Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (54)

Зад трона

В момента, в който чу отварянето на вратата, Джизал вече знаеше кой беше посетителят. Дори не трябваше да се обръща да погледне. Кой би дръзнал на нахалството да нахълта в кралската спалня, без дори да почука? Изруга наум, но с всичката злоба, на която беше способен.

Можеше да е само Баяз. Тъмничарят. Главният инквизитор. Неотлъчната сянка. Човекът, унищожил половината Агрионт и застлал с руини прекрасния Адуа. А сега се усмихваше и се къпеше в аплодисменти, сякаш беше спасител на нацията. Само от това човек можеше да си изповръща червата. Джизал стисна зъби и продължи да гледа към руините под прозореца си. Отказа да се обърне.

Още изисквания. Нови компромиси. Поредният разговор за това, което трябва да се направи. Да бъде монарх, с Баяз неотлъчно до него, се оказа тягостно и побъркващо преживяване. Налагането на собственото му мнение по най-незначителния аспект на управлението се оказа безнадеждна битка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само недоволната физиономия на Първия магус. Чувстваше се като онези дървени статуи, които поставяха на носа на корабите. Красиво, излъскано, величествено, но напълно безполезно парче дърво. А те поне стояха начело на кораба.

— Ваше Величество — разнесе се гласът на възрастния магьосник. Както обикновено, тънкият слой уважение на повърхността му не успя да покрие основата от пълно пренебрежение.

— Какво? — извърна най-накрая лице Джизал. С изненада установи, че Баяз беше заменил представителната роба със старите дрехи за път и тежките ботуши, които беше носил по време на злощастното пътуване в опустошения Запад. — Заминаваш ли? — попита, без дори да посмее да се отдаде на надежди.

— Напускам Адуа. Днес.

— Днес? — Джизал едва се сдържа да не скочи във въздуха и да закрещи от радост. Почувства се като затворник, който напуска вонящата тъмница и излиза отново на свобода, под яркото слънце. Сега ще изгради Агрионт, както той иска. Ще пренареди Висшия съвет, ще избере сам съветниците си. Може дори да успее да се отърве от тази негова съпруга, която Баяз му натресе. Ще е свободен да постъпва правилно, каквото и да означаваше това. Най-малкото, можеше да опита да открие кое е правилното. Нима той не е върховният крал на Съюза? Никой няма да посмее да го спре. — Ще е жалко да се лишим от присъствието ти, естествено.

— Представям си. Има обаче някои уговорки, които трябва да направим, преди да тръгна.

— Разбира се. — Беше готов на всичко, щом така щеше да се отърве от дъртото копеле.

— Разговарях с новия архилектор, Глокта.

Само споменаването на името предизвика тръпка на отвращение у Джизал.

— Нима?

— Забележителен човек. Успя много да ме впечатли. Помолих го да ме представлява и да говори от мое име, докато отсъствам от Висшия съвет.

— А, така ли? — Джизал се замисли дали да изхвърли сакатия от поста му в момента, в който Баяз излезе от портите на Агрионт, или да му даде още ден.

— Препоръчвам — каза Баяз с по-скоро заповеден тон — да се вслушваш и придържаш плътно към всеки негов съвет.

— О, разбира се. Желая ти късмет и на добър път към…

— Всъщност искам да правиш точно каквото ти каже той.

Хладният гняв стисна гърлото на Джизал.

— Искаш на практика… да му се подчинявам?

— На практика… да — отвърна Баяз, без да отмества очи от неговите.

За момент Джизал загуби дар слово. Нима той си мисли, че може да идва и да си тръгва, когато пожелае, а през останалото време да оставя за заместник недъгавия си лакей? Който да заповядва на краля в собственото му кралство? Ама че самодоволен наглец!

— В последно време достатъчно много се набърка в работите ми! — отвърна рязко Джизал. — Не смятам да заменям един арогантен съветник с друг!

— Този човек ще ти е от голяма полза. И за двама ни ще е. Ще дойде време за трудни решения. Ще се наложи предприемането на действия, които ти няма да си склонен да предприемеш. Хората, които живеят в бляскави дворци, се нуждаят от някой, който да изхвърля навън лайната им, защото в противен случай могат да се натрупат по лъскавите коридори и един ден да ги затрупат. Всичко това е от ясно по-ясно. Не ме слушаш.

— Не! Ти си този, който не слуша! Санд дан Глокта? Това недъгаво копеле… — Джизал осъзна неуместния си избор на думи, но гневът му го накара да продължи — да седи до мен във Висшия съвет? Да се хили ехидно в лицето ми? А сега и да ми заповядва? Неприемливо. Немислимо. Невъзможно! Това не е времето на Харод Велики! Нямам представа кое те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин. Тук аз съм крал и отказвам да ми бъде нареждано!

Баяз затвори очи и издиша тежко през носа като човек, който се опитва да запази търпение, докато обяснява нещо на пълен идиот.

