Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (28)

Твърде много господари

Независимо от горещината на деня, централната зала в банковата къща беше прохладна и сумрачна. Беше облицована с тъмен полиран мрамор. Строга като гробница и точно като такава, изпълнена само с шепот и приглушени шумове. През тесните прозорци нахлуваха слънчеви лъчи и тънките им снопове бяха пълни със ситни прашинки. Не миришеше на нищо. Освен на непочтеност. Вони прекалено силно дори за човек като мен. Тук може и да е по-чисто от Палатата на въпросите, но подозирам, че от устите на престъпниците и предателите излизат повече истини, отколкото от тези на хората тук.

Никъде не се виждаха лъскави камари златни кюлчета. Нито една монета не беше изложена на показ. Само писалки, мастило и обикновена хартия. Служителите на „Валинт и Балк“ не носеха пищни мантии като тази на магистър Колт от Текстилната гилдия. Не носеха искрящи бижута като тези на магистър Айдър от Гилдията на търговците на подправки. Те бяха невзрачни, облечени в сиво мъже, със сериозни лица. Единственият блясък в залата идваше от случайното отражение на светлината от старателно наведените над писалищата очила.

Така значи изглежда истинското богатство. Това е истинското лице на властта. Това е аскетичният храм на богинята на златото. Глокта стоеше и наблюдаваше чиновниците, навели глави над старателно подравнени купчини документи по подредените си писалища, наредени в идеално прави колони. Жреците, посветени в най-дълбоките мистерии на храма. Погледът му премина на чакащите. Дълга опашка от търговци на дребно и лихвари, собственици на магазини и шарлатани, търговци на едро и мошеници. Седяха на твърдите столове покрай стените и се оглеждаха притеснено. Красиви дрехи, но тревожни лица. Изпълненото със страхопочитание паство, готово да побегне, в случай че богинята на търговията реши да покаже отмъстителната си страна.

Но аз не съм от нейното паство. С остро скърцане на върха на бастуна по гладкия мрамор, Глокта тръгна през застаналите на опашката. Проправяше си с рамо път и се озъбваше в лицето на всеки осмелил се да го погледне търговец, изсъсквайки: „Да, сакат съм!“

Стигна началото на опашката и чиновникът замига неразбиращо на среща му:

— С какво мога да…

— Мотис — кресна му Глокта.

— А за кого да…

— Сакатия. Води ме при върховния жрец, за да пречистя греховете си със злато.

— Но аз не мога просто да…

— Очакват ви! — Няколко реда по-назад, друг чиновник се беше изправил зад писалището си. — Елате с мен, моля.

Глокта дари начумерената опашка със злобна, беззъба усмивка и тръгна между писалищата към вратата на отсрещната, облицована с ламперия стена. Усмивката му не трая дълго. Зад вратата го очакваше високо стълбище, осветено от сноп светлина, идващ от тесен прозорец в горния му край. Каква е тази работа с властта и високите етажи? Не може ли да си достатъчно могъщ и на приземния етаж?

Изруга наум и се заизкачва с мъка след бързащия чиновник, после закуца по дълъг коридор с високи врати от двете страни. Чиновникът спря пред една, наведе се и почука тихо, изчака търпеливо приглушения отговор отвътре и я отвори.

Мотис седеше зад огромно писалище. Лицето му спокойно можеше да мине за издялано от дърво, ако се съдеше по топлината, с която приветства прекрачващия прага Глокта. Писалките, мастилниците и стегнатите купчинки документи върху огромния, тапициран с кървавочервена кожа, плот на писалището му бяха подредени с безмилостната прецизност, с която се подреждаха войниците за парад.

— Посетителят, когото очаквахте, господине. — Чиновникът избърза напред, с наръч документи в ръка. — А също и книжата, които изискват решението ви.

Мотис извърна безизразните си очи към хартията.

