Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (34)

Кръгът

Зората приближаваше, загатнат в сиво нюанс по черния силует на стените на Карлеон. Звездите бяха избледнели по каменносивото небе, но луната все още беше надвиснала над върховете на дърветата, толкова близко, че сякаш подканваше да пробваш да й пуснеш една стрела.

Уест не беше мигнал през цялата нощ и сега беше изпаднал в онова тревожно, безсънно състояние, в което попадаше човек, преминал фазата на пълно изтощение. В някакъв момент, останал насаме в тъмното, след като всички заповеди бяха разпратени, беше седнал под светлината на газената лампа, за да пише на сестра си. Да реди извинения. Да моли за прошка. Не знаеше от колко време вече седеше надвесен над хартията с писалка в ръка, но думите така и не идваха. Искаше да й каже всичко, което чувстваше, но когато опита да го направи, установи, че не чувства нищо. Топлите таверни на Адуа, играта на карти в слънчевия вътрешен двор. Повдигнатото ъгълче на устните на Арди, когато се усмихва. Всичко това сякаш беше останало хиляди години назад в миналото.

Северняците вече бяха заети с работа. Подкастряха тревата пред стената на града и оформяха широк дванайсет крачки кръг. Звукът от кълцането далечно напомняше за градинарските ножици във вътрешния двор на казармите на Агрионт. Мястото, предположи Уест, където щеше да се проведе дуелът. Мястото, където само след час-два щеше да се реши съдбата на Севера. Точно като кръга на арената за дуели в Турнира, само дето този скоро ще бъде изпръскан с кръв.

— Варварски обичай — промърмори Яленхорм, който явно мислеше за същото.

— Сериозно? — изръмжа Пайк. — Аз пък тъкмо си мислех колко цивилизован обичай е това.

— Цивилизован ли? Двама мъже, които се колят до смърт под виковете на тълпата?

— За предпочитане е пред две колещи се до смърт армии. Проблемът се решава със смъртта на един-единствен човек. Ако питаш мен, добър начин за слагане край на война.

Яленхорм потрепери и духна в шепи, да сгрее ръцете си.

— И все пак прекалено много зависи от двамата биещи се. Какво ще стане, ако Деветопръстия загуби?

— Предполагам, Бетод ще е свободен да прави каквото си поиска — отвърна натъжен Уест.

— Но той нападна Съюза! Причини смъртта на хиляди! Заслужава наказание!

— Хората рядко получават това, което заслужават. — Уест се замисли за гниещите кости на принц Ладисла някъде там в пустошта. Някои престъпления остават ненаказани, а други дори биват щедро възнаградени от своенравната съдба. Закова на място.

С гръб към града, на склона на хълма седеше човек. Беше сам, прегърбен, облечен с опърпано палто и седеше така неподвижно, че Уест спокойно можеше и да не го забележи.

— Ще ви настигна — каза той и тръгна встрани от пътеката. Покритата със скреж трева заскърца под подметките му.

— Сядай. — Парата от дъха на Деветопръстия обгърна потъналото му и сянка лице.

Уест седна до него на студената земя.

— Готов ли си?

— Правил съм това десет пъти досега. Но не мога да кажа, че някога съм бил готов. Най-доброто, което успях да постигна, е да седя, да чакам да дойде времето и да не се напикая в гащите.

— Предполагам, мокрото петно на панталоните ще е голям срам в кръга.

— Ъхъ. И все пак е за предпочитане пред разцепен череп.

Напълно прав беше. Естествено, израснал в Англанд, Уест беше чувал за дуелите на северняците. Децата често си разказваха зловещи истории, но в действителност той не знаеше как протича един дуел.

— Как всъщност стават нещата? — попита.

— Очертават кръг. Мъжете се нареждат около него с щитовете си. Половината са от страната на единия в кръга, другата половина — от страната на другия. Двамата влизат в кръга. Мъжете отстрани вдигат щитовете, затварят кръга и гледат никой да не излиза, преди да е ясен победителят. Който умре, губи. Освен ако победителят не е настроен милостиво. Както и да е, не виждам подобен изход на днешния дуел.

И за това беше напълно прав.

— С какво ще се биете?

— Всеки донася нещо в кръга. Каквото оръжие избере. После се върти щит, за да се определи кой пръв ще избира оръжие.

— Значи може да се окаже, че ще се биеш с оръжието, донесено от противника, така ли?

— Случва се. Убих Шама Безпощадни със собствения му меч. В дуела с Хардинг Мрачния бях наръган с копието, което аз бях донесъл. — Потри с ръка корема си, сякаш споменът върна болката от раната. — Но е все едно, боли еднакво, без значение дали си наръган с твоето оръжие или с това на противника.

Замислен, Уест сложи ръка на своя корем.

— Така е — каза.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Искам да те помоля за услуга.

— Казвай.

— Може ли ти и приятелите ти да държите щитове за мен?

— Ние ли? — Уест примигна неразбиращо към северняците пред стената. Щитовете им изглеждаха достатъчно тежки да ги вдигнеш, камо ли да ги използваш както трябва. — Сигурен ли си? Никога досега не съм го правил.

— Така е, но ти поне знаеш на чия страна си. Няма много хора там, на които мога да се доверя. Повечето от тях все още не знаят кого мразят повече, мен или Бетод. А в кръга е достатъчно веднъж да те блъснат в неподходящия момент или да не те подпрат, когато трябва. И край с всичко. С мен най-вече.

Уест изду бузи и издиша тежко.

— Ще направим, каквото можем.

— Хубаво. Добре.

Отново замълчаха. Избледняла, луната потъна зад тъмните силуети на хълмовете и дърветата.

— Да те питам, Бесен. Мислиш ли, че човек трябва да плаща за постъпките си?

Уест вдигна рязко глава. В главата му проблесна напълно нелогичната, подкосяваща краката му мисъл, че Деветопръсти говори за Ладисла или за Арди, а може би и за двамата. Почти сигурен бе, че забеляза очите на северняка да проблясват укорително в мрака. После обзелият го страх изведнъж се отдръпна. Разбира се, както всеки друг с предоставила му се възможност за това, Деветопръстия говореше за себе си. Най-обикновен проблясък в очите, нямаше укор. Всеки си има своите грешки, които да го преследват.

— Може би. — Уест се покашля. — Понякога. Не знам. Предполагам, всички правим неща, за които после съжаляваме.

— Ъхъ — каза Деветопръстия. — И аз така мисля.

Продължиха да седят мълчаливо и да гледат как небето изсветлява.

 

 

— Да тръгваме, главатар! — изсъска Дау. — Мамка му, да тръгваме вече!

— Аз казвам кога тръгваме! — сопна се Кучето. Отмести влажните от роса клони и надникна към стената, на стотина крачки отпред, от другата страна на калното поле. — Още е много светло. Ще изчакаме проклетата луна да се скрие и тогава хукваме.

— По-тъмно няма да стане! Що народ избихме във Височините, Бетод няма начин да има достатъчно мъже за такава дълга стена. Ще са разтеглени нарядко.

— Да, но е достатъчно един да…

Дау вече тичаше напред, лъснал на фона на осветеното поле като лайно на прясно натрупал сняг.

— Мамка му — изсъска Кучето.

— Хъ — каза Мрачния.

Сега не им оставаше друго, освен да гледат и да чакат онези от стената да надупчат Дау със стрели. Да чакат да запалят факлите, да вдигнат тревога и цялата работа да замине на майната си. Дау пробяга последните няколко крачки нагоре по склона и изчезна в сянката на стената.

— Успя — каза Кучето.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

Това беше добре, разбира се, но Кучето не изпита радост. Сега беше негов ред да тича, а той нямаше късмета на Дау. Спогледаха се с Мрачния и той вдигна рамене. Излетяха едновременно от храстите и хукнаха през меката трева на полето. Мрачния имаше по-дълги крака и бързо взе преднина. Земята се оказа доста по-мека, отколкото Кучето беше очак…

— Аа! — Единият му крак затъна до глезен в калта, той се пльосна по очи и се изпързаля напред. Надигна се мокър, със залепнала за гърдите риза и хукна отново към стената. Изкачи задъхан последните няколко крачки по склона, превит на две, с ръце на коленете и плюещ трева от устата.

