Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (26)

Идеалната двойка

Един от многобройните лакеи на Джизал се покатери на стълбичката си и, присвил съсредоточено очи, постави короната на главата му. Единственият й огромен диамант проблесна ослепително. Завъртя я леко и притисна внимателно, докато обкантеният с пухкава кожа ринг не застана стабилно върху главата на Джизал. Слезе, премести бързо стълбичката и огледа резултата от стореното. Същото направиха и дузина други лакеи. Един пристъпи напред и оправи единия извезан със златни нишки ръкав на кралските одежди. Друг избута старателно незабележима прашинка от снежнобялата яка.

— Много добре — каза Баяз и закима замислено. — Мисля, че си готов за сватбата си.

Най-странното беше, помисли си Джизал, възползвайки се от така редките моменти, в които бе оставян насаме с мислите си, че той нито веднъж, по никакъв начин не се беше съгласявал с тази сватба. Нито беше правил, нито приемал предложение за брак. Не беше казал „да“. И въпреки това ето го сега готов, само след няколко часа, да бъде свързан в брачен съюз с жена, която не познаваше. Не му убягна и това, че за да приключат така бързо приготовленията, явно уговарянето на сватбата беше започнало доста преди Баяз да му спомене за нея. Може би дори преди да бъде коронясан… но какво толкова учудващо има в това, помисли си той. От момента на качването му на престола животът му се бе превърнал в едно безметежно носене по течението, от едно неразбираемо събитие към друго. Усещането бе като на корабокрушенец в открито море, който се бори с всички сили да държи глава над повърхността, докато невидими и неподвластни на волята му течения го отнасят в незнайна посока. Само дето беше доста добре облечен за корабокрушенец.

Бавно бе стигнал до прозрението, че колкото повече власт имаше човек, толкова по-малко избор имаше в живота. Капитан Джизал дан Лутар можеше да яде каквото си поиска, да спи когато си поиска, да се вижда с когото си поиска. Негово кралско величество Джизал I, от друга страна, беше окован с невидимите вериги на традиции, очаквания и задължения, които очертаваха всеки, без значение колко дребен и незначителен, аспект на съществуванието му.

Баяз пристъпи авторитетно към него.

— Може би с разкопчано копче тук…

Джизал се дръпна не без известна доза раздразнение. Намесата на магуса във всяка секунда от живота му започваше да му писва. Вече му се струваше, че и в тоалетната да отидеше, старият негодник пак щеше да се появи от някъде, за да изследва подробно резултата от посещението му.

— Мога и сам да се справя с едно копче! — сопна се Джизал. — Да очаквам ли, че довечера, когато отида в спалнята с новата си жена, ще те намеря там, готов да ме напътстваш как най-добре да използвам оная си работа?

Лакеите се покашляха, извърнаха погледи и почтително се оттеглиха към ъглите на стаята. Изражението на Баяз остана непроменено.

— Винаги съм на разположение със съветите си, Ваше Величество, но се надявах това да е област, в която можете да се справите и без наставленията ми.

 

 

— Надявам се, че си готов за малката ни разходка. Аз се приготвях цяла сутр… — Арди замръзна при вида на Глокта. — Какво се е случило с теб?

— А, това ли? — махна с ръка Глокта към множеството синини по лицето си. — Една жена от Кантика нахлу вчера в жилището ми. Размаза ми физиономията с юмруци, а после почти ме удави във ваната. Преживяване, което не препоръчвам никому.

Арди очевидно не повярва и на дума от чутото.

— Сериозно, какво стана?

— Паднах по стълбите.

— А, стълби. Коварни гадини, особено ако не си добре с краката. — Загледа се с премрежен поглед в полупълната си чаша.

— Пияна ли си?

— Следобед е, нали? Обикновено гледам по това време да съм. Който си обича работата, започва отрано и влага цялото си старание. Така казваше баща ми.

Глокта я измери с поглед, но тя го изгледа равнодушно над ръба на чашата. Няма потрепващи устни, няма посърнало изражение на лицето, няма следи от горчиви сълзи по бузите. Арди изглеждаше точно толкова щастлива, колкото всеки друг ден. Или по-скоро, точно толкова нещастна. Въпреки това, сватбата на Джизал дан Лутар няма как да е радостно събитие за нея. Никой не обича да го зарязват, независимо от обстоятелствата. Никой не иска да бъде изоставян.

