Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (46)

Отвори кутията

Логън почувства колебанието на хората около себе си. Видя тревогата в очите им. Личеше и по начина, по който държаха оръжията. Не ги винеше. На собствения си праг, пред познат враг, човек може да си позволи безстрашие. Но закарай го на другия край на соленото море, на места, които не е и сънувал, и всяка отворена врата ще го плаши до смърт. А наоколо имаше много от тях.

Градът на белите кули, където някога беше вървял забързано след Първия магус, мястото, което го изуми с размерите на сградите си, с чудатостта на хората си и с броя на двете, се беше превърнал в лабиринт от почернели руини. Прокрадваха се по безлюдните улици, под шпалира на огромните скелети на изгорелите къщи с щръкнали към небето овъглени греди на покривите. Пристъпяха през празни площади, осеяни с отломки и покрити със сажди. А шумът на битката — призрачно ехо — се чуваше ту близо, ту далеч, но винаги наоколо.

Сякаш пълзяха из ада.

— Как се биеш на такова място? — прошепна Кучето.

На Логън му се прииска да знаеше отговора на този въпрос. Битки в гори, в планини, в долини, бяха участвали в стотици такива и знаеха правилата им. Но това? Очите му шареха тревожно по зеещи прозорци и врати, по купчините от срутени стени. Толкова много места, където да се скрие врагът.

Не му оставаше друго, освен да върви към Кулата на Създателя и да се надява на късмет. А какво щеше да стане, като стигнеха там, той не знаеше, но беше сигурен в едно, че по някакъв начин щеше да се стигне до кръв. Нищо добро не чакаше хората му там, но истината бе, че каза на мъжете да вървят, а единственото нещо, на което един водач нямаше право, бе да се отметне от думата си.

Глъчката на битката се усилваше все повече. Силната миризма на пушек и страх лютеше в носа и дращеше гърлото му. Набраздената дръжка на меча на Създателя се хлъзгаше в потната му длан. Пропълзя нагоре по купчината камъни до една разрушена стена и протегна назад ръка с насочена към земята длан, за да каже на момчетата да внимават. Подаде глава над върха и се огледа.

Право отпред, на другата страна на обширен площад, се издигаше Агрионт — огромни стени и черни силуети на кули на фона на светлото небе. И същото, само че надолу с главата, върху гладката повърхност на водата в рова. И пред него се бяха събрали много хора, задръстваха площада докъдето му стигаше погледът. Не се искаше кой знае какъв ум, за да разбере, че бяха гуркули. Обстрелваха с лъковете си бойниците на стената, а оттам им отвръщаха с къси стрели от арбалети, които отскачаха от паветата и се забиваха в дървените паравани.

Трийсетина крачки по-нататък, бяха сформирали линия срещу крепостта. Добре построена права редица, с щръкнали заплашително копия от двете страни на високо знаме с извезани на него златни букви. Сериозна редица от корави мъже — добре въоръжени и със здрави брони — нищо общо с паплачта, която видяха пред стените. Тези нямаше да успее да накара да тръгнат наникъде с викове. Освен може би право към него.

— Уау — промърмори Кучето, когато излезе от улицата. Няколко от момчетата го последваха и на свой ред зяпнаха от учудване.

Логън им махна с ръка да се дръпнат назад.

— Засега по-добре да не се показваме, докато…

Един от офицерите в средата на гуркулския строй излая нещо и посочи към тях с кривия си меч. С тракане на брони, войниците свалиха копията напред.

— А, мамка му — изсъска Логън. Редицата тръгна бързо, но добре организирано. Огромна маса с насочен напред, остър и смъртоносен метал.

Когато те нападат, имаш само три възможности за действие. Обикновено бягството не е лоша идея, но предвид състоянието, в което бяха момчетата, побегнеха ли сега, щяха да спрат чак преди да започнат да падат в морето. Ако останеха на място, объркани и разпръснати в тълпа, както бяха в момента, вероятността беше да се огънат и да оставят доста мъртви, без да постигнат нищо съществено. Оставаше третата възможност, а една възможност не е избор.

Два щурма в един ден. Скапан късмет, но от вайкане — полза никаква. Човек трябва да е реалист за тези неща.