— Нямаш представа какво е да си живял толкова дълго, колкото съм живял аз. Да знаеш всичко, което знам аз. Животът ви, на вас, хората, е мимолетен и някой трябва да ви учи на едно и също отново и отново. На онова, което Ювенс научи Столикус преди хиляда години. Изключително отегчително занимание.

— Съжалявам, че така те отегчавам! — С всяка секунда гневът на Джизал растеше.

— Приемам извинението.

— Шегувах се!

— А, умът ти е остър като бръснач, дори не забелязах, че ме поряза.

— Подиграваш ми се!

— Не ми е никакъв проблем. За мен хората са като деца. Когато достигнеш моята възраст, научаваш, че историята се движи в кръг. Колко пъти вече връщам тази нация от ръба на пропастта, за да тръгне към нови висини. И какво искам в замяна? Няколко дребни жертви от тяхна страна. Да можеше само да разбереш какви жертви трябваше да направя аз заради добитък като вас!

Джизал изстреля показалец към прозореца.

— Ами всичките онези мъртви хора? Ами онези, които загубиха всичко? Онзи добитък, както сам се изрази! Мислиш ли, че са щастливи от жертвите, които направиха? Ами всички онези, които са страдали от тази болест? Ами тези, които страдат от нея днес? Най-добрият ми приятел е един от тях! Няма как да не забележа, че е подобна на онази, за която разказа, че е опустошила Олкъс. Все си мисля, че причината за нея е твоята магия!

Първия магус дори не направи опит да отрече.

— Аз се занимавам със значимите събития. Не ми е работа да се задълбавам в съдбите на този или онзи селянин. Същото се отнася и за теб. Опитах да те науча на това, но виждам, че не ти се е удало да усвоиш урока ми.

— Бъркаш! Аз отказах да го науча! — Сега е моментът, каза си. Сега, докато е ядосан. Само така ще успее да се измъкне завинаги от сянката на Първия магус и да заживее като свободен човек. Баяз е отрова, от която трябва да се отърве веднъж завинаги. — Ти ми помогна да се кача на престола и за това аз ти благодаря. Но не понасям начина ти на управление, намирисва ми на тирания!

— Всяко управление е тирания — присви очи Баяз. — В най-добрия случай е просто облечено в красиви дрехи.

— Това твое грубо пренебрежение към поданиците ми! Повече няма да го търпя! Приключих с теб. Повече не си желан тук. Отсега нататък ще вървя по своя собствен път. — Махна с ръка на Баяз с надеждата, че отстрани жестът му изглежда достатъчно царствен и властен. — Можеш да си вървиш.

— Мога… ли? — За момент Първия магус не каза нищо, не помръдна от място, само лицето му се смрачи още повече. Остана така достатъчно дълго, за да усети Джизал как гневът му се отдръпва, как устата му пресъхва и коленете му омекват. — Осъзнавам, че съм бил прекалено мек с теб — каза той и сега всяка дума режеше като бръснач. — Глезих те като любим внук и ето че стана своенравен. Повече няма да допусна подобна грешка. Съвестният настойник не жали тоягата.

— Аз съм син на крале! — озъби му се Джизал. — Няма да…

Внезапната болка го прониза в стомаха като копие. Преви се на две, направи няколко несигурни крачки и от устата му изригна фонтан от повръщано. Строполи се по очи. Не можеше да си поеме въздух. Короната му се изтърколи от главата и спря в ъгъла на стаята. Никога досега не беше изпитвал такава агонизираща болка. Нищо, което дори да се доближава до нея.

— Аз нямам представа… кое кара теб да мислиш… че можеш да ми говориш по този начин. На мен, Първия магус! — Джизал чу приближаващите бавно стъпки на Баяз и силата на гласа му го прониза в ушите, докато се гърчеше на пода.

— Син на крале? Разочарован съм, че след толкова много неща, които преживяхме заедно, още не си научил да не вярваш на лъжите, които разпространявам за твое добро. Тази глупост беше предназначена за идиотите на улицата, но както виждам, идиотите в дворците със същия успех се успиват от тази сладникава бълвоч. Купих те от една курва. Струваше ми шест марки. Тя искаше двайсет, но аз умея да се пазаря.

Естествено, от казаното болеше. Но не толкова, колкото режещата болка в гръбнака, раздираща очите му, изгаряше кожата му, изстискваше го до мозъка на костите и го караше да се мята на пода като жаба във вряла вода.

— Естествено, не мислиш, че си единствен, нали? Не съм толкова глупав, че да залагам само на един зар. Имаше и други деца с мистериозно потекло, готови да заемат ролята. Имаше едно семейство, Бринт, ако не се лъжа, и още много други. Но ти, Джизал, ти изплува най-отгоре, като лайно на повърхността на водата. Още когато прекосих моста и влязох в Агрионт, още щом те видях пораснал, знаех, че ще си ти. Ти просто пасваше на ролята, а това не се учи. Дори започна да говориш като крал, нещо, което не очаквах.

