Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (14)

Най-добри врагове

Туп, туп.

— Не сега! — викна раздразнено полковник Глокта. — Трябва да приключа с всичко това тази вечер! — Сигурно имаше поне хиляда самопризнания, които трябваше да подпише. Бюрото му стенеше от тежестта на купчината хартия, а върхът на писалката му беше направо омекнал от натискане. И каква е тази работа с червеното мастило, редовете му приличаха на кървави петна по бледата хартия. — Проклятие! — изруга той, преобръщайки с лакът мастилницата. Мастилото плисна и се разтече по бюрото, попи в купчините документи и закапа по пода: кап, кап, кап.

— По-късно ще има достатъчно време да си признаеш. Предостатъчно време.

Полковникът смръщи чело. Въздухът беше станал осезаемо мразовит.

— Пак ти! Винаги в най-неподходящия момент!

— Помниш ме значи?

— Изглежда, че… — Но в действителност на полковника му бе трудно да си спомни откъде. Изглежда, в ъгъла стоеше жена, но той не виждаше лицето й.

— Създателят падна, обвит в пламъци… тялото му се размаза върху моста… — Думите бяха познати, но Глокта не можеше да каже откъде. Стари истории и глупости. Той примижа. Проклятие, пак тази болка в крака.

— Изглежда, че… — Увереността му бързо го напускаше. Стаята беше ледено студена и той видя парата, която излизаше от устата му. Неканеният гост пристъпи напред и той скочи от стола и залитна назад, а кракът му си отмъсти с обичайната изпепеляваща болка.

— Какво искаш? — успя да изграчи едва.

Лицето излезе на светлото. Беше не кой да е, а Мотис от банкова къща „Валинт и Балк“.

— Семето, полковник — усмихна се той с апатичната си усмивка. — Искам Семето.

— Аз… аз… — Гърбът на Глокта опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва повече.

— Семето! — Сега лицето беше на Гойл. А сега на Сълт, после на Северард, но всички те искаха едно и също. — Семето! Започвам да губя търпение!

— Баяз — прошепна Глокта и стисна очи, а от тях потекоха сълзи. — Баяз знае…

— Туп, туп, мъчителю. — Отново беше съскащият глас на жената. Върхът на показалеца й почукваше силно и болезнено по главата му. — Ако онзи стар лъжец знаеше, то отдавна щеше да е мое. Не. Ти ще го намериш. — Глокта беше онемял от страх. — Ти ще го намериш, та ако ще да се наложи парче по парче да късам от сакатата ти плът. А сега, туп, туп, време е да се събуждаш вече.

Пръстът отново се заби в черепа му, болезнено като кинжал.

— Туп, туп, недъгав! — изсъска в ухото му ужасният глас на жената, а леденият й дъх ощипа бузата му. — Туп, туп!

 

 

Туп, туп.

За момент Глокта не можа да осъзнае къде е. Надигна се рязко и като се бореше с чаршафите, трескаво се заоглежда. Отвсякъде го обграждаха сенки, а главата му кънтеше от собственото му накъсано дишане. Изведнъж всичко си дойде на място. Новото ми жилище. През отворения прозорец нахлуваше приятен ветрец, полюшваше завесите и разхлаждаше горещата нощ. На гладката стена отсреща не спираше да се движи някаква сянка. Оказа се на едно от крилата на прозореца, което ту се отваряше, ту се затваряше с глух удар в дървената рамка.

Туп, туп.

Глокта затвори очи и изпусна дълга и тежка въздишка. Примижа от болка, докато се отпускаше отново в леглото, докато опъваше крака и размърдваше пръстите им, за да се поотпуснат схванатите мускули. Или поне онези пръсти, които благоволиха да ми оставят гуркулите. Просто още един сън. Всичко е само…

Изведнъж си спомни и отвори рязко очи. Кралят е мъртъв. Утре избираме нов.

