Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (24)

Въпроси

Естествено, полковник Глокта беше великолепен танцьор, но с така изтръпнали крака му беше изключително трудно да блесне. Допълнително го разсейва жуженето на мухите, а и партньорката му не помага с нищо. Арди Уест изглежда прилично, но непрестанният й кикот започва да го дразни.

— Спри вече! — скастря я той, докато двамата се носят из лабораторията на професора медик, а колекцията му от спиртосани екземпляри потръпва и се поклаща в такт с музиката.

— Частично изяден — ухилва се Канделау. Едното му око изглежда огромно зад увеличителното стъкло, прикрепено на челото му. Посочва надолу с пинсетите. — Ето това тук е стъпало.

Притиснал ръка към устата си, Глокта отмества храстите. Обезобразеният труп лежи на земята, лъскав, червен, почти неразпознаваем като човешки. А Арди се смее ли, смее при вида му.

— Частично изяден! — изкикотва се тя. Полковник Глокта не намира нищо смешно в гледката. Жуженето на мухите се усилва все повече и заплашваше да заглуши музиката. Но най-лошото, в парка става ужасно студено.

— Небрежно от моя страна — дочува глас зад себе си.

— Какво имаш предвид?

— Просто да го оставя тук. Но понякога е по-добре да се действа бързо, не внимателно, нали така, сакати човече?

— Помня това — промърморва Глокта. Става ужасно студено и той трепери като лист. — Помня това!

— Разбира се — прошепва гласът. Женски глас, но не този на Арди. Плътен, съскащ и каращ окото му да потрепва.

— Какво мога да направя? — Полковникът усеща как стомашните сокове се надигат към устата му.

Раните в кървавата маса отпред зейват насреща му. Жуженето се усилва дотолкова, че едва чу отговора.

— Може би трябва да отидеш в Университета и да поискаш съвет. — Леденият дъх погалва врата му и по гърба му полазват мравки. — Може би, докато си там… е добра идея да попиташ за Семето.

 

 

Глокта залитна към края на стълбите, олюля се настрани и задъхан, опря гръб в стената. Левият му крак трепереше, лявото му око потръпваше, сякаш бяха свързани с дебел конец от болка, който преминаваше през задника му, стомаха му, гърба, рамото, тила и лицето и с всяко движение, независимо колко незначително, се стягаше все повече.

Опита да застане неподвижно. Да диша дълбоко. Опита да отклони мислите си от болката и да ги насочи другаде. Към Баяз например и към проваленото му издирване на това Семе. Така де, Негово високопреосвещенство чака, а той не е човек, който се слави с огромно търпение. Изпъна врат вляво и вдясно и усети пукането между изкривените си плешки. Притисна език в празните венци и закуца в мрака между рафтовете с книги.

Тук нищо не се беше променило през последната една година. Сигурно същото се отнася и за последните няколкостотин. Сводестото помещение с провисналите рафтове миришеше на плесен и старост и беше оскъдно осветено от няколко газени лампи с мърляви стъкла. Време е отново да се впуснем в ровене из прашните останки на миналото. Професорът историк също не се беше променил много. Седеше на същото лекьосано бюро, преливащо от купчини плесенясала хартия, осветено от трептящия пламък на една-единствена свещ. Той примижа, напрягайки очи в мрака към приближаващия Глокта.

— Кой е там?

— Глокта. — Той вдигна предпазливо поглед към тъмния таван. — Какво е станало с гарвана ти?

— Мъртъв — изръмжа натъжено престарелият професор.

— Можеше да кажеш, че вече е история! — Възрастният мъж не оцени шегата. — Е, добре. Всички това ни чака. Някои по-скоро от други. Имам въпроси за теб.

Професорът историк изпъна напред шия и се вгледа с влажните си очи в Глокта така, все едно за пръв път виждаше човек.

— Аз те помня. Кой каза, че не ставали чудеса? Ти ме пита за Баяз. Първия чирак на Ювенс, първата буква в азбуката на…

— Да, да, това вече го преговаряхме.

Възрастният професор се намръщи сърдито.

— Носиш ли ми обратно свитъка?

— Създателят падна в пламъци и така нататък. Боя се, че не. У архилектора е.

— Пфу. В последно време само за него слушам. Онези горе само за него дрънкат. Негово преосвещенство това, Негово преосвещенство онова. Писна ми да слушам за него! Напълно, ама напълно те разбирам. Всички са пощурели напоследък. Пощурели са и само се препират.

— Много промени станаха горе. Имаме нов крал.

— Знам това! Гуслав, нали така?