— Да… да… да… да… тези всичките за Талинс… — Глокта не изчака покана. От достатъчно дълго време страдам, за да се преструвам, че не ме боли. Пристъпи, залитайки, към най-близкия стол и се свлече в него. Твърдата кожа скръцна и се набръчка под изтръпналия му задник. Ще свърши работа.

Хартията шумолеше, докато Мотис прелистваше страниците, и писалката скърцаше, докато изписваше името му в долния край на всеки документ. На последния спря.

— И не. Този заем да бъде погасен незабавно. — Пресегна се и хвана излъсканата от дългата употреба дръжка на един печат. Натисна го старателно в тампона с червено мастило и го стовари с гръм върху хартията. Дали току-що някой търговец не бе смазан под този печат? С такава лекота ли се стоварват отгоре безнадеждност и разорение? Толкова бързо ли се изхвърлят жена и деца на улицата? Няма кръв, няма писъци, но при все това човекът е напълно унищожен, точно както и в Палатата на въпросите, но с една десета от усилията.

Глокта изпрати с поглед чиновника, който забързано излезе от кабинета. А дали това не беше просто отказ за дребен заем? Кой знае? Чу приглушения звук от затварянето на вратата зад гърба си и тихото изщракване на бравата.

Мотис постави писалката на писалището, като вложи огромно старание в подравняването й по ръба на плота, и веднага се обърна към Глокта:

— Признателен съм ви за това, че се отзовахте така бързо.

— Тонът на бележката ви не подсказваше, че забавянето от моя страна би било уместно — изсумтя Глокта. Примижа, вдигна с две ръце крака си и стовари мръсния си ботуш на съседния стол. — А сега се надявам да ми върнете услугата, като минете направо по същество. Ужасно съм зает. Чака ме куп работа, унищожаването на магуси, сваляне на крале от престола, а ако се проваля с кое да е от двете, имам уговорен час за прерязване на гърлото и хвърляне на трупа ми в морето.

Лицето на Мотис дори не потрепна.

— За пореден път до знанието ми достигна, че началниците ми не са доволни от посоката, в която поема разследването ви.

— Сериозно? Очевидно началниците ви са хора с дълбоки джобове и никакво търпение. С какво успях този път да засегна деликатните им души?

— С разследването си на потеклото на новия ни крал, Негово кралско величество Джизал I. — Глокта усети как едното му око потреперва и го притисна с ръка, като едновременно с това пое дълбоко въздух през притиснати във венците зъби. — И в частност, с въпросите ви относно лицето Карми дан Рот, обстоятелствата около нейната преждевременна смърт, както и близостта й с предишния ни крал, Гуслав V. Това достатъчно по същество ли беше?

— Повече, отколкото би ми се искало, щом питаш. Това разследване бе предприето съвсем наскоро. Учудвам се, че началниците ви са така добре информирани. Те откъде получават сведенията си, от кристално кълбо или от вълшебно огледало? Или по-вероятно от някой бъбривец в Палатата на въпросите? Или дори от някой още по-близо до мен?

Мотис въздъхна, или по-скоро, позволи си едно доловимо за околните издишване.

— Казах ви и преди, приемете, че началниците ми знаят всичко. Ще се убедите, че не преувеличавам, особено ако решите да опитате да ги заблудите. Най-горещо ви препоръчвам да не предприемате подобни действия.

— Уверявам ви — промърмори Глокта през стиснати устни, — че аз лично нямам никакъв интерес към произхода на краля, но Негово високопреосвещенство настоява да получи информация по въпроса и с нетърпение очаква доклад за напредъка ми с разследването. Какво според вас да му кажа?

Мотис го погледна с изпълнени с разбиране очи. С цялото разбиране, което един камък проявява към друг.

