Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (21)

Първият ден

По небето на изток пламваха първите огньове на зората. По бледото небе се бяха разтеглили дълги ивици черни и порозовели облаци. Под тях се очерта като накълцан с касапски нож размазаният контур на сивите върхове. На запад небето оставаше същата студена и неприветлива черна маса.

— Хубав ден за работа — каза Крамок.

— Ъхъ. — Логън не беше сигурен, че имаше такова нещо като хубав ден за това, което предстоеше.

— Е, ако пък Бетод не се появи и не убием нищо днес, поне остава чудесната работа, която свършихте по стената ми.

Невероятно, колко бързо и с каква вещина беше склонен да работи човек по купчина камъни, когато разчиташе на нея да спаси живота му. Само за няколко дни бяха стегнали и замазали с нов хоросан цялата дължина на стената и изрязали почти всичките пълзящи растения от външната страна. Отвътре, където теренът беше естествено висок, тя не изглеждаше много страховито. Отвън, пътеката на върха й се издигаше три пъти по-високо от човешки ръст от земята. Бяха надградили парапета, така че да стига до гърдите, като оставиха достатъчно процепи за обстрел със стрели и камъни. Отпред бяха изкопали приличен ров, с побити по дължината му остри колове.

Отляво, където стената опираше в скалния масив и където беше най-лесно да се изкатери човек, копаенето продължаваше. Това беше участъкът на Дау и Логън го чуваше да крещи, надвиквайки шума от лопатите: „Копайте, мързеливи копелета! Не смятам да умирам заради мързела ви! Превивайте гърбове, копелдаци такива!“, и така през целия ден. И това е начин да накараш някого да работи, предположи Логън.

Бяха изкопали рова най-дълбоко пред дървената порта. Подходящ намек към всички, че вариант за напускане на укреплението не се предвиждаше. И въпреки това точно там беше най-слабото място в отбраната, и това беше очевидно. Ако Бетод дойдеше, точно там щеше да бъде Логън. Точно в средата, в участъка на Тръпката. Същият в момента стоеше, недалеч от Логън и Крамок, на стената над тунела на портата с развяна от вятъра коса и сочеше няколко пукнатини, които трябваше да се замажат.

— Стената изглежда добре! — викна му Логън.

Тръпката се обърна, насъбра слюнка и се изплю през рамо.

— Ъхъ — изръмжа той и пак се обърна на другата страна.

— Като почне битката — наведе се Крамок, — ще трябва да си пазиш гърба от този, Кървави девет.

— И аз така мисля. — Разгарът на битката е подходящ момент за уреждане на сметки с някой от своите. След края на мелето на никой не му прави кой знае какво впечатление дали човекът е наръган отпред или отзад. Всички са заети да се вайкат за собствените си рани, да копаят за мъртвите или да бягат. Логън изгледа продължително едрия планинец. — Като почне битката, ще се оглеждам за много мъже. Не сме чак толкова близки, че да те изключа от групата.

— Аз също — каза Крамок и на брадатата му физиономия грейна широка усмивка. — И на двамата ни се носи славата, че почне ли клането, не подбираме много кой го отнася. Но това не е чак толкова лошо. Многото доверие прави човека небрежен.

— Многото доверие ли? — Беше минало дълго време откакто Логън беше имал много от нещо, като се изключат враговете, естествено. — Ще се кача да видя дали не са видели нещо — посочи с палец към кулата.

— Дано да са! — потри дебели длани Крамок. — Надявам се копелетата да се появят днес!

Логън скочи от стената и тръгна през така наречената крепост. Мина покрай насядали на групи северняци и планинци. Едни ядяха, други си говореха, трети почистваха оръжия, а няколкото, които бяха стояли на пост през нощта, спяха, увити в одеялата си. Мина покрай кошарата с овцете, чиито брой беше намалял значително. Стигна до импровизираната ковачница до бараката, в която държаха камъка. Няколко покрити със сажди мъже работеха с меховете, а друг изливаше разтопено желязо в калъпи за върхове на стрели. Ако Бетод се появеше, щяха да се нуждаят от ужасно много от тях. Започна да изкачва две по две изсечените в скалата стъпала, които водеха до върха на кулата.