Джизал стенеше и от устата му течаха лиги, нямаше сили дори да извика. Усети как върхът на ботуша на Баяз се подпъхна под тялото му и го претърколи по гръб. После навъсеното лице на магьосника се надвеси отгоре, замъглено от избилите в очите му сълзи.

— Но ако ще упорстваш… щом настояваш нещата да стават по твоему… е, аз имам и други варианти. Дори кралете умират при неизяснени обстоятелства. Хвърлени от кон. Задавени с костилка от маслина. Паднали от високо върху така твърдите павета. Някои дори ги намират на сутринта умрели в съня им. Животът ви, насекоми такива, е толкова мимолетен. А за онези, от които няма никаква полза, може да е още по-къс. Аз те създадох от нищото. От въздуха. И с една дума мога да те върна там, откъдето те взех. — Баяз щракна с пръсти и звукът се заби като меч в корема на Джизал. — Ето така мога да те заменя.

Първия магус се надвеси над Джизал.

— А сега, глупаво копеле, син на долна проститутка, внимавай много как ще отговориш на следващите ми въпроси. Ще правиш ли каквото ти каже архилекторът?

Спазмите се отслабиха достатъчно, за да може Джизал да прошепне едно „да“.

— Ще следваш напътствията му във всичко?

— Да.

— Ще се подчиняваш на заповедите му, независимо дали сте насаме, или на публично място?

— Да — отвърна захласнат Джизал, — да.

— Добре — каза Първия магус и се изправи над Джизал, също както статуята му доскоро се извисяваше над минувачите по Кралския булевард. — Сигурен бях, че ще отговориш така, защото, макар да знам колко арогантен, некадърен и неблагодарен си, знам също, че си… страхливец. Ти също не го забравяй. Вярвам също, че ще запомниш този урок. — Агонизиращата болка внезапно се отдръпна и Джизал успя да надигне замаяната си глава от плочите на пода.

— Мразя те — изграчи той.

— Мразиш ли ме? — прихна Баяз. — Ама че арогантно от твоя страна! Дори да си помислиш, че ме е грижа за това. Мен, Баяз, първия чирак на Ювенс! Аз, който унищожих Господаря Създател, който създаде Съюза, който смаза Стоте думи! — Първия магус бавно вдигна крак от пода и постави подметката си върху бузата на Джизал. — Не ме е грижа дали ме харесваш, глупако! — Натисна с крак лицето на Джизал в локвата от повръщано на пода. — Интересува ме единствено това, да ми се подчиняваш. И ти ще го направиш. Нали?

— Да — изпелтечи Джизал с изкривена уста.

— В такъв случай, Ваше Величество, аз тръгвам. Моли се никога да не ми даваш повод да се завърна. — Натискът на физиономията му изчезна и стъпките на Баяз се отдалечиха към другия край на стаята. Вратата изскърца и се затвори.

Джизал лежеше по гръб и се взираше в тавана. Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. След малко събра смелост да се претърколи по корем и се надигна на четири крака. Миришеше неприятно, не само от повръщаното, размазано по лицето му. Засрамен, осъзна, че се беше изпуснал в панталоните. Допълзя до прозореца. Чувстваше се изстискан като парцал. Задъхан, надигна се от земята и, все още на колене, надзърна през прозореца.

Само след секунда се появи лъсналото теме на крачещия по алеята Баяз. Зад него вървеше Йору Сулфур, с жезъл в едната ръка и кутия от тъмен метал под мишницата на другата. Същата кутия, която носеха по време на пътуването през половината Кръг на света. Какви хубави времена бяха тогава.

Изведнъж Баяз спря, обърна се и вдигна глава. Погледна право към прозореца.

Ужасѐн, Джизал изскимтя и се скри зад завесите. Цялото му тяло трепереше. Споменът за непоносимата болка беше дълбоко запечатан, студен като лед, в стомаха му. Първия магус остана за момент загледан в прозореца, с бегла усмивка на лице. След това се обърна рязко, мина между двамата кланящи се рицари от дворцовата стража на портата и изчезна от поглед.

Джизал не помръдна, вкопчен в завесите на прозореца като дете в полата на майка си. Замисли се за това, колко щастлив бе някога животът му и колко малко от това съзнаваше тогава. Играеше карти, заобиколен от приятели, с бляскаво бъдеще пред себе си. Пое на пресекулки въздух и заседналата в гърлото му буца се разнесе и излезе като сълзи през очите му. Никога досега не се бе чувствал толкова самотен. Син на крале? Нямаше никого и нищо в живота си. Изхлипа и подсмръкна шумно. Всичко пред очите му се размаза. Разтресе се в плач, с разтреперана белязана устна и обилно потекли по бузите му сълзи.

Плачеше от болка и страх, от срам и ярост, от разочарование и безпомощност. Но Баяз беше прав. Той е страхливец. Затова плачеше предимно от облекчение.