Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (33)

Власт

Това беше една доста тягостна среща, дори по стандартите на Висшия съвет. Небето зад тесните прозорци беше навъсено и мрачно, предвещаваше буря и в Бялата стая беше хладно и сумрачно. От време на време внезапните пориви на вятъра разтърсваха стъклата на старите прозорци и караха Джизал да подскача и потреперва в кожената си мантия.

Навъсените лица на възрастните мъже в стаята с нищо не допринасяха за сгряване на обстановката. Лорд-маршал Варуз беше стиснал решително зъби. Лорд-шамбелан Хоф се беше вкопчил в бокала си като удавник за сламка. Върховният правозащитник Маровия седеше с такова мрачно изражение на лицето, сякаш му предстоеше издаването на смъртна присъда на целия Висш съвет, включително и на себе си. Тънките устни на архилектор Сълт бяха постоянно извити в злобна гримаса, докато очите му прескачаха от Баяз към Джизал, после към Маровия и обратно.

Първия магус беше забол сериозен поглед в масата.

— Ако обичате, маршал Варуз, доклад за обстановката.

— Положението ни, честно казано, е доста тежко. Адуа е в пълен хаос. Сигурно една трета от жителите му вече са избягали от града. Блокадата на гуркулите се отразява с недостиг на храна по пазарите. В сила е вечерен час, но много хора се възползват от положението и грабят, крадат и безчинстват, докато властта е ангажирана с друго.

Маровия поклати бавно глава и дългата му сива брада се полюшна пред гърдите му.

— А с наближаване на гуркулите можем да очакваме единствено влошаване на ситуацията — каза той.

— И те приближават — продължи Варуз, — с по няколко мили дневно. Правим, каквото можем, да ги затрудняваме по пътя им, но с толкова ограничени ресурси… до седмица може да са вече пред портите на града.

Последваха изненадани възклицания, прошепнати проклятия и нервни погледи.

— Толкова скоро? — гласът на Джизал леко потрепери.

— Боя се, че да, Ваше Величество.

— Каква е числеността на гуркулите? — попита Маровия.

— Сведенията ни са неточни, но по последни данни… — Варуз пое дълбоко въздух през стиснати зъби, — изглежда, наброяват минимум петдесет хиляди.

Разнесоха се нови възклицания, едно от които от гърлото на Джизал.

— Толкова много? — промърмори Халек.

— И продължават да пристигат с хиляди при Келн — добави адмирал Рютзър и допълнително нагнети обстановката. — Най-добрите ни кораби са на път да приберат армията от Севера и за момента сме напълно безсилни да ги спрем.

Джизал облиза нервно устни. Белите стени сякаш пълзяха навътре в стаята.

— Какво е положението с войската?

Варуз и Рютзър се спогледаха.

— Разполагаме с два полка от Кралската гвардия, един пехотен и един кавалерийски, общо около шест хиляди мъже. Сивата стража, на която е поверена охраната на Агрионт, наброява още четири хиляди. Имаме и елитните части на рицарите вестители и рицарите от дворцовата стража — още петстотин. В допълнение имаме армейски готвачи, коняри, ковачи и така нататък, които при извънредно положение могат да бъдат въоръжени…

— Мисля, че положението е такова — подхвърли Баяз.

— … може би още няколко хиляди. Градската стража може да е от полза, но това далеч не е професионална армия.

— Ами аристокрацията? — попита Маровия. — Тяхната помощ?

— Някои от лордовете изпратиха хора — отвърна мрачно Варуз. — Други само извинения. Повечето… не си направиха и този труд.

— Залагат на сигурното — поклати глава Хоф. — Брок е разгласил, че за онези, които застанат до него, ще има гуркулско злато, а за онези, които застанат до нас — гуркулска справедливост.

— Винаги така става — намеси се жално Торликорм. — Местните лордове се интересуват само от собственото си благосъстояние!

— В такъв случай трябва да отворим оръжейниците — каза Баяз — и да не се скъпим със съдържанието им. Трябва да въоръжим всеки гражданин, способен да държи оръжие. Ще въоръжим работническите гилдии, занаятчийските също, дори просяците в канавките трябва да са готови за битка.

Това добре, реши Джизал, въпреки че той лично бе леко скептично настроен към това, да повери живота си на войска от просяци.

— Кога можем да очакваме лорд-маршал Уест с армията?

