Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (53)

Първият закон

Феро седеше и гледаше ръката си. Ръката, която бе държала Семето. Изглеждаше същата, но усещането бе различно. Студено някак. Много студено. Беше я завила с одеяла. Беше я топила в топла вода. Беше я държала край огъня, толкова близо, че дори я изгори.

Нищо не помогна.

— Феро… — прошепнато тъй тихо, че можеше да мине за вятъра в рамката на прозореца.

Тя скочи на крака, стиснала ножа си. Огледа ъглите на стаята си. Празно. Наведе се да надзърне под кревата, под високия шкаф. Размести завесите, за да не й пречат. Никой. Всъщност знаеше, че няма да намери никого.

Но нали ги чу.

На вратата се почука и тя отново се обърна рязко, изсъска през стиснати зъби. Поредният сън? Поредният призрак? Още тежки ключалки.

— Влез? — изръмжа тя.

Вратата се отвори. Баяз. Повдигна вежда при вида на ножа в ръката й.

— Много си падаш по ножовете, Феро. Тук нямаш врагове.

Изгледа магуса през присвити очи. Не беше толкова сигурна.

— Какво стана… вятърът?

— Какво стана ли? — сви рамене Баяз. — Победихме.

— Какви бяха онези фигури? Сенките.

— Не видях нищо, освен това, как Мамун и неговите Сто думи си получиха полагащото им се наказание.

— Не чу ли гласове?

— На фона на тътена от победата? Нищо не съм чул.

— Аз пък чух. — Феро отпусна ножа и го прибра в колана си. Раздвижи пръсти — все същото, но някак по-различно. — Продължавам да ги чувам.

— И какво ти казват, Феро?

— Говорят за ключалки, порти, врати и отварянето им. Винаги споменават отварянето им. Питат за Семето. Къде е?

— На сигурно място. — Баяз я изгледа с празен поглед. — Ако наистина чуваш същества от Другата страна, не забравяй едно, те са изтъкани от лъжи.

— И не са единствените. Карат ме да наруша Първия закон. Както стори ти.

— Въпрос на гледна точка. — Баяз загъна гордо крайчеца на устните си. Все едно бе постигнал нещо прекрасно. — Поизмених дисциплините на Глъстрод с техниките на Господаря Създател и използвах Семето като двигател за своето Изкуство. Резултатите бяха… — Въздъхна продължително и доволно. — Е, ти беше там. Беше преди всичко победа на волята.

— Ти докосна ключалките. Изложи света на опасност. Издаващите тайни…

— Първият закон е парадокс. Всеки път когато променяш нещо, заемаш от долния свят, винаги има рискове. Ако аз съм прекрачил някоя граница, то всичко е било премерено. Светът си е наред, не си ли съгласна? Не се извинявам за амбициозните си идеи.

— Погребват мъже, жени и деца в общи ями, стотици наведнъж. Точно както в Олкъс. Тази болест… е заради стореното от нас. Това ли означава амбиция? Размерът на гробовете?

Баяз врътна пренебрежително глава.

— Неочаквано странично въздействие. Цената на победата, боя се, днес е същата, каквато е била и в Старите времена и каквато винаги ще бъде. — Впи поглед в нея и в очите му заблестя заплаха. Предизвикателство. — Но и да съм нарушил Първия закон, тогава какво? Пред кой съд ще ме изправиш? И кой ще ме съди в него? Ще пуснеш ли Толомей от мрака, за да свидетелства? Ще потърсиш ли Закаръс, за да прочете обвинението? Ще довлечеш ли Коунийл от края на света, за да каже дали ме намира за виновен? Ще докараш ли великия Ювенс от земята на мъртвите, за да произнесе присъдата? Мисля, че не. Аз съм Първия магус. Аз съм последната инстанция и ти казвам: имам право.

— Ти? Не.

— Да, Феро. Властта дава право на всичко. Това е моят първи закон и моят последен. Това е единственият закон, който признавам.

