Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (52)

Дългът зове

Глокта примижа от болка, докато внимателно се отпускаше на стола си. Нямаше фанфари, за да отбележат паметния момент, в който скованият му от болка задник докосна твърдата дъска. Не последваха аплодисменти. Чу се само острото пукане на изгарящото му от болка коляно. При все това моментът е забележителен, не само за мен.

Който и да беше обзавеждал Бялата стая, беше дръзнал да премине отвъд строгата неприветливост и да навлезе смело в царството на пълното неудобство. Човек би предположил, че ще съобразят и ще се погрижат най-влиятелните мъже в страната да седят на някаква тапицерия. А може би са искали да напомнят на обитателите й, че човек никога не бива да си позволява прекалено много комфорт на върха на властта. Хвърли бегъл поглед настрани и забеляза, че Баяз го гледа. Всъщност за мен по-некомфортно от това — няма накъде. Май достатъчно често го повтарям? Потрепери, докато се мъчеше да се придърпа напред, и краката на стола му изскърцаха звучно по пода.

Много отдавна, когато бях красив, млад и обещаващ, си мечтаех един ден да седна на тази маса като благороден лорд-маршал или уважаван върховен правозащитник, или дори като достопочтен лорд-шамбелан. Кой да подозира, дори в най-черни мигове, че този красив Санд Глокта ще седи във Висшия съвет като всяващия ужас, ненавистен, всевластен архилектор на Инквизицията? Едва удържаше усмивката си да не грейне на беззъбата му уста, докато се отпускаше върху недружелюбната дъска.

Не всички изглеждаха доволни от неочакваното му повишение обаче. Особено крал Джизал, който хвърляше на Глокта гневни погледи, изпълнени с особена неприязън.

— Забележително е, че вече сте встъпили официално в длъжност — озъби се той.

— Тези неща стават бързо, когато има желание, Ваше Величество — се намеси Баяз.

— В крайна сметка — отбеляза Хоф, като за момент се откъсна от бокала си, за да обиколи масата с меланхоличен поглед — числеността ни сериозно пострада.

Така си е. Няколко стола стояха съвсем празни. Маршал Варуз беше изчезнал, вероятно бе мъртъв. Със сигурност бе мъртъв, предвид че е ръководил отбраната от Кулата на веригите — постройка, понастоящем разпиляна навред из улиците на града. Сбогом, учителю по фехтовка, сбогом. Върховният правозащитник Маровия също би оставил празно място. Без съмнение още се опитват да изстържат замразеното месо от стените на кабинета му. Адио и на третия ми ухажор. Лорд Валдис, командир на рицарите вестители, също не присъстваше. Бил на стража край южната порта, както разбрах, когато гуркулите взривили гърмящия си прах. Тялото му не е открито, нито някога ще бъде, както изглежда. Нямаше го и лорд-адмирал Рютзър. Ранен в морската схватка със сабя в корема. Уви, не се очаква да оцелее.

Елитът на властта май наистина е пооредял.

— Маршал Уест не може ли да е сред нас? — попита лорд-канцлер Халек.

— Съжалява, че няма тази възможност. — Генерал Крой сякаш отщипваше всяка дума със зъби. — Помоли ме да заема мястото му и да говоря от името на войската.

— И как е маршалът?

— Ранен.

— И допълнително покосен от пагубната болест, която помете Агрионт — додаде кралят и погледна намръщено към Първия магус.

— Жалко. — На лицето на Баяз нямаше изписан дори намек за съжаление, или каквото и да било друго.

— Ужасна работа — жално отбеляза Хоф. — Лекарите са в пълно неведение.

— Малцина оцеляват. — Блясъкът в погледа на Лутар бе станал смъртоносен.

— Да се надяваме от сърце — намеси се енергично Торликорм, — че маршал Уест ще е от щастливците. Да се надяваме. Макар че надеждите не променят нищо.

— В такъв случай, по работа. — Виното заклокочи през гърлото на гарафата и напълни за втори път от началото на срещата бокала на Хоф. — Как върви кампанията, генерал Крой?

