Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (51)

Ранените

Уест се стресна и се събуди, опита да се надигне до седнало положение. Болката се стрелна нагоре по крака му, през гърдите и дясната ръка и остана да пулсира там. Той се отпусна със стон и заби поглед в тавана — потънал в сенки каменен свод.

Отвсякъде го полазиха звуци. Стенания и хлипане, кашляне и ридания, учестено плитко дишане, протяжно ръмжене. От време на време пронизителен писък от болка. Звуци, наподобяващи животински. Някъде от лявата му страна се чу гърлен шепот, който се провлачи до безкрай, сякаш плъх драскаше по стените.

— Не виждам. Проклет вятър. Нищо не виждам. Къде съм? Някой да ми каже. Не виждам.

Уест преглътна, болката се влошаваше. В болниците на Гуркул бе чувал подобни звуци, когато бе ходил на свиждане на войници от неговата рота. Спомняше си вонята и глъчката в ужасните шатри, окаяното състояние на хората в тях и най-вече неустоимото желание да се махнеш от там и да си обратно сред здрави. Но вече му беше пределно ясно, че махането този път няма да е толкова лесна работа.

Сега той беше един от ранените. Променено, обезобразено, отвратително създание. Ужасът пропълзя бавно в тялото му и се смеси с болката. Колко тежко е ранен? Крайниците му по местата ли са? Опита се да раздвижи пръстите на ръцете, после на краката, стисна зъби, усетил болката в ръката и крака му да се усилва. Вдигна треперещата си лява ръка пред лицето, завъртя я в сумрака. Видя му се непокътната, най-малкото, но беше единственото, което успя да помръдне, при това с огромни усилия. В гърлото му се процеди паника и го сграбчи здраво.

— Къде съм? Проклет вятър. Не виждам. Помощ. Помогнете. Къде съм?

— Затваряй си плювалника, мамка му! — кресна Уест, но думите заглъхнаха в пресъхналото му гърло. Чу се само немощно изкашляне, при което ребрата му пак пламнаха от болка.

— Шшшш. — Внимателно докосване по гърдите. — Стой спокойно.

В полезрението му се появи замъглена физиономия. Стори му се на жена със светла коса, но не можеше да изчисти образа. Затвори очи и се отказа от по-нататъшни опити. Май нямаше кой знае какво значение. Усети нещо до устните си. Гърло на бутилка. Отпи твърде трескаво, задави се и усети студената вода да потича по шията му.

— Какво се случи? — изграчи.

— Ранен си.

— Това ми е ясно. Имах предвид… в града. Вятъра.

— Не знам. Едва ли някой знае.

— Победихме ли?

— Май да. Гуркулите бяха отблъснати, да. Но има много ранени. Много мъртви.

Още една глътка вода.

— Ти коя си?

— Казвам се Арис. Дан Каспа.

— Арис… — Превъртя името й в устата си. — Познавах братовчед ти. Добре го познавах… добър човек. Все повтаряше… колко си красива. И богата — додаде, като смътно съзнаваше, че това, последното, не бива да го казва, но не можеше да накара устата си да спре. — Много богата. Умря. В планината.

— Знам.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да помагам с ранените. Най-добре сега поспи, за да…

— Цял ли съм?

Мълчание.

— Да. Поспи, ако можеш.

Потъналото й в сянка лице се размаза и Уест остави очите си да се затворят. Болезнените звуци бавно заглъхнаха. Цял е. Всичко ще се опрани.

 

 

Някой седеше до него на леглото. Арди. Сестра му. Премигна, понечи да отвори уста, имаше горчив вкус, за момент загуби ориентация.

— Сънувам ли? — Тя се пресегна и заби нокти в ръката му. — Ау!

— Болезнен сън, а?

— Не — видя се принуден да признае той. — Истина е.

Тя изглеждаше добре. Далеч по-добре от последния път, когато я видя — това поне бе сигурно. Първо, по лицето й нямаше кръв. Второ, не излъчваше открита омраза. Просто изглеждаше замислена и намръщена. Опита се да седне на леглото, не успя и се стовари обратно долу. Тя не му предложи помощ. Пък и той не го очакваше.

— Зле ли съм? — попита я.

— Явно не е толкова сериозно. Счупена ръка, няколко пукнати ребра, ожулен крак — така казаха. Малко порязвания по лицето, може да ти остане някой и друг белег, но, от друга страна, една красавица в семейството стига.

