Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (15)

Случайностите на войната

Лорд-маршал Бър пишеше писмо, но когато Уест спусна зад гърба си покривалото на входа на шатрата му, той вдигна глава и се усмихна.

— Как си, полковник?

— Добре, благодаря, господине. Подготовката върви по график. Ще сме готови за тръгване по изгрев-слънце.

— Ефикасен както винаги. Какво щях да правя без теб? — Бър посочи гарафата на масата. — Вино?

— Благодаря, господине. — Уест си наля чаша. — За вас?

Бър посочи очуканата манерка до себе си.

— Аз май по-добре да се придържам към водата.

На лицето на Уест се изписа гузно изражение. Не беше негова работа да пита, но не можеше да се въздържи.

— Как се чувствате, господине?

— Много по-добре, благодаря. Много, много по-добре. — Направи измъчена гримаса, постави юмрук на устата си и се оригна. — Още не съм се възстановил напълно, но нещата натам вървят. — Сякаш да докаже правотата на думите си, се изправи енергично от стола, скръсти ръце на гърба и се отправи с бодра крачка към картата. Наистина, беше си възвърнал цвета на лицето, не стоеше превит като преди и не се олюляваше.

— Лорд-маршале… искам да говоря с вас… за битката при Дънбрек.

Бър се огледа учудено.

— Какво за нея?

— Когато ви прилоша… — За момент Уест се поколеба, но после изрече на един дъх: — Не извиках лекар! Трябваше, но…

— Радвам се, че не го направи. — Уест не можа да повярва на ушите си. Това беше последният отговор, който бе очаквал. — Постъпил си точно както аз бих постъпил на твое място. Важно е един офицер да демонстрира загриженост за хората си, но е още по-важно да умее да не го прави. Един офицер трябва да е в състояние да излага войниците си на опасност. Ако е необходимо, трябва да може и на смърт да ги изпрати. Трябва да е готов да прави жертви и да преценява трезво ситуацията, като не се оставя на емоциите да повлияят решенията му. Точно затова те харесвам, Уест. У теб има състрадание, но има и желязна непоколебимост. Не можеш да бъдеш велик пълководец без поне малко… безскрупулност.

Уест онемя. Лорд-маршалът се засмя и плесна с длан по масата.

— И както изглежда, всичко е било за добро, нали така? Удържахме фронта, изтикахме северняците от Англанд, а както сам виждаш, аз прескочих трапа!

— Истински се радвам, че се оправяте, господине.

— Всичко се нарежда — усмихна се широко Бър. — Отново сме готови за поход, снабдителните линии са подсигурени, а и времето най-накрая се оправи. И ако планът на твоя човек Кучето проработи, ще имаме реалната възможност да довършим Бетод в следващите няколко седмици! Големи смелчаци и невероятни съюзници се оказаха тези момчета!

— Така е, господине.

— Но за да проработи замисълът му, стръвта трябва много внимателно да се постави в капана, а той да щракне в точния момент. — Бър се вгледа в картата и се залюля на пети. — Ако се появим по-рано, Бетод може да успее да се измъкне. Ако пък закъснеем, приятелите ни от Севера ще бъдат смазани, преди да успеем да стигнем до тях. Трябва да се погрижим проклетите Крой и Паулдър да не се влачат по пътя! — Той стисна очи, пресегна се за манерката и отпи.

— Според мен вече добре сте ги дресирали, маршале.

— Не се заблуждавай. Само дебнат за подходяща възможност да ми забият нож в гърба! А сега и кралят е мъртъв. Кой знае кой ще го смени на трона? Избори за монарх? Чувал ли си подобна глупост?

Уест усети как устата му пресъхва. Все още не можеше да повярва, че всичко това е отчасти изцяло по негова вина. Естествено, не можеше просто да потърси признание за ролята си в събитията, предвид че тя се заключаваше в това, че хладнокръвно уби престолонаследника.

— Кого мислите ще изберат, господине? — накрая успя да проговори дрезгаво Уест.

