Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първият закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Argument Of Kings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 68гласа)

Информация

Сканиране
vens(2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2012 г.)

Издание:

Джо Абъркромби. Последният довод на кралете

Британска, първо издание

Превод: Александър Ганчев

Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков

Коректор: Соня Илиева

Художник на корицата: Стефан Касъров

Формат: 60х90/16

Печатни коли: 34

ИК „Колибри“, 2011 г.

ISBN: 978-954-529-918-6

История

  1. —Добавяне

Главатар

— Студена нощ, а? — провикна се Кучето. — Пък аз си мислех, че е лято!

Тримата вдигнаха глави. Най-близкият до него беше възрастен мъж с посивяла коса и лице, прекарало доста време на открито. До него стоеше по-млад мъж, чиято лява ръка беше отрязана до лакътя. Третият беше още момче, стоеше на края на кея и гледаше намръщено в тъмното море.

Кучето тръгна към тях с престорено силно куцане, като не забравяше да мижи от болка при всяко провлачване на единия си крак. Довлачи се до стълба, на който се поклащаше една газена лампа, а до нея висеше сигналната камбана. Вдигна високо буркана, за да го видят тримата.

Възрастният се усмихна широко и облегна копието си на стената.

— Тука при водата винаги е студено. — Той приближи, потривайки длани. — Добре, че си ти, да се сетиш за нещо сгряващо, а?

— Ъхъ. Имате късмет тази вечер. — Кучето вдигна капака и го остави да се поклаща на гърлото на буркана. Взе една от глинените чаши и наля малко в нея.

— Е, хайде де, не се свени, момче.

— Дадено, няма. — Кучето ливна още малко в чашата му. Едноръкият трябваше да остави копието си, за да поеме подадената му чаша. Последно дойде момчето. Изгледа тревожно Кучето.

— Сигурен ли си, че майка ти няма нищо против да пиеш, хлапе? — Възрастният го сръчка с лакът в ребрата.

— Кой го е грижа к’во казва тя? — изръмжа момчето, като се стараеше гласът му да прозвучи малко по-дрезгаво.

Кучето му подаде чаша.

— Щом си достатъчно голям да държиш копие, значи си достатъчно голям да държиш и чаша, викам аз.

— Достатъчно голям съм! — троснато заяви хлапакът, грабна чашата от ръката на Кучето, но когато отпи, потрепери.

Кучето си спомни неговото първо питие. Спомни си колко силно му призля и как се замисли какво толкова му намираха на пиенето. Усмихна се. Хлапето най-вероятно реши, че се смее на него.

— Между другото, ти пък кой си?

— О, не му обръщай внимание — намеси се възрастният. — Още е прекалено млад, за да знае, че грубостите не печелят уважение.

— Няма проблем — отвърна Кучето, наля и на себе си една чаша и се наведе да остави буркана на земята. Не бързаше, трябваше добре да обмисли следващите си думи, не искаше да допуска грешки. — Казвам се Крег. — Някога наистина познаваше човек, на име Крег. Беше загинал при едно меле сред хълмовете. Кучето никак не го харесваше и се замисли защо точно неговото име му хрумна първо, но реши, че нямаше значение, щом върши същата работа като всяко едно друго. Плесна се по бедрото. — Наръгаха ме в крака при Дънбрек и още не съм се оправил напълно. Не ставам вече за преходи. Мисля, че и времето ми на предната линия приключи. Затова сигурно главатарят ми ме изпрати да наблюдавам морето с вас, момчета. — Вдигна поглед към плискащата се, огряна от лунната светлина вода, беше като жива. — Не че съжалявам много де. Право да си кажа, нагледал съм се на битки. — Последното поне беше вярно.

— Напълно те разбирам — каза едноръкият и размаха чуканчето на ръката си пред лицето на Кучето. — Как са нещата там?

— Нормално. Ония от Съюза още са пред собствените си стени и се опитват всячески да влязат вътре, а ние сме от другата страна на реката и ги чакаме да дойдат. От седмици нищо ново.

— Чух, че някои от момчетата са минали на страната на Съюза. Чух, че Три дървета бил там, ама умрял в битка.

