Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (41)

Герой

Копитата на сивия жребец на Джизал чаткаха приглушено в черната тиня. Великолепно животно, каквото винаги си бе мечтал един ден да язди. Няколко хиляди марки под формата на конска плът. На гърба на подобен жребец всеки, без значение какво нищожество е, придобиваше величествена осанка. Лъскавата броня на Джизал беше истинско произведение на изкуството — най-добрата стириянска стомана, със златна инкрустация. Наметалото — най-фината коприна от Сулджук, обкантена с хермелин. Дръжката и гардът на сабята му бяха обсипани с диаманти, които всеки прокраднал се през облаците слънчев лъч караше да блестят като звезди. Днес беше пропуснал короната в полза на тънък златен обръч, чиято тежест се отразяваше благосклонно към протритите и зачервени от короната места по главата му.

Всички атрибути на властта и величието. Още от дете Джизал мечтаеше един ден да бъде високопоставена личност, хората да благоговеят пред него и да се подчиняват на заповедите му. Сега от всичко това му се повдигаше. Но беше възможно и да е от факта, че през нощта почти не беше спал и на закуска не беше ял нищо.

Лорд-маршал Варуз яздеше от дясната му страна. Беше се състарил неимоверно през последните няколко дни. Беше се смалил в униформата си, прегърбен, с увиснали рамене. В движенията му вече нямаше енергичност и прецизност, а очите му бяха загубили острота и фокус. В поведението му се прокрадваше едва доловима следа на безнадеждност и безпомощност.

— Сраженията в Арките продължават, Ваше Величество — обясняваше в момента маршалът, — но за съжаление вече държим само няколко незначителни позиции. Гуркулите имат пълен контрол над Три ферми. Придвижиха катапултите към канала и снощи изстреляха запалителни снаряди в централната част на града. Удариха Централната улица, че и отвъд нея. Пожарите горяха цяла нощ и в някои части от града все още продължават. Щетите са… огромни.

Грандиозно омаловажаване на действителността. Цели райони от града бяха унищожени напълно от пожарите. Цели улици, които Джизал помнеше с великолепни къщи, пълни таверни и шумни занаятчийски работилници, бяха сринати и станали на пепел и въглен. Усещането бе, като да гледаш нечие красиво лице, но когато надзърнеш в устата, да видиш два реда изгнили, изпочупени зъби. Миризмата на пушек и смърт се беше наместила за постоянно в гърлото му и превръщаше гласа му в дрезгаво грачене.

Един мъж, който ровеше във все още тлеещите останки на къща, вдигна почернялото си от сажди лице. Вторачи се в преминаващата свита на Джизал.

— Къде е синът ми? — викна изненадващо той. — Къде е синът ми?

Джизал извърна поглед и смушка леко коня. Съвестта му не се нуждаеше от още едно острие, което да забива в корема му. Вече беше въоръжена до зъби.

— Но стената на Арнолт се държи, Ваше Величество — повиши глас Варуз, в безплоден опит да заглуши сърцераздирателните вопли на мъжа. — Досега нито един гуркул не е стъпил в централната част на града. Нито един.

Джизал се замисли колко дълго още ще могат да се хвалят с това.

— Някакви вести от лорд-маршал Уест? — попита за втори път през последния един час и сигурно за десети от сутринта.

Варуз отвърна по същия начин, по който сигурно щеше да го направи още десетина пъти преди падането на тъмнината, когато Джизал щеше да се отдаде на поредната нощ на неспокоен сън.

— Боя се, че сме почти напълно откъснати, Ваше Величество. Пристигат вести, някои успяват да се промъкнат през обсадата, но рядко. Знаем обаче, че е имало бури в Англанд. Може би трябва да очакваме закъснение на армията.

— Лош късмет — промърмори Бремър дан Горст от другата страна на Джизал. Очите му непрекъснато шареха по руините, беше нащрек за най-малка опасност. Джизал загриза нищожните останки на нокътя на палеца си. Вече не помнеше последния път, когато новините бяха добри. Бури. Закъснение. Сякаш дори природата беше срещу него.

Но Варуз не беше свършил с лошите вести.