— Май си паднал, главатар. — Усмивката на Дау проблесна в тъмното под стената.

— Ненормално копеле! — процеди през зъби Кучето. Усети как гневът му го изгаря отвътре. — Можеше да ни докараш смъртта!

— О, има още време за това.

— Шшш. — Мрачния им махна с ръка да млъкнат. Кучето се залепи за стената, а гневът му бързо се замени с тревога. Чу стъпки на стената и видя движеща се зад бойниците светлина. Зачака в тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му и тихото дишане на Дау до него. Стъпките отгоре отминаха.

— Кажи ми сега, главатар, че това не раздвижва хубаво кръвта — прошепна Дау.

— Извадихме късмет. Вместо това можеше кръвта ни да изтича.

— Какво правим сега?

Кучето стисна зъби и изтри калта от лицето си.

— Чакаме.

 

 

Логън се изправи и изтръска росата от панталоните си, пое дълбоко хладния въздух. Нямаше какво повече да чака, слънцето беше изгряло. Може и все още да беше скрито зад хълма Скарлинг, но ръбовете на високите кули бяха оцветени в златисто, тънките облаци бяха порозовели, а небето под тях беше отново светлосиньо.

— По-добре приключвай бързо — прошепна Логън, — отколкото да живееш в страх от предстоящото. — Спомни си как за първи път чу тези думи от баща си. Каза ги в опушената обща зала, с огряно от огъня сбръчкано лице, размахвайки един дълъг показалец. Спомни си и как той ги каза на сина си, усмихнат край реката, докато го учеше да лови риба с голи ръце. Баща и син мъртви, станали на пръст и пепел. След като и Логън си отиде от този свят, никой повече нямаше да помни тези думи. И той на никого нямаше да липсва. Но кой го е грижа? Когато вече си при пръстта, нищо не е толкова маловажно като това, какво мислят за теб живите.

Обви пръсти около дръжката на меча на Създателя и браздите на ръкохватката погъделичкаха дланта му. Извади го от ножницата и го отпусна до крака си. Завъртя рамене, разкърши врат. Пое дълбоко въздух, издиша и тръгна през тълпата, която се беше събрала на широк полукръг пред портите на Карлеон. Смесица от хората на Кучето, планинците на Крамок и войници от Съюза, освободени от служба, за да погледат как ненормалните северняци се избиват помежду си. Дочу подвикванията на мъжете, знаеха, че заложеното на карта е много повече от живота на Логън.

— Деветопръстия!

— Кървавия девет.

— Довърши го!

— Убий копелето!

До стената видя всички, които беше избрал да държат щитове за него. Видя Уест, Пайк, Червената шапка и Тръпката. Замисли се дали не беше сбъркал с последния, но нали в планината му спаси живота, това все трябваше да означава нещо. „Трябваше“ — прекалено тънка нишка, на която оставяше да виси животът му. От друга страна, откакто се помнеше, животът му все на такава висеше.

Крамок-и-Файл го настигна и се изравни с него. Огромният му щит приличаше на детска играчка в едната му ръка, а другата беше небрежно отпусната на корема му.

— Сигурно нямаш търпение да почнеш, а, Кървави девет? Защото аз нямам, вярвай ми!

По раменете го потупваха ръце, чуваше окураженията около себе си, но Логън не отвърна с нищо и на двете. Докато прекрачваше края на подкастрената трева, не погледна настрани. Усети как мъжете зад гърба му вдигнаха щитовете и затвориха половината от кръга. Чу как тълпата се скупчва зад гърбовете им. Как си шепнат. Как се надигат нетърпеливо на пръсти. Нямаше вече връщане назад. Но всъщност никога не беше имало. През целия си живот беше вървял насам. Пристъпи към центъра на кръга и вдигна глава към бойниците на стената.

— Слънцето изгря! — изрева нагоре. — Да приключваме!

Когато ехото от гласа му замря, стана тихо, само вятърът разнасяше няколко сухи листа по земята. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да вдъхне на Логън надежда, че отгоре никой няма да отговори. Че някак са успели да се измъкнат през нощта и дуел нямаше да има.

Тогава се появиха първите лица на стената. Едно по едно, докато постепенно не запълниха цялата дължина на бойниците, докъдето стигаше погледът на Логън. Бяха стотици — войни, жени, дори деца на раменете на възрастните. Сякаш целият град беше излязъл на стената. Разнесе се стържене на метал, скърцане на дърво и високите порти започнаха бавно да се отварят. Лъчите на изгряващото слънце пронизаха тесния процеп между тях, после изпълниха цялата арка с ярка светлина. Отвътре излязоха две редици мъже. Войници със сурови лица, сплъстени коси, подрънкващи ризници и изрисувани щитове.

Логън позна някои от тях. Бяха от най-близките до Бетод, които бяха с него от самото начало. Корави мъже до един. В миналото неведнъж бяха държали щитове за Логън. Наредиха се и затвориха втората половина от кръга. Стена от щитове — животински лица, дървета, кули, течаща вода, кръстосани секири на протритите им, накълцани от стотици битки фонове. Всичките насочени към него. Клетка от мъже и дърво и единственият изход от нея беше да убие човек. Или да умре от ръката му, естествено.

В светлия отвор на портите се появи тъмна фигура. Подобна на човешка, но много по-висока, сякаш стигаше до най-горната част на арката. Тогава Логън чу стъпките. Тежки като падащи наковални. Сграбчи го непознат до момента страх. Умопомрачителен ужас и паника, сякаш отново се събуждаше, затрупан под снега. Насили се да не поглежда през рамо към Крамок, а да погледне право към първенеца на Бетод, който излизаше от портата.

— Мамка му — прошепна.

Първоначално беше решил, че огромните размери се дължаха на някакъв номер на светлината. Тъл Дуру Буреносния беше огромно копеле, без съмнение достатъчно голям, че хората да го наричат великан. Но въпреки това той приличаше на човек. Размерите на Фенрис Страховития бяха друга работа. Нищо общо с човешките. Той беше истински великан, излязъл от митовете и легендите и оживял от плът и кръв. От много плът.

Докато вървеше към кръга, цялото му лице сякаш се гърчеше, а огромната му гола глава подскачаше наляво-надясно. Устата му се разтегляше в зловеща усмивка и в следващия момент се сгърчваше в презрителна гримаса, а очите му ту се ококорваха, ту примигваха учестено. И едната му половина, казано просто, беше синя. Една тънка линия разделяше бялата от синята половина на лицето му. Огромната му дясна ръка беше бяла, а лявата синя — от рамото чак до върха на пръстите. В тази ръка той размяташе голям чувал, издут и подрънкващ, сякаш беше пълен с чукове.

Част от хората на Бетод около кръга отстъпиха от пътя му с изкривени от ужас лица. В сравнение с него приличаха на изплашени деца, а в очите им имаше такъв страх, все едно пропускаха покрай себе си Големия изравнител. Страховития влезе в кръга и Логън видя, че синята част от тялото му наистина беше съставена от изписани редове, точно както му беше казал духът. Завъртулките на татуираните символи покриваха цялата му лява половина — ръка, длан, лице, устни дори.

Словото на Глъстрод от Старите времена.

Страховития спря в кръга и от него като на вълни се понесе смразяващ кръвта ужас и надвисна над притихналата тълпа. Логън почувства как нещо тежко притиска гърдите му и изстисква навън всичката му смелост. От друга страна, задачата му беше съвсем проста. След като синята част от тялото на Страховития не можеше да бъде наранена, той просто трябва да накълца, колкото по-дълбоко успее, другата половина. Побеждавал е доста здрави мъжаги в кръга. Десет от най-коравите мъже в Севера. Този е просто поредният. Или поне така си казваше наум.

— Къде е Бетод? — Намерението му беше да изкрещи предизвикателно думите, но когато отвори уста, гласът му беше дрезгав и изтънял.

— И оттук мога да те гледам как умираш! — Кралят на северняците се появи на стената над портата, чист, спретнат и с доволна физиономия. До него стояха Бледоликия и още няколко от най-близките му. Дори и той като Логън да не беше мигнал през нощта, по нищо не му личеше. Вятърът разрошваше косата му и дългия косъм на кожената му яка, а сутрешното слънце блестеше ослепително в златната му огърлица и хвърляше отблясъци от огромния диамант в короната му.

