Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (45)

Жертви

Притиснат от тълпата северняци и сигурно три пъти повече войници на Съюза, Кучето мина през портата и влетя в града след жалкото подобие на битка пред стената. Пръснатите по стената хора викаха от радост, все едно бяха дошли на сватба. От другата страна на тунела на портата стоеше дебел мъж с кожена престилка и тупаше въодушевено по гърбовете всеки минаващ покрай него.

— Благодаря ти, приятел! Благодаря! — Нахилен до уши, той натика нещо в ръцете на Кучето. Самун хляб.

— Хляб. — Кучето го подуши подозрително и установи, че миришеше нормално. — Какво е пък това сега? — Дебелият с престилката беше докарал цяла каруца с хляб и го раздаваше на минаващите през портата, без значение войници от Съюза или северняци. — Какъв е този?

Мрачния сви рамене:

— Хлебар?

Но нямаше много време за мислене. Двамата бяха изтикани навътре от прииждащата тълпа. Озоваха се на малко по-широко място, по края на което стояха старци и жени, вече поизморени от радостно скандиране. В средата на тази пълна бъркотия, един късо остриган младеж в черна униформа се беше качил на една каруца и крещеше като побъркан, приличаше на изгубила стадото си коза.

— Осми полк, към Четирите ъгъла! Девети, към Агрионт! Ако сте от десети, влезли сте през грешната порта!

— Мислех, че сме към доковете, майоре!

— Дивизията на Паулдър има грижата за доковете! Ние сме към северната част на града! Осми полк, към Четирите ъгъла!

— Аз съм от четвърти!

— Четвърти? Къде ти е конят?

— Мъртъв!

— Ами ние? — извика му Логън. — Северняците!

Младокът го изгледа с ококорени очи и махна с ръце.

— Просто влизайте! Ако видите гуркули, убийте ги! — Обърна се пак към портата и взе да сочи с палец през рамо. — Девети полк, към Агрионт!

— Няма да се разберем с този — намръщи се Логън. Посочи към другия край на една широка улица, пълна с вървящи войници. Над покривите стърчеше една много висока черна кула. Огромното нещо ще да е построено на върха на хълм, реши Кучето. — Ако се разделим, просто тръгвате натам. — Тръгна по улицата и Кучето го последва. След него закрачи Мрачния, а най-отзад се наредиха Тръпката и хората му, а също Червената шапка и неговите. Не след дълго тълпата се разнесе и в един момент на широката улица останаха само северняци. И птици, както винаги щастливи, в пълно неведение за току-що приключилата битка, без хич да ги е грижа за новата, която тепърва предстоеше.

Всъщност Кучето също не се замисляше много по въпроса, просто вървеше с лък в ръка. Беше прекалено зает да зяпа къщите от двете страни на улицата. Никога не беше виждал подобни къщи. Стените им биха от малки правоъгълни червени камъни, слепени с бяла мазилка, а отгоре — черно дърво. И всяка една достатъчно голяма, като за главатар на клан. Имаха и стъкла по прозорците.

— Проклети дворци, а?

— Кои, тези ли? — изсумтя Логън. — Трябва да видиш Агрионт, накъдето вървим. Там какви сгради има. Не си и сънувал такива. В сравнение с това място, Карлеон е кочина.

А Кучето си мислеше, че Карлеон е прекалено задръстен от къщи. Ама че смехотворна мисъл. Беше изостанал и видя, че сега върви редом с Тръпката. Разчупи самуна хляб и му подаде едната половина.

— Благодаря. — Тръпката бързо отхапа от единия край на комата, после пак. — Не е лош.

— Нищо не може да се мери с него, нали? С вкуса на прясно изпечен хляб? Има вкус на… на мир.

— Щом казваш. — Двамата замълчаха и продължиха да вървят и да дъвчат.

— Мисля, че трябва да опиташ да забравиш тая твоя вражда — каза Кучето след малко и погледна настрани към Тръпката.

— Коя вражда?

— Ти колко имаш? Тази с новия ни крал. С Деветопръстия.

— Не мога да кажа, че не опитах. — Дългокосият северняк се загледа намръщено в гърба на Логън отпред. — Но накъдето и да се обърна, той е все там.

— Тръпка, ти си свестен човек. Харесвам те. Всички те харесват. Куражлия си, момче, и акъл имаш, и хората те следват. Ако не те убият, може да стигнеш далеч и точно тук идва проблемът. Не искам да те гледам да започваш нещо, дето не можеш да довършиш.

— Значи нямаш никакъв проблем. Каквото съм почнал — довършил съм го.

— Не, не — поклати глава Кучето, — не това ми беше мисълта, момче, не това. Може и да победиш, може и да не успееш. Мисълта ми е, че нито едно от двете не е победа. Кръвта поражда само още кръв, нищо друго. Искам да кажа, за теб още не е късно да бъдеш по-добър човек.

Тръпката го изгледа навъсено. После хвърли комата настрани и избърза напред, без да каже и дума повече. Кучето въздъхна. Някои неща не се оправят само с приказки. Други с нищо не се оправят.

