Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (40)

По-добре да остане завинаги погребано

След края на битката, ако си още жив, копаеш. Копаеш гробовете на мъртвите другари. Последен израз на уважение, колкото и малко от него да изпитваш. Копаеш колкото решиш надълбоко, хвърляш ги в дупката, заравяш ги, после те изгниват и биват забравени. Така е открай време.

След края на тази битка щеше да падне доста копане. И от двете страни.

Вече дванайсет дни, откакто от небето заваля огън. Откакто божият гняв се изсипа върху самодоволните бели и почерни хубавия им град. Дванайсет дни от началото на клането — на стената, по улиците, в къщите. Дванайсет дни, под бледото слънце, под проливен дъжд, в задушливия дим, и дванайсет нощи, на светлината на огньовете, Феро беше и разгара на битката.

Подметките на ботушите й шляпаха по гладките лъскави плочи на пода и оставяха кални петна по безупречно чистия коридор. Пепел. Двата квартала, в които се водеха сраженията, бяха потънали в нея. Беше се смесила със ситния дъждец и станала на гъста като черно лепило каша. Все още незасегнатите сгради, овъглените скелети на изгорелите, хората, които убиваха, и онези, които умираха, всички бяха покрити с нея. Навъсените стражи и боязливите слуги изгледаха начумерено и нея, и калните й стъпки, но както преди, така и сега Феро не я беше грижа за мнението им. Скоро щяха да се сдобият с много повече сажди, отколкото можеха да понесат. Ако гуркулите успееха с начинанието си, от цялото това място щяха да останат само сажди и пепел.

И както изглеждаше, натам отиваха нещата. Всеки ден, всяка нощ, независимо от усилията на защитниците, независимо от броя на труповете, които оставяха сред руините, войските на императора навлизаха все по-дълбоко в града.

Към Агрионт.

Когато влезе в просторната зала, завари Юлвей седнал отпуснато в едно кресло, с увесени тънки, покрити с гривни ръце. От спокойствието, което винаги го обгръщаше като старо одеяло, не беше останала следа. Изглеждаше силно обезпокоен, съсипан, с дълбоко хлътнали очи. През последните няколко дни Феро беше свикнала да вижда все повече хора с подобен вид.

— Феро Малджин, връщаш се от фронта, а? Винаги съм казвал, че ако ти падне възможност, ще избиеш целия свят. Ето я и твоята възможност. Харесва ли ти войната, Феро?

— И още как. — Тя хвърли лъка си и той изтрака по полирания плот на масата. Извади сабята от колана си и изхлузи колчана със стрелите през рамо. Бяха й останали съвсем малко стрели. Повечето бяха останали да стърчат от труповете на гуркулски войници в черните руини на покрайнините на града.

Но Феро не можеше да се зарадва на това.

Убиването на гуркули беше като яденето на мед. От малкото ти се прияжда повече, но от твърде многото започва да ти се гади. Отдавна беше забелязала, че труповете бяха мижава награда за усилията, които й костваха. Но сега нямаше връщане назад.

— Ранена ли си?

Феро стисна мръсната превръзка около ръката си и се загледа в избилото през сивия плат кърваво петно. Нямаше болка.

— Не — отвърна тя.

— Не е късно, Феро. Не е нужно да умираш тук. Мога да те върна обратно. Аз ходя където си поискам и вземам със себе си когото си поискам. Ако сега спреш да убиваш, кой знае? Може пък Бог да намери местенце в рая и за теб.

На Феро й беше дошло до гуша от проповедите на Юлвей. Тя и Баяз може и да не се доверяваха един на друг, но поне се разбираха. Юлвей не разбираше нищо.

— Раят? — погледна го подигравателно Феро и му обърна гръб. — Замислял ли си се, че може би адът повече ми подхожда?

По коридора се разнесоха стъпки. Тя усети гнева на Баяз още преди старият плешив бял да влети през вратата.

— Това малко копеленце! След всичко, което му дадох, как, мислите, ми се отплаща? — Кай и Сулфур се ошмулиха през вратата като двойка верни кучета по петите на господаря си. — Противопоставя ми се пред Висшия съвет! Казва ми да си гледам моята работа! На мен! Откъде може да знае този лигав малоумник кое е и кое не е моя работа?

— Проблеми с крал Джизал Великолепни? — изръмжа Феро.

Първия магус я изгледа през присвити клепачи.

