Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (11)

Обичан от луната

Примижал срещу слънцето, Кучето гледаше войниците на Съюза да тътрят крака в обратната посока. След края на битката загубилият придобива един особен вид. Прегърбен, с мудни движения, изцапан с кал и силно заинтересуван от земята пред обувките му. Кучето и преди беше виждал този вид. Той самият неведнъж беше изглеждал точно така. Посърнал, че бяха загубили. Засрамен от отнесения бой. Гузен, че се е отказал без рана дори. Кучето ги разбираше напълно, познаваше добре разяждащото ги отвътре чувство, но също така знаеше, че гузната съвест не само боли по-малко от рана от меч, но и заздравява далеч по-бързо.

Някои от ранените не бяха чак толкова зле. Превързани или с шини по ръцете и краката, те куцаха, подпрени на някой прът или на рамото на другар. Достатъчно пострадали, за да изкарат няколко седмици по-лека служба. Но други не бяха извадили техния късмет. Един от тях Кучето май познаваше. Беше офицер, с току-що започнала да му никне брада. Гладкото му лице беше силно пребледняло и изкривено от болка и шок. Единият му крак беше отрязан малко над коляното и дрехите му, носилката, върху която лежеше, както и двамата мъже, които я носеха, бяха опръскани и омазани с кръв. Той беше офицерът пред портите на Остенхорм, с когото Три дървета и Кучето първо говориха, преди да се присъединят към Съюза. Същият, който ги беше изгледал отвисоко, все едно че бяха две говна в тревата. Сега, докато пищеше при всяко друсване на носилката, не изглеждаше толкова наперен, но Кучето не намери сили да злорадства. Загубата на крак е прекалено сурово наказание за високомерието.

Уест стоеше по-нататък, встрани от пътеката и говореше с друг офицер, с намотан около главата мръсен бинт. От мястото си Кучето не чуваше за какво точно говорят, но можеше да се досети. От време на време някой от двамата сочеше хълмовете, откъдето бяха дошли. Стръмни, неприветливи възвишения, предимно обрасли с гора, но с тук-там оголени скали. Уест се обърна и улови погледа на Кучето. Изражението на лицето му стана по-мрачно от това на гробокопач. Не се искаше кой знае колко пъргав ум, за да се досетиш, че войната е далеч от спечелване.

— Мамка му — промърмори Кучето. Усети как стомахът му се свива на топка. Същото така познато чувство, което изпитваше всеки път когато трябваше да тръгне като съгледвач в неизследван терен, когато Три дървета даваше команда да се хващат оръжията или когато за закуска имаше само студена вода. А сега, откакто беше главатар, това чувство почти не го напускаше. Вече всичко беше негов проблем.

— Не става, а?

Уест поклати глава, докато приближаваше.

— Бетод ни очакваше, при това с много войска. Окопал се е на онези хълмове. Добре се е окопал и ни препречва пътя към Карлеон. Най-вероятно се е подготвил за такъв изход още преди да мине границата.

— Открай време обича да е готов Бетод. Някакъв начин да го заобиколим?

— Крой опита и двата пътя и отнесе два здрави пердаха. Сега Паулдър опита с фронтална атака нагоре по хълмовете и отнесе още по-голям бой.

— Няма обикаляне значи — въздъхна Кучето.

— Не и по начин, по който да не откриваме идеална възможност за Бетод да ни удари здраво.

— А той такива възможности не пропуска. На тях разчита.

— Лорд-маршалът е на същото мнение. И иска да поведеш хората си на север. — Уест изгледа свирепо бледите очертания на другите хълмове в далечината. — Иска да откриете слабо място. Няма начин Бетод да покрие целия този терен.

— Няма ли? — попита Кучето. — Е, то ще се види. — Тръгна към дърветата. Момчетата направо ще си умрат от радост, като им каже.

Той тръгна по пътеката и скоро стигна до лагера на групата. А тя нарастваше вече непрекъснато. Вече наброяваше може би четиристотин души, всичките доказани, корави мъже. Бяха предимно хора, които и преди не бяха зачитали много Бетод и се бяха били в не една война срещу него. В този ред на мисли, и срещу Кучето. Гората направо гъмжеше от тях. Седяха около огньове, приготвяха храна, лъскаха оръжия и постягаха екипировка, няколко дори се упражняваха по двойки с оръжията. Звукът от сблъсъка на стомана накара Кучето да замижи. Скоро щеше да го чува много повече и безсъмнено, съпроводен от по-кървави резултати.