 

 

Триста и двадесетте листа хартия висяха безжизнено на пироните си. През последните няколко седмици съвсем се бяха изпомачкали, омазали и изпоцапали. Цялата работа със затъването в мръсотията се е отразила и на тях. По много от тях имаше размазано мастило, някои бяха още по-гъсто запълнени с гневно надраскани редове, едни добавени, други задраскани. Отражение на купените и продадени души, на извитите ръце и изнудените мъже, на подкупените, на излъганите. Много от листовете бяха скъсани на местата, откъдето беше махан, добавян или променян по цвят восъчният печат. При всяко пренасочване на лоялност и преданост, при всяко нарушено обещание, при всяко накланяне на везните в една или друга посока.

Със смачкано бяло палто и коса в пълен безпорядък, архилектор Сълт стоеше пред листовете и ги гледаше навъсено, като овчар пред непокорно стадо. Глокта за пръв път го виждаше във вид, който не беше самото олицетворение на пълната безупречност. Явно най-после е усетил вкуса на кръв. На своята обаче. Бих се засмял, ако и в моята уста не беше така солено.

— Брок има седемдесет и пет — просъска под носа си Сълт, докато не спираше да меси нервно облечените си в бели ръкавици ръце зад гърба. — Брок има седемдесет и пет. Ишър има петдесет и пет. Скалд и Барезин по четиридесет всеки. Брок има седемдесет и пет… — Продължи да нарежда отново и отново числата, сякаш бяха заклинание, което да го пази от зло. А може би добро? — Ишър има петдесет и пет…

Глокта потисна усмивката си. Брок, след него Ишър, а после Скалд и Барезин. А Инквизицията и Правосъдието се боричкат за остатъците. Независимо от всичките ни усилия, картината е почти същата, каквато беше, преди да се впуснем в този грозен танц. Да бяхме просто избягали от страната и да си бяхме спестили усилията. Може би още не е късно…

Глокта се покашля шумно и Сълт рязко се извърна към него.

— Имаш да добавиш нещо ли?

— В известен смисъл да, Ваше Високопреосвещенство — постара се да запази сервилния тон Глокта. — Наскоро получих доста… обезпокоителна информация.

Сълт го измери с гневен поглед и кимна към листовете на стената.

— По-обезпокоителна от това?

— Е, добре, да кажем, че са еднакво обезпокоителни. В края на краищата, който и да спечели изборите, ще разполага с много кратко време за празнуване, преди да дойдат гуркулите и да ни избият до крак. До знанието ми бе доведено, че… гуркулите се готвят да нахлуят в Мидърланд.

За момент настана мълчание, кратко и неловко. Далеч необещаващо начало, но така или иначе, платната са вдигнати. И сега какво друго, освен да навляза смело в бурята?

— Да нахлуят ли? — подхвърли подигравателно Гойл. — И с какво точно ще стигнат до тук?

— Това не е първият път, когато са ме информирали, че те имат флот. Отчаян опит за закърпване на дупките в потъващия ми кораб. Огромен флот, тайно построен след края на последната война. Но ние лесно можем да вземем мерки и ако гуркулите наистина дойдат…

— Ами ако бъркаш? — Лицето на архилектора беше по-мрачно от всякога. — От кого идва тази информация?

— Оле, майко, как не. Карлот дан Айдър? Жива? Но как? Тялото е открито при доковете… Анонимен източник, Ваше Високопреосвещенство.

— Анонимен, а? — Архилекторът го изгледа навъсено през присвити клепачи. — Нима очакваш, че в момент като този ще се изправя пред Висшия съвет, за да го информирам за непотвърдените слухове на твоя анонимен източник? Вълните заливат палубата…

— Аз просто исках да предупредя Ваше Високопреосвещенство за вероятността…

— Кога ще бъдат тук? Разкъсаните платна се веят под напорите на бурния вятър…

— Информаторът ми не…

— Кога акостират? Моряците падат с писъци от такелажа…

— Отново, Ваше Високопреосвещенство, не бих могъл да…

— За каква численост става дума? Рулят се откъртва и остава в треперещите ми ръце…

Глокта направи болезнена гримаса и замълча.

— В такъв случай бъди така добър и не ни занимавай със слухове — скастри го Сълт и изви устни в пълна с омраза усмивка. Корабът изчезва в безмилостните вълни, скъпоценният му товар от предупреждения се отправя към дъното, а капитанът му на никого няма да липсва. — Имаме далеч по-належащи грижи от твоите легиони невидими гуркули!