— Само преди година в целия Кръг на света нямаше по-празна глава от неговата. Но сложи короната, подложи задника си на целувките на тълпа двулични старчета и няколко седмици по-късно вече се мисли за Столикус!

Феро вдигна рамене. Крал или не, Лутар никога не беше страдал от чувство за малоценност.

— Трябва да си по-внимателен на коя глава нахлупваш короната.

— Това е проблемът с короните, все на нечия глава трябва да стоят. В най-добрия случай, хвърляш я в тълпата и стискаш палци. — Баяз обърна навъсеното си лице към Юлвей. — Как са при теб нещата, братко? Ходи ли извън стените?

— Да.

— И? Какво видя?

— Смърт. Ужасно много смърт. Войниците на императора нахлуват в западните квартали. Корабите му са задръстили залива. Всеки ден пристигат нови и нови части и затягат обръча около града.

— Това мога да науча и от малоумниците във Висшия съвет. Кажи ми за Мамун и Стоте думи.

— За Мамун, трижди благословен и трижди проклет? Славният първи чирак на божията десница, Калул? Той чака. Заедно с братята и сестрите му са се разположили в огромна шатра. Молят се за победа, слушат омайна музика, къпят се в ароматна вода, излежават се голи и тънат в плътски удоволствия. Чакат войниците да превземат стените. И ядат. — Вдигна поглед към Баяз. — Ядат, ден и нощ, открито потъпкват Втория закон. Надсмиват се нагло над словото на Еуз. Готвят се за момента, в който ще дойдат за теб. За деня, за който ги създаде Калул. И вярват, че този ден наближава. Лъскат брони.

— Така значи? — процеди през зъби Баяз. — Проклети да са.

— Те сами са се проклели. Но това с нищо не ни помага.

— В такъв случай трябва да посетим отново Кулата на Създателя. — Феро вдигна рязко глава. Имаше нещо в тази висока първична кула, което я теглеше неудържимо, още от първия път когато дойде в Адуа. Очите й все към нея гледаха — величествена като планина, издигаща се недосегаема над дима и ужаса на града.

— Защо? — попита Юлвей. — Нима смяташ да се затвориш в нея? Също както направи Канедиас, когато дойдохме за отмъщение? Нима ще се спотайваш в тъмното, Баяз? Ти ли ще свършиш този път размазан на моста отдолу?

— Добре ме познаваш — изсумтя Баяз. — Когато дойдат за мен, ще ги посрещна навън, на светло. Но в тъмното все още има скрити оръжия. Няколко изненади от пещите на Създателя, които да използвам срещу прокълнатите ни приятели.

Тревогата на Юлвей стана още по-осезаема.

— Разделителят?

— Едно острие тук — прошепна Кай от ъгъла. — Едно в Другата страна.

Както винаги, Баяз не му обърна внимание.

— Може да премине през всичко, дори ядач.

— А ще може ли да премине през сто? — попита Юлвей.

— Само през Мамун ще ми е достатъчно.

Юлвей се изправи с въздишка от креслото.

— Добре тогава, води. Ще вляза още веднъж с теб в Кулата на Създателя.

Феро прокара език по зъбите си. Желанието й да влезе вътре беше неустоимо.

— Идвам с вас.

— Не, няма — изгледа я строго Баяз. — Ти стой тук и гледай сърдито. Това е истинската ти дарба, нали? Ще е жалко да те лиша от възможността да упражняваш таланта си. Ти идваш с нас — каза остро на Кай. — Знаеш си работата, нали, Йору?

— Да, господарю Баяз.

— Много добре. — Първия магус излезе от залата, последван от Юлвей и чирака си. Сулфур не помръдна от мястото си. Феро го изгледа навъсено и той й се усмихна. Облегна глава на дървената ламперия на стената и вдигна поглед към тавана.

— Тези Сто думи, те не са ли и твои врагове? — попита Феро.

— Най-старите и най-върлите ми врагове.

— Защо тогава не се биеш?

— О, има много други начини да се биеш, освен да се бъхтиш в калта навън. — Нещо в погледа на тези две очи — едното светло, другото тъмно — никак не допадаше на Феро. Имаше нещо зловещо в усмивката му. — И въпреки че ми се иска да остана да си бъбрим, трябва да вървя да задвижа колелата. — Той описа няколко кръга с пръст във въздуха. — Колелата не трябва да спират, нали, Малджин?

— Върви — троснато отвърна Феро. — Не те спирам.