Горе имаше грамадна купчина камъни, приготвени за хвърляне и шест големи, пълни със стрели бъчви. До прясно иззидания парапет стояха най-добрите им стрелци, хора с остър поглед и добър слух, които в момента се взираха в далечината за появата на Бетод. Сред тях видя Кучето. От едната му страна стоеше Мрачния, а от другата — Тъл.

— Главатар! — Логън все още се усмихваше всеки път, когато го казваше. В продължение на много време беше обратното, но според него сега нещата вървяха по-добре отпреди. Най-малкото, никой не беше изплашен през цялото време. Не и от собствения си главатар. — Вижда ли се нещо?

— Доста неща. — Кучето се усмихна и му подаде манерката си.

— Хъ — каза Мрачния. Слънцето изгряваше над планините, пронизваше облаците с ярки лъчи, прогонваше сенките по суровата земя и изпаряваше утринната мъгла. Отпред, горди и невъзмутими, се издигаха възвишенията от двете страни на долината, с покрити с жълто-зелена трева и папрат склонове и оголени кафяви скали по върховете. В подножието им лежеше притихналата долина, с тук-там бодливи трънаци и ниски дървета, прорязана от коритата на пресъхнали потоци. Беше точно толкова безлюдна, колкото и вчера, колкото онзи ден, колкото в деня на пристигането им.

Гледката извика спомени от младостта му, когато се изкачваше във Височините сам. Оставаше там с дни, мереше сили с планината. Отдавна, преди да получи име, което всеки бе чувал. Преди да имаше жена и деца. Преди жена му и децата му да бяха обратно при пръстта. Щастливите долини от миналото. Пое дълбоко планинския въздух и издиша тежко.

— Бива си я гледката, така е, но имах предвид нашия стар приятел.

— Имаш предвид Бетод, негово кралско северняшко величество? Не. Нито следа от него.

Тъл поклати голямата си глава.

— Ако беше тръгнал насам, досега щяхме да сме го забелязали.

Логън завъртя малко вода из устата си и я изплю през парапета. Проследи я с поглед, докато не падна на скалите отдолу.

— Може да не се е вързал. — Мисълта за това не беше никак лоша. Отмъщението е чудесна идея, но отдалеч, приближи ли, спира да е толкова примамливо. Особено когато те превъзхождат десет към едно и няма накъде да отстъпваш.

— Може и да не дойде — каза Кучето обнадежден. — Как е стената?

— Става, стига да не носят стълби. Колко мислиш ще чакаме, преди да…

— Хъ — изръмжа Мрачния и посочи към долината.

Логън забеляза някакво движение. И отново. Преглътна тежко. В далечината, като бръмбари през чакъл, няколко мъже пълзяха покрай скалите. Усети напрежението на хората наоколо, чу ги да промърморват.

— Мамка му — процеди през зъби Логън. Погледна настрани към Кучето и той стори същото. — Явно планът на Крамок е проработил.

— Така изглежда. Или поне тази част, Бетод да тръгне след нас.

— Ъхъ. Останалото е трудната част. — Онази, която най-вероятно щеше да им докара смъртта, но Логън не го каза, всички те го знаеха и без да им го напомня.

— Сега остава да се надяваме, че Съюзът ще изпълни своята част от уговорката — каза Кучето.

— Да се надяваме — каза Логън и опита да се усмихне, но нищо не се получи. Това с надеждите при него никога не се получаваше.

 

 

Веднъж започнали да прииждат, изпълниха долината, докъдето стигаше погледът на Кучето. Чиста, спретната работа, напълно в стила на Бетод. Знамената бяха точно в средата между двата скални масива, три пъти по-далеч от обхвата на лъка. Тежко въоръжените войници и леката пехота от селяни се бяха построили с лице към стената, в стегнати редици около тях. Слънцето се беше изкачило високо в синьото небе, по което почти не се виждаха облаци. Стоманата блестеше силно и сега цялата долина заприлича на огряно от луната море.