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. А когато дойдат гуркулите, кого ще обесим? Ами как, началник Глокта, разбира се. Като е знаел, недъгавото нищожество, защо нищо не каза?

Мислите на Сълт отново се върнаха към изнурителното нареждане.

— Ние имаме трийсет и един гласа, а Маровия малко над двайсет. Трийсет и един, крайно недостатъчно за каквото и да било. — Той мрачно поклати глава, а пронизителните му сини очи продължиха да прескачат от лист на лист. Все едно, ако ги погледне от друг ъгъл, това може да промени ужасната истина. — Крайно недостатъчно.

— Освен ако не склоним на споразумение с върховен правозащитник Маровия.

Последва ново мълчание, още по-неловко от предишното. Опа. Това май го казах на глас.

— Споразумение? — процеди през зъби Сълт.

— С Маровия? — изписка Гойл и очите му блеснаха победоносно. Когато свършат всички безопасни варианти, е време да се поемат рискове. Не беше ли това точно каквото си мислех, докато препусках към моста, а гуркулите струпваха сили от другата страна? Е, какво пък, поредната буря…

— Мястото на Маровия във Висшия съвет е толкова сигурно, колкото и това на всеки друг — пое дълбоко въздух Глокта. — Досега работихме един срещу друг, но това бе по-скоро по навик. А що се отнася до изборите, целите ни са едни и същи. Да си осигурим слаб кандидат и да закрепим равновесието на силите. Двамата заедно имате над петдесет гласа. Това може да се окаже напълно достатъчно, за да наклоните везните в желаната посока.

— Да се съюзим с този двуличен застъпник за селячеството? — жлъчно се изхили Гойл. — Да не си се побъркал?

— Млъквай, Гойл. — Стиснал замислено устни, Сълт изгледа дълго и продължително Глокта. Обмисля наказанието ми може би? Поредното скастряне може би? Или този път ще е истинско кастрене? Тялото е открито при…

— Прав си. Върви говори с Маровия.

Санд дан Глокта отново спасява положението! Ченето на Гойл увисна.

— Но… Ваше Високопреосвещенство!

— Времето за гордост отмина! — сряза го Сълт. — Сега трябва да използваме всяка възможност да задържим Брок и останалите далеч от трона. Трябва да намерим компромис, колкото и тежък да е той, и да използваме каквито съюзници можем. Върви! — изсъска през рамо, скръсти ръце на гърдите си и се обърна отново към шумолящите листове на стената. — Уговори сделка с Маровия.

Глокта се надигна сковано от стола. С голямо прискърбие напускам така приятната ви компания, но когато дългът зове… Дари Гойл с мимолетна беззъба усмивка, стисна бастуна и закуца към вратата.

— Глокта! — Той се извърна с болезнена физиономия. — Целите ни съвпадат с тези на Маровия за момента. Не можем да му имаме доверие. Действай внимателно.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Винаги го правя. Имам ли избор, всяка крачка е такава агония?

 

 

Личният кабинет на Върховен правозащитник Маровия беше огромен като хамбар, а таванът му опасан от гипсови корнизи и потънал в сянка. Въпреки че бе едва късен следобед, гъстият бръшлян около прозорците и дебелият слой прах по стъклата им осигуряваха на помещението постоянен сумрак. Всяка хоризонтална повърхност в кабинета беше отрупана с разкривени купчини документи. Имаше цели камари от стегнати с черни връзки купове хартия и подвързани с кожа дебели книги. Навсякъде се валяха свитъци пергамент, изписани със завъртулки и с огромни печати от червен восък и позлата. Сякаш цялото законодателство на кралството беше събрано в тази стая. Всъщност може би е точно така.