— Радвам се, че дойде! Притеснявах се да не избягаш през нощта! — Въздъхна и дъхът му излезе на пара от устата. — Но както сам каза, слънцето изгря. Да започваме.

Логън погледна изхвръкналите, потрепващи, обезумели очи на Страховития и преглътна тежко.

— Събрали сме се тук, да видим този дуел! — изрева Крамок. — Предизвикателство, което да сложи край на войната и да уреди кървавия спор на Бетод, който нарича себе си крал на северняците, и Бесния, който говори от името на Съюза. Ако спечели Бетод, обсадата се вдига и Съюзът си тръгва от Севера. Ако спечели Бесния, портите на Карлеон ще бъдат отворени и Бетод оставя живота си на милостта му. Истината ли казвам?

— Да — отвърна Уест. Гласът му прозвуча тихо в огромното открито пространство.

— Да — махна пренебрежително с ръка Бетод. — Давай по-бързо, дебелако.

— Тогава първенците да си кажат имената — изрева Крамок — и да изредят постиженията си!

Логън пристъпи напред. Трудна стъпка беше това, сякаш напираше с гърди срещу силен вятър, но я направи. Вдигна глава и погледна право в гърчещото се лице на Страховития.

— Аз съм Кървавия девет и съм избил безброй мъже. — Гласът му беше мъртвешки спокоен и равнодушен. В тона му нямаше гордост, но нямаше и страх. Просто изреждаше фактите, безмилостни, като зимата. — Отправял съм десет такива предизвикателства и спечелих всичките. В този кръг победих Шама Безпощадни, Руд Три дървета, Хардинг Мрачния, Тъл Дуру Буреносния, Дау Черния и много други. Ако тръгна да изреждам всички именити войни, които съм върнал при пръстта, до утре сутрин няма да съм свършил. Няма човек в Севера, който да не знае как работя аз.

Лицето на гиганта не помръдна. Не повече от обичайното.

— Аз съм Фенрис Страховития. Моите постижения са далеч в миналото. — Вдигна изписаната си ръка, стисна огромния си юмрук и мускулите му изхвръкнаха, дебели като корените на вековно дърво. — С тези знаци великият Глъстрод ме беляза като свой избраник. С тази ръка съборих статуите в Олкъс. Сега убивам малки хора в нищожните им войни. — Логън забеляза едва доловимото вдигане на масивните му рамене. — Това е положението.

Крамок погледна към Логън и той повдигна озадачено вежди.

— Добре тогава. Какви оръжия сте донесли в кръга?

Логън вдигна високо меча, който Канедиас беше изковал за войната с магусите. Острието на дългото една крачка оръжие от матов метал проблесна на лъчите на изгряващото слънце.

— Това острие — каза и заби меча в земята.

Страховития хвърли до него чувала, който издрънча и се отвори. Отвътре се показаха огромните плоскости на черна броня, набодени с нитове и стърчащи по тях шипове, изподрани и очукани.

— Тази броня.

Логън погледна към голямата купчина черен метал и прокара замислено език по зъбите си. Ако Страховития спечелеше въртенето на щита, щеше да вземе меча и да остави на Логън безполезната, прекалено голяма и тежка за него броня. Какво ще прави тогава? Ще се крие под нея ли? Не му остана друго освен надеждата късметът му да удържи още малко.

— Добре, красавци. — Крамок свали щита си, опря ръба на земята и хвана горната част с две ръце. — Цветно или дърво, Деветопръсти?

— Цветно. — Крамок засили щита и го остави да се върти на ръба си. Логън прикова очи в него — цветно, дърво, цветно, дърво. А с всяко завъртане се сменяха надежда с отчаяние. Щитът забави скорост, разклати се настрани и накрая падна. С дървената страна нагоре и провиснали от нея кожени ремъци.

Толкова по въпроса за късмета.

Крамок присви недоволно очи. Погледна към гиганта.

— Ти избираш, дангалак.

Страховития хвана дръжката на меча на Създателя и го измъкна от земята. В чудовищната му ръка приличаше повече на играчка, отколкото на истинско оръжие. Облещените му очи се извъртяха към Логън и устата му се разтегли в усмивка. Хвърли меча в краката му.

— Вземи си ножа, малък човеко.

 

 

Вятърът донесе далечни викове.

— Добре — просъска Дау, малко по-силно, отколкото на Кучето би му се искало, — започват!

— И сам чувам — отвърна троснато и започна да навива въжето в хлабави кръгове, за да не се заплете при хвърлянето.

— Знаеш какво правиш с това, нали? Предпочитам да не ми пада на главата.

— Сериозно? — Кучето разклати голямата кука напред-назад, преценявайки тежестта й. — Тъкмо почвах да се чудя кое ме устройва повече, да я закача на стената или да ти я забия в дебелата кратуна. — Завъртя я в кръг, отпусна малко повече въже, за да увеличи кръга, после я засили право нагоре и пусна въжето. Желязото полетя към бойниците, развивайки въжето след себе си. Кучето примижа боязливо, когато прехвърли парапета и издрънча на пътеката, но отгоре не последва никаква реакция. Дръпна въжето. Крачка-две от дължината му се върна обратно и тогава куката захапа. Здраво.

— От първия път — каза Мрачния.

Кучето кимна, невярващ на очите си.

— Да не повярваш. Кой е първи?

— Който държи въжето — ухили му се Дау.

Когато започна да се катери, го осени мисълта за всичките начини, по които можеше да умре на тази стена. Куката се изплъзва и той пада отгоре. Въжето се протрива, къса се и той пак пада отгоре. Някой с видял куката и сега го чака да се изкатери достатъчно високо, преди да среже въжето. Или е видял куката и сега го чака да подаде глава през бойниците, за да му пререже гърлото. Или събира една дузина мъже, за да хванат идиота, решил сам да се покатери на стената.

Ботушите му се хлъзгаха по камъка, конопът прерязваше дланите му, ръцете му изгаряха от напрежението, а той всячески се мъчеше да не диша чак толкова запъхтяно. Бойниците приближиха, после още и накрая се озова на самия връх на стената. Вкопчи се в ръба на парапета и надникна отгоре. Пътеката беше празна и в двете посоки. Прехвърли се вътре и извади нож, ей така, за всеки случай. Един нож в повече никога не е излишен. Увери се, че куката е захапала здраво камъка, и се надвеси през парапета. Видя Дау, който гледаше нагоре, и Мрачния хванал въжето и сложил крак на стената, готов за катерене. Кучето му махна да тръгва и той се закатери. Дау хвана долния край на въжето, за да го държи изпънато. Мрачния вече беше на половината път нагоре…

— К’во става…

Кучето рязко извърна глава наляво. На пътеката, недалеч от него стояха двама от леко въоръжените пешаци. Явно току-що бяха излезли през вратата на една от кулите.

— Тук има въже! — викна им Кучето и размаха ножа към куката, сякаш тъкмо се канеше да среже въжето. — Някакъв копелдак се опита да се изкатери по стената!

— Мътните да го вземат! — Единият дотича и зяпна от изненада при вида на Мрачния на въжето. — Виждам го. Катери се!

— Няма страшно. — Другият извади меча си, ухили се и замахна да среже въжето. Изведнъж замръзна с ръка във въздуха. — Абе, ти защо си целият в кал?

Кучето заби с всичка сила ножа в гърдите му, изтегли го и пак го заби. Онзи изви пронизително, лицето му се сгърчи от болка, залитна с гръб към парапета и изпусна меча на пътеката. Другарят му налетя с вдигнат боздуган. Кучето се шмугна под замаха му, но онзи го връхлетя с тяло и двамата се строполиха на земята. Озова се по гръб и главата му се фрасна здраво в камъка.

Боздуганът на онзи изтропа на земята и двамата с Кучето се запремятаха по пътеката. Той риташе с крака и размахваше юмруци, а Кучето се опитваше да го стисне за гърлото, за да не може да вика. Изтърколиха се наляво, после надясно, накрая се надигнаха едновременно на крака и, залитайки напред-назад, продължиха да се борят. В един момент онзи успя да вкара рамото си под мишницата на Кучето и да го изблъска до парапета, където го натисна назад между две от бойниците.