— Голям мъж беше Три дървета — каза възрастният. — Голям човек.

— Ъхъ — отвърна Кучето. — Така си е.

— Казват обаче, че Кучето заел мястото му — продължи едноръкият.

— Наистина?

— Така разправят. Гадно копеле е тоя. Бил огромно животно. Викали му Кучето, защото някога отхапал на една жена циците.

— Така ли разправят? — запримига Кучето. — Е, аз никога не съм го срещал.

— Аз чух, че Кървавия девет бил там — прошепна момчето с широко ококорени очи, все едно говореше за привидение.

— Пфу — изсумтяха подигравателно другите двама. — Кървавия девет е мъртъв и добре, че се отървахме от тоя зъл копелдак. — Едноръкият потрепери. — Ама и ти си един, какви ти хрумват понякога.

— Така чух, само това казвам.

Възрастният отпи жадно от грога и премлясна с устни.

— Няма значение кой къде е. На южняците най-вероятно ще им писне и като си върнат крепостта, ще си тръгнат през морето. И всичко пак ще си е постарому. При всички положения няма да им хрумне да идват насам към Уфрит.

— Не — намеси се с охота едноръкият. — Няма да дойдат насам.

— Е, ние тогава за какво стоим тука? — измрънка хлапето.

Възрастният извъртя очи с досада, все едно за десет и път чуваше този въпрос и за десети път трябваше да отговаря по един и същ начин.

— Защото такава ни е задачата, хлапе.

— А като ти дадат задача, по-добре гледай да я свършиш като хората. — Кучето си спомни как Логън казваше това, а след него и Три дървета. И двамата вече ги нямаше — обратно при пръстта, но от това думите им не спираха да са верни. — Без значение дали е някоя досадна задача, трудна или пък гадна. — Мамка му, как само му се пикаеше. Винаги му се пикаеше в момент като този.

— Така си е — каза възрастният с усмивка, надвесен над чашата си. — Работата трябва да се върши.

— Трябва. Жалко. Изглеждате ми свестни момчета. — Кучето се пресегна зад гърба си, небрежно, все едно просто искаше да се почеше по задника.

— Жалко? — На лицето на хлапака се изписа озадачение. — Какво искаш да кажеш с това жа…

Дау Черния изникна зад гърба му и му преряза гърлото.

Почти в същия момент мръсната ръка на Мрачния запуши устата на едноръкия. През цепката на наметалото в средата на гърдите му се показа върхът на меч. Кучето скочи и нанесе три бързи удара с ножа си в ребрата на възрастния. Онзи изпъшка, залитна и ококори очи. Чашата още висеше в едната му ръка, а от отворената му уста бавно се проточи една лига. После падна.

Момчето пълзеше. Едната му ръка стискаше прерязаното гърло, а другата се протягаше към стълба със сигналната камбана. Куражлия е хлапето, реши Кучето, трябва да му се признае поне това — да пълзиш към камбаната, за да вдигнеш тревога, с прерязано гърло. Но момчето не успя да се отдалечи и на крачка, преди Дау да стовари един тежък крак на тила му и да му прекърши врата.

Хрущенето на костта накара Кучето да замижи. Сигурно момчето не заслужаваше такава смърт, но това е то — война. Работата трябваше да се свърши, те я свършиха и по-важното, и тримата бяха още живи. Кучето не беше очаквал нещо друго от работа като тази и все пак тя успя да остави в устата му горчивия си вкус. И преди не му беше лесно, но сега беше по-зле от всякога, сега той беше главатар. Странно как се оказа далеч по-лесно да убиваш хора, когато някой друг ти казва да го направиш. Трудна работа е убиването. По-трудна, отколкото си мисли човек.

Освен ако не се казваш Дау Черния, естествено. Това копеле можеше да убие човек със същата лекота, с която спираше да се изпикае. И именно това го правеше толкова добър в този занаят. Кучето го проследи с очи, докато сваляше наметалото от безжизненото тяло на едноръкия. После го навлече на раменете си и небрежно претърколи с крак тялото във водата, все едно подритваше някакъв боклук.