Знамената на всички бяха там, на най-добрите измежду хората на Бетод от едно време — на Белобрадия, Горинг, Бледоликия, Кокала. Имаше и други — чепатите, опърпани тотеми на онези отвъд Крина. Диваците, сключили тъмни и кървави сделки с Бетод. Кучето ги чу как кряскаха един на друг. Странни, почти животински звуци.

Представляваха сериозно сборище и Кучето надуши гъстите като супа страх и колебание, които налегнаха хората му на стената. Пръстите заиграха нервно по дръжките на оръжията, множество зъбите прехапаха устни. Той се постара изражението му да остане твърдо и непоколебимо, точно както правеше Три дървета. Точно както се очакваше от един главатар. Без значение колко силно трепереха коленете му.

— Как мислиш, колко са? — попита Логън.

Кучето замислено обходи с поглед долината.

— Осем хиляди може би. Или десет?

— И аз така си мислех — отвърна след кратко мълчание Логън.

— Както и да е, много повече от нас са — добави тихо Кучето.

— Вярно. Но не всички битки се печелят от по-многобройната войска.

— Не, естествено, че не всички. — Кучето продължи да оглежда огромното множество в долината. — Само повечето.

Пред редиците на Бетод кипеше трескава дейност, проблясваха лопати и по цялата ширина на долината се оформяше изкоп със земен насип зад него.

— Окопават се — изръмжа Дау.

— Обича да изпипва нещата този Бетод — каза Кучето. — Бавно и спокойно. И както трябва.

— Иска да е сигурен, че никой от нас няма да се измъкне — кимна Логън.

Кучето чу смеха на Крамок някъде отзад:

— Ние не сме си и помисляли за измъкване, а, момчета?

Сега и знамето на Бетод се появи в долината, по-назад, но по-високо от всички останали. Беше огромно, червен кръг на черен фон. Кучето го изгледа намръщено да се вее на вятъра. Спомни си същата гледка отпреди месеци, в Англанд. Докато и Три дървета, и Кадил бяха още живи. Завъртя език из пресъхналата си уста.

— Крал на шибания Север — промърмори.

Няколко мъже излязоха напред и тръгнаха нагоре към стената. Бяха петима, с добри брони, а този най-отпред беше разперил широко ръце.

— Ще чешем езици — промърмори Дау и се изплю в изкопа пред стената. Петимата наближиха и спряха точно пред постегнатата порта на укреплението. Дългите им ризници леко проблясваха под ярките лъчи на слънцето. Първият имаше дълга бяла коса и едно сляпо око. Всички добре го помнеха. Хансул Бялото око. Изглеждаше остарял, но това се отнасяше и за тях самите. Него беше изпратил Бетод пред стените на Уфрит, за да каже на Три дървета да се предаде, но той го прати на майната си. Пак него замериха с лайна пред Хеонан. И пак той бе изпратен да предложи дуели на Дау Черния, на Тъл Дуру и на Хардинг Мрачния. Дуели срещу първенеца на Бетод. Срещу Кървавия девет. Човекът беше изрекъл много приказки от името на Бетод, беше изрекъл много лъжи.

— Ха, това долу да не е Лайняното око Хансул? — провикна се Дау. — Гледам, още лапаш пишката на Бетод, а?

Възрастният войн се усмихна широко.

— Човек все някак трябва да храни семейството, нали? А колкото до пишките, дали ще е тази, или на друг, ако питаш мен, все тая! И не се правете, че вашите усти не помнят още соления вкус от едно време!

Тук имаше право, трябваше да му се признае, реши Кучето. В края на краищата всичките се бяха били за Бетод.

— Какво искаш, Хансул? — провикна се Кучето. — Бетод е дошъл да се предаде, така ли?

— И аз на ваше място бих си помислил същото, нали сте толкова повече от нас, но не за това идвам. Както винаги, той е готов за битка, но аз съм повече по приказките и успях да го придумам да ви даде последен шанс. Имам двама синове там долу. Може и да мисля само за себе си, както искате, така го разбирайте, но не ми се ще да ги излагам на опасност. Надявам се, ще успеем да оправим нещата с приказки.

— Не ми се струва много вероятно! — каза Кучето. — Но да чуем, днес нямам друга работа!

