Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (43)

Въпроси

Есенната мъгла изпълзя със залеза от бурното море и обгърна осакатения Адуа в призрачна, студена пелена. На сто крачки отпред, къщите бяха просто сиви призрачни петна. На двеста — ставаха сами привидения от плуващи в нищото бледи светлинки. Подходящо време за черна работа, а ни чака много такава.

Тишината не беше нарушавана от далечни експлозии. Гуркулските катапулти бяха замлъкнали. Поне за момента, а и защо не? Почти целият град вече е техен, защо да рушат нещо, което вече им принадлежи? Тук, в източната част на Адуа, далеч от боевете, всичко изглеждаше нереално спокойно. Все едно гуркулите никога не са съществували. Затова, когато в мъглата се разнесе приглушеният тропот на голяма група хора, Глокта не успя да потисне тревогата си и се притаи по-навътре в сянката на живия плет. От мътилката изплуваха няколко подскачащи светлинки. След малко различи човешка фигура, с небрежно отпусната ръка на дръжката на оръжие на кръста. Онзи вървеше с отпусната, наперена походка, която говореше за огромна самонадеяност. От главата му стърчеше нещо дълго и тънко и се поклащаше с всяка негова крачка.

Глокта напрегна очи в мрака.

— Коска?

— Същият — изсмя се стириянецът. Беше нахлупил красива кожена шапка със смехотворно перо, което отметна с театрално движение назад. — Купих си нова шапка. Или по-скоро, вие ми купихте нова шапка, а, началник?

— Забелязвам. — Глокта изгледа навъсено дългото перо и натруфения гард около дръжката на сабята на кръста на наемника. — Мисля, че се разбрахме да не биете на очи.

— Да… не бия… на очи? — Стириянецът се намръщи, после сви рамене. — А, това значи означавала фразата. Помня, че казахте нещо такова, помня също, че не разбрах какво означава. — Примижа и се почеса по чатала. — Мисля, че съм качил някакви пътници без билет от някоя от онези жени в таверните. Какъв сърбеж ти докарват само малките гадинки. Хм. На жените им плащат за това, но се предполага, че въшките имат по-добър вкус.

От мъглата започнаха да излизат хора, някои с газени фенери и ръце, и зад Коска се сформира малка групичка. Една дузина чорлави силуети, последвани от още една. Както вонята от лайно, от всеки едни струеше безмълвна заплаха.

— Това ли са хората ти?

Най-близкият имаше най-ужасните циреи по лицето, които Глокта някога беше виждал. Човекът до него имаше само една ръка, а другата беше заменена със страховита кука. След тях се появи огромен дебелак, чийто дебел врат беше покрит от синята плетеница на нескопосани опити за татуировка. Друг беше почти джудже, с лице като на плъх и едно око. Не си беше дал зор да сложи черна превръзка и орбитата на липсващото око зееше празна под мазния му бретон. Продължиха да се точат, кой от кой по-голям злодей. Две дузини от най-свирепите главорези, които Глокта беше срещал. А в моята работа срещам немалко разбойници. И задължително, заклети врагове на къпането. А и как няма един, дето да не му пише на челото, че продава сестра си за една марка?

— Изглеждат ми малко… ненадеждни — промърмори Глокта.

— Ненадеждни? Глупости, началник! Просто хора с лош късмет, а ние и двамата знаем как се извърта късметът, нали? Така де, на всеки от тях съм готов да поверя собствената си майка.

— Убеден ли си, че ще е добра идея?

— Мъртва е от има-няма двайсет години. Какво толкова могат да й направят? — Коска преметна ръка през рамото на Глокта и го дръпна към себе си, с което му докара остър спазъм в кръста. — Боя се, че изборът е малък. — Топлият му дъх вонеше на гнило и алкохол. — Всеки, който не е достатъчно отчаян, напусна града преди идването на гуркулите. Ма на кой му пука, а? Наел съм ги, защото им стиска, и заради мускулите им, не заради красотата им. Точно отчаяните хора харесвам аз! Разбираме ги напълно, нали, вие, аз? Пък и някои работи са създадени само за отчаяни мъже, прав ли съм, началник?

Глокта огледа отново изпитите, подпухнали, белязани, съсипани лица. Как стана така, многообещаващият полковник Глокта, блестящият командир на първи полк от Кралската гвардия да предвожда подобна пасмина? Изпусна една тежка въздишка. Май е малко късно да търся по-добре изглеждащи наемници, пък и тези ще свършат същата работа.

— Добре тогава. Чакайте тук.

Докато отваряше портата, вдигна глава към тъмната къща и закуца към входа. През цепката между тежките завеси на един от прозорците на първия етаж се процеждаше тънък лъч светлина. Почука на вратата с дръжката на бастуна. След известно време от вътре се чуха провлачени стъпки.

— Кой е?

— Аз съм. Глокта.

Резето изщрака и вратата се отвори. Появи се лицето на Арди. Беше отслабнало, с тъмни кръгове под очите и зачервен нос. Точно като умираща котка.

