Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (48)

Разплащане на сметките

Червената шапка беше прав. Нямаше нужда никой да умира тук. С изключение на Кървавия девет. Беше крайно време това копеле да си понесе заслуженото.

— Още съм жив — прошепна Логън, — още съм жив. — Промъкна се покрай ъгъла на една бяла сграда и се озова в градина.

Помнеше това място пълно с хора. Смееха се, ядяха, разговаряха. Сега не се чуваше смях. По тревата се търкаляха трупове. Някои с брони, други не. Отнякъде се носеше далечен рев — битка може би. Но отблизо — никакъв шум, освен свистенето на вятъра в клоните на дърветата и скърцането на чакъла под подметките му. Настръхнал, тръгна към високата стена на двореца.

Тежките порти бяха изчезнали и от арката на входа стърчаха само усукани панти. Градината от другата страна беше осеяна с трупове. Огънати, окървавени брони. На каменната пътека пред портите имаше цяла камара от тях — премазани, изпотрошени, сякаш някой ги беше налагал с гигантски чук. Един от труповете беше разсечен на две и лежеше в лепкава локва тъмна кръв.

И насред всичко това стоеше мъж. Носеше бяла броня, опръскана и омазана с кръв. Излезе вятър и дългата му коса се развя около безупречно гладкото му, като на бебе, мургаво лице. Беше се загледал в едно от телата, но когато Логън влезе през портата, вдигна глава.

В погледа му нямаше омраза или страх, нямаше ни радост, ни тъга. Всъщност нямаше нищо.

— Доста си далеч от дома — каза той на северняшки.

— Ти също. — Логън се вгледа в безизразното му лице. — Ядач си, нали?

— В това престъпление съм виновен.

— Всеки е виновен за нещо. — Логън вдигна меча и претегли тежестта му в ръка. — Да започваме тогава.

— Дойдох тук да убия Баяз. Никой друг.

— И как ти се удава? — Логън огледа осеяната с трупове градина.

— Веднъж започнеш ли да убиваш, става много трудно да прецениш колко мъртви ще оставиш след себе си.

— Самата истина. Кръвта те води само към още кръв, така казваше баща ми.

— Мъдър човек.

— Де да го бях послушал.

— Трудно е понякога да прозреш… истината. — Ядачът вдигна изцапаната си с кръв дясна ръка и се загледа в нея. — Редно ли е праведният да изпитва… съмнения?

— Ти ми кажи. Не бих казал, че познавам много праведни хора.

— Някога си мислех, че познавам. Сега не съм толкова сигурен. Трябва да се бием, така ли?

— Натам отиват нещата — пое дълбоко въздух Логън.

— Така да бъде.

Връхлетя светкавично, Логън нямаше време да вдигне, камо ли да замахне с меча. Хвърли се встрани от пътя на ядача, но въпреки това отнесе нещо в ребрата — лакът, коляно, рамо. Трудно е да прецениш, когато се премяташ по тревата и всичко пред очите ти се върти. Опита да стане, но осъзна, че не може. Повдигна едва глава, само това успя. Всяко вдишване му причиняваше болка. Може би трябваше да остане извън стените. Може би трябваше да остави момчетата да си почиват сред дърветата, докато не приключи всичко.

Пред замъгления му поглед изплува високият силует на ядача и засенчи слънцето.

— Съжалявам за това — каза той. — Ще се моля за теб. Ще се моля и за двама ни. — Той вдигна железния си ботуш.

Острието на секирата го посече през лицето и го запрати, залитащ, назад. Логън отърси замайването си и успя да си поеме въздух. Притиснал ръка в гърдите си, се надигна на лакът. Видя белия брониран юмрук да се стоварва с мълниеносна бързина в щита на Тръпката. От ръба му се откърти парче и дългокосият северняк падна на колене. В този момент от бронята на рамото му отскочи със звън стрела и ядачът се обърна по посока на стрелеца. Едната половина на лицето му висеше разпрана и окървавена. Втората стрела го прониза в гърлото. Под арката на входа, с вдигнати лъкове в ръце, стояха Кучето и Мрачния.

Ядачът затича с широки крачки към тях и въздушната струя от тялото му разлюля тревата, над която летяха краката му.

— Хъ — каза Мрачния. Ядачът го връхлетя с лакът напред. Той се блъсна в едно дърво на десет крачки от мястото, на което беше стоял, и се строполи на тревата. Ядачът посегна с другата си ръка към Кучето, но от входа изскочи един от войниците на Червената шапка, наръга го с копието си в корема и го понесе със засилка назад. През портата нахлуха още северняци. Струпаха се в градината, закрещяха с пълно гърло и заразмахваха мечове и секири.