Излязоха от лабиринта от къщи и се озоваха пред река. Сигурно беше широка колкото Уайтфлоу, но бреговете й бяха направени от камък, а отгоре й минаваше най-големият мост, който Кучето беше виждал. Перилата му бяха от изкривено желязо и беше достатъчно широк, две каруци да се разминат спокойно. От другата му страна се издигаше нова стена — още по-висока от тази, през която бяха влезли в града. Смаян, Кучето пристъпи напред и огледа блестящата вода в двете посоки. Имаше още мостове. Ужасно много, някои дори по-големи от този, прескачаха реката между гора от стени, кули и извисяващи се към небето сгради.

Много от останалите момчета също зяпаха, с отворени усти, с ококорени очи, все едно изведнъж се бяха озовали на луната. Дори лицето на Мрачния беше придобило странно изражение, нещо, което можеше да мине за учудване.

— Мамка му — каза Тръпката. — Виждали ли сте преди такова нещо?

Кучето направо го заболя вратът от зяпане.

— Имат толкова много тук. За какво въобще им е притрябвала проклетата Англанд? Тази помийна яма?

— Не знам — сви рамене Логън. — Предполагам, някои хора все ламтят за повече.

 

 

— Някои хора все ламтят за повече, а, брат Лонгфут? — поклати недоволно глава Глокта. — Пощадих другия ти крак. Пощадих живота ти. А сега искаш свободата си, така ли?

— Началник — поде умолително навигаторът. — Ако позволите, дали не може да ме пуснете… аз изпълних своята част от уговорката ни. Тази врата излиза съвсем близо до Палатата на въпросите…

— Ще видим.

Още един мощен удар със секирата и вратата се срина от ръждивите си панти. В тясното мазе нахлу дневна светлина. Наемникът с татуирания врат отстъпи от вратата, Глокта докуца до нея и надникна предпазливо навън. А, чист въздух. Истински дар, който често приемаме наготово. Няколко стъпала водеха нагоре към малък павиран двор, ограден отвсякъде с мърлявите задни фасади на сгради. Глокта познаваше това място. Само на крачка от Палатата на въпросите, точно както обеща.

— Началник? — промърмори Лонгфут.

Глокта изви устни. Какво толкова? В края на краищата, най-вероятно никой от нас няма да доживее края на деня, а мъртвите могат да си позволят снизхождение. Всъщност само те могат.

— Е, добре. Пуснете го. — Едноокият наемник извади дълъг нож и сряза въжето около китките на Лонгфут. — Желателно е никога повече да не те виждам.

По устните на навигатора имаше следа от усмивка.

— Не се тревожете за това, началник. Аз тъкмо си помислих същото. — Той се отдалечи с куцане по посоката, откъдето бяха дошли, спусна се по усойното стълбище в канала, зави зад ъгъла и изчезна.

— Сега ми кажи, че си взел каквото ти поръчах — каза Глокта.

— Аз съм неблагонадежден, началник. Не некомпетентен. — Коска махна на наемниците си. — Време е, приятели. Да се почерним.

Като един, мъжете извадиха черни маски и ги завързаха за лицата си. Свалиха опърпаните си палта, после мърлявите окъсани дрехи. Отдолу всеки от тях носеше чисти черни дрехи, от глава до пети. Накрая, препасаха старателно оръжия. Само за секунди бандата главорези се превърна в отряд практици от Инквизицията на Негово величество. Не че има кой знае каква разлика между двете.

Коска на свой ред съблече палтото си, бързо го обърна навън и отново го облече. Хастарът беше черен като катран.

— Винаги върши работа да имаш два цвята на разположение — обясни наемникът. — Две лица, просто в случай че на човек му се наложи бързо да смени страните. Две лица, самото олицетворение на двуличието. — Свали шапката и отметна с пръст мърлявото вече перо. — Мога ли да я оставя?

— Не.

— Строг човек сте, началник — усмихна се Коска и захвърли шапката настрани. — Точно затова ви харесвам. — Сложи своята маска и погледна към Арди, объркана и изтощена, в ъгъла на мазето. — Ами тя?

— Тя ли? Затворник, практик Коска! Гуркулски шпионин. И Негово високопреосвещенство е изразил желание да я разпита лично. — Арди примигна неразбиращо. — Не се притеснявай, лесно е. Просто изглеждай изплашена.

— Това няма да е проблем — преглътна тежко тя.

Да тръгна из Палатата на въпросите с намерението да арестувам Сълт? Къде ми е умът?

— Да тръгваме — щракна с пръсти Глокта.

 

 

— Да тръгваме — каза Уест. — Разчистени ли са доковете? Къде е този проклетник Паулдър?

— Изглежда, никой не знае, господине. — Бринт опита да смушка коня си, но тълпата ги притискаше отвсякъде. Върховете на копията се люшкаха хаотично, тревожно близо до главите им. Войниците проклинаха. Сержантите крещяха. Офицерите кудкудякаха като побъркани пилци. На Уест му беше трудно да си представи по-труден терен за маневриране на многохилядна войска от задните улички при доковете. И като капак на всичко, в противоположната посока потече застрашителен по мащаби поток от ранени. Едни куцаха, други ги носеха на носилки.

— Направете път на лорд-маршала! — изрева гръмогласно Пайк. — Път за лорд-маршала! — Вдигна заплашително сабя, сякаш ей сега ще почне да пердаши наред с плоската част на острието, и хората моментално се дръпнаха и отвориха пролука между тракащите във въздуха копия. В този момент от другата страна в пролуката се появи конник. Яленхорм, с кървяща рана на челото.

— Добре ли си?