— Началник! — Тя се усмихна широко, докато го хващаше под ръка и почти насила го издърпа през прага. — Какво удоволствие! Най-после някой, с когото да си поговоря! Умирам от скука.

В единия ъгъл на всекидневната по пода бяха наредени празни бутилки и бляскаха сърдито на светлината на свещите и едно тлеещо дърво в камината. Масата беше претрупана от мръсни чинии и чаши. Миришеше на пот и вино, на застояла храна и прясно отчаяние. Има ли по-жалко занимание от самотното пиянство? Понякога виното прави щастливия по-щастлив. Но нещастният винаги свършва още по-нещастен.

— Пак се опитвам да прочета проклетата книга — каза Арди и плесна разтворената с кориците нагоре дебела книга на един от столовете.

— „Падението на Господаря Създател“ — промърмори Глокта. — Този боклук? Само магия и храброст, нали? Аз не успях да прочета и първия том.

— Напълно те разбирам. Аз съм на третия и не върви, ама никак. Прекалено много магьосници. Съвсем се оплетох кой какъв е. Само кървави битки, безкрайни пътешествия до не знам си къде и обратно. Кълна се, ако зърна още една карта, ще се самоубия.

— Някой може да ти направи тази услуга.

— Ъ?

— Боя се, че тук повече не си в безопасност. Идваш с мен.

— Спасена съм? Слава на съдбата! — После махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че това вече го обсъждахме. Гуркулите са от другата страна на града. Тук съм в по-голяма безопасност, отколкото в Агрионт, напълно съм…

— Заплахата не идва от гуркулите. Става дума за ухажорите ми.

— Твоите „приятелчета“ са заплаха за мен?

— Подценяваш силата на ревността им. Боя се, че скоро ще бъдат заплаха за всеки, когото някога съм познавал в този окаян живот, без значение приятел или враг. — Глокта свали от закачалката на стената една пелерина с качулка и й я подаде.

— Къде отиваме?

— На едно очарователно местенце при доковете. Къщичката е попрехвърлила златните си години, но е съхранила духа си. Точно като нас двамата.

От коридора се чуха тежки стъпки и Коска провря глава през вратата на всекидневната.

— Началник, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем доковете преди… — Спря и зяпна Арди. Настана неловко мълчание.

— Кой е това? — прошепна тя.

Коска нахлу тържествено в стаята, свали шапката си и отдолу лъсна лющещото му се плешиво теме, после се поклони ниско, много ниско. Още малко и ще си ожулиш носа в дъските.

— Простете, милейди. Никомо Коска, славен наемник, на вашите услуги. Всъщност пълзящ в краката ви покорен слуга. — От пазвата му изпадна нож и изтропа на дюшемето. Тримата останаха за момент с приковани в острието очи, след това Коска се ухили.

— Виждате ли онази муха на стената?

— Може би сега не е най-подходящият момент за… — изгледа го укорително Глокта. Ножът полетя с въртене към стената, пропусна мухата с поне крачка-две, удари се с дръжката напред в мазилката и откърти голямо парче от нея, преди да изтропа на пода за втори път тази вечер.

— Мамка му — каза Коска. — Ъ, искам да кажа… проклятие.

— Аз бих казала точно мамка му — каза Арди и изгледа намръщено ножа.

Коска й отвърна с противна усмивка.

— Смаян съм. Когато началникът описа красотата ви, реших, че той просто… как го казвате… преувеличава? Но сега виждам, че направо е омаловажил истината. — Взе ножа си от пода и нахлупи на една страна шапката. — Моля, позволете да заявя тържествено, че съм влюбен.

— Какво си му казал? — попита Арди.

— Нищо — пое дълбоко въздух Глокта. — Господин Коска е склонен да преиграва.

— Особено когато е влюбен — намеси се наемникът, — особено тогава. Когато се влюбвам, влюбвам се до уши, но по правило, не си го позволявам повече от веднъж дневно.

Арди го изгледа въпросително.

— Не знам дали да съм поласкана или изплашена.

— Че защо не и двете? — каза Глокта. — Както и да е, ще се страхуваш по пътя. Времето напредва, а мен ме чака избуяла градина за разчистване.

 

 

Портата се отвори с протяжния вой на ръждясали панти. Глокта залитна, докато прекрачваше изгнилия праг. Кракът му, тазът и гърбът стенеха от дългото куцане до доковете. В другия край на разбития двор се издигаха останките на голямата къща. Като мавзолей. Подобаваща гробница за погубените ми надежди. Целите в черно, с маски както винаги, Северард и Фрост чакаха на порутените стълби към входа. По нищо не си приличат. Единият широкоплещест, другият слаб, единият с бяла коса, другият с тъмна. Единият прав, със скръстени на гърдите ръце, а другият седнал с кръстосани крака на земята. Единият верен, другият… е, сега ще разберем.

Северард разгъна дългите си крака и се изправи с обичайната, изписана на очите му усмивка.

