Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (42)

Свечеряване

Генерал Паулдър се гърчеше на сгъваемия стол. Мустаците му потрепваха от напрежение, едва сдържаше гнева си. Лицето му беше зачервено и дишаше на пресекулки, сякаш всеки момент щеше ли излети от шатрата и да нападне сам позициите на гуркулите. Генерал Крой седеше срещу него на масата, изпънал гръб, с изхвръкнали от напрежение мускули на челюстите. От суровото изражение на лицето му ставаше ясно, че гневът му, както срещу нашествениците, така и към всичко останало, бе под пълен контрол. Всичко в позата му говореше недвусмислено, че предстоящият щурм следва да се планира с изключително внимание към всяка подробност и да се проведе при желязна дисциплина.

При първите си съвещания Уест беше установил, че е превъзхождан двайсет към едно в полза на огромните щабове на двамата генерали. След това предприе неуморна, изтощителна битка, в резултат на която сега щабовете бяха редуцирани до двама офицери от всяка страна. Впоследствие съвещанията изгубиха нагнетената атмосфера на пиянска свада и постепенно придобиха облика на враждебна семейна сбирка — за четене на спорно завещание например. Уест играеше ролята на изпълнител на завещанието и всячески търсеше приемливо решение и за двамата бенефициенти, за които очевидно компромис не съществуваше. Яленхорм и Бринт седяха от двете му страни и играеха ролята на стъписаните му асистенти. Ролята на Кучето в тази метафора не беше ясна, освен че изнервяше и бездруго напрегнатата обстановка в шатрата, като седеше отстрани и чоплеше под ноктите си с върха на кинжал.

— Това ще е монументална битка! — пенеше се напразно Паулдър. — За пръв път вражеска армия нахлува в Мидърланд, откакто Харод създаде Съюза! — Крой изсумтя одобрително. — Гуркулите искат да потъпчат законите ни, да задушат културата ни, да поробят народа ни! Бъдещето на цялата нация е заложено на…

Покривалото на входа се отметна енергично и Пайк подаде в шатрата безизразното си изгорено лице. След него се промуши висок мъж и застана пред масата, поклащайки се от умора. Беше се увил в одеяло, а цялото му лице беше покрито с кал.

— Това е Федор дан Хаден — каза Пайк. — Рицар вестител. Успял е да излезе с плуване от доковете на Адуа и да се промъкне през вражеските редици.

— Забележителна проява на храброст — каза Уест и двамата генерали неохотно изразиха одобрението си. — Приемете огромните ни благодарности. Какво е положението в града?

— Честно казано, лорд-маршале, положението е доста тежко. — Гласът на Хаден потрепери тревожно. — Западните квартали — Арките и Три ферми — са вече под контрола на гуркулите. Преди два дни направиха пробив в стената на Арнолт и защитата ни е разтеглена до краен предел. Всеки момент могат да нахлуят в централните части на града и да застрашат самия Агрионт. Негово величество иска да се отправите към Адуа възможно най-бързо. Всеки час може да е от значение.

— Има ли Негово величество някаква определена стратегия на ум? — През целия си живот Джизал дан Лутар беше следвал само една стратегия, която не се простираше отвъд това, да се напие и да вкара сестра чу в леглото, но Уест се надяваше, че времето може да е довело до някакви промени.

— Гуркулите са обсадили града, но кордонът им е тънък. Особено от изток. Лорд маршал Варуз смята, че с една решителна атака, ще успеете да пробиете.

— Но западните части от града ще продължат да гъмжат от гуркулски свине — изръмжа Крой.

— Копелета — промърмори Паулдър и двойната му брадичка потрепери. — Копелета.

