Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (47)

Тъмните пътеки

Последван от рицарите, Джизал влетя през високия портал на входа към градината на двореца. Беше истинско чудо, че върховният правозащитник беше успял да поддържа бясното им темпо, докато препускаха през Агрионт, но възрастният мъж дори не беше задъхан.

— Заключете портите! — изкрещя той. — Портите!

Двете врати бяха моментално затръшнати и залостени с две дървени греди, с дебелината на корабни мачти. Едва сега Джизал си позволи да се поотпусне. Имаше нещо успокоително в дебелината на тези порти, във височината на стените на двореца, в значителния брой на добре обучените и въоръжени мъже, които го пазеха.

Маровия постави внимателно ръка на рамото му и го насочи към застланата с камък алея към най-близката врата, водеща във вътрешността на двореца.

— Трябва да намерим най-сигурното място, Ваше Величество…

— Какво, ще ме заключите в спалнята ми ли? — Джизал отърси ръката от рамото си. — Или ще ме скриете в някоя изба? Оставам тук, за да ръководя защитата на…

От другата страна на стената се разнесе смразяващ кръвта писък и ехото му отекна в широката градина. Този писък сякаш проби дупка в Джизал и цялата му увереност изтече през нея. Портите се разклатиха леко, изтропаха в дебелите греди и изведнъж идеята за избата започна да придобива неочаквано привлекателен вид.

— Формация! — изрева пискливият глас на Горст. — Защитете краля! — На мига около Джизал се издигна стена от тежко въоръжени мъже с извадени оръжия и вдигнати щитове. Няколко наклякаха отпред, извадиха стрели от колчаните на кръста си и започнаха да натягат тетивите на тежките си арбалети. Всички очи бяха приковани в големите порти. Те отново се разклатиха леко и изтракаха.

— Там, долу! — извика някой от стената. — Долу… — Думите преминаха в писък и от бойниците полетя облеченото в броня тяло на войник. Строполи се с дрънчене в тревата, пририта и остана неподвижно.

— Как… — промърмори някой.

От върха на стената надолу полетя една бяла фигура. Превъртя се ловко във въздуха и се приземи, приклекнала на алеята в градината. Изправи се. Беше тъмнокож младеж, с гладка като на дете кожа, облечен в бяла броня със златна инкрустация. В едната си ръка държеше дръжка от тъмно дърво, завършваща с дълго закривено острие. Джизал се вторачи в него и той на свой ред го погледна с безизразни очи. Имаше нещо в тези черни очи или по-скоро, нещо в тях липсваше. Джизал знаеше, че това не е човек. Беше ядач. Нарушител на Втория закон. Един от Стоте думи на Калул, дошъл да урежда древни вражди с Първия магус. Стори му се крайно несправедливо, че беше замесен в техните спорове. Ядачът вдигна ръка, сякаш щеше да ги благославя.

— Нека Бог намери за всички ни място в рая.

— Огън! — изви се гласът на Горст. Арбалетите изтрещяха. Няколко от късите стрели отскочиха от бронята на ядача, други попаднаха на плът — една под нагръдника, в корема, другата в рамото. Трета се беше забила до перата в скулата под дясното му око. Всеки човек с такива рани щеше да се строполи мъртъв. Ядачът скочи напред с умопомрачителна скорост.

Един от стрелците вдигна арбалета пред себе си, в отчаян опит да се предпази. Закривеното острие го сцепи на две и в същото време премина през цялото тяло на войника — излезе от другата страна на корема му, заби се с оглушителен звън в тялото на съседа му и той отлетя с крясък три крачки встрани. Наоколо се разлетяха парчета дърво и изкривена броня. Разсеченият на две войник издаде странен писклив звук и горната половина на тялото му падна на пътеката, обливайки с кръв стъписаните му другари.

Джизал беше изблъскан назад и вече не виждаше нищо повече от проблясваща сянка между рицарите от охраната му. Чу викове и пъшкане, сблъсък на метал, видя размазаните дъги на размахани остриета и пръски кръв. Нечие бронирано тяло излетя във въздуха с размахани като на парцалена кукла крайници и се заби с трясък в стената в отсрещния край на градината.

