Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (49)

След дъждовете

Високо горе, на една от кулите на двореца, Логън се подпря на парапета и, премрежил очи, обърна лице срещу вятъра. Същото, сякаш преди сто години, беше направил и от върха на Кулата на веригите. Спомни си как се дивеше тогава на безкрайния град, разстлан пред очите му, как се чудеше има ли друг такъв, създаден от човешка ръка, така горд, величествен и неразрушим град като Агрионт.

Мътните го взели, как се менят времената.

Зелените морави на парка бяха осеяни с боклук и пречупени дървета, а тревата им беше изровена почти напълно. Езерото беше изтекло и от него бе останало само кално блато. Няколко от красивите бели сгради в западния край на парка все още стояха, но прозорците им зееха празни. Тези малко по-нататък нямаха керемиди и оголелите греди на покривите им висяха. Още по-нататък бяха останали само голи стени, изтърбушени черупки на сгради, пълни с натрошени камъни и мазилка.

А след тях нямаше нищо. Величествената сграда със златния купол — нямаше я. Площада, на който гледа играта с ножовете — нямаше го. Кулата на веригите, могъщата стена в подножието й, всичките онези високи покриви, по които бягаха двамата с Феро. Нямаше ги.

В западния край на Агрионт, като издялан в каменната материя на града, опираше гигантски кръг на разрушение — цели акри земя, безформена купчина отломки. Градът отвъд беше раздран от черните следи на пожарите, които на места все още горяха. От тях и от няколко овъглени черупки, носещи се по вълните на залива, се издигаха черни стълбове дим. А над всичко това, чисто черна на фона на натежалото от облаци небе, нехайна и непокътната, се извисяваше Кулата на Създателя.

Логън стоеше на върха на кулата и чешеше белязаната си буза. Раните боляха. Толкова много рани. Нямаше част от тялото му, която да не бе ударена, насинена, порязана или разпрана. От битката с ядача, от битката пред защитния ров, от дуела със Страховития, от седемдневното клане във Височините. От стотиците минали боеве, сражения и войни. Прекалено много, за да ги запомни всичките. Беше толкова уморен, толкова пребит, от всичко му бе дошло до гуша.

Погледна намръщено към ръката си на парапета. Голият камък отвърна на погледа му през празното място на липсващия пръст. Все още е Деветопръстия. Кървавия девет. Човек, изтъкан от смърт, както каза Бетод. Вчера замалко да убие Кучето, знаеше го. Най-добрия му приятел. Вдигна меча и ако не беше поредната приумица на съдбата, щеше да го направи.

Спомни си как стоеше на върха на Великата северна библиотека и гледаше притихналата долина, гладкото като стъкло езеро и образа, отразен в повърхността му. Спомни си усещането на вятъра по прясно избръснатото си лице и мисълта за това, дали човек може да се промени.

Сега знаеше отговора.

— Деветопръсти господарю!

Логън се обърна рязко назад и изсъска от болка, когато шевовете на ребрата му се опънаха. Първият магус прекрачи прага и излезе на терасата. Беше някак променен. Изглеждаше млад. По-млад, отколкото при първата им среща. В движенията му имаше енергичност, а в очите — блясък. Стори му се, че дори забеляза няколко черни косъма в сивата брада около дружелюбната усмивка. Първата усмивка от доста време насам.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не ми е за първи път — въздъхна натъжено Логън.

— При все това не става по-лесно с всеки следващ път. — Постави месестите си юмруци на парапета и се загледа с усмивка в далечината. Все едно гледаше поле с цветя, а не пълното разрушение на един град. — Не очаквах да те видя отново така скоро. Още повече така издигнал се. Разбрах, че враждата ти е приключила. Победил си Бетод. Изхвърлил си го от собствения му замък, както подочух. Чудесно решение. Винаги мислиш за песните, които ще се пеят, а? А после си взел мястото му. Кървавия девет, крал на северняците! Да не повярва човек.