— Нямаме друг изход, освен да тръгнем незабавно за Адуа — каза Уест. — Ще се възползваме от всеки път, ще се придвижваме с максимална скорост и ще заемем позиция източно от града. Ако трябва, ще вървим и нощем. Трябва да нападнем по изгрев-слънце и да разкъсаме обкръжението на гуркулите. Междувременно адмирал Рютзър ще поведе флота в атака срещу корабите им в пристанището. Генерал Крой, наредете незабавно потегляне на една кавалерийска част, която да разузнае и прочисти пътя ни и да покрива маневрите. Не искам изненади.

— Разбрано, лорд-маршале. — Като никога, нямаше и следа от неохота или възражение от негова страна.

— Вашата дивизия ще подходи към Адуа от североизток, ще разкъса кордона на гуркулите и ще навлезе в града. После ще се отправи на запад към Агрионт. Ако врагът е успял да навлезе в централната част на града, ще влезете в сражение с тях. Ако не е, ще подсилите защитата на стената на Арнолт и ще се подготвите за щурм през Арките.

— По това време утре в Адуа няма да остане и един гуркулски войник — кимна мрачно Крой и една вена на челото му изпъкна заплашително. Двамата офицери от щаба му стояха зад гърба му като статуи, самото олицетворение на военна дисциплина.

— Куче, искам ти и хората ти да подкрепите дивизията на генерал Крой в атаката им. Ако, разбира се… — Уест се поколеба в изричането на думата — … вашият крал няма нищо против.

Кучето прокара език по острите си зъби.

— Мисля, че той ще тръгне накъдето го подухне вятърът. Това открай време му е в стила.

— Тази вечер вятърът духа към Адуа.

— Хубаво — кимна севернякът. — Тогава към Адуа.

— Генерал Паулдър, вашата дивизия ще подходи от югоизток. Ще се включите в битката пред стените, ще разкъсате обкръжението, ще проникнете в града и ще се насочите към доковете. Ако врагът е успял да стигне дотам, ще разчистите улиците по пътя си, после ще обърнете на север и ще тръгнете към Агрионт по Централната улица.

Паулдър удари с юмрук по масата и двамата му офицери изръмжаха и се наежиха като улични биячи.

— Да, мамка му! Ще наводним улиците с гуркулска кръв!

Уест изгледа съсредоточено двамата генерали.

— Не мисля, че е нужно да ви напомням колко много зависи от победата утре.

Паулдър и Крой станаха от столовете си и тръгнаха едновременно към изхода на шатрата. Преди да излязат, застанаха лице в лице. За момент Уест се зачуди дали, дори в такъв момент, нямаше да започнат отново със старите дрязги.

Тогава Крой протегна ръка.

— Успех, генерал Паулдър.

Паулдър сграбчи ръката в шепите си и я разтърси енергично.

— На вас също, генерал Крой. Успех.

Двамата излязоха енергично, последвани от щабовете си, Яленхорм и Бринт.

— Лорд-маршале… — покашля се Хаден. — Заедно с мен тръгнаха още четирима вестители. Разделихме се с надеждата, че така има повече шансове да успеем да се промъкнем незабелязани. Някой от останалите пристигна ли вече?

— Не… засега не. По-късно… може би. — Уест не таеше особени надежди, а същото важеше и за Хаден, ако се съдеше по очите му.

— Разбира се. Може би по-късно.

— Сержант Пайк ще ви намери малко вино и кон. Предполагам, ще искате да наблюдавате атаката над гуркулите утре.

— Разбира се.

— Много добре. — Двамата излязоха и Уест ги изпроводи с поглед изпод вежди. Жалко за другарите му, помисли си, но утре по това време ще има много други за оплакване. Дано да останат оплаквачи. Отметна покривалото на шатрата и на свой ред излезе на студа.

Долу в ниското, корабите стояха на котва в малкото пристанище, поклащани леко от вълните, с люлеещи се мачти под тъмните облаци — тъмносини, студеносиви, обагрени в оранжево. Стори му се, че вижда как последните лодки пълзят бавно към черния бряг, за да стоварят войници и оборудване.