— Е, началник, за какво е всичко…

Коска пристъпи прага на портата и тръгна с небрежна походка из двора. Подритна няколко парчета изпопадала мазилка с върха на протрития си ботуш. Спря до разнебитения шадраван и остърга с пръст малко тиня от дъното.

— Хубаво местенце. Хубаво и… — размаха пръста с натрупаната по него мръсотия — порутено. — Наемниците му бавно се разпръснаха из осеяния с боклуци двор. Кърпените палта и опърпаните наметала се отметнаха небрежно и разкриха всякакви по размер и вид оръжия. Металните остриета, ръбове и шипове проблеснаха на подскачащите светлини на фенерите им. Чиста, гладка стомана, пълна противоположност на грубите мърляви лица.

— Кои са тия, мамка му? — попита Северард.

— Приятели.

— Не ми изглеждат много дружелюбни.

Глокта се усмихна, разкривайки на практика дупката в предните си зъби.

— Е, предполагам, всичко е от гледна точка на това, на чия страна си.

Сега и последните следи от усмивката на Северард се стопиха. Погледът му зашари тревожно из двора. Виновен поглед. Добре ми е познат. Виждам го в очите на затворниците. И в огледалото, когато се осмеля да погледна в него. От човек с неговия опит би следвало да се очаква повече, но това, да държиш острието, не те подготвя за момента, в който рязаният ще си ти. От опит го знам. Северард се втурна към входа. Беше пъргав като заек, но успя да направи само крачка, преди огромният бял юмрук да го фрасне отстрани по врата и да го просне в безсъзнание върху напукания камък.

— Свали го в подземието, Фрост. Знаеш пътя.

— Пужемиету. Хъ. — Огромният албинос вдигна от земята тялото на Северард, метна го през рамо и тръгна към входа.

— Да ви призная — каза Коска и небрежно изтръска мръсотията от пръста си, — харесва ми как се отнасяте със служителите си, началник. Дисциплина, винаги съм й се възхищавал.

— Интересен комплимент от най-недисциплинирания човек в Кръга на света.

— Научил съм много от грешките си. — Коска вирна брадичка и разчеса обрива на врата си. — Едно не научих само — как да спра да ги правя.

— Хъ — изсумтя Глокта, докато се изкачваше с мъка по стълбите. Проклятието на всички ни. Вървим в кръг, отново и отново, протягаме отчаяно ръка към успеха, но никога не го достигаме. И непрестанно се спъваме в едни и същи провали. Така си е, животът е просто нещастието, което запълва времето между две разочарования.

Влязоха през празния отвор на входната врата и пристъпиха в тъмното преддверие. Коска вдигна високо газения фенер и огледа пробития покрив. Ботушите му жвакаха безцеремонно в пилешките курешки по пода.

— Дворец! — прокънтя гласът му и ехото се върна, отразено от разбитите стълбища, останалите без врати портали и голите греди на тавана.

— Чувствайте се като у дома си — каза Глокта. — Но все пак се скрийте. По някое време очакваме посетители.

— Отлично. Обичаме компанията, нали, момчета?

Едно от момчетата се изкиска дрезгаво и в устата му се показаха два реда кафяви зъби.

— Посетителите ще бъдат изпратени от Негово високопреосвещенство, архилектор Сълт, така че пипайте здраво. Нещо против да ги посрещнете, докато аз съм долу?

Коска огледа одобрително порутеното антре.

— Подходящо място за топло посрещане. Ще ви уведомя, когато дойдат гостите, но се съмнявам, че ще останат дълго.

Арди беше застанала до стената, с вдигната качулка и забит в земята поглед. Опитва се да се слее с мазилката, но можеш ли я вини? Крайно неподходяща компания за една млада дама, направо отвратителна. Все пак, по-добре тук, отколкото у дома с прерязано гърло. Глокта й предложи лакътя си:

— Ти по-добре ела с мен долу.

Тя се поколеба. Сякаш не е напълно убедена дали наистина щеше да е по-добре. Но един бърз поглед към най-грозните мъже с най-грозната професия в света очевидно я убеди окончателно. Коска й подаде газения фенер, като при това се постара пръстите му да останат неудобно дълго време върху нейните.

— Благодаря — каза Арди и дръпна ръката си.

— За мен е изключително удоволствие.

Двамата оставиха Коска и главорезите му и тръгнаха внимателно из вътрешността на мъртвата къща. Провисналите тапети, изпочупените дъски и парчетата изпопадала мазилка хвърляха причудливи сенки под светлината на фенера. Подминаха няколко портала, тъмни дупки, зейнали като гробове на стените.

— Очарователна групичка са твоите приятели — промърмори Арди.

— О, да, същински звезди на небосклона на висшето общество. Но, очевидно, някои задачи са създадени само за отчаяни мъже.

— Явно си замислил някое наистина отчаяно начинание?

— Че кога начинанията ми са били други?

Фенерът освети криво-ляво прогнилата всекидневна с провиснала от стените ламперия и подгизнал от вода под. На отсрещната стена тайната врата зееше отворена и Глокта закуца с мъка покрай стените, избягвайки огромната локва в средата на стаята.