— Закаръс ме предупреди — промълви тя, докато мислеше за безкрайната равнина, за стареца с безумен поглед и неговите кръжащи птици. — Каза ми да бягам и никога да не спирам. Трябваше да го послушам.

— Онзи надут самодоволен балон? — изсумтя Баяз. — Може и да е трябвало, но моментът за това отплава като кораб. И ти му помаха доволно от брега и вместо да се качиш на него, избра да дадеш храна на яростта си. Е, нахрани я. Нека не се преструваме, че съм те измамил. Ти прекрасно знаеше, че ще вървим по мрачни пътеки.

— Не очаквах… — стисна ледените си пръсти в треперещ юмрук. — Не очаквах това.

— А какво очакваше? Трябва да ти призная, очаквах, че си по-корава. Да зарежем философстването за хората с повече време и без толкова сметки за уреждане. Вина, съжаление и справедливост? Все едно говоря с великия крал Джизал. А и кой има търпението за всичко това? — Обърна се към вратата. — Трябва да стоиш около мен. Може би с времето Калул ще изпрати нови творения. Тогава пак ще имам нужда от дарбите ти.

Тя изсумтя.

— А дотогава? Да седя тук и да си правя компания със сенките, така ли?

— Дотогава се усмихвай, Феро, ако си спомняш как се прави. — Баяз я погледна и й се усмихна ослепително. — Нали си отмъсти.

 

 

Вятърът плющеше около нея, натежал от сенки.

Тя коленичи в единия край на пищящия тунел, който докосваше небето. Светът бе изтънял и крехък като стъкло, готов да се пропука. Отвъд него се разстилаше бездънно пространство, пълно с гласове.

— Пусни ни…

— Не! — Тя се отскубна и стана, стоеше задъхана край леглото, всичките й мускули изопнати. Но нямаше с кого да се бие. Поредният сън.

Сама си е виновна, пак се остави да заспи.

Дългата ивица лунна светлина се пресягаше към нея по плочите на пода. Прозорецът от другата й страна беше открехнат, студеният нощен бриз нахлуваше през него и смразяваше плувналата й в пот кожа. Намръщена, отиде до прозореца, затвори го и дръпна резето. Огледа се.

В плътните сенки край вратата стоеше някой. Еднорък дрипльо. Няколкото останки от броня по тялото му бяха очукани и разкривени. Лицето му беше прашно, одраната му кожа висеше на ивици от белите кокали, но дори така Феро го позна.

Мамун.

— Срещаме се пак, жено с дяволска кръв. — Дрезгавият му глас шумолеше като стара хартия.

— Сънувам — изсъска тя.

— Ще ти се. — Преди тя да е успяла да си поеме дъх, той вече беше прекосил стаята. Едната му ръка стисна гърлото й като менгеме. — Докато се изровя от онези развалини, шепа по шепа, сериозно огладнях. — Дрезгавото му дишане погъделичка лицето й. — Ще си направя нова ръка от плътта ти и с нея ще поразя Баяз и ще отмъстя за великия Ювенс. Това видя Пророкът и аз смятам да превърна видението му в истина. — Повдигна я без усилие, блъсна я в стената и петите й заблъскаха и задрапаха по ламперията.

Ръката се стегна. Гърдите й се повдигнаха, но през гърлото не влезе въздух. Започна да се мята, да дращи с нокти, но хватката му бе желязна, каменна, стегната като клуп около врата на обесения. Тя се бореше и гърчеше, но той не помръдна ни на косъм. Тя докопа опустошеното лице на Мамун, пръстите й заровиха в прашната плът, но очите му не мигаха. В стаята бе станало студено.

— Кажи молитвите си, дете — прошепна той през стиснатите си счупени зъби, — и се надявай Бог да е милостив.

Тя усещаше как губи сили. Дробовете й щяха да се пръснат всеки момент. Продължаваше да го дере, но все по-вяло. Все повече губеше сили.

Отпусна ръце, краката й увиснаха, клепачите й натежаха. Всичко беше ужасно студено.

— Така — прошепна той, дъхът му се заизвива на облак пред устата му. Спусна я обратно на земята, отвори уста и разкъсаните му устни оголиха счупените зъби. — Така.