— Главатар! — подвикваха му мъжете. — Куче! Главатар! Хей-хей!

Пляскаха с ръце, удряха с оръжия по камъните, на които седяха. Кучето ги поздравяваше с вдигнат юмрук и тук-там някоя половинчата усмивка, докато повтаряше: „да, добре“, „хубаво, хубаво“ или нещо от сорта. Право да си кажеше, все още не знаеше как да се държи като главатар, затова се държеше както преди. Но групата изглеждаше доволна от това. Реши, че сигурно както и да се държи, те все ще са доволни. До момента, в който не започнат да губят битки и не решат, че искат нов главатар.

Кучето се запъти към огъня, около който с отегчени физиономии си прекарваха времето най-близките му именити войни. От Логън нямаше следа, но останалата част от старата група беше там. Или поне тези, които все още бяха живи. Тъл го видя, че се приближава.

— Кучето се върна — обяви той.

— Хъ — отвърна Мрачния, докато подкастряше пера за стрелите си.

Дау беше зает да обира с парче хляб мазнината от дъното една тенджера.

— Е, как са се представили южняците с хълмовете? — Ехидната нотка в гласа му подсказваше, че вече знае отговора. — Осрали са се, нали?

— Ами били са втори в надпреварата, ако това питаш.

— Втори от двама участници е точно това, на което аз викам осиране.

Кучето пое дълбоко въздух и издиша тежко.

— Бетод здраво се е окопал и държи под око пътищата към Карлеон. Не са намерили начин да минат ни през него, ни покрай него. Май добре се подготвил.

— Това и аз можех да ти го кажа! — излая Дау и от устата му пръснаха мазни трохи. — Ще сложи Кокала на един от онези хълмове, Белобрадия на другия, а около тях ще нареди Бледоликия и Горинг. Тия четиримата няма да пуснат никой да припари покрай тях, но ако някой все пак се промуши, Бетод ще е отзад с останалата част от хората си, с шанка и шибания Страховит и здраво ще го отупат.

— Почти сигурно е така. — Тъл вдигна меча пред очите си, огледа внимателно острието и се зае отново да го лъска. — Обича винаги да има план този Бетод.

— И какви са ги намислили сега онези, дето ни държат веригата около врата? — ухили се презрително Дау. — Каква работа е приготвил за животните си Бесния?

— Бър иска да тръгнем на север през гората, за да проверим дали Бетод не е оставил някоя пролука.

— Ха — изсумтя Дау. — Бетод не е от хората, дето оставят дупки. Не и ако всъщност не иска да паднем в тях. Да паднем и да си счупим вратовете.

— Е, тогава по-добре да си гледаме в краката, нали?

— Още кървави задачи, мамка му.

Кучето реши, че вече започва сериозно да му писва от мрънкането на Дау, точно както му бе писнало на Три дървета преди него.

— И какво точно очакваш, ако не това, а? Това е животът! Една камара задачи. И ако струваш нещо, даваш си зор и ги изпълняваш както трябва. Какво толкова те човърка в задника?

— Това! — Дау кимна ядосано към дърветата. — Само това! Нищо не се е променило, нали? Може и да минем Уайтфлоу и да се върнем в Севера, но Бетод се е окопал здраво. Онези от Съюза няма да намерят начин да минат покрай него, не и без при това да оставят задниците си непокрити. Но дори и да го изтикат от тези хълмове, тогава какво? Ако все пак стигнат до Карлеон и влязат вътре, ако го запалят, както навремето направи Деветопръстия, тогава какво? Нищо. Бетод ще продължи да си разиграва играта както досега. Ще напада, после ще бяга, а хълмове в Севера колкото искаш. Винаги ще има къде да се скрие и откъде да върти гадни номера. Ще дойде време и на южняците не им писне. Ще си дигнат задниците и право вкъщи, а ние оставаме тук. Тогава Бетод ще обърне другата страна и знаеш ли? Тогава ние ще бягаме, а той ще ни гони из целия шибан Север. Зима, лято, зима, лято, а ние ще сме във все същите лайна, в които и сега сме нагазили. Вижте ни само, по-малко сме от преди, но още мърдаме и пикаем из гората. Звучи ли ти познато?

