото си око да не изхвръкне от главата му. Кротко, кротко, тресящо се желе такова, иначе и с двама ни е свършено.

— Гилдията на търговците на подправки нямаше избор, освен да се съгласи с настоятелните ми убеждения, че след като оцеляването им е заложено на карта, ще трябва да внесат по-сериозен принос в защитата на града.

— Колко нетипично щедро от тяхна страна. И сега като се замислям, имам чувството, че в цялата работа с Дагоска има нещо гнило. Всъщност доста се учудих от това, как скрито-покрито се отърва от магистър Айдър, вместо да ми я изпратиш в Палатата на въпросите.

— Нещата отиват от зле към по-зле. Просто неточна преценка от моя страна, Ваше Високопреосвещенство. Реших, че така ще ви спестя усилията…

— Отърваването от предатели на короната никога не ми е било проблем. Знаеш го. — Около хладните сини очи на архилектора се образуваха гневни бръчки. — Възможно ли е след всичко, през което минахме заедно, да ме смяташ за глупак?

— В никакъв случай, Ваше Високопреосвещенство. — Гласът на Глокта излезе неубедително дрезгаво от стегнатото му гърло. Глупак, не. Просто побъркан мегаломан. Той знае. Знае, че не съм покорният, верен до гроб роб, какъвто се очаква да бъда. Въпросът е колко точно знае? И от кого го е чул?

— Възложих ти непосилна задача и следователно правото на свобода на действията. Но това ти право стига само дотам, докато получавам резултати. Започва да ми омръзва да те ръчкам за всяко нещо, което искам да свършиш. Ако не разрешиш проблемите с новия ни крал до две седмици, ще накарам началник Гойл да изтръгне отговорите за Дагоска. Ако трябва, ще ги изтръгне от собственото ти недъгаво тяло. Ясно ли се изразих?

Кристално ясно, като висеринско стъкло. Две седмици да се сдобия с отговорите, иначе… частите от накълцано човешко тяло са открити при доковете. Но ако опитам дори да задам въпросите, от „Валинт и Балк“ ще информират Негово високопреосвещенство за сделката ни и тогава… подуто от солената вода, ужасяващо обезобразено, неподлежащо на разпознаване. Дотук с горкия началник Глокта. Такъв симпатичен, обичан от всички човек, но с толкова лош късмет. А сега накъде?

— Разбирам, Ваше Високопреосвещенство.

— В такъв случай какво правиш още тук?

 

 

Арди Уест сама отвори вратата и застана на прага с наполовина пълна чаша вино в ръка.

— Ха! Началник Глокта, каква приятна изненада. Заповядай, влез!

— Звучиш така, все едно наистина се радваш да ме видиш. Рядко срещана реакция на появата ми.

— Ами то си е така. — Тя отстъпи грациозно, за да го пропусне покрай себе си. — Колко са щастливките като мен, които имат мъчител за наставник? Да знаеш, нищо не окуражава повече ухажорите.

— Къде е прислужницата ти? — попита Глокта, докато прекрачваше прага.

— Нещо се притесни от пристигането на някаква гуркулска армия или нещо от този сорт и я пуснах да си върви. Замина при майка си в Мартенхорм.

— И сега ти самата също си готова за заминаване, нали? — Последва я в топлата всекидневна. Капаците на прозорците бяха затворени, завесите спуснати и единствената светлина идваше от жаравата в камината.

— Всъщност аз реших да остана в града.

— Сериозно? Окаяната принцеса, която вехне сама в празния замък? Изоставена от малодушните си слуги, кърши безпомощно ръце, докато враговете се струпват пред стените? Хм. Сигурна ли си, че ставаш за ролята?

— Повече, отколкото ти за тази на рицаря на бял кон, притекъл се с меч в ръка на помощ на изпадналата в беда дама. — Тя го изгледа пренебрежително от глава до пети. — Надявах се моят герой да има поне половината зъби в устата си.

— Мислех, че вече си свикнала да не получаваш всичко, на което се надяваш. При мен това отдавна е факт.

— Какво да ти кажа? Непоправима романтичка съм. За това ли си дошъл, да разбиеш на пух и прах мечтите ми?

— Не. Това го постигам и без дори да го искам. Идеята ми беше за едно питие и разговор, който да не включва темата за превръщането ми в недъгав труп.