— Аз не съм от придворните, Уест, аз просто седя във Висшия съвет. Сигурно Брок или Ишър? Ще ти кажа едно обаче — ако си мислиш, че тук има само кръвопролитие и насилие, у дома, в Мидърланд, в момента се водят два пъти по-брутални и безмилостни битки. — Маршалът се оригна, преглътна и сложи ръка на корема си. — Пфу. Няма толкова безскрупулен северняк като онези лешояди от Висшия съвет. А какво ще се промени, когато сложат нов човек на трона? Нищо кой знае какво, ако питаш мен. Почти нищо.

— Сигурно е така, господине.

— Но боя се, че ние с теб няма какво да направим по въпроса. Просто двама войници, а, Уест? — Той пристъпи към картата и дебелият му пръст проследи със съскане по хартията маршрута им на север към планините. — Трябва да сме готови за тръгване в ранни зори. Всеки час може да е от огромно значение. Паулдър и Крой получиха ли заповедта?

— Подписана и доставена, господине. И двамата са наясно с това, че трябва да се действа незабавно. Не се тревожете, маршале, ще сме готови за тръгване утре сутрин.

— Да не се тревожа ли? — изсумтя Бър. — Аз съм командир на армията на Негово величество. На мен работата ми е да се тревожа. Но ти трябва добре да си починеш. — Той отпрати Уест с махване на ръка. — До утре заран.

 

 

Те седяха на един от склоновете на хълма и играеха карти на светлината на факла, а под тях, отново на светлината на факли, армията на Съюза правеше последни приготовления за утрешния поход на север. Навсякъде се поклащаха газени лампи и войници ругаеха в тъмнината. Спокойната нощ се изпълни с тропане, тракане, ядосани подвиквания на мъже и цвилене на коне.

— Тази нощ няма да се спи. — Бринт свърши да раздава и взе своите карти.

— Мъча се да си спомня кога за последно съм спал три часа накуп — каза Уест. Най-вероятно беше, преди да тръгне за Англанд и преди сестра му да дойде в Адуа. И преди маршал Бър да го вземе в щаба си. Много преди да срещне принц Ладисла и много преди мразовитото му пътуване на север и онова, което беше направил по време на него. Той се прегърби и погледна сърдито опърпаните, протрити карти в ръката си.

— Как е лорд-маршалът? — попита Яленхорм.

— Много по-добре за щастие.

— Слава на съдбата за това. — Каспа повдигна вежди. — Никак не ми допада идеята да имам за командир онзи педант Крой.

— Или пък Паулдър — каза Бринт. — Коварен е като змия.

Уест нямаше как да не се съгласи с тях. Двамата генерали го мразеха повече, отколкото се мразеха един друг. Ако някой от тях получеше командването, той щеше да се смята за късметлия, ако още на следващия ден не му поверяха чистенето на тоалетните. Но по-вероятно щеше най-много до седмица да се озове на кораб за Адуа. И там да чисти тоалетните.

— Разбрахте ли за Лутар? — попита Яленхорм.

— Какво за него?

— Върнал се е в Адуа. — Уест рязко вдигна глава. Арди беше в Адуа и идеята за двамата отново заедно никак не му се понрави.

— Получих писмо от братовчедка ми Арис. — Каспа примижа съсредоточено, докато нареждаше картите си. — Пише ми, че досега Джизал бил някъде далече, изпратен на някаква специална мисия от краля.

— Мисия ли? — Уест се съмняваше, че някой може да повери на Джизал каквото и да било достатъчно важно, че да се нарече мисия.

— Явно цял Адуа сега само за това говори.

— Казват, че предвождал някакво нападение — добави Яленхорм, — на някакъв мост.

— Сериозно? — повдигна вежди Уест.

— Говори се, че избил десетки на бойното поле.

— Само толкова?

— Казват също, че вкарал в леглото си дъщерята на императора — промърмори Бринт.

Уест изсумтя.

— От трите това ми се струва най-достоверно.

Каспа избухна в смях.