Звучеше му познато на Кучето и още как, но какво можеше да направи.

— Сега обаче Логън е тук. Това ще свърши работа.

Дау отново изсумтя.

— Ха! Че кога Кървавия девет е донесъл нещо друго освен смърт със себе си?

— Ей, кротко — изръмжа Тъл. — Длъжник си му, не помниш ли? Всички сме му длъжници.

— Аз пък казвам, че си има граница за това, колко дължиш. — Дау захвърли тенджерата край огъня, изправи се и изтри ръце в палтото си. — Къде беше той досега, а? Остави ни в долините, без и дума да каже, нали? Остави ни на плоскоглавите и си дигна задника да ходи на другия край на света! Знае ли го някой какво ще направи утре? Дали няма пак да си плюе на петите, ако му изнася повече, или дали няма да мине на страната на Бетод, или просто да почне да избива за едното нищо, или кой знае още какво?

Кучето погледна Тъл и той му отвърна с гузен поглед. Всички знаеха какви ги вършеше Логън, когато го хванеха бесните, бяха се нагледали на какви ли не гнусотии.

— Това беше отдавна — каза Тъл. — Времената се менят.

— Не — усмихна се Дау. — Не се менят. Залъгвайте се с подобни приказки, ако от това ще ви е по-леко да спите нощем, но аз ви казвам едно, аз лично ще спя с едното око отворено! Говорим за Кървавия девет! Кой го знае какво ще му скимне утре?

— Аз имам идея. — Кучето се обърна и видя Логън, облегнат на едно дърво. Тъкмо щеше да се усмихне, когато прочете погледа му. Този поглед Кучето добре помнеше от едно време, а с него се върнаха и всичките неприятни спомени от миналото. Такъв поглед имаха в очите си мъртвите, когато животът ги е напуснал и вече за всичко им е все едно.

— Щом имаш да казваш нещо, значи можеш да ми го кажеш в лицето. — Логън тръгна напред с леко наведена на една страна глава и застана пред Черния, така че покритото му с бледи белези лице спря точно пред това на Дау. Кучето усети как космите на ръцете му настръхват и усети хлад, независимо от припичащото слънце.

— Е, хайде, Логън — взе да го придумва Тъл, в опит да изкара всичко на шега, въпреки че на всички беше ясно, че за смях и дума не може да става. — Дау нищо не искаше да каже. Той просто…

Логън продължи, сякаш не го беше чул и без да откъсва мъртвешки празните си очи от Дау:

— Мислех си, че след последния урок, който ти дадох, няма да имаш нужда от друг. Но както изглежда, някои хора имат къса памет. — Той приближи още и лицето му почти допря това на Черния. — Е? Имаш ли нужда от нов урок, момче?

Кучето притвори очи, напълно убеден, че двамата ей сега ще започнат да се избиват един друг. А колкото до това, как да ги спре, след като започнат, нямаше и най-бегла представа. Напрегнатият момент сякаш трая цяла вечност. Нямаше човек, жив или мъртъв, от когото Дау Черния да понесе подобно отношение, такива думи нямаше да се разминат дори на Три дървета, но накрая устните му бавно се разтеглиха в жълтеникава усмивка.

— Мм, не. Един ми стига. — Той извърна глава и се изхрачи на земята. После отстъпи, бавно и спокойно, без да сваля усмивката от лицето си, сякаш искаше да каже, че този път може и да си понесе мъмренето, но следващия няма.

Когато Дау се дръпна настрана и се размина без кръв, Тъл въздъхна облекчено, все едно току-що той самият беше отървал кожата.

— Така значи. Тръгваме на север, а? Някой по-добре да каже на момчетата да се стягат за път.

— Хъ — изсумтя Мрачния, прибра и последната стрела в колчана и го последва през дърветата.

Логън ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха. Когато се скриха зад дърветата, клекна до огъня, подпря лакти на коленете си и отпусна длани.

