Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (12)

Цветя и овации

Джизал все още нямаше никаква представа защо беше толкова важно да носи най-добрата си униформа. Проклетото нещо беше твърдо като дъска и заплашваше да се разпори по шевовете от тежките ширити. Още повече явно беше предвидено да стоиш в положение мирно, не да яздиш, в резултат на което, при всяко движение на коня се впиваше болезнено в корема му. Но Баяз настоя и без значение дали Джизал командваше този поход, или не, се оказа изненадващо трудно да откаже на стария глупак. В крайна сметка беше по-лесно да направи каквото му се казваше. Затова сега яздеше начело на дългата колона, подръпваше непрестанно куртката и се потеше обилно под жаркото слънце. Единственото му успокоение беше, че поне дишаше чист въздух, а всички останали отзад дишаха прахта му.

И все едно не му стигаше неудобството от униформата, ами Баяз беше решил да продължи с темите, които го отегчиха до смърт, докато пътуваха към края на света и обратно.

— … от изключителна важност за един крал е да поддържа одобрението на поданиците си. А и не е никак трудно постижимо. Малките хора имат малки нужди и се задоволяват с дребни жестове. Не е нужно да получават справедливо отношение. Нужно е само да си мислят, че го получават…

След време Джизал установи, че успява да се абстрахира от монотонното опяване на възрастния магьосник, също както накрая спираш да чуваш лая на старото куче, което никога не млъква. Той се отпусна на седлото и остави мислите си да се реят. А накъде да поемат те, освен към Арди?

Ясно е, беше се забъркал в сериозна каша. Докато беше яздил през равнината, всичко му се струваше толкова просто. Ще се прибере у дома, ще се ожени за нея и ще заживеят щастливо до края на дните си. Но след като се върна в Адуа, обратно в света на влиятелните и амбициозните, когато се върна към стария си живот, нещата не само вече не изглеждаха така прости, но с всеки ден се усложняваха още повече. Накърнената репутация и пропилените перспективи за бъдещето не са нещо, което да отхвърлиш с лека ръка. Сега е полковник от Кралската гвардия, а това означава съобразяване с определени стандарти.

— … Харод Велики уважаваше обикновения човек. И неведнъж именно това му осигури победа над съперниците му…

Освен това човекът Арди предполагаше много по-сериозни усложнения от безмълвния спомен Арди. Девет от десет остроумие, интелект, безстрашие и привлекателност, но една десета зъл и непоправим пияница. Всеки един момент с нея беше като лотария, но може би именно това усещане за опасност пораждаше искрата помежду им, караше кожата му да настръхва и устата му да пресъхва от вълнение… ето, дори мисълта за нея накара кожата му да настръхне. Към никоя друга жена не бе изпитвал нещо подобно, никога. Няма начин това да не е любов. Със сигурност е. Но достатъчна ли е само любов? И колко дълго ще продължи? От друга страна, бракът е завинаги, а завинаги е ужасно много време.

Идеалното решение за него би било да продължават до безкрай с тази полутайна връзка, но онова копеле Глокта стъпка със сакатия си крак всякаква надежда за това. Наковални, чували и канали. Джизал потрепери при спомена за онова бяло чудовище и как насред улицата нахлузи безцеремонно чувала на главата на онзи затворник. И все пак трябваше да признае, че сакатият беше прав. Посещенията му вредяха на репутацията на момичето. Човек трябва да се отнася с другите така, както иска те да се отнасят с него, така казваше Деветопръстия. И все пак, какво крайно неудобно положение.

— … слушаш ли ме, момчето ми?

— А? Ъ… да, разбира се. Харод Велики и така нататък. Как уважавал обикновения човек.

— Не — каза сърдито Баяз. — Как даваше вид, че го уважава. Освен това умееше да се вслушва в съветите на другите.