Пръстът й се заби в шията му. През кожата, в сухата му плът, потъна целият. Главата му се отметна назад. Другата й длан обви неговата, освободи хватката му и изви пръстите му наопаки. Усети как костите в пръстите му изпукват, скърцат, пращят. Тялото се стовари на пода. По тъмните стъкла на прозореца до нея плъзна бял скреж, изскърца под босите й стъпала, докато извиваше тялото на Мамун и го приковаваше към стената. Блъсна го в разцепената ламперия, в ронещата се мазилка и от стената се поръси прах.

Продължи да забива пръста си в гърлото му, по-нагоре, по-навътре. Не беше трудно. Силата й нямаше край. Тя извираше от Другата страна. Семето я бе променило, както бе променило и Толомей. Завинаги.

Феро се усмихна.

— Ще вземеш плътта ми, а? Това ти беше последното ядене, Мамун.

Връхчето на пръста й се плъзна между зъбите му, пресрещна палеца й и закачи челюстта му като на рибарска кука. С рязко дръпване от китката я отпра от главата му и я захвърли с трополене настрани. Езикът му провисна навън — разпрана, прашна пихтия.

— Кажи си молитвите, ядачо — изсъска тя, — и се надявай Бог да е милостив. — Притисна главата му между дланите си. От носа му се разнесе протяжен вой. Потрошената му ръка напразно се опитваше да я докопа. Черепът му се огъна, сплеска се, накрая се пръсна и парчета кост се разлетяха наоколо. Феро остави тялото да се свлече на пода и то посипа с прах краката й.

— Да…

Тя не се стресна. Не погледна. Знаеше откъде идва гласът. Отвсякъде и отникъде.

Пристъпи към прозореца и го отвори. Изскочи навън, приземи се десетина крачки по-долу в тревата и се изправи. Нощта преливаше от звуци, но Феро бе притихнала. Тръгна през обляната от лунна светлина ливада и около всяка стъпка на босите й стъпала плъзваше бял скреж. Изкачи внимателно дългите стъпала и излезе на стената. Гласовете я последваха.

— Чакай.

— Семето!

— Феро.

— Пусни ни…

Не им обърна внимание. Мъж в броня стоеше и гледаше в далечината, обърнат към Кулата на Създателя, по-тъмночерен силует на фона на черното небе. Малко петно мрак над Агрионт, в което нямаше звезди, нямаше потопени в лунна светлина облаци, идеално черно. Феро се замисли дали там вътре Толомей не дебне в сенките, дали не дращи по портата. Дращи, дращи, завинаги.

Тя бе пропиляла своя шанс за отмъщение.

Феро нямаше да допусне това.

Тръгна покрай парапета на кулата, покрай часовия и докато го отминаваше, той се загърна по-плътно в наметалото си. Прехвърли се през парапета и скочи, вятърът изсвистя покрай кожата й. Прескочи рова, покрит с напукан като паяжина лед. Павираният път полетя към нея. Краката й тупнаха силно отгоре му, тя се претърколи напред, отново, после тръгна между сградите. Дрехите й бяха разкъсани от падането, но по кожата й нямаше и следа. Нито капчица кръв.

— Не, Феро.

— Върни се и намери Семето!

— До него е.

— У Баяз е.

Баяз. Може би когато приключи на юг, ще се върне. След като закопае великия Утман-ул-Дощ под руините на собствения му дворец. След като изпрати Калул и неговите ядачи, и неговите свещеници в ада. Може би тогава ще се върне и ще даде на Първия магус заслужен урок. Урока, който искаше да му даде Толомей. Но, от друга страна, лъжец или не, той все пак удържа на думата си. Даде й средството за отмъщение.

Беше време да се възползва от него.

Феро се измъкна от притихналите руини на града, безшумна и бърза като нощен вятър. На юг, към доковете. Все ще намери начин. На юг, през морето към Гуркул, а после…

Гласовете й зашепнаха. Хиляди гласове. Шептяха й за портите, които Еуз затвори, за ключалките, които заключи. Молеха я да ги отвори. Казваха й да счупи ключалките. Казваха й как, заповядваха й да го направи.