— Добър вечер, началник Глокта. — Маровия седеше на дълга маса пред празна камина. Масата беше сложена за вечеря и съдовете проблясваха на мъждукащата светлина на свещника в средата. — Надявам се, не възразявате да се храня, докато разговаряме. Предпочитам да го правя в удобството на жилището си, но в последно време все по-често вечерям тук. Ужасно много работа, нали разбирате? А един от секретарите ми, изглежда, е заминал на почивка, без да ме уведоми. О, да, на почивка на пода в кланицата, след като е пропътувал целия път през червата на множество свине. Желаете ли да ми правите компания? — Маровия посочи към големия бут в средата на масата. Парчето месо изглеждаше почти сурово в средата, а сокът му на дъното на чинията имаше червеникав оттенък.

Докато се наместваше на стола срещу него, Глокта прокара език по празните си венци.

— С огромно удоволствие, Ваша чест, но зъболекарските закони ме възпират.

— А, разбирам. Тези закони не са подвластни за заобикаляне дори и от върховния правозащитник. Приемете съчувствията ми, началник. Едно от удоволствията ми в този живот е хубавото печено и колкото по-кърваво, толкова по-добре. Само да го оближе огънят, така инструктирам готвача си. Съвсем леко. Странно. Аз казвам същото на моите практици. И на какво дължа това неочаквано посещение? По ваша инициатива ли сте тук, или по заръка на началника ви, моя почитаем колега от Висшия съвет архилектор Сълт?

— Може би имаш предвид заклетия си враг от Висшия съвет? Негово високопреосвещенство знае, че съм тук.

— Нима? — Маровия отряза парче от месото и го прехвърли, сочно и капещо в чинията си. — И по какъв въпрос ви изпраща? Предполагам нещо във връзка с утрешното мероприятие в Камарата на лордовете, нали?

— Развалихте изненадата ми, Ваша чест. Мога ли да говоря директно и без заобикалки?

— Ако знаете как се прави.

Глокта дари Маровия с празната си усмивка.

— Тези избори се отразяват пагубно на работата ни. Съмненията, несигурността, тревогите. За никого не е добре това.

— За някои повече, отколкото за други. — Маровия отряза парче тлъстина от месото и ножът му изскърца пронизително в порцелана.

— Разбира се. Особено засегнати са онези, които седят във Висшия съвет, и хората, които работят за тях. В случай че властна личност като Брок или Ишър седне на трона, те ще изгубят свободата, с която са свикнали да разполагат в работата си. А някои от нас е малко вероятно да доживеят края на седмицата.

Маровия разкъса на две парче морков и се загледа натъжен в него.

— Такава е печалната истина. За всички щеше да е много по-добре, ако Рейнолт или Ладисла бяха между живите. — Той се замисли за момент. — Всъщност, ако Рейнолт беше още между живите. Но колкото и да скубем коси, изборите за нов крал са утре. Не виждам никакво решение на ситуацията. — Вдигна очи от моркова и погледна към Глокта. — Или може би вие имате такова?

— Вие, Ваша чест, контролирате между двайсет и трийсет гласа в Камарата на лордовете.

— Не мога да отрека, че имам известно влияние — вдигна рамене Маровия.

— Архилектор Сълт може да събере още около трийсет гласа.

— Браво на Негово високопреосвещенство.

— Не съвсем. Ако двамата застанете един срещу друг, както обикновено правите, от гласовете ви няма да има никакъв смисъл. Ако единият подкрепи Ишър, а другият Брок, отново никаква разлика.

— Тъжен край на бляскавите ни кариери значи — въздъхна Маровия.

— Освен ако не обедините сили. Тогава заедно ще имате около шейсет гласа. Горе-долу толкова, колкото има и Брок. И достатъчно, за да качите на престола Скалд, Барезин или, в зависимост от това накъде тръгнат нещата, който и да е друг. Някой, който ще е по-податлив на влияние. Някой, който би предпочел да запази Висшия съвет в сегашния му вид, вместо да събира нов.

— Крал, който ще устройва всички ни, така ли?

— Ако имате някое име предвид, ще се радвам да предам това на архилектора. И пак стъпала за изкачване, още предумки и ласкателства и още повече разочарования. Ех, какво не бих дал за свой кабинет, в който да седя удобно по цял ден, и тълпи подмазвачи да бъхтят стълбите към него, за да се усмихват раболепно на обидите ми, да поглъщат жадно лъжите ми и да умоляват за подкрепата ми.

