Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (10)

Дрипавата сбирщина

Командният пост на Джизал се намираше на хребета на издължено възвишение. И беше дотолкова „команден“, доколкото можеше да се нарече така, предвид че думата предполагаше присъствието в него на някой, който държи нещата под контрол, а не на човек като него, тотално объркан и в пълно неведение относно ситуацията. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към плитката долина. Или по-скоро, би била прекрасна в едни по-добри времена. Но предвид ситуацията, гледката беше всичко друго, но не и приятна.

Основната маса от бунтовници покриваше изцяло няколко широки ниви на дъното на долината. Ако ги нямаше проблясъците на стомана, щяха да са досущ тъмен, мърляв и заплашителен рояк насекоми, плъзнали по реколтата. Земеделски сечива и занаятчийски инструменти най-вероятно, но все пак достатъчно остри.

Дори от това разстояние се забелязваха обезпокоителните признаци на организираност. Прави, равномерно разпределени пролуки между строевете за бързото придвижване на вестоносци и оборудване. Приликите между тази тълпа и истинска армия бяха очевидни дори за необиграното око на Джизал. Който и да командваше там долу, разбираше си от работата. Вероятно много повече отколкото той.

Малки и не чак толкова организирани, но достатъчно многобройни бунтовнически групи бяха пръснати навред из околността. Изпратени да търсят храна и вода, те не оставяха и троха след себе си. Огромната, жива, черна маса в зеленото поле напомняше на Джизал за мравуняк, попаднал на обелки от ябълка в тревата. Той нямаше представа колко хора имаше в долината, но погледнато отгоре, бройката от четирийсет хиляди изглеждаше сериозно подценена.

В селото зад основната маса от бунтовници в далечния край на долината горяха огньове. Просто клади или цели постройки, нямаше как да види оттук, но Джизал се боеше, че по-вероятно щеше да се окаже второто. Над селото се издигаха три високи стълба тъмен дим. Високо горе вятърът ги разнасяше и подправяше въздуха със слаб, но тревожно осезаем мирис на огън.

Работа на командира е да дава личен пример за безстрашие и смелост, така че хората му да нямат друг избор, освен да го последват. Джизал, естествено, добре го знаеше. Но въпреки това, поглеждайки надолу по склона, не можеше да спре да мисли за огромния брой мъже от другата страна и страховитата решителност, която излъчваха. И погледът му не спираше да се стрелка тревожно към неговите тънки, оскъдни редици от войници с нерешителност в погледите. Не можеше да спре и да криви физиономия и да дърпа нервно яката на куртката си. Проклетото нещо беше по-стегнато от всякога.

— Как ще желаете да разгърнете полковете, господине? — попита адютантът му, майор Опкер, с изражение, което някак успяваше да е едновременно угодническо и снизходително надменно.

— Да разгърна… а, да… — Джизал започна трескаво да преравя мислите си за нещо що-годе уместно, което да каже. За нещо правилно и дума не можеше да става. Той още в началото на военната си кариера беше научил, че ако човек има компетентен командир над себе си и кадърни войници под себе си, то той самият няма нужда да знае каквото и да било. Тази стратегия му върши страхотна работа в продължение на няколко спокойни мирновременни години, но сега единственият й недостатък изпъкна с цялата си тежест. Ако по някакво чудо човекът се издигнеше до командир на част, цялата система рухваше в краката му.

— Разгръщане… — изръмжа той и сбърчи чело, преструвайки се, че оглежда местността, въпреки че имаше едва смътна представа какво точно означаваше да прецениш терена. — Пехотата в двоен строй… — започна предпазливо, припомняйки си части от история, която беше чувал от Колем Уест. — Зад онзи жив плет. — Замахна важно с офицерската си палка. Благодарение на дългите тренировки пред огледалото поне в употребата на този офицерски атрибут беше истински експерт.

— Естествено, полковникът имаше предвид пред живия плет — намеси се умело Баяз. — Пехотата да се разгърне в двоен ред от двете страни на онзи крайпътен камък. Леката кавалерия в онази горичка, а тежката на далечния фланг, където да използва открития терен отпред в своя полза. — Той демонстрира смущаващо добри познания във военната терминология. — Арбалетчиците в единичен строй зад живия плет, където първоначално ще са защитени от врага и ще могат безнаказано да го обсипват със залпове от по-високата си позиция. — Намигна на Джизал. — Ако позволите да отбележа, отлична стратегия полковник.