Глокта въздъхна дълбоко и седна на стола от другата страна на бюрото.

— Да, да, същият. Само трийсетина години си назад във времето. Изненадан съм, че не мислиш, че Харод Велики още е на престола.

— За какво си дошъл сега?

— Как да ти кажа, да търся пипнешком отговорите в мрака, които винаги се оказват извън обсега на ръцете ми. Искам да узная повече за Семето.

Сбръчканото лице дори не помръдна.

— За кое?

— Споменаваше се в скъпоценния ти свитък. Онова нещо, което Баяз и магическите му приятели търсели в Кулата на Създателя след смъртта на Канедиас. След смъртта на Ювенс.

— Пфу! — Професорът махна небрежно с ръка и провисналата плът над китката му се разклати. — Тайни, власт. Всичко е само метафора.

— Изглежда, Баяз не смята така. — Глокта премести стола си напред и понижи глас. — Нищо че тук няма кой да слуша или да го е грижа. Разбирам, че е парче от Другата страна, останало от Старите времена, когато демоните бродели по земята. Твърда материя, изградена от магии.

Възрастният професор се разсмя с наподобяващ шумоленето на хартия смях. Широко отворената му уста съдържаше изгнили и по-малко на брой от тези на Глокта зъби.

— Не ми изглеждаш като суеверен човек, началник. — Не бях. Преди да дойда тук за пръв път да задавам въпроси. Преди посещението си в Кулата на Създателя, преди срещата ми с Юлвей, преди да видя как Шикел се смее, докато практиците ми я горят. Какви щастливи времена бяха, преди да се появи Баяз, когато все още имаше логики във всичко. Професорът изтри насълзените си очи със скованото си подобие на ръка. — Къде чу всичко това?

— О, от един навигатор, стъпил на наковалня. Не ти трябва да знаеш.

— Е, ти знаеш повече по въпроса от мен. Някога четох, че се случва камъни да падат от небето. Някои казват, че били парчета от звезди. Други казват, че били частици, изхвърлени от хаоса на ада. Било опасно да ги докосваш. Били ужасно студени.

Студени? Глокта почти долови хладния дъх по врата си и раменете му потрепериха. Едва се сдържа да не погледне през рамо.

— Разкажи ми за ада. Макар да си мисля, че знам повече по темата от всеки друг.

— Ъ?

— Адът, старче. Другата страна.

— Казват, че от там идва магията, ако вярваш в тези неща.

— Научих се да държа отворено съзнанието си по тази тема.

— Отвореното съзнание е като отворена рана, склонно е…

— Това съм го чувал. Говорехме за ада.

Професорът облиза увисналите си устни.

— Легендата разказва, че преди много време този свят и долният били едно и демоните бродели свободно по земята. Великият Еуз ги прогонил и изрекъл Първия закон — забранява се на всеки да докосва Другата страна, да говори с демоните, да докосва портата между двата свята.

— Първия закон, а?

— Жаден за власт, синът му Глъстрод пренебрегнал предупрежденията на баща си и потърсил знания и тайни, призовал демони и ги изпратил срещу враговете си. Казват, че неговата глупост довела до унищожението на Олкъс и рухването на Старата империя, че когато се самоунищожил, оставил портата открехната… но аз не съм специалист по всичко това.

— А кой е?

Възрастният мъж направи гримаса.

— Имаше преди книги тук. Много стари книги. От времето на господаря Създател. Книги, разказващи за Другата страна. За разделението на двата свята. За портата и ключалките. За Издаващите тайни, за призоваването им и изпращането им. Куп измислици, ако питаш мен. Фантазии и митове.

— Имаше преди книги тук?

— От години липсват от рафтовете ми.

— Липсват? Къде са?

— Странно — намръщи се старият професор, — че точно ти питаш за това…

— Достатъчно! — Глокта се обърна, колкото бързо успя, и погледна назад. Под стълбите стоеше Силбър, ректорът на Университета. На скованото му лице бяха изписани ужас и изненада. Все едно е видял призрак. — Това е достатъчно, началник! Благодарим ви за посещението.

— Достатъчно ли? — намръщи се на свой ред Глокта. — Негово високопреосвещенство няма да е…

— Остави на мен да преценявам какво ще е и какво няма да е Негово високопреосвещенство… Неприятно познат глас. — По стълбите бавно слезе началник Гойл. Заобиколи Силбър и тръгна между редиците с рафтове. — И аз казвам, че е достатъчно. Най-сърдечно ви благодарим за посещението. — Той се наведе към Глокта и малките му очички изхвръкнаха злобно. — И гледайте да е последното ви!