— Да ви кажа ли мен лично какво най-много ме устройва, началник Глокта?

— Хайде сега да чуем размислите на поредния опиянен от власт дъртофелник. Разбира се, Ваша чест.

Маровия хвърли приборите в чинията си, облегна се назад и въздъхна уморено.

— Аз бих предпочел въобще да няма крал. Хората да са равни пред закона и всеки да има право на глас в управлението на страната си и в избора на водачите си. Аз бих предпочел да няма нито крал, нито аристокрация, а Висшият съвет да се избира от гражданите и да отговаря пред тях. Висш съвет, до който всеки да има достъп, ако щете. Как ви се струва това?

— Мисля, че някои хора биха го нарекли държавна измяна. А други просто лудост. Мисля, Ваша чест, че идеята ви е непостижима фантазия.

— И защо?

— Защото мнозинството от хора предпочитат да им се казва какво да правят, вместо сами да вземат решения. Подчинението е по-лесно.

Маровия се засмя.

— Може би сте прав. Но нещата ще се променят. Този бунт ме убеди напълно в това. С бавни крачки, но вървят към промяна.

— А аз мисля, че лорд Брок на трона е една малка крачка, която никой от нас не иска да вижда.

— Наистина, лорд Брок е човек с доста високо мнение, предимно по въпроси, касаещи него самия. Имате право, началник. — Маровия се облегна назад, скръсти ръце на корема си и погледна Глокта с присвити очи. — Така да бъде. Можете да предадете на архилектор Сълт, че в този случай каузите ни съвпадат. Ако изникне неутрален кандидат с достатъчно подкрепа, ще насоча гласовете си към него. Кой би си помислил дори? Висшият съвет, обединен зад обща кауза. — Поклати бавно глава. — Странни времена.

— Напълно сте прав, Ваша чест. — Глокта се изправи трудно и примижа от болка, когато тежестта му падна върху изгарящия ляв крак, после закуца към вратата и огромното пространство на кабинета усили ехото от стъпките му. Странно е, че върховният ни правозащитник е така философски настроен по въпроса за загубата на поста си. За пръв път виждам човек да демонстрира такова спокойствие пред подобна възможност.

Глокта спря и се обърна.

— Мога ли да ви се доверя, Ваша чест?

Маровия вдигна рязко глава и замръзна с нож във въздуха.

— Какъв очарователно любопитен въпрос от човек с вашата професия. Смятам, че можете да ми се доверите на това, че ще действам изцяло в свой интерес. Точно толкова, колкото и аз мога да се доверя на вас за същото. Сделката ни стига само дотам. И така е редно. Вие сте умен човек, началник, успяхте да ме разсмеете. — Той се върна към печеното, забоде едно парче на вилицата си и от него потече кървав сок. — Трябва да си намерите друг господар.

Глокта продължи към вратата. Очарователно предложение. Но аз имам още двама в повече.

 

 

Затворникът беше мършав, жилест екземпляр, както обикновено, гол и с чувал на главата, а ръцете му бяха здраво оковани зад гърба. Глокта проследи с поглед Фрост, докато албиносът го извеждаше от килията и го вкарваше, плетейки боси крака по студения под на стаята със сводестия таван.

— Не беше никак трудно да го хванем — каза Северард. — Остави другите преди няколко дни, но остана в града и оттогава се носи насам-натам като миризмата на пикня. Прибрахме го вчера вечерта.

Фрост стовари затворника на стола. Къде съм? Кои са тези? Какво искат от мен? Ужасяващият момент, точно преди да започнем работа. Ужас, безпомощност и онази противна тръпка на неизвестност. Собствените ми спомени за тези усещания съвсем наскоро бяха опреснени от хората на очарователната магистър Айдър. С тази разлика, че аз бях освободен без и с пръст да ме пипнат. Затворникът седеше с леко наведена на една страна глава и чувалът на лицето му помръдваше напред-назад в такт с ускореното му дишане. Ужасно се съмнявам, че този ще извади моя късмет.