Но Феро само се усмихваше. Остави ги да си говорят.

Тя няма господари.

 

 

Чай и заплахи.

Логън беше ядосан.

Гледаше смръщено просторната зала, с всичките й блестящи огледала и всичките важни особи, събрани в нея. Гледаше смръщено лордовете на Съюза, насядали срещу него. Двеста или повече мърмореща тълпа в противоположния край на залата. Гадеше му се от фалшивите им приказки, от престорените усмивки, от изкуствените им лица, гадеше му се, сякаш беше преял с мед. Но и към хората от другата страна на залата, събрани на високия подиум около него и великия крал Джизал, не питаеше по-добри чувства.

Сакатият, с вечната му презрителна усмивка, който беше дошъл да задава въпроси след онази нощ в кулата, беше тук, облечен от глава до пети в бяло. Имаше и един дебелак, с лице нашарено от спукани капиляри, сякаш денят му от години започваше с бутилка. С тях беше и един висок, слаб копелдак с черен, лъщящ от злато, нагръдник, с дружелюбна усмивка и коварни очички. Най-хитрите лъжци, които Логън беше виждал, но всичките накуп не можеха да се мерят с един от групата.

Баяз седеше и се усмихваше непринудено, сякаш всичко се беше наредило според плановете му. А може би беше. Проклет магьосник. Къде му беше умът, да се доверява на човек без коса. Духовете го предупредиха, че магусите са лукави и имат свои си цели, но той не се вслуша, хвърли се слепешката, с надеждата, че всичко ще се нареди, както винаги. Едно се знае за Логън Деветопръстия — никога не слуша какво му се говори. Само един от многото му недостатъци.

Погледна към Джизал. Изглеждаше съвсем удобно в кралските си одежди. На главата му блестеше златна корона, а златният му трон беше още по-голям от този, на който седеше в момента Логън. До него седеше жена му, обгърната в ледена гордост, но й отиваше, реши Логън. Беше красива като студено зимно утро. И всеки път когато поглеждаше към Джизал, в погледа й имаше нещо. Гледаше го така, сякаш едва се сдържаше да не впие зъби в него. Щастливец, винаги се измъкваше и късметът му не спираше да работи. Логън нямаше нищо против тя да си пробва зъбите върху него, но коя жена с всичкия си щеше да е склонна на това?

Най-много от всичко обаче се мръщеше на собственото си отражение в огледалата отсреща — седнал на трон, на високия подиум до Джизал и неговата кралица. До тази красива двойка изглеждаше още по-навъсен и мрачен, още по-страховито и белязано чудовище. Човек, изтъкан от смърт, но омотан в красиви, ярки цветове и бяла животинска кожа с дълъг косъм, накичен с лъскави нитове и катарами по кожения нагръдник, натруфен с тежката златна огърлица през раменете. Същата, която някога носеше Бетод. Ръцете му стърчаха от обкантените с бялата кожа ръкави — изподрани и белязани. Ръце на изверг, с един пръст по-малко, стиснали подлакътниците на позлатения трон. Кралски дрехи и ръце на главорез. Приличаше на злодея от детска приказка. Безмилостният войн, изкатерил се до върха на властта с помощта на огън и стомана. Покачил се на трон върху планина от човешки кости. А може би той е този злодей.

Размърда се в дращещите по влажната му кожа дрехи. Откакто се измъкна от онази река с едните ботуши на краката си, беше извървял много път. Премина Височините с една тенджера. Беше извървял дълъг път, но сега не беше сигурен дали не се харесваше повече, преди да бе тръгнал по него. Беше се смял с глас, когато чу, че Бетод се нарича крал на северняците. А ето го сега него, прави същото и на всичкото отгоре е още по-неподходящ за трона. Едно се знае за Логън Деветопръстия, голям задник е. Просто и ясно. И това е нещо, което човек не обича да признава за себе си.