— Добре тогава, ето как стоят нещата! Бетод няма интерес в момента да си пилее времето и силите да се катери по жалката ви стена. Той има работа с южняците. Също така повече от очевидно е колко сте го загазили. Превъзхождаме ви десет към едно, че може и повече. На всичкото отгоре няма накъде да бягате. Бетод предлага всеки, който иска да се предаде, да го направи сега и да си тръгва мирно и тихо. Трябва само да предаде оръжията си.

— А малко след това и главата си, а? — викна Дау.

Хансул въздъхна дълбоко, сякаш точно това беше очаквал, че няма да му повярват.

— Бетод каза, че всеки, който иска да си върви, ще си тръгне необезпокояван. Дава думата си.

— Майната й на думата му! — изгледа го презрително Дау и хората по стената изразиха шумно одобрението си с плюене и подигравки. — Да не мислиш, че не сме го виждали да я нарушава и преди? Това, дето излиза от задника ми, струва повече от неговата дума!

— Лъже, естествено — изхили се Крамок, — но то си е част от традицията, нали така? Малко лъжи преди истинската работа. Човек ще се засегне, ако поне не пробва, прав ли съм? Всеки може да си тръгне, а? — провикна се надолу. — Ами Крамок-и-Файл, той може ли? Ами Кървавия девет?

Физиономията на Хансул се изпъна при споменаването на второто име.

— Вярно е значи, а? Деветопръстия е горе, нали?

Кучето забеляза как Логън пристъпи напред и застана на парапета. Бялото око пребледня и увеси глава.

— Е — чу го Кучето да казва тихо, — значи ще е кървава работата.

Логън се облегна на лакти и измери Хансул и хората му с поглед. С онзи празен, гладен поглед, с който човек избира кое агне от стадото да заколи.

— Предай на Бетод, че ще си вървим… след като ви избием до един.

Цялата стена избухна в смях и подигравки. Мъжете размахаха предизвикателно оръжия. Нищо смешно, помисли си Кучето, но достатъчно тежки думи, точно такива, каквито очакваха да чуят момчетата. Добър начин да ги накараш да забравят за малко страха си. Усети, че дори той се усмихва леко.

Бялото око остана на място пред паянтовата им порта и изчака да стихнат гласовете.

— Чух, че сега ти си главатар, Куче. Не е нужно повече да приемаш заповедите на този кръвожаден касапин. Това ли е и твоят отговор? Така ли искаш да станат нещата?

— Че какъв друг начин може да има? — вдигна рамене Кучето. — Не сме дошли тук да говорим, Хансул. А сега заминавай на майната си.

Последваха още смях и подигравки. Един от групата на Тръпката си свали панталоните и подаде голия си задник през парапета. Дотук бяха преговорите.

— Добре тогава — поклати глава Бялото око. — Ще предам отговора ви. Обратно при пръстта, до един, заслужихте си го. Като се срещнете с мъртвите, кажете им, че се опитах да ви налея акъл в главите! — Той тръгна обратно надолу и четиримата войници го последваха.

Изведнъж Логън се надвеси на парапета.

— Ще се оглеждам за синовете ти, Хансул! — изкрещя той и от устата му хвръкнаха пръски слюнка. — Когато почне истинската работа! Кажи на Бетод, че съм тук и чакам! Кажи на всички, че ги чакам!

 

 

Над мъжете на стената и над тези в долината се спусна неестествена тишина. Онази тишина, която настъпваше преди битка, когато и двете страни знаеха какво предстои. Същата, която Логън изпита пред Карлеон, преди да извади меча си и да изреве на момчетата да тръгват в атака. Преди да загуби пръста си. Преди да стане Кървавия девет. Отдавна, когато всичко беше по-просто.

Бетод явно беше доволен от дълбочината на изкопа пред редиците си, защото хората му оставиха лопатите и минаха зад земния насип. Кучето се беше качил на площадката на върха на кулата и, с лък в ръка, беше заел мястото си до Мрачния и Тъл. Крамок беше зад стената заедно с планинците си, свирепи и готови за битката. Дау беше с момчетата си отляво. Червената шапка беше със своите отдясно. Тръпката стоеше недалеч от Логън, точно над портата и чакаше.