Погледът на Глокта неохотно се насочи към стенописа над главата на затворника. Старият ни приятел Канедиас. Нарисуваното лице ни магьосника с разперени ръце и ярки пламъци зад гърба го изгледа пронизително от сводестия таван. Създателят падна, обгърнат в пламъци… Глокта подметна вяло чука в ръката си.

— Ами да започваме — каза той и Северард с театрален маниер дръпна рязко чувала от главата на затворника.

Навигаторът примижа на ярката светлина от лампата и обветреното му, покрито с дълбоки бръчки и силен загар лице се сгърчи. Главата му беше обръсната като на свещеник. Или предател.

— Името ти е брат Лонгфут, нали така?

— Точно така! От славния Орден на Навигаторите! Уверявам ви, че съм напълно невинен! — Думите летяха с огромна скорост от устата му. — Не съм направил нищо незаконно, не и аз. Това не ми е присъщо. Аз съм уважаващ и почитащ закона човек и винаги съм бил такъв. Няма и най-малка причина да бъда третиран по този начин! Никаква! — Очите му бавно се извъртяха надолу и спряха върху наковалнята на пода между него и Глокта, на мястото, където по традиция беше масата. Гласът му се извиси с цяла октава. — Орденът на Навигаторите е уважавана институция и аз съм неин високопоставен член! От най-висок ранг! Ориентиране и навигация са само един от многобройните ми удивителни таланти, самата истина, само един от славните…

Глокта стовари чука върху наковалнята с достатъчно мощен звън, че да събуди и мъртвите.

— Спри! Да говориш! — Дребният навигатор примигна насреща му, после зяпна, но млъкна. Глокта се облегна назад, разтри съсухреното бедро на крака си и усети болката да плъзва по гърба му. — Имаш ли представа колко съм изморен? Или колко работа още ме чака? Агонията, която ми причинява ставането от леглото всяка сутрин и ме оставя същинска развалина още преди да е започнал денят? А настоящият момент направо ме съсипва. Ето защо ми е напълно и крайно безразлично нито дали ще можеш да ходиш до края на дните си, нито дали ще можеш да виждаш до края на дните си, нито дали ще си в състояние да се удържаш да не се насираш в гащите до края на ужасно краткия си и страшно болезнен живот. Разбираш ли това?

Навигаторът погледна с ококорени очи към надвисналия над него като гигантска сянка Фрост.

— Разбирам — прошепна той.

— Добре — каза Северард.

— Ноо добре — добави Фрост.

— Наистина, много добре — каза Глокта. — Кажи сега, брат Лонгфут, дали случайно свръхчовешката устойчивост на болка не е един от многобройните ти таланти?

Затворникът преглътна смутено.

— Не.

— Тогава правилата са прости. Аз задавам въпрос, а ти отговаряш точно, вярно и най-важното, кратко. Ясен ли съм?

— Разбирам ви напълно. От моята уста никога не излиза друго освен…

Юмрукът на Фрост се заби в корема му и той се преви, а очите му замалко да изхвръкнат.

— Разбираш ли — изсъска Глокта, — че на този въпрос от теб се очакваше да отговориш единствено с „да“? — Албиносът сграбчи единия крак на задъхания навигатор и сложи стъпалото му на наковалнята. Ау, това студено желязо на чувствителната кожа. Много неприятно, но може да е далеч по-зле. И нещо ми подсказва, че ще стане по-зле. — Фрост щракна едната гривна на оковите около глезена на Лонгфут.

— Моля за извинение за липсата ни на въображение, но е трудно всеки път да измисляш нещо ново. Искам да кажа, смазването на стъпалото с чук е толкова…

— Пузаитно? — намеси се Фрост.

Глокта чу бурен смях иззад маската на Северард и усети как той самият се усмихва. Този човек е трябвало да стане комедиант вместо мъчител.

— Именно. Прозаично. Но ти не се тревожи. Ако не сме получили това, което искаме до момента, в който всичко под коленете е на пихтия, за над коленете ще измислим нещо по-оригинално. Как ти се струва?