— Мамка му — извика Кучето, когато усети как краката му се отлепят от земята. Усети, че задникът му се търка в камъка, прехвърляйки парапета, но ръцете му продължаваха да стискат гърлото на противника му и не му даваха да си поеме както трябва въздух. Още инч нагоре и главата му бе изблъскана още назад. Чудесно, помисли си Кучето, още малко тежест от грешната страна на парапета.

— Падай, копеле такова! — изграчи онзи, докато опитваше да се измъкне от ръцете на Кучето и същевременно да го избута надолу. — Падай… — Изведнъж очите му се облещиха. Залитна назад. От ребрата му стърчеше стрела. — О, мам… — Втора стрела се заби в гърлото му и той политна напред. Щеше да се преметне през парапета, но Кучето го хвана и изтегли за ръката, за да падне на пътеката. Задържа го притиснат до земята, докато от олигавената му уста не излезе и последният му дъх.

Когато онзи издъхна, той се надигна запъхтян и застана наведен над трупа му. Мрачния приближи, като не спираше да се оглежда за други.

— Добре ли си?

— Поне веднъж. Не може ли поне веднъж помощта да дойде не в последния момент преди да ме убият?

— По-добре така, отколкото след това. — Кучето нямаше как да отрече, че беше прав. Видя Дау да се подава над ръба и да се прехвърля през парапета. Онзи, когото беше наръгал в гърдите, седеше облегнат с гръб на парапета и още дишаше. Мимоходом Черния отнесе парче от черепа му със секирата си. Ей така, без да му мигне окото, все едно цепеше дърва.

— Оставям ви двамата за десет секунди — поклати глава Дау — и виж какви ги свършихте. Двама мъртви. — Наведе се над група, навря два пръста в една от раните от ножа на Кучето, извади ги и размаза кръвта по едната си буза. После се ухили широко. — Какво, мислите, можем да направим сега с два трупа?

 

 

Страховития сякаш изпълваше целия кръг. Едната половина от тялото му синя, гола, а другата бяла, покрита с черна броня. Приличаше на оживяло от легендите чудовище. Нямаше къде да се скриеш от гигантските му юмруци, от страха от него. Щитовете тракаха един в друг, мъжете, море от размазани, изкривени от ярост лица, не спираха да реват и крещят.

Логън пълзеше по края на кръга, опитваше да движи леко и бързо крака. Може и да беше по-дребен, но беше по-бързият и по-умен от двамата. Поне така се надяваше. Трябваше да е така, в противен случай беше готов за пръстта. Движеше се, претъркулваше се по тревата, избягваше юмруците, държеше дистанция и чакаше удобен момент. Но най-вече, внимаваше да не бъде ударен. Да не бъде ударен, беше от първостепенна важност сега.

Гигантът го връхлетя сякаш изневиделица. Огромният му татуиран юмрук описа размазана синя дъга. Логън отскочи встрани от пътя му, но кокалчетата закачиха леко бузата му и попаднаха в рамото, като така го запратиха, препъвайки се назад. Един щит, със сигурност неприятелски, го фрасна здраво в гърба и го запрати обратно към средата на кръга. Просна се по корем и се размина на косъм с острието на меча на Създателя. Трескаво се претърколи настрани и видя ботуша на Страховития да се стоварва сред пръски кал точно на мястото, където само допреди секунда беше главата му.

Скочи на крака, съвсем навреме, за да се гмурне под замаха на синята ръка. Докато се разминаваше с гиганта, замахна с меча и острието му потъна дълбоко в татуираната плът на едното му бедро. Огромния крак подаде и Страховития се свлече на облеченото си в броня коляно. Това трябваше да е смъртоносна рана, точно през дебелите вени от вътрешната страна на бедрото, но кръвта беше не повече от тази от порязване при бръснене.

От друга страна, ако едно не проработи, пробваш друго. С мощен рев Логън замахна към голата глава на Страховития. Острието издрънча върху бронята на ръката, вдигната в последния момент на пътя му. Плъзна се по черната стомана и излетя встрани, където се заби в земята и накара ръцете на Логън да изтръпнат.

— Уфф! — Едното коляно на Страховития се вряза в корема му, преви го на две и го метна назад. Искаше да кашля, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух за това. Междувременно гигантът се беше изправил на крака и бронираният му юмрук, буца черно желязо с размерите на човешка глава, замахваше към него. Логън се хвърли встрани и усети въздушната струя от профучаващата над главата му ръка, преди да се претърколи по късата трева. Юмрукът се заби в един от щитовете, разцепи го на две и събори по гръб човека, който го държеше.

Очевидно духът беше прав. Синята половина беше неразрушима. Логън приклекна над тревата и зачака острата болка в стомаха му да отслабне достатъчно, че да може поне да си поеме въздух. Трескаво се опитваше да измисли нещо, но не стигаше доникъде. Страховития извърна гърчещото си лице към него. Зад гърба му, на земята, падналият продължаваше да стене под парчетата от щита си. Войниците от двете му страни пристъпиха неохотно и запълниха празнината в кръга.

Страховития бавно направи крачка напред и Логън направи болезнена крачка назад.

— Още съм жив — прошепна, но докога щеше да успее да остане жив, не можеше да каже.

 

 

Никога през целия си живот Уест не се беше чувствал толкова изплашен и превъзбуден, толкова жив. Не беше изпитал нищо такова, след като спечели Турнира на препълнения Площад на маршалите, а тълпата скандираше името му. Нито по време на атаката на Улриок, когато изскочи от облака прах, от хаоса на мъглата и се озова отново под слънчевата светлина.

Кожата му беше настръхнала от напрежение и ужас. Ръцете му потръпваха безпомощно зад щита с всяко движение на Деветопръстия. Устните му безмълвно нашепваха съвети и окуражения. До него Пайк и Яленхорм се блъскаха, ръгаха и крещяха с пълно гърло. Тълпата отзад ревеше и напираше да види по-добре какво става в кръга. Хората на стената се навеждаха надолу, крещяха, размахваха юмруци. Кръгът от щитоносци се извиваше с всяко движение на биещите се, нито за миг не оставаше неподвижен. Разтягаше се с всяка нова атака, свиваше се, когато някой от първенците започнеше да отстъпва.

А засега, почти непрекъснато, отстъпваше Деветопръстия. За повечето хора той беше огромен изверг, но в ужасяващата компания на Страховития изглеждаше нищожно дребен и слаб. И сякаш това не беше достатъчно, в този кръг ставаше нещо много странно. Уест не намери друга дума за него освен „магия“. Дълбоките смъртоносни рани в синята плът на Страховития се затваряха пред очите му. Това нещо не беше човек. Нямаше какво друго да е освен демон. Всеки път когато приближаваше към Уест, той изпитваше усещането, че е застанал на прага на ада.

Уест примижа болезнено, когато Деветопръстия полетя безпомощно към щитовете в далечната страна на кръга. Страховития вдигна бронирания си юмрук, за да му нанесе удар, който със сигурност щеше да направи черепа му на кайма. Замахна, но пропусна целта. Деветопръстия отскочи настрани в последния момент и стоманата мина на косъм от челюстта му. Тежкият му меч се стовари и отскочи с камбанен звън от бронираното рамо на Страховития. Гигантът залитна крачка назад и Деветопръстия премина в атака. Бледите белези се бяха разтегнали по скованото му лице.

— Да! — процеди през стиснати зъби Уест и мъжете около него изреваха окуражително.

Следващият замах на меча се плъзна с пронизителен писък по бронята на гърдите на гиганта, остави след себе си дълга, светла резка в черния метал и изрови голям чим трева от кръга. Следващият удар попадна сред облак от ситни капки кръв в сините ребра на Страховития и го накара да залитне силно назад. Уест отвори уста, когато огромната сянка падна отгоре му. Страховития се стовари върху щита му като падащо дърво. Огромната му тежест свали Уест на колене, треперещ от усилие, с преобръщащ се от ужас и отвращение стомах.