— Истина или не, произвели са го в полковник.

— Браво на него — промърмори Уест, — това хлапе никога не пада по гръб.

— А чухте ли за бунта?

— Сестра ми спомена нещо такова в последното си писмо. Защо, какво за него?

— Според Арис е било съвсем истински бунт. Хиляди селяни са върлували из провинцията, безчинствали навред, палели, грабели и бесели де що хванат някой с „дан“ в името. А сега познайте кой е командвал частта, изпратена насреща им?

— Да не би случайно да е бил старият ни приятел Джизал дан Лутар? — въздъхна Уест.

— Същият. Казват, че успял да ги убеди да се разотидат и да се върнат по домовете си, как ви се струва това, а?

— Джизал дан Лутар — промърмори Бринт — с подход към простолюдието. Кой би повярвал?

— Не и аз. — Яленхорм гаврътна чашата си и си наля нова. — Но сега, по всичко личи, го смятат за герой.

— Вдигат наздравици за негова чест в таверните — каза Бринт.

— Получава поздравления в Камарата на лордовете — добави Каспа.

Уест придърпа към себе си звънтящата купчинка монети.

— Ще ми се да кажа, че съм изненадан, но всъщност винаги съм знаел, че един ден ще получавам заповедите си от лорд-маршал Лутар. — А може да е и по-зле, помисли си. Може да е Паулдър или Крой.

 

 

Първите розови оттенъци на зората едва се подаваха над билата на хълмовете, докато Уест вървеше към шатрата на маршал Бър. Крайно време беше за заповедта за тръгване. Отвърна начумерено на поздрава на часовите пред входа и влезе. В единия ъгъл все още гореше газена лампа, хвърляше червеникави проблясъци върху сгъваемите столове и маси и почти не успяваше да прогони сенките от надиплените завивки на леглото на маршала. Уест се насочи към него, докато обмисляше всичко, което му оставаше да свърши, проверявайки за пореден път дали не забравя нещо.

— Лорд-маршале, Паулдър и Крой очакват заповед за тръгване. — Бър лежеше на походното легло с леко отворена уста и спеше дълбоко. Уест на драго сърце би го оставил още малко в леглото, но вече бяха изгубили достатъчно време. — Лорд-маршале! — повиши глас и се приближи още по-близо. Но Бър отново не отговори.

В този момент Уест видя, че гърдите му не се повдигат. Посегна предпазливо и сложи пръсти над отворената му уста. Не усети топлина. Нямаше и полъх от дишане. Ужасът, сковал гърдите му, бавно се разпростря чак до върховете на пръстите. Нямаше и място за съмнение. Лорд-маршал Бър беше мъртъв.

Когато шестимата войници с посърнали лица изнесоха на раменете си ковчега от шатрата, последвани от лекаря, стиснал шапката си в ръка, навън вече беше сиво утро. Наредени отстрани, Паулдър, Крой, Уест и група висши офицери изпратиха ковчега с поглед. Бър със сигурност би одобрил скромния дървен ковчег, с който тялото му щеше да бъде изпратено с кораб до Адуа. Беше най-обикновено, грубо сковано изделие, в което погребваха простия войник от наборната войска.

Уест не можеше да откъсне поглед от него.

Човекът в ковчега му беше като баща, или поне най-близкото до баща, което някога бе имал. Ментор и защитник, покровител и учител. Много по-истински баща от родния, от пияницата, грубияна и нищожеството, с което природата бе избрала да го прокълне. И при все това, докато гледаше грубия дървен ковчег, Уест не изпита тъга. Изпита страх. За армията и за себе си. Първата му реакция не бе да заридае, а да побегне. Но нямаше къде. Сега повече от всякога всеки един трябваше да си свърши работата.

Докато сянката на ковчега минаваше покрай него, Крой вдигна високо острата си брадичка и се изпъна като струна.

— Маршал Бър ще липсва на всички ни. Той беше предан войник и смел водач.