Логън се втурна напред. Не в посоката, в която му се искаше, а през павирания площад, право към защитния ров на Агрионт. Не се замисли дали другите го следваха. Беше прекалено зает да крещи и размахва меча. Първи в касапницата, точно както едно време. Подобаващ край за Кървавия девет. От това можеше да излезе добра песен, стига някой да си направеше труда да й измисли мелодия. Стисна зъби и зачака сблъсъка.

В този момент от сградите отляво изскочиха на огромна тълпа войници на Съюза и също закрещяха като луди. Напредващата редица на гуркулите забави крачка и се огъна. Копията се размятаха хаотично, когато войниците се обърнаха да посрещнат неочакваната заплаха по фланга. Добре дошла изненада, трябваше да признае Логън.

Съюзническата войска се вряза в левия фланг на гуркулския строй. Разнесоха се писъци и викове, стържене на метал. Навсякъде заблестяха остриета и започнаха да падат тела. И Логън се хвърли в средата на всичко това. Промуши се покрай размахания насреща му връх на копие и замахна към войника в другия му край. Пропусна, но в мелето улучи друг, който се строполи с писък и по ризницата му бликна кръв. Връхлетя с рамо в гърдите на трети и го запрати по гръб на земята. Стовари с всичка сила ботуша си върху лицето му и усети хрущенето на челюстта под подметката си.

Само на крачка от себе си, с меч в ръка, видя гуркулския офицер, който водеше атаката. Чу някъде зад себе си бръмченето на тетива и една стрела се заби малко под едната ключица на офицера. Онзи залитна на една страна и пое дълбоко въздух, за да изкрещи, но преди да го направи, Логън го посече и остави дълбока резка в гърба на нагръдника му, от която пръснаха капки кръв. Навсякъде около него момчетата се врязаха в разбития строй на гуркулите. Видя дръжката на копие да се огъва силно, да се прекършва и облакът от трески да полита право в лицето му. Някой изрева с пълно гърло толкова близо, че ушите на Логън писнаха. Обърна се рязко, видя едно от момчетата да размахва отчаяно ръка и една от извитите саби на гуркулите го посече, и палецът му излетя и се запремята във въздуха. Логън замахна към войника, който държеше сабята, и тежкото острие на меча на Създателя разцепи скулата му.

Към него полетя връх на копие. Със затаен дъх, Логън се извъртя настрани и усети как стоманата пробива ризата му, плъзна се по дясната половина на корема му и остави тръпнеща резка точно под ребрата. Човекът, който държеше копието, се блъсна в него, беше взел прекалено много засилка, за да успее да спре. Логън го наниза на меча си, в корема, точно под края на нагръдника му, и се озова почти долепил лице до неговото. Оказа се войник от Съюза, с рехава рижа брада.

Онзи сключи вежди и погледна учудено при вида на бялото лице срещу себе си.

— Как… — изграчи той и се вкопчи в Логън, но той се отскубна от ръцете му и притисна ръка към раната си. Беше мокро. Почуди се дали върхът на копието просто го беше одраскал, или пронизал както трябва. Замисли се дали вече не го бе убил, а това бяха последните му мигове живот.

В следващия момент нещо го фрасна по главата и той политна, закрещя, загуби пълна представа какво ставаше. Ръцете и краката му омекнаха. Всичко пред очите му се разлюля и светът се сви до хвърчаща из въздуха пръст и остри ръбове. Удари нещо с меча си, ритна нещо друго. Сблъска се с някого, онзи изръмжа и той го сграбчи. Отскубна едната си ръка, докопа нож, заби го в нечия шия, пръсна черна кръв. Ревът на битката бучеше в ушите му. Отстрани залиташе мъж, а половината му лице го нямаше. Логън видя през бузата вътрешността на разпраната му уста, от която изпаднаха няколко зъба. Раната в корема пареше, гореше, спираше дъха му. Всичко пред очите му все още се люлееше, а черепът му пулсираше с всеки удар на сърцето. Устата му беше пълна със соления металически вкус на кръв. Усетил на рамото си ръка, се обърна рязко, озъбен, стиснал дръжката на меча.

Кучето свали ръката и вдигна длани пред лицето си.

— Аз съм! Аз съм!

Логън видя, че е той. Но не неговата ръка държеше вече меча на Създателя. А Кървавия девет не виждаше хора, виждаше само работа за вършене.