— Гуркулската войска е напълно разгромена. Подгонихме ги в посока Келн, където неколцина успяха да избягат с останките от флота им. Но корабите на херцог Орсо бързо разрешиха този проблем. Гуркулското нашествие приключи. Победата е наша. И въпреки това се мръщи, все едно признава разгром.

— Отлично.

— Народът дължи хиляди благодарности на своите смели войници.

— Нашите поздравления, генерале.

Крой се загледа в плота на масата.

— Поздравленията са за маршал Уест, който даваше заповедите, и за генерал Паулдър и останалите, които дадоха живота си, за да ги изпълнят. Аз бях просто наблюдател.

— Но и вие изиграхте своята роля, при това блестящо. — Хоф вдигна бокала си. — Предвид злощастното отсъствие на маршал Варуз, съм убеден, че Негово величество скоро ще ви повиши. — Погледна краля и Лутар избоботи някакво съгласие, но без ентусиазъм.

— За мен ще е чест да служа по какъвто начин Негово величество намери за добре, разбира се. Но пленниците са приоритет. Наброяват няколко хиляди, а не разполагаме с храна, която…

— Нямаме достатъчно храна за собствените си войници, за гражданите си, за ранените си — прекъсна го Хоф, докато попиваше влажните си устни.

— Можем да пуснем срещу откуп всеки по-стойностен пленник, за когото императорът ще е готов да плати? — предложи Торликорм.

— В цялата им проклета армия има едва шепа стойностни хора.

— Щом нямат стойност за императора, значи определено не са от значение и за нас. Да гладуват! — намръщи се Баяз.

Неколцина от присъстващите се наместиха неловко на столовете си.

— Става въпрос за хиляди животи — подхвана Крой.

Погледът на Първия магус го притисна като тежък камък и смаза всичките му възражения.

— Знам за какво говорим, генерале. Врагове. Нашественици.

— Със сигурност трябва има начин, нали? — вметна кралят. — Не може ли да ги натоварим на кораби обратно към бреговете на Кантика. Би било позорен край за победата ни, ако…

— Срещу всеки нахранен пленник стои по един гладен наш гражданин. Това е ужасяващата аритметика на властта. Трудно решение, Ваше Величество, но само с това разполагаме в тази стая. А какво е вашето мнение, архилекторе?

Погледите на краля и на възрастните мъже във високите столове се насочиха към Глокта.

— О, знаем какво трябва да се направи, и не трепваме, и прочие. Нека чудовището изрече присъдата, така че ние, останалите, да се почувстваме достойни люде. Не съм голям почитател на гуркулите. — Глокта сви пронизаните си от болка рамене. — Да гладуват!

Крал Джизал потъна в трона си и намръщеното му лице стана още по-мрачно. Възможно ли е нашият монарх да е една идея по-зле дресиран, отколкото му се ще да вярва на Първия магус?

Лорд-канцлерът Халек се прокашля.

— Сега, когато победата е наша, първата ни грижа несъмнено е разчистването на руините и възстановяването на пораженията, причинени от… — очите му нервно отскочиха към Баяз, после се върнаха — … гуркулската агресия.

— Така, така.

— Възстановяване. Съгласни сме всички.

— Разходите — Халек изкриви физиономия, сякаш самата дума му причиняваше болка, — дори само за разчистването на разрушенията в Агрионт, може да достигнат десетки хиляди марки. Цената на цялостното възстановяване — милиони. Ако добавим и тежките поражения върху Адуа… разходите… — Халек пак се намръщи и потърка чело с длан. — Дори не мога да предполагам.

— Можем само да дадем най-доброто от себе си — поклати тъжно глава Хоф. — И да караме марка по марка.

— Аз например предлагам да се обърнем към благородниците — предложи Глокта. Чуха се няколко одобрителни мърморения.

— Негово високопреосвещенство има право.

— Рязко ограничаване на правомощията на Камарата на лордовете — добави Халек.

— Сериозни данъци за онези, които не осигуриха материална подкрепа в последната война.