— Нищо работа, господине — усмихна се широко едрият майор. — Ударих си главата в някаква проклета дъска.

— Напредък?

— Изтласкваме ги към западната част на града. Доколкото ми е известно, кавалерията на Крой е стигнала до Четирите ъгъла, но гуркулите продължават да са обсадили Агрионт. Също така, прегрупират се и контраатакуват от запад. Голяма част от пехотните части на Крой са още заседнали по улиците, от другата страна на реката. Ако не изпратим скоро подкрепления…

— Трябва да говоря с Паулдър — прекъсна го Уест. — Къде, мамка му, е проклетият генерал? Бринт?

— Господине?

— Вземи няколко момчета със себе си и ми доведете Паулдър, незабавно! — размаха заплашително пръст. — Лично да се яви!

— Разбрано, господине! — отвърна Бринт и започна борба по обръщането на коня си.

— Какво е положението в морето? Рютзър успява ли да направи нещо?

— Доколкото ми е известно, влязъл е в сражение с гуркулския флот, но с какъв успех… — С излизането им от тесните улички на пристанището, миризмата на застояла солена вода и горящо дърво се засили.

— Майко мила!

Уест беше на абсолютно същото мнение.

Изящната извивка на доковете на Адуа се беше превърнала в разтегната в полумесец касапница. Най-близкият кей беше почернял, опустошен, задръстен от съсипано оборудване и още по-съсипани човешки тела. По-нататък се виждаха няколко мелета от напиращи една срещу друга тълпи от войници с щръкнали във всички посоки, като бодли на таралеж, копия. Въздухът кънтеше от викове, а бойните знамена на Съюза и тези на Гуркул се поклащаха на вятъра като плашила. Епическото сражение обхващаше почти цялата дължина на бреговата ивица. Няколко склада горяха. Маранята трептеше над покривите им и придаваше призрачен вид на стотиците биещи се в близост зад тях. Горящите постройки бълваха кълба задушлив дим — черен, сив, бял — които вятърът отнасяше към залива. А там множество кораби бяха вкопчени в собствената си ожесточена битка.

Вдигнали всички платна, съдовете пореха залива, обръщаха срещу вятъра, маневрираха за по-добра позиция, пръскаха високо във въздуха блестящи фонтани от ситни капчици вода. Катапултите изстрелваха запалителни снаряди, стрелците по палубите запращаха залпове горящи стрели, моряците пълзяха по такелажа. Няколко двойки кораби се бяха вкопчили в тромава прегръдка с помощта абордажни куки — същински зъбещи се едно срещу друга кучета, а по палубите им се бяха заформили мелета от екипажите им. Пострадалите съдове се носеха немощно, със съдрани платна и разбит такелаж. Няколко горяха — огромните кълба кафяв пушек от палубите им закриваше слязлото ниско слънце и от него оставаше само светло петно на небето. Прибоят донасяше всякакви останки — бъчви, сандъци, разбито на трески дърво, трупове на моряци.

Уест добре познаваше формата на Съюзническите кораби, със златно слънце, извезано на всяко платно. Можеше да се досети и кои бяха гуркулските. Но в залива имаше и други — дълги, черни хищници, с големи черни кръстове по снежнобелите им платна. А най-големият от тях, по-голям от всеки друг съд в пристанището, в момента акостираше на един от малкото оцелели пристани.

— Нищо добро не е дошло от Талинс — промърмори Пайк.

— Какво правят тук стириянски кораби?

Бившият престъпник посочи към един, който тъкмо се врязваше с носа си в борда на един от гуркулските кораби.

— Както изглежда, бият се с гуркулите.

— Господине — каза някой. — Какво да правим?

Вечният въпрос. Уест отвори уста, но оттам не излезе и звук. Как е възможно един човек да наложи какъвто и да било контрол над хаоса, който се разкриваше пред очите му? Спомни си Варуз как крачеше в пустинята, следван по петите от огромния си щаб. Спомни си Бър как удряше с юмрук по картите и размахваше гневно пръст. Най-голямата отговорност на един командир не е да командва, а да успее да изглежда така, сякаш знае как се командва. Преметна крак през седлото и скочи на мръсните павета.

— Ще установим командния щаб тук за момента. Майор Яленхорм?

— Господине?

— Намери генерал Крой и му предай да продължи да напредва към Агрионт, от север и запад.

— Разбрано, господине.

— Някой да събере малко хора и да започне да разчиства останките от доковете. Трябва да успеем да вкараме бързо още войска.

— Да, господине.

— И някой да ми намери Паулдър, мамка му! Всеки да си върши работата!

— Това пък какво е?

По опустошения кей се зададе странна процесия. Изглеждаха напълно неестествено на фона на касапницата около тях. Една дузина бдителни стражи с черни брони вървяха в кордон около един-единствен човек — с черна, прошарена коса и безупречно оформена остра брадичка. Носеше черни ботуши, кираса от черна стомана, а от едното му рамо се спускаше величествен плащ от черно кадифе. С две думи, приличаше на най-заможния погребален агент в света, но стегнатата му уверена походка говореше за благороднически произход. Насочи се право към Уест и нито за миг не погледна встрани. Когато приближи, втрещените от властното му излъчване стражи и щабни офицери се отдръпнаха от пътя му с лекотата, с която магнит отблъсква метален прах.