— Мъртвите са ми свидетели, замалко щях да напълня гащите от страх.

Тогава Кучето осъзна, че през цялото време беше сдържал дъха си, и сега издиша облекчено.

— Аз пък мисля, че не успях да се сдържа. Нужно ли беше да го правиш?

— Знаеш, че трябваше. Веднъж оставиш ли човек като Дау да прави каквото му скимне, и никога няма да спре. После останалите момчета ще започнат да си мислят, че Кървавия девет не е чак толкова страшен, колкото са чували, и рано или късно някой, дето ми има зъб, ще ми извади нож.

— Лошо е, че така приемаш нещата — поклати глава Кучето.

— Нещата са, каквито са. Нищо не се е променило. И никога няма да се промени.

Може и да беше прав, помисли си Кучето, но как ще се променят като не им дадеш никакъв шанс.

— И все пак. Сигурен ли си, че е нужно.

— За теб може и да не е. Ти го умееш това, да накараш хората да те харесват. — Логън се почеса по брадата и се загледа натъжено в гората.

— Мисля, че си изпуснах шанса за това преди петнайсет години. И втори май няма да имам — каза Кучето.

 

 

Гората беше топла и позната. В клоните на дърветата чуруликаха птички, без да ги е грижа нито за Бетод, ни за Съюза, нито за каквото и да било от хорските дела. Всичко наоколо изглеждаше така спокойно, че определено притесни Кучето. Той бавно подуши въздуха, остави го да изпълни ноздрите му и почти го вкуси с езика си. Внимаваше два пъти повече, откакто онази стрела долетя изневиделица и уби Кадил. Може би ако тогава се бе доверил малко повече на носа си, можеше да я спаси. Искаше му се да я бе спасил. Но от желания няма полза.

Дау приклекна до него в храсталака и заоглежда притихналата гора.

— Какво има, Куче? Какво надушваш?

— Мъже, мисля, но някак по-вмирисани. — Той подуши отново въздуха. — Миризмата е като…

Отнякъде долетя стрела, заби се в дървото точно до Кучето и остана да трепери, щръкнала от дънера.

— Мамка му! — изписка сподавено той, свлече се по задник и трескаво започна да сваля лъка от гърба си. Както винаги, беше закъснял с това. Дау се хвърли с ругатня на земята до него и двамата оплетоха ръце и крака. Кучето за една бройка да си извади окото на секирата на Дау, преди да успее да го отблъсне от себе си. Вдигна разперена длан към момчетата отзад, за да им каже да спрат, но видя, че те вече се пръскаха встрани, всеки зад някакво скривалище. Хвърляха се зад дървета, скали или просто по корем на земята, като същевременно вадеха оръжия и се взираха в гората.

Някъде отпред долетя глас:

— С Бетод ли сте? — Който и да беше онзи, говореше северняшкия със странен акцент.

Кучето и Дау се спогледаха, после едновременно свиха рамене.

— Не! — изрева Дау. — А ако вие сте, стягайте се да посрещнете смъртта!

След малко онзи отвърна:

— Не сме с това копеле и никога няма да бъдем!

— Хубаво! — извика Кучето и надигна едва глава. Беше опънал лъка си, готов за стрелба. — Покажете се тогава!

Зад едно дърво, може би само на шест крачки от него, излезе човек. Кучето така се изненада, че почти изпусна стрелата. Навсякъде от гората започнаха да излизат още мъже. Бяха дузини. Косите им целите бяха сплъстени и сплетени, а лицата намазани с кал и синя боя. Дрехите им представляваха просто съшити от всякакви животински кожи с дълъг косъм и тук-там някое що-годе ощавено парче дрипи, но върховете на копията и стрелите им, както и остриетата на грубо изкованите мечове бяха излъскани до блясък.

— Планинци — промърмори Кучето.

— Планинци сме и се гордеем, че сме такива! — Плътният басов глас прокънтя из гората. Част от планинците започнаха да се отдръпват, за да пропуснат някого покрай себе си. Кучето запримига невярващо. Измежду тях излезе дете. Беше момиче, около десетгодишно, с боси, мръсни крака. На едното си рамо носеше огромен чук, дебело парче дърво за дръжка, сигурно почти една крачка дълго, а на края му една издраскана буца желязо с размерите на тухла. Беше прекалено голям и тежък, за да го размахва. Всъщност то имаше достатъчно затруднения просто с носенето му.