— Между другото, не е нужно да ходим. — Глокта примижа при несполучливия си опит да раздвижи сакатия си крак. Самата болезнена гримаса сякаш му причини още болка, ако можеше да се съди по изкривяването на сцепените му устни. — В никакъв случай не бих възразил срещу това, днес да не изкачвам повече стълби. Можем да си седим тук и да си бъбрим за политика и други глупости.

— И да пропуснем кралската сватба? — ахна Арди и сложи ръка на гърдите си в престорен ужас. — О, така искам да видя с какво ще е облечена принцеса Терез! Казват, че тя е най-красивата жена на света. Дори боклук като мен има нужда да се възхищава на някого. — Тя отметна назад глава и гаврътна чашата. — Пък и това, че някой е чукал младоженеца, в никакъв случай не е извинение да не присъства на сватбата му.

 

 

Корабът на великия херцог Орсо от Талинс приближаваше бавно и величествено, с наполовина прибрани платна, над които в яркосиньото небе кръжаха ято гларуси и чайки. Това беше най-големият кораб, който Джизал, както и всеки един от огромната тълпа посрещачи на кея и хилядите зяпачи по покривите и прозорците на околните сгради, беше виждал.

Беше великолепно украсен: от такелажа се развяваха множество разноцветни продълговати флагчета, а на трите му чудовищно високи мачти бяха окачени държавните флагове — в чест на щастливото събитие до черния кръст на Талинс днес се вееше златното слънце на Съюза. Но при все цялата му украса, корабът не беше загубил заплашителния си вид. Напомняше му на Логън Деветопръстия, облечен в елегантни дрехи — непогрешим войн, изглеждащ още по-див и страховит в неудобните ярки одежди. Явно предназначението на могъщото корито бе не просто да доведе една булка в Съюза, бъдещата жена на Джизал, но и ясно да покаже, че великият херцог Орсо е тъст, с когото човек трябва да се съобразява.

Джизал видя моряците, които плъзнаха като мравки сред гъстата паяжина от мачти и въжета и с отработена бързина се заеха да прибират платната. Оставен на инерцията си, огромният съд се плъзна към кея и закри със сянката си половината от посрещачите. Забави ход под звуците на скърцащо дърво и пращене на въжета. Накрая спря напълно и се извиси като планина над сякаш смалилите се пред него кораби на Съюза. Всяваше страхопочитанието, което тигърът би извикал у малки котенца. Златната фигура на носа блесна заплашително над главата на Джизал. Представляваше два пъти по-голяма от действителния размер жена, с вдигнато към небесата копие.

На избраното за акостиране място в средата на кея, където дълбочината на пристанището бе най-голяма, беше предварително построен нов дървен пристан, по който официалната делегация от Талинс да влезе в Адуа. И сега те се спуснаха по рампата на кораба, като посетители от далечна земя, където всички бяха богати, красиви и следователно щастливи.

От двете страни маршируваха колони брадати стражи, в еднакви черни униформи, с ослепително блестящи шлемове на главите. Между тях, в две колони от по шест, слязоха придворните дами. Бяха облечени в червени, сини или наситенолилави копринени рокли, всяка една сама по себе си величествена като кралица.

Въпреки това у никого от смаяните посрещачи на кея не остана съмнение кой беше центърът на внимание в тази процесия. Пред тях вървеше принцеса Терез: висока, слаба, умопомрачително царствена, грациозна като танцьорка и същевременно внушителна като приказна императрица. Искрящо бялата й рокля беше извезана със златен конец, а лъскавите й коси имаха цвета на бронз. На бялата й шия висеше огърлица, от която проблясваха огромни диаманти. „Бижуто на Талинс“, надали имаше друго име, което да й подхожда повече. Терез изглеждаше чиста и ослепителна, горда и великолепна, красива като безупречно шлифован диамант.

С докосването на стъпалата й до каменния кей, тълпата избухна в бурни аплодисменти. От високите прозорци на сградите, в безупречно оркестрирана последователност, заваляха цветни листенца. Тя се насочи към Джизал с цялото си великолепие и достойнство, вдигнала непосилно високо брадичка, поставила една върху друга длани пред себе си. Процесията й я последва по мекия килим, през омайния аромат на пърхащите из въздуха розови и червени листенца.

Ако някой бе описал гледката на появата на Терез като спираща дъха, това щеше да е грандиозно подценяване на действителността, предвид ефекта, който постигна тя върху Джизал.