— Аз съм върховен херцог Орсо, от Талинс — каза той и протегна ръка в бронирана ръкавица от черна стомана.

Идеята вероятно беше Уест да коленичи и да целуне ръката, но вместо това той я стисна и разтърси отривисто.

— Ваше Превъзходителство, за мен е чест. — Дори нямаше представа дали това беше правилното обръщение към херцога. Последното, което беше очаквал, е, че насред кървавата битка за доковете на Адуа ще срещне един от най-могъщите владетели в Кръга на света. — Аз съм лорд-маршал Уест, командир на армията на Негово величество. Не го приемайте като проява на неблагодарност, но не сте ли доста далеч от дома…

— Моята дъщеря е ваша кралица. От нейно име, народът на Талинс е готов на всякакви жертви. Щом чух за… — той повдигна многозначително една вежда и огледа горящото пристанище — неприятностите ви, веднага тръгнахме насам. Корабите от флота ми, както и десет хиляди от най-добрите ми войници са на ваше разположение.

Уест не знаеше как да реагира на подобна новина.

— Така ли? — попита просто.

— Позволих си да заповядам дебаркиране. В момента хората ми изтикват гуркулите от югозападните части на града. Три ферми, нали така се казваше кварталът?

— Ъ… да.

— Оригинално име за градски квартал — усмихна се сдържано херцогът. — Не берете грижа за западния си фланг. Желая ви успех във всяко начинание, лорд-маршале. Ако съдбата е благосклонна към нас, ще се видим отново след битката. Като победители. — Склони почтително глава и тръгна обратно.

Уест остана загледан в гърба на отдалечаващия се херцог. Знаеше, че може да е само благодарен за неочакваната поява на десетте хиляди стириянци, но не можа да потисне неприятното чувство, че щеше да е много по-добре, ако върховен херцог Орсо въобще не се беше появявал. Но за момента имаше много по-належащи тревоги.

— Лорд-маршале! — Бринт бързаше по кея, следван от група офицери. Едната половина от лицето му беше омазана със сажди. — Лорд-маршале, генерал Паулдър…

— Най-накрая, мамка му! — кресна Уест. — Сега може би ще получим някакви отговори. Къде е това копеле? — Избута Бринт настрана и застина на място. Паулдър лежеше на носилка, държана от четирима посърнали и покрити с кал офицери от щаба му. Имаше вид на блажено заспал, дотолкова, че Уест очакваше всеки момент да чуе хъркането му. Единствено огромната рана на гърдите на генерала разваляше първоначалното впечатление.

— Генерал Паулдър лично предвождаше атаката — каза един от офицерите, преглъщайки сълзите си. — Благородна саможертва…

Уест се загледа в трупа на генерала. Колко пъти му се бе искало да види този човек мъртъв. Постави ръка на лицето си в остър пристъп на прилошаване.

— Проклятие — прошепна.

 

 

— Проклятие! — процеди през зъби Глокта, докато качваше треперещия си крак на последното стъпало и едва се задържа да не падне по очи. Един кльощав инквизитор, който вървеше насреща му, го изгледа продължително. — Проблем ли имаш? — Озъби му се той и човекът наведе глава и отмина бързо.

„Так“, „туп“, болка. Сумрачният коридор се влачеше убийствено мудно покрай него. Всяка стъпка беше истинско изпитание, но той продължи да упорства. Краката му изгаряха от болка, стъпалата тръпнеха, вратът стенеше, под дрехите се стичаше пот, а лицето му беше изкривено в неволна беззъба усмивка. С всяка следваща стъпка, с всяко пъшкане очакваше неприятност. С всеки гърч, с всеки спазъм очакваше по коридора да наизскачат практици и да заколят като свине и него, и зле дегизираните му наемници.

Но няколкото притеснени на вид мъже, с които се размина, почти не го погледнаха, преди да продължат по пътя си. Страхът ги е направил небрежни. Светът е на ръба на катастрофа. Никой не смее да направи и крачка, от страх да не стъпи в празното пространство. Инстинктът за самосъхранение. Унищожава напълно работоспособността на човек.

Влетя в преддверието на кабината на Сълт.

— Началник Глокта! — Главата на секретаря подскочи ядосано. — Не можете просто да… — Не успя да довърши, защото в този момент наемниците започнаха да се събират един по един зад гърба на Глокта. — Искам да кажа… не можете…

— Млък! Действам по изрична заповед на краля. Всеки лъже. Разликата между героя и злодея е в това, дали някой вярва на лъжите? Дръпнете се от пътя ми! — изсъска на двамата практици от двете страни на вратата на Сълт. — Или се пригответе да си понесете последствията. — Двамата се спогледаха, после, когато в преддверието нахлуха още от хората на Коска, вдигнаха ръце и се оставиха да бъдат обезоръжени. Инстинктът за самосъхранение. Сериозен недостатък.

Глокта спря за момент пред вратата. Тук, където толкова често се потях от страх, изложен на милостта на архилектора. Дървото погъделичка пръстите му. Може ли да се окаже така лесно? Да вляза посред бял ден и просто да арестувам най-влиятелния човек в Съюза? Насили се да потисне самодоволната усмивка. Ще ми се да се бях сетил по-рано. Завъртя топката на бравата и влетя в стаята.