 

 

С какво причудливо стадо се сдоби недъгавият овчар. Двете дузини фалшиви практици, предвождани от печално известния наемник Никомо Коска, следваха Глокта по безлюдните улички на Агрионт. Всичките ми надежди се уповават на най-ненадеждния човек в света. Един от наемниците влачеше вързания началник Гойл. Все още със запушена уста, той се препъваше и залиташе на другия край на въжето. Като куче, което отказва да излезе на разходка. Насред групата тътреше уморено крака Арди Уест. Бялата й рокля беше изцапана с мръсотия от канала и кръвта на няколко мъже, а насиненото й лице висеше, лишено от всякаква емоция. Безсъмнено в резултат на няколкото ужасяващи сцени, на които стана свидетел днес. Но няма избор, освен да подрипва из Агрионт след единствения сакат началник на Инквизицията. Игрив танц към ада, под акомпанимента на далечна битка.

Изведнъж Глокта закова на място. Под арката встрани от него имаше вход към Площада на маршалите и по незнайно каква причина цялото пространство на площада беше покрито с фини дървени стърготини и прах. А в средата на това белезникаво поле, дори от това разстояние нямаше грешка, че бе именно той, стоеше Първия магус. До него беше мургавата жена, която насмалко не удави Глокта във ваната му.

Двама от най-любимите ми хора на света.

— Баяз — просъска Глокта.

— Нямаме време за това. — Коска го хвана под ръка, поведе го напред и Първия магус и вечно навъсената му спътница се скриха от поглед. Глокта продължи да куца по тясната уличка, примижа от болка, докато вземаше завоя зад ъгъла, и в следващия момент се озова лице в лице със стария си познайник Джизал дан Лутар. Или може би трябва да кажа върховния крал на Съюза. Болезнено съм очарован…

— Ваше Величество — каза и склони глава, което му докара няколко крайно неприятни пробождания във врата. Коска, който тъкмо се беше показал зад ъгъла, се поклони превзето, почти до земята и посегна да свали шапка. Осъзна, че вече нямаше такава, затова вдигна извинително рамене и подръпна мазния си перчем.

Лутар го изгледа намръщено, после погледна по същия начин всеки новопоявил се зад ъгъла наемник от странната група на Глокта. Най-отзад в кралския антураж се спотайваше някой. Тук-там сред масата лъскава стомана на броните се забелязваше черна роба, извезана със златни нишки. Възможно ли е това да е… старият ми приятел, върховният правозащитник? Но как, той е на парчета в замръзналия си кабинет… Тогава иззад ъгъла излезе Арди.

Очите на Лутар щяха да изхвръкнат.

— Арди…

— Джизал… — Нейното учудване беше точно толкова, колкото и неговото. — Исках да кажа…

Оглушителна експлозия раздра въздуха.

 

 

Централната улица не беше като преди.

Уест и офицерите от щаба му яздеха на север в тягостно мълчание. Копитата на конете чаткаха по разбитата настилка на улицата. От изгорелите стрехи на една от къщите изчурулика птичка. В една странична уличка някой пищеше за помощ. От запад се носеше далечното ехо на сражението, като шума на публиката на спортна игра, но такава без победители. Пожарите бяха помели града, оставяйки след себе си цели редици от овъглени останки на къщи, оголели дървета и опустошени кални парцели на местата, където някога имаше градини. Имаше и трупове. На едри и дребни, на млади и стари.

Четирите ъгъла приличаше на огромна скотобойна, застлана с всевъзможния боклук, който предлагаше войната и оградена от четири страни с руините на някои от най-красивите сгради на Адуа. Наблизо, подредени в дълги редици по прашната земя, лежаха ранените. Кашляха, стенеха, викаха за вода, а омазаните с кръвта им лекари притичваха безпомощно между тях.

Няколко войници с мрачни изражения на лицата се бяха заели да струпват труповете на гуркулите на безформени камари от оплетени ръце, крака, лица. Отстрани ги наблюдаваше висок мъж със скръстени на гърба ръце. Генерал Крой, винаги нетърпелив да сложи нещата в ред. Черната му униформа беше изцапана със сива пепел, а единият му ръкав се вееше разпран около китката. Явно боевете са били наистина ожесточени, след като бяха оставили следи дори по перфектната външност на генерала. За сметка на това поведението му не беше засегнато и това веднага стана ясно от начина, по който отдаде чест — безупречно, сякаш беше на парад.