— И да искаш, не би могла. Бих ти пожелал приятен ден, но съм сигурен, че не знаеш какво е това, защото досега не си имала такъв. — Той излезе от залата и затвори вратата след себе си.

Още преди да щракне бравата, Феро беше прекосила половината стая и отваряше прозореца. Последния път когато беше послушала Баяз, това й донесе само една загубена година. Отсега нататък сама щеше да взема решения. Дръпна настрана завесите и изскочи на тесния балкон. Навън валеше и вятърът разнасяше сухи листа по моравата. Огледа се набързо и видя само един от стражите — беше се увил в наметалото си и гледаше в другата посока.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш. Прехвърли крак през парапета, после другия, намести удобно стъпала и скочи. Ръцете й сграбчиха мокрия клон на дървото, залюля се до ствола и се спусна до земята. Снижи се ниско до мократа земя и притича зад един жив плет.

Чу стъпки и гласове. Този на Баяз и този на Юлвей, разговаряха. Ама и тези проклети магуси, обичаха да чешат усти.

— Сулфур? — разнесе се над вятъра гласът на Юлвей. — Все още ли е с теб?

— Защо не?

— Учението му пое… в опасна посока. Казах ти го, братко.

— Е, и? Калул не е толкова придирчив към служителите си…

Двамата се отдалечиха и Феро трябваше да притича наведена покрай живия плет, за да не изостава и да продължи да слуша.

— … не ми харесва тази работа — казваше сега Юлвей — с приемането на форми и заемането на чужди кожи. Прокълнато учение е това. Знаеш какво мислеше Ювенс по този въпрос…

— Нямам време да мисля за чувствата на човек, който от векове е в гроба. Няма Трети закон, Юлвей.

— А може би трябва да има. Кражбата на лица… коварният номер на Глъстрод и слугите му с дяволска кръв. Сили, заети от Другата страна…

— Трябва да използваме такива оръжия и средства, с каквито разполагаме. Не съм голям почитател на Мамун, но той е прав. Наричат ги Стоте думи, защото са сто. А ние сме двама и времето не е било много благосклонно и към двама ни.

— Защо тогава чакат?

— Познаваш Калул, братко. Винаги е предпазлив, бдителен, не бърза. Няма да рискува децата си, докато не стане наложително…

Феро надзърна през оголелите клони на живия плет и видя тримата да минават покрай стражите на портата на двореца. Изчака да се скрият, изправи се и ги последва с уверена крачка, изпънала рамене и вдигнала високо глава, сякаш отиваше някъде по важна работа. Усети върху себе си изпитателните погледи на войниците, но те вече бяха свикнали да я виждат да влиза и излиза. Като никога, не опитаха да я заговарят.

Последва двамата магуси и чирака през целия им път покрай сгради, статуи и притъмнели градини. Внимаваше да стои на разстояние, мотаеше се покрай входове, дървета, криеше се зад малкото минувачи по криволичещите улици. На няколко пъти, над покривите по площадите или в края на тесните улички, забеляза извисяващата се грамада на Кулата на Създателя. В началото замъглена и сива през пелената на дъжда, с всяка следваща крачка — все по-тъмна, по-масивна и ясно очертана на фона на небето.

Тримата я отведоха до порутена сграда, над чийто хлътнал покрив се издигаха ронещи се кули. Феро приклекна зад един ъгъл и зачака, докато Баяз почука с жезъла си на една разнебитена врата.

— Радвам се, че не откри Семето, братко — каза Юлвей, докато стояха пред вратата. — Това нещо е по-добре да остане погребано завинаги.

— Чудя се дали все още ще мислиш така, когато Стоте думи нахлуят с писъци по улиците на Агрионт?

— Бог ще ми прости. Има по-страшни неща от Калул и ядачите му.

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад един мръсен прозорец стоеше фигура и надничаше към Баяз и Юлвей. Висока, слаба фигура, с къса коса и черна маска на лицето. Жената, която преди време преследва нея и Деветопръстия из Адуа. Ръката й инстинктивно се стрелна към дръжката на сабята в колана и тогава осъзна, че я беше оставила на масата в двореца. Прокле се наум. Прав беше Деветопръстия, един нож в повече никога не е излишен.

Паянтовата врата се отвори, размениха се няколко прошепнати думи и двамата магуси влязоха, последвани от навелия глава чирак. Маскираната погледа още малко, после се дръпна от прозореца и изчезна. Вратата се затваряше бавно и Феро затича с всички сили напред, прескочи един жив плет и вкара крак между рамката и разнебитеното дърво. Промуши се настрани и изчезна в тъмнината на сградата. Зад нея ръждясалите панти изскърцаха и вратата изтропа в рамката си.