След нея се появи момче. Носеше на гърба си огромен щит, отново прекалено голям, за да е негов, а в ръце мъкнеше гигантска секира. По петите го следваше второ момче, то пък с копие, което беше почти два пъти неговия ръст. Лъскавият му връх се поклащаше високо над главата на момчето и попаднал в сноповете ярка слънчева светлина, проблясваше като злато. Момчето непрекъснато поглеждаше нагоре, за да не закача с него клоните.

— Сънувам — промърмори Кучето, — това е сън, нали?

— Ако е така, този ще да е от най-странните ти, Куче — намръщи се Дау.

Трите деца не бяха сами. Зад тях идваше един огромен здравеняк. Около широките му рамене беше преметнато голямо парче кожа с дълъг косъм, а на огромния му корем висеше някаква огърлица. Представляваше цяла купчина нанизани кокали. Пръсти на ръка, осъзна Кучето, когато онзи приближи достатъчно. Човешките кости се редуваха с плоски парчета дърво, с издялани по тях неразбираеми символи. Здравенякът имаше огромна, пълна с жълти зъби усмивка, врязана в огромна кафява брада, но това не подейства никак успокояващо на Кучето.

— О, мамка му изпъшка Дау, — хайде да се връщаме. — Да слизаме пак на юг, стига ни толкова тука.

— Защо? Познаваш ли го?

Дау извърна глава и се изплю.

— Крамок-и-Файл.

На Кучето почти му се прииска да бяха попаднали на засада, така със сигурност щяха да избягнат разговорите. А причината я знаеше всяко дете в Севера. Крамок-и-Файл, главатарят на планинците, беше най-ненормалното копеле в целия Север.

Докато вървеше, той внимателно отместваше настрана върховете на копия и стрели.

— Няма нужда от такива неща, нали, мили мои? Тук сме все приятели, или хора с общи врагове, а това, да ви кажа, е още по-добре, нали? Имаме си много врагове ние сред нашите хълмове, нали така? Луната ми е свидетел, че нищо не обичам така, както една хубава битка, но да тръгнем към онези две могили, с Бетод и всичките му гъзолизци отгоре? Това е прекалено много битка за който и да е, а? Дори за новите ви приятелчета, южняците.

Планинецът спря пред Кучето и Дау и костите на огърлицата му изтракаха. Трите деца се наредиха зад него, помръдваха нервно с огромните оръжия в ръце и гледаха навъсено.

— Аз съм Крамок-и-Файл — каза здравенякът. — Главатар на всички планинци. Или поне на онези от тях, дето стават за нещо. — Ухили се приветливо, все едно че току-що пристигаше на нечия сватба. — Я да видим сега, кой ли води тази весела група, тръгнала на излет в гората?

Кучето усети познатото свиване на стомаха, но нямаше какво да направи по въпроса.

— Това ще да съм аз — отвърна.

— Сериозно? — Повдигна учудено вежди Крамок. — Не си ли прекалено дребен, за да казваш на тези мъжаги какво да правят и какво не? Значи имаш някое много сериозно име, си мисля аз.

— Аз съм Кучето. Това е Дау Черния.

— Странна група водиш — каза Дау и погледна децата.

— О, да! Така си е! Но все смелчаци! Този момък с копието ми е синът ми Скофен. Онзи със секирата е синът ми Ронд. — Крамок изгледа момичето с чука. — А на този младеж не му помня името.

— Аз съм дъщеря ти! — викна момичето.

— Какво? Да не са се свършили синовете ми?

— Сен е вече достатъчно голям и ти му даде собствен меч, а Сефт е прекалено малък да носи каквото и да е.

Крамок поклати глава.

— Никак не е редно това, някаква проклета женска да носи чука ми.

Момичето захвърли чука на земята и срита Крамок в пищяла.

— Тогава си го носи сам, дърто копеле такова!