— Разбира се — отвърна ехидно Опкер и се отдалечи, за да разпрати заповедите.

Джизал стисна здраво палката зад гърба си и нервно потри брадичка с другата си ръка. Явно в командването имаше много повече от това, всички да се обръщат към теб с „господине“. Когато се върнеше в Адуа, трябваше да се заеме сериозно с прочитането на някои книги. Ако се върнеше.

Три малки фигури се отделиха от пъплещото човешко множество на дъното на долината и започнаха да се изкачват по склона към тях. Засенчил очи с ръка, Джизал успя да различи нещо бяло, което се вееше над главите им. Бяло знаме. Усети на рамото си смущаващото присъствие на ръката на Баяз.

— Не се тревожи, момчето ми, напълно готови сме за насилие и кръвопролития, но аз съм убеден, че няма да се стигне дотам. — Той се усмихна широко към огромната маса народ в ниското. — Напълно съм убеден.

Джизал искрено се надяваше да можеше да каже същото и за себе си.

 

 

За така печално известен демагог, изменник и подбудител на бунтове, в човека, наречен Щавача, нямаше нищо забележително. Седеше спокойно на сгъваемия стол в шатрата на Джизал и имаше съвсем обикновено лице и гъста къдрава коса. Беше среден на ръст и облечен в непретенциозно и на цвят, и като кройка палто. И се усмихваше, а усмивката му бе като на човек, наясно с преимуществото си.

— Наричат ме Щавача — каза той — и съм избран да говоря от името на потиснатите, експлоатираните и онеправданите в тази долина. Това са двамата ми партньори в нашето справедливо и патриотично начинание. Моите генерали, ако щете. Гудман Худ — кимна настрани към един здравеняк с огромна гъста брада, червендалесто лице и изключително навъсена физиономия, — и Котър Холст — кимна на другата страна към един с лукава физиономия, дълъг белег на едната буза и кривоглед с едното око.

— Приятно ми е — каза Джизал, въпреки че според него двамата имаха повече вид на разбойници, отколкото на генерали. — Аз съм полковник Лутар.

— Знам. Гледах как спечели Турнира. Невероятни умения с рапирата, приятелю, невероятни.

— О, ами, ъ… — Джизал определено не беше очаквал това. — Благодаря. Това е адютантът ми, майор Опкер, а това е… Баяз, Първия магус.

Гудман Худ изсумтя с явно недоверие, но Щавача просто потърка замислено горната си устна.

— И сте дошли да се биете или да преговаряте? — попита той.

— Готови сме и за двете — отвърна Джизал, преди да продължи с репетираната си реч. — Висшият съвет, въпреки че остро осъжда методите ви, е склонен да допусне, че част от исканията ви са легитимни и…

— Имат ли избор, копелетата? — изсумтя презрително Худ.

— Ами, ъ… — продължи Джизал, — инструкциите ми са да ви предам тяхното предложение за следните отстъпки. — Той извади свитъка, който беше приготвил Хоф, огромно парче пергамент, с голям колкото чаена чинийка печат и навито около дървен цилиндър, завършващ в краищата си с масивни, украсени с изящна дърворезба дръжки. — Но държа да ви предупредя — допълни Джизал, като всячески се стараеше да прозвучи уверено и авторитетно, — че частта под моето командване е възможно най-добре обученото и оборудвано подразделение в Кралската армия. Всеки един от войниците ми струва колкото двайсет от вашата пасмина.

Едрият фермер се изхили заплашително.

— Същото си мислеше и лорд Финстър, но нашата пасмина му рита задника от единия край на земите му, та до другия. Ако конят му беше малко по-бавен, щеше да висне на въжето. Колко е бърз твоят кон, полковник?

Щавача постави леко ръка на рамото му.

— Кротко, пламенни приятелю. Дойдохме да чуем условията им, ако имат такива, които си заслужават изслушването. Защо не ни покажете какво носите, полковник, пък после ще видим има ли нужда от заплахи, или не.

Джизал му подаде тежкия пергамент и Худ го грабна ядосано от ръката му. Разкъса печата, разгъна го и започна да чете. И колкото повече четеше, толкова по-мрачно ставаше изражението му.