— Ако е получил заповедта вчера, ще мине най-малко месец, докато акостира и дойде на помощ.

— Което значи, че трябва да сме готови за няколкоседмична обсада — промърмори Хоф и поклати глава. Наведе се към Джизал и заговори тихо, сякаш бяха малки деца, споделящи съкровени тайни. — Ваше Величество, може би ще е благоразумно от ваша страна да напуснете столицата заедно с Висшия си съвет. Да установите управлението на страната на север, далеч от пътя на настъпление на гуркулската армия. Оттам ще можете да ръководите отбраната при по-голяма сигурност. В Холсторм например, или…

— В никакъв случай — намеси се остро Баяз.

Джизал не можеше да отрече, че идеята криеше известни преимущества. Всъщност в момента остров Шабулян му изглеждаше още по-подходящо място за преместване на управлението, но Баяз беше прав. Харод Велики нямаше дори да се замисли за отстъпление и сега за съжаление Джизал също не можеше да си позволи такова.

— Ще се бием с гуркулите тук — каза той.

— Просто предложение, Ваше Величество — промърмори Хоф, — от чисто благоразумие, нищо повече…

— В какво състояние е защитата на града — прекъсна го Баяз.

— По същество разполагаме с три концентрични защитни линии. Агрионт, естествено, е последният ни бастион.

— Надявам се, няма да се стигне дотам, нали? — подсмихна се Хоф, но не прозвуча много убедително.

Варуз реши да не отговаря на въпроса му.

— След стените на Агрионт идва стената на Арнолт. Тя огражда най-старата, централната част на града — самия Агрионт, Централната улица, доковете и Четирите ъгъла. Стената на Касамир е най-външната ни защитна линия — по-слаба, по-ниска и значително по-дълга от тази на Арнолт. Между двете стени, подобно на спиците на колело, вървят напречни стени, които разделят външната част на града на пет квартала, всеки от които можем да изолираме, в случай че бъде превзет от врага. Застроените райони извън стената на Касамир трябва да се евакуират незабавно.

Баяз постави лакти на ръба на масата и стисна месестите си юмруци.

— Предвид числеността и качеството на войската, с която разполагаме, ще е най-добре да евакуираме цялата външна част на града и да съсредоточим усилията си в защитата на по-късата и по-надеждна стена на Арнолт. Оттам можем да организираме нападения с малки отряди във външните квартали, като се възползваме от познанията си на улиците и сградите…

— Не — каза Джизал.

— Ваше Величество? — измери го с навъсен поглед Баяз.

Но Джизал реши, че този път няма да се остави да бъде сплашен. Вече беше станало пределно ясно, че оставеше ли Първия магус да му се налага по всеки въпрос, никога нямаше да се измъкне изпод ботуша му. Вярно, беше виждал Баяз да пръсва човек на малки парченца със силата на мисълта си, но се съмняваше, че щеше приложи същото върху краля на Съюза, още по-малко, пред целия Висш съвет. Не и с гуркулите на прага на Адуа.

— Не възнамерявам да предам без бой по-голямата част от столицата си на най-върлия враг на Съюза. Ще отбраняваме стената на Касамир и ще се бием за всяка крачка земя.

Варуз погледна към Хоф и той му отвърна с едва забележимо повдигане на вежди.

— Ъ… разбира се, Ваше Величество. За всяка крачка — каза маршалът.

Настана неловко мълчание, а недоволството на Първия магус надвисна над масата като буреносен облак.

— Има ли с какво да допринесе моята Инквизиция? — изграчи Джизал, нетърпелив да смени темата.

Хладните очи на Сълт се стрелнаха към неговите.

— Разбира се, Ваше величество. Склонността на гуркулите към интриги ни е добре известна. Не се съмнявам, че в момента зад стените на Адуа има действащи шпиони. Вероятно и зад тези на самия Агрионт. Понастоящем всички граждани от кантикски произход се издирват и арестуват. Служителите ми в Палатата на въпросите работят денонощно. Вече разполагаме с няколко самопризнания.

Маровия изсумтя презрително.

— Значи от нас се очаква да повярваме, че склонността на гуркулите към интриги не се простира дотам, че да си позволят наемането на шпиони с бяла кожа?