Засега предимно говореше пияницата Хоф.

— Уви, Камарата на лордовете е в руини. Ето защо, до построяването на нова, достойна за величието на тази благородна институция зала — нова Камара на лордовете, още по-пищна и величествена от старата — беше взето решение Камарата на лордовете да се разпусне.

Настана тишина.

— Да се разпусне? — промърмори някой.

— Но как тогава ще се чува мнението ни?

— Къде ще може аристокрацията да изразява своя глас?

— Благородниците ще говорят посредством Висшия съвет — каза Хоф с тона, с който възрастният говори на дете. — Или могат да се обръщат към секретаря по аудиенциите, ако желаят да бъдат изслушани от краля.

— Но това може да направи всеки селяк!

— Така е — повдигна вежди Хоф.

Сред лордовете се надигна вълна на недоволство. Логън може и да не разбираше много от политика, но можеше да познае кога едни хора биват прекарвани от други. Никога не е приятно занимание това, но поне този път, като никога, той беше от страната на прекарващите.

— Кралят и нацията са едно цяло! — извиси се над глъчката строгият глас на Баяз. — Вашите земи са просто заети от него. И сега той съжалява, че ще прибегне дотам, но една част от тях трябва да бъдат върнати. Неизбежна необходимост.

— Една четвърт. — Сакатият премлясна тихо. — От всеки от вас.

— Тази няма да я бъде! — изкрещя един ядосан възрастен мъж от първата редица.

— Така ли мислите, лорд Ишър? — усмихна му се Баяз. — Всички, които мислят така, могат да се присъединят към лорд Брок в изгнанието му в прашния Юг и да предадат на короната всичките си земи, вместо част от тях.

— Това е обида! — извика друг. — Кралят винаги е бил пръв сред равните, най-могъщият сред благородниците, но никога над тях. Нашите гласове го качиха на трона и ние отказваме да…

— Пристъпяте много близо до границата, лорд Хюгън. — По лицето на сакатия преминаха няколко грозни гърча, докато го гледаше намръщено. — Може би ще искате да останете от онази й страна, където е безопасно и топло. Другата страна няма да ви се отрази добре, мисля аз. — От окото му бликна сълза и се изтърколи по бузата му. — През следващите месеци главният земемер ще започне оценка на имотите ви. Препоръчително е да му съдействате всячески.

Много от лордовете бяха станали на крака и размахваха гневно юмруци.

— Това е нечувано!

— Безпрецедентно!

— Недопустимо!

— Отказваме да бъдем сплашвани!

Джизал скочи от трона, вдигна сабята си с украсената със скъпоценни камъни дръжка и започна да блъска с върха на ножницата по подиума. Залата се изпълни с ехото на глухите бумтежи.

— Аз съм кралят! — изрева той в изведнъж притихналата зала. — Не съм дошъл да обсъждам това с вас, а да издам кралски декрет! Адуа ще бъде изграден наново, по-красив и величествен от всякога! И това е цената! Прекалено много сте привикнали на слаб монарх, уважаеми лордове! Но аз ви уверявам, че тези времена свършиха!

Баяз се наведе и прошепна в ухото на Логън:

— Да не повярваш как му се удава, а?

Лордовете зашумяха недоволно, но седнаха отново по местата си. Джизал продължи да говори, все още стиснал здраво в ръка сабята. Гласът се понесе уверено из залата.

— Онези, които ми засвидетелстваха пълната си подкрепа в тежките времена на войната, ще бъдат освободени от това задължение. Но за ваше най-голямо съжаление, списъкът е доста кратък. Нещо повече, онези, които ми помогнаха най-много, бяха приятели от отвъд границите на Съюза!

Мъжът в черно се изправи.

— Аз, Орсо от Талинс, заставам твърдо зад Техни величества, моите син и дъщеря! — Сграбчи лицето на Джизал и го целуна по бузите, след което повтори същото с кралицата. — Техните приятели са мои приятели. — Каза го с усмивка, но скритият смисъл не остана скрит. — Техните врагове? Е! Умни мъже сте, досещате се и без да го казвам.