— А сега и болест се стовари над Агрионт. Безмилостна и скоропостижна чума. Огромна група от бежанци, за които отворихме портите на Агрионт бяха покосени едновременно. Стигна дори до двореца. Двама рицари от дворцовата стража са мъртви. Един ден са на пост при портите, на следващия — в ковчези. Телата им се съсухрили, зъбите им изгнили, косата изпопадала. Изгорихме труповете, но изникват нови и нови случаи. Лекарите не са виждали досега подобно нещо, нямат представа как се лекува. Тръгнаха слухове, че е гуркулско проклятие.

Джизал преглътна мъчително. Величествен град, граден от векове, от ръцете на хиляди, а бяха необходими само няколко седмици под неговото управление, за да се превърне в овъглена руина, а гордите му граждани — във вмирисани просяци, пищящи ранени и виещи оплаквачи. Онези, които не бяха превърнати в трупове. Джизал I — най-жалкото подобие на крал, което някога се е пръквало в Съюза. Не може да намери щастие в измисления си брак, камо ли да донесе такова на цялата нация. Цялата му репутация се основаваше на измислици и лъжи, които така и не намери смелост да опровергае. Безсилен, безпомощен, жалък страхливец — пълна нула.

— Къде се намираме? — смотолеви, когато навлязоха в широк площад.

— Ами това е Четирите ъгъла, Ваше Величество.

— Това? Не може… — Внезапно като шамар, позна мястото и думите замряха в устата му.

От някогашното седалище на Текстилната гилдия бяха останали само две стени със зеещи прозорци и врати като зейналите усти на трупове, застинали в предсмъртна агония. Каменната настилка на площада, където някога цареше оживлението на стотици сергии, сега беше натрошена и покрита с лепкава тиня и сажди. Градинките представляваха оголели кални петна с обгорял трънак. Въздухът тук трябваше да се огласява от виковете на търговците, бърборенето на прислужници и детски смях. Вместо това цареше мъртвешка тишина и само вятърът виеше в руините и разнасяше облаци черен прахоляк.

Джизал дръпна юздите. Антуражът му — двайсетина рицари от дворцовата стража, петима рицари вестители, дузина офицери от щаба на Варуз, както и двама-трима пажове — спря около него. Горст вдигна тревожен поглед към небето:

— Ваше Величество, да тръгваме. Тук не е безопасно. Не знаем кога ще започне отново обстрелът на гуркулите.

Джизал се направи, че не го чу, слезе от коня и тръгна през останките. Не можеше да повярва, че това беше същото място, където някога беше идвал, за да му вземат проби за униформи, да обикаля по магазините, да купува вино. На по-малко от сто крачки оттук, насред димящите руини беше статуята на Харод Велики, където онази вечер, сякаш преди сто години, беше чакал Арди.

Около една от изпотъпканите градинки се беше събрала жалка групичка от хора, предимно жени, деца и старци. Мръсни, отчаяни, някои с патерици, други с окървавени превръзки, стискаха в ръце извадени от руините на къщите си вещи. Сигурно бяха останали бездомни след пожарите и сраженията от последната нощ. Гърлото на Джизал се стегна на топка. Сред тях беше Арди, облечена в тънка бяла рокля, с разпиляна по лицето коса, седеше на студения камък и трепереше. Тръгна към нея. Усмихна се за пръв път от седмици.

— Арди. — Тя вдигна глава и го погледна с големите си очи. Джизал замръзна на място. Беше друго момиче, по-млада и значително по-непривлекателна. Поклащаше се напред-назад и мигаше неразбиращо. Той промърмори нещо нечленоразделно, не знаеше къде да дене ръцете си. Всички очи се извърнаха към него. Не можеше просто да се обърне и да си тръгне. — Ето, вземи това, моля. — Пръстите му се засуетиха с лъскавата закопчалка на пурпурното наметало, свали го и й го подаде.

Тя не каза нищо, докато го вземаше, просто продължи да го гледа с мрачен поглед. Смешен, безсмислен жест, помисли си Джизал. Почти обидна проява на двуличие. Но, изглежда, останалите бездомници не споделяха мнението му.

— Да живее крал Джизал! — викна някой и групата зашумя в шумно одобрение.

Младо момче на патерици го зяпна с обезумели от отчаяние очи. Едното око на войник беше скрито от кървава превръзка, но другото се беше наляло със сълзи. Майка стискаше бебе, увито в нещо, което, за най-голям ужас на Джизал, изглежда, беше парче от знамето на Съюза. Цялата сцена изглеждаше като внимателно аранжирана, с цел възможно най-драматичен ефект, а хората приличаха на модели на художник, който се готвеше да ги претвори в зловещо платно, отразяващо ужасите на войната.