— Ау! — извика планинецът, после се засмя и разтърка крака си. — Сега си те спомних, Изрен. Ритникът ти ми върна паметта. Можеш да носиш чука, хайде. Най-малкият носи най-тежкото, а?

— Искаш ли секирата, тате? — Едно от момчетата му поднесе секирата, полюшваща се неуверено в слабите му за тежестта й ръце.

— Искаш ли чука? — момичето измъкна чука от храсталака и избута с рамо брат си.

— Не, мили мои, сега ми трябват само думи, а с тях се справям и без вашата помощ. Днес няма да има нужда от секири и чукове, но ако всичко се нареди, скоро ще можете да погледате как баща ви работи с тях. Сега не сме дошли да убиваме.

— А защо тогава сте дошли? — попита Кучето.

— Ех, направо на въпроса значи, не може просто да си поприказваме, така ли? — Крамок разкърши врат, вдигна ръце над главата си, после вдигна едното си стъпало и го разтърси. — Дойдох, защото се събудих една нощ, тръгнах в тъмнината и луната ми проговори. Шептеше ми от гората, разбирате ли? От дърветата, с гласовете на бухалите по клоните и знаете ли какво ми прошепна луната?

— Че си луд за връзване? — изръмжа Дау.

Развеселен, Крамок се плесна по бедрата.

— Много красиво говориш за такъв грозник, Дау Черния, но не, не позна. Луната ми каза… — Той подкани с жест Кучето да се приближи, сякаш имаше да му казва някаква тайна. — Че Кървавия девет е с вас.

— И какво, ако е вярно? — Отпуснал лявата си ръка на дръжката на меча, Логън излезе напред от групата. Тъл и Мрачния застанаха до него и изгледаха изпитателно боядисаните лица на планинците, трите мърляви деца, но най-вече огромния им дебел баща.

— Ето го! — изрева Крамок и посочи към Логън с един разтреперан, дебел като наденица показалец. — О, свали ръка от меча, преди да съм се изпуснал в гащите! — Той падна на колене. — Това е той! Той е! — Запълзя през шубрака, вкопчи се в единия крак на Логън и се притисна в него, като куче в краката на господаря си.

Логън го погледна отгоре.

— Махни се от крака ми.

— Веднага! — Крамок се дръпна рязко и се стовари на дебелия си задник. Кучето никога не беше виждал подобна картина. Очевидно слуховете за това, колко побъркан е планинецът, бяха самата истина. — Знаеш ли кое е наистина хубаво, Кървави девет?

— Май знам, като стана въпрос.

— Да ти кажа още едно тогава. Гледах как се би с Шама Безпощадни. Гледах как го разпори като гълъб за тенджерата и си казах, че дори аз самият нямаше да се справя така добре както ти. Прекрасно беше! — Кучето се намръщи. Той също беше там, но не си спомняше нищо прекрасно от онзи момент. — Казах си тогава — Крамок се надигна отново на колене, — и оттогава не спирам да повтарям — изправи се на крака, — и когато слязох от хълмовете да те търся, пак го казах — вдигна ръка и посочи Логън. — Ти си по̀ обичан от луната от който и да е друг човек!

Кучето погледна Логън и той вдигна рамене.

— Кой съм аз да казвам какво обича луната и какво не. И какво от това?

— Какво от това, пита той! Ха! Мога да го гледам как изтребва целия свят и о, каква радост за очите ще е! Какво от това е това, че аз имам план. Той се зароди с хладните потоци, бликнали от планините, понесе се през камъните заедно с бързеите, вля се в свещеното езеро и то го изхвърли на брега, досами мен, докато си топях пръстите на краката в мразовитата му вода.

Логън се почеса по насечената от белези буза.

— Чака ни работа, Крамок, ако имаш нещо смислено за казване, давай направо.

— Дадено. Бетод ме мрази и чувствата ни са взаимни, но теб той мрази повече от мен. Защото навремето си стоял до него, а сега си живото доказателство, че един северняк може сам да си е господар, че няма нужда да коленичи и да удря език в тлъстия задник на някое коронясано копеле, нито на тези на синовете му или на вещицата му. — Крамок се намръщи. — Въпреки че за нея няма да ми е трудно да направя изключение. Следиш ли накъде бия?