— Не стана точно така — намръщи се Логън.

— Подробности. Резултатът е същият обаче, нали? Най-после мир в Севера, а? Както и да е, поздравления!

— Бетод ми каза някои неща.

— Ами? — подхвърли небрежно Баяз. — Аз винаги съм намирал разговорите си с него за прекалено скучни. Все за себе си говореше, за неговите планове, за постиженията си. Толкова е уморително да се занимаваш с хора, които не мислят за другите. Никакви обноски.

— Каза ми, че ти си причината да не ме убие навремето. Че си се спазарил за живота ми.

— Вярно е, признавам си. Беше ми длъжник и ти беше цената, която поисках. Обичам да държа бъдещето под око. Дори тогава знаех, че един ден може да ми потрябва човек, който говори с духовете. А това, че се оказа такъв приятен спътник, беше неочаквана награда за мен.

— Нямаше да е зле и аз да знам за това. — Логън осъзна, че беше изрекъл думите през стиснати зъби.

— Ами ти не попита, Деветопръсти господарю. Доколкото си спомням, не искаше да знаеш плановете ми, а аз не исках да се чувстваш задължен към мен. „Да знаеш, навремето ти спасих живота“ — лошо начало на приятелството ни, не мислиш ли?

Разумно, като всичко казано досега от Баяз, но горчилката от това, да бъде разменян като прасе на пазара, остана.

— Къде е Кай? Искам да…

— Мъртъв — отвърна рязко Баяз и думата се заби като нож в Логън. — Скърбим за загубата му.

— Обратно при пръстта, а? — Спомни си колко усилия вложи в това, да спаси чирака. Всичките онези мили, които бъхтя с него на рамо през дъжда, опитвайки се да постъпи правилно. Пропилени усилия. Сигурно трябваше да почувства нещо повече, но не беше лесно при толкова много смърт наоколо. Беше претръпнал. Или наистина не му пукаше за нищо. Не можа да прецени кое от двете. — Обратно при пръстта — промърмори отново. — Но ти продължаваш напред, а?

— Разбира се.

— Това е задачата на оцелелите. Спомняш си мъртвите, казваш някоя добра дума за тях, после продължаваш напред и се надяваш всичко да е наред.

— Именно.

— Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Така е.

Логън натисна наранените си ребра, за да види дали щеше да почувства нещо. Но малко остра болка в повече се оказа от никаква полза.

— Загубих приятел вчера.

— Кръвопролитен ден беше. Но побѐден.

— А, така ли? За кого? — Погледна към вървящите из руините хора, ровеха из останките и търсеха оцелели, но намираха само трупове. Съмняваше се, че някой от тях изпитваше радост от победата. За себе си знаеше, че не е така. — Сега трябва да съм сред своите — промълви, без да извръща глава. — Да помагам с копаенето за мъртвите. Да помагам за ранените.

— Но ето че си тук и гледаш отгоре. — Зелените очи на Баяз бяха хладни и твърди като камъни. В тях имаше от онази твърдост, която видя още при първата им среща, но беше забравил за нея. На която някак бе свикнал да не обръща внимание. — Разбирам напълно как се чувстваш. Лекуването е за младите. Когато остарее, човек открива, че вече няма силите да го е грижа за ранените. — Повдигна една вежда и се обърна към отвратителната гледка. — А аз съм много стар.

 

 

Вдигна ръка да почука и спря. Пръстите му потриха нервно дланта.

Спомни си сладко-киселия й мирис, силата на ръцете й, намръщеното й лице, осветено от огъня. Спомни си топлината й, докато лежеше притисната в него. Знаеше, че между тях имаше нещо хубаво, въпреки всичките тежки думи, които си казаха. Някои хора никога не намират добри думи, колкото и много да се стараят. Естествено, не таеше кой знае какви надежди. Човек като него беше по-добре да няма такива. Но не дадеш ли нищо, не получаваш нищо.