И в този момент я видя. Катарамата на единия ремък, който държеше черното, покрито с шипове, парче стомана под коляното на Страховития, беше само на инч от свободната му ръка. В този момент в главата му остана само една мисъл, че след всичките трупове, които остави след себе си в Англанд, Бетод щеше да се измъкне. Изскърца със зъби и сграбчи дебелия като колан за панталони кожен ремък на бронята и в момента, в който Страховития вдигна огромното си телосложение от щита му, Уест го дръпна силно назад. Катарамата издрънча отворена, а плочата черна стомана увисна под огромния прасец, още с първата тежка стъпка на гиганта и силния замах на ръката му, с който запрати Деветопръстия назад.

Уест се изправи тежко. Вече съжаляваше за импулсивното си действие. Огледа кръга от мъже, търсеше знак, че някой го е видял какво направи. Никой, всички очи бяха приковани в биещите се. Пък и това беше просто дребен, нищожен опит за саботаж, който с нищо нямаше да промени развоя на събитията в кръга. Освен да му докара смъртта, естествено. Всяко дете в Англанд знаеше това. Хванат ли те да мамиш по време на дуел в Севера, те чака Кървавия кръст, изсипват ти червата навън.

 

 

— Ха! — Логън се дръпна встрани от бронирания юмрук, люшна се надясно и пропусна синия покрай лицето си, после пак наляво при повторния замах на бронираната ръка. Подхлъзна се и едва се задържи на крака. Всеки един от тези удари беше достатъчно силен, че да му откъсне главата. Видя синята ръка да се изтегля назад, стисна зъби и докато избягваше поредния юмрук на Страховития, изнесе меча на Създателя зад гърба си и замахна в широка дъга отгоре.

Острието отсече синята ръка, точно под лакътя и тя излетя към далечния край на кръга, последвана от бучка съсирена кръв. Логън пое дълбоко въздух, вдигна високо меча и събра сили за още един замах. Очите на Страховития се извъртяха към матовото острие. В последния момент извъртя глава и го посрещна със синята половина на черепа си. Острието се вкопа дълбоко, разцепи главата му до веждата и от раната пръсна фонтан от тъмни капки кръв.

В следващия момент лакътят на обвитата с броня ръка на гиганта се вряза с хрущене в ребрата на Логън. Ударът почти отлепи краката му от земята и той полетя, размахал крака, през кръга. Блъсна се в щитовете и се пльосна по корем на земята. Остана да лежи, плюещ трева и кал, а светът около него се размаза и завъртя.

Примижал от болка, Логън се надигна и замига учестено, за да прогони избилите от очите сълзи. Замръзна. Все още със забит в главата меч, Страховития вдигна ръката си от земята. Притисна я на мястото й, завъртя я наляво, надясно и я пусна. Огромната ръка отново беше цяла и изписаните редове отново вървяха непрекъснати по кожата й.

Мъжете в кръга затаиха дъх. Гигантът размърда бавно пръсти, после се пресегна и хвана дръжката на меча на Създателя. Раздвижи го напред-назад и костите на черепа му изхрущяха. Измъкна острието и разтърси глава, като човек, който се отърсва от леко замайване. После хвърли меча и той за втори път днес падна в краката на Логън.

Задъхан, Логън погледна острието. С всяко следващо хващане на дръжката му то ставаше все по-тежко. Раните от битката в планините боляха, новите от дуела тръпнеха. Въздухът беше студен, но ризата му беше залепнала на гърба от пот.

Страховития не показваше никакви признаци на умора, няколко капчици пот по гърчещото се лице и нищо повече. А по татуираната половина на главата му нямаше и драскотина.

Логън усети как страхът го завладява отново. Сега знаеше как се чувства мишката в лапите на котка. Трябваше да избяга. Да побегне и да не се обърне назад, но вместо да го направи, избра това. Едно е ясно за Логън Деветопръстия — това копеле никога няма да се научи. Устата на гиганта се изкриви в противна усмивка.

— Още? — попита.

 

 

Кучето вървеше към портата на вътрешната стена на Карлеон и ужасно му се пикаеше. Винаги му се пикаеше в такъв момент.

Беше навлякъл дрехите на единия от мъртвите на стената, достатъчно големи, че да се наложи да стегне колана до последната дупка. Наметалото му висеше на раменете, но успяваше да прикрие кървавото петно и дупката от нож на гърдите на ризата. Мрачния носеше дрехите на другия. Беше преметнал лъка си през рамо и в свободната си ръка стискаше боздугана му. Дау Черния влачеше крака между двамата, с вързани на гърба ръце и увесена, окървавена глава, сякаш беше отнесъл здрав пердах.

Жалък опит за заблуда, трябваше да признае Кучето. Сещаше се за поне петдесет неща, които можеха да ги издадат, но нямаха време за нищо по-умно. Внимавай какво говориш, усмихвай се и никой няма да забележи нередностите. На това се надяваше.

Двама войници с дълги ризници и копия в ръце стояха на пост от двете страни на портата.

— Какво става? — попита единият, когато ги видя да приближават.

— Хванахме тоя да се промъква. — Кучето фрасна с юмрук Дау в лицето, за да внесе повече достоверност на думите си. — Водим го в тъмницата, за да го заключим, докато приключат там долу. — Понечи да продължи напред.

Един от стражите сложи ръка на гърдите му и го спря. Кучето преглътна тежко. Войникът кимна към градските порти.

— Как вървят нещата там?

— Добре, предполагам — вдигна рамене Кучето. — Вървят, най-малкото. Бетод ще победи, мисля? Винаги успява, нали?

— Не знам аз — поклати глава войникът. — Тръпки ме побиват от този Страховития. И от него, и от шибаната вещица. Честно казано, няма да страдам много, ако Кървавия девет ги пречука и двамата.

Другият се изхили и побутна назад шлема си, извади кърпа и попи потта от челото си.

— Имаш ли…

Дау скочи към него и заби ножа си до дръжка в челото му. Онзи се срина, все едно някой му подсече краката. Боздуганът в ръката на Мрачния издрънча глухо по шлема на другия, вдлъбна го и го нахлупи почти до върха на носа му. Онзи издърдори нещо неразбираемо и се олюля като пиян. От ушите му потече кръв и в следващия момент се строполи по гръб на земята.

Кучето се обърна назад и сложи ръце на кръста, за да скрие, доколкото бе възможно, с наметалото си Дау и Мрачния, които извлачваха двата трупа зад портите. Замисли се какво ли ставаше долу в кръга. Достатъчно дълго, за да се свие стомахът му на топка.

— Хайде. — Обърна се и видя ухиленото до уши окървавено лице на Дау. Бяха натикали двете тела зад портите, едното с кръстосан поглед в дупката на челото си.

— Просто така? — попита Кучето.

— Е, щом искаш, да поспрем да кажем някоя добра дума за мъртвите, а?

— Знаеш какво имам предвид, ако някой…

— Нямаме време за повече. — Дау го сграбчи за ръката и го повлече през портата. — Да вървим да убиваме вещици.

 

 

Подметката на стоманения ботуш на Страховития се стовари върху гърдите на Логън, изкара въздуха му и го натисна в калта. Мечът на Създателя излетя от ръката му и гърлото му запари от надигналото се съдържание на стомаха му. Преди да разбере какво става, отгоре му падна огромна сянка. Един стоманен юмрук се стегна като клещи около китката му. Нещо изрита краката му и той се озова с лице в тревата, с извита зад гърба ръка и уста, пълна с пръст. Нещо натисна бузата му надолу. Студено, болезнено. Беше огромният крак на Страховития. Главата му започна да потъва в пръстта и късите стръкчета на тревата се забиха в носа му.

Разкъсващата болка в рамото стана непоносима, но скоро стана още по-зле. Беше хванат здраво, беше напълно безпомощен, като разпънат за дране заек. Тълпата притихна и затаи дъх. Единственият звук, който достигаше до ушите му, беше жвакането, с което лицето му потъваше в калта, и свистенето на дъха му в едната ноздра. Ако лицето му не бе така смазано, че едва успяваше да диша, сигурно щеше да изкрещи. Дотук с Логън Деветопръстия. Свършено е с него. Обратно при пръстта, напълно заслужено. Подобаващ край за Кървавия девет, разкъсан на парчета в кръга за дуели.

Но мощните ръце спряха дотук. С периферното си зрение Логън видя Бетод да се надвесва на парапета на стената. Едната му ръка се вдигна и описа бавни кръгове във въздуха. Логън добре помнеше значението на този жест.