— Ваше Кралско Величество — промърмори принцесата с тон, който успя да обърне смисъла на реверанса й и да накара Джизал да се почувства като склонил смирено глава пред нея. Придворните дами последваха примера й и приклекнаха грациозно, а стражите се поклониха дълбоко в съвършен синхрон. — Моят баща, великият херцог на Талинс, ви изпраща най-искрените си извинения — тя се изправи, сякаш вдигната от невидими нишки и отново изпъна гордо гръб — за това, че неотложни дела в Стирия го възпрепятстват да присъства на нашата сватба.

— Важното е, че вие сте тук — изграчи Джизал и моментално се прокле наум, че забрави за официалната форма на обръщение към една принцеса. Беше му доста трудно да си събере мислите в нейно присъствие. Отблизо Терез беше още по-зашеметяваща, отколкото си я спомняше отпреди година и повече, когато я видя за пръв път на банкета в своя чест. Тогава тя спореше яростно с принц Ладисла. Споменът за гневните й крясъци допълнително смути Джизал, но от друга страна, изправен пред перспективата за брак с Ладисла, сигурно и той самият щеше да се държи по същия начин. В края на краищата принцът беше истински задник. Но Джизал беше съвсем друг човек, той нямаше нужда да се притеснява от подобно отношение от нейна страна. Или поне така се надяваше.

— Ваше Височество, ако позволите — той й поднесе ръка и тя сложи нейната върху нея. Беше лека като перце, забеляза Джизал.

— За мен е чест, Ваше Величество.

Копитата на сивите коне изчаткаха по паветата и колелата на каретата забръмчаха напевно. Потеглиха по Кралския булевард. Рота рицари от дворцовата охрана, с излъскани до блясък брони и оръжия, яздеха във формация около кралската карета. От двете страни на широкия булевард се бяха струпали тълпи от признателни поданици на Съюза, от всяка врата или прозорец надзъртаха усмихнати лица. Огромно множество от простолюдието, дошло да приветства своя крал и бъдещата си кралица.

Джизал се досещаше, че до нея изглежда като пълен идиот. Недодялан, невъзпитан дръвник от ниско потекло. Нямаше никакво право да дели с нея каретата, не беше по-достоен за това от стъпалото под краката й. Никога през целия си живот не се бе чувствал така дребен и нищожен в сравнение с някого. Направо не можеше да повярва, че се женеше за тази жена. Днес. Ръцете му трепереха. Тресяха се. Може би няколко откровени думи ще помогнат и на двамата да се поотпуснат.

— Терез… — Тя продължи да маха царствено на тълпите. — Съзнавам, че… двамата не се познаваме, но… аз много бих искал да те опозная. — Лекото потрепване на устните й беше единственото, което я издаде, че го бе чула. — Предполагам, че както за мен, тази сватба е голям шок и за теб. Надявам се, ако има нещо, което мога да направя… за да ти е по-леко, аз…

— Моят баща смята, че този брак ще допринесе за интересите на страната ми, и като негова дъщеря от мен се очаква да се подчиня на желанието му. Ние, родените с висок обществен ранг, сме подготвяни още от деца за саможертви в името на страната си.

Перфектната й глава се завъртя към него на перфектната й шия и тя му се усмихна. Изкуствена усмивка може би, но въпреки това ослепителна. Джизал не можеше да повярва, че това съвършено лице е от плът и кръв, както всички останали. Изглеждаше като изваяно от порцелан, от полиран камък. Беше истинско и нескончаемо удоволствие да го гледа как оживява при всяко движение. Зачуди се дали устните й бяха горещи или хладни и страшно му се прииска да узнае. Тя се наведе към него и постави нежно ръка върху неговата.

— Опитай да помахаш на хората — разнесе се в ухото му напевният й стириянски акцент.

— Ъ, да — отвърна пресипнало Джизал. Устата му беше пресъхнала. — Да, разбира се.

 

 

Застанал до Арди, Глокта се взираше намръщено във вратите на Камарата на лордовете. Зад тези гигантски порти, в огромната кръгла зала течеше сватбената церемония. О, славен, радостен ден! Представи си как върховен правозащитник Маровия нарежда мъдри слова и гласът му отеква в позлатения купол на тавана. Как с трепет в сърцата щастливата двойка изрича тържествените си обети. Малцина бяха щастливците, допуснати в залата, за да станат свидетели на церемонията. А останалите благоговеем отдалеч. И каква тълпа се беше събрала за целта. Огромният Площад на маршалите беше препълнен с хора. Ушите на Глокта бяха заглъхнали от развълнуваното им бърборене. Сбирщина подмазвачи, които чакат появата на техни божествени величества.