— Чудесно! Свийте им платната на благородниците. Проклети паразити.

— Решителни реформи. Да се върнат земи на короната. Данъчно облагане на наследството.

— Наследството! Прекрасна идея!

— И лорд-губернаторите също да влязат в кюпа.

— Скалд и Мид. Да. Отдавна се радват на прекалено много независимост.

— Мид едва ли би могъл да бъде обвинен, провинцията му е опустошена…

— Не е въпросът във вината — каза Баяз. Не, естествено, всички знаем чия е. — Въпрос на контрол. Победата ни предоставя възможност за промени.

— Трябва да централизираме!

— Уестпорт наред с другото. Твърде дълго ни предаваха срещу гуркулите.

— Сега имат нужда от нас.

— Може би трябва да установим клон на Инквизицията в града? — предложи Глокта.

— Опорна точка в Стирия!

— Трябва да изградим всичко наново! — Първия магус тупна по масата с месестия си юмрук. — По-добре и по-пищно и от преди. Статуите на Кралския булевард може и да са паднали, но отвориха място за нови.

— Нова епоха на възход — извика Халек с блеснал поглед.

— Нова епоха във властта — додаде Хоф с вдигнат бокал.

— Златна ера? — Баяз погледна през масата към Глокта.

— Ера на единство и възможности за всички! — включи се и кралят.

Предложението му някак не доби тежест. Погледите се извърнаха неловко към края на масата, където седеше кралят. Ама че идея, по-скоро шумно изпърдяна, отколкото изречена.

— Ъ… да, Ваше Величество — каза Хоф. — Възможности. Разбирай, за всеки, извадил късмета да седне във Върховния съвет.

— Може би по-тежки налози за търговските гилдии? — предложи Халек. — Както последният ни архилектор имаше предвид. Също и банките. Подобен ход може да донесе голям доход…

— Не — безцеремонно отсече Баяз. — Нито гилдиите, нито банките. Свободната работа на тези благородни институции осигурява състоятелност и сигурност на всички. Бъдещето на нацията е в търговията.

Халек смирено склони глава. Нима долавям нещо като страх?

— Разбира се, лорд Баяз, прав сте. Открито признавам грешката си.

Магусът продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Може би банките все пак биха отпуснали заем на короната.

— Чудесна идея — тутакси отвърна Глокта. — Банкова къща „Валинт и Балк“ е надеждна институция, с традиции. Оказаха ми невероятна помощ в опитите ми да задържа Дагоска. Сигурен съм, че пак ще можем да разчитаме на тяхната помощ. — Усмивката на Баяз бе едва доловима. — Междувременно земите, авоарите и титлите на предателя лорд Брок бяха реквизирани от короната. Продажбата им ще донесе значителна сума.

— Ами самият човек, архилекторе?

— Май излиза, че е дезертирал заедно с последните гуркули. Подозираме, че все още е техен… гост.

— Искаш да кажеш, тяхна марионетка. — Баяз изсъска през зъби. — За жалост. Той може да продължи да бъде ядро на недоволство.

— Две от децата му са заключени в Палатата на въпросите. Дъщеря му и единият от синовете. Може да предложим размяна…

— На Брок? Ха! — озъби се Хоф. — Той не би заменил собствения си живот за целия свят и всичко в него.

— В такъв случай можем да демонстрираме намеренията си. — Глокта повдигна вежди. — Ясно послание, че изменничеството няма да бъде толерирано по никакъв начин?

— Това никога не е излишно — изръмжа Баяз и останалите го подкрепиха с одобрително мърморене.

— Публична демонстрация на вината на Брок, тогава и отговорността му за разрушаването на Адуа. Плюс няколко обесвания. Горките, лош късмет да се родиш син на толкова амбициозен баща, но какво да правим, хората обичат публичните екзекуции. Някакви предпочитания за ден или…

— Няма да има никакви обесвания. — Кралят гледаше Баяз изпод вежди.

Хоф запримига.