— Какво е направил твоят човек?

— Кой, Северард ли? Разочарова ме. И сега ще разберем колко точно.

— Е, в такъв случай, надявам се никога да не те разочаровам.

— Ти имаш повече мозък в главата, сигурен съм в това. Аз ще мина напред, така ако падна, поне няма да повлека и теб. — Глокта закуца надолу по стълбите, с присвити от болка очи, докато Арди осветяваше пътя след него.

— Пфу. Каква е тази миризма?

— Каналите. От някъде тук може да се влезе в тях. — Глокта прекрачи прага на една тежка врата и влезе в просторната изба. Докато минаваха по средата, лъскавата стомана на решетките от двете страни проблясваше на светлината на фенера. Цялото място смърдеше на влага и страх.

— Началник! — разнесе се глас от тъмнината и отчаяното лице на брат Лонгфут се притисна до решетката.

— А, брат Лонгфут, моля за извинение! Бях прекалено зает напоследък. Гуркулите обсадиха града.

— Гуркулите ли? — изписка навигаторът с ококорени от ужас очи. — Моля ви, ако ме освободите…

— Тишина! — процеди през зъби Глокта с тон, който не търпеше възражения. — Ти оставаш тук — обърна се към Арди.

— Тук? — Тя хвърли тревожен поглед към килията на навигатора.

— Не е опасен. Мисля, че тук ще ти е по-добре, отколкото — Глокта кимна към открехнатата врата в другия край на помещението — там.

— Добре — преглътна мъчително Арди.

— Началник, моля ви! — От решетките се протегна умолително едната ръка на Лонгфут. — Моля, кога ще ме освободите? Моля ви, началник! — Глокта затвори вратата зад гърба си и прекъсна умолителната му тирада. Имам друга работа днес, неотложна работа.

Фрост вече беше оковал за стола все още намиращия се в несвяст Северард и палеше една по една газените лампи. Стаята с куполния таван постепенно ставаше все по-светла и цветовете на стенописа грейнаха. Канедиас все така се мръщеше от стената, с разперени ръце и огнена стена зад гърба си. А, старият ни приятел, Господарят Създател, вечно недоволен. На отсрещната страна на стаята, брат му Ювенс продължаваше да кърви в предсмъртна агония. Подозирам, че днес не само той ще лее кръв в тази стая.

Северард изпъшка и дългата му коса се полюшна пред гърдите му Глокта се смъкна бавно в стола и кожата изскърца под тялото му. Северард изпъшка отново, вдигна глава и примигна няколко пъти. Фрост се надвеси над него, развърза маската му и я захвърли в единия край на стаята. От страховит практик от Инквизицията до… едно нищо. Той сбърчи нос и подсмръкна като спящо дете.

Млад. Слаб. Безпомощен. Човек със сърце би го съжалил. Но сега не е време за сантименталности и малодушие, нито за приятелство, нито за прошка. Духът на щастливия, многообещаващ полковник Санд дан Глокта се задържа прекалено дълго. Сбогом, стари приятелю. Днес не си от полза. Сега е време безмилостният началник Глокта да свърши онова, в което най го бива. Време е за твърди решения, корави сърца и наточени остриета.

Време е да изтръгнем истината.

Фрост смушка с два пръста Северард в корема и очите му рязко се отвориха. Разтърси стола и оковите издрънчаха. Видя Глокта. Забеляза Фрост. Очите му се облещиха, докато се оглеждаше наоколо. Направо щяха да изхвръкнат, когато разпозна стаята. Започна да диша тежко през носа и няколко мазни кичура коса заподскачаха нагоре-надолу с всяко хъркане. На лицето му се изписа истински ужас. Да видим, с какво да започнем?

— Знам… — изграчи Северард. — Знам, казах на онази жена кой сте… знам… но нямах избор. — А, крънкането започна. Малко или много, всеки един се държи еднакво на този стол. — Какво можех да направя? Мамка му, та тя щеше да ме убие? Нямах избор! Моля…

— Знам какво си й казал, знам, че не си имал избор.

— Тогава… тогава защо…

— Не ми пробутвай тези, Северард. Добре знаеш защо си тук. — Невъзмутим както винаги, Фрост пристъпи напред и отвори сандъчето с инструментите. Рафтовете се разтвориха като екзотично цвете и разкриха полираните дръжки, лъскавите игли и блестящи остриета на инструментите.

Глокта пое въздух и изду бузи, докато издишваше.

— Днес денят ми започна добре. Събудих се в чисто легло и успях сам да стигна до банята. Болката беше направо търпима. — Пръстите му обхванаха дръжката на сатъра. — Сега трябва да го отпразнувам. Такава рядкост са дните като този. — Измъкна го от калъфа му и широкото острие проблесна зловещо на ярката светлина. Северард следеше с поглед всяко негово движение с облещени от страх очи и избили капчици пот по челото.

— Не — прошепна той. Да. Фрост разкопча гривната около лявата китка на Северард и стисна ръката му в двата си масивни юмрука. Издърпа един по един пръстите му, докато ръката му не се разпъна на дървения плот. Преметна другата си ръка през раменете му и го стисна здраво откъм гърба.