— Крал Джизал! — разнесе се нов вик, последван от немощно „Ура“.

Ласкателствата им му подействаха като отрова. От тях огромната му отговорност сякаш натежа два пъти повече на раменете му. Обърни се и тръгна обратно, нито за секунда повече не можеше да продължава да се усмихва престорено.

— Какво направих? — прошепна и замачка нервно пръсти. — Какво направих? — Гузната му съвест загриза стомаха му, докато се качваше обратно на седлото. — Отиваме до стената на Арнолт.

— Ваше Величество, не мисля…

— Чухте ме! Отиваме на предните линии. Искам да видя с очите си.

— Много добре — намръщи се Варуз. Обърна коня си и поведе Джизал и антуража му към Арките, по така познатия и същевременно така различен маршрут. Няколко минути по-късно лорд-маршалът спря и посочи напред, към края на една безлюдна улица. — Стената на Арнолт е на по-малко от триста крачки в тази посока — каза тихо, сякаш се тревожеше, че врагът можеше да го чуе. — От другата й страна гъмжи от гуркули. Наистина мисля, че трябва да се връщаме…

Джизал усети през седлото си някаква лека вибрация и в следващия момент конят му подскочи. Над покривите на къщите от едната страна на улицата се надигна облак прахоляк.

Тъкмо щеше да попита какво става, когато въздухът беше раздран от мощен гръм. Звукът връхлетя групата като ужасяващо тежка стена и Джизал усети как ушите му писват. Хората застинаха с отворени усти. С облещени от ужас очи, конете се вдигнаха на задни крака и започнаха да ритат. Конят на Варуз подскочи и хвърли безцеремонно стария маршал от седлото.

Джизал нямаше време да мисли за него в момента, беше зает с укротяването на своя жребец и насочването му по посока на взрива. Нямаше търпение да разбере какво се беше случило. От небето се посипа градушка от камъни, които зачаткаха по паветата и покривите на околните къщи. От запад се надигаше огромен кафяв облак.

— Ваше Величество! — долетя отзад умолителния вик на Горст. — Да се връщаме!

Джизал не му обърна внимание. Излезе на площад, осеян с натрошен камък и отломки от стени, някои с размерите на градински бараки. Когато облакът прах се разнесе, Джизал установи, че познаваше това място. Добре го познаваше. От северната страна на този площад имаше таверна, в която някога често беше ходил, но сега нещо беше различно — мястото беше някак по-просторно и отворено… долната му челюст увисна. Цялата северна страна на площада беше всъщност стената на Арнолт и сега на нейно място зееше огромен кратер.

Явно гуркулите бяха прокопали тунел под стената и го бяха напълнили с проклетия си гърмящ прах. Слънцето избра точно този момент да пробие облаците и Джизал видя добре цялата пролука в стената и потъналия в руини квартал Арките от другата страна. На ръба на кратера се беше струпало солидно множество гуркули, с блеснали на слънцето брони и извадени оръжия. Спускаха се надолу по изровения склон.

Първите вече бяха успели да се изкатерят от другата страна на ямата и излизаха на осеяния с отломки площад. Няколко зашеметени от взрива защитници пълзяха в прахоляка, кашлящи, плюещи, задавени от пушилката, но повечето лежаха неподвижно на земята. Джизал не виждаше никой наоколо, който можеше да спре прииждащите гуркулски войници. Никой, освен него. Замисли се какво би направил на негово място Харод Велики.

Отговорът изглеждаше очевиден.

Куражът може да дойде отвсякъде, да бъде предизвикан от много неща. В подходящия момент страхливецът за секунди може да се превърне в герой. Шантавият, лекомислен прилив на смелост, който изпита в този момент Джизал, беше породен предимно от вина и страх, но също от срам заради този страх. Допълнително го подсилваха яростното недоволство от това, че нищо не ставаше, както беше очаквал, и от внезапно осенилата го мисъл, че ако сега умреше, това щеше да сложи край на куп досадни проблеми, за които иначе не намираше решение. Далеч не най-благородните съставки, но когато хлябът е вкусен, кой пита пекаря какво слага в него?

Извади сабята и я вдигна високо над главата си.

— Рицари! — изрева с пълно гърло. — След мен!