В следващия момент в телата се отвори пролука. Обграден от рицарите, ядачът продължаваше да върти острието си с шеметна бързина. Единият му замах попадна в бронирано рамо и свали мъжа с крясък на земята, но от удара тъмната дръжка на оръжието се разцепи и острието отлетя настрани и се заби в тревата. В това време един рицар нападна ядача в гръб и го прониза с алебардата си. Лъскавият й връх щръкна през нагръдника му, чист, без капка кръв по метала. Друг рицар отсече ръката му със секирата си и от все още останалата на рамото част се посипа прах. Ядачът замахна с опакото на ръката си, удари го през гърдите, бронята му се вдлъбна с пронизително скърцане на метал и той се просна по гръб.

Нечие острие на сабя разцепи със звън нагръдника му и от там се вдигна облаче прах, точно като при тупане на килим. Джизал стоеше като вцепенен, когато ядачът залитна право към него. В този момент Горст го избута настрана и с ръмжене замахна отстрани към врата на ядача. Острието на сабята му се вкопа с притъпения звук на желязо и месо и главата на изчадието увисна на хрущял и парче кожа. От зейналата рана се посипа кафява прах, но нещото сграбчи с вече единствената си ръка Горст и здравенякът се олюля с изкривено от болка лице. Ядачът изви ръката му зад гърба и той се свлече на колене.

— Ето го рая ти, копеле! — Острието на Джизал разсече остатъка от врата на ядача и главата му се търкулна в тревата. Той пусна Горст и Джизал видя, че бронята на усуканата му ръка се беше вдлъбнала под формата на пръсти. Обезглавеното тяло бавно се строполи на земята. — Прокълната гад! — Джизал пристъпи напред и изрита главата в другия край на градината. Тя отскочи от стената и се търкулна в една цветна леха, а зад нея по тревата остана кафява прашна следа. Трима от рицарите се надвесиха над тялото, запъхтяното им дишане свиреше през визьорите на шлемовете им. Започнаха да секат и не спряха, докато не го нарязаха на парчета, но пръстите на ръката му продължаваха да потрепват.

— Пълни са с прах — прошепна някой.

Маровия погледна намръщено останките.

— Някои да — каза. — Някои кървят. Всеки е различен. Трябва да влезем в двореца! — извика и забърза през градината. Ще дойдат още от тях!

— Още? — Дванайсет рицари от дворцовата стража лежаха мъртви. Джизал преглътна, докато броеше потрошените и окървавени тела във вдлъбнати и усукани брони. Най-добрите мъже на Съюза бяха осеяли с труповете си градината на двореца — купчини метал сред изсъхналите листа в тревата. — Още? Но как ще… — Портите се разтресоха. Главата му се обърна рязко към вратите и слепият кураж, обзел го по време на битката, бързо се смени с паника.

— Насам! — изкрещя Маровия. Беше отворил вратата и махаше подканващо с ръка. Джизал се завтече натам, лачените му ботуши се преплетоха, направи три бързи залитащи крачки и се просна по очи. Зад гърба му се чуха трясък, пращене на дърво и стържене на метал. Пропълзя, обърна се по гръб и видя портите да политат навътре сред облак от летящи трески. Из въздуха се запремятаха парчета дърво, по каменната алея зачаткаха изкривени пирони, по тревата се посипаха трески.

През портала съвсем спокойно влезе жена. Въздухът над високото й слабо тяло още трептеше. Беше бледа, с дълга руса коса. До нея застана втора, нейно пълно копие, с изключение на това, че лявата й страна, от горе до долу, беше опръскана с кръв. И двете имаха доволни усмивки на идентичните лица. Едната шамароса един рицар вестител, който се беше втурнал към нея. Шлемът с крилете излетя от смазания му череп, докато той се въртеше лудо из въздуха, високо над земята. Другата извърна празните си черни очи към Джизал. Той скочи на крака и побягна. Задъхан от страх, се шмугна покрай Маровия и влезе в мрачния коридор с древните оръжия и брони по стените.

Горст и още няколко рицари от дворцовата стража нахлуха след него. Джизал видя над раменете им, че неравната битка в градината продължи с нова сила. Един от рицарите вдигна арбалет, но в същия миг избухна в облак ситни пръски кръв. Друг рицар се обърна да побегне, но преди да успее да направи и крачка, в гърба му се блъсна бронираното тяло на негов другар и го метна настрани. Сабята излетя от ръката му и той влетя през един от прозорците. Поредният кралски охранител се втурна към двете жени. На няколко крачки от тях падна като покосен на тревата и от снадките на бронята му лумнаха пламъци.