— Ти имаш две ръце — отбеляза Мрачния, който вече се бе увил в наметалото на възрастния.

— Какво точно искаш да кажеш? — Дау се заоглежда. — Какво сега, да си отрежа ръката за едната убедителност ли, глупако?

— Иска да каже да я скриеш. — Кучето видя как Дау изтри ръба на една от чашите с мърлявите си пръсти, наля малко грог в нея и го гаврътна на един дъх. — И как успяваш да пиеш в такъв момент? — попита, докато издърпваше окървавеното наметало от под тялото на хлапето.

Дау вдигна рамене и си наля нова доза в чашата.

— Жалко е да го хабим. Пък и ти сам го каза. Студено е. — Ухили се зловещо. — Ама и теб си те бива в приказките, Куче. Викат ми Крег. — Дау започна да имитира фалшивото куцане на Кучето. — Наръгаха ме в гъза при Дънбрек! Как само ги измисляш, а! — Плесна Мрачния по рамото с опакото на ръката. — Страшни ги приказва, нали? Имаше си дума за това май? К’во беше бе, Мрачен?

Правдоподобен.

— Правдоподобен — нахили се Дау. — Това си ти, Куче. Едно правдоподобно копеле. Обзалагам се, че щяха да ти повярват, дори да им беше казал, че си самият Скарлинг Качулатия. Как се удържаш да не се разхилиш, направо не знам!

На Кучето не му беше до смях. Не му допадаше гледката на двата трупа, които все още лежаха на земята. Стана му съвестно, че момчето може да измръзне без наметалото си. Ама че идиотска идея, предвид че въпросното хлапе лежеше в огромна локва от собствената си кръв.

— Не ме мисли повече — измърмори Кучето. — Отърви се от тия двамата тук и отивай при портата. Може да дойдат други.

— Разбрано, главатар, дадено, както кажеш. — Дау изтърколи телата във водата, после свали клепалото от камбаната и го хвърли надалеч в морето.

— Жалко — каза Мрачния.

— Кое?

— Жалко за камбаната.

Дау го изгледа невярващо.

— Жалко за камбаната, майка му стара! Изведнъж много се разприказва ти, а, ама знаеш ли? Повече те харесвах, като си траеше. Жалко за камбаната? Акъла ли си загуби бе, момче?

— На южняците може да им потрябва — вдигна рамене Мрачния, — като дойдат.

— Ми като им потрябва, да се гмуркат и да си го вадят, шибаното клепало! — Дау грабна копието на едноръкия, скри едната си ръка под чуждото наметало и тръгна към портата, като не спираше да реди сърдито под носа си. — Жалко за камбаната… мамка му…

Кучето се надигна на пръсти и откачи газената лампа от стълба. Вдигна я пред себе си и застана с лице към морето, после я закри с единия край на наметалото си. Пак я откри и отново я закри. Повтори още веднъж и закачи обратно лампата на мястото й. Пламъчето й му се стори прекалено мъничко, за да стопли надеждите им. Прекалено мъничко, за да бъде видяно навътре в морето, но с друго не разполагаха.

През цялото време беше очаквал нещо да се обърка, да се вдигне тупурдия откъм града, през портата да се изсипят пет дузини войници и да ги пречукат и тримата, точно както заслужаваха. Вече така му се пикаеше, че само при мисълта за това щеше да се пръсне. Но от войници нямаше и следа. Беше тихо, чуваха се само тихото скърцане на лампата на стълба и пляскането на студените вълни в камъка и дървото на кея. Всичко беше минало по план.

Първата лодка плавно изплува от тъмнината, а на носа й — широката усмивка на Тръпката. Натъпканите зад гърба му двайсетина войници гребяха. Лицата им бяха изопнати, а зъбите — стиснати от напрежение да не вдигат шум, въртейки греблата. При все това всяко, макар и най-тихо, почукване на дърво или метал опъваше до скъсване нервите на Кучето.