Изхърка в опит да се засмее и трепна, прорязан от болка в гърдите.

— Абсолютно вярно. Същото се отнася и за ума.

— Не бери грижа. Използвах интелигентността си, за да постигна този невероятен успех, който виждаш пред себе си. Постижение, за което ти, като лорд-маршал на Съюза, можеш само да мечтаеш.

— Недей — изсъска той и притисна здравата си ръка към ребрата. — Боли.

— Заслужаваш си го.

Смехът му бързо секна и двамата замълчаха, впили погледи един в друг. Дори това му беше трудно.

— Арди… — Гласът заседна в нараненото му гърло. — Можеш ли… да ми простиш?

— Вече съм ти простила. Първия път, когато чух, че си умрял. — Уест забеляза, че тя опита да се усмихне. Но ъгълчетата на устните й бяха все така гневно извити. Вероятно би предпочела да забие нокти в лицето му вместо в ръката. В този момент почти се зарадва, че е ранен. Така не й оставаше друг избор, освен да се държи прилично с него. — Добре, че не си. Умрял, имам предвид… — Сбърчи чело и обърна глава. В дъното на дългото помещение се надигна някаква глъчка. Чуваха се гласове, подрънкваха брони.

— Кралят! — не беше ясно кой вика, но явно се вълнуваше. — Кралят пак е тук!

По околните легла хората започнаха да се надигат и да извръщат глави. От легло на легло премина въодушевление, примесено с напрежение.

— Кралят ли? — зашепнаха хората, с обзети от безпокойство и очакване лица, сякаш им се оказваше невероятната чест да присъстват на божествена визита.

Няколко фигури се запромъкваха между сенките в далечния край на залата. Уест напрегна очи, но не видя друго, освен проблясване на метал в мрака. Най-внушителната осанка спря край един от ранените, през няколко легла от него.

— Добре ли се грижат за теб? — прозвуча странно познат, но и някак различен глас.

— Да, Ваше Величество.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Целувка от някоя добра жена?

— Бих искал да ти помогна, но се боя, че съм просто крал. Такива като мен се срещат доста по-често, отколкото добрите жени. — Мъжете се засмяха, макар да не беше смешно. Явно едно от предимствата на това, да си крал, е хората да се смеят на несполучливите ти шеги, помисли си Уест. — Нещо друго?

— Може би… още едно одеяло, Ваше Величество. Тук нощите са хладни.

— Разбира се. — Щракна с пръст към мъжа зад себе си. Лорд Хоф, както осъзна Уест, следваше краля на почтително разстояние. — По едно допълнително одеяло за всеки.

Шамбеланът, тази страховита напаст за всички в залата за аудиенции, кимна като послушно дете. Кралят се изправи и продължи нататък.

Джизал дан Лутар, разбира се, и въпреки това не беше за вярване, че е същият човек, не само заради разкошната кожена мантия и златния обръч на главата. Изглеждаше по-висок. Все така красив, но вече не по момчешки. Дълбокият белег на покритата с брада челюст му придаваше мъжественост. Арогантната и подигравателна усмивка се бе превърнала във властно изражение. Нехайната наперена походка бе придобила целеустременост. Продължи да се придвижва бавно по пътеката между леглата, като обменяше реплики с всеки от ранените, стискаше ръцете им, изказваше благодарности и им обещаваше помощ. Никой не остана пренебрегнат.

— Да живее кралят! — изхърка някой през стиснати зъби.

— Не! Не. Радостните възгласи би трябвало да са за вас, храбри мои приятели! За вас, които пожертвахте себе си заради мен. На вас дължа всичко. Само благодарение на вас победихме гуркулите. Само благодарение на вас Съюзът бе спасен. Аз не забравям дълговете си — уверявам ви в това!

Уест го изгледа. Което и да бе това странно привидение, макар външно да приличаше на Джизал дан Лутар, говореше като монарх. Уест бе обзет от нелепото желание да се надигне от леглото и да коленичи. Един от другите ранени се опита да направи точно това, докато кралят минаваше покрай леглото му. Джизал го спря с приятелска ръка върху гърдите, усмихна се и го потупа по рамото, все едно цял живот бе предлагал утеха на пострадали, а не се бе наливал в пропаднали бордеи с другите офицери и не бе хленчил, че му възлагат лишени от смисъл задачи.

Приближи се и видя Уест да лежи на леглото си. Лицето му се озари, макар в усмивката му да липсваше зъб.