— Помощ! — крещеше някой. — Помощ! По… — Горст затръшна със здравата си ръка тежката врата и един от хората му я залости. Останалите започнаха да свалят от стените пики, алебарди и копия, някои със закачани на тях опърпани бойни знамена, и да запъват с тях вратата.

Джизал вече отстъпваше бавно назад. По гърба му се стичаше студена пот, стискаше дръжката на сабята си, по-скоро за утеха, отколкото като защита. Драстично оределият му антураж го последва — Горст, Маровия и последните петима рицари. Запъхтени, ужасени, впериха очи във вратата.

— Последната порта не ги удържа навън — прошепна Джизал. — Има ли смисъл от тази?

Никой не отговори.

 

 

— Опичайте си ума, господа — каза Глокта. — Вратата, ако обичаш.

Дебелият наемник замахна със секирата. Полетяха трески. С първия удар входната врата на Университета се разтресе, с втория провисна, а с третия влетя навътре. Едноокото джудже влезе първо, с нож във всяка ръка, последвано от Коска, с извадена сабя.

— Чисто е — разнесе се отвътре стириянски акцент. — Иначе е прашно.

— Отлично. — Глокта погледна към Арди. — Най-добре мини най-отзад.

— И аз това си мислех — кимна уморено тя.

Той прекрачи неуверено прага и след него нахлуха облечените в черно наемници. Последният дърпаше въжето с опъващия се началник Гойл. И отново тръгвам по същите пътеки, по които вървях, когато за пръв път посетих тази прашна дупка преди толкова много време. Преди гласуването за нов крал. Преди Дагоска дори. Колко е хубаво да се завърнеш…

Извървяха тъмния коридор покрай зацапаните картини на отдавна забравени професори, по изстрадалото дюшеме, стенещо под ботушите на наемниците. Глокта нахълта в просторната трапезария.

Циркът от практици се беше разпръснал из мрачното помещение точно като при последното му посещение на Университета. Там бяха двамата еднакви мъже от Сулджук, с техните извити саби. И високият, и слабият, тъмнокосият със секирите и огромният северняк със съсипаното лице. И така нататък, и така нататък. Поне двайсетина. Чудя се дали през цялото време не са седели един срещу друг да се гледат заплашително?

При влизането му Витари скочи от стола си.

— Казах ти да стоиш настрана оттук, недъгав.

— Опитах, кълна се, но тази твоя прелестна усмивка не ми даваше мира.

— Хе-хей, Шило! — Коска влезе с извадена сабя в едната ръка и засука мустак с другата.

— Коска! Ти никога ли не умираш? — Витари тръсна ръка, кръстатото острие изпадна от ръкава й на дългата си верига и изтрака по пода. — Явно днес ми е писано да срещам всички, които най-малко очаквам да видя. — Практиците й се наредиха около нея и наизвадиха оръжия — сабите излязоха от ножниците, боздуганите и секирите от коланите, копията изстъргаха, вдигнати от масите. Наемниците се намъкнаха шумно в трапезарията, с готови за действие оръжия. Глокта се покашля:

— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да обсъдим положението като цивилизовани…

— Да виждаш някой цивилизован наоколо? — озъби му се Витари.

Права си. Един от практиците скочи на масата и съдовете и приборите подскочиха и изтракаха. Едноръкият наемник размаха куката си. Двете тежко въоръжени групи се наежиха една срещу друга. Нещата отиваха натам, Коска и наемниците му да си заслужат парите. Заформя се една прилична кървава баня, а всеки знае, че изходът от кървавите бани се слави с печална непредсказуемост. Като цяло, май по-добре е да не рискувам.

— Жалко за децата ти тогава! Много жалко за тях, че в тази стая няма нито един цивилизован човек!

Оранжевите вежди на Витари се сключиха заплашително.

— Те са далеч оттук!

— О, боя се, че не са. Две момичета и момче, нали така? Красиви, с огненочервени коси, като на майка им. От коя ли порта са излезли? Гуркулите влязоха през западната, значи… Бяха спрени на източната порта и задържани. — Глокта изпъчи долната си устна. — От съображения за собствената им сигурност, разбира се. В твърде опасни времена живеем, за да оставим сами деца да се разхождат по улиците.

— Кога? — изсъска тя. Дори с маска, Глокта видя ужаса, който се изписа на лицето й.