Когато приближиха до кея, Тръпката и момчетата му прехвърлиха през борда няколко чувала, натъпкани със слама, за да заглушат остъргването на дървото в камъка, точно както го бяха решили още преди седмица. После хвърлиха на Кучето и Мрачния въжета, с които да примъкнат лодката и да я привържат за кея. Кучето погледна към Дау, който стоеше небрежно облегнат на портата, и онзи му отвърна с леко поклащане на глава — в града нямаше раздвижване. Приведен, Тръпката се изкачи по стълбите леко и безшумно, после остана приклекнал в сянката.

— Добра работа, главатар — прошепна той, усмихнат до уши. — Чиста работа.

— След това ще имаме предостатъчно време за потупвания по рамото. Погрижи се за следващите лодки.

— Разбрано.

Появиха се и останалите лодки с войници в тях и чували със слама през бордовете. Момчетата на Тръпката започнаха да ги придърпват и да помагат на мъжете да се изкатерят на кея. Имаше всякакви мъже, присъединили се към тях през последните няколко седмици. Все хора, които не харесваха новите порядки на Бетод. Скоро край водата имаше цяла тълпа от тях. Толкова много, че Кучето не можеше да повярва как така все още успяват да останат незабелязани.

Разделиха се на групи, както го бяха обсъдили, всяка със свой главатар и своя задача. Някои от момчетата познаваха Уфрит и Кучето ги беше накарал да надраскат с клечка скица в калта, точно както правеше Три дървета. После накара всеки един от мъжете да я научи. Усмихна се при спомена за това, как се беше опъвал Дау, но не съжаляваше за главоболията, от скицата щяха да имат само полза. Приклекна до портата и започна да пропуска групите пред себе си — една по една, върволица от тъмните силуети на притихнали мъже.

Пръв беше Тъл, следван от двайсетина войници.

— Добре, Буреносен — каза Кучето. — Поемаш главната порта.

— Ясно — кимна Тъл.

— Най-тежката работа имаш, така че гледай да я свършиш тихо и чисто.

— Тихо, така да бъде.

— Успех, Тъл.

— Няма да ми трябва. — При тези думи гигантът се отдалечи бързо през тъмните улици на града, следван от хората си.

— Червена шапка, ти поемаш кулата при кладенеца и стената отстрани.

— Дадено.

— Тръпка, ти и момчетата ти ще държите под око площада.

— С орлов поглед, главатар.

Една по една групите минаваха през портата и изчезваха в тъмните улици, по-тихи от бриза откъм морето и шума на прибоя на доковете. Всеки със своята задача и потупване по гърба от Кучето. Последни бяха Дау Черния и групичка от мъже с корави лица зад гърба му.

— Дау, ти поемаш залата на старейшината. Събери и натрупай малко дърва, но не бързай да палиш, чуваш ли? И не убивай никой без нужда. Засега поне.

— Засега, бива.

— Ей, Дау. — Той се извърна. — Също така не закачай женорята, а?

— Ти за какъв ме вземаш бе? — Зъбите му просветнаха зловещо в тъмното. — За някое животно ли?

И с това се приключи. При портата останаха Кучето, Мрачния и още няколко момчета, които да наблюдават морето.

— Хм — поклати бавно глава Мрачния. От него това си беше голяма похвала.

— Защо не вземеш камбаната, а? — Кучето посочи към стълба. — Може все пак да ни влезе в работа.

 

 

Леле майко, това се казва звук. Кучето не се сдържа да не замижи. Ръката му направо се разтресе, когато млатна камбаната с дръжката на ножа си. Не се чувстваше удобно между всички тези постройки, притиснат отвсякъде от стени и огради. Малка част от живота му беше минала в града, част, която не харесваше особено. Време прекарано или в палене и вършене на зулуми след обсада, или в лежане в тъмницата на Бетод в очакване на края.

Огледа бъркотията от покрити с каменни плочи покриви, стените от сив камък, почерняло дърво и мърлява сива мазилка — всичко лъщеше от ръмящия дъжд. Странен живот е това, да спиш в кутия и да ходиш цял ден по едни и същи места. Самата мисъл му подейства обезпокоително, сякаш камбаната в ръката му не беше достатъчна, за да го изправи на нокти. Покашля се и я остави на паветата до крака си. Изправи се и зачака, сложил ръка на дръжката на меча, с надеждата, че от това ще е достатъчно ясно, че не се шегува.