— Колем Уест! — забърза към него. — Мога да кажа с положителност, че никога в живота си не съм бил по-щастлив да видя лицето ти.

— Ъ… — Уест раздвижи челюст, но не знаеше какво да каже.

Джизал се обърна към сестра му.

— Арди… надявам се, че си добре.

— Да. — Само толкова. Размениха си дълги погледи, настъпи продължително неловко мълчание.

Лорд Хоф изгледа краля изпод вежди, после премести очи върху Уест и накрая върху Арди. Някак успя да се намести между двамата.

— Ваше Величество, трябва да…

Джизал вдигна ръка и онзи млъкна.

— Надявам се, че скоро ще се присъединиш към мен във Висшия съвет, Уест. Истината е, че имам нужда от приятелски физиономии там. Да не говорим за добри съвети. Ти винаги си бил извор на добри съвети. Така и не съм ти благодарил. Е, сега го правя.

— Джизал… тоест Ваше Величество…

— Не, не, надявам се за теб винаги ще бъда Джизал. Разбира се, ще имаш стая в двореца. И придворният лекар ще е на твое разположение. Всичко възможно. Погрижи се, Хоф.

— Разбира се, всичко ще бъде уредено — поклони се шамбеланът.

— Добре, добре. Радвам се, че си добре, Уест. Не мога да си позволя да те загубя. — Кралят му кимна, после и на сестра му. Обърна се, продължи да стиска ръце и да предлага утешителни думи. Докато минаваше, около него витаеше надежда. Отчаянието се отдръпваше назад. Отминеше ли, усмивките изчезваха. Мъжете се отпускаха обратно в леглата си, изкривили лица в болезнена гримаса.

— Отговорностите явно са му се отразили добре — пророни Уест. — Направо не може да го познае човек.

— И докога ще е така, как мислиш?

— Ще ми се да вярвам, че ще е завинаги, но пък аз винаги съм бил оптимист.

— Това е добре. — Арди изпрати с поглед величествения нов крал на Съюза. Ранените се протягаха от леглата си да докоснат плаща му. — Поне един от двама ни е такъв.

 

 

— Маршал Уест!

— Яленхорм. Радвам се да те видя. — Уест отметна одеялата със здравата си ръка, прибута краката си до ръба на леглото и с мъка се изправи до седнало положение. Едрият мъж се протегна да се здрависа с него, стисна го за рамото.

— Изглеждаш чудесно!

Уест се усмихна едва.

— Все по-добре с всеки изминал ден, майоре. Как е армията ми?

— Мъчат се без теб. Крой удържа положението. Не е толкова зле генералът, като му свикне човек.

— Щом казваш. Колко загубихме?

— Още е трудно да се каже. Понякога настъпва истински хаос. Цели роти изчезват. Импровизирани части продължават да преследват изостанали части на гуркулите из цялата провинция. Мисля, че известно време няма да можем да разчитаме на численост. Пък и не знам дали изобщо ще си ги върнем. Всички пострадаха, но ми се струва, че девети полк бяха тези, които се биеха по западната граница на Агрионт. Те отнесоха най-тежкото от… — търсеше думите — … това.

Уест изкриви лице. Не беше забравил черната колона въртящи се частици, издигнали се от изтерзаната земя към завихрените облаци. Отломките, блъскащи се в лицето му, пищенето на вятъра около него.

— Какво беше… то?

— Проклет да съм, ако знам — поклати глава Яленхорм. — Проклет да е, ако някой знае. Но се говори, че онзи Баяз е бил замесен по някакъв начин. Половината Агрионт е в руини, а тепърва ще започват да разчистват отломките. Никога не си виждал такова нещо, повярвай. И толкова убити. Камари от тела. — Той си пое дълбоко въздух. — И с всеки изминал ден жертвите се увеличават. Мнозина се разболяват. — Сви рамене. — Тази… болест.

— Болести. Винаги съпътстват войната.

— Тази не е като другите. Случаите са стотици. Някои си отиват в рамките на един ден. При други отнема повече. Стопяват се до кожа и кости. Напълнили са цели зали с такива. Вонящи, безнадеждни места. Но не бива да се тревожиш за това — потрепери Яленхорм. — Трябва да вървя.

— Вече?

— Минавам набързо, господине. Помагам в организацията на погребението на Паулдър, не е за вярване, а? Погребваме го с почести, по заповед на краля… тоест на Джизал. Джизал дан Лутар. — Изду бузи. — Странна работа.