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта и хвърляше последните си проблясъци по върховете на хълмовете на запад. Някъде там, на самия хоризонт, Адуа гореше. Уест разкърши рамене в опит да отпусне схванатите си мускули. Нямаше никакви новини, откакто тръгнаха от Англанд. Доколкото знаеше, Арди беше още в града, но той не можеше да направи нищо по този въпрос. Нищо повече от това, да заповяда незабавна атака и да се надява, напук на всеобщия лош късмет, всичко да мине както трябва. Разтри корема си. Стомашните проблеми се бяха появили от самото начало на пътуването по море. Безспорно, напрежението също имаше пръст в това. Още няколко седмици и щеше да повръща кръв по военните карти, точно както предшественика си. Въздъхна дълбоко.

— Знам какво ти е. — Кучето седеше на разнебитената пейка пред шатрата, подпрял лакти на коленете си, загледан в морето.

Уест се отпусна тежко до него на пейката. Съвещанията с Паулдър и Крой го изстискваха до капка. Когато прекалено дълго време държиш положението в железен юмрук, накрая юмрукът става от памук.

— Съжалявам — усети се, че казва Уест.

— Съжаляваш? — вдигна глава Кучето. — За какво?

— За всичко. За Три дървета, за Тъл… за Кадил. — Преглътна изненадващо заседналата в гърлото му буца. — За всичко. Съжалявам.

— А, всички съжаляваме. Аз не те виня. Никого не виня, дори Бетод. Каква полза да виниш някого? Правим каквото трябва. Много отдавна се отказах да търся причини.

Уест се замисли за момент. После кимна.

Останаха седнали, загледани надолу, докато из целия залив не пламнаха факли — блестящи прашинки по тъмната земя.

 

 

Нощ, при това тягостна. Заради студа, заради шума от капките на дъжда и многото мили, които трябваше да извървят до сутринта. Но най-вече заради това, което ги очакваше след това, след като слънцето се вдигнеше на хоризонта. С всеки следващ път походът към нова битка ставаше все по-тежък. Когато беше млад, преди да загуби пръст и да се сдобие с черна слава, поне имаше някакво вълнение, някаква тръпка. Сега имаше само сковаващ страх. Страх от битката, но най-вече от изхода й.

И това, че е крал, с нищо не му помагаше. Доколкото виждаше, на другите също. Беше все едно пак е главатар, само че по-лошо. Непрекъснато го спохождаха мисли, че има нещо, което трябва да направи, а той не го правеше. Разширяваше още повече пропастта между него и хората му. Правеше я още по-трудна за преодоляване.

Ботушите жвакаха и пляскаха в калта, оръжията и сбруите подрънкваха, мъжете сумтяха сърдито и ругаеха в тъмното. Няколко носеха цвърчащи факли и осветяваха калния път, а в светлината им капките на дъжда оставяха сиви следи. Същият дъжд валеше и върху Логън, целуваше нежно главата му и капеше по раменете на опърпаното му палто.

Армията на Съюза се беше разтеглила по петте пътища, всеки от които водеше към Адуа и, промъкваше се в главата му тревожната мисъл — към гуркулите. Той и групата му вървяха по най-северния. На юг виждаше друга върволица от малки блещукащи светлинки — носеха се из въздуха над обгърнатата в тъмнина земя, разтеглени в редица докъдето му стигаше погледът. Друга колона. Други хиляди, проклинащи в калта, мъже на път към кървава зора.

Намръщи се. Една от факлите отпред освети слабия профил на Тръпката — половин навъсено лице и едно блестящо око. Спогледаха се за момент, после Тръпката се обърна, прегърби рамене и продължи напред с наведена глава.

— Все още не ме харесва много. И занапред ще е все така.

— Лекомисленото убийство не води до популярност — каза Кучето. — Особено на крал.

— Така е, но на този определено му стиска да направи нещо такова. — Тръпката таеше голяма омраза. Такава, която не бледнее с времето, не отслабва и от получени в замяна добрини, дори спасеният живот не можеше да я промени. Не всички рани заздравяват докрай, а някои с течение на времето само болят повече.