Знамената в долината се развяваха и плющяха на вятъра. Някъде отзад дойдоха три звънтящи удара на чук. Някъде високо отгоре изкряка птица. Някой въздъхна, после стана тихо. Логън затвори очи и вдигна лице към слънцето, усети по кожата си жарките му лъчи и хладината на вятъра. Беше толкова тихо, че все едно беше сам във Височините, а не заобиколен от десет хиляди мъже, готови да започнат да се избиват един друг. Толкова тихо и спокойно, че почти се усмихна. Това ли щеше да представлява животът му, ако никога не беше хванал оръжие в ръка?

В продължение на три последователни вдишвания и издишвания Логън бе в пълен покой.

Тогава чу шума от раздвижване и отвори очи. Войниците на Бетод пристъпяха към склоновете на долината. Редица по редица, с тътрене на крака и дрънчене на брони. Оставиха в средата на строя си пътека. Появиха се черни фигури, които плъзнаха през изкопа и плъпнаха нагоре към стената в безформена маса от криви крайници, озъбени муцуни и дращещи нокти — черни пълчища от мравки, излезли от разровен мравуняк.

Шанка. Дори Логън не беше виждал толкова много накуп. Цялата долина се огласи от врякането, тупурдията и квиченето на пълчищата им.

— Мамка му — промърмори някой.

Логън се замисли дали не трябваше да извика нещо на момчетата около себе си. Нещо като „Дръжте се!“ или „Задръж строя!“. Нещо, което да повдигне духа им, както би направил един добър водач. Но какъв смисъл? Всеки един от тях се беше бил и преди, разбираше си от работата. Знаеше, че сега или се биеш, или умираш, а от това по-добре за повдигане на духа няма.

Затова стисна зъби, обви пръсти около хладната дръжка на меча на Създателя, извади го от изподраната му ножница и зачака идването на шанка. Първите от тях бяха стигнали на стотина крачки от стената и приближаваха бързо.

— Пригответе лъковете! — изрева Логън.

— Лъкове! — повтори като ехо Тръпката.

— Стрели! — долетя от едната му страна пронизителният вик на Дау, последван веднага от този на Червената шапка от другата страна. Навсякъде около него заскърцаха опънати лъкове. Мъжете зад тях, със здраво стиснати зъби и мрачни мръсни лица, се прицелиха. Плоскоглавите препускаха напред, с оголени зъби и увесени навън езици, с блеснали от злоба очи. Още малко, съвсем малко. Логън превъртя дръжката на меча в ръката си.

— Скоро — прошепна.

 

 

— Стреляйте, мамка му! — И Кучето пусна първата си стрела в гъмжилото от шанка. Наоколо зазвънтяха тетиви и първият залп полетя със съскане надолу. Част от стрелите пропуснаха мишените си, отскочиха от скалите и се завъртяха лудо във въздуха, друга намери целта си и повали шанка в пищящи кълба от ръце и крака. Мъжете се пресегнаха за стрели, спокойни и непоколебими, бяха най-добрите стрелци в групата и добре го знаеха.

Лъковете скърцаха, стрелите фучаха, шанка умираха пред стената, стрелците се прицелваха внимателно, спокойно, после пускаха поредната стрела и се пресягаха за нова. Кучето чу заповедта за стрелба от стената и видя потрепващия облак от стрели да полита напред. Още повече шанка се запремятаха в пръстта.

— Лесна работа, все едно мачкаш мравки в купа — извика някой.

— Аха! — изкрещя му Кучето. — Само дето мравките няма да изпълзят от купата и да ти отсекат кратуната! По-малко приказки и повече стрели!

Първите шанка достигнаха изкопа, задърпаха побитите колове, засуетиха се под стената.

Тъл вдигна един огромен камък, наведе се през парапета и с мощен рев го запрати надолу. Кучето го видя да улучва един шанка право в главата и да пръсва мозъка му по земята — яркочервен на фона на сивата скала. После камъкът отскочи и събори още няколко шанка. Други паднаха с писъци, пронизани от стрели, но отзад напираха още, изсипваха се отгоре в изкопа, оплитаха крайници един в друг. После се хвърляха към стената и се разпръскваха настрани, докато не заеха цялата й дължина. Някои започнаха да мятат копия по защитниците отгоре, други изпращаха по някоя и друга стрела.