— Във война сме! — процеди през зъби Сълт и изгледа върховния правозащитник с мъртвешки поглед. — Суверенитетът на нацията е в опасност! Сега не е време за бръщолевенето ви за човешки свободи, Маровия!

— Напротив, точно сега е времето!

Двамата продължиха да се дрънкат и опънаха докрай и бездруго напрегнатите нерви на присъстващите. Междувременно Баяз се беше облегнал назад в стола си и наблюдаваше замислено и напълно спокойно Джизал, което го изплаши дори повече и от обичайното му навъсено изражение. Откъдето и да погледнеше на ситуацията, беше изправен на ръба на това, да се окаже кралят с най-краткото и най-катастрофално управление в историята на Съюза.

 

 

— Съжалявам, че се наложи да обезпокоя Ваше Величество — каза Горст с пискливия си момичешки глас.

— Няма нищо. — Ехото от острото чаткане на токовете на лачените ботуши на Джизал отекваше около двамата.

— Нищо друго не можах да направя.

— Всичко е наред.

Джизал блъсна с две ръце крилата на вратата и влезе. Терез седеше насред богато украсения с позлата салон, изпънала гръб, с вирната брадичка и го гледаше надменно с вече така до болка познатия му маниер на човек, току-що намерил муха в салатата си. Няколко от придворните й дами вдигнаха глави, после се върнаха към заниманията си. Подът на помещението беше задръстен от сандъци и кутии, в които те старателно сгъваха и прибираха дрехи. Обстановката в стаята не оставяше никакво съмнение, че кралицата на Съюза се готвеше да напусне столицата, без дори да си направи труда да го сподели със съпруга си.

Джизал изскърца с вече болящите го от стискане зъби. Имаше си достатъчно проблеми със склонните на неподчинение членове на Висш съвет, Камара на лордовете и населението от поданици. Подобна жлъч на измяна от страна на собствената му съпруга му дойде в повече.

— Какво става тук?

— Аз и моите придворни дами по никакъв начин не можем да сме ви от полза във войната с императора. — Терез извърна съвършеното си лице от него. — Връщаме се в Талинс.

— Абсурд! — процеди през зъби Джизал. — Към столицата напредва многохилядна гуркулска армия! Хората бягат на тълпи от града, а онези, които още са тук, са на крачка от пълен хаос и паника! Напускането ви на столицата ще изпрати напълно погрешно послание на хората! Не мога да го позволя!

— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна троснато графиня Шалир и се плъзна грациозно по пода към него.

Сякаш неприятностите му с кралицата не бяха достатъчни, ами сега трябва и с антуража й да спори.

— Самозабравяте се — сряза я Джизал.

— Не, ти се самозабравяш! — Тя пристъпи напред с изкривено от злоба лице. — Забравяш, че си копеле, при това с белязано лице…

Опакото на ръката на Джизал улучи с остър плясък злобната уста на графинята, която изписка и залитна назад. Настъпи роклята си и се просна по гръб на пода, при което едната й обувка излетя от крака и спря в далечния ъгъл на салона.

— Аз съм крал и това е моят дворец. Няма да позволя подобно отношение от една самозабравила се прислужница на кралицата. — Тонът на Джизал беше хладен и равен, заплашителен и заповеднически. Не можеше да повярва, че това беше неговият глас, но чий друг можеше да е? Освен него в стаята нямаше друг мъж. — Осъзнавам, че съм бил прекалено щедър с вас и вие сте сбъркали щедростта ми със слабост. — Останалите единайсет придворни дами гледаха като втрещени ту към него, ту към падналата на пода, с ръка на окървавената си уста, графиня. — Ако някоя от вас, вещици такива, желае да отплава от тук, с радост ще й осигуря необходимото, склонен съм дори лично да опъвам греблата, ако това се налага. Но Нейно величество остава тук.

Терез беше скочила на крака, замръзнала от изненада и го гледаше кръвнишки.

— Ти, безсърдечно чудовище… — изсъска му тя.

— Може и на двама ни всячески да ни се иска нещата да не бяха такива, каквито са — изрева Джизал, — но сме женени! Времето за възражения относно потеклото ми, личността ми или каквото и да е друго беше, преди да станеш кралица на Съюза! Мрази ме, колкото си искаш, Терез, но ти… оставаш… тук. — Огледа заплашително една по една сащисаните придворни дами, обърна се и излезе от салона.

Мамка му, как само го болеше ръката.