— Истински патриот — моментално се включи Паулдър с треперещи устни и ръка на гърдите, сякаш очакваше всеки момент да се пръснат от прилив на емоции. — Патриот, който даде живота си за своята страна. За мен беше чест да служа под неговото командване.

На Уест му се повдигаше от двуличието на генералите, но горчивата истина бе, че отчаяно се нуждаеше и от двамата. Кучето и хората му бяха някъде там, на север, опитваха се да подмамят Бетод в капан. Ако Съюзът не ги последваше, при това незабавно, когато кралят на северняците ги настигнеше, щяха да са съвсем сами, без никаква помощ. Единственото, което щяха да постигнат, е сами да изкопаят гробовете си.

— Ужасна загуба — каза Уест, докато ковчегът изчезваше бавно от погледите им надолу по хълма, — но най-добрият начин да отдадем на маршала подобаваща почит е, като продължим да се бием.

Крой кимна одобрително.

— Добре казано, полковник. Ще накараме северняците да си платят!

— На всяка цена. За тази цел сега трябва да потегляме. Вече сме изостанали от плана, а той се основава на точно и прецизно…

— Моля? — Паулдър го изгледа така, сякаш подозираше Уест във внезапна загуба на разсъдък. — Да потегляме? Без заповеди? Без ясна структура на командването?

— Невъзможно — изсумтя гръмко Крой.

— Изключено — разтърси яростно глава Паулдър, — не подлежи на обсъждане.

— Но заповедите на маршал Бър бяха пределно ясни…

— Повече от очевидно е, че обстоятелствата се промениха. — Лицето на Крой беше безизразно и неподвижно, като издялано от камък. — Моята дивизия няма да помръдне и крачка, преди да получа ясни указания от Висшия съвет.

— Генерал Паулдър, вие поне…

— При тези обстоятелства нямам друг избор, освен да се съглася с генерал Крой. Армията няма да помръдне от място, докато Камарата на лордовете не избере нов крал, а той не назначи нов лорд-маршал. — Двамата с Крой се спогледаха с неприкрита ненавист и недоверие.

Уест стоеше като истукан, с леко провиснала долна челюст и невярващ на ушите си. Щяха да минат дни само за да стигне новината за смъртта на Бър до Агрионт, а после още толкова, за да се върне заповедта, и това при положение че новият крал незабавно назначи нов лорд-маршал. Уест си представи дългия път през гората до Уфрит, после милите солена вода до Адуа. При незабавно решение, най-малко седмица, а предвид хаоса в управлението в момента, вероятността за такова беше нулева.

А междувременно армията ще стои на едно място и ще бездейства. Хълмовете отпред ще останат незащитени, но Бетод ще има предостатъчно време да се придвижи на север, да избие Кучето и хората му, да се върне и да заеме отново старите позиции. Същите, за чието превземане армията ще плати с цената на много човешки животи, но чак след като се сдобие с командир, разбира се. Ковчегът на Бър току-що се бе скрил от поглед, но сякаш човекът в него никога не бе съществувал. Уест усети как ужасът стиска гърлото му и заплашва да го задуши от гняв и безсилие.

— Но Кучето и хората му, нашите съюзници… те разчитат на помощта ни!

— Жалко, да — отбеляза Крой.

— Тъжно, наистина — добави Паулдър, въздишайки, — но надявам се, разбирате, полковник Уест, че нищо не зависи от нас.

— Нищо не зависи от нас — кимна стегнато Крой. — Това е положението.

Скован от безсилие, Уест изгледа двамата генерали. Беше изпитал съвсем същото, когато Ладисла реши да прекоси реката, и после отново когато заповяда да тръгнат в атака. И пак същото, когато се луташе в мъглата с премрежен от кръвта в очите му поглед и когато си даде сметка, че бяха загубили. Така познатото чувство, че е просто наблюдател на събитията. Същото, което си бе обещал никога да не допуска да изпита отново. Може би сам си беше виновен.

Човек не трябва да обещава нищо, ако не е сигурен, че може да го изпълни.