После започнаха да се катерят, вкопчваха нокти в процепите между камъните и пъплеха нагоре. В по-голямата част от стената напредваха бавно и биваха постоянно сваляни от нея я от стрела, я от хвърлен камък, но в далечния ляв край, където беше Дау Черния, напредваха по-бързо. Но най-високо бяха стигнали в центъра, около портата, където стената все още беше обрасла с пълзящи растения.

— Мамка му, бива ги в катеренето тази гадини! — изсъска Кучето и запъна нова.

— Хъ — изръмжа до него Мрачния.

 

 

Ръката на шанка плесна върху парапета и изкривените нокти се впиха в камъка. Логън видя подаващата се след нея предмишница — грозен, усукан, целият в изскочили дебели жили крайник, обрасъл на петна с гъста черна козина. Последваха го плоска, плешива глава, изскочило напред чело, масивна, изпъкнала челюст и зейнала, пълна с лъснали от лиги остри зъби уста. Дълбоко хлътналите очи срещнаха неговите. Мечът на Логън разцепи главата на шанка чак до сплескания чип нос, като при това изкара едното му око от черепа.

Наоколо мъжете стреляха надолу и бързо се дърпаха назад, а пред тях стрелите на шанка отскачаха от стената. Покрай главата на Логън профуча копие. Чуваше как шанка дерат и блъскат портата с боздугани и чукове, чуваше ги как квичат от ярост. Други съскаха и пищяха, докато се опитваха да се прехвърлят през парапета, а хората на стената ги посичаха с мечове и секири и ги ръгаха с копия.

Чу как Тръпката крещи: „Разкарайте ги от портата! Далеч от портата!“, чу ругатните на мъжете около себе си. Един войник се беше надвесил през парапета, после рязко изкашля и залитна назад. Точно под рамото му се беше забило копие, а върхът беше излязъл отзад и повдигаше ризата на гърба му. Той изгледа учудено кривата дръжка и понечи да каже нещо. Изпъшка и направи няколко залитащи крачки назад. Зад гърба му един едър плоскоглав преметна ръка на парапета и започна да се прехвърля отгоре.

Мечът на Създателя посече ръката точно над лакътя и изпръска с лепкави капки лицето на Логън, но при удара острието закачи камъка и ръката му се разтресе. Забави се достатъчно дълго, за да успее шанка да се изкатери на стената. Почти отсечена, ръката му висеше на парче кожа и от нея шуртяха тъмни струи кръв.

Плоскоглавият замахна с ноктите на другата си ръка, но Логън го хвана за китката, срита го странично в сгънката на коляното и го повали на земята. Секунда по-късно мечът му посече гърба на шанка и от дълбоката цепка щръкнаха бели кости. Онзи продължи да се бори и рита с крака, но Логън го стисна за врата, вдигна го от земята и го запрати обратно зад стената. Стовари се точно върху друг шанка, който тъкмо бе започнал да се катери нагоре. Двете тела се проснаха на дъното на рова и едното задра наоколо с нокти и зарита вяло с крака, а от гърлото му стърчеше счупено копие.

Недалеч от Логън стоеше младеж с облещени очи, широко зяпнала уста и увиснал в ръката лък.

— Да съм ти казвал да спираш да стреляш? — изрева му Логън. Момчето примига, постави с трепереща ръка стрела в тетивата и се втурна към парапета. Навсякъде се виждаха биещи се, крещящи мъже, изпращаха надолу стрели, размахваха оръжия. Логън видя трима от войниците да набучват на копията си един шанка. По-надолу на стената Тръпката нанесе мощен удар в кръста на друг и във въздуха полетяха черни струи кръв. Един от хората му замахна с щита си и размаза физиономията на един току-що изкатерил се на парапета шанка, който полетя обратно с разперени ръце и крака. Логън посече ръката на друг плоскоглав, но се подхлъзна в локва кръв и падна настрани, като замалко не се наръга със собствения си меч. Пропълзя настрана и с мъка се изправи на крака. Отсече ръката на един плоскоглав, вече намушен на копието на един от войниците, и веднага след това посече врата на втори, който тъкмо подаваше глава над ръба на парапета. Втурна се напред и надникна надолу.