— Ситуацията, генерале?

— Ожесточени боеве в централната част на Адуа, лорд-маршале! Кавалерията ни разкъса обсадата още сутринта, успяхме да ги изненадаме. След това контраатакуваха, докато чакахме пехотата. Кълна се, сигурно поне дузина пъти си разменяхме владението на това опустошено парче земя. Но сега Четирите ъгъла е под наш контрол! Бият се здраво за всяка крачка територия, но успяваме да ги изтикаме към стената на Арнолт. Вижте там! — Той посочи към два лъскави символа на гуркулските легиони, които стояха подпрени на една полусрутена стена и покритието им лъщеше на сивия фон на всеобщото опустошение. — От тях ще излезе чудесна украса за всяка всекидневна, нали, господине?

Уест не можеше да откъсне поглед от група ранени, подпрели гърбове на една стена, стенещи от болки.

— Наслаждавайте им се, генерале. Какво е положението с Агрионт?

— Боя се, че новините от там не са чак толкова добри. Натискаме здраво, но числеността им е огромна. Цитаделата е все още обкръжена.

— Тогава продължавайте да натискате, генерале, още по-здраво!

— Да, господине. — Крой отново отдаде чест. — Ще пробием, не се тревожете за това. Ако позволите да попитам, как се справя генерал Паулдър с доковете?

— Доковете са отново в наши ръце, но генерал Паулдър е… мъртъв.

— Мъртъв? — каза Крой след кратко мълчание. Лицето му беше смъртно бледо. — Но как…

В далечината се разнесе тътен като от силна гръмотевица и конете подскочиха и заудряха неспокойно с копита по земята. Лицата на всички се извърнаха на север. Там, над покривите на черните руини до края на площада, се издигна огромен облак прах, по-висок от самия Агрионт.

 

 

Красивият ярък свят се въртеше, пулсираше. Беше изпълнен с прекрасната песен на битката, носеше със себе си чудесния вкус на кръвта и плътния аромат на смъртта. В средата на всичко това, само на ръка разстояние, стоеше и го гледаше някакъв дребен човек.

Приближил се е толкова близо до Кървавия девет? Със същия успех можеше да влезе в изпепеляващите пламъци на клада. Така явно си проси смъртта. Умолява, настоява за смъртта си.

Имаше нещо в острите му зъби. Блед спомен от далечното минало. Но Кървавия девет му обърна гръб, изби го от мислите си, потопи го под бездънно море. За него нямаше значение кой е човекът, нито какво е направил. Той е Големия изравнител, пред него всички хора са равни. Неговата единствена грижа е да превръща живите в мъртви. И сега беше крайно време да започне работа. Вдигна меча.

Земята се разтресе. Той залитна, шумът го заля като вълна, премина през живите и мъртвите, разцепи света на две. Усети как нещо се отприщва в главата му. Изправи се, изрева и вдигна отново острието…

Но този път ръката му не помръдна.

— Копеле… — зъбеше се Кървавия девет, но огънят беше догорял. Сега Логън се обърна към шума. От стената на Агрионт, на няколкостотин крачки отпред, се издигаше гигантски сив облак. Някакви парчета летяха високо, като не спираха да се въртят бясно из въздуха — оставяха тъмни прашни следи по небето, като пипалата на огромно морско чудовище. Едно летеше право към тях. Логън прикова в него поглед, докато падаше към земята. В началото приличаше на камъче, но постепенно се превърна в цял участък от стена с размерите на каруца.

— Мамка му — каза Мрачния. Какво друго да каже? Парчето се вряза в една от съседните сгради, в средата на мелето. В следващия момент цялата сграда сякаш на свой ред избухна и навсякъде се разлетяха изпотрошени човешки тела. Покрай Кучето прелетя парче от греда и плесна във водата на защитния ров. Логън се беше хвърлил по очи на земята и сега по главата му заваляха ситни парченца пръст и камък.

По улицата плъзнаха кълба задушлив прахоляк. Логън се задави, притисна ръка към устата си. Целият се клатеше, докато се изправяше от земята. Подпираше се на меча като на бастун, а пред очите му всичко се местеше насам-натам. Ушите му бучаха, вече не знаеше нито кой е, нито къде се намираше.