В трапезарията бяха настъпили някои обезпокоителни промени след слизането на Глокта в подземието. Зад мръсните прозорци беше притъмняло и свещите в потъмнелите от годините стенни свещници бяха запалени. И накрая това с двете дузини практици от Инквизицията.

Два чифта дръпнати очи, типични за местното население на Сулджук, се взираха в Глокта над черните маски. Собствениците им приличаха на близнаци, бяха качили обути в черни ботуши крака на масата, пред тях лежаха четири извити меча, прибрани в ножниците им. Трима тъмнокожи стояха до притъмнелия прозорец. Главите им бяха обръснати, в коланите им беше затъкната по една секира, а на гърбовете им висяха щитове. До камината стоеше едър практик, висок и слаб като бреза, с дълга руса коса, падаща свободно от двете страни на маската му. До него стоеше друг, почти джудже в сравнение с русия, в чийто колан бяха наредени множество ножове.

Глокта разпозна от предишното си идване в Университета огромния северняк, наречен Каменотрошача. Само дето сега изглежда, сякаш след последната ни среща се е отдал с непримиримо постоянство на опити за трошене на камък с лицето си. Скулите му бяха с различна форма, веждите изглеждаха някак нестабилно надвиснали над очите, а носът му сочеше силно наляво. Съсипаната му физиономия изглеждаше почти толкова обезпокоително, колкото и масивният чук, който стискаха огромните му юмруци. Почти, не напълно.

Разнообразието на колекцията от странни, страховити и въоръжени до зъби убийци надмина всички очаквания на Глокта за това, докъде може да стигне човек, решил да събере подобна група на едно място. Очевидно началник Гойл е допълнил цирка си с нови звезди. Насред групата и сякаш напълно в свои води беше практик Витари. Сочеше насам-натам и раздаваше заповеди. Като я гледа човек, никога няма да предположи, че е типът майка-грижовница, но предполагам, че всички имаме скрити заложби.

Глокта вдигна дясната си ръка и се провикна:

— Кого убиваме днес?

Всички погледи се извърнаха. Витари се отправи към него и покритото й с лунички лице над маската се навъси.

— Какво правиш тук, мамка му?

— Бих те попитал същото.

— Знаеш ли кое би било добре за теб? Да не питаш нищо.

Глокта я дари с празната си усмивка.

— Ако знаех кое е добре за мен, никога нямаше да си изгубя зъбите, а колкото до въпросите, те са всичко, което ми е останало. Какво има в тази прашасала дупка, което е от такъв интерес за теб?

— Това не е моя работа, а още по-малко е твоя. Ако си тръгнал да търсиш предатели, може би ще е добра идея първо да огледаш собствената си къща.

— Това пък какво трябва да означава?

Витари се наведе към него и прошепна през маската си:

— Ти ми спаси живота, затова нека ти върна услугата. Махни се от тук. Махни се и стой настрана.

 

 

Глокта влачеше крака по коридора към масивната врата на жилището си. По въпроса за Баяз, никакъв напредък. Нищо, което да докара усмивка, такава рядкост, на лицето на Негово високопреосвещенство. Призоваване и изпращане. Богове и демони. И винаги повече въпроси. Завъртя припряно ключа в бравата, нетърпелив най-после да седне и отпусне тежестта от треперещия си крак. А какво правеше Гойл в Университета? Гойл, Витари и двете дузини практици, въоръжени като за война? С изкривено от болка лице, пристъпи прага. Трябва да има някакво…

— Ха! — Усети как бастунът му бе отнесен настрана и залитна силно. Отчаяно размахвайки ръка в търсене на опора. Нещо го удари в лицето и главата му избухна в ослепителна болка. В следващия момент подът го фрасна в гърба и изкара въздуха му. Примигна, премлясна с олигавена, пълна със соления вкус на кръв уста. Тъмната стая се въртеше бясно пред очите му. Оле, майко. Ако не се лъжа, това беше юмрук в лицето. Никога не излиза от мода.

Една ръка го сграбчи за яката на палтото и го вдигна от пода. Платът на дрехите се впи в гърлото му и Глокта изкряка като пиле. Друга ръка сграбчи колана му и той усети как го понасят във въздуха, като само коленете и върховете на обувките му леко задираха по дъските. По инерция, направи опит да се отскубне, но това само му докара пронизваща болка в гърба.

Вратата на банята се блъсна в главата му, отвори се рязко и се тресна в стената отзад. Глокта бе понесен през тъмната стая към ваната, все още пълна с мръсна вода от сутрешната му баня.