На стената имаше друг шанка и Логън насочи меча си към него, но в следващия момент плоскоглавият беше пронизан в гърба от изстреляна от кулата стрела. Тялото му падна и се набучи на един от коловете в рова. Логън се огледа. Плоскоглавите пред портата бяха отблъснати, смазани с камъни и надупчени със стрели. От страната на Червената шапка също беше вече чисто. Отляво все още имаше няколко на стената, но момчетата на Дау се бяха заели сериозно с тях и в момента няколко от окървавените им тела политаха надолу към рова.

Онези в долината пред изкопа бяха започнали да отстъпват разколебани, като не спираха да пищят и врякат под пороя от стрели, с които ги засипваха Кучето и хората му. Явно дори на шанка можеше да им дойде в повече. Накрая се обърнаха и побягнаха към редиците на Бетод.

— Оправихме ги! — извика някой и в следващия момент всички на стената крещяха. Момчето, на което Логън се беше скарал преди малко, сега размахваше лъка над главата си и се хилеше, все едно вече беше победило Бетод, при това съвсем само.

Логън не се присъедини към веселието. Смръщил вежди, погледна към огромната войска от другата страна на изкопа, към развятото знаме на Бетод. Първата вълна беше кратка и кървава, но следващата най-вероятно нямаше да е толкова кратка, за сметка на това щеше да е доста по-кървава. Насили изтръпналите си от болка пръсти да пуснат дръжката на меча на Създателя и го подпря на парапета. После притисна една в друга длани, за да спре треперенето им. Пое дълбоко въздух.

— Още съм жив.

 

 

Логън седеше и точеше ножовете си. Остриетата им проблясваха на светлината на огъня, докато ги обръщаше нагоре-надолу, докато прокарваше по тях камъка и после с наплюнчен пръст отмиваше фината тиня, за да са отново чисти и гладки. Един нож в повече никога не е излишен, това е самата истина. Усмихна се, когато си спомни какво беше отговорила Феро на това. Ами ако паднеш в някоя река и не можеш да изплуваш от всичкото това желязо по теб? Замисли се за момент, дали някога щеше да я види отново. Най-вероятно не. Човек трябва да е реалист, а и оцеляването още един ден на стената беше достатъчно амбициозно начинание.

Срещу него седеше Мрачния и дялкаше пръчки за стрели. Когато двамата седнаха край огъня, на небето все още имаше някакви остатъци светлина, но сега беше черно като катран и осеяно със звезди. И през цялото това време никой от двамата не беше проговорил. Какво да очакваш, това е Хардинг Мрачния. Но Логън нямаше нищо против. Удобното мълчание е за предпочитане пред тревожните разговори, но нищо добро не трае вечно.

От тъмнината се разнесе шумът на забързани стъпки и към огъня се приближиха Дау Черния, Тъл и Крамок. Дау имаше такова мрачно изражение, че лицето му бе почти почерняло от яд — направо си оправдаваше името. Едната му предмишница беше превързана с мърляво парче плат, през което кръвта беше избила и засъхнала в продълговато тъмно петно.

— Отнесъл си едно порязване, а? — каза Логън.

— Ха! — Дау се стовари тежко до огъня. — Само драскотина. Шибани плоскоглави! Живи ще ги изгоря, до един!

— Другите, добре ли сте?

— На мен ръцете ми се протъркаха от мятане на камъни — ухили се Тъл, — но аз съм кораво копеле. Ще го преживея.

— А пък аз умирам от скука и бездействие зад стената — каза Крамок, — седя с децата, дето ми носят оръжията, и вадя стрели от труповете. Но за децата е полезно това със стрелите, свикват с труповете. Обаче луната иска да ме види да се бия, така искаме, и тя, и аз.

— Ще имаш възможност, Крамок — пое дълбоко въздух Логън, — на твое място не бих се тревожил за това. Бетод е довел предостатъчно войска за всички.