— Но аз нищо не съм направил! — изпищя Лонгфут, който тъкмо си беше възвърнал дишането. — Не знам нищо! Аз…

— Зарежи… това. Безсмислено е. — Глокта се наведе напред, бавно и болезнено, и чукна леко с чука до босото стъпало на Лонгфут. — Сега искам да се съсредоточиш… върху въпросите ми… пръстите на краката ти… и този чук. Но не се безпокой, ако на този етап ти изглежда трудно. Веднъж започне ли да пада чукът, ще видиш колко лесно ще забравиш за всичко друго.

Лонгфут се втренчи в наковалнята. Ноздрите му потрепваха при всяко бързо вдишване и издишване. И сериозността на положението най-после му се изясни.

— А сега на въпросите. Познаваш човек, който се представя за Баяз, Първия магус, нали?

— Да! Моля! Да! Доскоро той беше мой работодател.

— Хубаво. — Глокта се намести на стола в търсене на по-удобно положение на тялото, но остана все така наведен към Лонгфут. — Много добре. И ти го придружаваше в едно негово пътуване, така ли е?

— Аз водех!

— В каква посока пътувахте?

— Остров Шабулян, на края на Света.

Глокта пусна отново чука и главата изтрака върху наковалнята до крака на навигатора.

— О, я стига. Края на Света? Пълна измислица, нали?

— Истина е! Истина е! Виждал съм го! Бях на този остров!

— Кой друг беше с вас?

— Беше… беше Логън Деветопръстия, от Далечния север. А да, онзи с белезите и стиснатата уста. Феро Малджин, жена от Кантика. Същата, която създаде толкова главоболия на началник Гойл. Джизал дан Лутар… офицер от Съюза. Позьор и тъпак. Малакус Кай, чиракът на Баяз. Кльощавият лъжец със стойка на човекоподобна маймуна. И самият Баяз!

— Шестима значи?

— Само шестима!

— Дълго и тежко пътуване. И какво има на края на Света, като изключим водата, естествено, което налагаше толкова усилия?

Устните на Лонгфут потрепериха.

— Нищо!

Глокта се намръщи и побутна палеца на Лонгфут с главата на чука.

— Нямаше го! Онова, което Баяз търсеше! Не беше там! Той каза, че го били измамили!

— А какво очакваше той да намери там?

— Каза, че било камък!

— Камък ли?

— Жената го попита и той каза, че било камък… камък от Другата страна. — Навигаторът поклати плувналата си в пот глава. — Нечестива работа! Радвам се, че не намерихме нищо. Баяз го нарече Семето!

Глокта усети как усмивката му се стопява. Семето. Въобразявам ли си, или в стаята стана по-студено?

— Какво друго каза за него?

— О, просто митове и фантасмагории!

— Да чуем.

— Куп истории за Глъстрод, за разрушения Олкъс, за приемане на форми и крадене на лица! За говорене с дяволи и призоваването им. За Другата страна.

— Друго какво? — Глокта чукна отново палеца на навигатора, този път малко по-силно.

— Ау! Ау! Каза, че Семето било тъкан от подземния свят! Че било останало тук отпреди Старите времена, когато демоните ходели свободно по земята! Каза, че било страшно и мощно оръжие! И че искал да го използва срещу гуркулите! Срещу Пророка! — Оръжие отпреди Старите времена. Призоваване на дяволи и приемане на форми. От стената Канедиас като че ли гледаше по-сърдито от всякога и Глокта извърна поглед. Спомни си кошмарното си посещение в Кулата на Създателя, светлинните петна по пода, въртящите се рингове в тъмнината. Спомни си и как, без да изкачи и едно стъпало, се озова на покрива, високо над града.

— И не го намерихте? — попита с пресъхнала уста.

— Не! Не беше там!

— После?

— Това е всичко! Върнахме се през планините. Направихме сал и се спуснахме по могъщата Аос до морето. После взехме кораб от Калкис и ето ме сега пред вас!

Глокта присви очи и се вгледа изпитателно в затворника си. Има и друго. Виждам го в очите ти.

— Какво не ми казваш?

— Казах ви всичко! Нямам талант за преструвки и увъртане!

Това поне е самата истина. Лъжите ти са повече от очевидни.

— След като вече нямаш договор с Баяз, защо си още в града?