— За моите началници е все едно какво ще му кажете, стига да се подчините на волята им. Разбирам, че така се поставяте в трудно положение, но честно казано, началник, не виждам друг изход, освен да се подчините. Естествено, винаги можете да изберете възможността да запознаете архилектора с цялата история на взаимоотношенията си с нас. Да му разкажете за подаръка, който получихте от началниците ми, за условията, при които ви бе предложен, както и за услугите, които вече ни предоставихте в замяна. Може пък Негово високопреосвещенство да се окаже по-снизходителен към раздвоението на лоялността на служителите си, отколкото изглежда.

— Хм — изсумтя Глокта. Ако не знаех що за човек си, почти бих го приел като шега. И двамата знаем, че снизходителността на Негово високопреосвещенство е почти толкова голяма, колкото тази на някой скорпион.

— Или можете просто да се придържате към уговорката ни и да уважите искането на началниците ми.

— Когато подписах проклетата разписка, те поискаха услуги. А сега предявяват искания? Ще има ли край някога?

— Не е моя работа да отговарям на този въпрос, началник. Както не е ваша да питате. — Погледът му прескочи за секунда към вратата. Наведе се над писалището и понижи глас: — Но ако личното ми мнение е от значение за вас… не, няма да има. Началниците ми са платили. А те винаги получават онова, за което са платили. Винаги.

Глокта преглътна мъчително. Както изглежда, в моя случай са си платили за безпрекословното ми подчинение. Естествено, по принцип това не би било проблем. Склонен съм на послушание колкото всеки друг, ако не и повече. Проблемът е, че Негово високопреосвещенство изисква същото. Двама вездесъщи и безмилостни господари, изправени един срещу друг. Единият е в повече. В този ред на мисли май и двамата са ми в повече. Но както бе така добър да ме уведоми Мотис, нямам избор. Свали ботуша си от стола и той остави кална черта по кожената тапицерия. Размърда се, не без известно усилие, и се впусна в дългата процедура по ставане от стола.

— Има ли нещо друго, или за началниците ви ще е достатъчно просто да се опълча на най-влиятелния човек в Съюза?

— Те също така искат да го държите под око.

Глокта замръзна на място.

— Какво искат?

— Много промени настъпиха в последно време, началник. Промените означават нови възможности, но прекалено многото промени се отразяват зле на работата ни. Началниците ми смятат, че един период на стабилност ще е в интерес на всички. Те са доволни от сегашното положение. — Мотис преплете пръсти върху червената кожа на писалището. — Но се тревожат, че някои фигури в управлението на страната може би не споделят виждането им. Боят се, че те могат да предприемат действия за нови промени. А също, че тези им прибързани действия могат да доведат до хаос. В частност, става дума за Негово високопреосвещенство. Началниците ми искат да знаят какви са ходовете му. Какви са плановете му. Но най-вече искат да знаят с какво се занимава той в Университета.

Глокта не можа да повярва на ушите си.

— А само това ли искат от мен? — прихна той.

— Засега. — Мотис напълно игнорира иронията му. — Ще е най-добре да си тръгнете през задния вход. Началниците ми ще очакват резултати до седмица.

С изкривено в мъчителна гримаса лице, Глокта заслиза с рачешката си походка по тясното стълбище на гърба на сградата. Избилите едри капки пот на челото му не бяха само от физическото усилие. Откъде знаят? Първо, че разследвах смъртта на принц Рейнолт против волята и заповедите на архилектора, а сега и за това, че разпитвам за майката на Негово величество, този път по нареждане на архилектора? Да приема, че те знаят всичко, хубаво, но никой не знае нещо, без някой да му е казал за него.

Кой… е казал?

Кой разпитваше за смъртта на принца и кой разпитва сега за краля? Кой е верен първо на парите и после на всичко останало? Кой вече ме е предавал, за да спаси кожата си? Глокта спря в средата на стълбите и се намръщи. Така, така. Всеки сам за себе си, дотам ли стигнахме? Или открай време е било така?

Единственият отговор, който получи, бе пронизващата крака му болка.