— На този етап е трудно да се предвиди накъде ще поеме разговорът ни, но питието го имаш. — Арди му наля една чаша и Глокта я пресуши на три големи глътки. Подаде й я за повторно напълване и въздъхна шумно.

— А сега сериозно, гуркулите ще обсадят Адуа най-много до седмица. Трябва да заминеш възможно най-скоро.

Арди напълни отново чашата му и доля своята.

— Случайно да си забелязал, че половината град е осенен от същата идея? Всяка дръглива кранта, която още не е реквизирана от армията, се продава за минимум петстотин марки. Изплашените граждани се стичат към всички краища на Мидърланд. Цели колони от беззащитни бежанци се точат по калните пътища, а когато захладнее, ще могат да изминават не повече от миля дневно. Натоварили са се с всичко ценно, което притежават — лесна плячка за всеки разбойник в радиус от сто мили оттук.

— Права си — призна Глокта, докато с мъка наместваше задник на един от столовете до камината.

— А и къде ще отида? Нямам никакви приятели или роднини в Мидърланд. Надявам се, не очакваш да се крия в гората, да паля огън с търкане на сухи съчки и да ловя катерици с голи ръце? Как да се напие човек при такива обстоятелства? Не, благодаря, тук ще съм в по-голяма безопасност и ще разполагам с много повече удобства. Имам достатъчно въглища за камината и килерът ми е пълен. Мога да издържа месеци — махна небрежно към стената Арди. — Гуркулите идват от запад, а аз живея в източната част на града. Смея да твърдя, че тук ще съм в по-голяма безопасност, отколкото дори в двореца.

— Може би е права. Тук поне ще мога да я наглеждам. Добре тогава. Прекланям се пред разумната ти преценка. Или по-скоро щях, ако гърбът ми го позволяваше.

— Какво ново в коридорите на властта? — Арди се настани в стола срещу него.

— Студени са. Като повечето коридори. — Той допря замислено пръст до устните си. — В момента се намирам в доста тежко положение.

— Имам известен опит с такива.

— Ситуацията е доста… объркана.

— Нищо, давай с думи прости, като за глупави женоря.

— Е, какво пък? Смъртта и бездруго наднича през рамото ми. С думи прости, като за женоря, представи си, че… си се нуждаела от определени услуги и в отчаянието си обещала ръката си едновременно на двама много богати и влиятелни мъже.

— Хм. Един би бил добро решение.

— В моя случай нито един би било още по-добро. И имай предвид, че и двамата са стари и невероятно грозни.

Арди сви рамене.

— Грозотата е лесно пренебрежима, щом става дума за богати и влиятелни мъже.

— Добре, но и двамата ти ухажори са изключително ревниви и склонни към насилие. Към смъртоносни прояви на насилие, при най-малка следа от фриволност и нелоялно отношение от твоя страна. Надявала си се в даден момент да се отървеш от единия или другия, но ето че датата за сватбата наближава, а ти си… все така обвързана и с двамата. Всъщност дори повече, отколкото в началото. Какво правиш?

Арди нацупи устни и въздъхна замислено, после отметна превзето един кичур коса от рамото си.

— Първо, ще ги докарам до побъркване с ненадминатото си остроумие и умопомрачителната си красота, след което ще наредя така нещата, че двамата да се срещнат на дуел. Който спечели, получава за награда ръката ми, без дори да заподозре, че същата е била обещана и на противника му. И тъй като е стар, ще се надявам на скорошната му смърт, която да ме остави богата и уважавана вдовица. — Усмихна се надменно. — Как ви се струва този план, господине?

— Боя се, че метафората изгуби смисъла си.

— Или… — Арди примижа към тавана, после щракна с пръсти. — Ще използвам женски хитрини… — изпъна гръб и изпъчи гърди, — за да хвана в мрежата си трети ухажор. Дори още по-богат и влиятелен от двамата. Млад, красив и по възможност, след като ще използваме метафори, умел с шпагата. Женя се веднага за него, след което, с негова помощ, унищожавам двамата старци и ги оставям без пукнат грош и с пръст в устата. Ха! А това как ти се струва, а?

Глокта усети как окото му заиграва и го натисна с пръст. Интересно?

— Трети ухажор — промърмори. — Виж, за това въобще не се бях сетил.