— Но, Ваше Величество, не можете да допуснете…

— Достатъчно кръв се проля. Предостатъчно. Освободете децата на лорд Брок. — Около масата се разнесоха възклицания. — Пуснете ги да отидат при баща си или да останат в Съюза като обикновени граждани — както предпочетат. — Баяз изпепеляваше с погледи от другия край на масата, но кралят не трепна. — Войната свърши. Победихме. Войната никога не свършва, победата е временна. Предпочитам да опитам да излекувам раните, вместо да ги задълбочавам. Раненият враг е най-добрият враг, убива се най-лесно. Понякога милостта ти носи повече от жестокостта.

Глокта се прокашля.

— Понякога. Макар самият аз още да не съм видял подобно нещо с очите си.

— Добре — отсече категорично кралят с тон, който показваше, че дискусията е приключила. — Значи е решено. Други спешни дела? Трябва да обиколя болниците, а после да видя как върви разчистването на разрушенията.

— Разбира се, Ваше Величество. — Хоф се поклони угоднически. — Грижата ви за поданиците, колко благородно от ваша страна.

Джизал го изгледа за момент, после изсумтя и стана. Беше напуснал стаята, преди повечето от старците да успеят да се надигнат с усилие от столовете си. А на мен ми трябва още повече време за подобни начинания. Когато Глокта най-сетне успя да се пребори със стола и се изправи с разкривено лице, намери Хоф до себе си, с намръщено червендалесто лице.

— Имаме малък проблем — промърмори той.

— Нима? Нещо, което не можем да обсъдим пред останалите от Съвета?

— Боя се, че да. Нещо, което би било по-добре да не обсъждаме най-вече пред Негово величество. — Хоф погледна бързо през рамо, за да изчака последният от възрастните мъже да затвори тежката врата зад себе си и да остави двама им необезпокоявани. Аха, тайни, колко вълнуващо. — Сестрата на отсъстващия днес лорд-маршал.

Глокта свъси чело. Ох, леле.

— Арди Уест? Какво за нея?

— От достоверен източник знам, че тя се намира в… деликатно положение.

Познатите гърчове пробягаха по лявата половина на лицето на Глокта.

— Нима? Колко жалко. Забележително добре информиран сте за личните дела на въпросната дама.

— Мой дълг е да бъда информиран. — Хоф се надвеси по-близо и докато шепнеше, облъхна Глокта с вонящ на вино дъх: — Предвид кой евентуално е бащата…

— А именно? Макар да си мисля, че вече и двамата се досещаме за отговора.

— Кой друг, ако не кралят — изсъска Хоф и в гласа му се прокрадна паника. — Сигурно прекрасно знаете, че двамата имаха… връзка, да се изразя деликатно, преди неговата коронация. Едва ли е тайна. А сега това? Копеле! При положение че и около възкачването на краля на трона не всичко беше перфектно чисто. При толкова много врагове в Камарата на лордовете? Такова дете може да бъде използвано срещу нас, ако се разчуе, а няма как да не се разчуе! — Надвеси се още по-близо. — Такова нещо би представлявало заплаха за държавата.

— Така е — изсъска ледено Глокта. За жалост е точно така. Много, много жалко.

Дебелите пръсти на Хоф не можеха да си намерят място.

— Знам, че имате някакви отношения с дамата и нейното семейство. Ще ви разбера напълно, ако решите да се дистанцирате от подобна отговорност. Мога да организирам всичко, без…

Глокта го дари с най-противната си усмивка.

— Да не намеквате, че не съм достатъчно безпощаден за убийството на една бременна майка, лорд-шамбелане? — Гласът му отекна силно от твърдите бели стени, безжалостен като удар с нож.

Хоф примижа боязливо и очите му се стрелнаха нервно към пода.

— Сигурен съм, че няма да трепнете пред изпълнението на патриотичния си дълг…

— Добре. В такъв случай бъдете спокоен. Общият ни приятел не ме е избрал за тази роля заради мекото ми сърце. По-скоро обратното. Ще се заема.