— И още как.

— Всичкото това време. Да имаме сред нас кралски син. Знаех си, че трябва да има причина да е толкова добър на карти.

Пак тупна Уест по гърба.

— Радвам се да видя, че се оправяте, господине. Знаех си, че няма да се залежите задълго!

— Не се забърквай в неприятности! — провикна се Уест след него, докато майорът се отдалечаваше към вратата.

— Дадено! — ухили се Яленхорм и вратата се хлопна зад гърба му.

Уест взе бастуна, оставен край леглото, стисна зъби и успя да се изправи. Закуцука по шахматно наредените плочки към прозореца, стъпка след стъпка, пронизвани от болка, и накрая застана, присвил очи срещу слънчевата светлина.

Като гледаше дворцовите градини, направо не беше за вярване, че върлува война, че градът е в руини, нито, че по улиците се издигат камари трупове. Ливадите бяха изрядно подкастрени, чакълът по алеите подравнен. Последните няколко кафяви листа бяха паднали от дърветата и короните стърчаха черни и голи.

Когато тръгна за Англанд, беше есен. Наистина ли е отлетяла цяла година? Наистина ли е оцелял след четири сериозни битки, една обсада, засада, кърваво меле? Бе гледал дуел до смърт. Бе се озовал в центъра на съдбовни събития. Беше оцелял в тежък поход от стотици мили в брулената от жестоки ветрове Англанд, посред зима. На най-необичайни места срещна нови приятели, други загинаха пред очите му. Бър, Каспа, Кадил, Три дървета — всички обратно в пръстта, както казват северняците. Бе се изправял пред смъртта и бе причинявал смърт. Безуспешно се опита да намери по-удобно положение за ръката си в превръзката, но всякак болеше. Беше убил наследника на трона на Съюза със собствените си ръце. По повеля на съдбата, граничеща с невъзможното, се бе издигнал до един от най-високите постове в страната си.

Активна година.

Но ето, че свърши. Сега, мир. Градът е в руини и всеки има някакви неща за вършене, но на него му се полага почивка.

Със сигурност няма кой да го отрече. Може дори да поиска Арис дан Каспа да се грижи за него, докато оздравее. Богата и красива милосърдна сестра — ето от какво има нужда…

— Не бива да ставаш. — Арди стоеше на прага. Той се ухили. Радваше се да я види. През последните няколко дни се сближиха. Почти като едно време, когато бяха деца.

— Не се тревожи. С всеки изминал ден се чувствам по-силен.

Тя се приближи до прозореца.

— О, да, след няколко седмици ще си силен колкото момиченце. Обратно в леглото! — Хвана го под ръка и му взе бастуна, после го поведе през стаята. Уест не се опита да се съпротивлява. Ако трябваше да бъде честен, и бездруго бе започнал да се уморява. — Няма да рискуваме — продължи тя. — Съжалявам да го кажа, но ти си единственото, което имам. Е, ако не броим онзи другия инвалид, моя добър приятел Санд дан Глокта.

Уест почти изсумтя в опит да се засмее.

— Разбирате се значи?

— Този човек е отвратителен, естествено, в известен смисъл. Едновременно всяващ ужас и достоен за съжаление. И въпреки това… предвид че няма с кого другиго да общувам, установих, че съм се привързала по особен начин към него.

— Хм. Някога беше отвратителен по съвсем друг начин. Така и не разбрах съвсем защо аз се привързах към него. Но е факт. Сигурно няма…

Усети как нещо го прерязва през червата, препъна се и почти падна, срина се в кревата, обездвиженият му крак щръкна напред. Погледът му се премрежваше, виеше му се свят. Притисна лице в шепи, стисна зъби, устата му се изпълни със слюнка. Усети ръката на Арди на рамото си.

— Добре ли си?

— Да, просто… От време на време получавам такива пристъпи, гади ми се.

Кризата отшумяваше. Той разтърка болезнените си слепоочия, после и тила. Повдигна глава и й се усмихна.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

— Колем…

Между пръстите му имаше коса. Доста коса. Ако се съдеше по цвета, беше неговата. Премигна озадачен, после се закашля невярващ, опита да го обърне на смях. Дълбока, грозна кашлица, извираща някъде от дълбините на гръдния му кош.

— От години я гледам как оредява — каза пресипнало, — но чак пък толкова…

Арди не се засмя. Гледаше втренчено ръцете му и в облещените й очи се четеше ужас.