Отпред тръгваше дълъг коридор с прашни картини от едната страна и мръсни прозорци от другата. Феро вървеше с настръхнали рамене, през цялото време очакваше от сянката да изскочи маскираната жена. Но освен шума от стъпките отпред и безкрайното дрънкане на магусите, нищо друго не се случи.

— Мястото се е променило — казваше Юлвей — от деня, в който се бихме с Канедиас. От деня, в който свършиха Старите времена. Валеше тогава.

— Помня.

— Лежах ранен в дъжда, на моста. Видях ги как падат, баща и дъщеря. Паднаха от високо. Сега не мога да повярвам, че тогава гледката ме накара да се усмихна. Отмъщението е мимолетна тръпка. Колко съмнения отнасяме към гроба си. — Феро се усмихна ехидно. Тя да получи отмъщението си, пък съмненията все някак ще ги преживее.

— Времето донесе и на двама ни много съжаления — промърмори Баяз.

— С всяка следваща година стават все повече. Странно. Мога да се закълна, че докато лежах там, ми се стори, че първо падна Канедиас, а след това Толомей.

— Спомените понякога лъжат, особено ако си живял толкова дълго, колкото нас. Създателят хвърли дъщеря си, после аз него и така свършиха Старите времена.

— Свършиха, да — промълви Юлвей. — Толкова много беше загубено. А сега стигнахме и до това…

Главата на Кай се обърна рязко назад и Феро се залепи за стената зад един килнат на една страна шкаф. Той спря за момент, загледан право в нея. После се обърна и последва Баяз и Юлвей. Притаила дъх, Феро зачака, докато накрая и тримата не завиха зад ъгъла и не изчезнаха от погледа й.

Настигна ги в порутения вътрешен двор, задушен от огромни бурени и натрошени на парчета, изпопадали от покрива керемиди. Един мъж в мръсна риза ги водеше по дълго стълбище към арката на вход, високо горе, на стената на Агрионт. В изкривените си старчески ръце носеше голяма връзка ключове и бръщолевеше нещо за яйца. Феро ги изчака да влязат в тунела под арката, прекоси двора и тръгна нагоре по стъпалата.

— Няма да се бавим — чу сърдития глас на Баяз, — остави вратата открехната.

— Тази врата винаги е стояла заключена — отвърна му някой. — Такова е правилото. През целия ми живот е била заключена и аз не смятам да…

— Тогава стой тук, докато не се върнем! Никъде няма да мърдаш! Имам много по-важни неща за вършене от това, да стоя и да чакам от другата страна на заключената ти врата! — Разнесе се шум от превъртане на ключ и скърцане на стари панти. Пръстите на Феро напипаха един голям камък и го стиснаха здраво.

Когато пропълзя до върха на стълбището, мъжът с мръсната риза тъкмо затваряше вратата. Мърмореше сърдито под носа си, ровеше из връзката ключове. Камъкът го фрасна в плешивото петно на темето му и глухият удар отекна в тунела. Онзи изпъшка, залитна напред, но Феро го хвана под мишниците и го положи внимателно на земята. Пусна камъка и взе ключовете му.

Когато понечи да отвори вратата, я обзе странно усещане. Като хладен бриз в горещ ден, в началото изненадващ, но после така приятен. По гърба й пробяга приятна тръпка и дъхът й секна. Постави ръка на старото дърво и усети приятния допир на жилите му по дланта си. Открехна леко вратата и надникна от другата страна.

От стената на Агрионт тръгваше тесен мост, най-много крачка широк, без перила, без парапет. Другият му край опираше в черния, лъщящ от дъжда камък на извисяващия се масив на Кулата на Създателя. Баяз, Юлвей и Кай стояха в края на тясната каменна пътека, точно пред портите. Бяха направени от черен метал и имаха светли кръгове в средата. Пръстени от изписани думи, които Феро не разбираше. Видя Баяз да изважда нещо от пазвата на ризата си. После кръговете се размърдаха, завъртяха се, започнаха бясно да се въртят и сърцето й заблъска като лудо. Вратите бавно се плъзнаха в стените. Тримата пристъпиха напред, бавно и някак с неохота, после изчезнаха в тъмния квадрат на входа.

Кулата на Създателя зееше отворена.