Логън се претърколи по корем, пропълзя по тревата и докопа дръжката на меча си, откъсвайки стиска трева, докато го придърпваше към себе си. Покрай него премина олюляващ се войник с разбита глава. Стисна зъби, вдигна меча с две ръце и нападна.

Острието се вкопа в рамото на ядача, премина през бронята му и го разцепи почти до гърдите. Пръсналата от удара кръв изпръска право в лицето на Кучето. Почти в същия момент едно от момчетата го тресна странично с боздугана си, приплеска ръката му към ребрата и оставя дълбока вдлъбнатина в бронята му.

Ядачът политна назад и Червената шапка го посече през единия крак. Той се свлече на колене. Потеклата от раните му кръв се стече обилно по бялата огъната броня и започна да се събира на локва върху каменната алея. Въпреки че едната половина на лицето му висеше отпрана, според Логън той се усмихваше.

— Свободен — прошепна.

Логън замахна с меча на Създателя и му отсече главата.

 

 

Внезапно се беше извил вятър, въртеше вихрушки по мръсните улици, свиреше в изгорелите руини, вдигаше прах и пепел от земята и ги запращаше в лицето на Уест, докато яздеше към Агрионт.

— Какво е положението? — Трябваше да крещи, за да надвика шума му.

— Изгубиха желание за битка! — изкрещя на свой ред Бринт. Вятърът внезапно смени посоката си и отметна рязко косата му на другата страна. — Преминаха в пълно отстъпление! Изглежда, са били прекалено вглъбени в обсадата на Агрионт и въобще не са се подготвили за идването ни! Сега се спасяват презглава, обратно на запад. Около стената на Арнолт се завързва тук-там някое сражение, но Орсо здраво ги е погнал през Три ферми!

Уест забеляза познатия силует на Кулата на веригите да се издига над руините и смушка коня си натам.

— Добре! Сега ако успеем да разчистим около Агрионт, можем спокойно да се смятаме за победители! А после може да… — Думите заглъхнаха в гърлото му, когато зави зад ъгъла, откъдето имаше добра видимост към западната порта на цитаделата. Или по-скоро, към мястото, където някога се намираше въпросната порта.

Отне му известно време да осмисли видяното. Кулата на веригите се издигаше от едната страна на колосален по размерите си пробив в стената на Агрионт. Цялата постройка с караулното помещение над портата, незнайно как, беше срутена напълно, заедно с големи участъци от стената от двете й страни. Купчините от отломките им сега задръстваха защитния ров или бяха пръснати навред по площада от другата му страна.

Гуркулите бяха проникнали в Агрионт. Сърцето на Съюза беше беззащитно.

Недалеч отпред, пред цитаделата бушуваше битка. Уест смушка коня и тръгна през пръснатите безразборно войници в сянката на стената, някои бяха изостанали в тила, други бягаха от битката, а трети просто лежаха ранени по земята. Видя как редица от приклекнали стрелци засипа с безмилостен залп на арбалетите си гуркулските орди и голяма част от тях изпопадаха на място. Някъде отстрани, над воя на вятъра се носеха крясъците на мъж, докато друг се опитваше да стегне окървавен турникет на отрязания му крак.

Лицето на Пайк беше по-мрачно от всякога.

— Не бива да сме толкова напред, господине. Тук не е безопасно.

Уест се направи, че не го чу. Всеки трябваше да даде всичко от себе си, без изключения.

— Трябва да сформираме редица! Къде е генерал Крой? — Но сержантът вече не слушаше. Беше вдигнал нагоре очи и устата му зееше. Уест се обърна на седлото.

От западния край на цитаделата се издигаше черна фуния. Първоначално му се стори, че беше просто завъртян във вихрушка дим, но след кратко наблюдение осъзна, че беше съставена от въртящи се из въздуха отломки. Огромна маса отломки. Безброй тонове натрошен материал. Погледът му я проследи във височина — по-нагоре и по-нагоре. Дори облаците се въртяха в спирала над фунията. Боят секна, когато съюзническите войници и гуркулите зяпнаха едновременно към опустошителната колона над Агрионт. Кулата на веригите стърчеше като черен пръст пред нея, а Кулата на Създателя беше само тънка топлийка отзад в далечината.

Тогава от небето се изсипа градушката. Първоначално от дребни отломки — трески, прахоляк и пясък, сухи листа и хартия. След това към земята полетя парче дърво с размерите на крак от стол, отскочи високо от паветата и се запремята лудо във въздуха. Един от войниците изквича от болка, ударен в рамото от голям колкото юмрук камък. Онези, които не се биеха, започнаха да отстъпват, да клякат по земята и да вдигат щитове над главите си. Вятърът се засили още повече. Дрехите плющяха под напора му, мъжете залитаха от поривите му, облягаха се на него, със стиснати зъби и свити на цепки очи. Въртящата се колона потъмня, разшири се, увеличи скоростта си и почти опря в небето. Уест видя танцуващите в периферията й прашинки, като рояк мушици в летен ден.