Поклащаше се нетърпеливо напред-назад, пристъпяше от крак на крак, пуфтеше, кривеше от болка лице, опитваше се да раздвижи кръвта в съсипаните си крака, да укроти спазмите. Да си го кажем направо, стоенето на едно място толкова дълго време е истинско мъчение.

— Колко време може да продължава една сватба?

Арди повдигна замислено вежда.

— Може би не са успели да се удържат и сега консумират брака си на пода на Камарата на лордовете.

— Колко време може да продължава една консумация на брак тогава?

— Облегни се на мен, ако искаш — каза Арди и му предложи лакътя си.

— Сакатият се подпира на пияния — каза Глокта намръщено. — Ама и ние сме една двойка.

— Падни тогава, щом така искаш. Избий си и останалите зъби. Няма да си го слагам на сърцето.

Може би трябва да приема предложението й, за малко поне. Така де, какво лошо? В този момент се разнесоха първите овации и, скоро подети от все повече гърла, се сляха в ликуващ рев, който заплаши да спука тъпанчетата му. Най-накрая портите на Камарата на лордовете се отвориха бавно и отвътре излязоха хванати под ръка върховните крал и кралица на Съюза.

Дори Глокта не можеше да отрече, че двамата представляваха великолепна двойка. Застанаха пред народа като кралска двойка, излязла от някоя легенда. На гърбовете на ослепително белите им официални одежди имаше еднакви, извезани със златен конец слънца, които проблеснаха на силното слънце, когато двамата се обърнаха да помахат на тълпата. И двамата високи и слаби, с еднакви корони — блестящ златен обръч с огромен диамант отпред. И двамата така млади, така невероятно красиви, в самото начало на преизпълнените си с щастие, богатство и власт животи. Ура! Ура за краля и кралицата! Спаруженото ми черно сърце се пръска от радост!

Глокта се хвана за лакътя на Арди и се облегна на нея. Ухили се с най-противната си гротескна, беззъба усмивка.

— Вярно ли наистина, че нашият крал е по-красив от мен?

— Долна лъжа! — Арди изпъчи гърди и тръсна глава. Изгледа Глокта отвисоко, с пълен с изпепеляващо презрение поглед. — А аз блестя по-ярко от Бижуто на Талинс!

— О, разбира се, скъпа моя, самата истина е. В сравнение с нас, онези двамата са истински просяци!

— Отрепки.

— Недъгави изроди.

Двамата се разхилиха, а през това време кралската двойка се понесе царствено през тълпата, заобиколена от бдителната си охрана от двайсетина рицари от дворцовата стража. На почтително разстояние отзад ги следваха единайсетте възрастни мъже от Висшия съвет и Баяз, облечен в смехотворните си магьоснически одежди и с двойно по-голяма усмивка от самите младоженци.

— Дори не го харесвах кой знае колко — промърмори Арди. — Не, не особено. Значи сме двама.

— Няма нужда да се измъчваш. Прекалено умна си за този празноглавец. Никога нямаше да бъдеш щастлива с него.

Тя пое рязко въздух и въздъхна.

— Със сигурност си прав, но ми беше дошло до гуша, бях така отегчена и толкова самотна. И пияна. — Арди сви рамене. — С него се чувствах сякаш не съм просто нечие бреме. Чувствах се… желана.

А какво те кара да мислиш, че това ме интересува?

— Желана, казваш? Колко хубаво. А сега какво?

Тя наведе натъжено глава и Глокта изпита известно, макар и съвсем нищожно чувство за вина. Но от вината боли само ако нямаш за какво друго да се тревожиш.

— И дума не можеше да става за истинска любов. — Глокта видя как една жила на шията й потрепна, докато преглъщаше. — Но все си мислех, че ако някой ще прави другия на глупак, то това ще съм аз.

— Хм. Колко рядко получаваме онова, което очакваме.

Следвана от придворни и рицари в блестящи доспехи, кралската процесия постепенно изчезваше от поглед. Отдалечаваха се по посока на двореца, следвани от бурните овации на тълпата. Към славното си бъдеще, в което ние, като грозни тайни от миналото, нямаме място.

— А ние оставаме тук — промърмори Арди. — Отритнатите.

— Окаяните останки.