— Никога не съм виждал плоскоглавите да налитат така — каза замислено Дау. — С главата напред, срещу добре защитена стена, без стълби, без инструменти. Може и да не е голям умник плоскоглавият, но не е и глупак. Те обичат засадите. Обичат да имат прикритие, да се спотайват, да се прокрадват. Когато се наложи, не знаят страх, вярно, но да налитат така доброволно? Не е естествена тая работа.

Крамок се изкиска дрезгаво.

— Шанка се бият за едни хора срещу други хора. И това не е нормално. Но и времената не са. Може би вещицата на Бетод е пуснала някое заклинание да ги насъска. Заклинания и ритуали, надъхала ги е с омраза към нас.

— Танцувала гола край зелен огън и така нататък. Като нищо — каза Тъл.

— Луната ще се погрижи за нас, приятели, не се тревожете за това! — Крамок разклати кокалите на огърлицата около врата си. — Луната ни обича и ние не можем да умрем, докато…

— Това го кажи на онези, които се върнаха при пръстта днес. — Логън кимна към прясно изкопаните гробове в задната част на укреплението. В тъмното те не се виждаха, но бяха там. Двайсетина продълговати купчини натрупана и отъпкана пръст.

Едрият планинец се усмихна.

— Аз бих казал, че те са щастливците, не мислиш ли? Те поне имат собствени легла, нали така? А ние ще се смятаме за късметлии, ако не свършим по дузина в общ ров. Иначе няма да има място къде да спят живите. По двайсет в общ ров! Не ми казвай, че не си го виждал вече това, или пък, че сам не си копал такива ями.

— Може и да съм — изправи се Логън, — но не ми е по вкуса.

— Ама, разбира се, че е! — изрева след него Крамок. — Не ми ги пробутвай тия, Кървави девет!

Логън не погледна назад. На стената бяха запалени факли през десетина крачки една от друга. Ярките им пламъци, заобиколени от рояци насекоми, прорязваха тъмнината. В светлината им стояха мъже, подпрени на копия, с лъкове в ръце, с извадени мечове. Отваряха си очите за нощни изненади. Бетод винаги бе обичал изненадите и Логън знаеше, че преди всичко това да свърши, ще се нагледат на такива.

Отиде до парапета и подпря длани на влажния камък. Загледа се в горящите огньове в долината. Огньовете на Бетод, далеч в тъмното, и техните собствени клади, които бяха запалили пред стената, за да забележат, ако някой хитрец реши да се промъкне посред нощ. Те хвърляха широки светли кръгове по тъмната скала, в които тук-там се виждаха усуканите трупове на плоскоглавите, посечени, размазани след падане от стената или пронизани със стрели.

Логън усети движение зад себе си и гърбът му настръхна. Извъртя предпазливо очи. Тръпката може би. Дошъл е да уредят сметки, като го бутне от стената. Тръпката или някой друг от стотиците, които му имаха зъб за нещо, което той отдавна бе оставил зад гърба си, но те никога нямаше да забравят. Увери се, че ръката му е достатъчно близо до едни от ножовете, оголи зъби и се приготви за рязко обръщане и удар.

— Добре се справихме днес, а? — каза Кучето. — Изгубихме по-малко от двайсет.

Логън се отпусна и свали ръка от дръжката на ножа.

— Добре се справихме. Но Бетод още загрява. Пробва ни, да види къде са слабите ни места, да прецени как да ни измори. Той знае, че най-важното е времето. То е най-ценното във войната. За него ден-два са по-ценни от тълпа плоскоглави. Ако прецени, че може да ни приключи бързо, ще е склонен на много жертви.

— Значи най-добре да се държим колкото може по-дълго, а?

Логън чу в далечината едва доловимите удари по метал и дърво, там някъде работеха ковачи и дърводелци.

— Долу се строи. Приготвят си всичко, от което ще се нуждаят, за да изкатерят стената и запълнят изкопа ни. Много стълби и много от всичко останало. Ще иска да ни приключи бързо, но ако не стане, ще се задоволи с бавно.

— Е, както вече казах — кимна Кучето, — най-добре да се държим колкото може по-дълго. Ако всичко върви по план, онези от Съюза скоро ще са тук.

— Дано. Плановете имат навика да се провалят, особено ако много разчиташ на тях.