Само дето не бяха мушици, а огромни каменни блокове, парчета дърво, земя и метал, които по някакъв каприз на природата бяха всмукани от вихрушката и вдигнати нависоко. Не знаеше нито какво ставаше, нито как. Успяваше единствено да зяпа неразбиращо.

— Господине! — изкрещя в ухото му Пайк. — Господине, трябва да вървим! — Той хвана сбруята на коня на Уест. Недалеч от двамата, с трясък върху паважа се сгромоляса голям къс от стена. Конят на Уест се вдигна на задни крака и изцвили. Пред очите му всичко подскочи завъртя се, после стана тъмно. Не знаеше колко дълго продължи това.

Опомни се по очи, с пълна с прахоляк уста. Вдигна глава, надигна се на четири крака, олюля се. Вятърът ревеше в ушите му, а летящите с него песъчинки жилеха лицето му. Беше тъмно, като по здрачаване. Навсякъде летяха останки. Ураганът брулеше земята, сградите, хората които се бяха скупчили като овце — забравили за битки, проснати по очи редом с мъртвите и ранените. Кулата на веригите беше пометена от летящите останки, керемидите й бяха отнесени от гредите на покрива, които на свой ред бяха отскубнати и се понесоха с вихрушката. От някъде към земята полетя огромна греда, сгромоляса се на паветата и започна да се премята по земята, помитайки труповете по пътя си. Вряза се през стените в една къща и покривът й моментално хлътна.

Уест трепереше, сълзите от парещите му очи биваха откъсвани на мига от лицето му. Почувства се напълно безпомощен. Така ли ще дойде краят? Не покрит с кръв и слава, начело на безразсъдна атака, като генерал Паулдър. Не тихо и кротко в съня си, като лорд-маршал Бър. Дори не с черна качулка на бесилката, заради убийството на принц Ладисла.

Смазан по случайност от огромно парче боклук, паднало от небето.

— Прости ми — пошепна срещу рева на бурята.

Видя как черният силует на Кулата на веригите се размърда. Видя го да се накланя. От зида се откъртиха камъни и заваляха в защитния ров. Огромната постройка се килна рязко, изду се на една страна и неестествено бавно се разпадна по напора на бушуващата буря.

Разпадна се на огромни късове, които се стовариха върху покривите на околните постройки, смазаха изпокрилите се в тях хора и се пръснаха на смъртоносни отломки във всички посоки.

И това беше всичко.

 

 

Около мястото, което някога беше Площадът на маршалите, сега нямаше сгради. Нямаше ги подскачащите фонтани, величествените статуи на Кралския булевард, дворците на мекушавите бели.

Отнесени.

Лъскавият купол на Камарата на лордовете беше откъснат от постройката, напукан и накрая отскубнат и пръснат на ситни парчета. Високата фасада на Военния щаб беше опустошена руина. От останалите величествени постройки бяха останали да стърчат само развалините непосредствено над основите. И всичко това се бе изпарило пред очите на Феро. Стрито на безформена маса, която се въртеше безмилостно около Първия магус. Бясна и ненаситна, от земята до небесата.

— Да! — Чу Феро радостния му смях над рева на вятъра. — По-велик съм от Ювенс! По-велик от самия Еуз!

Това ли е отмъщението? И ако е, колко от него ще е нужно, за да бъде тя отново цяла? Замисли се колко ли хора се бяха скрили в изчезналите вече сгради. Трептенето около Семето се разрасна, стигна до рамото й, до врата, накрая я погълна цяла.

И стана тихо.

Някъде далеч разрушението продължаваше, но беше размазано, неясно, а звуците от него достигаха до ушите й заглушени, сякаш минаваха през много вода. Ръката й беше напълно безчувствена чак до рамото. Видя усмихнатия Баяз с вдигнати нагоре ръце. Вятърът бушуваше около тях, като безкрайна въздушна стена.

Но в нея имаше някой. Форми.

Всичко се размазваше все повече, но те се открояваха все по-ясно. Събраха се на ръба на най-външния кръг. Сенки. Духове. Цяла гладна тълпа от тях.

— Феро… — разнесе се шепотът им.

 

 

Изведнъж в градината се разрази буря, по-внезапно от тези във Височините. Светлината изчезна и от притъмнялото небе заваляха всевъзможни парчета. Кучето не знаеше откъде идват, но не го и интересуваше. Имаше по-належащи тревоги.