— Гниещата плява.

— На твое място нямаше да се тревожа много — въздъхна Глокта. — Млада си, умна и минаваш за красива.

— Страхотен комплимент, няма що.

— Всичките ти зъби са си на мястото, имаш и два крака. Сериозно превъзходство над някои хора. Със сигурност съвсем скоро ще намериш някой друг идиот от благородническо потекло, когото да вкараш в капана, и всичко ще е наред.

Арди се обърна с гръб към него и увеси рамене. Глокта се досети, че в момента е прехапала долната си устна. Посегна да сложи ръка на рамото й… Същата ръка, която накълца на парченца пръстите на Сеп дан Тюфел, която изтръгна зърната от гърдите на инквизитор Харкър. Която насече на парчета един емисар на гуркулите, а после изгори друг, която изпрати невинни мъже в Англанд, където да изгният в забвение, и така нататък, и така нататък… Глокта дръпна рязко ръката. По-добре да си изплаче очите, отколкото да я докосва тази ръка. Утехата идва от другаде и отива другаде. Загледа се навъсено над главите на хората и остави Арди сама с мъката й.

Тълпата продължаваше да крещи.

 

 

Безспорно това беше едно величествено събитие. Не бяха щадени ни усилия, ни разходи. Джизал не би се учудил да разбере, че гостите бяха около петстотин, от които я имаше, я не една дузина познати. Лордове и благородни дами от Съюза. Членовете на Висшия съвет, представители в Камарата на лордовете. Най-богатите и най-влиятелните, облечени в най-представителните си дрехи и демонстриращи най-изтънчени обноски.

Такова отбрано общество заслужаваше подобаваща обстановка.

— Огледалната зала. Най-пищната от всички зали в двореца беше с размерите на бойно поле, а огледалата на стените я правеха да изглежда още по-голяма и създаваха смущаващия ефект на дузина други сватби, в дузина други зали, събрани накуп. На масите горяха стотици свещи, още толкова бяха запалени в стенните свещници и чудовищните кристални полилеи на тавана. Отражението им в огледалата на стените създаваше впечатлението, че стоиш насред осеяно с милиони звезди нощно небе. Меката им светлина караше сребърните прибори по масите да блестят, а бижутата на гостите да искрят. Една дузина от най-прославените музиканти на Съюза свиреха превъзходно тиха и омайваща музика, която се смесваше със стотиците гласове и звън на прибори и кристал.

Това беше едно радостно събитие. Вечер, която щеше да остане завинаги в спомените. На гостите.

За Джизал тя беше нещо друго, но той още не знаеше какво. Заедно със своята кралица седяха на позлатена маса, около която непрестанно се умилкваха раболепно поне двайсетина прислужници. Масата им беше поставена на централно място в залата, изложена на показ, все едно двамата с Терез бяха ценна и рядка придобивка в някоя зоологическа градина. Джизал седеше, обгърнат в мъглата на собствените си неловкост и притеснение, заобиколен отвсякъде с неестествена тишина. От време на време се стряскаше, когато някой напудрен лакей изникваше изневиделица с поднос зеленчуци. Терез седеше от дясната му страна, откъсваше с изискано движение на вилицата си малки хапки, които сдъвкваше и поглъщаше с елегантна прецизност. Джизал не беше и предполагал, че е възможно да се яде красиво. Сега осъзна грешката си.

Не помнеше почти нищо от гръмките думи на върховен правозащитник Маровия, с които, предполагаемо, бяха свързани в ненарушим съюз. В главата му се въртяха само откъслечни фрази за любов и сигурност на нацията. Но дори и да не помнеше думите, виждаше ясно пръстена, който сковано беше надянал на ръката на Терез и чийто огромен кървавочервен камък сега блестеше на дългия й среден пръст. Джизал сдъвка парче превъзходно месо, но в устата му то имаше вкуса на тиня. Сега двамата с Терез бяха мъж и жена.

Баяз се оказа прав, както винаги. Хората искаха нещо грандиозно и недостижимо. И сега, въпреки че в негово лице нямаха краля, който биха искали, нямаше и капка съмнение, че Терез бе всичко онова, което може да се желае от една кралица, че и отгоре. Самата идея за Арди Уест, седнала в позлатения стол, му се стори абсурдна. И въпреки това с мисълта за нея го обзе силното чувство за вина, последвано от превъзхождаща го по сила тъга. Ще е хубаво да има някого, с когото да може да поговори. Въздъхна натъжено. Щом ще прекара живота си с тази жена, ще трябва да започнат да си говорят. И колкото по-скоро според Джизал, толкова по-добре.

