Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (17)

Капанът

Вече катереха Височините и чистият хладен въздух щипеше с познатата си мразовитост гърлото на Логън. В началото, докато вървяха през гората, походът беше лек, почти не усещаха изкачването. После дърветата започнаха да изтъняват и накрая пътеката ги поведе през долина между затревени хълмове, прорязана от малки потоци и осеяна с гъсти туфи прещип и острица. Накрая долината се стесни до клисура, чиито високи склонове ги оградиха от две страни с голи скали и ронещи се сипеи, а пътеката стана още по-стръмна. Отпред, от двете страни на клисурата, се издигаха две огромни канари, а отвъд тях, неясни в далечината планински върхове — сива, светлосива и още по-светлосива скала, почти слята със сивото небе.

Слънцето се бе показало и печеше здраво — горещо за ходене и прекалено ярко за очите. Всички бяха изтощени от изкачването и уморени от притеснения и непрестанното гледане през рамо за Бетод. Дългата колона от около четиристотинте северняци на Кучето и още толкова планинци с боядисани лица се точеше със скърцане на ботуши в камънака и сухата почва и порой от плюнки и ругатни при всяко подхлъзване. Пред Логън, с потъмняла от пот коса и превита о две под тежестта на бащиния си чук, дъщерята на Крамок се бореше с наклона. Собствената му дъщеря сега сигурно щеше да е малко по-голяма от нея. Ако не бе убита от шанка заедно с майка си и братята си. Мисълта отвори дупка в стомаха му. Стана му страшно гузно.

— Имаш ли нужда от помощ с този чук, момиче?

— Не, мамка му, нямам! — кресна му тя, после смъкна чука от раменете си и го повлачи за дръжката зад себе си. Тежката глава на чука затрака и започна да оставя бразда в каменистата земя, а тя изгледа кръвнишки Логън през рамо. Той я погледна озадачено и примигна. Явно ефектът му върху жените стигаше чак до десетгодишните.

Отзад се зададе Крамок, с поклащаща се на шията му огърлица от кости.

— Свирепа е, а? В моето семейство ако не си свиреп, не оцеляваш! — Той се наведе към Логън и му намигна. — А тази малка кучка е най-свирепа от всичките. Ако трябва да съм честен, тя ми е любимката. — Крамок се загледа в гърба на момичето, което влачеше чука му отпред. — Направо не завиждам на нещастното копеле, чието женище ще стане някой ден. Стигнахме, в случай че се чудиш.

— Ъ? — Логън изтри потта от лицето си и се огледа намръщено.

И тогава разбра. Крепостта на Крамок, ако можеше да се нарече така, беше точно отпред.

На това място долината беше широка стотина крачки от склон до склон и през средата й минаваше стена. Древна, порутена стена от грубо издялани каменни блокове, целите напукани и така обрасли с пълзящи растения, трънаци и трева, че направо се беше сляла с планината. Не беше кой знае колко по-стръмна от естествения наклон на долината и в най-високата си част беше с височината на трима мъже един върху друг. На места се беше наклонила и заплашваше да се срине под собствената си тежест. В средата й имаше порта от сиви, състарени от времето дървени талпи, нацвъкани с лишеи и успяващи да изглеждат едновременно изсъхнали и гниещи от влагата.

В единия край на стената имаше кула, опряна в скалния отвес. Или по-точно казано, скалата на това място си беше естествено оформена като кула, а някой просто я бе надзидал с груби каменни блокове, така че да се оформи на върха й площадка, надвиснала отвисоко над стената. Кучето приближи, пристъпяйки тежко, и примижа към стената с поглед, в който се четеше, че не вярва на очите си.

— Това ли е? — изръмжа Дау зад гърба му с обичайната си презрителна гримаса. Точно под кулата, сигурно поне преди петдесет години, бяха израснали няколко дървета и сега се издигаха над стената. Човек с лекота можеше да се покатери по тях и без никакъв проблем да се прехвърли на нея.

Тъл се загледа в жалкото подобие на крепост.

— Укрепление в планината викаш, а?