— Чакай! — изграчи той, докато го прехвърляха през ръба. — Кой си…

Студената вода обгърна главата му. Балончетата въздух плъзнаха покрай лицето му. Остана така, борещ се, с изскочили от ужас, изненада и паника очи, докато не усети как дробовете му направо се пръскат. Изведнъж главата му бе издърпана за косата от водата. От лицето му потече вода и закапа във ваната. Елементарна техника, но неоспоримо ефективна. Направо не мога да повярвам. Пое дълбоко въздух.

— Какво иска…

Главата му потъна обратно в тъмната вода, а малкото въздух, който бе успял да задържи, излетя с гъргорене от устата му. Който и да е този, оставя ме да дишам. Не иска да ме убие. Иска просто да ме размекне. Подготвя ме за въпроси. Бих се изсмял на тази ирония… ако ми беше… останал малко въздух. Заблъска по ваната и разплиска водата. Краката му ритаха безпомощно във въздуха, но ръката на врата му сякаш беше от желязо. Стомахът му се сви. Дробовете му отчаяно се издуха за глътка въздух. Не дишай… не дишай… не дишай! Тъкмо поемаше огромна глътка мръсна вода, когато бе издърпан нагоре и захвърлен на дъските пред ваната, кашлящ, задъхан, повръщащ в същото време.

— Ти си Глокта, напи? — Рязък, суров женски глас, със силен кантикски акцент.

Тя приклекна до главата му. Стоеше на пръстите на краката си, облегнала ръце на коленете, с небрежно поклащащи се дълги кафяви длани и пръсти. Беше облечена с мъжка риза, провиснала на кльощавите й рамене и с навити над тънките китки мокри ръкави. Косата й беше късо остригана и стърчеше на мазни кичури. На суровото й лице имаше дълъг, тънък белег, а устните й бяха извити в злобна гримаса. Но от всичко най-отблъскващи бяха очите й — блестящи и жълти. Нищо чудно, че Северард не искаше да я следи. Трябваше да го послушам.

— Ти си Глокта, нали?

Нямаше смисъл да отрича. Избърса с трепереща ръка потеклите от устата му, горчащи от повръщането лиги.

— Аз съм Глокта.

— Защо ме следиш?

Глокта се надигна едва и седна.

— Какво те кара да мислиш, че ще искам да говоря с теб…

Юмрукът й го фрасна в брадата и отметна главата му назад. Челюстите му изтракаха и един от малкото му зъби се заби в задната част на езика. Облегна се на стената, а стаята се люшна пред наливащите му се със сълзи очи. Когато погледът му се фокусира отново, видя, че тя се взира в него с присвитите си жълти очи.

— Ще продължа да те удрям, докато не ми дадеш отговори или не умреш.

— Благодаря ти.

— Благодариш ми?

— Мисля, че успя да ми поотпуснеш малко врата. — Глокта й се усмихна, оголвайки окървавените си зъби. — В продължение на две години бях пленник на гуркулите. Прекарах две години в тъмница под императорския дворец. Две години на рязане, дялкане и горене. Мислиш ли, че няколко шамара ще ме изплашат? — Изхили се в лицето й. — Боли ме повече, докато пикая! Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? — Лицето му се изкриви от пронизващата болка в гърба, докато се навеждаше към нея. — Всяка сутрин… в която се събуждам жив… е истинско разочарование! Ако искаш отговори, ще трябва и ти да ми дадеш такива. Ти питаш, аз питам.

Тя го изгледа продължително, без да мигне нито веднъж.

— Бил си затворник на гуркулите?

— На тях дължа това. — Глокта посочи тялото си, от главата до краката.

— Хъ. Значи и двамата сме загубили по нещо заради гуркулите. — Тя седна със скръстени крака на пода. — Въпроси. Ти питаш, аз питам. Но ако се опиташ да ме излъжеш…

— Така да бъде, въпроси. Ще бъде крайно негостоприемно от моя страна да не те оставя да започнеш първа.

Тя дори не се усмихна. Е, в края на краищата, не изглежда голям веселяк.

— Защо ме следиш?

— Мога да излъжа, но какъв смисъл? Мога да умра и без да лъжа. Държа под око Баяз. Двамата изглеждате близки, а той в последно време е труден за наблюдение. Затова следя теб.

— Той не ми е приятел — намръщи се тя. — Обеща ми отмъщение, това е всичко. Но още нищо не съм получила.

— Животът е пълен с разочарования.

— Животът е изграден от разочарования. Задавай въпроса си, недъгав.