— Казват, че Талинс… е най-красивият град на света.

— Така е — отвърна сдържано Терез, — но и Адуа има своите превъзходни гледки. — Тя замълча и сведе поглед към чинията си.

Джизал се покашля.

— Всичко това е… ново и трудно за привикване. — Той си позволи бегла усмивка.

Тя примигна и огледа залата.

— Така е.

— Танцувате ли?

Тя извърна плавно глава към него, а раменете й дори не помръднаха.

— Малко — отвърна.

Джизал избута назад стола си и се изправи.

— В такъв случай един танц, Ваше Величество?

— Както обичате, Ваше Величество.

Двамата се отправиха към средата на огромната зала и разговорите постепенно стихнаха. В огледалната зала настъпи гробна тишина, нарушавана единствено от почукването на токовете на лъснатите му ботуши и на тези на обувките на Терез. Джизал преглътна притеснено, когато двамата застанаха един срещу друг, заобиколени от три страни от дългите маси и легионите изискани гости, които не откъсваха очи от тях. Не можеше да си поеме дъх от напрежение. Беше изпитал същото усещане на неизвестност, на страх и вълнение при всяко излизане на арената за дуели, пред ревящите тълпи по трибуните.

Двамата стояха неподвижни като статуи, без да откъсват очи от тези на другия. Джизал вдигна едната си ръка с дланта нагоре. Тя протегна своята, но вместо да я сложи в неговата, опря опакото на дланта си в опакото на неговата и я избута нагоре, докато пръстите им не се изравниха и не се изправиха към тавана. Повдигна едва забележимо една вежда. Безмълвно предизвикателство, което нямаше как да бъде забелязано от никой в залата.

Първият протяжен тон се откъсна от струните и се понесе из огромната зала. Двамата започнаха да обикалят бавно един около друг. Златистият ръб на роклята на Терез прошумоля по пода. Брадичката и отново беше вирната непосилно високо и с останали скрити под полите на роклята крака тя сякаш не стъпваше по земята, а се рееше във въздуха над нея. Започнаха да сменят посоките на въртене след всеки пълен кръг и в огледалата на стените редиците от хилядите, изчезващи в далечината, танцуващи двойки се въртяха в пълен синхрон с тях, всичките с корони на главите и в безупречни тоалети в бяло и златисто.

С началото на втория куплет, в мелодията се включиха повече инструменти и Джизал установи, че за пореден път е превъзхождан с класи, повече отколкото от Бремър дан Горст по време на Турнира. В движенията на Терез имаше такава грация и увереност, че можеше да балансира пълна чаша вино на главата си, без да разлее и капка. Темпото се ускори, звукът се засили, мелодията стана по-дръзка, а с тях и движенията на Терез. Сякаш разперените й ръце бяха свързани с музикантите посредством невидими нишки, с които ги контролираха. Джизал опита да я поведе, но тя с лекота се измъкна и го заобиколи. После направи лъжливо завъртане в едната посока и веднага след това се завъртя шеметно в обратната, от което Джизал замалко не падна по задник на пода. Тя започна гъвкаво да избягва неговата посока, да се извърта майсторски встрани от пътя му, така оставяйки го винаги с празно пространство пред себе си.

Темпото се ускори още повече. Потънали в дълбоко съсредоточение, музикантите бясно задърпаха струни и застъргаха с лъкове. Джизал направи вял опит да я настигне, но тя се завъртя шеметно, почти го заслепи с вихрушка от белите поли на роклята си и отново се измъкна. После почти го спъна с почти невидимо движение на крака, отметна рязко глава и ръбът на короната й почти го удари в окото. А през цялото това време знатните гости седяха със затаен дъх и ги гледаха като омагьосани. За момент дори Джизал се почувства като просто още един от смаяните зрители на това представление. Въпреки всичките му усилия, едва успяваше да направи що-годе правилните стъпки, за да не проличи съвсем, че за пореден път е направен за смях.