— Благодаря ви за ролята, която изиграхте в спасението ни — каза Джизал. — Приемете признателността ни. Войната със Севера свърши. Тиранинът Бетод е мъртъв и сега цари нов ред. Горд съм да нарека човека, който го свали от власт, мой приятел. Логън Деветопръстия! Кралят на северняците! — посочи с ръка към Логън и на лицето му грейна усмивка. — Радвам се, че двамата с него ще тръгнем към едно по-добро бъдеще като братя.

— Така е — каза Логън и се надигна тежко от трона. — Точно така. — Прегърна Джизал и го шляпна здраво по гърба. — Мисля занапред ние да си стоим от нашата страна на Уайтфлоу. Естествено, освен ако моят брат не загази отново. — Обходи с мъртвешки поглед начумерените мъже от предната редица. — Не ме карайте да се връщам. — Седна обратно на трона и свъси вежди. Кървавия девет може и да не разбираше много от политика, но знаеше как се плашат хора.

— Спечелихме войната! — разтърси позлатената ножница на сабята си Джизал и я окачи на колана. — Сега трябва да спечелим мира!

— Добре казано, Ваше Величество, добре казано! — Червендалестият пияница стана, преди някой да успее да вземе думата. — В такъв случай, преди да се разпусне, пред Камарата на лордовете стои една последна задача. — Обърна се с мазна усмивка, потри ръце и се поклони угоднически. — Да благодарим на лорд Баяз, Първия магус, който със своите мъдри съвети и могъщо Изкуство, прогони нашествениците от Съюза! — Започна да ръкопляска. Сакатият и Орсо се присъединиха към него.

Един широкоплещест лорд от първата редица скочи на крака.

— Лорд Баяз! — изкрещя той и заблъска месести длани. След това цялата зала премина неохотно в аплодисменти. Дори Хюгън се включи, а след него и Ишър, въпреки че на лицето му се беше изписало изражението на човек, който ръкопляска на собственото си погребение. Логън остави ръцете си там, където бяха. Ако трябваше да бъде честен, повдигаше му се от самото му присъствие в залата. Беше ядосан. Облегна се назад в трона и продължи да гледа навъсено.

 

 

Джизал гледаше как знатните особи на Съюза се изнизват намусени от Огледалната зала. Велики мъже. Ишър, Барезин, Хюгън и много други. Хора, на които някога се беше възхищавал. Смирени. Едва сдържаше усмивката си, като ги гледаше как мърморят сърдито. Почти се почувства като истински крал… до момента, в който не погледна кралицата.

Терез и баща й, върховен херцог Орсо, се бяха впуснали в нещо като прочувствен спор между баща и дъщеря на цветущ стириянски и подчертан и от двамата с бурно ръкомахане. Сигурно щеше да изпита известно облекчение да види, че не е единственият мъж от семейството й, достоен за нейната омраза, ако не подозираше, че той е темата на спора. Чу леко изстъргване зад гърба си и се обърна, умерено отвратен при вида на новия си архилектор.

— Ваше Величество — заговори тихо Глокта, сякаш възнамеряваше да обсъди с него някоя тайна. После погледна смръщено към Терез и баща й. — Ако позволите да попитам… всичко наред ли е между вас и кралицата? — Понижи още повече глас. — Разбирам, че рядко спите в една и съща стая.

Джизал беше на косъм да възнагради нахалството на сакатия със силен шамар с опакото на ръката, когато зърна с периферното си зрение погледа на Терез. Отново го гледаше с онова крайно презрение, запазено специално за съпруга й. Усети как раменете му увисват.

— Тя едва издържа да е в една и съща страна с мен, камо ли в една и съща стая. Тази жена е истинска кучка! — озъби се, после наведе глава и заби поглед в пода. — Какво мога да направя?

Глокта изпъна врат на една страна, после на другата и Джизал потисна тръпката по гърба си, когато чу острото пукане на костите му.