— Да видим кога една грижовна майка ще изпрати децата си на сигурно място? А, още при първата поява на гуркулите, разбира се, знаеш го. — Разширението на очите й му подсказа, че беше познал. Забихме острието, а сега да го завъртим в раната. — Но ти не се тревожи, сега сигурно са вече по леглата, добре завити. Практик Северард им е гледачка. Но ако не се върна…

— Не би посмял да ги нараниш.

— Какво им става днес на всички? Нямало да премина граници. Нямало да посмея да нараня някого. — Глокта я дари с най-противната си усмивка. — Деца ли? Надежда, обещаващо бъдеще, щастлив живот? Мразя малките копеленца! — Сви скованите си рамене. — Но кой знае, може пък ти да ме познаваш по-добре. Щом си съгласна да хвърляш зарове при живота на децата ти в залог, склонен съм да видим кой е прав. Или можем да постигнем споразумение, както направихме в Дагоска.

— Майната ти — изръмжа един от практиците, пристъпи напред и размаха секирата си. И насилието прави огромна крачка към отприщване…

— Не мърдай. — Витари изпъна пред него ръка.

— И какво, имаш деца? Голяма работа. Мен не ме е грижа. Сълт също няма да го е ииии… — Проблесна метал, веригата издрънка и практикът залитна напред с разпрано гърло.

Кръстатото острие шляпна в отворената длан на Витари и погледът й бързо се насочи отново към Глокта.

— Споразумение, казваш?

— Точно така. Вие оставате тук. Ние минаваме напред. И вие сте ни лук яли, ни лук мирисали, както казват старите хора. Добре знаеш, че не можеш да вярваш на Сълт. В Дагоска те остави на кучетата, нали? А и с него вече е свършено. Гуркулите чукат на вратата. Време е да опитаме нещо ново, не мислиш ли?

Маската на Витари се размърда, когато тя раздвижи замислено устни. Мисли, обмисля. Убийците й чакаха с блеснали очи и лъснали остриета. Хайде, хващай се на блъфа ми, кучко, да не си посмяла да…

— Добре! — Тя махна с ръка и практиците отстъпиха намусени, без да откъсват очи от наемниците на Коска. Витари кимна към вратата в дъното на трапезарията. — По коридора, после по стълбите надолу. Там има врата. Обкована с черни нитове.

— Отлично. Няколко думи могат да са по-ефективни от десетки остриета, дори във времена като тези. — Глокта закуца към вратата, а Коска и хората му го последваха.

Витари го изгледа кръвнишки през станалите й на цепки очи:

— Само посмей да пипнеш с пръст…

— Да, да — махна пренебрежително Глокта. — Знам, чака ме неописуем ужас.

 

 

Докато останките на изтърбушената сграда се стелеха по Площада на маршалите, настана пълна тишина, никой не помръдваше. Ядачите в кръга бяха също толкова стъписани, колкото и Феро. Единственият, който не беше ни най-малко ужасѐн от опустошението, беше Баяз. Грубият смях изригна от гърлото му и се отрази като ехо от стените.

— Получи се! — извика той.

— Не! — изкрещя Мамун и Стоте думи се втурнаха напред.

Приближиха — с блясък на красиви оръжия, с отворени гладни усти, с лъснали бели зъби. Стесниха кръга ужасяващо бързо, а хорът от изпълнените им с омраза писъци смрази кръвта в жилите дори на Феро.

А Баяз се смееше.

— Време е за съд!

Феро изръмжа през здраво стиснати зъби, когато Семето изгори с мразовитата си повърхност дланта й. От центъра на кръга се надигна ураганен вятър и помете като кегли прииждащите ядачи, завъртя ги във въздуха, отнесе ги. Разби всяка врата на околните сгради, пръсна на парченца прозорците им, вдигна керемидите и оголи покривите им.

Огромните позлатени порти на Камарата на лордовете излетяха отворени навън, секунда по-късно се отскубнаха от пантите си и се понесоха през площада. Тонове дърво полетя като подхванати от силен вятър листа хартия. Вихрушката се вряза в редицата на безпомощните ядачи и издълба широка бразда в нея. Разкъса облечените в бели брони тела и те изригнаха във фонтани прах и кръв. Из въздуха се понесоха парчета плът и крайници.