Не бързай. Направи го бавно. Нека им е за урок, който никога няма да забравят.

Тежкият ботуш на Страховития се вдигна от челюстта му и Логън усети, че го вдигат от земята. Ръцете и краката му увиснаха безжизнени като на марионетка с отрязани конци. Татуираната ръка се вдигна нагоре, черният й силует се очерта на фона на яркото слънце, после полетя към главата му. Зашлеви го с отворена длан, като баща, който удря непослушния си син. За Логън усещането бе като от удар с тиган. В главата му блесна ярка светлина и устата му се напълни с кръв. Погледът му се избистри точно навреме, за да проследи обратния замах на синята длан. Полетя към главата му и го зашлеви с опакото на ръката, като ревнив съпруг, който налага безпомощната си жена.

Чу от гърлото му да се откъсва дрезгаво хъркане и в следващия момент вече летеше. Синьо небе, заслепяващо слънце, жълта трева и размазани, вторачени в него лица. Блъсна се в кръга от щитове и се строполи почти в несвяст на земята. Някъде далеч от него мъжете викаха, крещяха, съскаха, но той не чуваше думите, а и му беше все едно за тях. Сега можеше да мисли само за едно, за студенината, която изпълваше стомаха му. Сякаш коремът му беше пълен с лед.

Видя една бледа ръка, омазана с кръв, с потрепващи под издраната кожа сухожилия. Неговата ръка, разбира се. Ето го чуканчето на липсващия пръст. Но когато опита да накара пръстите си да се отворят, те противно на волята му се вкопчиха още по-силно в кафявата земя.

— Да — прошепна, кръвта потече от изтръпналата му уста и покапа в тревата. Ледът в стомаха му се разпростря чак до върха на пръстите и цялото му тяло изтръпна. И добре, че така стана. Крайно време беше.

— Да — изсъска отново. Логън и Кървавия девет се засмяха едновременно.

 

 

Уест не очакваше, че Деветопръстия ще се изправи някога повече, но ето го, изправяше се и се смееше. Първоначално смехът прозвуча почти като вопъл, един лигав кикот, пронизителен, особен. После стана по-силен, по-остър, вледеняващ. Сякаш се смееше на някаква жестока шега, която само той разбираше. Смъртоносна шега. Главата му клюмна на една страна, като на обесен. Лицето около широката му усмивка беше като вкаменено.

Зъбите му бяха порозовели от кръв, кръв се стичаше и от раните на лицето му, от разцепените му устни. Смехът му се усили, направо пробиваше тъпанчетата на Уест, остър и грапав като зъбците на трион. Ужасяващ, смразяващ кръвта нереален смях. Като да се смееш на клане. Да се хилиш на касапница.

Кървавия девет залитна напред, олюля се като пиян, с отпуснат надолу в окървавения му юмрук меч. Мъртвешки празните му очи бяха влажни, изцъклени, зениците им зееха като две черни дупки. Побърканият му смях дереше, режеше дървените щитове на кръга. Уест усети как устата му пресъхва и направи крачка назад. Всички отстъпиха назад. Вече не знаеха кой ги плашеше повече: Фенрис Страховития или Кървавия девет.

 

 

Светът беше в пламъци. Дъхът му беше нагорещена пара. Мечът в ръката му беше нажежен до бяло ръжен.

Слънцето беше бяло петно разтопен метал в насълзените му очи. Всичко останало беше студена сива сянка — хора, щитове, стени, гигантът от синя плът и черна стомана. От него струеше на вълни вцепеняващ страх, но той само караше усмивката на Кървавия девет да расте. Страхът и болката само подхранват огъня и пламъците му се издигат още по-високи и по-горещи.

Светът беше в пламъци и в центъра му гореше Кървавия девет. Той изпъна ръка и сви подканващо три пръста.

— Чакам.

Огромните юмруци полетяха към него, ръцете посегнаха да го сграбчат, но уловиха само смеха му. По-лесно е да удариш танцуващия пламък. По-лесно е да сграбчиш кълбо дим.

Сега кръгът беше пещ. Стръкчетата жълта трева бяха огнени езици под краката му. Пот, слюнка и кръв покапаха върху тях като мазнината от месо над огъня.

Кървавия девет изсъска — вода върху жарта. Съскането премина в ръмжене — плискащ от тигелите разтопен метал. Ръмженето премина в оглушителен рев — сухи дървета, обхванати от горски пожар. Тогава пусна в действие меча на Създателя.

Сивият метал полетя в ослепително бели кръгове. Заби се в синята безкръвна плът, иззвънтя в черната стомана. Гигантът изчезна от погледа му и острието захапа лицето на един от мъжете зад щитовете. Главата му се пръсна и кръвта му изпръска стоящия до него. В стената от щитовете зейна дупка. Другите отстъпиха боязливо назад и кръгът се разтегли под напора на страха им. Страхуваха се от него повече от гиганта. Мъдро от тяхна страна. Всяко живо същество беше враг на Кървавия девет и когато той приключеше с разчленяването на този огромен демон, щеше да се заеме с тях.

Сега кръгът беше врящ казан. Тълпата на стената трептеше като нагорещена пара. Земята се размести и зацвърча под краката на Кървавия девет като нагорещено масло.

Ревът от гърлото му излезе като изпепеляващ писък. Мечът му се стовари върху черната броня като ковашки чук върху наковалня. Гигантът притисна синята си ръка към бледата половина на лицето си. Острието беше пропуснало главата, но беше отнесло върха на ухото му. От раната бликна кръв и се стече на две струйки по дебелата му шия. Тази рана не се затвори и кръвта не спря.

Големите очи се ококориха и гигантът го връхлетя с мощен рев. Кървавия девет се шмугна под юмрука и излезе откъм гърба му. Видя едната черна плоча от бронята му да виси на крака, с разкопчана катарама на ремъка. Острието на меча се заби дълбоко в бледата плът на огромния прасец. Гигантът изрева от болка, обърна се рязко, но кракът му поддаде и той се свлече на колене.

Сега кръгът беше като тигел в леярна. Крещящите лица на мъжете по края му се извиваха като пушек, разтичаха се като разтопено желязо и се смесваха с разтопените щитове.

Сега е моментът. Яркото утринно слънце проблесна в тежкия стоманен нагръдник и му посочи мястото. Този сладък, така чакан момент дойде.

Светът беше в пламъци и също като огнен език, Кървавия девет се изви назад и вдигна високо меча. Това творение на Канедиас, господаря Създател, нямаше друго такова острие. То проряза дълга бразда в черния метал и потъна в плътта под него. Хвръкналите искри се примесиха с пръсналата кръв. Писъкът на срязаната стомана се примеси с този от изкривената от болка уста на Страховития. Оставената от острието рана беше дълбока.

Но недостатъчно.

Огромните ръце на гиганта се сключиха зад гърба на Кървавия девет и го стегнаха в задушаваща прегръдка. Острите ръбове на черния метал се забиха на десетки места в тялото му. Чудовището го притисна още по-близо до себе си и един от грапавите шипове на бронята му прониза лицето на Кървавия девет. Проби бузата и застърга в зъбите, прободе езика и напълни устата му с кръв.

Прегръдката на Страховития тежеше като планина. Без значение от това, колко горещ беше Кървавия девет, без значение колко се извиваше, бореше и крещеше от ярост, ръцете го държаха здраво, както студената земя стискаше в прегръдките си погребаните мъртви. Потеклата от лицето му кръв, тази от гърба му и тази от огромната рана на гърдите на гиганта попи в дрехите му и попари кожата му.

Светът беше в пламъци. А високо над пещта, врящия казан и тигела и леярната, кралят на северняците кимна и студените ръце се стегнаха още по-здраво около тялото на Кървавия девет.

 

 

Кучето следваше носа си. Досега рядко го беше водил в грешната посока и сега той силно се надяваше, че отново няма да го подведе. Миризмата беше сладникава, противна — като оставени прекалено дълго във фурната сладки. Поведе останалите през празния коридор, към стълбището в дъното, което водеше към мрачните подземия в недрата на хълма Скарлинг. Сега вече не само надушваше, но и чуваше нещо. И това, което чуваше, беше точно толкова противно, колкото и миризмата. Нисък женски глас пееше тихо. Странна песен, на език, който Кучето не разбираше.