По улицата се разнесоха нечии шляпащи стъпки и на площада изтича малко момиче. При вида на дузината мъже, брадясали и въоръжени, на всичкото отгоре с Тъл Дуру в средата, устата му провисна широко отворена. Сигурно никога през живота си не беше виждало и наполовина толкова едър мъж. Обърна се рязко, готово да побегне, и почти се подхлъзна на мокрите павета. Тогава видя Дау, който седеше на една камара дърва зад него. Беше се облегнал небрежно на стената зад гърба си, а изваденият му меч лежеше напряко на коленете му. Момичето замръзна на място.

— Кротко, момиче — изръмжа Дау. — Стой си там, където си.

Появиха се още хора, изскачаха на площада от всички посоки и на лицата им се изписваше същият шок при вида на Кучето и хората му. Бяха предимно жени и малки момчета, имаше и няколко старци. Бяха измъкнати от постелите от звъна на камбаната и все още полузаспали, със зачервени очи и подпухнали лица, с раздърпани дрехи и кой каквото оръжие беше грабнал в последния момент. Едно момче стискаше касапски сатър. Един възрастен мъж държеше меч, но беше така прегърбен под тежестта му, че изглеждаше още по-стар. Отпред стоеше момиче с разбъркана коса и вила в ръка, нещо в изражението му напомни на Кучето за Шари. Имаше изпитателен и замислен поглед, точно както тя някога го гледаше, преди да започнат да си лягат заедно. Кучето забоде поглед в босите му мръсни стъпала, надявайки се да не му се наложи да го убива.

Ако успееха здраво да ги изплашат, щяха да свършат най-добре работата, бързо и лесно. Затова Кучето се опита да не звучи като някой, който направо щеше да се насере от страх, а като някой, от когото трябваше да се боят. Някой като Логън. Не, това май ще дойде в повече. Като Три дървета тогава. Суров, но справедлив, човек, който винаги търсеше най-доброто за всеки.

— Старейшината сред вас ли е? — изръмжа Кучето.

— Аз съм — обади се дрезгаво старецът с меча. Лицето му беше сковано от ужас при вида на въоръжената тълпа непознати на площада на собствения му град. — Казвам се Брас. А кой, мамка му, си ти?

— Казвам се Кучето, това тук е Хардинг Мрачния, а онова едро момче е Тъл Дуру Буреносния. — Няколко чифта очи се ококориха. Разнесе се шепот. Явно бяха чували тези имена. — Тук съм с петстотин войници и тази нощ завзехме града ви. — Някои ахнаха, други изпищяха. Точната бройка на хората му се доближаваше повече до двеста, но Кучето реши, че точният брой за никого няма да е от полза. Можеше да им хрумне идеята да се бият, а той не гореше от желание да стига дотам, да наръга някоя жена, още по-малко — да бъде наръган от нея. — Наоколо има още много от нас, а вашите часови са здраво завързани, онези, които не се наложи да убием. Някои от момчетата ми, искам да сте наясно, че един от тях е Дау Черния…

— Това съм аз. — Дау се ухили с противната си усмивка и някои от близко стоящите до него се дръпнаха, сякаш адът се беше отворил току пред краката им.

— … те искаха направо да почнем да палим къщите и да избием малко народ. Да действаме както когато Кървавия девет беше главатар, разбирате ли какво искам да ви кажа? — Някъде навътре в групата се разплака и заподсмърча дете. Момчето се заоглежда, а сатърът се полюшна несигурно в ръката му. Тъмнокосото момиче примигна объркано и стисна още по-силно вилата. Явно бяха схванали накъде отиват нещата. — Но аз реших да ви дам шанс да се предадете, все пак градът е пълен с жени, деца и така нататък. Сметките ми за уреждане са с Бетод, не с вас. Армията на Съюза иска да използва града за пристанище, да стоварва тук войски, провизии и каквото там още трябва. До час ще са тук с корабите си. Много от тях. Каквото ще става, ще става, със или без вашето съгласие. Мисълта ми е, можем да го направим по мръсния начин, ако така предпочитате. Мъртвите са ми свидетели, че имаме голям опит в тая работа. Или пък можете да предадете оръжието, ако имате такова, и да се разберем с добро и… как беше думата?