— Укреплени… ще — пренебрежително махна с ръка Крамок. — Нас планинците не ни бива много в строителството. Ма вие какво очаквахте? Десет мраморни кули и тронна зала, по-голяма от тази на Скарлинг ли?

— Аз лично очаквах поне наполовина по-прилична стена — изръмжа Дау.

— Ба! Стени ли? Аз бях чувал, че си студен като снега, а кръвта ти е гореща като пикня, Дау Черния, пък какво се оказва, че ти трябвала стена да се криеш зад нея, а?

— Ако Бетод дойде, ще ни превъзхожда десет към едно, шибан ненормалнико! Естествено, че ще искам да се крия зад стена, и ти ни каза, че тук има такава!

— Ма ти сам го каза бе, приятелю — отвърна бавно и спокойно Крамок, все едно обясняваше на дете. После почука с един дебел показалец главата си. — Аз съм ненормалник! Изперкал като торба бухали, така разправят всички! Не помня имената на собствените си деца. Кой знае какво разбирам аз под стена? През повечето време аз самият не се разбирам какво приказвам, а вие да вземете да ме послушате? Ми вие сте по-луди и от мене бе!

Логън разтри гърбицата на носа си и изпъшка дълбоко. Хората на Кучето постепенно се събираха наоколо, гледаха обраслата в мъх каменна купчина и мърмореха сърдито помежду си. Логън не можеше да ги вини. Бяха извървели дълъг и изнурителен в горещината път, за да се изправят накрая пред това. Но нямаха друг избор.

— Малко е късно да строим нова — изръмжа сърдито той, — ще трябва да се примирим с каквото имаме.

— Така те искам, Кървави девет, на теб не ти трябва стена, сам знаеш! — Крамок плесна Логън по рамото с огромната си лапа. — Ти си безсмъртен! Обичан от луната си, мой нови приятелю, повече от всеки друг! Ти не можеш да умреш, не и ако луната бди над теб! Ти не…

— Млъквай — сряза го Логън.

Увесили рамене, изкатериха остатъка от склона и приближиха портата. Крамок се провикна и старата паянтова порта се отвори отвътре. От другата страна стояха двама планинци, които ги изгледаха подозрително, докато влизаха. Изморени и сърдити, изкачиха тежко една издялана в скалите рампа и излязоха в равното пространство зад стената. Озоваха се в седловина между канарите, сто крачки широка, двеста дълга и заобиколена отвсякъде с отвесна скала. По краищата й бяха пръснати няколко дървени колиби и бараки, целите позеленели от мъх, а откъм близкия й край, опряна в скалния масив, стоеше грохнала, иззидана с камък обща зала, от ниския комин на която се издигаше дим. Точно до нея започваха издялани в скалите тесни стъпала, които водеха към площадката на върха на кулата.

— Няма да има накъде да се бяга — промърмори Логън, — ако положението стане напечено.

Усмивката на Крамок се разтегна още повече.

— Естествено, че няма. В това е цялата работа, нали така? Бетод ще си мисли, че ни е хванал като буболечки в буркан.

— И ще е прав — изръмжа Кучето.

— Ъхъ, обаче тогава вашите приятели ще му излязат в гръб и леле, как само ще си глътне езика, а? Ще си струва, дори само за да му видим физиономията в този момент, на тоя шибания лайноядец!

Логън се изплю на камъните в краката си.

— Чудя се само как ли ще изглеждат нашите физиономии дотогава? Май ще са вкаменени, досущ като на трупове. — В една кошара наблизо бяха натъпкани стадо рунтави овце, бяха облещили очи от страх и блееха една на друга. Заградени отвсякъде и безпомощни. Логън реши, че май знае как се чувстваха. От вътрешната страна на укреплението, където естественият терен се издигаше доста по-нависоко, почти нямаше стена. Човек с малко по-дълги крака можеше просто да прекрачи и да стъпи на пътеката отгоре й и да се озове току пред ронещия се, обрасъл с мъх каменен парапет.

— Не тревожи хубавата си глава с глупости, Кървави девет — изсмя се Крамок. — Признавам, укреплението ми можеше да е по-добро, но важното е, че теренът е с нас, и планината, и луната, усмихват се на смелото ни начинание. Това е едно силно място със силно минало. Чувал ли си историята за Лафа Безстрашни?