Ръката на Феро, почти до лакътя, трептеше в мараня. Студът плъзна по вените й, разпростря се по цялото й тяло, изгаряше вътрешностите. Дишаше тежко, на пресекулки. Семето се размаза пред очите й, трептеше, сякаш гледаше ръката си потопена във водата на бърз поток. Вятърът я шибаше през лицето, а белите фигури летяха като играчки, понесени във вихрушка от счупено стъкло, натрошено дърво и натрошен камък. Не повече от дузина успяваха да се задържат на крака. Залитаха под напора на урагана, впили отчаяно стъпала в земята, с опънати до скъсване лъскави коси.

Един от тях, озъбен срещу вихрушката, посягаше към Феро. Беше жена — лъскавата й ризница плющеше, сгърчените й пръсти деряха въздуха. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Гладко, гордо лице, застинало в пълно с омраза изражение.

Същото лице като на ядачите, които я нападнаха при Дагоска. Като тези на търговците на роби, които й отнеха живота. Като това на Утман-ул-Дощ, докато се смееше на гнева и безпомощността й.

Яростният писък на Феро се сля с рева на вятъра. Досега не беше предполагала, че е способна на такъв замах. Ужасът и изненадата едва успяха да се изпишат на лицето на жената, преди извитото острие да премине с лекота през протегнатата ръка и да отсече главата й. Трупът отлетя назад в облак прах, струящ от двете рани.

Въздухът се изпълни с проблясващи форми. Застинала неподвижно, Феро стоеше насред фучащите около нея отломки. Огромна дървена греда се вряза в гърдите на един от все още държащите се на земята ядачи и го отнесе с писък. Феро го видя да се издига високо нагоре, набучен на дървото като месо на шиш. В същия момент друг ядач се пръсна на облак от парчета плът и кръв и останките му бяха моментално всмукани в издигащата се спираловидно нагоре вихрушка.

Едрият с брадата продължаваше да се бори, напредваше с вдигнат над главата боздуган и крещеше думи, които нямаше как да бъдат чути. Феро видя през трептящата мараня как Баяз повдига многозначително една вежда и прочете по устните му:

— Гори.

За секунда тялото на ядача блесна с ярката светлина на звезда и този образ се отпечата като светло петно в очите на Феро. В следващата — вятърът отнесе овъглените му кости.

Остана само Мамун. Напрегнал всички сили, влачеше бавно крака по камък и метал, инч по инч, все по-близо до Баяз. Предната част от бронята на едното му бедро се откъсна и с шеметно въртене изчезна в хаоса на бурята. Последва я една от плоскостите върху рамото. Разкъсаният плат на дрехите му плющеше. Кожата на освирепялото му лице започна да се нагъва на вълни и да се опъва назад.

— Не! — Една ръка с дерящи във въздуха нокти посегна отчаяно към Първия магус.

— Да — каза Баяз. Усмихнатото му лице беше обвито в маранята на горещ ден в пустинята. Ноктите се отскубнаха от пръстите на Мамун, протегнатата му ръка се огъна назад и се пречупи. Миг по-късно се откъсна от рамото и изчезна. Безупречната кожа започна да се обелва от костта и да се вее като съдрано от ураган корабно платно. От разпраната плът се носеше кафява прах, като пясъчна буря над дюните.

Изведнъж цялото му тяло отлетя и се блъсна, високо горе, в стената на една от сградите на площада. На мястото на сблъсъка зейна огромна дупка в зида, а откъртените големи парчета камък бяха веднага всмукани и отнесени от вихрушката. Присъединиха се към въртящата се по краищата на площада фуния от плющяща хартия, трески, цели дървени греди и трупове с размятани във всички посоки крайници. Унищожителният смерч, все по-бърз и по-бърз, следваше железните кръгове по земята. Достигна височината на най-високите сгради, после се издигна над тях. Скубеше, одираше, грабеше всичко, до което се докоснеше, трупаше все повече камък, стъкло, дърво и плът. С всяко завъртане ставаше все по-черен, все по-бърз, все по-оглушителен и безмилостен.

Над умопомрачителния вече рев на вятъра Феро чу едва гласа на Баяз:

— Бог се усмихва на резултатите.

 

 

Главата на Кучето се пръскаше от болка. Изправи се, разтърси я и от косата му се посипа пръст. По ръката му се стичаше кръв — размазано червено петно по бяла кожа.

