Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (9)

Неизплатени дългове

Началник Глокта,

Вярвам, че никога не сме били представяни официално един на друг, но през последните няколко седмици все по-често чувам името ви. Надявам се, няма да се обидите, но където и да отида, се оказва, че вие тъкмо сте си тръгнали или ви очакват съвсем скоро. В резултат на тази ви намеса всеки един от преговорите ми става значително по-труден.

Независимо че началниците ни са от двете страни на барикадата, не виждам причина ние с вас да не успеем да се разберем като цивилизовани хора. Смятам, че е възможно двамата с вас да постигнем известно разбирателство, което да ни спести много главоболия и да ни донесе повече успехи в работата.

Утре сутрин в шест ще ви чакам в кланицата при Четирите ъгъла. Моля да извините избора ми на такова шумно място за среща, но смятам, че е по-добре разговорът ни да не става обществено достояние.

Вярвам, че и за двама ни малко тор по земята няма да е пречка.

Харлен Мороу

Секретар на върховен правозащитник Маровия

 

 

Меко казано, мястото смърдеше. Изглежда, няколкостотин прасета не миришат така приятно, както би си помислил човек. Нечистотиите им покриваха пода с хлъзгава, воняща киша, а въздухът в мрачното хале се изпълваше с отчаяното им квичене. Прасетата квичаха, грухтяха и се блъскаха в разкривените си кочини, явно усещащи, че касапският нож е съвсем наблизо. Но както отбеляза Мороу, Глокта не беше човек, който би се притеснил от малко шум, ножове или воня. В края на краищата прекарвам дните си, нагазил в метафорични кочини. Защо не, за малко разнообразие, в истинска? Истинският проблем беше хлъзгавият под. Глокта куцаше с малки крачки, при всяка от които кракът му направо изгаряше от болка. Представям си само, да се появя на срещата целият омазан в тор. Това май няма да се отрази положително върху образа ми на безмилостен, заслужаващ страхопочитание човек, нали така?

Тогава видя Мороу, който се беше облегнал на оградата на една от кочините. Точно като фермер, който се любува на достойна за медал стока. Докуца с джвакане в тинята и застана до него. Дишаше тежко, лицето му бе изкривено от болка, а по гърба му потта се стичаше на струи.

— Признавам, Мороу, умееш да избираш места за срещи, със сигурност знаеш как да накараш едно момиче да се почувства много специално.

Секретарят на Маровия, дребен човек с кръгло лице и очила, се усмихна насреща му.

— Началник Глокта, ако позволите, бих искал първо да кажа колко се възхищавам от постигнатото от вас в Гуркул, от уменията ви във воденето на преговори и…

— Не съм дошъл да си разменяме любезности, Мороу. Ако това е всичко, за което ти си дошъл, сещам се за куп по-подходящи и по-приятно миришещи места за целта.

— И по-приятни събеседници, предполагам. Добре, тогава по работа. В тежки времена живеем.

— С това съм напълно съгласен.

— Промени, несигурност, неспокойствие сред селячеството…

— „Неспокойствие“ е като че ли леко подценено, не мислите ли?

— Добре де, бунт. Да се надяваме, че доверието на Висшия съвет в полковник Лутар е оправдано и бунтовниците ще бъдат спрени, преди да стигнат до града.

— Аз лично не бих се доверил на трупа му да спре стрела както трябва, но предполагам, Висшият съвет има своите съображения.

— Те винаги имат своите съображения. Естествено, невинаги стигат до съгласие. По-точно, никога не стигат до съгласие. Това е неписано правило в проклетия съвет. Но смятам, че на онези, които им служат — Мороу го погледна многозначително над рамките на очилата си, — се пада тежката задача да компенсират липсата им на съглашателство. Аз лично съм на мнение, че ние двамата с вас например от известно време насам прекалено често взехме да газим по краката един на друг, което, предполагам, и за вас не е приятно.