Кабинетът на Сълт изглеждаше точно както всеки друг ден. Огромните прозорци с прекрасната гледка към Университета, голямата кръгла маса с картата на Съюза и инкрустираните в нея скъпоценни камъни, столовете с великолепна дърворезба и мрачните портрети по стените. Само че този път в стола на архилектора не седеше Сълт. Там беше не кой да е, а вярното му псе, неговият любимец — началник Гойл. О, пробваме дали голямото кресло ни е по мярка, а? Не, боя се, че е прекалено голямо за теб.

Първата реакция на Гойл беше искрено възмущение. Как смее, който и да е, да нахлува така в този кабинет? Втората беше объркване. Кой би посмял да нахлуе така? Третата — шок. Сакатият? Но как? Четвъртата, когато видя Коска и четирима от наемниците му да влизат след Глокта, беше ужас. А, точно това искам да видя.

— Ти? — процеди през зъби началникът. — Но ти си…

— Заклан? Боя се, че имаше промяна в плана. Къде е Сълт?

Очите на Гойл преминаха по наемниците — джуджето, този с куката и онзи с отвратителните циреи на лицето — после спря върху Коска, който крачеше наперено из кабинета, отпуснал небрежно ръка на дръжката на сабята си.

— Ще ти платя! Каквото ти предлага той, удвоявам го!

— Предпочитам в брой — протегна ръка наемникът.

— Сега? Но аз нямам… нямам толкова в себе си!

— Жалко, аз съм на принципа на проститутката. Срещу обещания няма веселба, приятелю. Никаква.

— Чакай! — Гойл скочи на крака и отстъпи назад с протегната напред разтреперана ръка. Няма къде да се денеш, освен да скочиш през прозореца. Това е проблемът с амбицията. Когато погледът ти е все нагоре, е много лесно да забравиш, че единственият път надолу от главозамайващата височина е дългото падане.

— Сядай, Гойл — изръмжа му Глокта. Коска го сграбчи за едната китка, изви яростно ръката му зад гърба и го натика скимтящ от болка в креслото. После сложи ръка на тила му и заби лицето му в красивата карта на Съюза. Носът му изхрущя и опръска с кръв западните части на Мидърланд.

Крайно грубо, но времето за изтънченост свърши. Самопризнанието на архилектора или на някой достатъчно близо до него… Естествено, Сълт щеше да свърши по-добра работа, но след като не можем да докопаме мозъка, ще трябва да се задоволим със задника.

— Къде е това момиче с инструментите ми? — Арди влезе предпазливо в стаята, прекоси бавно разстоянието от вратата и сложи сандъчето на масата.

Глокта щракна с пръсти и посочи към Гойл. Дебелият наемник отиде полека до началника, хвана свободната му ръка и я опъна рязко на масата.

— Предполагам, си мислиш, че знаеш много за изтезанията, а, Гойл? Повярвай ми, докато не прекараш малко време от двете страни на масата, не можеш да кажеш, че разбираш напълно играта.

— Ненормално копеле! — Началникът започна да се дърпа и лицето му размаза кръв по картата на Съюза. — Мина всякакви граници!

— Граници ли? — прихна Глокта. — Прекарах нощта в рязане пръстите на един от приятелите си, след това убих друг, а ти ми говориш за граници? — Вдигна капака на сандъчето и инструментите се наредиха пред него. — Сега единствената граница, която е от значение, е тази, която разделя силния от слабия. Човека, който задава въпросите, от този, който отговаря на тях. Няма други граници. — Наведе се и заби върха на пръста си в главата на Гойл. — Всичко е в главата! Оковите, ако обичате.

— Ъ? — Коска погледна дебелия наемник, а той вдигна рамене и размазаните татуировки по дебелия му врат се сгърчиха.

— Пфф — каза джуджето. Човекът цирей мълчеше. Едноръкият беше вдигнал маската от лицето си и беше зает да си бърка в носа с върха на куката.

Глокта изпъна назад гръб и въздъхна тежко. Нищо не може да замени квалифицирания помощник.

— Е, предполагам, ще трябва да импровизираме. — Извади от сандъчето една дузина дълги пирони и ги разпиля небрежно по масата. Извади и чук с лъскава глава. — Мисля, че не е нужно да обяснявам какво предстои.

— Не. Не! Можем да измислим нещо, можем… — Глокта постави върха на един пирон на китката на Гойл. — Аа! Чакай! Чакай…

— Ще бъдеш ли така добър да подържиш? Имам само една свободна ръка.

Коска хвана внимателно върха на пирона с два пръста.

— Ще внимавате къде удряте, нали, началник?

— Не се тревожи. Имам прецизна ръка. И ужасно много практика.

— Чакай! — изпищя пронизително Гойл.

С три звънтящи, разочароващо тихи удара на чука пиронът мина между костите над китката на Гойл и се заби в плота на масата. Началникът изрева от болка и от устата му излетяха пръски слюнка и кръв.

— О, я стига, Гойл, в сравнение с това, което правеше със затворниците в Англанд, моето е направо детска игра. И опитай да не избързваш. Ако сега пищиш така, след малко какво ще правиш? — Дебелият наемник хвана другата ръка на Гойл и я изтегли върху картата на Съюза.

— Пирон? — попита Коска и повдигна въпросително вежди.

— Хващаш му цаката.

— Чакай! Аа! Чакай!