— Това ще да е тя — промърмори Дау.

— Не ми харесва това пеене — прошепна Кучето. — Звучи като магия.

— А ти какво очакваше? Кучката е шибана вещица. Ще заобиколя отзад.

— Не, стой… — понечи да го спре Кучето, но Дау вече се отдалечаваше с предпазливи стъпки в другата посока.

— Мамка му. — Кучето последва миризмата в тунела и пеенето се усили. От арката на входа отстрани се просмукваше светлина и двамата с Мрачния спряха до нея, опряха гърбове в стената и Кучето надзърна предпазливо вътре.

Стаята имаше възможно най-страховития вид, който можеше да се очаква от подобно помещение. Тъмно и без прозорци, с още три входа на овалните стени. Единствената светлина идваше от мангал в далечния му край, от който съскащите въглени хвърляха тъмночервени отблясъци и бълваха противната сладникава миризма. Навсякъде бяха пръснати буркани и стъкленици, снопове треви и пръчки, а от гредите на тавана висяха изсушени цветя и хвърляха странни сенки по стените, като от полюшващи се на бесилото тела.

Над мангала, с гръб към Кучето стоеше жена. Слабите й бели ръце бяха разперени настрани и лъщяха от пот. По тънките й китки блестяха златни гривни, а дългата й черна коса беше разпиляна по гърба. Кучето може и да не разбираше думите от песента, но можеше да се досети, че работата й не беше чиста.

Мрачния вдигна лъка и го погледна въпросително. Кучето поклати глава и тихо извади ножа си от канията. Не искаше да разчита на това, че щеше да умре веднага от стрелата, а веднъж пронизана, кой я знаеше на какво беше способна? А студената стомана в гърлото не оставяше нищо на случайността.

Двамата започнаха да се промъкват тихо зад гърба й. Въздухът в стаята беше горещ и гъст като блатна вода. Кучето пристъпваше внимателно, като се стараеше да не диша дълбоко, беше сигурен, че ако го направеше, вонята щеше да го задуши. Потеше се или просто въздухът в стаята се полепваше на капки по кожата му, но което и да беше, само след няколко крачки беше плувнал във вода. Избираше предпазливо пътя си между пръснатите безразборно боклуци по пода — кутии, вързопи, бутилки. Намести пръсти около влажната дръжка на ножа, фиксира погледа си между плешките на жената, там, където първо щеше да забие ножа…

Единият му крак закачи празен буркан и той се изтърколи с тракане по пода. Жената извърна рязко глава и песента й секна. Имаше изпито, бледо като на удавник лице и черна боя около дръпнатите очи — сини и студени като океана.

 

 

В кръга цареше пълна тишина. Мъжете по краищата му стояха неподвижно, с увиснали лица и щитове. Тълпата зад тях и хората по стените бяха застинали и притихнали.

Въпреки яростта на Деветопръстия, въпреки бясното му дърпане и сучене, гигантът го държеше здраво в прегръдката си. Дебелите мускули бяха изскочили под синята кожа и ръцете бавно изстискваха последните капки живот от северняка. Уест усещаше в устата си горчивия вкус на отчаянието. Всичките му усилия, всичките му страдания, всичките изгубени животи щяха да се окажат пропилени напразно. Бетод щеше да се измъкне безнаказан.

В този момент Деветопръстия изрева като животно. Страховития продължаваше да го държи, но сега синята му ръка трепереше от усилието. Сякаш изведнъж силите го бяха напуснали и не можеше да продължи да затяга хватката си. Всеки мускул, всяко сухожилие в тялото на Уест се напрегна докрай. Дебелият ремък на щита се впи в дланта му. Челюстите му бяха така здраво стиснати, че зъбите започнаха да го болят. Двамата първенци се бяха вкопчили един в друг с всички сили, напрегнали всеки мускул, но въпреки това оставаха неподвижни, сякаш замръзнали в средата на кръга.

 

 

Кучето скочи напред с готов за удар нож.

— Спри.

Замръзна на място. Никога не беше чувал такъв глас. С една-единствена дума успя да избие всички мисли от главата му. Зяпна бледата жена с широко отворена уста. Не смееше да си поеме дъх, копнееше да чуе отново гласа й.

— Ти също. — Погледът й се насочи към Мрачния и физиономията му се изпъна, остана като вцепенен, ухилен, изтеглил наполовина тетивата на лъка.

Жената изгледа от горе до долу Кучето и нацупи устни, сякаш беше разочарована от нещо.

— Така ли се държат гостите?

Кучето замига на парцали. Какви ги мислеше, да нахлува така, с нож в ръка? Не можеше да повярва, че си беше позволил такава постъпка.

Изчерви се до уши.

— О… съжалявам… мътните го взели…

Мрачния промърмори нещо и захвърли лъка си в единия край на стаята, сякаш изведнъж бе осъзнал, че държи лайно в ръката си. После сведе поглед и заоглежда неразбиращо стрелата в другата ръка.

— Така е по-добре — каза тя и Кучето осъзна, че се е нахилил до уши като някой идиот. Предположи, че от устата му се е проточила някоя лига, но му беше все едно. Нищо не беше важно вече, само тя да не спира да говори. Жената изпъна един дълъг бял показалец и ги подкани да се приближат. — Не е нужно да стоите толкова далеч от мен. Елате по-близо.

Двамата с Мрачния се завтекоха като нетърпеливи хлапета. В стремежа си по-скоро да й угоди, Кучето се спъна в собствените си крака, а Мрачния се блъсна в една маса и замалко да падне по очи на пода.

— Казвам се Кориб.

— О — каза Кучето. Това беше най-прекрасното име на света. Колко красота в една-единствена дума.

— Хардинг Мрачния ми викат!

— На мен ми викат Кучето заради острия нюх и… ъ… — Мамка му, не можеше да си събере мислите. Имаше нещо важно, което трябваше да направи, но абсурд да си спомнеше какво точно.

— Кучето… идеално. — Гласът й беше успокояващ като гореща вана, мек като целувка, като мед и мляко… — Не заспивай още! — Главата на Кучето беше клюмнала на една страна и черно-бялото лице на Кориб започваше да се размазва пред очите му.

— Съжалявам! — каза тихичко и пак се изчерви. Опита да скрие острието зад гърба си. — Много съжалявам за ножа… нямам представа какво…

— Не се тревожи. Радвам се, че си го донесъл. Защото мисля, че ще е най-добре да го използваш, за да наръгаш приятеля си.

— Него ли? — примижа към Хардинг.

— О, разбира се! — ухили се доволно Мрачния и кимна енергично.

— Добре, добре, чудесна идея. — Вдигна ножа, който сякаш тежеше цял тон в ръката му. — Ъ… къде точно искаш да го наръгам?

— В сърцето ще свърши чудесна работа.

— Дадено. Както кажеш. В сърцето. — Мрачния се извърна към него, за да го улесни. Кучето примигна и изтри потта от челото си. — Ето сега. — Проклятие, как само му се виеше свят. Примижа и се прицели в гърдите на Мрачния. Искаше да стане от първия път, не искаше повече да се излага пред нея. — Ей сега…

— Хайде! — изсъска му Кориб. — Просто го…

Острието на секирата разцепи с остър пукот главата й чак до брадичката и плисналата кръв опръска смаяното лице на Кучето. Кльощавото тяло на вещицата се свлече на пода като парцалена кукла.

С намръщена физиономия, Дау раздвижи напред-назад дръжката на секирата си и острието й излезе от черепа на Кориб.

— Много плямпа тая кучка — изръмжа той.

 

 

Кървавия девет усети промяната. Като първите пъпки по клоните на дърветата напролет. Като първия топъл повей на вятъра с приближаване на лятото. Долови посланието в хватката на гиганта. Костите му вече не стенеха като пред пречупване. Силата на чудовището отслабваше, а неговата се увеличаваше.

Кървавия девет пое жадно въздух и яростта му запламтя, по-гореща отвсякога. Бавно, много бавно отлепи лице от рамото на гиганта и усети стоманения шип да излиза от бузата му. Изви тяло, извъртя се, докато не освободи врата си. Лицето му беше точно пред сгърчената физиономия на гиганта. Кървавия девет му се усмихна и устата му се стрелна напред, по-бърза от хвърчащи искри. Зъбите му се впиха и долната устна на огромната уста.