Когато темпото се успокои и тя отново допря ръка в неговата, все едно беше безценно съкровище. Джизал не знаеше дали това, което усещаше, е по-скоро облекчение или разочарование. Отново опрели ръце, двамата заописваха кръгове, като с всеки следващ се приближаваха все по-близо един до друг. С финалните тонове, Терез се притисна с гръб към гърдите му. Завъртяха се още веднъж и застинаха неподвижно. Носът на Джизал се изпълни с аромата на косата й. Когато заглъхна и последният протяжен тон, тя се отпусна назад и Джизал внимателно я наклони назад. Деликатната й шия се изпъна, главата й увисна надолу и почти докосна пода с фината си корона. Настана пълна тишина.

В следващия миг залата избухна в бурни аплодисменти, но Джизал почти не ги чу. Беше прекалено зает да зяпа жена си. Сега по бузите й беше избила лека руменина, устните й бяха леко раздалечени и разкриваха безупречните й зъби. Овалът на лицето й, нежната шия, изпъната назад, и деликатните ключици в основата й бяха рязко подчертани от падащата отгоре им сянка. Диамантите на огърлицата й искряха. Стегнатите в корсажа на роклята й гърди се надигаха и спускаха от учестеното й дишане, а в цепката на деколтето й се забелязваше бледото проблясване на леко навлажнената й кожа. В този момент Джизал бе готов на всичко да види повече от това деколте. Запримига и задиша учестено.

— Ако обичате, Ваше Величество — промърмори Терез.

— Ъ? О… разбира се. — Той я изправи на крака под нестихващите овации на гостите. — Танцувате… великолепно.

— Ласкаете ме, Ваше Величество — отвърна тя с едва забележима, но все пак усмивка. Той се ухили глуповато насреща й. В рамките на един танц, страхът и объркването му се бяха сменили с истинско вълнение. Бе успял да надзърне под ледената й обвивка и от това, което видя, вече нямаше съмнение, че отвътре кралицата беше пламенна и страстна жена. Беше надзърнал в скритата й страна, която сега нямаше търпение да обследва по-обстойно. Нетърпението му бе така силно, че се наложи да извърне от нея очи, да насочи намръщен поглед към единия ъгъл на залата и да си наложи да мисли за нещо друго. В противен случай рискуваше напрежението, което започваше да усеща в панталоните си, да излезе от контрол и да го изложи пред видните гости.

Като никога, гледката на усмихнатия Баяз се оказа точно това, от което имаше нужда в момента. Хладната усмивка на възрастния магус му подейства по-ефикасно от кофа ледена вода.

 

 

Откакто остави Арди сама в претрупана й от мебели всекидневна, за да се донапие, Глокта беше в мрачно настроение. Дори по моите стандарти. Нищо не помага така за повдигане на духа, както компанията на някой още по-злочест от теб. Проблемът обаче е, че след като ги оставиш на собственото им нещастие, твоето те наляга с двойно повече сила.

Лапна още една лъжица гъста супа и се насили да преглътне пресоления буламач. Чудя се, колко ли добре си прекарва в момента крал Джизал? Засипван с хвалебствия, обект на всеобща възхита, тъпче се с отбрана храна в отбрана компания. Хвърли лъжицата в купата. Лявото му око пак затрепери и лицето му се изкриви при поредния спазъм, тръгнал от гърба и завършил в крака. Осем години откакто ме освободиха гуркулите, а все още съм техен затворник и никога няма да престана да бъда. Затворен съм в килия с размерите на собственото ми недъгаво тяло.

Вратата изскърца и Барнам провлачи крак в стаята, за да вдигне масата. Глокта вдигна поглед от изстиналата супа към престарелия си прислужник. Отбрана храна в отбрана компания. Ако сцепените му устни позволяваха, сигурно щеше да се разсмее с глас.

— Свършихте ли, господине?

— Можеш да се обзаложиш. И не само със супата. Не можах да извадя от задника си начин да се оправим с Баяз и сега, естествено, архилектор Сълт няма да е никак доволен. А докъде може да стигне недоволството му, преди съвсем да изгуби търпение? Но какво да се прави?

Барнам отнесе купата, затвори вратата и остави Глокта насаме с болката. Какво съм направил, за да заслужа това? А какво е направил Лутар? Нима той не е всичко това, което някога бях и аз? Арогантен, суетен егоист? Той по-добър човек ли е от мен? Е, защо тогава животът наказа така сурово мен, а него възнагради така щедро?

Вече знаеше отговора. По същата причина, по която невинният Сеп дан Тюфел, със скъсени пръсти на ръката, гасне в наказателна колония в Англанд. По същата причина, по която лоялният към страната си генерал Висбрук умря в Дагоска, а предателката Карлот дан Айдър се измъкна с живота си. И пак по същата, по коя то гуркулският емисар Тулкис бе заклан като животно пред виещата тълпа за престъпление, което не беше извършил.