— Защо? За последните шест години това е най-близкото ми до забавление занимание. Не се свиди и не ми разваляй удоволствието. Толкова рядко ми се случват хубави неща. — Глокта отново вдигна чука.

— Стой!

Дзън. Гойл изрева. Дзън. Писък. Дзън. Пиронът се вкопа дълбоко в масата и доскорошният бич за наказателните колонии в Англанд беше прикован към картата на Съюза. Ето докъде стигаш само с амбиции и никакъв талант. Колко е лесно да научиш някого на смирение, по-лесно е, отколкото повечето хора предполагат. Всичко необходимо за да забравиш арогантността си, са няколко пирона на правилните места.

— Ще си платиш за това, недъгаво копеле! Не си мисли, че ще ти се размине!

— О, вече платих достатъчно. — Глокта бавно извъртя глава настрани, в опит да отпусне, макар и с малко, скованите мускули на раменете си. — Държаха ме, не съм сигурен колко дълго, но предполагам няколко месеца, в килия с размерите на скрин. Прекалено ниска да седнеш изправен на пода, а за прав и дума не може да става. Денонощно превит и болезнено усукан, нямаше друга поза за тялото ми. Прекарах там стотици безкрайно дълги часове, в пълна тъмнина и непоносима жега. Търкалях се в лепкавата смрад на собствените си лайна, гърчех се, задушавах се. Молех за вода, която тъмничарите ми наливаха на тънки струйки през решетката отгоре. Понякога пикаеха върху мен и аз им бях благодарен за това. Оттогава не съм заставал напълно изправен. Нямам представа как не се побърках напълно. — Замисли се за момент. — Може и да съм. Но както и да е, това са жертвите, които направих аз. Какви жертви си готов да направиш ти, за да запазиш тайните на Сълт?

Не последва отговор. Кръвта от ръцете на Гойл се стече и образува локва около скъпоценния камък, отбелязващ местоположението на Палатата на въпросите в Келн.

— Хм. — Глокта стисна здраво дръжката на бастуна и се наведе до ухото на Гойл. — Има една част от човешкото тяло, между топките и дупката на задника. Никога не я виждаш, освен ако не си от онези акробати с гумени тела или нямаш неестествено влечение към огледалата. Сещаш се за коя част говоря, нали? Мъжете прекарват часове в размисли за това, което е отпред, и почти толкова дълго за онова отзад. Но това парче плът по средата? То остава несправедливо пренебрегнато. — Глокта взе една шепа пирони и ги подрънка пред лицето на Гойл. — Мисля днес да оправя тази несправедливост. Ще започна оттам и ще продължа да работя в околовръст. И бъди сигурен, че когато свърша, ще мислиш за това парче плът до края на живота си. Или най-малкото, ще мислиш за мястото, където някога е било. Практик Коска, ще бъдете ли така добър да помогнете на началника с панталоните?

— Университета! — извика Гойл. По оплешивяващото му теме беше избила пот. — Сълт! В Университета е!

Толкова бързо? Почти разочароващо бързо. Но, предполагам, не са много побойниците, които добре носят на бой.

— Какво прави там по това време?

— Аз… аз не зна…

— Не съм доволен. Панталоните.

— Силбър! Със Силбър е!

— Ректорът на Университета? — намръщи се Глокта.

Очите на Гойл прескочиха от Глокта към Коска и обратно. След това ги затвори.

— Професорът демоник!

Проточи се дълго мълчание.

— Кой?

— Силбър, той не просто ръководи Университета, той също провежда… експерименти.

— От какво естество? — Глокта сръчка физиономията на Гойл с главата на чука. — Съветвам те да побързаш, преди да съм ти заковал езика за масата.

— Окултни експерименти! Сълт го финансира от много отдавна! Откакто Първия магус се появи за пръв път! Може и отпреди това!

Окултни експерименти? Финансирани от архилектора? Това не е в негов стил, но напълно обяснява защо проклетите професори очакваха пари от мен, когато ги посетих за пръв път. А също и това, защо Витари и циркът на Гойл са се установили за постоянно в Университета.

— Какви експерименти?

— Силбър… той може да се свързва… с Другата страна!

— Какво?

— Вярно е! С очите си видях! Може да научава разни неща, тайни, които няма как другаде да знае, а сега…

— Да?

— Сега казва, че е намерил начин да ги върне обратно!

— Да върне кого?

— Нарича ги Издаващите тайни!

Глокта облиза пресъхналите си устни.

— Демоните? Аз си мислех, че Негово високопреосвещенство няма време да се занимава със суеверия, а той през цялото това време… Ама че двуличник!

— Каза, че може да ги изпрати срещу враговете му! Срещу враговете на архилектора! Те са готови да го направят!

Глокта усети как окото му се разтреперва и постави опакото на ръката си върху него. Преди година щях да умра от смях и да го закова не за масата, а за тавана. Но сега нещата са различни. Разходих се из Кулата на Създателя. Видях Шикел да се смее, докато гори. Щом има ядачи? Щом има магуси? Защо тогава да няма демони? Всъщност как може да няма?

— Кои врагове?

— Върховният правозащитник! Първия магус! — Гойл отново стисна очи. — Кралят! — жално изскимтя.

Ааа. Кралят. Измъкването на такива къси думички е моята магия. Обърна се към Арди и я дари с беззъба усмивка.

— Ще бъдеш ли така добра да приготвиш самопризнание?