Феро тръгна към нея. Ниско долу под моста, в твърдия камък се блъскаше сива вода. Дъждът й подейства като целувка, вятърът щипеше кожата й. В далечината, към мрачното небе над горящия град се извиваха черни облаци дим, но очите на Феро бяха приковани в зеещия портал на кулата. Стиснала юмруци, тя спря за момент на прага.

После влезе в тъмнината.

Вътре не беше нито студено, нито топло. Въздухът беше толкова неподвижен и застинал, че Феро имаше чувството, че тежи върху раменете й и притиска ушите й отстрани. Само след няколко крачки шумът от стъпките й заглъхна, светлината изчезна. Вятърът, дъждът и откритото небе останаха само далечен спомен. Имаше усещането, че върви под стотици крачки мъртва земя. Сякаш дори времето спря. Приближи широк портал и надникна от другата страна.

Залата приличаше на храм, толкова голям, че можеше да побере целия храм в Шафа, където се стичаха хиляди, за да отправят молитвите си към Бог. В сравнение с тази зала, огромната сграда с големия купол, където Джизал дан Лутар получи короната си, изглеждаше като джудже. Такова огромно пространство, че дори просторните руини на Олкъс изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с него. Обгърнато в мрачни сенки, изпълнено с потискащо ехо и оградено от заплашителен твърд камък място. Гробница на отдавна погребани великани.

Гроб на забравени богове.

И в центъра му стояха Баяз и Юлвей.

Дребни, малки като на насекоми фигурки, насред този лъщящ черен океан. Феро се притисна в студения камък и напрегна уши да различи думите им сред кънтящото ехо.

— Върви в оръжейницата и вземи няколко от остриетата на Създателя, а аз ще отида горе да донеса… другото нещо.

Баяз се обърна да върви, но Юлвей го хвана за ръката.

— Първо ми отговори на един въпрос, братко.

— Какъв въпрос?

— На същия, който задавам от толкова отдавна.

— Пак ли? Дори сега? Добре тогава. Питай.

Двамата останаха един срещу друг. Не помръдваха, мълчаха, чак докато ехото от последните им думи не заглъхна напълно и тишината се спусна отново, тежка като олово. Феро затаи дъх.

— Ти ли уби Ювенс? — разнесе се шепотът на Юлвей. — Ти ли уби господаря ни?

Баяз дори не потрепна.

— Направих много грешки в миналото. Много са, знам. Някои в опустошения Запад. Други тук, на това място. Не минава и ден, в който да не съжалявам за тях. Бих се с Калул. Отхвърлих мъдростта на господаря ни. Влязох неканен в Кулата на Създателя. Влюбих се в дъщеря му. Бях горделив, суетен, нетърпелив, всичко това е така. Но не аз убих Ювенс.

— Какво се случи в онзи ден?

Първия магус заговори и думите му излязоха от устата като дълго репетирани фрази.

— Канедиас дойде да ме вземе. Заради това, че бях прелъстил дъщеря му. Ювенс отказа да ме предаде. Двамата се биха, а аз побягнах. Яростта на битката им озари небето. Когато се върнах, Създателя го нямаше, а господарят ни лежеше мъртъв. Не аз убих Ювенс.

Последва ново дълго мълчание. Феро гледаше двамата магуси като вцепенена.

— Добре. — Ръката на Юлвей пусна тази на Баяз. — Значи Мамун е излъгал. Калул е излъгал. Ще застана до теб в битката ти с тях.

— Добре, стари приятелю. Много добре. Знаех си, че мога да ти имам доверие, също както ти на мен. — Феро изкриви устни от отвращение. Доверие. Дума, която използват само лъжците. Ненужна дума на всеки, който говори истината. Стъпките на Първия магус отекнаха в залата и той изчезна в един от много коридори, които тръгваха от стените.

Юлвей го проследи с поглед, въздъхна дълбоко и с подрънкване на гривни, се отправи в противоположната посока. Ехото от стъпките му постепенно замря и Феро остана насаме със сенките и тишината.

Бавно и много внимателно тя изпълзя от коридора и навлезе в огромното пространство на залата. Подът блестеше — виещи се линии от светъл метал, вкопан в черната скала. Таванът, ако имаше такъв, изчезваше в мрака, високо, високо горе. По цялата дължина на стената вървеше вътрешен балкон, на двайсетина крачки от пода. Над него имаше втори, след него трети и така, докато не ставаха неясни очертания в мрака и накрая не изчезваха в сенките заедно със стените. И над всичко това висеше прекрасният механизъм. Обръчи от тъмен метал, големи и малки, блестящи кръгове и лъскави дискове, нашарени с неразбираеми символи. Движеха се. Въртяха се един около друг, а в центъра им имаше черна топка, единствената неподвижна точка от цялата конструкция.