Влачеха ранените през високия портал, стенещи, проклинащи, или още по-зле — необелващи и дума. Няколко оставиха навън — обратно при пръстта. Няма смисъл да се мориш за онези, на които не можеш да помогнеш.

Логън държеше Мрачния под мишниците, а Кучето държеше краката му. Беше пребледнял като платно, само устните му бяха изцапани с кръв. На лицето му беше изписано, че е зле, но той не се жалваше, не и Хардинг Мрачния. Кучето нямаше да повярва на ушите си, ако го беше направил.

Сложиха го на пода в мрачния коридор на двореца. Отвън се чуваше как нещо пада тежко по тревата, дрънчеше по прозорците, барабанеше по покрива. Внесоха още от момчетата — счупени ръце, крака и по-лошо. Тръпката влезе с почервеняла от кръв секира в дясната ръка, а лявата висеше безпомощно.

Кучето за пръв път виждаше коридор като този. Подът беше от бял и зелен камък, гладък и лъскав като стъкло. По стените висяха огромни картини. Таванът беше покрит с листа на дървета и цветя така майсторски издялани, че ако не бяха покрити със злато и не проблясваха слабо на светлината от прозорците, щяха да изглеждат като истински.

Мъжете наклякаха над ранени другари, даваха им вода, казваха по някоя успокоителна дума, слагаха шини по счупените им крайници. Но Логън и Тръпката стояха прави и се гледаха един друг. Не с омраза, но не и с уважение. На Кучето му беше трудно да прецени какво точно беше това в очите им, но и не го беше много грижа.

— Какви ги мислеше? — викна сърдито на Логън. — Да хукнеш така сам? Мислех, че сега си главатар! Не си даваш много зор, а?

Логън не отвърна, просто стоеше и гледаше с блеснали очи в нищото.

— Трябва да помогна на Феро — промърмори под носа си. — И на Джизал.

— На кого да помогнеш? — зяпна го Кучето. — Тук има истински хора, на тях трябва да помогнеш.

— Не ме бива много с ранените.

— Ама да ги докарваш дотам те бива, и още как! Върви тогава, Кървави девет, щом така искаш. Залавяй се за работа.

Видя как лицето му потрепна, когато чу това име. Отстъпи назад, притиснал ръка към гърдите си, с отпуснат надолу окървавен меч в другата. После се обърна и закуца по лъщящия коридор.

— Боли — каза Мрачния и Кучето клекна до него.

— Къде?

— Навсякъде. — Устните му се разтегнаха в омазана с кръв усмивка.

— Така, чакай… — Вдигна ризата му нагоре. Едната половина на гърдите му беше вдлъбната навътре и покрита с огромна тъмна като катранено петно синина. Не можеше да повярва, че човек с такава рана може още да диша. — А… — Нямаше представа дори откъде да започне.

— Мисля, че… бях дотук.

— Какво? Това ли? — направи несполучлив опит да се усмихне Кучето. — Само драскотина.

— Драскотина, а? — Мрачния понечи да надигне глава, присви болезнено очи и се отпусна. Дишаше едва-едва. Загледа се нагоре с ококорени очи. — Мамка му, какъв хубав таван.

— Ъхъ. Мисля — едва успя да преглътне Кучето.

— Трябваше да умра още преди време, в дуела с Деветопръстия. Всеки ден оттогава ми е подарък. Но аз съм благодарен за тези дни, Куче. Беше ми много приятно… да си говорим с теб.

Мрачния затвори очи и спря да диша. Никога не говореше много, Хардинг Мрачния. С това беше известен. И сега замлъкна завинаги. Безсмислена смърт, далеч от дома. Не в името на нещо, в което вярваше, разбираше, дори нито заради някаква полза. Чиста загуба. От друга страна, Кучето се беше нагледал на хора, които се връщаха обратно при пръстта, и знаеше, че не може да очаква нещо хубаво от това. Пое дълбоко въздух и заби поглед в пода.

 

 

Светлината на газения фенер хвърляше сенки по ронещите се стени на коридора и те пълзяха по грубия камък и напуканата мазилка. Придаваше зловещ вид на силуетите на наемниците и слагаше неузнаваема маска на лицата на Коска и Арди. Тъмнината сякаш се събираше в масивната каменна арка над вратата — древна, грапава и разкривена, обкована с черни железни нитове.

— Нещо смешно ли виждате, началник?

— Стоях тук — промърмори Глокта. — Точно на това място. Със Силбър. — Протегна ръка и върховете на пръстите му докоснаха желязната дръжка на бравата. — Ръката ми беше на дръжката… и тогава отминах вратата. Каква ирония. Така дълго преследваните отговори — колко често се оказва, че през цялото време са били под носа ни, на върха на пръстите на ръката ни.