Битката пред рова беше секнала. Хората се давеха от прахоляка, оглеждаха се объркано, лутаха се в пушилката. Беше пълно с трупове — гуркули, войници на Съюза, северняци — объркани накуп. Видя един висок мургав мъж да го гледа втренчено. Имаше рана на челото и по прашното му лице течеше кръв.

Логън вдигна меча и изрева дрезгаво, понечи да се втурне към него, но вместо това залитна настрани като пиян и замалко да падне. Гуркулският войник хвърли копието си и изчезна в пушилката.

 

 

Чу се втора оглушителна експлозия, още по-близо от първата. Внезапен порив на вятъра блъсна Джизал в лицето, разбърка косата и напълни очите му с прах. Сабите излетяха със звън от ножниците. Мъжете се заоглеждаха със сковани от ужас лица.

— Трябва да тръгваме — извиси глас Горст и хвана здраво лакътя на Джизал.

Глокта и хората му се отдалечаваха по павираната уличка с всичката скорост, на която беше способен куцащият началник. Арди хвърли последен, ужасѐн поглед през рамо.

— Почакай… — Срещата изпълни Джизал с неочакван, болезнен копнеж. Не можеше да понесе мисълта, че я видя в плен на отвратителния недъгав изрод. Но Горст беше непоколебим.

— Към двореца, Ваше Величество. — Той подкара безцеремонно Джизал през парка, последван от останалите рицари от кралската охрана. По покривите на къщите около тях започнаха да чаткат падащи от някъде камъни, подскачаха по паветата, отхвърчаха със звън от броните на рицарите.

— Идват — промърмори Маровия, загледан мрачно назад към Площада на маршалите.

 

 

Феро беше клекнала и запушила уши с ръце, докато чудовищното ехо на експлозията продължаваше да се блъска във високите бели стени около площада. Парче камък с размерите на човешка глава падна на крачка от нея, пръсна се при сблъсъка си с каменната настилка и обсипа бледата пелена на стърготините с черни парченца. Върху съседния покрив се стовари огромна скала и от прозорците на сградата се посипаха изпотрошени стъкла. От улиците се понесоха кълба сива пушилка. Постепенно шумът стихна. Градушката от камъни секна и над площада се спусна тревожна тишина.

— Сега какво? — изръмжа сърдито на Баяз.

— Сега те ще дойдат. — От улиците долетя тътен, след него викове, накрая дълъг пронизителен писък, който секна отведнъж. Той се обърна към нея и челюстта му нервно потрепери. — Когато започнем, не мърдай от мястото си. В никакъв случай. Кръговете са много прецизно…

— Ти мисли за твоята част, магус.

— Така и ще направя. Отвори кутията, Феро.

Тя не помръдна от мястото си, потриваше нервно пръсти. Веднъж отвореше ли кутията, нямаше връщане назад, усещаше го.

— Сега! — кресна Баяз. — Сега, ако искаш отмъщение!

— Хххх. — Времето за размисъл беше отдавна зад гърба й. Клекна и постави ръце върху хладния метал на капака. Тъмните пътеки бяха единственият й избор, открай време, винаги. Напипа скрития механизъм и го натисна. Капакът се вдигна безшумно и странната тръпка се просмука навън от кутията, изля се от нея, обгърна я цяла и спря дъха й.

Семето лежеше върху металните пружини в кутията — матов, сив, с нищо незабележителен къс скала. Тя го обгърна с пръсти. Вдигна го — леденостуден и тежък като олово.

— Добре — каза Баяз, но когато Феро го погледна, видя, че лицето му е изкривено от страх и отвращение. Поднесе Семето към него и той подскочи и замига учестено. По челото му избиха капки пот. — Не приближавай!

Тя затръшна капака на кутията. В този момент на площада се появиха облечени в пълна броня войници на Съюза, с извадени оръжия в ръце. Въпреки че иззад ъгъла излезе един-единствен мъж, в движенията им се долавяше страх, все едно отстъпваха пред огромна армия. Тъмното му лице беше по младежки гладко и красиво, но очите му бяха на възрастен. Феро беше виждала подобно лице в Лошите земи край Дагоска.

Ядач.