— Не мисля, че съм. — Логън не искаше и сега да я чува, но вече бе започвал да свиква с мисълта, че не му е писано да получава каквото иска.

— Много отдавна Лафа е бил велик разбойник и главатар на планинците. Заедно с братята си нападал и грабел съседните кланове години наред. Едно горещо лято на клановете им дошло до гуша от него, съюзили се и го погнали из планините. И точно тук той спрял и дал последен отпор. Точно на това място. Лафа, братята му и всичките им хора.

— И какво станало? — попита Кучето.

— Били избити до крак, главите им отрязани, сложени в чувал, а той заровен в ямата, която били изкопали да серат в нея — грейна усмихнатото лице на Крамок. — Май затова му викат последен отпор, а?

— Това ли беше? Това ли е историята ти?

— Толкова знам от нея, но не съм сигурен, че има още за разказване. Такъв бил краят на Лафа.

— Благодаря ти за окуражителните думи.

— Няма защо, няма защо! Знам още истории, ако ти се слуша!

— Не, не, стига ми толкова. — Логън се обърна и двамата с Кучето се дръпнаха настрана. — Ще ми разкажеш друга, като победим!

— Ха-ха, Кървави девет! — провикна се след тях Крамок, — а от това каква история ще излезе, а? Не можеш да ме заблудиш! И ти като мен си обичан от луната! Ние с теб най-добре се бием с гръб, опрян в планината, когато няма изход! Кажи, че не съм прав! Ние обичаме да няма изход!

— Да бе — промърмори под носа си Логън, докато вървеше към портата. — Няма по-добро от безизходицата.

 

 

Кучето стоеше в подножието на стената и гледаше нагоре. Мислеше за това, какво може да се направи, за да имат и той, и хората му някакъв шанс да оцелеят поне една седмица на това място.

— Ще е добре да разчистим тоя пълзящ буренак и тревата отдолу. Така ще е доста по-трудно да се изкатери някой отвън.

Тъл повдигна учудено вежди.

— А ако се окаже, че само те държат тая камара камъни да не се срине?

Мрачния дръпна силно едно от пълзящите стебла и с него отгоре им се посипа изсъхнал хоросан.

— Може и да си прав — въздъхна Кучето. — Да изрежем тогава каквото можем, а? Също така няма да е излишна малко работа по парапета. Ще е добре да имаме прилична купчина камъни, зад които да се скрием, като Бетод започне да ни обстрелва със стрели отдолу.

— Така си е — каза Тъл. — Може да изкопаем и някакъв ров отпред и да побием колове, да ги затрудним малко с приближаването.

— Затваряме портата, заковаваме я и я подпираме отвътре с купчина камъни.

— Ще имаме проблем с излизането — каза Тъл.

— Нашето излизане — изсумтя Логън — далеч няма да е най-големият ни проблем.

— Тук си прав — обади се Крамок, докато вървеше бавно към тях със запалена лула в огромния му юмрук. — Как момчетата на Бетод да не влязат, за това да му мислим ние.

— Потягането на стената ще е добро начало за настройване за битка. — Кучето посочи дърветата пред стената. — Тези трябва да ги отсечем и нарежем, после да одяламе малко камък, да забъркаме малко хоросан и така нататък. Крамок, имаш ли хора, които умеят такава работа? Имаш ли инструменти?

Планинецът дръпна от лулата и изгледа дълго и продължително Кучето, докато издишваше кафявия дим.

— Може и да имам, но аз не приемам заповеди от такива като теб, Куче. Луната знае уменията ми и те са за убиване, не за бъркане на хоросан. — Мрачния направи отегчена физиономия и извъртя очи.

— А от кой ще приемеш заповеди? — попита Логън.

— Само от теб, Кървави девет, от никой друг! Луната те обича, а аз обичам луната, ти си човекът…

— Тогава събирай хората си и да почват да секат дървета и да чупят камъни. Омръзна ми да те слушам как дрънкаш.

Крамок сърдито чукна лулата в стената и изтръска пепелта.