Горст отчаяно посегна да сграбчи юздите му.

— Ваше Величество! Не можете да се излагате на опа…

Джизал пришпори сивия жребец и животното скочи така внезапно, че замалко да го хвърли от гърба си. Главата на Джизал се метна рязко назад от неочаквания порив на коня и ръцете му почти изпуснаха юздите. Успя да се задържи, намести се здраво на седлото и полетя с чаткане на копита през прашния площад. Имаше смътното усещане, че свитата му го последва, но вниманието му бе изцяло насочено към увеличаващия се брой гуркулски войници пред дупката в стената.

Конят му се носеше с главозамайваща скорост и само за секунди вече връхлиташе първия войник. Онзи явно беше знаменосец, защото ръцете му стискаха дълъг прът с лъскав, позлатен символ на върха. Лош късмет, помисли си Джизал, точно на теб да поверят тази престижна задача. При вида на огромната маса конска плът, летяща към него, войникът се облещи, хвърли настрани пръта и понечи да го последва, когато върхът на сабята на Джизал го улучи в рамото. Замахът му беше допълнително подсилен от скоростта на коня и острието разпра войника до кокал, преди да го хвърли по гръб на земята. В този момент конят се вряза сред тълпата гуркули.

После настана хаос. Седеше сред море от озъбени мургави лица, лъскави брони и ръчкащи безразборно копия. Чу пукот на дърво, дрънчене на метал и викове, които не разбра. Започна да сече напосоки и да крещи като обезумял. По бронята на бедрото му с остро стържене на метал се плъзна върхът на копие. Една ръка сграбчи юздите на коня му. Замахна към нея и ясно видя как няколко пръста се запремятаха във въздуха. Нещо го фрасна здраво в ребрата и замалко да го свали от седлото. Острието му се стовари с пълна сила върху шлем, вдлъбна го и човекът отдолу изчезна в морето от тела.

Изведнъж конят му изцвили пронизително, вдигна се на задни крака и се усука настрани. Джизал усети как излита от седлото и стомахът му се сви от ужас. После всичко се завъртя шеметно пред очите му. Стовари се с трясък на земята, устата и очите му се напълниха с прахоляк и той започна да кашля и плюе. Надигна се на колене. Зад гърба му конят риташе бясно и копитата му блъскаха по натрошения камък от настинката на площада. Хлъзгаха се и тъпчеха десетки крака. Джизал опипа главата си — златният обръч беше излетял от челото му. Сега хората как ще знаят, че е крал? Всъщност той още ли е крал? Косата му лепнеше. Един шлем щеше да е много удачен избор, но вече беше късно за това. Започна да рови в чакъла, преобърна един плосък камък. Търсеше нещо, но какво? Надигна се несигурно, но нещо веднага дръпна болезнено назад единия му крак и той се озова отново с лице в прахта. Зачака удара, който щеше да му разбие главата, но се оказа просто, че е едно от стремената, все още прикачено към вече великолепния труп ни сивия жребец. Освободи стъпалото си и се надигна задъхан от земята. Направи няколко олюляващи се крачки под тежестта на бронята си, с провиснала в едната ръка сабя.

Пред него изникна човек с вдигнат над главата меч със силно извито острие и Джизал го прониза в гърдите. Онзи повърна кръв в лицето му, свлече се на земята и тялото му издърпа дръжката на сабята от ръката му. Нещо се заби с глухо дрънчене в стоманения му нагръдник и го извъртя настрани. В следващия момент в него се блъсна гуркулски войник с копие в ръце. Онзи моментално пусна копието и двамата се вкопчиха един в друг. Джизал беше ужасно, ужасно изморен. Главата му се пръскаше от болка. Самото дишане му костваше всички усилия, на които беше способен. Идеята за героична атака вече му изглеждаше направо глупава. Искаше просто да полегне някъде.

Гуркулският войник успя да освободи едната си ръка, докопа отнякъде нож и я вдигна нагоре. Преди да успее да замахне, китката му отхвърча настрани и от ръката му пръсна фонтан кръв. Свлече се бавно на колене, вперил обезумял поглед в отрязаната си ръка, и изпищя от болка.

— Кралят! — разнесе се пискливият вик на Горст. — Кралят!