Двама от войниците го нападнаха едновременно. Единият крещеше като обезумял. Ядачът се движеше с мълниеносна скорост. Промуши се без никакво усилие между ударите на сабите им и с почти небрежно движение на ръката удари единия войник. Чу се глух звън на метал, когато ръката огъна едновременно щита и нагръдника на войника и го метна като парцал във въздуха. Той се приземи на цели двайсет крачки от мястото на удара и започна да се търкаля по земята и да разпръсква дървените стърготини. Спря недалеч от Феро, изкашля струя кръв и не помръдна повече.

Другият войник отстъпи боязливо. Ядачът го погледна и на лицето му се изписа тъга. Въздухът над раменете му потрепери за кратко и войникът изпусна сабята си, изпищя и се хвана за главата. Миг по-късно главата му се пръсна и по бялата стена до него полепнаха парчета плът и кост. Обезглавеният труп се строполи на земята.

— Добре дошъл в Агрионт! — извика Баяз.

Рязкото движение привлече погледа на Феро и тя вдигна глава. Високо горе, на един от покривите, профучаха фигури в бяла броня. Прелетяха с невъзможни скокове огромните пространства от един покрив до друг и накрая изчезнаха от поглед. От сенките в една от излизащите на площада улици, изплува жена в лъскава ризница. Тръгна с бавна походка и поклащане на ханша, а на безупречното й лице грейна доволна усмивка. Едната й ръка държеше небрежно отпуснато надолу копие. Феро преглътна, намести пръсти около Семето и го стисна.

Зад нея се срути стена и големите парчета от зида се изтърколиха по площада. От назъбената дупка в стената излезе огромен мъж. Държеше в ръце дълго парче дърво, завършващо с черни метални шипове. Дългата му брада и лъскавата броня бяха покрити с прахоляк. През дупката го последваха мъж и жена. И двамата имаха млади, гладки лица, но същите тъмни старчески очи. Феро извърна навъсеното си лице към тях и едновременно с това извади сабята от ножницата. Може и да беше безполезна, но самото усещане на дръжката в ръката й вдъхваше спокойствие.

— Добре дошли на всички! — провикна се Баяз. — Чаках те, Мамун!

Първия ядач се намръщи и прекрачи обезглавения труп на войника.

— И ние теб. — От покривите скочиха няколко от белите фигури и краката им тупнаха силно в настилката на площада. Приземиха се в приклекнало положение и веднага се изправиха. Четирима, по един във всеки ъгъл на площада. — Къде е онази прокрадваща се сянка, Юлвей?

— Няма да успее да дойде.

— Закаръс?

— Затънал до уши в руините на запада. Опитва се да лекува труп с превръзка на кутрето.

— Коунийл?

— Прекалено влюбена в изгубената си младост, за да си направи труда да помисли за бъдещето.

— Значи накрая те оставиха сам, а, с това? — Мамун извърна празния си поглед към Феро. — Странна птица е тя.

— Тя е таралеж в гащите, но с не малко преимущества. — Феро се навъси още повече, но си замълча. Ако щеше да говори, реши да го направи със сабята. — Е, какво пък — сви рамене Баяз. — Винаги съм намирал себе си за най-добрия съветник.

— Имаш ли друг избор? Унищожи собствения си орден с гордостта си, с арогантността си и с жаждата за власт. — От вратите по краищата на площада излязоха още бели фигури, други приближиха, без да бързат откъм улиците. Някои вървяха наперено като лордове. Други се държаха за ръце като влюбени. — Властта е единственото, което някога те е интересувало, а сега изгуби и нея. Първият магус и последният.

— Така изглежда. Не те ли радва това?

— Не намирам удоволствие в това, което правя, Баяз. Правя го, защото трябва да го направя.

— Аа. Справедлива битка? Свят дълг? Свещена война, а? Как мислиш, дали Бог ще се усмихне на методите ти?

— Бог се усмихва на резултатите — вдигна рамене Мамун. Още фигури с бели брони излязоха на площада и се наредиха по краищата му. Пристъпяха леко, грациозно и от движенията им струяха огромна сила и чудовищна надменност. Стиснала здраво Семето в едната ръка и сабята в другата, Феро се огледа намръщено.

— Ако имаш план, сега е моментът — изсъска на Баяз.

Той сякаш не я чу, продължи да си стои и да наблюдава обкръжението им. Отпуснатите покрай тялото му юмруци се свиваха и отпускаха, мускулите на челюстите му изпъкваха и потреперваха.