 

 

Същата малка тухлена къщичка на същата незабележителна уличка, която Глокта бе посещавал толкова често преди. Същата къща, в която съм прекарал толкова приятни следобеди. В удобство, доколкото мога да се доближа до удобство, естествено.

Пъхна дясната си ръка в джоба и долови допира на студения метал в пръстите му. Защо го правя? Защо? За да може оня пиян задник Хоф да отрие потта от челото си от облекчение, че е предотвратил бедствие? За да може Джизал дан Лутар да се окопае по-здраво на марионетния си трон? Изви хълбоци първо на едната страна, после на другата, докато гърбът му изпука. Тя заслужава много повече. Но такава е ужасната аритметика на властта.

Бутна портата, докуцука до входната врата и почука лекичко. Мина известно време, преди раболепната камериерка да отвори. Вероятно същата, която е уведомила дворцовия пияница Хоф за неприятната ситуация? Поведе го през претъпканата с мебели всекидневна, докато си мърмореше нещо под носа и го остави там, загледан в скромния огън зад решетката на камината. Мярна отражението си в огледалото по-горе и се намръщи.

Кой е този човек? Тази жалка човешка черупка? Този тромав труп? Нима това изобщо може да се нарече лице? Разкривено и набраздено, гравирано с болка. Какво е това ненавистно, жалко създание? О, ако има Бог, пази ме от това нещо!

Опита да се усмихне. В мъртвешки бледата му кожа се врязваха свирепи бръчки и противната яма между зъбите му зейна. Крайчето на устата му потръпна, лявото му око заигра, по-тясно от другото и силно зачервено. Усмивката е далеч по-ужасна от смръщеното лице.

Има ли друг такъв злодей? Има ли друго такова чудовище? Възможно ли е зад подобна маска да е останала частица човещина? Как така красавецът Санд дан Глокта се превърна… в това? Огледала. По-ужасни дори от стълбищата. Устните му се изкривиха от отвращение, докато извръщаше глава.

На прага стоеше Арди и го наблюдаваше мълчаливо. Изглежда прекрасно, помисли си, след като се отърси от неловкото усещане, че е бил под наблюдение. Прекрасно, забелязвам ли вече съвсем лекичко заобляне около корема? Трети месец? Или четвърти? Скоро няма да може да го скрие.

— Ваше Високопреосвещенство. — Пристъпи в стаята и го огледа от главата до петите. — Бялото ви отива.

— Нима? Значи не мислиш, че подчертава кръговете около трескавите ми очи и приличам повече на череп?

— О, в никакъв случай. Пасват идеално на бледото ви като на таласъм лице.

Глокта се ухили с беззъбата си усмивка.

— Точно такъв ефект търся.

— Дошли сте да ме заведете на поредната обиколка из канали, смърт и изтезания?

— Уви, навярно никога повече няма да е възможно да повторим това. Предишния път приключих с всичките си приятели и с повечето си врагове.

— И за съжаление гуркулската армия ни напусна.

— Заети са с друго, както разбирам. — Проследи я с поглед да се отправя към масата и да поглежда през прозореца към улицата. Светлината озари тъмната й коса и пропълзя към крайчеца на бузата й.

— Надявам се, си добре? — попита тя.

— По-зает и от гуркулите. Чака ме много работа. Как е брат ти? Възнамерявах да го посетя, но… Но се съмнявам, че дори самият аз бих изтраял вонята на собственото си лицемерие, ако го бях направил. Аз причинявам болка. Облекчаването й е чужд език за мен.

Арди заби поглед в пода.

— Не е добре. При всяко следващо посещение е все по-слаб. Докато бях при него, му падна един зъб. — Тя сви рамене. — Просто ей така, както се опитваше да сдъвче нещо, зъбът му падна. Замалко да се задави. Но какво мога да направя аз? Може ли изобщо някой да направи нещо?

— Наистина съжалявам да го чуя. Но това не променя нищо. Сигурен съм, че си му голяма подкрепа. Сигурен съм, че нищо не може да му помогне. А ти как си?

— По-добре от повечето, предполагам. — Въздъхна дълбоко, тръсна глава и се усмихна принудено. — Вино?