Вече наближаваха Адуа. Бяха оставили нивите зад гърба си и минаваха през една от махалите — импровизирани поселища, които сякаш от само себе си изникваха в покрайнините на всяка от градските порти. Предимно схлупени колиби, евтини странноприемници и още по-евтини бордеи, те се разрастваха и сами по себе си оформяха малки градчета в сянката на Стената на Касамир — най-външната част от защитата на града. Двама навъсени и с непреклонни погледи стражи стояха от двете страни на арката, върху чиито отворени порти блестяха златните слънца на Съюза. Колоната мина през тъмния тунел и излезе в огряната от слънцето вътрешност на града. Джизал примига объркано.

На павирания площад се беше събрала не малка тълпа от хора, които напираха от двете страни на улицата, но бяха удържани от градската стража. Когато го видяха да излиза от тунела на портите, те избухнаха в радостни овации. За момент Джизал се замисли дали не го бъркаха с някой друг, дали всъщност не бяха тук да посрещнат някоя наистина велика личност. Харод Велики например. После постепенно започна да отличава името Лутар от всеобщата глъч. Едно момиче извика нещо, което Джизал не разбра, а после хвърли към него цвете и то изчезна под копитата на коня му. Но въпреки че не разбра думите й, за него вече нямаше съмнение защо тези хора са на площада днес. Те посрещаха него.

— Какво става? — прошепна в ухото на Първия магус.

Баяз се усмихна, сякаш не беше никак изненадан.

— Мисля, че хората на Адуа са дошли да те приветстват за победата ти над бунтовниците.

— Така ли? — Джизал примижа объркано, махна сковано на тълпата и овациите се засилиха. С навлизане в града, мястото от двете страни на пътя се стесняваше, а човешкото множество ставаше все по-голямо и по-гъсто. Имаше хора навсякъде, в тесните странични улички, по прозорците и на горните и долните етажи на къщите. И всички те ликуваха. От балконите високо над улицата полетяха цветя. Едно се закачи за седлото на Джизал, той го взе в ръка и го завъртя пред очите си.

— Всичко това… заради мен?

— Нима не спаси града? Не успя ли да спреш бунтовниците, при това без капка пролята кръв и от двете страни?

— Но те се предадоха без всякаква причина. Аз не направих нищо!

Баяз сви рамене, взе цветето от ръката му, помириса го и го хвърли настрана. Кимна към голяма група търговци, които се бяха струпали на съседния ъгъл.

— Изглежда, те не са на същото мнение. Просто си дръж устата затворена и се усмихвай. Това винаги върши работа.

Джизал положи всички усилия да изпълни съвета му, но усмивката почти не се получи. Беше абсолютно сигурен, че Логън Деветопръстия нямаше да одобри това. Ако имаше пълна противоположност на това, да се опитваш да изглеждаш по-малко отколкото си, то ставащото днес беше нейното истинско олицетворение. Той се огледа нервно в очакване тълпата изведнъж да види измамника, който той виждаше в свое лице, и да замени аплаузите с подигравателни подвиквания, а цветята със съдържанието на нощните си гърнета.

Но нищо такова не се случи. Овациите не стихваха, докато Джизал и колоната от войници преминаваха бавно през квартала, наречен Три ферми. С всяка следваща улица Джизал се успокояваше. Постепенно започна да си мисли, че може би наистина бе постигнал нещо, заслужаващо оказаната му чест. Че всъщност наистина може да е неустрашим командир и умел стратег в преговорите. А също, че щом хората искаха да го величаят като техен герой, би било крайно невъзпитано от негова страна да им откаже.

Минаха през една от портите в Стената на Арнолт и навлязоха в централната част на града. Джизал се изправи на седлото и изпъчи гърди. Баяз изостана на почтително разстояние и го остави сам да води колоната. Докато минаваха по Централната улица, докато прекосяваха Четирите ъгъла в посока Агрионт, аплодисментите ставаха все по-силни. Усещането беше същото като при победата му в Турнира, само че постигнато с далеч по-малко усилия. Всъщност наистина ли е чак толкова зле? Какво толкова? Проклети да са и Деветопръстия, и скромността. Джизал е заслужил това внимание. Той се усмихна лъчезарно. Вдигна уверено ръка и започна да маха на хората.