Логън стисна зъби и почука на вратата. Не последва отговор. Прехапа устни и почука отново. Нищо. Намръщи се. Изведнъж го обзеха яд и нетърпение. Завъртя топката на бравата и отвори рязко вратата.

Феро подскочи и се обърна рязко назад. Дрехите й бяха по-смачкани и мръсни от всякога. Очите й бяха широко отворени, обезумели, а юмруците й — стиснати здраво. Когато тя видя кой е на вратата, бързо отмести поглед и сърцето му се сви.

— Аз съм, Логън.

— Хъ — изсумтя тя, извърна рязко глава и се вторачи намръщено в прозореца. Тръгна към него и присви очи. После рязко се извърна на другата страна. — Там!

— Какво? — промърмори озадачен Логън.

— Не ги ли чуваш?

— Какво да чувам?

— Тях, глупако! — Пристъпи внимателно към стената и се долепи до нея.

На идване Логън не знаеше как щеше да мине срещата им. С нея никога не можеш да си сигурен. Но не беше очаквал нещо такова. Нищо, продължавай, какво друго ти остава, помисли си.

— Аз съм крал сега — изсумтя той. — Крал на северняците, да не повярваш, а? — Помисли си, че ей сега ще му се изсмее в лицето, но тя дори не се обърна, продължи да слуша стената. — Аз и Лутар. И двамата крале. Сещаш ли се за двама по-безполезни идиоти, на които да сложиш корона? — Не последва отговор.

Логън облиза нервно устни. Какво друго оставаше, освен да мине по същество.

— Феро. Така както се обърнаха нещата. Както ги… оставихме. — Направи крачка към нея, после още една. — Ще ми се да не бях… не знам… — Сложи ръка на рамото й. — Феро, опитвам се да ти кажа…

Тя се обърна и сложи ръка на устата му.

— Шшш. — Сграбчи го за ризата и го смъкна на колене на пода. Долепи ухото си до каменните плочи, а очите й зашариха наоколо, сякаш слушаше нещо отдолу. — Чуваш ли това? — Пусна ризата му и пропълзя в ъгъла. — Ето! Чуваш ли ги?

Логън протегна ръка и бавно я докосна по врата. Прокара пръсти по кожата й. Тя се отърси с рязко движение на раменете от ръката му и той усети как лицето му се сгърчва. Може би това хубаво нещо е било само в неговата глава и никога в нейната. Може дори така силно да го е искал, че да си е въобразил, че го има.

— Няма значение. — Изправи се и се покашля. — Ще дойда пак по-късно може би.

Феро беше още на колене, допряла глава до пода. Дори не го погледна, докато излизаше.

 

 

Логън Деветопръстия познаваше смъртта. През целия си живот беше вървял ръка за ръка с нея. След битката за Карлеон беше гледал как горят телата с десетки. Беше гледал как ги погребват със стотици в безименната долина във Височините. Под руините на Олкъс беше вървял върху хълм от човешки кости.

Но дори Кървавия девет, най-страховитият мъж в Севера, не беше виждал нещо подобно.

От едната страна на широкия булевард бяха натрупани купчини тела, на височината на гърдите му. Безформени могили, докъдето стигаше погледът му. Стотици. Хиляди. Твърде много, дори да опита да отгатне бройката им. Някой си беше направил труда да ги покрие, но не си беше дал много зор. В края на краищата мъртвите не могат да ти благодарят. Опърпаните парчета плат, притиснати към земята с парчета дърво, се развяваха на вятъра, а изпод тях висяха безжизнени ръце и крака.

В този край на булеварда някои от статуите все още стояха на пиедесталите си. Някога гордите крале и техните съветници сега гледаха натъжено с изподраните си, напукани каменни лица към кървавите купчини в краката им. Бяха достатъчно, за да се досети Логън, че това наистина беше Кралският булевард, а не долината на мъртвите, на която реши, че се е натъкнал погрешка.