А като свърши с въпросите си, дали ще дойде пак време за баня? Последната ми? В безизразните й жълти очи не се четеше нищо. Бяха празни като очите на животно. Имам ли друг избор? Глокта облиза кръвта по устните си и се облегна на стената. Ако не друго, поне ще умра по-просветен.

— Какво е Семето?

Лицето й се навъси една идея повече.

— Баяз каза, че е оръжие. С огромна мощ. Достатъчна, за да срине Шафа на прах. Той мислеше, че е скрито на края на Света, но се оказа, че е сбъркал. Не остана никак доволен от грешката си. — Тя замълча за момент. — Защо следиш Баяз?

— Защото открадна короната и я сложи на главата на едно безгръбначно нищожество.

— Тук съм напълно съгласна с теб — изсумтя жената.

— Някои хора в управлението на страната са разтревожени за посоката, в която ще ни поведе Баяз. Много обезпокоени хора. — Прокара език по един окървавен зъб. — Накъде ни води той?

— На мен нищо не казва. Аз му нямам доверие, той на мен също.

— Тук пък аз съм съгласен с теб.

— Плановете му бяха да използва Семето като оръжие. Не го намери, значи сега ще трябва да се сдобие с други оръжия. Предполагам, че ви води към война. Война срещу Калул и ядачите му.

Цялата лява половина на лицето на Глокта избухна в нервни тикове е клепачът му заигра. Проклето, гнусно желе! Тя наклони глава на една страна.

— Знаеш кои са, нали?

— Далечни познати. Е, какво пък. Успях да хвана една от тях в Дагоска. Разпитвах я.

— Какво научи?

— Говори ми за праведност и справедливост. Две неща, които не съм виждал още. Също за война и саможертви. Две неща, на които съм се нагледал до болка. Онова нещо каза, че приятелят ти Баяз убил господаря си. — Жената остана напълно безучастна. — Каза, че техният баща, Пророкът Калул, продължава да търси мъст.

— Мъст — процеди през зъби жената и ръцете й се свиха в юмруци. — Ще видят те какво значи мъст!

— А на теб какво са ти направили?

— Избиха народа ми. — Тя разгъна крака. — Превърнаха ме в роб. — Изправи се ловко и застана над Глокта. — Отнеха ми всичко в този живот.

Глокта усети как едното ъгълче на устните му потрепна.

— Още нещо, по което си приличаме. А сега, предполагам, времето ми изтече.

Тя се наведе и сграбчи с две ръце реверите на палтото му. Повдигна го от пода с неочаквана сила и притисна гърба му в стената. Тялото е открито във ваната…

Усети как ноздрите му се издуват, докато въздухът свисти през разкървавения му нос, и сърцето му забива лудо. Със сигурност сакатото ми тяло ще се съпротивлява, доколкото може. Неподвластната на контрол реакция на липсата на въздух. Този непобедим инстинкт за дишане. Ще се гърча и извивам насам-натам, точно като Тулкис, гуркулския емисар, когато го обесиха и изсипаха червата му, въпреки че беше напълно невинен.

Глокта направи жалък опит да остане прав, да се изправи колкото може повече. Така де, някога бях горд човек, пък било то и много отдавна. Не това е краят, който е очаквал полковник Глокта. Да бъде удавен в собствената си вана, от жена с изцапана риза. Дали ще ме открият преметнат през ръба, с вирнат във въздуха задник? Има ли значение? Важното е не как умираш, а как си живял.

Жената пусна реверите и потупа с ръка предницата на палтото да го изправи. А и какъв живот беше това през последните години? Какво толкова имах, че да ми липсва? Стълбищата? Супата? Болката? Лежането в тъмното, измъчван от спомени? Вонята на собствените ми лайна сутрин? Ще ми липсва ли пиенето на чай с Арди Уест? Може би малко. А ще ми липсва ли пиенето на чай с архилектора? Направо да се зачуди човек, защо не го направих сам, още преди години. Вгледа се в очите на убиеца си, пронизващи, ярки като жълто стъкло. Усмихна се. С огромно облекчение.

— Готов съм.

— За какво? — Тя сложи нещо в изтръпналата му ръка. Дръжката на бастуна му. — Ако имаш още работа с Баяз, гледай повече да не ме намесваш в нея. Следващия път няма да пипам така леко. — Тя бавно отстъпи към светлия правоъгълник на вратата. Обърна се и шумът от стъпките й заглъхна по коридора. Стана тихо, чуваше се само тихото капене на вода от палтото му.

И така, по всичко личи, че оцелях. Отново. Глокта повдигна учудено вежди. Хм, може би номерът е в това, да не го искаш.