— Направо обида! — кресна той и изгледа свирепо Джизал. — По-леки данъци и някакви простотии за право на ползване на необработваемата земя, това ли е? И не стига, че е направо нищо, ами сигурно няма и да го изпълнят! — Той стовари пергамента в ръцете на Щавача. Джизал преглътна мъчително. Той нищо не разбираше от права за ползване, нито пък от изпълнението им, но реакцията на Худ не предвещаваше лесно споразумение.

Очите на Щавача се разходиха небрежно по пергамента. Бяха различни, едва сега забеляза Джизал, едното синьо, другото зелено. Когато го прочете докрай, го остави до себе си и въздъхна превзето.

— Условията са приемливи.

— Така ли? — Очите на Джизал се ококориха, но далеч по-малко от тези на Гудман Худ.

— Но това е по-малко отколкото ни предлагаха досега! — извика фермерът. — По-малко от преди да прогоним хората на Финстър! Ти каза че няма да се дадем за по-малко от земя за всеки фермер!

— Това беше за тогава. — Лицето на Щавача се изкриви в болезнена гримаса.

— За тогава ли? — промърмори Худ и зяпна от изненада. — А какво стана с онова за всекиму колкото е заслужил с труда си? Какво стана с дяла от крайната печалба? Какво стана с равни права на всяка цена? Ти го каза, обеща ми! — Той яростно замахна към долината. — Обеща на всички тях! Какво се е променило, освен че Адуа ни е почти в ръцете? Можем да получим каквото поискаме! Можем да…

— Казах, че условията са приемливи! — озъби му се Щавача, внезапно обзет от истинска ярост. — Приемай или отивай сам да се биеш с Кралската армия! Те слушат мен, Худ, не теб, в случай че не си забелязал.

— Но ти обеща свобода за всеки! Аз ти се доверих! — Лицето на фермера се изпъна от ужас. — Всички ти се доверихме.

Джизал никога не беше виждал такова безразличие като това, изписало се на лицето на Щавача.

— Какво да ти кажа, явно събуждам доверие у хората — отвърна той равнодушно, а приятелят му Холст сви рамене и забоде поглед в ноктите на ръцете си.

— Проклет да си! Проклети да сте всички! — Худ се обърна и излетя от шатрата.

Джизал забеляза Баяз, който се наведе към Опкер и прошепна в ухо го му:

— Заповядайте да арестуват този човек, преди да е напуснал предните редици.

— Да го арестуват, милорд, но… бялото знаме?

— Да бъде арестуван, окован и отведен в Палатата на въпросите. Един бял парцал не е пречка за кралското правосъдие. Мисля, че началник Гойл оглавява разследването.

— Ъ… разбира се. — Опкер стана и последва Худ. Джизал се усмихна неловко. Щавача със сигурност чу разговора, но усмивката му с нищо не показа, че съдбата на доскорошния му другар го интересува с нещо.

— Приемете извиненията ми за моя съратник. В днешно време не можеш да угодиш на всеки — изръкомаха превзето. — Но не се тревожете. Ще събера дребните хорица и ще им дръпна една дълга реч. Ще им кажа, че сме постигнали всичко, за което сме се борили, и те бързо и кротко ще се разотидат по домовете си. Е, неколцина няма да се откажат и ще продължат да вършат пакости, но мисля, че с тях няма да имате проблем да се справите, нали, полковник Лутар?

— Ъ… ами — смотолеви Джизал. Вече нямаше никаква представа какво ставаше. — Предполагам…

— Отлично — скочи на крака той. — Боя се, че сега трябва да ви оставя. Чакат ме куп задачи. Нямат край, а, полковник Лутар? Няма почивка. — Двамата с Баяз си размениха продължителен поглед, после Щавача излезе навън.

— Ако някой пита — прошепна Първия магус в ухото на Джизал, — ще им кажа, че това са били изтощителни преговори, срещу корав и хитър противник, но ти си запазил самообладание, напомнил си им за дълга към краля и страната, увещал си ги да се върнат по нивите си и така нататък.

— Ама… — На Джизал направо му се дорева от недоумение. Недоумението му беше огромно, но също толкова огромно беше и облекчението му. — Ама аз…

— Ако някой пита. — В тона на Баяз имаше острота, от която стана ясно, че за него този разговор беше приключил.