— Мисля, че можем да пропуснем встъпителната част. — Глокта се надигна от стола и тръгна около масата. Бастунът му почукваше остро по плочите на пода, левият му крак се провлачваше бавно зад него, а свободната му ръка провлачваше леко острието на сатъра по масата. — На теб няма нужда да обяснявам как стават нещата. В толкова много случаи си ми асистирал така умело в работата. Има ли човек, който да знае по-добре от теб какво следва?

— Не — изскимтя Северард и отчаяно опита да се усмихне, но от едното му око се търкулна сълза и потече по бузата. — Не, няма да го направите! Не и на мен! Няма да го направите!

— Не и на теб? — усмихна се натъжено Глокта. — О, практик Северард, моля те. — Усмивката му бавно се стопи, докато вдигаше сатъра. — Мисля, че много добре ме познаваш.

Туп! Широкото острие проблесна и се заби в дървения плот, като отнесе едно съвсем тънко парченце кожа от върха на средния пръст на Северард.

— Не! — изквича практикът. — Не! О, вече не се възхищаваш на прецизната ми работа, така ли?

— О, да, да. — Глокта дръпна гладката дръжка и измъкна сатъра от дървото. — Как, мислиш, ще свърши всичко това? Говорил си. Казал си неща, които не е трябвало, на хора, на които не ти е работа да казваш каквото и да е. Сега ще ми кажеш какво точно си казал. И на кого. — Сатърът отново проблесна в ръката на Глокта, високо над масата. — Ще е добра идея да побързаш.

— Не! — Северард се замята на стола, но в ръцете на Фрост беше по-здраво залепнал от муха на мед. Да.

Острието отряза чисто средния пръст до първата става, върхът на показалеца се изтърколи на масата, този на безименния пръст остана на място, заклещен в един процеп на дървения плот. Ръката на Фрост стискаше силно китката на Северард и потеклата кръв не беше много няколко тънки струйки, които тръгнаха бавно по жилите на дървото.

Настана пълна тишина. Едно, две, три… Северард изкрещя. Изви пронизително, разтрепери се, лицето му се сгърчи и започна да се мята като обезумял. Боли, а? Добре дошъл в моя свят.

Глокта намести пронизваното от болка стъпало в ботуша си.

— Кой би помислил, че нашата дружба, нашето сътрудничество, така приятно и доходоносно и за двама ни, ще свърши по този начин? Не това е моят избор. Не. Кажи с кого си говорил. Кажи какво си казал. Тогава всичко това ще свърши. В противен случай…

Туп! Този път отлетя връхчето на кутрето, плюс още три парчета от останалите пръсти. Средният пръст беше скъсен почти докрай. Задъхан, Северард се вторачи с ококорени от ужас очи в ръката си. Шок, изумление, сковаващ ужас. Глокта се наведе и прошепна в ухото му:

— Надявам се, не си планирал да се захванеш с цигулка, Северард. Когато свършим тук, ще се смяташ за късметлия, ако все още ставаш за шибания гонг. — Примижа от поредния спазъм във врата си и отново вдигна сатъра.

— Чакайте! — изхлипа Северард. — Чакайте! Валинт и Балк! Банкерите! На тях казах… на тях казах…

— Знаех си. Какво им каза?

— Че още разследвате убийството на Рейнолт, въпреки че обесихме императорския емисар! — Глокта срещна погледа на Фрост и той го погледна с безизразните си очи. Още една тайна беше измъкната насила под безмилостната светлина. Колко разочароващо прав се оказах. Не спирам да се учудвам как бързо се решават проблемите, след като започнеш да режеш. — И… и… казах им, че разпитвате за краля копеле и за Баяз, че не разследвате Сълт, както искат те, казах им… казах им…

Пелтеченето на Северард секна. Той се вторачи в остатъците от пръстите си и парчетата, пръснати по масата, върху кървавото петно. Така познатата смесица от непоносима болка и още по-непоносима загуба. Сънувам ли? Или наистина загубих завинаги пръстите си?

Глокта мушна Северард с върха на сатъра.

— Друго какво?

— Казах им всичко, което можах. Казах им… всичко, което знаех… — Думите излетяха от изкривените от болка олигавени устни. — Нямах друг избор. Имах дългове и… те предложиха да платят вместо мен. Нямах друг избор!

Валинт и Балк. Дългове, изнудване, предателство. Колко банално. Това е проблемът с отговорите. Никога не са така вълнуващи като въпросите. Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка.

— Не си имал друг избор. Знам точно как се чувстваш. — Вдигна отново сатъра.

— Но…

Туп! Сатърът изстърга леко, когато Глокта отмести настрана новите четири парчета от ръката на Северард. Практикът изкрещя, захласна се, после изкрещя отново. Отчаяни писъци, хлипане, сгърчено от болка лице. Точно като сушените сливи, които понякога ям на закуска. Половината от кутрето все още си беше на мястото, но от останалите пръсти бяха останали само кървящи дупки в ръката. Но вече няма спиране, не и след като стигнахме дотук. Няма спиране, нали? Трябва да научим всичко.