Приближи до вратата и по усукания му гръб премина тръпка. Отвътре се чуваше приглушеното напевно мърморене на непознат език. Професорът демоник призовава обитателите на подземния свят? Прокара език по устните си. Споменът за замръзналите останки на Маровия беше още жив в съзнанието му. Ще е крайно необмислено да влетим просто ей така, без значение колко силно желаем да получим най-после отговор на въпросите. Твърде прибързано…

— Началник Гойл, след като бяхте така добър да ни доведете дотук, може би ще искате пръв да влезете през тази врата?

— Гъргх — изписка през парцала в устата си Гойл и изцъклените му очи се облещиха още повече. Коска сграбчи за яката бившия началник на Инквизицията на Адуа, с другата си ръка хвана дръжката на вратата и рязко я отвори. Постави крак на задника на Гойл и го изстреля през вратата. Той влетя в стаята, крещейки неразбираемо през натикания в устата му парцал. Монотонният речитатив се усили, но над него ясно се чу металическото тракане на арбалет.

Какво би казал в такъв момент полковник Глокта? За победа, напред, момчета. Глокта нахлу в стаята, оплете в бързината крака, но успя да се задържи да не падне. Огледа се смаяно. Намираше се в просторно овално помещение с куполен таван. Потъналите в сенки стени бяха покрити с изключително детайлен стенопис. Тревожно познат при това. Фигурата на Господаря Създател се извисяваше пет пъти по-висока от човешки ръст. Зад разперените му ръце горяха огньове в ярки цветове — пурпурночервено, оранжево и бяло. На отсрещната страна на овалната стена, проснат на тревата под разцъфнали дървета, лежеше и кървеше обилно брат му Ювенс. Между двамата, магусите вървяха към своето отмъщение — петима от едната страна, шестима от другата, а начело — плешивата фигура на Баяз. Кръв, огън, смърт, мъст. Колко уместен декор, предвид обстоятелствата.

По широкия под, с изключителни прецизност и старание, беше на рисувана странна плетеница. Кръгове в кръгове, фигури, символи, начертани с бял прах и преплетени в изумително сложна конфигурация. Сол, ако не ме лъжат очите. На две-три крачки пред вратата, точно пред най-външния кръг, Гойл лежеше по очи на пода, с вързани зад гърба ръце. Под тялото му се разрастваше локва кръв, а от гърба му стърчеше върхът на стрела. Точно където се предполага, че е сърцето му. Никога не бих си помислил, че точно то ще се окаже уязвимото му място.

Четиримата професори стояха и гледаха стреснато към вратата. Чайл, Денка и Канделау държаха по една свещ във всяка ръка, чиито цвърчащи фитили бълваха задушлива, противна миризма на престоял труп. Соразин, професорът химик, стискаше в ръце вече празния арбалет. Осветените отдолу в ярко жълто лица на възрастните мъже бяха неподвижни като гротескни театрални маски.

В дъното на стаята, Силбър стоеше зад малка, осветена от газена лампа катедра, на която беше разтворена голяма книга. Беше се вторачил съсредоточено в нея, пръстите му съскаха по страниците и устните му не спираха да мърдат. Дори от това разстояние, независимо от студа в стаята, Глокта видя, че по челото и лицето му бяха избили едри капки пот. Зад него, изпънат като струна в снежнобялото си палто и с пронизващи като кинжали сини очи, стоеше архилектор Сълт.

— Глокта, недъгаво копеле такова! — озъби се той. — Какво си мислиш, че правиш тук?

— Щях да ви попитам същото, Ваше Високопреосвещенство. — Описа дъга с бастуна пред себе си. — Само че свещите, древните книги, заклинанията и кръговете от сол по пода говорят пределно ясно за това, що за игра играете, не мислите ли? Изненадващо детска игра, като се замисля. През цялото това време, докато изтезавах наред, за да затрия Текстилната гилдия, докато рискувах живота си в Дагоска, докато изнудвах лордовете за гласовете им, ти си се занимавал с… това?

Но, изглежда, Сълт приемаше доста на сериозно играта си.

— Разкарай се, глупако! Това е последният ни шанс!

— Това? Сериозно? — Коска вече беше влязъл в стаята и сега наемниците му го последваха. Силбър не беше откъснал очи от страниците на книгата и продължаваше да нарежда монотонно, а потта направо се лееше от лицето му. Глокта го погледна намръщено. — Някой да му затвори устата.