— Успявам — каза Логън, но Кучето не беше сигурен за себе си.

— Ако изпуснеш нишката, само свирни и веднага ти я подавам обратно. Мисълта ми е следната. Ако на Бетод му падне шанс да те докопа насаме, без приятелите ти от Съюза, онези пъплещи едва-едва като мравчици, даващи мило и драго да се припичат на слънчице и дето сега са ей там, оттатък. Тогава, мисля си аз, той май ще е готов да се откаже от доста неща. Една такава възможност може да го прилъже да слезе от хубавите си хълмчета, така си мисля аз, мм?

— Залагаш много на това, колко ме мрази.

— Ти какво, да не се съмняваш, че е възможно някой да те мрази чак толкова? — Крамок се обърна и разпери огромните си ръце към Тъл и Мрачния. — Но не си само ти, Кървави девет! За всички ви говоря, за мен също, за синовете ми! — Момичето отново хвърли чука на земята, но Крамок продължи да дрънка, без да й обръща внимание. — Аз си мисля, че ако твоите момчета и моите се обединят, може да съберем осемстотин копия. Ще тръгнем на север, все едно сме поели към Височините и искаме да искаме да сме откъм задника на Бетод, откъдето да го ръчкаме на воля. Мисля си, че това ще накара кръвта му да кипне. Мисля си също, че няма да иска да пропусне шанса да ни прати всички накуп обратно при пръстта.

Кучето се замисли. Беше доста вероятно хората на Бетод вече да са на нокти. Сигурно ги тревожи фактът, че се бият от грешната страна на Уайтфлоу. А сигурно са чули, че Кървавия девет се е върнал, и сега си мислят, дали не са избрали и грешната страна във войната. Бетод ще даде мило и драго да набучи няколко глави на колове, така че всички да ги видят. На Деветопръстия, на Крамок-и-Файл, на Тъл Дуру, на Дау Черния, че защо не и тази на Кучето. Мисъл точно като за него. Да покаже на целия Север, че няма бъдеще в никой друг освен него. Ще му се иска на Бетод и още как.

— Да кажем, че тръгнем на север — каза Кучето. — Но откъде Бетод ще разбере за това?

Крамок се ухили до уши.

— О, ще разбере, защото вещицата му ще разбере.

— Проклета вещица — извиси гласец момчето с копието на Крамок и ръцете му се разтрепериха от усилието да го държи изправено.

— Тази вещица с изрисуваното лице и проклетите й заклинания, която Бетод държи при себе си. Или може би тя него държи при себе си? Ето ти въпрос. Както и да е, тя гледа. Прав ли съм, Кървави девет?

— Знам кого имаш предвид — отвърна Логън с безрадостно изражение на лицето. — Кориб. Един приятел ми каза за нея, че притежавала дългото око. — Кучето нямаше и най-малка представа за какво ставаше дума, но реши, че щом Логън го приема на сериозно, значи трябва и той.

— Дългото око, а? — ухили се Крамок. — Красиво име е избрал приятелят ти за този гнусен номер. Тя вижда всякакви неща, дето стават. Неща, дето за всички ни ще е по-добре, ако не вижда. В последно време Бетод се доверява повече на нейните очи, отколкото на своите и ще й каже да се оглежда за нас, и най-вече за теб. И тя ще държи и двете си дълги очи широко отворени, можеш да ми вярваш. Аз може и да не съм магьосник — той чукна с пръст и завъртя една от дървените плочки със символи от огърлицата си, — но луната ми е свидетел, че не съм и съвсем бос в тези неща.

— И какво, ако стане както си мислиш? — избоботи Тъл. — А после какво? Освен че ще предоставим на Бетод главите си?

— О, аз моята си я харесвам където си е. Ще го подмамим след нас, все по-нагоре на север, така ми каза гората. Има едно място в планините, място много обичано от луната. Над тази долина бдят мъртвите от моето семейство, мъртвите от моя народ, прадедите на планината, поколения назад, чак до сътворението на света.

Кучето се почеса замислено по главата.

— Крепост в планината, така ли?