— Нека аз поговоря с кралицата, Ваше Величество. Когато реша, мога да бъда доста убедителен. Разбирам трудностите ви. Аз самият съм отскоро женен.

Джизал не смееше да мисли що за женски звяр може да вземе подобно чудовище за съпруг.

— Ами? — попита с престорен интерес. — Коя е щастливата дама?

— Вярвам, че се познавате бегло. Казва се Арди. Арди дан Глокта. — Устните на сакатия бавно се отдръпнаха и оголиха отвратителните дупки в зъбите му.

— Но не…

— Сестрата на стария ми приятел Колем Уест, да. — Джизал си беше глътнал езика. Глокта се поклони сковано. — Приемам с благодарност поздравленията ви, Ваше Величество. — Обърна се, докуца до края на подиума и започна да слиза бавно по стъпалата, като се подпираше превит над бастуна.

Джизал не можа да скрие сковаващия шок, смазващото разочарование и истинския ужас, които го обзеха. Умът му не го побираше, как ли е успяло това недъгаво чудовище да изнуди Арди, за да падне в капана му. Може би просто е била отчаяна, след като той я заряза. Може би сега, когато брат й беше болен, не е имала към кого другиго да се обърне. Онзи ден, в болницата, при вида й нещо в него потрепна, точно както преди. Мислеше си, че може би един ден, след време…

Сега и тази му фантазия лежеше смазана на пода. Арди е омъжена за човек, когото Джизал презираше. Човек, който седеше в собствения му Висш съвет. Но най-лошото, за човек, на когото в момент на умопомрачение беше признал истината за кухия си брак. Беше оставил да изглежда слаб, уязвим, жалък.

Сега вече знаеше, че обичаше Арди с непосилна страст. Че бяха споделяли нещо, което никога повече нямаше да открие. Как не можа да го осъзнае навреме? Как позволи всичко да се разпадне заради това? Тъжната истина беше, че, както подозираше, само любовта не е достатъчна.

 

 

Логън бе обзет от силно разочарование, когато отвори вратата. Обзет от гняв, я затръшна зад гърба си. Стаята беше чиста и подредена, сякаш в нея никога не беше спал човек. Феро си беше тръгнала.

Нищо не стана така, както беше очаквал. Досега сигурно трябваше да се е примирил с това. В края на краищата нищо не ставаше така, както го мислеше, никога. А той продължаваше да пикае срещу вятъра. Беше като човек, чиято врата е прекалено ниска, но вместо да помисли как да се навежда при влизане, той упорито блъскаше главата си в горния праг, всеки ден от жалкия си живот. Искаше му се да изпита съжаление за себе си, но знаеше, че заслужава точно това. Човек не може да очаква щастлив край, ако е направил нещата, които той натвори.

Стиснал зъби, тръгна по коридора. Без да почука, влетя през съседната врата. Високите прозорци бяха отворени и слънцето огряваше просторната стая. Лекият ветрец разклащаше завесите. Пред един от прозорците, с чаша чай в ръка, седеше Баяз. Един раболепен прислужник в кадифен жакет държеше в ръка поднос с чаши и тъкмо доливаше неговата от сребърен чайник.

— А, краля на северняците! — провикна се Баяз. — Как са…

— Къде е Феро?

— Тръгна си. Остави малка бъркотия след себе си, но аз я разчистих, както все по-често ми се случва напоследък…

— Къде?

— На юг, предполагам — сви рамене Първия магус. — Отмъщение или нещо от сорта. Все за това говореше. Доста сърдита жена.

— Тя е променена.

— Епохални събития, приятелю. Никой от нас не е същият. Да ти предложа чай?

Прислужникът тръгна към него с полюшващ се поднос. Логън го сграбчи за жакета и го засили в стената. Онзи изписка, отскочи от стената и се строполи сред тракащите на пода чаши.

Баяз го погледна учудено.

— Едно „не“ щеше да свърши същата работа.

— Майната ти, дърто копеле.