— Не! — извика Чайл и на малкото му личице се изписа неистов ужас. — Не трябва да прекъсвате заклинанието! Това е много опасно! Последствията могат да бъдат… да бъдат…

— Катастрофални! — изписка Канделау. Необезпокоен от предупрежденията, един от наемниците пристъпи напред.

— Не приближавайте до солта! — изпищя на свой ред Денка и от треперещите свещи в ръцете му плисна разтопен восък. — Каквото и да правите, не пристъпвайте солта!

— Чакай! — кресна Глокта. Наемникът спря досами кръга и го погледна очаквателно над маската си. В стаята беше станало още по-студено. Неестествено студено. Нещо ставаше в центъра на кръговете. Въздухът трептеше като нагорещен, като маранята над клада. Сипкавият глас на Силбър продължаваше да нарежда. Замръзнал на място, Глокта огледа един по един възрастните професори. Какво да правя? Да го спра или не? Да го спра или…

— Позволете на мен! — Коска пристъпи напред, докато ровеше с лявата си ръка във вътрешния джоб на палтото. Шегуваш се… Извади с театрален жест ножа. Острието проблесна, докато се премяташе през трептящия въздух над центъра на кръговете и се заби до дръжката в челото на Силбър.

— Ха! — Коска стисна рамото на Глокта. — Казвах ви аз. Виждали ли сте такова хвърляне, а?

По лицето на Силбър потече тънка струйка кръв, очите му се извъртяха нагоре, клепачите примигнаха няколко пъти, после той се свлече настрани и повлече със себе си катедрата, преди да се строполи на пода. Книгата падна, разлистена върху него, лампата се разля и пръсна струи горящо масло по пода.

— Не! — изкрещя Сълт.

Чайл зяпна с широко отворена уста. Канделау захвърли свещите и се срина на пода. Денка нададе ужасѐн писък и покри с ръка лицето си, но едното му ококорено око продължи да надзърта между пръстите. Всички, с изключение на Коска, се вторачиха втрещено в трупа на професора демоник. Стиснал малкото му останали зъби и с почти затворени очи, Глокта зачака. Този ужасяващ и при все това прекрасен протяжен момент между удара в палеца на крака и последващата болка. Ето го, идва. Идва. Ето я, болката идва…

Нищо не дойде. В стаята не прокънтя демоничен смях. Подът не се разтвори, за да разкрие портите на ада. Трептенето на въздуха над кръга спря и в стаята стана по-топло. Почти разочарован, Глокта повдигна учудено вежди.

— Изглежда, окултните изкуства са силно надценени.

— Не! — изръмжа за пореден път Сълт.

— Боя се, че е така, Ваше Високопреосвещенство. И като си помисля само, че някога ви уважавах. — Усмихна се на професора химик, който продължаваше да стиска немощно празния арбалет, и махна с ръка към трупа на Гойл. — Добър изстрел. Моите поздравления. Една бъркотия по-малко за разчистване. — Даде знак на тълпата наемници зад гърба си. — Хванете този човек.

— Не! — извика Соразин и хвърли арбалета на пода. — Нищо от това не беше моя идея! Нямах избор! Той беше! — Посочи с дебелия си показалец към тялото на Силбър. — И… и той! — Посочи с трепереща ръка към Сълт.

— Добре, схващаш накъде отиват нещата, но ще трябва да почакаш официалния си разпит. Ще бъдеш ли така добър да арестуваш Негово високопреосвещенство?

— С удоволствие. — Коска тръгна с небрежна походка през стаята. Ботушите му вдигнаха облачета сол и оставиха разрушителната си следа в сложната, старателно изписана плетеница на пода.

— Глокта, ти недодялан кретен такъв! — извика пронизително Сълт. — Нямаш представа каква опасност представлява Баяз! Първия магус и неговото копеле! Глокта! Нямаш право! Аа! — Коска изви ръката му на гърба, свали го на колене и бялата му коса се разпиля в пълен безпорядък. — Нямаш никаква представа…

— Ако гуркулите не ни избият до един, ще имате предостатъчно време да ми разкажете. Бъдете сигурен в това — ухили се злобно Глокта, докато Коска стягаше въжето около китките на Сълт. — Архилектор Сълт. Арестуван сте за измяна срещу Негово величество краля.

 

 

Джизал стоеше като истукан. Една от близначките, онази, опръсканата с кръв, вдигна бавно дългите си ръце и се протегна доволно. Другата повдигна вежда и го погледна въпросително.

— Как предпочиташ да умреш?

— Ваше Величество, застанете зад мен — каза Горст и прехвърли сабята в здравата си ръка.