Острието му описа мощна дъга и отсече главата на пищящия пред Джизал войник. Пред него веднага изникна втори и замахна назад с кривия си меч, но преди да успее да направи и крачка, острието на Горст му разцепи черепа. В това време върху бронята на рамото му се стовари тежкото острие на секира, но той просто го отърси от себе си и посече войника на другия край на дървената дръжка. Едновременно с това лявата му ръка се стрелна настрани и кинжалът в нея прониза един гуркул във врата. Онзи залитна напред с широко ококорени очи и стисна гърлото си с ръка.

Олюляващият се като пиян Джизал почти съжали гуркулските войници. Отдалеч броят им беше впечатляващ, но отблизо стана ясно, че това бяха просто помощни части, пожертвани с лека ръка при първия пробив през стената. Бяха кльощави, мръсни, леко въоръжени, почти без никакви брони и отчайващо неорганизирани. Много от тях, осъзна Джизал, направо умираха от ужас. Горст вървеше с безизразно изражение през редиците им и проправяше широка кървава просека с дългото си острие. Приличаше на бик сред стадо овце, ревеше свирепо при всеки замах и сечеше наред. Зад гърба му притичаха други бронирани фигури, тръгнаха с щитовете си напред, заразмахваха блестящи остриета и започнаха да отварят кървава поляна в гората от прииждащи гуркулски войници.

Едната ръка на Горст подхвана Джизал под мишница и го повлече заднишком. Спомни си, че беше изпуснал някъде сабята си, но щеше да е глупаво да започне да я търси — след края на битката някой преравящ труповете просяк щеше да се сдобие с безценно съкровище. Видя над облаците прахоляк шлема на един рицар — вестител на кон, който сечеше яростно около себе си със секира.

Докато го влачеха далеч от битката, Джизал видя, че част от защитниците се бяха прегрупирали, или просто това бяха дошли от другаде хора. Мъже със стоманени шлемове коленичиха около кратера и започнаха да обстрелват с арбалети гъстата маса от гуркулски войници в ниското, които се бореха с прахоляка и отломките, в опит да излязат от другата страна. Други добутаха отнякъде голяма каруца, прекатуриха я на една страна, за да я използват като временна барикада. Един гуркулски войник изхлипа сподавено, когато гърдите му бяха посечени, политна назад от ръба на кратера и падна в прахоляка. Появиха се още арбалетчици на Съюза и още мъже с копия. Започнаха да се струпват бъчви, отломки от стени и натрошени греди, които оформиха импровизирана барикада през цялата ширина на пробива в стената. Зад нея се наредиха хора, щръкнаха оръжия.

Подложени на непрестанен обстрел с арбалети и камъни, гуркулите спряха, после започнаха да отстъпват през отломките на срутената стена, оставяйки зад гърба си осеяна с трупове земя.

— Към Агрионт, Ваше Величество — каза Горст. — Веднага.

Джизал не възрази. Стигаше му толкова битка за днес.

 

 

Нещо странно ставаше на Площада на маршалите. Навсякъде имаше работници, които с кирки, длета и чукове дълбаеха плитки канали в каменната настилка. Над временните леярни се потяха ковачи и лееха разтопен метал. Шумът от трошене на камък и звън на метал беше направо оглушителен, но въпреки това гласът на Първия магус успяваше да го надвика.

— Не! Кръг, глупако, от тук до ей там!

— Ваше Величество, трябва да се върна в щаба — каза Варуз. — Стената на Арнолт е пробита. Няма да мине много време до следващия им опит да нахлуят през пробива. Ако не беше навременната ви намеса, сега сигурно щяха да са стигнали до Централната улица. Сега виждам колко оправдана е репутацията ви, която си спечелихте на Запад! Истинско благородство! Най-славната атака, която съм виждал!

— Ъ? — Джизал гледаше как носят мъртвите. Трима рицари от дворцовата стража, един офицер от щаба на Варуз и един паж, момче на не повече от дванайсет — главата му беше почти отсечена и се държеше на тънко парче кожа и хрущял. Неговата славна атака беше повела на смърт четирима мъже и едно дете. И това, без да се броят раните, отнесени от останалата част от вярната му свита, докато го измъкваха от мелето. Истинско благородство, няма що.