Стотина крачки по-нататък пиедесталите стояха празни, с изключение на един, на който все още бяха прикачени два счупени крака. Там се беше събрала странна група. Съсухрени. Нещо средно между живи и мъртви. Един мъж седеше на каменен блок и гледаше с празен поглед в нищото, докато сваляше цели шепи коса от главата си. Друг кашляше в окървавен парцал. Мъж и жена лежаха един до друг с широко отворени усти, вторачени в празното пространство. Главите им се бяха стопили до черепи. Нейният дъх излизаше накъсан и учестен от зеещата уста. Неговият вече беше секнал.

Още сто крачки и на Логън му се стори, че върви из някакъв покрит с руини ад. Там нямаше и следа от това, че някога е имало статуи, сгради или каквото и да било друго. Имаше само хълмове от преплетени останки. Натрошен камък, разбито на трески дърво, изкривен метал, хартия и стъкло, примесени и споени с тонове прахоляк и кал. Някои неща стърчаха неестествено непокътнати от камарите боклуци — цяла врата, здрав стол, килим, изрисувана чиния, усмихнатото лице на статуя.

Навсякъде сред този хаос, по купчините пъплеха мъже и жени, ровеха из останките, хвърляха парчета от върховете и те падаха на пътя — опитваха да разчистят пътеки. Работници, крадци, кой знаеше какви бяха. Логън мина покрай висока колкото човешки ръст клада и усети горещата целувка на пращящите пламъци по бузата си. До нея стоеше едър войник с изцапана с черни сажди броня.

— Ако намерите нещо с бял метал — крещеше на търсещите из отломките, — каквото и да е, отива в огъня! Части от тела в бял метал? Горете ги! Заповед на Висшия съвет!

Няколко крачки по-нататък, на върха на една от най-високите купчини се беше покатерил човек и се мъчеше да повдигне някаква дълга дървена греда. Обърна се на една страна, за да намести по-удобно ръце. Беше самият Джизал дан Лутар. Дрехите му бяха разкъсани и мръсни, а лицето му беше омазано с кал. Така приличаше на крал точно толкова, колкото и Логън.

Отдолу стоеше едър здравеняк и гледаше нагоре към него. Едната му ръка висеше на превръзка през врата му.

— Ваше Величество, тук не е безопасно! — извика той с неестествено писклив глас. — Наистина, трябва да се…

— Не! Тук имат нужда от мен! — Джизал преви отново гръб над гредата, напъна се и жилите на врата му изскочиха. Нямаше никакъв начин да я помръдне сам, но той не се отказваше. Логън застана под камарата и погледна нагоре.

— От колко време е така? — попита здравеняка с превързаната ръка.

— Цяла нощ и цял ден. И не изглежда, че скоро ще се откаже. Малкото оцелели, които открихме, почти всичките имат тази странна болест. — Посочи със здравата си ръка към окаяната групичка под статуите. — Косите им падат. Ноктите. Зъбите. Топят се. Някои вече умряха. Други са на път. — Поклати глава. — Какво престъпление сме извършили, че да заслужим такова наказание?

— Наказанието невинаги настига виновните.

— Деветопръстия! — Джизал се беше изправил и гледаше надолу. Воднистото слънце блестеше зад гърба му. — Ти имаш здрав гръб! Ела, хвани от другата страна!

Логън не виждаше смисъла от една преместена греда насред всичко това, но както казваше баща му, всяко голямо пътешествие започна с една малка крачка. Затова тръгна нагоре. Дърво и камък заскърцаха и се сриваха под краката му, докато се катереше. Изправи се и се огледа.

— Мътните го взели. — Докъдето стигаше погледът му от върха, разрушението нямаше край. По другите камари също пълзяха хора, ровеха настървено в камъните, преместваха ги внимателно или просто стояха и гледаха, като него смаяни от размерите на опустошението. Кръг от разруха, миля или повече широк.

— Помогни ми, Логън!