— Ами архилекторът? — попита Глокта, докато изпъваше врат на една страна и разкършваше рамо. — Откъде знае той за станалото в Дагоска? На него какво каза?

— Откъде знае… какво… Нищо не съм му казвал! Нищо не съм…

Туп! Палецът на Северард отхвърча и се завъртя на масата, рисувайки кървава спирала по дървото. Глокта разкърши таза си в опит да прогони болката от крака и тази в гръбнака. Няма измъкване от тях. Всичко ново положение на тялото е малко по-болезнено от предишното.

— Какво каза на Сълт?

— Аз… аз… — Северард го зяпна с широко отворена уста и проточени от долната му устна лиги. — Аз…

Глокта се намръщи. Това не е отговор.

— Стегни китката и приготви другата ръка. По тази не остана нищо, с което да работя.

— Не! Не! Моля… не съм… моля…

Как се изморявам от това вайкане. И „не“ и „моля“ губят всякакъв смисъл след първия половин час работа. Започват да ми звучат точно като блеене на овца. В крайна сметка всички сме агнета за заколение. Загледа се в парчетата от пръсти по окървавената маса. Месо за касапина. Заболя го главата. Светлината беше прекалено ярка. Остави сатъра и разтри уморени очи. Изтощително занимание е това, да осакатяваш най-близките си приятели. Осъзна, че беше размазал кръв по клепачите си. Проклятие.

Фрост беше стегнал турникета около китката, беше заключил отново кървавата останка от лявата ръка на Северард за стола и освободил дясната. Постави я на масата под зоркия поглед на Глокта. Чиста, изпипана работа и безупречен професионализъм. Чудя се дали съвестта понякога го измъчва нощем. Съмнявам се, все пак аз давам заповедите. А аз, от своя страна, действам по заповед на Сълт, по съвет на Маровия, по заръка на Валинт и Балк. Имаме ли някакъв избор? Така де, извинения да търсиш.

Бялото лице на Фрост беше опръскано със ситни капчици кръв, докато поставяше дясната ръка на Северард на масата, точно където допреди малко беше лявата. Този път практикът дори не се съпротивлява. След известно време губиш воля. Помня.

— Моля… — прошепна Северард.

Колко хубаво би било да можех да спра. Скоро гуркулите ще изгорят целия град и ще ни избият до крак, тогава какво значение има кой на кого какво е казал? А ако по някакво чудо те се провалят, Сълт ще ме довърши или пък Валинт и Балк ще си приберат дълга, изплатен с кръв. Какво значение, докато се нося по лице във водата при доковете, дали някои въпроси са получили отговора си? Защо тогава правя това? Защо?

Кръвта по масата достигна края на плота и закапа ритмично по пода. Нямаше други отговори. По лицето на Глокта премина вълна от гърчове. Взе отново сатъра.

— Погледни — посочи с върха към разпилените парчета плът по масата. — Виж какво загуби вече. Само защото не искаш да ми кажеш каквото искам да знам. Не цениш ли собствените си пръсти? Вече нямаш никаква полза от тях, нали? На мен също не са ми нужни, повярвай ми. За никого не са от полза, освен може би за някое гладно куче. — Глокта изкриви устни и дупките в предните му зъби зейнаха, когато заби сатъра между разперените пръсти на Северард. — Още веднъж те питам. Какво… каза… на Негово високопреосвещенство? — Изговори думите бавно и отчетливо.

— Нищо… не съм… му казал! — По хлътналите бузи на Северард потекоха сълзи и гърдите му се разтресоха от ридания. — Нищо не съм му казал! Валинт и Балк… нямах друг избор! През целия си живот не съм разговарял със Сълт! Една дума не съм разменил! Никога!

Глокта се вгледа изпитателно в очите на практика. На затворника си. Настана тишина, чуваше се само хлипането на Северард. Глокта сбърчи нос, захвърли сатъра и той издрънча на масата. Защо да жертваш и другата ръка, след като вече си признал? Въздъхна дълбоко, пресегна се и изтри сълзите от едната буза на Северард.

— Добре. Вярвам ти.

Но сега, какво? Отново се оказваме с повече въпроси и никъде, откъдето да потърсим отговори. Изпъна гръб и спазмите в изкривения му гръбнак, съсипания крак и останалото без пръсти стъпало го накараха да стисне очи. Явно Сълт е получавал информация от другаде. Кой още оцеля след Дагоска. Кой видя достатъчно? Айдър? Никога няма да посмее да се покаже. Витари? Ако е искала да си разпилее червата, щеше да го направи още тогава. Коска? Негово високо преосвещенство никога не би работил с някой толкова непредвидим. Аз самият го използвам просто защото нямам никакъв друг избор. Тогава, кой?

Погледът му срещна този на Фрост. Розовите очи не мигнаха. Взираха се в неговите, искрящи, твърди, като розови диаманти. Колелцата изщракаха и парченцата от пъзела застанаха по местата си.