Огромните стени на Агрионт се извисиха отпред и Джизал прекоси моста над защитния ров, който водеше до южната порта на крепостта. Навлезе в тунела и той се огласи от чаткането на копита и тежките стъпки на Кралската гвардия зад гърба му. После тръгна бавно по Кралския булевард, под одобрителните погледи на каменните владетели от старите времена и техните съветници. Мина между претъпканите от народ високи сгради и излезе на Площада на маршалите.

Тълпите посрещачи бяха старателно подредени в огромното каменно пространство на площада, така че да оформят дълга пролука точно през средата. В отсрещния й край беше вдигната трибуна, с аленочервен балдахин в средата — сигурен белег за кралско присъствие.

И гледката, и шумът бяха зашеметяващи.

Джизал си спомни как, още почти дете, беше гледал с широко ококорени очи триумфалното посрещане на лорд-маршал Варуз при завръщането му след победата над Гуркул. Дори беше успял да зърне за миг маршала, гордо изправен на седлото на сивия си жребец. Никога не си бе представял, че един ден той самият ще бъде обект на същата чест. И все пак, ако трябваше да е напълно откровен със себе си, всичко това беше доста странно. В края на краищата той не беше сразил най-могъщата империя в Кръга на света, а просто тълпа селяндури. От друга страна, кой е той, че да решава кое заслужава чест и слава и кое не?

Джизал смушка коня си и тръгна между редиците от усмихнати, ръкомахащи хора. Чак въздухът сякаш беше изпълнен с одобрението и възторга им. Най-отпред на трибуната видя знатните членове на Висшия съвет. Разпозна архилектор Сълт, целият в искрящо бяло, и върховен правозащитник Маровия в строги черни одежди. Там беше и някогашният му учител по фехтовка, лорд маршал Варуз, а до него седеше дворцовият шамбелан Хоф. И всички те ръкопляскаха, но някак надменно и високомерно, което Джизал намери за проява на много лошо възпитание. В средата, проснат на позлатено кресло, седеше самият крал.

Джизал, вече напълно влязъл в ролята на героя покорител, дръпна демонстративно юздите, изправи коня си на задни крака и той размаха предни копита във въздуха. После скочи ловко от седлото, приближи кралската трибуна и коленичи грациозно на едно коляно. Сведе глава под кънтящите овации и зачака поздрава на краля. И може би още едно повишение в чин, дали е прекалено нахално? А защо не благородническа титла? Изведнъж му беше почти невъзможно да повярва как е могъл да мисли, при това съвсем доскоро, за тих и спокоен живот, далеч от хорското внимание.

— Ваше Величество… — чу гласа на Хоф и погледна нагоре изпод вежди. Кралят беше заспал с широко отворена уста. Това само по себе си не бе кой знае каква изненада, човекът не беше първа младост и здравословното му състояние бе повече от плачевно, но независимо от това, Джизал се почувства засегнат. За втори път вече кралят проспиваше неговите триумфални моменти. Хоф сръчка с лакът Негово величество, колкото може по-прикрито, но когато това не даде резултат, се наложи да се надвеси над него:

— Ваше Величество… — прошепна той, но не успя да довърши. Кралят се килна настрани и главата му клюмна на гърдите. След това, съвсем неочаквано, се свлече от позлатения си трон и се просна по гръб пред смаяните членове на Висшия съвет. Огромното му туловище приличаше на изхвърлен на брега кит, пурпурната му мантия се беше отметнала на една страна и откриваше голямо, мокро петно на панталоните. Короната падна от главата му, подскочи веднъж и се търкулна с тракане по каменните плочи.

Последва всеобщо ахване, пронизано от женски писък. Джизал зяпна с широко отворена уста как шамбелан Хоф се хвърли на колене и се наведе над падналия крал. Всички присъстващи на Площада на маршалите затаиха дъх. Накрая Хоф се изправи бавно на крака. Лицето му беше изгубило всичката си руменина.

— Кралят е мъртъв! — Страдалческият му вопъл отекна в кулите и високите сгради около площада. Лицето на Джизал се изкриви в мъчителна гримаса. Този негов късмет! Край на овациите.