— Хм — усмихна се ехидно Глокта и размърда в ботуша изтръпналите пръсти на краката си. — Надявам се вашите крака да не са пострадали много. Няма да си го простя, ако съм ви докарал до куцане. Да смятам ли, че имате решение на проблема?

— Може да се каже. — Той се усмихна и се загледа в прасетата, които с квичене и грухтене се катереха едно върху друго. — Във фермата, в която израснах, гледахме свине. Милост. Моля, само не историята на живота ти. Моя работа беше да ги храня. Ставане в ранни зори, още по тъмно. Толкова студено, че дъхът ти излиза на пара от устата. О, бива го в описанията! Младият господин Мороу, нагазил до колене в мръсотията, гледа как свинете се тъпчат и мечтае за бягство! За нов живот в бляскавия голям град! — Мороу се усмихна отново и оскъдната светлина проблесна по стъклата на очилата му. — Да ви кажа, тези твари са способни да изядат всичко. Дори някой сакат.

А, такава значи била работата.

В този момент Глокта забеляза човека, който се прокрадваше към тях откъм далечния край на помещението. Беше здравеняк, облечен в опърпано палто, и се придържаше в сянката. Държеше ръцете си прибрани до тялото, а дланите скрити в ръкавите. Все едно иска да прикрие ножа в ръката, което обаче не му се удава много. По-добре да си беше вървял с усмивка на уста и да не си беше правил труда да го крие. Има поне сто причини да носиш нож в кланица. И само едни да го криеш.

Глокта хвърли поглед през рамо и замижа от болка, когато врагът му изпука. И от там се задаваше мъж, подобен на първия. Той повдигна учудено вежди:

— Сериозно, убийци? Такава липса на въображение.

— Може и да ми липсва въображение, но ефективност не.

— Значи ще бъда заклан в кланица, а, Мороу? Разфасован от ръката на касапин! Санд дан Глокта, разбивачът на женски сърца, победителят в Турнира, ветеран от войната с Гуркул ще бъде изсран от задниците на цяла дузина различни свине! — Глокта прихна да се смее и изтри избилите от носа му сополи.

— Много се радвам, че оценявате иронията — промърмори Мороу, леко засегнат.

— О, така е. Ще нахраня свинете. Толкова е очевидно, че да си призная, не го очаквах. — Той въздъхна дълбоко. — Но „не очаквах“ и „не се подготвих“ са две напълно различни неща.

Изщракването на арбалета беше напълно заглушено от шума на свинете. В първия момент единият от убийците сякаш просто се подхлъзна. Изпусна ножа си и без всякаква причина падна на една страна. Тогава Глокта видя стърчащата от гърдите му стрела. Никаква изненада, естествено, но всеки път изглежда направо като магия.

Наемникът от другата страна отстъпи изненадано крачка назад. Така и не видя практик Витари, която безшумно се прехвърли през оградата на празната кочина зад гърба му. В мрака проблесна метал и в следващия момент тя преряза сухожилията в сгънката на коленете му и го свали на земята. Викът му беше бързо заглушен от веригата, която се стегна около шията му.

Отляво на Глокта, Северард се смъкна с лекота от гредите на тавана и ботушите му плеснаха звучно в тинята, когато скочи на земята. Тръгна с небрежна походка, подритна настрана изпадналия нож и се надвеси да огледа човека със стрелата му.

— Дължа ти пет марки — провикна се на Фрост. — Пропуснал съм сърцето, мамка му. Черен дроб може би?

— Тферен вроп — повтори албиносът, докато изникваше от сянката в дъното на халето. Убиецът се надигна от земята и успя да се изпрани на колене, като здраво стискаше стрелата в гърдите си. Едната половина на изкривеното му от болка лице беше покрита с мръсотия. Фрост вдигна палката си и мимоходом му нанесе смазващ удар в тила, с което сложи бърз край на надигналия се в гърлото му крясък и го повали обратно по очи в кишата на пода. Междувременно Витари беше натиснала с коляно в гърба втория убиец и опъваше силно назад веригата около шията му. Силите на онзи постепенно отслабнаха, накрая съвсем спря да се бори и остана неподвижен. Още малко мъртво месо на пода на кланицата.