Глокта притисна език в един от малкото му останали зъби. Животът е несправедлив.

 

 

Джизал крачеше по коридора като насън, но съвсем не кошмарът от сутринта. Главата му се маеше от хвалебствията, възхищението и одобрението на поданиците му. Цялото му тяло гореше от танците, виното, а с всяка следваща секунда все повече от страстно желание. С Терез до себе си, за пръв път от качването му на престола, той се чувстваше като крал. Скъпоценен камък и метал, коприна и везмо, бледа, гладка кожа и всичките те блестяха примамливо на приглушената светлина на свещите. Вечерта се бе превърнала в истинско удоволствие, а нощта предвещаваше нещо много повече. Отдалеч Терез може и да изглеждаше твърда и хладна като скъпоценен камък, но Джизал я бе държал в ръце, той знаеше, че отблизо не е такава.

Двама раболепни лакеи отвориха пред тях огромните врати на кралската спалня и после ги затвориха безшумно зад краля и кралицата на Съюза. Отсрещният край на стаята беше почти изцяло зает от огромното легло. Високите стълбове в четирите му ъгъла завършваха с дълги, разперени ветрилообразно пера, които хвърляха продълговати сенки по позлатения таван. Пищните зелени завеси бяха подканящо разтворени и разкриваха потъналата в потайни и изострящи въображението сенки копринена вътрешност на леглото.

Терез пристъпи напред с наведена глава, докато Джизал бавно превъртя ключа и бравата изтрака приглушено. Когато приближи жена си, усети как дишането му се ускорява. Постави нежно ръка на голото й рамо и усети как мускулите под съвършено гладката й кожа се стягат.

Притеснението й извика усмивка на лицето му, той самият бе леко смутен. Замисли се дали да не й каже нещо, да опита да я успокои, но реши, че нямаше смисъл. И двамата знаеха какво предстоеше. Не знаеше за нея, но той самият нямаше търпение да започне.

Приближи още и плъзна другата си ръка по талията й. Дланта му изсъска по копринената материя на роклята. Докосна с устни голата й шия, после пак и пак. Зарови лице в косата й и пое дълбоко уханието й. Издиша тежко и дъхът му погали шията й. Тя потрепери. Това допълнително го окуражи. Плъзна ръка над рамото й и я спусна бавно към гърдите й. Диамантената й огърлица погъделичка ръката му, докато я плъзна надолу в деколтето й. Притисна се в нея и изпъшка от удоволствие в ухото й, когато подутината в панталоните му се отри приятно в задните й части…

В следващия момент Терез се отскубна от ръцете му, извъртя се рязко и го зашлеви през лицето. Шамарът изплющя по бузата на Джизал и едното му ухо писна.

— Ти, противно копеле! — изкрещя тя в лицето му и от изкривената й от злоба уста полетяха пръски слюнка. — Ти, син на долна курва! Как смееш да ме докосваш? Ладисла може и да беше пълен кретен, но поне кръвта му беше синя!

Джизал я зяпна с широко отворена уста, притиснал с ръка пламналата си буза. Беше замръзнал от изненада. Протегна неловко ръка към нея.

— Но аз… уф!

Коляното на Терез се заби в чатала му с безмилостна прецизност. Ударът изкара въздуха му, накара го да се олюлее за момент, преди да му подейства като ковашки чук върху къща от карти за игра. Зашеметен от специфичната агонизираща болка, която само удар в топките можеше да предизвика, той се срина на килима и изпъшка. От това, че се бе оказал прав за Терез, не му стана по-леко.

Кралицата наистина беше пламенна и страстна жена.

Бликналите от очите на Джизал сълзи не бяха само от болка, нито от изненада, нито дори от разочарование, дължаха се предимно на обзелия го, задълбочаващ се с всяка секунда ужас. Беше преценил напълно погрешно Терез. Беше се усмихвала на тълпата, а сега, останала насаме с него, ясно му даде да разбере колко точно ненавиждаше и него, и всичко, което той олицетворяваше. Фактът, че наистина беше копеле, не подлежеше на промяна. И сега, по всичко личеше, че щеше да прекара първата си брачна нощ на пода на кралската спалня. Кралицата беше изчезнала от поглед, а завесите на леглото бяха плътно притворени.