Ясно.

Никой от двамата не проговори. Фрост бавно се пресегна и без да откъсва очи от тези на Глокта, обви с дебелите си ръце врата на Северард. Бившият практик се облещи неразбиращо.

— Какво пра… — Фрост се намръщи леко. Рязко извъртя главата на Северард и в стаята се разнесе остър пукот. Просто ей така, невъзмутимо, като да прекършиш врата на пиле. Главата на Северард се килна назад и Фрост го пусна. Главата отиде още по-назад и надолу и застана в крайно неестествено положение, при което от извитата шия щръкнаха издутини.

Албиносът застана между Глокта и открехнатата врата. Няма измъкване. Глокта примижа от болка, докато отстъпваше назад.

— Защо?

Фрост пристъпи напред, бавно, решително, стиснал юмруци. По лицето зад маската му нямаше следа от емоция. Глокта протегна ръка.

— Мамка му, просто ми кажи защо!

Албиносът повдигна рамене. Явно някои въпроси просто нямат отговор. Изкривеният гръб на Глокта се опря в извитата стена. И с това, времето ми изтече. Е, какво пък. Въздъхна дълбоко. Шансовете ми така или иначе не бяха големи. Нямам почти нищо против да умра.

Фрост вдигна огромните си бели юмруци и изпъшка тежко. Сатърът се вкопа дълбоко в едното му рамо. По ризата му плъзна голямо кърваво петно. Той се обърна назад. Пред него стоеше Арди. Тримата замръзнаха за момент, вперили погледи един в друг. Тогава Фрост я удари с юмрук в лицето. Тя залитна силно назад и се блъсна в масата, свлече се на пода и я повлече със себе си, а с нея и сандъчето на Глокта. Инструментите и кървави парчета от пръсти се посипаха отгоре й.

Все още със забит в рамото сатър и безжизнено увиснала лява ръка, Фрост започна бавно да се извръща назад.

Глокта изви презрително устни и дупките в зъбите му отново зейнаха на показ. Нямам проблем да умра. Но отказвам да бъда бит.

Стъпи здраво на пода, колкото добре успя, игнорира болката, която се стрелна нагоре от стъпалото на опорния му крак, вдигна бастуна и натисна с палец скрития бутон. Също както сандъчето с инструменти, бастунът беше направен по точните му указания, от същия човек. И е дори още по-забележително произведение на изкуството.

Чу се тихо изщракване, дървото се разпука на две половини, които скритата пружина изхвърли настрани. Сега в ръката му останаха само дръжката и дългият два фута шиш от огледално гладка стомана. Нададе пронизителен писък.

Мушкай, мушкай, Глокта, мушкай, мушкай!

Острието изчезна в размазано петно от стомана. Първият замах прониза лявата страна на гърдите на Фрост. Вторият промуши отдясно гърлото му. Третият проби маската му, върхът на шиша се плъзна по челюстта и изскочи за части от секундата под голямото бяло ухо, преди да се върне обратно.

Фрост стоеше като закован. Веждите му се повдигнаха озадачено. В този момент от всичките миниатюрни дупки бликна кръв и потече на черни струи по ризата му. Протегна една голяма ръка, олюля се и изпод маската му бликна още кръв.

— Мъмкъ му — простена.

Строполи се на пода като отсечено дърво. Вдигна ръка и понечи да се надигне, но не му беше останала сила. От гърдите му се разнесе силно хъркане, после по-слабо, накрая нищо, не помръдна повече. И това беше краят.

Арди седеше на пода до масата и от носа и горната й устна течеше кръв.

— Мъртъв е — каза тя.

— Едно време се дуелирах — промърмори Глокта. — Явно уменията никога не те напускат. — Погледна един по един двата трупа. Фрост — легнал в бавно разрастваща се локва кръв, с едно изцъклено розово око, немигащо дори в смъртта. Северард — седнал на стола, с клюмнала назад глава, с широко отворена уста и застинал в нея предсмъртен писък, с една обезобразена ръка, все още заключена в оковите на стола, а другата отпусната покрай него. Момчетата ми. Моите очи. Ръцете ми. Няма ги вече. Погледна намръщено към окървавения шиш в ръката си. Е. Ще трябва да куцаме напред и без тях.

Наведе се внимателно, вдигна с два пръста от пода дървената част от бастуна и щракна двете половини около шиша.

— Ако обичаш, ще затвориш ли капака на това? — Арди гледаше ужасено инструментите, трупа на Северард, кръвта по плота на масата и парчетата от пръстите му по пода. Разкашля се и притисна опакото на ръката към устата си. Човек забравя, че не всеки е свикнал на такива гледки. Но сега ми е нужна всяка помощ, нямам време да го раздавам лека-полека. Щом може да забие сатър в човек, значи ще може да носи остриетата ми, без да припада. — Сандъчето — викна й рязко. — Все още имам нужда от инструментите си.