— Не, но нека това не те ограничава да сипеш на себе си. Никога не те е ограничавало.

Тя вдигна бутилката за миг, после я остави.

— Напоследък се опитвам да намалявам пиенето.

— Винаги съм мислел, че е добре да го направиш. — Пристъпи бавно към нея. — Значи е започнало сутрешното гадене?

Тя извърна рязко глава, после преглътна и жилите по шията й изпъкнаха.

— Значи знаеш?

— Аз съм архилекторът — приближи се той. — Длъжен съм да знам всичко.

Раменете й увиснаха, отпусна глава и се наведе напред, опряла длани в ръба на масата. Застанал отстрани, Глокта видя как клепачите й потрепват. Опитва се да пребори сълзите. Въпреки всичкия си гняв и интелигентност, тя има нужда от спасение точно толкова, колкото и всеки друг. Но няма кой да й се притече на помощ. Само аз съм тук.

— Мисля, че забърках голяма каша, точно както предвиждаше брат ми. И както и ти предположи, че ще стане. Сигурно си разочарован.

Глокта усети как лицето му се разкривява. Нещо като усмивка може би. Безрадостна усмивка.

— Прекарал съм в разочарование по-голямата част от живота си. Но не и от теб. Трудно се живее в този свят. Никой не получава това, което заслужава. Колко дълго трябва да влача това, докато намеря смелост? Така де, по-лесно няма да стане. Просто трябва да го направя, сега.

— Арди… — гласът му звучеше грубо дори в собствените му уши. Пристъпи още малко напред, куцукайки, с изпотена върху дръжката на бастуна длан. Тя го погледна с навлажнени очи и ръката й се отпусна на корема. Помръдна, сякаш й се искаше да отстъпи. Страх? Но мога ли да я виня? А дали не усеща какво предстои?

— Известно ти е, че винаги много съм харесвал и уважавал брат ти. — Устата му бе пресъхнала, езикът мляскаше непохватно в празните венци. Сега е моментът. — През последните месеци започнах все повече да харесвам и уважавам и теб. — През лицето му премина вълна от гърчове и от разтрепераното му око се изтърколи сълза. Сега, сега. — Или поне… да изпитвам нещо близо до тези чувства, доколкото е възможно за човек като мен. — Глокта плъзна предпазливо ръка в джоба си, незабелязано от нея. Напипа хладния метал, острите безпощадни ръбчета, които опираха в пръстите му. Трябва да го направя, сега. Сърцето му препускаше, гърлото му се бе стегнало дотолкова, че едва говореше. — Трудно ми е… съжалявам.

— Кое? — смръщи чело тя.

Сега.

Пристъпи рязко към нея и извади ръката си от джоба. Тя залитна към масата, облещила очи… и двамата застинаха по местата си.

А помежду им блестеше пръстенът. Огромен искрящ диамант, толкова голям, че на неговия фон масивната златна халка изглеждаше крехка и нищожна. Толкова голям, че все едно не е истински. Фалшив. Абсурд. Най-големият камък, който ми предоставиха „Валинт и Балк“.

— Трябва да те помоля да се омъжиш за мен — изграчи той. — Ръката с пръстена трепереше като сухо листо. Сложи в нея сатър, и е непоклатима като скала, ала накарай я да държи пръстен, и направо съм се напикал. Кураж, Санд, кураж.

Тя зяпна блестящия камък и устата й увисна глуповато. От изненада? От ужас? Да се омъжа за това… изчадие? Не, по-добре да умра.

— Ъ… — пророни тя. — Аз…

— Знам, знам, аз самият съм не по-малко отвратен от теб… но нека ти обясня. Моля те. — Заби поглед в пода. Устата му се кривеше, докато произнасяше думите. — Не съм толкова глупав, че да си помисля, че е възможно някога да… обикнеш такъв като мен или да изпиташ нещо повече от съжаление. Но е въпрос на необходимост. Не бива да се дърпаш заради това… което съм аз. Те са наясно, че носиш детето на краля.

— Те? — възкликна тя.