— Никак не сте забавни, момчета, само се тревожите. Трябва да почнете да гледате на това откъм веселата му страна. Най-лошото, което може да стане, е Бетод да не дойде!

— Това ли е най-лошото? — зяпна го Кучето. — Сигурен ли си? Ами ако дойде и войниците му сринат стената ти като купчина лайна, влязат вътре и ни изколят до крак?

Крамок сбърчи чело. Загледа се намръщено в земята. Вдигна очи и примижа към небето.

— Прав си — усмихна се. — Това ще е по-лошо. Сече ти пипето, момче.

Кучето изпъшка и се обърна към долината. Стената може и да не беше каквото бяха очаквали, но позицията си я биваше. Бетод щеше да дойде отдолу по стръмния склон, а на високото да го посрещне тълпа от корави мъже, готови и повече от способни да убиват, мъже, които нямат какво да губят. И за някои хора това беше забавно.

— Трудна работа ще е да сформираш някакъв ред там долу — каза Логън, прочел мислите на Кучето. — Особено със сипещи се отгоре ти стрели и нищо, зад което да се скриеш. Тук почти няма значение с колко превъзхождаш по брой врага. Как ще го направим, когато дойдат?

— Мисля да се разделим на три групи. — Кучето кимна към кулата.

— Аз ще съм там горе, с пет-шест дузини от най-добрите стрелци. Добра позиция за лъковете. Високо е и с добра видимост към стената.

— Хъ — съгласи се Мрачния.

— Може да добавиш и няколко здравеняци, които да мятат камъни.

— Аз мога и цели скали да мятам — каза Тъл.

— Така да бъде. Основната част от момчетата ще са на стената, готови да ги поемат в близък бой, в случай че се изкатерят. Мисля това да е твоята група, Логън. Дау, Тръпката и Червената шапка ще са ти втори, главатари на отделните части.

— Разбрано — кимна Логън, въпреки че не беше много въодушевен.

— После Крамок и планинците му ще са отзад, готови за атака, в случай че онези пробият през портата. Ако изкараме повече от ден, може да се сменяте. Планинците на стената, а Логън отзад.

— Голям план за такъв дребосък! — Крамок го шляпна по гърба с една тежка лапа и почти го събори по очи на земята. — Сякаш си го получил от луната в съня си! И една подробност не бих сменил в него! — Той стовари юмрук в месестата си длан. — Много си падам по атаките! Надявам се ония от Съюза да не дойдат, за да има повече за нас! Ей как ми се иска точно сега една хубава атака!

— Браво на теб — изръмжа Кучето. — Избери си една скала и нападай. — Примижа към слънцето, после погледна отново стената, на която възлагаха всичките си надежди. Той лично не би тръгнал да я изкачва от външната й страна, но въпреки това му се струваше наполовина по-ниска и тънка, отколкото би му се искало да бъде. Невинаги получаваш каквото ти се иска, така казваше Три дървета. Но щеше да е хубаво поне веднъж да му се случи.

— Капанът е готов — каза Крамок и се ухили с лице към долината.

Кучето кимна.

— Въпросът е кой ще падне в него? Бетод или ние?

 

 

Беше нощ и Логън вървеше между огньовете. Около едни седяха северняци, пиеха бирата на Крамок, пушеха лули с дървесна гъба и се смееха на историите, които се разказваха. Около други седяха планинците, с увитите около раменете си кожи, боядисани наполовина лица и сплъстени коси. Приличаха на вълци на трепкащите отблясъци на пламъците. Някъде някой пееше. Странна песен, на странен език, а гласът му лаеше и виеше, звучеше почти като на животно. Интонацията се изкачваше и спускаше, сякаш следваше извивките на долините и върховете на Височините. Логън беше пушил и пил за пръв път от толкова време насам и трябваше да признае, че сега всичко му изглеждаше някак по-приветливо. Огньовете по-горещи, мъжете по-дружелюбни, дори студеният вятър не беше така неприятен. Криволичеше в мрака и търсеше огъня на Кучето и останалите, но нямаше никаква представа накъде точно да се насочи. Беше се изгубил и не само в буквалния смисъл.