Гигантът изръмжа, размърда ръце в опит да отмести главата на Кървавия девет, да отскубне устата си от зъбите му. Но по-лесно би успял да се отърве от чумата. Отслаби хватката си и едната ръка на Кървавия девет, онази, която стискаше дръжката на меча, се изви. Усука се като змия в дупката си и бавно започна да се освобождава от прегръдката.

Синята ръка на гиганта се спусна от гърба на Кървавия девет, синият й юмрук стисна китката му, но вече нямаше спиране. Когато семето намери пукнатина в скалата, то пуска корените си и с течение на годините я разпуква на две. И Кървавия девет напрегна всеки мускул в тялото си и зачака да отминат годините, като през цялото време не спираше да съска омразата си в изкривената уста на гиганта. Острието на меча се плъзна бавно, много бавно напред и накрая захапа синята плът точно под последното ребро.

Кървавия девет усети как горещата кръв потича по дръжката на меча, по юмрука му, изтича от устата на Страховития и се стича в неговата, после поема надолу по врата му и капе по земята, точно както трябва да бъде. Леко, бавно, острието потъваше в татуираната плът, настрани, нагоре, напред.

Огромните ръце дърпаха тази на Кървавия девет, деряха гърба му в опит да спрат неумолимия ход на стоманата, но с всяка секунда силите на гиганта се стопяваха като буца лед, оставена пред пещта. По-лесно е да спреш водите на Уайтфлоу, отколкото Кървавия девет. В движението на ръката му беше стаена цялата сила на вековно дърво — придвижваше се милиметър по милиметър, но без сила, която да я спре, ни плът, ни камък, ни стомана имаха шанс.

Синята половина на гиганта беше неразрушима. Великият Глъстрод я беше направил такава, когато беше изписал словото си върху нея преди много години, през Старите времена. Но той беше писал само по едната половина. Острието на меча на Създателя бавно прекоси тънката разделителна линия между синята и бялата плът, прониза вътрешностите на гиганта, набучи го като парче месо, приготвено за огъня.

Страховития нададе пронизителен писък и последните сили напуснаха ръцете му. Кървавия девет отвори уста и пусна устната му. Сграбчи с една ръка рамото му, а с другата натисна меча. Смехът изсвистя през стиснатите му зъби, заклокочи през дупката на бузата му, докато той забиваше острието до дръжката. Върхът му се показа, блестящ и кървавочервен, под мишницата, между две плочи от бронята на гиганта.

Фенрис Страховития се олюля назад, като продължаваше да крещи с пълно гърло. От широко отворената му уста се проточи кървава лига. Раните в синята плът вече се бяха затворили, но тези в бледата приличаха на накълцано на касапски дръвник месо. Мъжете стояха като замръзнали, с увиснали над ръбовете на щитовете усти, с приковани в него очи. Краката му се затътриха заднишком, а ръката му посегна към почервенялата дръжка на меча, която стърчеше от корема му. Кръвта му се стичаше по топката на края й и оставяше червени следи по тревата. Писъкът премина в гърлен стон, едната пета се закачи в пръстта, той се стовари с трясъка на повалено дърво и остана да лежи по гръб в центъра на кръга, с разперени ръце и крака. Гърчовете по лицето най-после спряха и наоколо настана гробна тишина.

— Мътните да го вземат. — Каза някой. Логън примижа срещу слънцето и видя нечия тъмна фигура на стената над портата. — Мътните го взели, не мислех, че ще успееш. — Всичко пред очите му се разклати, когато тръгна към стената. Дъхът му свистеше студен през дупката на бузата и дращеше гърлото му. Мъжете, които оформяха кръга, се отдръпнаха безмълвно от пътя му и щитовете увиснаха в ръцете им.

— Не мислех, че ще успееш, а трябваше, стигне ли се до убиване, няма по-добър от теб! Няма по-лош! Винаги съм го казвал!

Логън тръгна с несигурна походка през портата, намери витото стълбище и започна да изкачва стръмните стъпала. Ботушите му стържеха по камъка и оставяха по него тъмни, размазани петна. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв — кап, кап, кап. Всяка част от тялото му изгаряше от болка. Гласът на Бетод отново го прободе като нож:

— И все пак, аз се смея последен, а, Кървави девет? Ти си само листа по водата! Накъдето ги понесе течението!

Логън продължи нагоре, с пронизани от болка ребра, със здраво стиснати зъби и стържещо в овалната стена рамо. Нагоре, покрай стената, нагоре, сред ехото от тежкото си дишане.

— Ти никога няма да имаш каквото и да било! Никога няма да бъдеш каквото и да било! Няма да оставиш нищо след себе си освен трупове!

Излезе от кулата и ярката светлина на деня го заслепи. Изплю през рамо голяма червена плюнка. Бетод стоеше пред парапета. Именитите му войни се отдръпнаха от пътя на Логън.

— Изтъкан си от смърт, Кървави девет! Изтъкан си от…

Юмрукът на Логън го фрасна в челюстта и кралят на северняците залитна крачка назад. Другият му юмрук попадна в бузата му и той се блъсна в парапета. От разцепената му уста се проточи кървава лига Логън го хвана за врата, изметна главата му назад и я засили с всичка сила в коляното си. Усети как носът му изхрущя при сблъсъка. Оплете пръсти в косата на Бетод, стисна здраво и заби лицето му в каменния парапет.

— Умирай! — изсъска.

Бетод потрепна и изхърка. Логън заби лицето му в камъка, отново и отново. Златният обръч падна от разбития му череп и се търкулна с дрънчене по каменната пътека.

— Умирай!

Костите изхрущяха и навсякъде по парапета пръсна кръв — едри капки и тънки струи. Бледоликия и именитите му войни го гледаха втренчено, с пребледнели лица, безпомощни, изплашени, ужасени, с възхищение.

— Умирай, копеле!

Логън събра сили, вдигна тялото на Бетод и го прехвърли през парапета. Проследи с поглед падането му. Видя го как се размаза в земята и остана да лежи на една страна, с неестествено разкривени крайници и сгърчени, сякаш опитващи се да докопат нещо, пръсти на едната ръка. Главата му представляваше просто едно размазано петно върху кафявата земя. Лицата на всички бяха обърнати към трупа му, после бавно се вдигнаха или извърнаха към Логън.

Застанал в средата на кръга, до огромното тяло на Страховития, Крамок-и-Файл вдигна бавно ръка, с опънат нагоре дебел показалец.

— Кървавия девет! — изрева той. — Крал на северняците!

Задъхан, с треперещи колене, Логън го зяпна неразбиращо от стената. Гневът му си беше отишъл и беше оставил след себе си само огромното изтощение. И болка.

— Крал на северняците! — изкрещя някой в тълпата.

— Не — изграчи Логън, но никой не го чу. Те всички бяха опиянени от кръвта, трескаво обмисляха кое е най-лесното или просто бяха прекалено изплашени, за да възразят. Виковете се понесоха отвсякъде, първоначално като струйка, после като ручей и накрая като потоп. А силите на Логън стигаха единствено да се държи за окървавения камък, за да не падне.

— Кървавия девет! Крал на северняците!

До него Бледоликия вече беше коленичил. На снежнобялата кожа на пелерината му имаше пръски от кръвта на Бетод. Той открай време беше пръв в близането на най-удобния за момента задник, но сега не беше сам. Всички коленичиха, онези на стената, онези около кръга. Войниците на Кучето и тези на Бетод. Онези, които държаха щитове за Логън, и онези, които държаха щитове за Страховития. Вероятно Бетод добре ги беше дресирал. Или просто бяха забравили какво е да си свободен и сега не можеха да живеят без някой, който да им заповядва.

— Не — прошепна Логън, но от гърлото му излезе само тихо хъхрене. По-скоро щеше да накара небето да падне, отколкото да успее да ги спре. Явно хората плащат за постъпките си. Но не всеки път цената е такава, каквато са очаквали.

— Кървавия девет! — изрева отново Крамок, свлече се на колене и вдигна ръце към небето. — Крал на северняците!