— Високо и добре укрепено място, така че малък брой в него да успеят да удържат голям брой отвън, докато не дойде помощ. Ние ще го подмамим да влезе в долината, а твоите приятели от Съюза ще го последват отдалече. Достатъчно далече, че докато е заета да гледа нас, вещицата да не ги усети, че идват. После, докато той се е впуснал с пълни сили да ни довърши веднъж завинаги, южняците се промъкват тихичко зад гърба му и… — Той плесна силно с ръце. — Притискаме го между нас, този овцеебач!

— Овцеебач! — кресна момичето и срита чука на земята.

Те се спогледаха за момент. На Кучето не му допадаше много този план. Не му хареса идеята да поверяват живота си на думите на ненормалния планинец. И въпреки това имаше надежда в този план. Достатъчно, за да не може да го отхвърли с лека ръка, независимо колко много му се искаше.

— Трябва да го обсъдим — каза той.

— Разбира се, че трябва, мои нови най-добри приятелчета, разбира се, че трябва. Но не се бавете много, а? — Крамок отново се нахили до уши. — От прекалено много време вече съм далеч от Височините и останалите ми красиви деца, красивите ми жени, че дори самите красиви планини ще тъжат за мен. Погледнете го откъм хубавата му страна Ако Бетод не тръгне, какво получавате, няколко нощи сред Височините, докато си отиде лятото. Ще се греете на огъня ми, ще слушате песните ми и ще гледате как слънцето залязва над върховете. Не звучи толкова лошо, а? Нали?

— Сериозно ли мислиш да се вържеш на това побъркано копеле? — промърмори Тъл в момента, в който се отдалечиха достатъчно, че да не ги чуе. — Магьосници, вещици и всичките му други глупости? Тоя си ги измисля в движение тия!

— Не е и наполовина толкова луд, колкото изглежда. — Логън се почеса по брадата. — През всичките тези години не се даде на Бетод. Единственият, който успя. Дванайсет зими ли ще станат вече, откакто му се изплъзва, тормози го непрекъснато и винаги е на крачка пред него? Вярно, високо в планините, но все пак. За да успееш в тази работа, трябва да си хитър като лисица и корав като камък.

— Значи му вярваш?

— Да му вярвам ли? — изсумтя Логън. — Как не, мамка му. Но неговата вражда с Бетод е по-дълбока и от нашата. И е прав за вещицата, виждал съм я, видях и други неща през тази една година… щом казва, че тя ще ни види, значи е така, за това му вярвам. А ако не стане и Бетод не дойде, е, какво толкова губим?

Топката в стомаха на Кучето беше по-тежка от всякога. Погледна към Крамок, който седеше на един камък, заобиколен от децата си, и онзи му се усмихна с жълтата си усмивка. В никакъв случай не беше човек, на когото да възложиш всичките си надежди, но Кучето вече усещаше накъде щеше да задуха вятърът.

— Поемаме страшен риск — промърмори той. — Ами ако Бетод ни настигне и получи своето?

— Значи ще бързаме! — изръмжа Дау. — Война е. Ако искаш да спечелиш, поемаш рискове!

— Хъ — добави Мрачния.

Тъл поклати голямата си глава.

— Все пак трябва да правим нещо. Не съм дошъл да гледам как Бетод седи на върха на хълм. Трябва някак да го свалим от там.

— И да го откараме някъде, където да започнем да работим върху него! — процеди през зъби Дау.

— Но ти решаваш. — Логън стовари ръка на рамото на Кучето. — Ти си главатар.

Той е главатар. Спомни си как го бяха решили над гроба на Три дървета. Вътрешно Кучето искаше да каже на Крамок да върви на майната си, а после да се върнат и да кажат на Уест, че не са намерили пролука, само гори. Но когато имаш задача, по-добре се захващай и гледай да я свършиш както трябва. Това щеше да каже Три дървета. Кучето въздъхна дълбоко. Топката в стомаха му се беше качила толкова високо, че имаше чувството, че всеки момент щеше да повърне.

— Добре. Само че с този план сме мъртъвци, ако Съюзът не изпълни своята част, при това навреме. Да вървим да говорим с Бесния, а той да каже на техния главатар Бър какви сме ги намислили.

— Бесния? — попита Логън.

— Дълга история — ухили се Тъл.