— Жалко, че Калул не можа да дойде — каза той, — но виждам, че си довел приятели.

— Сто, както обещах. Няколко имат друга работа из града и ти изпращат извиненията си. Но повечето сме тук. Повече, отколкото са нужни. — Ядачите не помръдваха от място. Стояха в кръг, а в центъра му стоеше Първия магус. Естествено, Феро Малджин не изпитваше страх.

Но сега шансовете й изглеждаха нищожни.

— Кажи ми нещо — провикна се Мамун, — сега, след като краят е близо. Защо уби Ювенс?

— Ювенс ли? Ха! Мислеше си, че може да промени света с усмивки и добри намерения. Добрите намерения не носят полза. Без битка светът не става по-добър. Никого не съм убил. — Баяз погледна косо към Феро. Очите му бяха блеснали, потрепваха, а главата му лъщеше от пот. — Но какво значение има кой кого е убил преди хиляда години? Това, което е от значение, е кой ще умре днес?

— Вярно. Сега най-после ще бъдеш съден. — При тези думи на Мамун, кръгът започна бавно да се свива. Ядачите тръгнаха леко напред, започнаха да стесняват обръча.

Първия магус се усмихна зловещо.

— О, ще има съд, Мамун, можеш да се обзаложиш на това. Магията изтича от моя свят. Моето Изкуство е само бледа сянка на това, което беше някога. Но докато си се тъпкал с човешка плът, си забравил нещо много важно. Че силата се корени в познанието. От Ювенс научих Върховното изкуство. От Канедиас взех Изкуството на сътворението.

— Ще ти е нужно повече, за да ни победиш.

— Разбира се. За това ще ми е нужно малко по-тъмно изкуство.

Въздухът около раменете на Баяз затрептя. Ядачите спряха, някои вдигнаха ръце пред лицата си. Феро притвори очи, но единственото, което почувства, беше лек ветрец. Достатъчен, за да вдигне от каменната настилка дървените прах и стърготини и да ги понесе в бял облак към краищата на Площада на маршалите.

Мамун сведе поглед и се намръщи. Вкопаният в камъка метал под краката му проблесна на бледата светлина. Кръгове, линии, символи и кръгове в кръговете. Преплитаха се в огромна рисунка, заемаща цялото пространство на площада.

— Единайсет резки и още единайсет наобратно — каза Баяз. — Желязо. Калено в солена вода. Подобрение, вследствие на проучванията на Канедиас. Глъстрод използва непречистена сол. В това му беше грешката.

Мамун вдигна поглед и леденото спокойствие си беше отишло от лицето му.

— Нямаш предвид… — Черните му очи прескочиха рязко към Феро, после към ръката й, която стискаше здраво Семето. — Не! Първият закон…

— Първият закон? — озъби се магусът. — Правилата са за малки деца. Това е война, а на война единственото престъпление е да я загубиш. Словото на Еуз ли? — Устните му се извиха презрително. — Ха! Нека дойде лично да ме спре!

— Достатъчно! — Един от ядачите се втурна напред. Прелетя през металните линии на земята, право към центъра на кръга. Феро ахна от изненада, когато камъкът в ръката й изведнъж стана ужасно студен. Видя как въздухът около Баяз затрептя, после се размести и тя сякаш вече не гледаше него, а отражението му по накъдрена водна повърхност.

Ядачът скочи, с отворена уста, с блестящо острие в ръка. И изчезна. Изчезнаха и двама от другите, които бяха стояли точно зад него. На мястото на единия беше останало огромно размазано петно кръв. Феро го проследи с очи и те постепенно се ококориха. Устата й провисна.

В сградата отзад зееше гигантска дупка, от земята до покрива. Беше като прорязана от дълбок каньон, от чиито ръбести стени висяха парчета мазилка, натрошени на трески летви и счупено стъкло. Към дъното на браздата се посипаха пепел и прахоляк, а из въздуха се понесоха като ято няколко листа хартия. От дупката се разнесе пронизителен писък. След него вопъл. Накрая панически викове. От множество гласове. Гласовете на онези, които се криеха в сградата.

Лош избор.

Устните на Баяз бавно се извиха в усмивка.

— Получи се — прошепна той.