— Ще бъда ли… — Тя се вторачи за момент в него с ококорени очи и пребледняло лице. После отиде бързо до писалището на Сълт и грабна хартия и писалка. Перото издрънка припряно в гърлото на мастилницата, а тя застина с трепереща във въздуха ръка. — Какво да пиша?

— О, просто нещо от типа: „Аз, началник Гойл, признавам, че съм съучастник в заговора за измяна на Негово високопреосвещенство, архилектор Сълт, който… — Как да го кажем? Глокта повдигна вежди. Ами как, както си е. — … възнамерява да използва сатанински заклинания срещу Негово величество краля и членове на Висшия съвет.“

Перото задра тромаво по хартията, пръскайки обилно капки мастило. Арди му подаде шумолящия лист.

— Така става ли?

Глокта си спомни красиво оформените самопризнания, които приготвяше практик Фрост. Елегантния, плавен почерк, безупречния словоред. Всяко самопризнание — произведение на изкуството. Сведе натъжен поглед към мацаницата в ръката си.

— Почти нечетливо, но ще свърши работа. — Плъзна листа под треперещата ръка на Гойл, после взе от Арди писалката и я постави между пръстите му. — Подпиши.

Гойл изхлипа, подсмръкна и написа името си, колкото успя добре, със заковани за масата китки. Печеля. И като никога, победата почти ми се услажда.

— Отлично — каза Глокта. — Извадете пироните и намерете нещо, с което да го превържем. Ще е срамота да умре от кръвозагуба, преди да е свидетелствал. И му запушете устата, засега чух достатъчно. Ще го вземем с нас при Върховния правозащитник.

— Чакайте! Чакайте! Аар… — Виковете на Гойл рязко секнаха, когато наемникът с циреите напъха в устата му един смачкан на топка мръсен парцал. Джуджето взе клещите от сандъчето с инструменти. Дотук оцеляхме. Кой би повярвал? Глокта докуца до прозореца и раздвижи болния крак. Чу зад гърба си заглушения вик на Гойл, докато изваждаха първия пирон, но не обърна внимание, мислите му бяха другаде. Загледа се към Университета и щръкналите му от димната завеса като криви пръсти колони. Окултни експерименти? Призоваване и изпращане? Прокара език по дупките във венците си. Какво става там?

 

 

— Какво става там? — Джизал крачеше напред-назад по терасата на върха на Кулата на веригите с надеждата, че отстрани изглежда като тигър в клетка, но вътрешно подозираше, че повече напомня затворник в деня на екзекуцията му.

Над града се беше спуснала димна завеса и беше невъзможно да се каже къде какво ставаше на повече от миля разстояние от кулата. Офицерите от щаба на Варуз се бяха пръснали по парапетите и от време на време крещяха безсмислени и напълно противоречиви новини. При Четирите ъгъла, по Централната улица и из цялата централна част на града се водеха сражения. Битката течеше по суша и вода. Надеждата за избавление и загубата на всякаква надежда се сменяха бързо в настроенията на мъжете на терасата. Но едно не подлежеше на съмнение. Долу, от другата страна на защитния ров на Агрионт, атаката на гуркулите към стените продължаваше с пълна сила.

Пороите от стрели се сипеха върху площада пред портата, но за всеки труп, който оставяха гуркулите, за всеки ранен, когото извлачваха назад, от горящите сгради изскачаха петима нови войници. Прииждаха като рояк пчели, излетели от горящ кошер. Гъмжилото от стотици войници на императора затягаше все повече обкръжението от стомана и плът около цитаделата. Криеха се зад дървените си паравани и стреляха с лъкове към бойниците на стените. Ударите на барабаните бяха приближили постепенно и сега огласяваха въздуха над Агрионт. Докато гледаше през далекогледа, напрегнал всеки мускул в тялото си, за да го удържи да не се разтресе в ръцете му, Джизал започна да различава странни фигури сред гуркулската войска.

Високи и грациозни, те изпъкваха ясно на общия фон. Носеха снежнобели, инкрустирани със злато брони, вървяха сред войниците, сочеха, направляваха, раздаваха заповеди. И сега все по-често сочеха към моста пред западната порта на Агрионт. В главата на Джизал се загнездиха неприятни мисли. Това ли бяха Стоте думи на Калул? Надигнали се от тъмните дълбини на историята, за да отведат Първия магус на съд?

— Ако не знаех с какво разполагаме, щях да си помисля, че се готвят за щурм.

— Няма причини за тревога — каза дрезгаво Варуз, — стените ни са непревзимаеми. — Гласът му се разтрепери и последната дума излезе на пресекулки, от което смисълът й съвсем се загуби. Само преди две седмици никой не би си и помислил, че Агрионт може да падне. Но същото важеше и за това, да бъде обкръжен от гуркулски легиони. Повече от очевидно, правилата се бяха променили. Отдолу се надигна плътният басов рев на рогове.

— Вижте там — промърмори един офицер.

Джизал погледна през далекогледа. По улиците, теглен и бутан от войници, вървеше някакъв странен на вид фургон, нещо подобно на дървена къща на колела, само че покрита отвън с плочи от ковано желязо. Други войници, под ръководството на двама от облечените в бели брони мъже, продължаваха да качват в движение бъчви.

— Гърмящ прах — обяви някой.

Джизал усети ръката на Маровия върху своята.