— Не. Този път, не. — Джизал свали короната си, същата, която Баяз така старателно подбира за него, и я захвърли небрежно на пода. До гуша му беше дошло да е крал. Ако щеше да умира, щеше да умре като обикновен човек. Сега осъзнаваше колко много му бе предоставено наготово. Повечето хора не можеха да мечтаят дори за половината на подобни привилегии. Толкова възможности имаше да направи нещо добро, но той ги пропиля в мрънкане и мисли само за себе си. Сега вече беше късно да поправя каквото и да било. — Живях целия си живот на гърбовете на другите. Криех се зад тях. Катерех се по раменете им. Стига толкова.

Една от сестрите вдигна ръце и започна бавно да ръкопляска. Ритмичното пляскане отекна в огледалата. Другата се изкикоти. Горст вдигна сабята си и Джизал направи същото — последна, безсмислена проява на непримиримост.

Тогава върховният правозащитник Маровия профуча между двамата и застана отпред. Старецът се движеше с невероятна скорост и дългата му черна роба се развя зад гърба му. Държеше нещо в ръка. Дълга тръба от тъмен метал, завършваща с кука на единия край.

— Какво… — промърмори Джизал.

Внезапно куката блесна с ослепително бяла светлина, като слънцето в ясен летен ден. Стотици други куки просветнаха като звезди в огледалата на стените. Джизал ахна и примижа. Закри с ръка очите, но ярката дъга на куката остана отпечатана от вътрешната страна на клепачите му.

Примигна, зяпна и свали ръка от очите си. Близначките бяха там, Маровия също, неподвижни като статуи, не бяха помръднали от място. От тесните отвори под куката на странното оръжие се процедиха със съскане тънки струйки пара и плъзнаха нагоре по ръката на върховния правозащитник. Все още никой не помръдваше.

Тогава, дванайсетте огромни огледала в дъното на залата се разделиха през средата, като листове хартия, срязани с най-острия нож на света. Няколко от долните половини и една от горните полетяха забавено към пода и се пръснаха на хиляди парченца по лъскавия камък.

Едната от близначките изпъшка и Джизал забеляза, че от бронята й шуртеше кръв. Тя вдигна ръка към него, но китката й се отдели плавно от ръката, тупна на пода и от гладкия срез пръсна кръв. Падна наляво. Или поне тялото й падна натам. Краката й се килнаха на другата страна. Тялото се удари в пода и главата й се търкулна в нарастващата локва кръв по полирания камък. Косата, отрязана малко под тила, се посипа като златен облак върху кървавите й останки.

Броня, плът и кост — разчленени с такава прецизност, сякаш бяха отрязани с тънка метална жица. Сестрата отдясно на Маровия го погледна намръщено и залитна напред. Коленете й се огънаха и тялото й се срина, прерязано на две в кръста. Краката й паднаха последни и от тях се изсипа купчина кафява прах. Горната половина вдигна глава, изсъска, заби нокти в пода и се придърпа напред.

Въздухът над раменете на Маровия затрептя и ядачът избухна в пламъци. Известно време се мята по пода и пищя, но накрая спря неподвижно. Сега на пода имаше само овъглена, димяща купчина пепел.

Върховният правозащитник вдигна странното оръжие, от което все още излизаше малко пара, и тихо подсвирна.

— Канедиас. Знаеше как се правят оръжия. Господар Създател, в истинския смисъл на думата, а, Ваше Величество?

— Какво? — промърмори объркано Джизал.

Когато тръгна обратно към двамата с Горст, лицето на Маровия вече се стичаше надолу като разтопен восък. На негово място започна да се оформя друго лице. Единствено очите останаха непроменени. Различни на цвят, с тънки радостни бръчки около тях, докато се усмихваха на Джизал като на стар приятел.

Йору Сулфур се поклони учтиво.

— Няма почивка, а, Ваше Величество? — Работата край няма.

Чу се трясък и една от вратите влетя в залата. Джизал вдигна сабята и сърцето му се качи в гърлото. Сулфур се извърна рязко и стисна дръжката на оръжието на Създателя. В залата с олюляваща се походка влезе мъж. Огромен, с изкривено в гримаса и цялото покрито с белези лице. Дишаше тежко, едната му ръка беше притисната до ребрата, а в другата държеше увиснал надолу меч.

— Логън Деветопръстия — не можа да повярва на очите си Джизал. — Ти как се озова тук?

Севернякът го погледна за момент, без да проговори. После се облегна с гръб на огледалото до вратата, пусна меча и той изтрака на пода. Плъзна се бавно надолу, седна и отпусна назад глава.

— Дълга история — каза накрая.

 

 

— Чуй ни…

Вятърът се изпълни със сенки. Стотици. Наредиха се по края на най-външния кръг от замъгленото сякаш от слана желязо.

— … имаме да ти казваме много неща, Феро…

— Тайни…

— Кажи, какво можем да ти дадем?

