Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (55)

Добри хора, зли хора

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко. Стоеше в средата на кръга от гробове и гледаше кафявата купчина пръст над Хардинг Мрачния. Странно как човек, който казваше толкова малко, можеше да остави такава празнина след себе си.

Дълъг път беше извървял Кучето през последните няколко години, странно пътешествие. От никъде до никъде. Много приятели беше загубил по пътя. Припомни си всичките мъже, които бяха обратно при пръстта. Хардинг Мрачния. Тъл Дуру Буреносния. Руд Три дървета. Форли Слабака. И за какво? За кого беше по-добре сега? Колко загуба. Достатъчно да те разтърси из основи. Дори човек като него, който се славеше с умерения си нрав. Отидоха си, всичките. И го оставиха сам. Без тях светът се беше свил.

Чу стъпки през мократа трева. Логън вървеше през ситния ръмеж, с обвито в парата на дъха му белязано лице. Кучето си помисли колко щастлив беше онази вечер, когато Логън се появи при огъня, жив и здрав. Струваше му се като едно ново начало. Хубав момент, обещаваше по-добри времена. Но не се получи както беше очаквал. Странно, вече не се радваше на появата на Логън Деветопръстия.

— Кралят на северняците — промърмори. — Кървавия девет. Как е денят ти?

— Мокър. Годината си отива.

— Ъхъ. Задава се нова зима. — Зачопли мазолите по дланта си. — С всяка следваща, все по-бързо идват и си отиват.

— Май е крайно време да се връщам в Севера, а? Калдер и Скейл са някъде там, вършат зулуми, а кой знае и Дау какви ги е забъркал.

— Така си е. Крайно време е да се връщаме.

— Искам ти да останеш.

— Ъ? — вдигна поглед Кучето.

— Някой трябва да говори с южняците, да уговори сделка. Ти си най-добрият в приказките, когото познавам. Като изключим Бетод, естествено, но… той вече не е на разположение, нали така?

— Каква сделка?

— Може да имаме нужда от помощта им. Ще има сума ти народ, дето няма да са доволни от това, как се наредиха нещата. Хора, дето не искат крал или дето не искат този точно. Ще е от полза да имаме Съюза на наша страна. Няма да е зле да донесеш малко оръжия, като тръгнеш да се връщаш.

— Оръжия, казваш? — Кучето направи болезнена гримаса.

— По-добре да ги имаш и да не ти потрябват, отколкото…

— Знам останалото. А какво стана с „тази битка и после край“? Какво стана с „ще отглеждаме нещо“?

— Засега някой друг ще трябва да отглежда каквото и да било. Слушай, Куче, никога не съм търсил битките, знаеш го, но човек трябва да е…

— Хич… не си… прави… труда.

— Опитвам се да бъда по-добър човек, Куче.

— Не думай? Не виждам да си даваш много зор. Ти ли уби Тъл?

Логън присви очи.

— Дау пак се е разприказвал, нали?

— Няма значение кой какво приказва. Ти ли уби Буреносния, или не? Лесен въпрос. Или казваш „да“, или „не“.

Логън издаде някакъв особен звук като началото на смях или плач, но не направи нито едно от двете.

— Не знам какво съм направил — каза.

— Не знаеш ли? Каква полза от това, че не знаеш? Пак това ли ще кажеш, когато ми забиеш нож в гърба, докато се опитвам да ти спася жалкия живот?

Логън изкриви болезнено лице и сведе поглед към тревата.

— Може би да. Не знам. — Очите му се вдигнаха отново към Кучето и го изгледаха пронизително. — Такава е цената, нали? Ти знаеш какво съм аз. Можеше да избереш да следваш някой друг.

Кучето го изпроводи с поглед, докато се отдалечаваше напред, не знаеше какво да каже, нито дори какво да мисли. Просто стоеше сред гробовете и събираше вода от дъжда. Усети, че някой се приближава зад него. Червената шапка гледаше отдалечаващата се, стопяваща се в дъжда фигура на Логън. Стисна устни и поклати глава.

— Не вярвах на историите, които разказват за него. За Кървавия девет. Празни приказки, си мислех. Но сега им вярвам. Чух, че убил момчето на Крамок в онази битка в планината. Заклал го, без да му мигне окото, както се стъпква буболечка. Той там не го е грижа за нищо. Няма по-зъл от него, мисля аз, из целия Север. Дори Бетод не беше. Ако има истински зло копеле, той ще да е.

— Така ли? — Кучето осъзна, че е заврял лице в това на Червената шапка и крещи с пълно гърло. — Майната ти, задник такъв! Кой ти е казал, че можеш да съдиш другите!

— Само казвам — зяпна го Червената шапка. — Искам да кажа… мислех, че си мислим за едно и също.

— Е, сбъркал си! За тази работа ти трябва малко по-голям от грахово зърно мозък, глупако, а ти такъв нямаш! Няма да различиш добър човек от лош, дори да е толкова близо, че да пикае на ботушите ти!

Червената шапка примигна объркано.

— Както кажеш. Явно съм сбъркал. — Отстъпи крачка назад, после се обърна и си тръгна, като не спираше да клати глава.

Кучето го гледа, докато се скри от погледа му. Беше стиснал зъби и си мислеше как му се иска да удари някого, но не беше сигурен кого. Както и да е, сега освен него друг нямаше наоколо. Той и мъртвите. Сигурно това става след края на битката с човек, който не познава друго освен битки. Започва да се бие със себе си.

Пое дълбоко студения влажен въздух и отново се загледа в гроба на Мрачния. Не беше сигурен и за себе си дали все още различаваше добрия от злия. Замисли се за това, каква беше разликата между двамата.

Сиво, студено утро. Кучето стоеше насред мократа градина и размишляваше за това, колко по-хубаво беше някога всичко.