Глокта се обърна към Мороу:

— Как бързо се обръщат нещата, а, Харлен? В един момент всички ти се пишат приятели. А в следващия? — Той чукна с мърлявия връх на бастуна по стъпалото на сакатия си крак. — Отиваш на майната си. Труден житейски урок. От опит го знам.

Секретарят на Маровия заотстъпва с протегната пред себе си ръка. Езикът му нервно се стрелкаше по устните.

— Почакай малко…

— Защо? — Глокта вирна брадичка и стисна устни. — Нима смяташ, че след всичко това може някак пак да си допаднем?

— Може би е възможно да стигнем до някакво…

— Не се сърдя, че се опита да ме убиеш. Но този жалък опит? Ние сме професионалисти, Мороу. Обижда ме това, че дори си помислил, че това може да мине.

— Много съм засегнат — промърмори Северард.

— Дълбоко ме нарани — добави Витари, докато подрънкваше с веригата си.

— Жештоку убитен — изръмжа Фрост и подкара Мороу към оградата на кочината.

— Трябваше да продължиш да ближеш дебелия пиянски задник на Хоф. Или дори да си останеш на село във фермата, при прасетата. Тежка работа, съгласен съм, ранно ставане и така нататък. Но и това е живот.

— Чакай! Само поча… ъър…

Северард сграбчи Мороу за рамото откъм гърба, заби ножа си в шията му и му преряза гръкляна, спокойно и невъзмутимо, все едно изкормваше риба.

Обилно пръсналата кръв поръси обувките на Глокта. Той залитна назад и пронизан от внезапната болка в сакатия крак, се вкопчи отчаяно в оградата, за да не падне по гръб в мръсотията.

— Мамка му! — изсъска през стиснати венци, с изкривено в болезнена гримаса лице. — Не можа ли просто да го удушиш?

— Все същият резултат — сви рамене Северард. Мороу се свлече на колене. Очилата му се бяха килнали на една страна през лицето и едната му ръка стискаше гърлото, от което шуртеше кръв и се стичаше в яката на ризата му.

Глокта проследи с поглед как секретарят падна по гръб и единият му крак зарита, оставяйки с тока на обувката дълги следи в смърдящата пихтия на пода. А, жалко за прасетата във фермата. Никога повече няма да зърнат младия господин Мороу да идва по хълма, завръщайки се от бляскавия си живот в големия град, с пара от устата в мразовитото утро…

Конвулсиите на секретаря отслабнаха и замряха. За момент Глокта остана хванат за оградата, загледан в трупа му. Кога точно се превърнах в… това? Малко по малко, предполагам. Една постъпка води след себе си следващата, по пътя, по който нямаме друг избор, освен да вървим. И всеки път има причини. Правим каквото трябва, каквото ни наредят, каквото е най-лесно. Какво друго остава, освен да решаваме гнусните си проблеми един по един? После един ден поглеждаме назад и виждаме, че сме се превърнали в… това.

Погледна към лъскавите капки кръв по крака си, сбърчи нос и изтри ботуша в единия крачол на Мороу. Ех. С удоволствие бих останал още малко да пофилософствам, но ме чакат куп неща за вършене, да подкупвам служители, да изнудвам благородници, избори да подправям, секретари да убивам, да заплашвам любовници. Толкова много ножове за жонглиране. И ако един изтрака на мръсния под, веднага го сменя друг. Острите като бръснач остриета летят покрай главата ми. Няма лесно в тази работа.

— Магическите ни приятели са се върнали.

— Магусите? — Северард повдигна маската си да се почеше отдолу.

— Първият от проклетниците със сигурност, заедно с дръзката си групичка от герои. Той, недоносеният му чирак и онази жена. А също и навигаторът. Дръж ги под око и виж дали не можем да откъснем някоя заблудена овчица от стадото. Крайно време е да разберем каква игра играят. Все още ли държиш онова чаровно местенце при доковете?