— Да. Те. Детето е заплаха за тях. Ти си заплаха за тях. Така аз бих могъл да те предпазя. Да узаконя детето ти. Това дете трябва да е наше — сега и завинаги.

Тя продължи да гледа безмълвно пръстена. Като затворник, който оглежда с ужас инструментите и преценява дали да си признае. Нито един от двата варианта не става, но кой е по-лошият?

— Мога да ти осигуря много неща. Сигурност. Безопасност. Уважение. Ще имаш само най-доброто. Положение във висшето общество, доколкото това е от значение. Никой няма да посмее и с пръст да те пипне. Никой няма да дръзне да те гледа отвисоко. Разбира се, зад гърба ти хората ще шушукат. Но ще шушукат за красотата ти, за интелигентността и невероятната ти добродетелност. — Глокта присви очи. — Ще се погрижа за това.

Тя го погледна и преглътна. Ето го и момента на отказа. Много благодаря, но предпочитам да умра.

— Ще бъда искрена с теб. Като по-млада… съм правила някои неразумни неща. — Гримаса. — Това дори не е първото копеле, което нося в утробата си. Баща ми ме изхвърли по стълбите и загубих детето. Едва не ме уби. Не вярвах, че ще се повтори.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем. Някой ден трябва да чуеш самопризнанията ми. Или по-добре никой да не ги чува. Това не променя нищо. Обещах, че ще се грижа за теб. Не виждам друг начин.

— Тогава да. — Взе пръстена от ръката му и без да се церемони, го сложи на пръста си. — Няма какво толкова да му мисля, нали? Е, не е точно възторженото съгласие, сълзите от радост, щастливата замая, за които четем в приказките. По-скоро неохотно приета сделка. Повод за тъжен размисъл над провалени очаквания.

— Не съм си и помисляла… — промърмори тя, без да откъсва очи от камъка на пръста си, — докато ви гледах как се дуелирахте с брат ми преди толкова години, че един ден ще нося твоя пръстен? Ти винаги си бил мъжът на мечтите ми.

— И на кошмарите ти. Странни са повратностите на съдбата. Обстоятелствата невинаги са това, което човек може да предвиди. Е, май спасих два живота. Колко ли от стореното зло ще компенсират? Едно е сигурно, това отива от правилната страна на везните. Всеки се нуждае от нещо на правилната страна на везните.

Тъмните й очи се извърнаха към неговите.

— Не можа ли да си позволиш по-голям камък?

— Само ако бях обрал хазната — дрезгаво отвърна той. По традиция сега идва времето за целувка, но предвид обстоятелствата…

Тя пристъпи към него и вдигна ръка. Той се изправи, потрепна, пронизан от болка в хълбока.

— Съжалявам… отвикнал съм.

— Ако ще го правя, смятам да е както трябва.

— Имаш предвид, да извлечеш най-доброто?

— Да направя нещо поне.

Тя пристъпи още по-близо до него. Глокта трябваше да се насили да остане на мястото си. Тя го погледна в очите, вдигна ръка и бавно го докосна по бузата, клепачът му потрепери. Глупава работа. Колко жени са ме докосвали досега? Но това беше в друг живот. В друг…

Погали лицето му, пръстите й потънаха в челюстта му. Вратът му изпука, когато го придърпа към себе си. Топлият й дъх лъхна брадичката му. Устните й се потриха нежно в неговите, после още веднъж. От гърлото й се изтръгна нисък стон, от който дъхът му секна. Преструва се, естествено. Нима е възможно някоя жена да пожелае да докосне това съсипано тяло? Да целуне това опустошено лице? Аз самият съм отвратен само от мисълта. Преструва се, но заслужава аплодисменти за усилието.

Левият му крак потрепери и бе принуден да се вкопчи здраво в бастуна. Въздухът изсвистя през носа му. Тя извъртя лице настрани пред неговото и устните им се впиха едни в други във влажна целувка. Връхчето на езика й облиза празните му венци. Преструва се, естествено, как иначе? И въпреки това го прави толкова добре, толкова добре…