— Защото… защото… — Навигаторът се заоглежда трескаво. — О, майко мила, не. — Тежкият чук се стовари с всичката останала в сакатото тяло на Глокта сила и със звучен удар премаза палеца на Лонгфут. Навигаторът го зяпна с изхвръкнали очи. А този ужасяващ и при все това прекрасен протяжен момент между удара в палеца на крака и последващата болка. Ето го, идва. Идва. Ето… Лонгфут изпищя пронизително, лицето му се изкриви в агония и тялото му се сгърчи на стола.

— Познато ми е чувството — каза Глокта и на свой ред изкриви лице в болезнена гримаса, докато размърдваше остатъка от пръстите на краката си във влажните от пот ботуши. — Наистина, ама наистина разбирам какво ти е и определено ти съчувствам. Първо заслепяващата болка плъзва нагоре, после ти премалява от ужасния вид на счупената кост, а след това идва тръпненето в целия крак, от което избиват сълзи от очите и цялото тяло се разтреперва. — Лонгфут се захласна и тихо изскимтя, а по бузите му се стекоха сълзи. — И започваш да се питаш, а какво следва? Седмици тежко куцане? Месеци леко накуцване? Осакатяване? Ами ако следващият удар е в глезена? — Глокта сръчка с чука пищяла на Лонгфут. — Или пък в капачката на коляното, тогава какво? Ще ходиш ли някога отново? Повярвай, знам точно какво е усещането. Как така тогава го причинявам на друг? — Той разкърши скованите си рамене. Поредната мистерия на живота. — Още веднъж?

— Не! Не! Чакай! — изхленчи Лонгфут. — Свещеникът! Господ да ми е на помощ! В ордена дойде свещеник! От Гуркул! Каза, че един ден Първия магус може да поиска навигатор и ако това стане, да му кажем! Че иска да знае какво точно е станало след пътуването! Отправи заплахи, ужасни заплахи, нямахме избор, освен да се подчиним! Останах в града да чакам друг навигатор, който да отнесе новините! Едва тази сутрин му разказах всичко, както казах и на вас! Готвех се да напусна Адуа, кълна се!

— Как се казваше свещеникът?

Лонгфут не отговори. Дишаше тежко през носа, с обезумял поглед. О, защо вечно ме подлагат на съмнение? Глокта погледна палеца на навигатора, който вече се беше подул и станал целият на петна. От двете му страни бяха изхвръкнали пълни с черна кръв мехури, а нокътят, наситено лилав, се беше вкопал дълбоко в ярко зачервената плът. Той яростно заби дръжката на чука в него.

— Името на свещеника! Името! Името! Име…

— Ааа! Мамун! Господ да ми е на помощ! Казва се Мамун! Мамун. Юлвей го спомена в Дагоска. Първият чирак на самия Пророк. Двамата заедно нарушиха Втория закон, заедно ядоха човешка плът.

— Мамун. Разбирам. Така. — Игнорирайки неприятното тръпнене между плешките си, Глокта се наведе още по-близо към Лонгфут. — Какво прави тук Баяз?

Навигаторът зяпна и от долната му устна се проточи дълга лига.

— Не знам! Казах ви всичко!

— Това навеждане е сериозно предизвикателство за мен. И леко за почва да ми омръзва. — С намръщена физиономия, Глокта вдигна чука и металната му глава проблесна заплашително.

— Аз просто избирам маршрути от едно място до друго! Аз съм просто навигатор! Моля ви! Стига! — Лонгфут затвори очи и прехапал език, зачака удара. Ето го и него. Идва. Идва…

Глокта захвърли с дрънчене чука на пода и се облегна назад. После намести таза си, за да потисне надигналата се болка.

— Много добре — въздъхна. — Сега съм доволен.

Затворникът отвори предпазливо едно око, после и другото. Вдигна очи и изпълнен с надежда, попита:

— Значи мога да си вървя?

Северард се изхили тихо зад маската си. Дори Фрост издиша по-силно от обикновено.

— Разбира се, че може… — усмихна му се Глокта с беззъбата си уста, — да се върнеш обратно в чувала.

Лицето на навигатора се скова от ужас.

— Господ да се смили над душата ми.

И да има Бог, той няма милост.