— Естествено.

— Добре. Може пък като никога да изпреварим събитията и когато Негово високопреосвещенство поиска отговори, аз вече да ги имам подръка. И най-после да заслужа почесване зад ухото от господаря си.

— С тези какво да правим? — кимна към труповете Витари.

Глокта въздъхна.

— Както стана ясно, прасетата са способни да изядат почти всичко.

 

 

Над града започна да се стъмва, докато Глокта влачеше безполезния си крак по все повече обезлюдяващите улици, водещи до Агрионт. Собствениците на магазини затваряха врати, семействата палеха лампи и в прашните тесни улички започваше да се процежда светлината на свещи, избягала през процепите покрай затворените капаци на прозорците. Щастливите семейства сядат на масата. Любящи бащи с прекрасните им съпруги и очарователни дечица, изпълнени с пълноценен, безсмислен живот. Приемете моите най-сърдечни поздравления.

Усилието да поддържа темпо въпреки засилващата се с всяка крачка изпепеляваща болка в крака го накара да притисне силно остатъка от зъбите си в разранените венци, а ризата му да подгизне от пот. Но аз не смятам да спирам само заради това парче безполезно месо. Болката плъзна от глезена към коляното, от коляното към бедрото, от бедрото, през цялата дължина на изкривения му гръбнак, чак до тила и главата. И цялото това усилие, за да убия един мижав чиновник, който на всичкото отгоре работеше през няколко сгради от Палатата на въпросите. Това е една проклета загуба на време и нищо повече. Една проклета…

— Началник Глокта?

Пред него изникна мъж и пристъпи авторитетно напред, но лицето му остана в сянка. Глокта примижа с очи:

— Познавам ли…

Нямаше спор, добре бяха изпипали нещата. Въобще не осъзна, че зад него има някой, чак до момента, в който онзи не му нахлузи чувала на главата и не изви болезнено ръката му зад гърба, карайки го да се превие безпомощно напред. Глокта залитна и другата му ръка изпусна бастуна. Чу го да изтраква на паветата.

— Арх! — Безполезният му опит да се освободи завърши с пронизващ спазъм през гърба. Глокта увисна безпомощно в ръцете им и задиша запъхтяно в чувала. След секунда усети как връзват здраво китките му зад гърба, а после две силни ръце го подхващат под мишниците. Двамата мъже от двете му страни го понесоха енергично напред, като върховете на ботушите му едва задираха в земята. Ако не друго, това поне е най-бързият ми ход от много време насам. Хватката на двамата не беше груба, но бе достатъчно настоятелна. Професионалисти. С класи над главорезите на Мороу. Който е поръчал това, не е глупак. В такъв случай, кой го е поръчал?

Сълт или някой от враговете му? Някой от съперниците в надпреварата за трона? Върховен правозащитник Маровия? Лорд Брок? Някой друг от Камарата на лордовете? Или пък са гуркулите? С тях така и не си станахме близки. Или банкова къща „Валинт и Балк“, най-после решили да си приберат дълга? А възможно ли е да съм подценил сериозно младия полковник Лутар? Или началник Гойл просто е изгубил търпение и вече не иска да дели поста си със сакатия? Като се замисли, списъкът беше внушителен.

Надолу по стълби. Върховете на ботушите му задират леко отделните стъпала. Затръшване на тежка врата. Ехо от стъпки по застлан с плочи коридор. Затваряне на друга врата. Глокта усети как го стоварват безцеремонно на стол. А сега, за добро или зло, ще разберем кой…

Чувалът беше свален с рязко издърпване от главата му и той примижа на ярката светлина, която се заби в очите му. Бяла стая, прекалено ярко осветена. За жалост, запознат съм до болка с подобен тип стаи. И все пак от тази страна на масата е още по-грозна. Срещу него седеше някой. Или по-скоро, нечий размазан силует. Затвори едно око и надзърна едва през присвитите клепачи на другото, докато зрението му се нормализира.