Изглежда, светът не беше свършил, както му се бе сторило.

Но се беше разминал на косъм.

Мостът и постройката над портата на стената бяха изчезнали. На мястото им имаше огромна купчина камък и мазилка, а в стената зееше гигантска дупка. И имаше страшно много прахоляк. Някакви хора продължаваха да се избиват, но повечето се търкаляха по земята, кашляха и плюеха, стенеха, залитаха между отломките от стената, напълно загубили желание за битка. Кучето ги разбираше напълно.

Някой се катереше по купчината камъни, която сега беше на мястото на защитния ров, и тръгваше към пробива в стената. Човек с чорлава глава и дълъг меч в ръка.

Кой друг, ако не Логън Деветопръстия?

— А, мамка му — изруга Кучето. Идваха му от време на време такива глупави идеи на Деветопръстия, но това не беше най-лошото. Някои вървеше след него по импровизирания мост от отломки. Тръпката, със секира в едната ръка, с щит в другата, с мрачно изражение на мръсното лице — човек с тъмни намерения.

— А, мамка му!

Мрачния повдигна покритите си с прахоляк рамене:

— Да ги настигнем, а?

— Хм. — Кучето се обърна и видя Червената шапка да се надига от земята и да изтърсва цяла купчина прах и мръсотия от палтото си. — Ще събереш момчетата, а? — После посочи с върха на меча си към пробива на стената. — Ние тръгваме натам.

Мътните да го вземат, като всеки път, пикаеше му се, та две не виждаше.

 

 

Джизал заотстъпва заднишком по сумрачния коридор, едва успяваше да си поеме въздух от страх. Потта му се стичаше по гърба, по врата, дланите му бяха навлажнени и сърбяха.

— Какво чакат? — промърмори някой.

Откъм тавана се чу тихо проскърцване. Вдигна поглед към черните греди.

— Чухте ли…

През тавана влетя размазана бяла фигура и полетя към пода на коридора. Жената се приземи върху един от рицарите и го смаза с тежестта си — стъпалата й оставиха две дълбоки вдлъбнатини в нагръдника му и от визьора на шлема му пръсна кръв.

Тя се усмихна на Джизал:

— Поздрави от пророка Калул.

— За Съюза — изрева един от рицарите и се хвърли напред. Сабята му замахна към нея, но тя вече се намираше от другата страна на коридора. Острието издрънча безобидно по каменния под и рицарят се запрепъва след него. Жената го сграбчи с една ръка под мишницата, приклекна леко и го изстреля пищящ към тавана. Парчетата мазилка не бяха спрели да се сипят, когато докопа за врата друг рицар, засили главата му в стената с такава сила, че шлемът му остана вкопан в разбития зид и гърчещото му се тяло увисна на стената. Античните мечове и саби отскочиха от скобите си на стената и издрънчаха на пода около трупа му.

— Насам! — Върховният правозащитник сграбчи скования от ужас, напълно безпомощен Джизал и го повлачи към двойна позлатена врата. Двамата влетяха в Огледалната зала. Беше разчистена от масите и столовете, които Джизал помнеше от сватбената си нощ, и сега представляваше гол под, застлан с един акър полиран камък.

Той побягна към вратата в другия край на залата и огромното помещение прокънтя от ехото на тежките му стъпки и насечено дишане. Видя изкривеното си отражение да тича в огледалата отпред и от двете страни на залата. Нелепа картина. Смехотворен крал с килната на една страна корона, с плувнало в пот белязано, сковано от ужас и изтощение лице, бягаше от собствения си дворец. Спря рязко, подметките му занесоха по излъскания камък и едва се задържа да не падне по гръб. Тичащият по петите му Горст почти се сблъска с него.

Една от близначките седеше на пода до вратата, облегната с гръб на огледалната стена. Така допряна до отражението си, човек спокойно можеше да се обърка и да помисли, че всъщност е опряла гръб в този на сестра си. Вдигна вяло една омазана с кръв ръка и му помаха.

Джизал се обърна към прозорците, но преди дори да си помисли да побегне отново, другата близначка влетя, свита на топка сред облак от блестящи парченца стъкло. Претърколи се многократно по пода, разгъна се, стъпи на крака и спря.

Прокара ръка през русата си коса, прозя се и премлясна с устни.

— Нямаш ли понякога усещането, че всичко забавно на този свят се случва само на другите? — попита тя.