— Хубаво. — Наведе се и напъха ръце под единия край на дългата надрана греда. Двама крале, дърпащи парче дърво. Крале на калта и боклука.

— Вдигай! — Логън се напъна и шевовете на гърдите му запариха. Усети как дървото поддава. — Да! — изръмжа Джизал през стиснати зъби. Двамата успяха да повдигнат гредата и да я изтъркалят настрани. Джизал бръкна отдолу и изтегли един сух клон на дърво. Разкъса един протрит чаршаф. Отдолу лежеше жена и изцъклените й очи гледаха настрани. Едната й счупена ръка беше увита около дете, чиято къдрава коса беше почерняла от кръв.

— Добре. — Джизал изтри бавно уста с опакото на мръсната си ръка. — Така. Добре. Ще ги занесем при останалите мъртви. — Премести се по-нататък на купчината. — Ей, ти! Донеси онзи лост! Тук, горе и вземи и кирка! Трябва да разчистим тази камъни! Подреждайте ги там. Ще ни трябват по-късно. Когато започнем да строим!

Логън сложи ръка на рамото му.

— Джизал, чакай. Почакай. Ти ме познаваш.

— Разбира се. Ще ми се да мисля, че е така.

— Добре. Кажи ми нещо тогава. Аз… — Логън се запъна в търсене на точната дума. — Аз… зъл човек ли съм?

— Ти? — зяпна го объркан Джизал. — Ти си най-добрият човек, когото познавам.

 

 

Бяха се събрали под пречупеното дърво в парка. Потънала в сянка тълпа. Черни силуети на застанали мирно мъже, а над тях, на хоризонта, червени облаци и златни отблясъци от залязващото слънце. Докато вървеше към тях, Логън чу тихите им гласове. Думи за мъртвите, добри, тъжни думи. Видя гробовете в краката им. Две дузини купчини от прясно натрупана земя, наредени в кръг, за да може всеки човек под тях да е равен с другите. Големия изравнител, както я наричат планинците. Мъже в пръстта и мъже, казващи добри думи за тях. Спокойно можеше да мине за сцена от старите времена в Севера, по времето на Скарлинг Качулатия.

— … Хардинг Мрачния. Не съм виждал по-добър от него с лъка. Никога. Не мога да преброя всички пъти, когато ми е спасявал живота. Без да очаква и дума благодарност. Може би само това, следващия път аз да направя същото за него. Е, този път не успях. Никой от нас не успя…

Гласът на Кучето замлъкна. Няколко глави се извърнаха към Логън, когато чуха скърцането на чакъла под подметките му.

— И това ако не е кралят на северняците — каза някой.

— Кървавия девет, самият той.

— Да вземем да се поклоним, а?

Всички гледаха към него. Виждаше блясъка на очите им в мрака. Само това виждаше, просто чорлави силуети на мъже, не можеше да каже кой кой е. Тълпа от сенки. Духове и също като тях сърдити.

— Искаш да кажеш и ти нещо ли, Кървави девет? — каза някой от най-отзад.

— Не мисля — отвърна Логън. — Вие добре се справяте.

— Нямаше причина да сме тук — каза някой и двама-трима измърмориха одобрително.

— Не е наша битка това.

— Нямаше нужда да умират. — Разнесе се още мърморене.

— Теб трябваше да погребваме.

— Хъ, може би. — На Логън му се искаше да се разплаче. Вместо това осъзна, че се усмихва. С усмивката на Кървавия девет. С онази широка усмивка като на череп. А зад нея нищо освен смърт. — Може би. Но не вие избирате кой умира. Не и ако не ви стиска да вдигнете ръка и да направите нещо по въпроса. Стиска ли ви? Някой? — Тишина. — Хубаво. Хубаво, за Хардинг Мрачния. Хубаво и за останалите, ще ни липсват. — Изплю се на тревата. — А на останалите, майната ви. — Обърна се и тръгна натам, откъдето беше дошъл.

В тъмнината.