— Гледай ти — промърмори. — Каква изненада.

— Приятна, надявам се.

— Тепърва ще се разбере.

Карлот дан Айдър беше променена. Изглежда, изгнанието не й се отразява чак толкова зле. Косата й беше пораснала, не колкото преди, но достатъчно за направата на красива прическа. Белезите по шията й бяха изчезнали, а на бузата й, там където бяха паднали коричките от раната, бяха останали само бледи следи. Беше заменила дрехите от зебло, с които обличаха осъдените предатели, с практични дрехи за път на знатна дама и изглеждаше невероятно добре в тях. По пръстите на ръцете и шията й блестяха бижута. Накратко, изглеждаше точно толкова заможна, поддържана и елегантна, колкото и при първата им среща. Освен това се усмихваше. Усмивката на картоиграч с най-добрата ръка на масата. Как не се научих? Никога не прави добро. Особена за жена.

На масата пред нея, на по-малко от ръка разстояние, лежаха малки ножици. От онези, с които заможните дами подрязват ноктите си. Също толкова добра работа вършат и за изрязване на кожата по стъпалата, за разрязване на ноздри, уши, лентичка по лентичка, бавно…

Глокта установи, че му е почти невъзможно да отмести поглед от тънките гладки остриета, блестящи на ярката светлина в стаята.

— Мисля, че ти казах никога повече да не се връщаш — каза той, но в тона му липсваше обичайната авторитетност.

— Каза ми. Но пък аз си казах… защо не? Имам авоари в града, с които все още не съм склонна да се разделя, както и някои търговски сделки, от които смятам да се възползвам. — Тя взе ножиците, отряза едно невидимо ъгълче от вече перфектно оформения нокът на единия си палец и огледа намръщено резултата. — Още повече, при положение че ти няма и да си помислиш да кажеш на някого, че съм в града, нали така?

— Загрижеността ми за твоята сигурност отдавна се изчерпа — изсумтя Глокта. Загрижеността ми за моята обаче нараства с всяка изминала минута. В края на краищата човек никога не е чак толкова сакат, че да не може да осакатее още малко. — Нужно ли беше да си даваш толкова зор, само за да споделиш плановете си с мен?

Усмивката й се разтегли още по-широко.

— Надявам се хората ми да не са те наранили. Казах им да бъдат внимателни. Поне като за начало.

— Внимателното отвличане си е все така отвличане, не си ли съгласна?

— „Отвличане“ е толкова грозна дума. Нека го наречем покана, на която не можеш да откажеш. Все пак ти оставих дрехите, нали?

— Повярвай ми, това ти решение е проява на милост и към двама ни. И ако мога да попитам, покана за какво, като изключим болезненото влачене дотук и краткия ни разговор?

— Разочарована съм, че това не ти е достатъчно. Но след като стана дума, има и още нещо. — Тя клъцна още един нокът и погледът й се извърна към Глокта. — Става дума за малък дълг от времето в Дагоска. Боя се, че няма да мога да спя спокойно, докато не бъде изплатен.

Няколко седмици в тъмна килия и душене почти до смърт? Каква ли разплащателна форма ме очаква?

— О, хайде де — процеди през стиснатите си венци Глокта. — Направо не издържам на това напрежение.

— Гуркулите идват.

За момент напълно объркан, Глокта замълча.

— Насам?

— Да. В Мидърланд. Към Адуа. Към теб. Построили са флот, тайно. Започнаха да го строят още в края на предишната война и сега е завършен. Корабите им могат да си съперничат с всичко, с което разполага Съюзът. — Айдър захвърли ножиците на масата и въздъхна дълбоко. — Или поне така чувам.

Гуркулски флот, точно както каза среднощният ми посетител, Юлвей. Слухове и измислици, най-вероятно. Но слуховете невинаги са лъжи.

— Кога ще са тук.