— Ваше Величество, може би ще е най-добре да се оттеглите.

— Ако тук не съм в безопасност, къде точно предполагате, че ще съм на по-сигурно място?

— Маршал Уест скоро ще ни освободи от обсадата, сигурен съм. Но дотогава в двореца ще сте в по-голяма безопасност. Ще ви придружа — усмихна се извинително. — Боя се, че на моята възраст няма да съм от никаква полза на стената.

Облечената в бронирана ръкавица ръка на Горст посочи към стълбището.

— Насам, Ваше Величество.

 

 

— Насам — изръмжа Глокта и закуца по коридора, колкото чевръсто позволяваха съсипаните му крака. Коска го последва с небрежна походка. „Так“, „туп“, болка.

От всички служители на Маровия зад бюрото си в преддверието пред кабинета на върховния правозащитник беше останал само секретарят му, седеше и гледаше неодобрително през очилата си. Вероятно всички останали са навлекли кой каквато броня е успял да докопа и сега са на стените. Но още по-вероятно са се заключили по килери и изби. Ех, да можех и аз така.

— Боя се, че Негова чест е зает.

— О, мен ще приеме, не бери грижа за това. — Без да спира, Глокта докуца до вратата на кабинета, сграбчи пиринчената топка на бравата и едва се сдържа да не дръпне ръка като опарен. Металът беше ледено студен. Като в дълбините на ада. Завъртя леко топката и открехна вратата. Отвътре излезе бяла пара и плъзна по пода на преддверието като мразовитата мъгла, която зимно време се спускаше над ледените полета на Англанд.

В кабинета беше ужасно студено. Масивните дървени мебели, старата дъбова ламперия и мръсните прозорци — всичко беше побеляло от скреж. Купчините документи бяха като наежени от кристалите й. Гарафата с вино се беше пръснала на парчета и на масата до вратата лежаха голяма буца розов лед с формата на бутилка и множество искрящи парчета стъкло.

— Мамка му, какво… — Дъхът на Глокта излезе на пара през вече зачервените му от студа устни. Из целия кабинет имаше разхвърляни мистериозни парчета. Нещо средно между парче черен маркуч и връзка наденици, престояли цяла нощ на снега, висеше залепнало за ламперията. По книгите, по писалището и по скърцащия от скреж килим се търкаляха бучки черен лед. От тавана висяха залепнали и замръзнали парчета от нещо розово, а по пода бяха замръзнали други — бели и дълги, натрошени на трески…

Човешки останки?

В средата на писалището лежеше голямо парче месо, частично покрито от скреж. Глокта извърна глава, за да го огледа по-добре. Имаше уста, даже повечето зъби си бяха на мястото, ухо и око. Висяха и дълги косми брада. Достатъчно, за да може Глокта да разпознае чие тяло беше пръснато на парчета из мразовитата стая. Чие друго, ако не това на последната ми надежда, на третия ми ухажор, върховен правозащитник Маровия.

— Явно в твърденията на този Силбър има известна доза истина — покашля се Коска.

Може и така да се каже, въпреки че такова омаловажаване на истината би било повече от грандиозно. Мускулите около лявото му око се гърчеха болезнено. Секретарят на Маровия дотича до вратата, надникна през него и Коска, после изхълца шумно и залитна назад. В следващия момент повръщаше шумно в преддверието.

— Съмнявам се, че върховният правозащитник ще ни съдейства по какъвто и да било начин.

— Вярно. Но така или иначе, не е ли вече малко късно за документ и така нататък? — Коска посочи опръсканите със замръзнала кръв прозорци. — Гуркулите идват, не сте забравили, нали? Ако имате сметки за уреждане, сега му е времето, преди приятелите ни от Кантика да развалят всичко. Когато плановете се провалят, време е за решителни действия, нали така, началник? — Пресегна се, развърза маската на тила си и я остави да падне на пода. — Време е да се изсмеем в лицето на врага! Да заложим всичко на един последен удар! Пък после ще има достатъчно време да поправяме счупеното. А ако не успеем да го поправим, е, какво толкова? Утре ще живеем в един напълно нов свят.

Или ще умираме в един напълно нов свят. Не стана, както си го представях, но той е прав. Може би, преди края на играта, все пак ще се нуждая от един последен бляскав щурм от страна на полковник Глокта.

— Предполагам, все още мога да разчитам на помощта ти?

Коска го плесна по рамото и гърбът му се разтресе в болезнен гърч.

— Един последен напън, против всякаква логика и вероятност за успех? Естествено! Но може би сега е моментът да спомена, че при намесата на сатанински сили цената ми скача двойно.

— А как ти звучи тройно? Все пак, Валинт и Балк имат дълбоки джобове.

Усмивката на Коска се разтегна по лицето му.

— Звучи ми добре — отвърна наемникът.

— Ами хората ти? Все още ли са надеждни?

— Все още чакат четири пети от заплащането си. Докато не го получат, готов съм да поверя живота си на всеки един от тях.

— Добре тогава. Значи сме готови. — Глокта намести стъпалото в ботуша си. Хайде още мъничко, безпръсти приятелю. Още няколко мъчителни крачки, а после, по един или друг начин, ни чака дълга почивка. Разтвори пръсти и остави самопризнанието на Гойл да падне плавно на замръзналия под. — Да вървим в Университета! Негово високопреосвещенство не обича да чака.