Арди примигна, събра с треперещи ръце изпопадалите инструменти и ги постави на местата им. Стисна сандъчето под мишница и се изправи неуверено. Избърса малко кръв от лицето и белия ръкав на роклята си. Глокта забеляза едно парченце от пръстите на Северард, което се беше оплело в косата й.

— Имаш нещо… — посочи към главата си, — ей там.

— Какво? Яу! — Тя изтърси мъртвата плът и потрепери от отвращение. — Трябва да намериш нещо друго, с което да си вадиш хляба.

— От известно време насам си мисля абсолютно същото. Но има още няколко въпроса, на които нямам отговори.

Вратата изскърца и Глокта подскочи, обзет от внезапен пристъп на паника. В стаята влезе Коска. Подсвирна тихо при вида на касапницата, избута назад шапката си и перото хвърли няколко дълги сенки по стенописа зад гърба му.

— Голяма бъркотия, началник, голяма бъркотия.

Глокта намести бастуна в ръката си. Кракът му изгаряше от болка, а главата тръпнеше от ударите на сърцето му. Беше облян в студена пот и цялото му тяло го сърбеше под дрехите.

— Неизбежно.

— Реших, че ще искате да знаете, че гостите ни дойдоха. Шестима практици от Инквизицията. Подозирам, че бяха изпратени да ви убият. Безсъмнено. По заповед на архилектора, по информация от покойния практик Фрост.

— И! — попита Глокта. След случилото се през последния един час, очакваше дори Коска да се нахвърли върху него с извадена сабя.

Но ако научих нещо от последния един час, това е, че онзи, на когото имаш най-малко доверие, невинаги се оказва най-ненадеждният.

— Естествено, накълцахме ги на парчета — усмихна се стириянецът. — Ще ме обидите, ако сте очаквали друго, началник.

— Хубаво. Хубаво. Поне нещо да мине по план. — В момента Глокта искаше единствено да легне на пода и да крещи с пълно гърло. Но ме чака още работа. Присвил очи, закуца към вратата. — Тръгваме към Агрионт, веднага.

 

 

Когато Глокта излезе на Централната улица, последван от Арди, първите следи на зората плъзваха по студеното ясно небе. Все още имаше остатъци мъгла, но вече започваха да се разнасят. По всичко личи, чака ни един хубав ден. Един хубав ден за кръвопролития, предателство и…

По широкия павиран булевард, на юг, в мъглата се движеха човешки фигури. Имаше и доста шум. Тракане, дрънчене. Точно като голяма военна част, тръгнала на поход. В далечината се чуха викове. Разнесоха се приглушени удари на камбана. Тревога.

— Какво става? — Коска напрягаше очи да види през разнасящата се мъгла.

Силуетите станаха по-ясни. Мъже в брони. Много и с копия в ръце. Високите им шлемове определено не бяха като тези на Съюзническата армия.

— Да не би… — Арди докосна ръката на Глокта.

— Гуркули. — Мъглата се отдръпна почти напълно и броните им започнаха да проблясват на бледата светлина. Бяха много и напредваха на север по Централната улица. Явно най-после са успели да стоварят войска на доковете, пробили са отбраната на централната част на града. Колко крайно неподходящ момент. — Назад! — Глокта се обърна, подхлъзна се и щеше да падне, ако Арди не го беше хванала за лакътя и не го беше издърпала нагоре. — Обратно в къщата! Да се надяваме, че не са ни видели. Пазете фенерите, ще ни трябват. — Тръгна по тясната вмирисана уличка, колкото му позволяваха силите, притискан и бутан отвсякъде от напиращите наемници на Коска.

— Проклети гуркули — изсъска стириянецът. — Убий ме, не знам с какво толкова съм ги засегнал.

— Напълно те разбирам. — Портата изскърца, докато я затваряха, после двама наемници довлякоха ронещото се корито на шадравана и я подпряха с него. Не знам колко дълго ще удържи това нещо срещу един имперски легион.

— Ако позволите да попитам, началник, какъв точно е планът ви? Не ме разбирайте погрешно, местенцето ви е наистина очарователно, но да седим тук и да чакаме спасение отвън, не ми изглежда добра идея.

— Не е. — Глокта заизкачва с мъка стъпалата пред зеещия вход на къщата. — Трябва да стигнем до Агрионт.

— Нещо ми подсказва, че същата идея имат и гуркулските приятелчета отвън. Не можем просто да тръгнем с тях по улицата.

— Тогава ще тръгнем под нея. — Глокта забърза към вътрешността на къщата с цялата скорост, на която беше способен. Арди и наемниците го последваха с тревожни лица. — От тук може да се влезе в каналите. И ако човек знае пътя, може да стигне чак до Агрионт.

— Канали? — усмихна се Коска. — Познавате ме, началник, нищо не ме радва така, както газенето в мръсотията на живота, но каналите често са… доста оплетени. Вие знаете ли пътя?

— Честно казано, не. Но познавам човек, който твърди, че може винаги да намери верния път, навсякъде, дори в река от лайна. Брат Лонгфут! — Провикна се, докато вървеше към стълбите. — Имам предложение за теб!