— Няма как да знам. Тръгването на подобна експедиция изисква колосални усилия и организация. От друга страна, гуркулите открай време са далеч по-организирани от нас. Точно затова е такова удоволствие да се търгува с тях. Моите лични преживявания с тях не бяха никак приятни, но карай.

— Каква е числеността им?

— Огромна, предполагам.

— Ще трябва да ми простиш — изсумтя ехидно Глокта, — че ще приема с известен скептицизъм думите на един доказан предател, особено ако е така пестелив откъм подробности.

— Както искаш. Доведох те, за да те предупредя, не да те убеждавам. Мисля, че ти дължа поне толкова за това, че пощади живота ми.

— О, колко мило и старомодно от твоя страна. Свърши ли?

Тя разпери пръсти.

— Какво, не може ли една дама просто да си оправи маникюра?

— Не можа ли просто да пишеш? — троснато отвърна Глокта. — Щеше да ми спестиш протритите мишници.

— Е, стига де. Не ми изглеждаш като човек, който толкова ще се впрегне за малко протрито. Пък и това е идеална възможност да подновим така красивото ни приятелство. Също така след всичко, което ми причини, ми дължиш радостта от една малка победа.

Предполагам, че е така. Отправяли са ми доста по-неприятни заплахи, пък и тя поне прояви малко повече вкус, за да не поиска да се срещнем в кочина.

— Значи мога да си вървя?

— Някой да е прибирал един бастун? — Не последва отговор. Айдър се усмихна доволно, разкривайки перфектните си бели зъби. — Не знам за вървене, но може да попълзиш. Как ти се струва?

— По-добре е от това, да изплувам на повърхността на някой канал, след няколко дни на дъното му, подут като огромен прозрачен глист и смърдящ на гробница. Повече не мога и да искам, предполагам. Чудя се обаче какво ме спира, след като си тръгна оттук, да накарам практиците си да проследят аромата на скъп парфюм и да довършат започнатото в Дагоска?

— Подобен въпрос е толкова в твой стил — въздъхна Айдър. — Искам да си наясно, че мой дългогодишен и доверен приятел държи запечатан плик. В случай на моята смърт, той ще изпрати на архилектора това писмо, в което надлежно е описана точната присъда, която ми бе издадена в Дагоска.

Глокта навъсено прокара език по венците си. Точно каквото ми липсва, още един нож, с който да жонглирам.

— А какво ще стане, ако те застигне кончината, но това няма нищо общо с моите действия? Ако таванът падне отгоре ти например? Или се задавиш с парче хляб?

Очите на Айдър се разшириха, сякаш мисълта за това току-що я осени.

— В такъв случай… предполагам… писмото въпреки всичко ще бъде изпратено, независимо от невинността ти. — Тя почти се задави от смях. — Няма справедливост на този свят, ако питаш мен. И смея да твърдя, че местните жители на Дагоска, поробените наемници, както и изкланите до крак войници на Съюза, които ти накара да се бият за загубената ти кауза, до един ще се съгласят с това. — Усмихна се миловидно, все едно просто си бъбреха за градинарство. — Май ще се окаже, че животът ти щеше да е много по-лесен, ако просто я беше оставил да ме удуши.

— Четеш ми мислите. Но вече е прекалено късно за това. Направих добро и сега, естествено, трябва да си платя за стореното.

— Да те питам само, преди пътищата ни отново да се разделят, и този път, да се надяваме, завинаги. Замесен ли си в тази работа с гласуването в Камарата на лордовете?

Глокта усети как единият му клепач започва да трепери.

— Задълженията ми до известна степен се припокриват и с това. Всъщност всяка минута от деня ми е ангажирана с това.

Карлот дан Айдър се надвеси заговорнически над масата, подпря се на лакти и попита:

— Кой, мислиш, ще е следващият крал на Съюза? Брок ли ще е? Или Ишър? А може би някой друг?

— Рано е да се каже. Работя по въпроса.

— Хайде тогава, куцай си по пътя. — Тя даде знак с глава и Глокта усети как отново му нахлузват чувала.