— Чакай тук — каза рязко на Горст и се запъти между работниците към Първия магус. Върху подредени наблизо бъчви седеше Феро с кръстосани крака, провесени от коленете ръце и така познатото презрително изражение на тъмното й лице. Имаше нещо приятно успокояващо в това, да види, че някои неща не се бяха променили. Баяз се беше навел над някаква голяма, много стара книга с напукани и изподрани кожени корици и гледаше навъсено в страниците. Изглеждаше силно отслабнал, пребледнял, с големи тъмни кръгове около очите и изпито от старост лице. Едната му буза беше покрита с големи, хванали корички драскотини.

— Какво се е случило с теб? — попита Джизал.

Баяз го погледна намръщено и едното му око потрепна.

— Мога да те попитам същото.

Джизал забеляза, че магусът дори не си направи труда да използва „Ваше Величество“. Докосна окървавената превръзка на главата си.

— Участвах в битка — отвърна.

— Какво?

— Докато обикалях града, гуркулите пробиха стената на Арнолт. Нямаше кой да ги отблъсне и… се наложи аз да го направя. — Изненада се от собствените си думи. Със сигурност не се гордееше с направеното. Не беше направил нищо повече от това, да препусне напред, да падне от седлото и да си удари главата. Конят му и Бремър дан Горст свършиха всичко останало и понесоха цялата тежест на славната му битка, при това срещу жалка съпротива. Но поне като никога беше постъпил правилно, ако все още имаше такова нещо като правилни решения.

Но Баяз очевидно не беше съгласен.

— Да не би и малкото мозък, с който те е дарила природата, да се е изпарил от главата ти?

— Да не би, какво… — Джизал замига объркано, когато най-после схвана въпроса на Баяз. — Как смееш, нахално лайно такова? Говориш с крал! — Това искаше да изкрещи, но ужасното му главоболие, както и нещо в потрепващото лице на магьосника го възпряха. Вместо това осъзна, че мънка с почти извинителен тон: — Но… не разбирам. Реших, че… нима Харод Велики нямаше да постъпи точно така?

— Харод ли? — изгледа го подигравателно Баяз. — Харод беше пълен страхливец и още по-голям празноглавец! Този кретен не можеше да се облече без моя помощ!

— Но…

— Лесно се намират хора, които да предвождат атаки. — Първия магус изговори бавно и отчетливо всяка дума, все едно говореше на идиот. — Намирането на хора, които да предвождат цял народ, е значително по-трудно. Не смятам да те оставя да пропилееш усилията, които съм хвърлил върху теб. Следващия път, когато усетиш желание да излагаш живота си на риск, влез в тоалетната и се заключи отвътре. Хората уважават човек с репутацията на войн и ти имаш късмета да притежаваш вече такава. Но никой не уважава труп. Не там! — изрева, тръгна, накуцвайки, покрай Джизал и размаха гневно ръка към един от ковачите. Горкият човек подскочи като уплашен заек и от тигела в ръцете му пръсна разтопено желязо. — Казах ти, глупако! Трябва да следваш дословно схемата! Точно както съм я начертал! И най-малката грешка може да се окаже фатална!

Джизал гледаше безучастно, а възмущението, вината и изтощението се бореха в него за надмощие над тялото му. Накрая изтощението надделя. Довлече се до бъчвите и се стовари тежко до Феро.

— Ваше шибано величество — поздрави тя.

Джизал разтри уморено очи.

— Ласкаеш ме с вниманието си.

— Баяз е недоволен, а?

— Така изглежда.

— Е, да си го виждал някога доволен от нещо?

Джизал изсумтя. Осъзна, че не беше говорил с Феро от коронацията. Не че двамата бяха кой знае какви приятели, но трябваше да признае, че тоталната й липса на уважение към него му действаше невероятно ободрително. За момент го накара да се почувства отново като суетния, безгрижен и безотговорен щастливец, какъвто някога беше. Погледна към Баяз, който в този момент прокарваше съсредоточено показалец по нещо на страниците на старата си книга.

— Всъщност с какво се е захванал? — попита.

— Спасява света, така каза.

— А, света. Малко е позакъснял, не мислиш ли?

— Аз не определям времето — вдигна рамене Феро.

— И как смята да го направи, с кирки и длета ли?

Феро го погледна и Джизал установи, че дяволските й жълти очи все така го отвращаваха.

— И с други неща — отвърна тя.

Той постави лакти на коленете си и главата му клюмна върху дланите. Въздъхна дълбоко, беше напълно изтощен.

— Взех грешно решение — промърмори.

— Хъ — очите на Феро се извърнаха. — Това много го умееш.