— Ние знаем… всичко.

— Трябва само да ни пуснеш да влезем…

Толкова много гласове. Сред тях чу този на Аруф, стария й учител. Чу Сусман, търговеца на роби. Чу майка си, баща си. Чу и Юлвей. И принц Утман. Стотици гласове. Хиляди. Познати гласове, които беше забравила. Гласовете на живи и мъртви. Викове, шепот, писъци. Шептяха в ухото й. Не, по-близо. По-близо дори от собствените й мисли.

— Искаш отмъщение, нали?

— Ние можем да ти дадем отмъщение.

— Такова, каквото не си и сънувала.

— Ще ти дадем всичко, което поискаш. Всичко, от което се нуждаеш.

— Само ни пусни вътре…

— А тази празнина в теб?

— Ние сме това, с което можеш да я запълниш!

Металните кръгове бяха побелели от скреж. Феро приклекна под отвора на дълъг тунел. Стените му бяха от фучаща, яростно ревяща материя, пълна със сенки. Другият му край опираше в притъмнялото небе, а някъде отвън кънтеше глухо смехът на Първия магус. Въздухът вибрираше от мощ, усукваше се, трептеше размазан.

— Ти не трябва да правиш нищо.

— Баяз.

— Той ще го направи.

— Глупак!

— Лъжец!

— Пусни ни да влезем…

— Той не те разбира.

— Използва те!

— Той се смее.

— Но няма да е задълго.

— Портите стенат от натиск.

— Пусни ни…

Ако Баяз чуваше гласовете, с нищо не показваше, че го прави. Под краката му плъзнаха пукнатини по земята. Парченцата от натрошения камък полетяха в танцуващи спирали около тялото му. Железните кръгове започнаха да се местят и огъват. Отскубнаха се с пронизително стържене от камъка и острите им ръбове проблясваха.

— Ключалките се чупят.

— Единайсет резки.

— И единайсет резки наобратно.

— Портите се отварят.

— Да — казаха в хор всички гласове.

Сенките се струпаха по-близо. Дъхът на Феро се накъса, зъбите й затракаха, разтрепери се, студът достигна сърцето й. Продължаваше да коленичи на ръба на пропастта, бездънна, безкрайна, пълна със сенки и гласове.

— Скоро ще дойдем при теб.

— Много скоро.

— Нашето време наближава.

— Двете страни отново ще се съберат.

— Както им е писано.

— Отпреди Еуз да изрече Първия закон.

— Пусни ни да влезем…

Трябва да продължи да стиска Семето, още малко. След това гласовете ще й дадат отмъщение. Баяз е лъжец, знаеше го от самото начало. Не му дължи нищо. Клепачите й потрепериха и се затвориха, устата й зейна. Шумът на вятъра съвсем изчезна, сега чуваше само гласовете.

Шептящи, утешителни, справедливи.

— Ние ще завземем този свят и ще сложим нещата в ред.

— Заедно.

— Пусни ни вътре…

— Ти ще ни помогнеш.

— Ти ще ни освободиш.

— Можеш да ни се довериш.

— Довери ни се…

Доверие?

Думата, която използват само лъжците. Феро си спомни опустошения Олкъс. Зеещите руини, изпепелената земя. Създанията от Другата страна са изтъкани от лъжи. По-добре да живее с празнината в себе си, отколкото да я запълни с тях. Постави върха на езика си между зъбите и стисна силно. Усети устата й да се пълни със солена кръв. Пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Довери ни се…

— Пусни ни да влезем!

Забеляза размазаното трептящо очертание на кутията на Създателя. Наведе се над нея и зачопли с изтръпналите си пръсти, докато вятърът бичуваше лицето й. Феро няма да бъде ничий роб. Нито на Баяз, нито на Издаващите тайни. Тя ще открие своята пътека. Тъмна може би, но нейна.

Капакът се отвори.

— Не — изсъскаха в хор гласовете.

— Не!

Феро изскърца с кървави зъби и изръмжа от ярост, докато опитваше да разтвори пръстите на ръката си. Светът се беше стопил в безформена, пълна с писъци тъмна маса. Постепенно, много бавно мъртвите й пръсти започнаха да се отварят. Ето го нейното отмъщение. На лъжците, използвачите и крадците. Земята се разтресе, напука се, разпра се, тънка и крехка като стъкло, и отдолу бе бездънна пропаст. Обърна дланта надолу и Семето изпадна от ръката й.

— Не! — изкрещяха заповедно гласовете.

Заслепена, Феро сграбчи капака на кутията.

— Майната ви! — процеди през зъби.

С последното зрънце сила, останало в ръцете й, затвори капака.