— Колко мъже си убил, тате? — Това ще да беше дъщерята на Крамок. В лагера нямаше много тънки гласчета и много жалко. Логън забеляза огромното телосложение на планинеца до един от огньовете. Около него седяха трите му деца, а оръжията, които носеха, лежаха на една ръка разстояние.

— О, избил съм цели легиони, Изрен — избоботи дебелият глас на Крамок. — Повече са, отколкото мога да запомня. Баща ти може и да не е от най-остроумните, но е опасен враг. Най-лошият, който може да ти се падне. Скоро, когато Бетод и гъзоблизците му дойдат, ще видиш, че казвам истината. — Той вдигна глава и видя приближаващия Логън. — Но кълна се, а и Бетод ще се закълне с мен, че в целия Север има само едно по-гадно, по-кърваво и по-кораво копеле от татко ти.

— Кой е това? — попита момчето, което носеше щита. Логън усети как сърцето му се свива, когато ръката на Крамок се вдигна и посочи него.

— Ето го там. Кървавия девет.

Момичето изгледа свирепо Логън.

— Тоя е нищо работа. Можеш да го оправиш, тате!

— Мътните го взели, не и аз! Какви ги приказваш, момиче, ей сега ще се напикая и такава локва ще направя, че да се удавиш, ако паднеш в нея.

— Нищо особено не е.

— Ето ви сега един урок и на тримата. Да не изглеждаш като нещо особено и да не говориш като нещо особено е добра първа крачка към това, да си наистина опасен, прав ли съм, Деветопръсти? Така, като пуснеш демона от бутилката, изненадата на злощастното копеле насреща ти е два пъти по-голяма. Изненада и шок, красавци мои, светкавичен удар и никаква милост. Това са нещата, които правят човека истински убиец. Големината, силата и дебелият глас помагат, когато е нужно, но те не могат да се мерят със смъртоносната чудовищна бързина и желязната непоколебимост, нали така, Кървави девет?

Тежък урок за малки деца, но, от друга страна, неговият баща го бе научил на същото още като дете и той и до днес помнеше добре урока му.

— Такава е тъжната истина, който удря пръв, често удря последен.

— А, така! — викна Крамок и се плесна по дебелото бедро. — Добре казано! Но не е тъжната, а хубавата истина. Помните стария Уилъм, нали, деца мои?

— Удари го гръм! — викна момчето с щита. — В онази буря във Височините!

— Точно така! В един момент си стоеше там, а в следващия се чу онзи гръм, все едно целият свят се срина, нещо светна като слънце и Уилъм беше по-мъртъв и от ботушите ми!

— И стъпалата му горяха! — разсмя се момичето.

— Така беше, Изрен. Видя го колко бързо умря, с каква изненада го връхлетя мълнията и колко малко милост имаше в нея. — Погледът на Крамок се плъзна към Логън. — Е, това те чака, ако решиш да се опълчиш на този мъж. В един момент ще редиш страховити думи, а в следващия? — Той плесна с ръце и трите деца подскочиха от силния звук. — Той ще те прати обратно при пръстта и окото му няма да мигне. По-бързо, отколкото небето уби Уилъм. Животът ви виси на косъм всяка секунда, в която сте на по-малко от две крачки от този нищо особено на вид негодник, прав ли съм, Кървави девет?

— Е… — Логън определено не се наслаждаваше на ситуацията.

— Ти колко мъже си убил тогава? — викна му момичето и вирна брадичка.

Крамок се засмя и разроши косата му.

— Не са измислени числа, с които да се брои до толкова много, Изрен! Този е кралят на убийците! Никъде под луната няма по-смъртоносен човек от него.

— Ами Страховития? — попита момчето с копието.

— Ооо — усмихна му се мило Крамок. — Той не е човек, Скофен. Той е нещо друго. Чудя се обаче. Фенрис Страховития и Кървавия девет един срещу друг, хм? — Той потри длани. — Ето това искам да видя. Ето над това би искала да свети луната. — Очите му се извъртяха нагоре към нощното небе и Логън проследи погледа му. Там беше луната, голяма и бяла на черния фон и светеше като току-що запален огън.