— А, Деветопръсти господарю — намръщи се Баяз. — Доста си гневен тази сутрин. Сега си крал, не бива да се поддаваш на подобни първични страсти. Крале, които го правят, не изкарват дълго. Все още имаш врагове в Севера. Убеден съм, че Калдер и Скейл са намислили да ти докарат някои неприятности. Винаги съм смятал, че на добрите обноски трябва да се отплащаш с добри обноски. Ти ми беше от полза и сега аз мога да ти върна услугата.

— Като на Бетод ли?

— Точно така.

— На него не му се отрази много добре.

— Докато приемаше помощта ми, просперираше. После се възгордя, стана непокорен, започна да иска нещата да стават по неговия начин. И без помощта ми… е, знаеш останалото.

— Не се бъркай в работите ми, магьоснико. — Логън постави ръка на дръжката на меча на Създателя. И ако остриетата имаха гласове, както каза навремето магусът, сега той го накара да изреве мрачната си заплаха.

Но по лицето на Баяз премина само тръпка на раздразнение.

— Нищожният човек може и да се притесни от това. Нима не откупих живота ти от Бетод? Нима не ти дадох цел, когато беше останал сам и безнадежден? Нима не те заведох до другия край на Света и не ти показах чудесата, които малцина са зървали? Лоши обноски. Така де, дори мечът, с който сега ме заплашваш, ти е подарък от мен. Надявах се двамата с теб да успеем да постигнем някакво…

— Не!

— Разбирам. Дори не…

— Приключих с теб. Както изглежда, може никога да не стана по-добър човек, но мога да опитам да не ставам по-лош. Поне това мога да опитам.

Баяз го изгледа с премрежен поглед.

— Деветопръсти господарю, не спираш да ме изумяваш. Мислех те за смел, но сдържан, за пресметлив, но състрадателен. Но най-вече, смятах те за реалист. Но вие, северняците, по правило сте сприхави. Това, което виждам сега, е точно сприхавост и саморазрушителен гняв. Май най-после зървам Кървавия девет.

— Радвам се да те разочаровам. Явно и двамата сме преценили напълно погрешно другия. Аз те мислех за велик човек. Сега виждам грешката си. — Логън поклати бавно глава. — Какво направи тук?

— Какво направих ли? — прихна невярващо Баяз. — Комбинирах три чисти дисциплини на магията и създадох нова! Явно не разбираш какво постижение е това, Деветопръсти господарю, но аз ти прощавам. Разбирам, че учението не ти е най-силната страна. Подобно нещо не се е случвало от Старите времена, когато Еуз разделил дарбите между синовете си. — Въздъхна дълбоко. — Явно никой няма да оцени огромните ми постижения. Освен Калул може би, но е малко вероятно да стигне дотам да изкаже поздравленията си. Кръгът на света не е виждал подобна мощ, откакто… откакто…

— Глъстрод унищожил себе си и целия Олкъс покрай това.

— Щом казваш — повдигна вежди магусът.

— И резултатите са почти същите, ако питаш мен, само дето ти предизвика не чак толкова безсмислено клане и унищожи по-малка част от един по-малък град, в едни по-незначителни времена. Иначе къде е разликата между вас двамата?

— Мислех, че е повече от очевидна. — Баяз вдигна чашата си и го погледна спокойно над ръба. — Глъстрод загуби.

Логън се замисли над думите му. Накрая се обърна и тръгна към вратата. Уплашеният прислужник се отдръпна боязливо от пътя му. Тръгна по огласения от стъпките му коридор. Подрънкването на златната огърлица на Бетод беше като подигравателен смях в ушите му.

Може би трябваше да задържи безпощадното копеле на своя страна. Както се развиваха нещата в Севера, скоро можеше да се нуждае от помощта му. Може би трябваше да изсърба вонящата пикня, наречена чай, и да се усмихва, сякаш беше мед. Сигурно трябваше да се смее и да нарича Баяз „стари приятелю“, за да може после, когато нещата тръгнеха на зле, да допълзи до Великата северна библиотека. Това беше разумното решение. Така би постъпил един реалист. Но се оказа точно така, както навремето беше казал баща му…

Логън Деветопръстия не беше реалист.