— Цивилизовано — каза Мрачния.

— А така, цивилизовано. Е, какво ще кажете?

Старецът намести пръсти около дръжката на меча, но имаше вид на човек, който по-скоро би го използвал като бастун, да се подпира на него, вместо да го размаха като оръжие. Вдигна очи към стената, откъдето го изгледаха няколко от войниците на Кучето, после раменете му се отпуснаха.

— Изглежда, сте ни спипали. Кучето казваш, а? Бях чувал, че си умно копеле. И бездруго тук не е останал никой да се бие с теб. Бетод отведе всеки, който можеше да държи копие и щит едновременно. — Обърна се и обходи с поглед окаяната тълпа зад гърба си. — Ще оставите ли жените на мира?

— Ще ги оставим.

— Онези, които искат да бъдат оставени на мира — обади се Дау и изгледа похотливо момичето с вилата.

— Ще ги оставим на мира — изръмжа Кучето и го изгледа остро. — Аз ще имам грижата.

— Добре тогава — изхриптя старецът, пристъпи напред и замижа от болка, докато се навеждаше да остави ръждивия меч в краката на Кучето. — Ако питаш мен, ти си по-свестен човек от Бетод. Май трябва да ти благодарим за милостта, ако си удържиш на думата де.

— Хъ. — Вътрешно Кучето не се чувстваше кой знае колко милостив. Съмняваше се, че възрастният, когото уби при доковете, щеше да му благодари, нито пък едноръкият за това, че го наръгаха в гръб, нито пък хлапето с прерязаното гърло, чийто тепърва започващ живот му бе отнет така внезапно.

Един по един хората пристъпяха напред и оръжията им, ако можеха да се нарекат така, едно по едно започнаха да се трупат на камара. Купчина стари, ръждиви инструменти и боклуци. Хлапето със сатъра пристъпи последно и захвърли острието си с дрънчене при останалите. Хвърли един уплашен поглед към Дау, после бързо се върна в групата и се вкопчи в ръката на тъмнокосото момиче.

Останаха така, скупчени и ококорени от страх. Кучето почти надушваше ужаса им. Очакваха всеки момент Дау и хората му да скочат и да ги посекат на място. Чакаха да бъдат наблъскани в някоя къща, заключени вътре, а къщата подпалена. Всичко това Кучето беше виждал неведнъж. Не ги винеше, че се скупчиха като стадо овце, които се топлят една друга през зимата. На тяхно място той щеше да направи същото.

— Така! — провикна се. — Това беше! Сега се връщайте по къщите си, или където там живеете. До пладне цялата войска на Съюза ще е тук и улиците по-добре да са празни.

Хората замигаха учудено към него, към Тъл, към Дау Черния, после един към друг. Преглъщаха мълчаливо, потреперваха и шепнеха благодарностите си към съдбата. После бавно се разпръснаха и се отдалечиха в различни посоки. Живи, за всеобщо облекчение.

— Добра работа, главатар — прошепна Тъл Дуру в ухото на Кучето. — И Три дървета нямаше да се справи по-добре.

— За жените обаче — Дау се присламчи от другата му страна. — Ако питаш мен…

— Не питам — каза Кучето.

— Да сте виждали сина ми? — Една жена не си беше тръгнала. Вървеше от човек на човек с налети със сълзи очи и обезумяло от тревога лице. Кучето наведе глава и извърна поглед. — Синът ми беше на стража при водата! Виждали ли сте го? — Дръпна Кучето за дрехата. Гласът й потреперваше, разкъсван от хлипане. — Моля ви, къде е синът ми?

— Да не мислиш, че знам къде е всеки? — кресна Кучето в насълзеното й лице и отмина, сякаш имаше за вършене някоя много важна работа, а всъщност не спираше да мисли — ах, ти, Куче, страхливец такъв. Какъв герой само, как ги преметна тези жени, деца и старци.

Не е лесно да си главатар.