Кучето сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи за Тръпката. Момчето е свястно. Сега имаме да мислим за тези гуркули, или каквото там беше.

— Хъ — каза Мрачния.

Логън не беше напълно убеден. Най-лошият враг е най-близкият ти съсед. Така казваше баща му. Навремето Логън просто щеше да го пречука на място копелето и да си реши проблема. Но сега се опитваше да бъде добър човек. Всячески.

— Мътните го взели — каза Кучето. — Ще се бием с някакъв кафяв народ заради Съюза? Как, мамка му, се докарахме дотук? Нямаме работа там.

Логън пое дълбоко въздух и забави крачка, за да даде възможност на Тръпката да се отдалечи повече.

— Бесния удържа на думата си. Ако не беше той, никога нямаше да се справим с Бетод. Длъжници сме му. Тази битка, след това край.

— А случайно да си забелязал как всяка битка води друга след себе си? А ти все си казваш, че следващата ще е последната.

— Хъ — повтори Мрачния.

— Не и този път. Тази е последната. След това, край.

— Така значи? А после какво?

— Обратно в Севера. — Логън сви рамене. — Мир е, нали така?

— Мир? — изръмжа Кучето. — Това пък какво беше? И какво правиш с него?

— Мисля… е… ще отглеждаме нещо.

— Ще отглеждаме нещо? Мамка му! Че какво разбираме ние с теб от отглеждане на каквото и да било? Какво друго сме правили през целия си живот, освен да убиваме?

Логън разкърши нервно рамене.

— Трябва да имаш надежда. Хората се учат, нали?

— Учат се, казваш? Колкото повече убиваш, толкова по-добър ставаш в тази работа. А колкото по-добър ставаш в убиването, толкова по-малко ставаш за нещо друго. Ако питаш мен, доживели сме толкова, само защото, като стане дума за убиване, няма по-добри от нас.

— В мрачно настроение си, Куче.

— От години съм в мрачно настроение. И това, което ме тревожи, е, че ти не си. Надеждата не е за хора като нас, Логън. Я ми кажи. Докоснал ли си нещо, без да го нараниш? Имал ли си нещо, което да не е станало на пръст?

Логън се замисли. Жена му, децата му, баща му, хората му — до един бяха при пръстта. Форли, Три дървета, Тъл. Добри хора. Мъртви. Някои от ръката му, някои от това, че ги бе изоставил, други от гордостта му, трети от глупостта му. В мислите му изплуваха лицата им и не изглеждаха никак доволни. С мъртвите често става така. И това, при положение че не напрягаше много очи към мрачната навъсена група зад тях. Тълпата от духове. Обезобразената, потънала в кръв армия на онези, които беше избил по собствено желание. Шама Безпощадни беше там, с провиснали, разпилени черва от разпорения му корем. И Черното стъпало, с премазани крака и обгорени ръце. Дори онова конте Финиъс, с един отрязан крак и разсечени гърди. Бетод, естествено, най-отпред, с размазана на пихтия глава и изкривено на една страна начумерено лице. А зад лакътя му надничаше момчето на Крамок. Докъдето му стигаше погледът — море от убийства. Логън стисна силно очи, после ги отвори широко, но лицата продължиха да надничат от дълбините на съзнанието му. Не знаеше какво да отговори.

— Така си и мислех — каза Кучето и извърна глава. Мократа му коса беше залепнала за лицето и от върховете й капеше вода. — Човек трябва да е реалист, нали така казваш? Бъди реалист тогава. — Той забърза напред по пътя. Мрачния остана за малко до Логън, после сви рамене и последва Кучето, отнесе със себе си факлата и светлината.

— Човек може да се промени — промърмори Логън, но не беше сигурен на кого го каза — на Кучето, на себе си или на мъртвешки бледите лица, които надзъртаха към него от тъмното. Навсякъде около него вървяха хора, но той вървеше сам. — Човек може да се промени.