Феро усети, че и тя се върти, а може би тя беше неподвижна, а цялата зала се въртеше около нея. Зави й се свят, беше като опиянена, останала без дъх. Голите като скала стени се издигаха нагоре и чезнеха в черния мрак, грубо издялани камъни, нито два еднакви, слепени без хоросан. Опита да си представи от колко ли камъни е построена цялата кула.

Хиляди. Милиони.

Какво каза Баяз на Края на Света? Къде един мъдър човек ще скрие камък? Насред хиляди други. Насред милиони. Обръчите и дисковете над главата й продължаваха да се въртят. Привличаха я, но най-силно я теглеше черната топка в центъра им. Беше като подканяща я ръка. Като глас, нашепващ името й.

Вкопчи пръсти в сухите процепи между камъните на стената и започна да се катери, ръка, крак, нагоре, нагоре. Беше лесно. Сякаш стената беше създадена, за да се покатери по нея. Не след дълго се прехвърли през металния парапет на първия балкон. Без да спира да си поема дъх, продължи нагоре. Мокра от пот, достигна втория балкон. Задъхана, стигна третия. Сграбчи парапета на четвъртия и се прехвърли през него. Загледа се надолу.

На дъното на черната бездна, на пода на залата се разстилаше целият Кръг на света. Карта. Светлият метал в камъка очертаваше брегове. На нивото на очите й, запълващ почти цялото пространство между извитите по стените балкони, на тънки като косъм нишки висеше и плавно се въртеше огромният механизъм.

Прикова поглед в черната топка в средата и дланите й се изпотиха. Изглежда, просто се рееше там, без нищо, което да я държи във въздуха. Сигурно трябваше да се замисли как беше възможно това, но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе колко много иска да я докосне. Трябваше да я докосне. Нямаше избор. Един от обръчите проблясваше съвсем наблизо.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш.

Скочи върху парапета, остана приклекнала и събра сили за скока. Не се замисли. Ако го беше направила, щеше да реши, че лудост. Полетя в празното пространство с размахани във въздуха ръце и крака. Когато ръцете й хванаха най-външния обръч, цялата конструкция се залюля и разклати плавно настрани. А Феро се полюшваше отдолу и не смееше да си поеме въздух. Бавно и много внимателно притисна език в небцето си, набра се на ръце, прехвърли един крак през обръча тъмен метал и се изтегли нагоре. Скоро той я приближи до един от широките, набраздени с изписани символи дискове. Феро протегна крак и се прехвърли на него. Цялото й тяло трепереше от напрежение. Хладният метал се разтрепери под краката й, завъртя се, огъна се, разклати се, сякаш се опитваше да я хвърли от себе си при всяко движение на тялото й. Феро Малджин не изпитваше страх от нищо.

Но падане от стотина крачки върху твърда скала беше нещо, което заслужаваше известно уважение.

Затаила дъх, продължи напред, от обръч на обръч. Повтаряше си, че под нея не зееше бездна. Че просто се катери по дърво и се прехвърля от клон на клон, точно както беше правила като дете, преди идването на гуркулите. Накрая стигна до последния, най-вътрешния обръч. Вкопчи се в него с цялата си ярост и зачака да я отведе по-близо до центъра на механизма. Висеше надолу, преметнала и кръстосала крака през плоския метал, вкопчила в него едната си ръка, докато другата се протягаше към лъскавата черна топка.

Виждаше отражението си в идеално гладката черна повърхност изпъкнало и разкривено — сковано от напрежение лице и изкривените като нокти на граблива птица пръсти. Скърцайки със зъби, напрегна всички сили. Още по-близо, още по-напред. Върхът на средния й пръст докосна едва гладката повърхност на топката и тя като сапунен мехур, се пръсна и изчезна в тъмнината.

Нещо от нея изпадна и полетя надолу, бавно и плавно, сякаш падаше във вода, Феро го проследи с очи да се отдалечава от нея — по-тъмно петно на фона на мастилено черната тъмнина. Стовари се в средата на пода с трясък, който можеше да разклати дори основите на Кулата на Създателя. Цялата зала избухна от многократно отразеното му ехо. Обръчът, от който висеше Феро, се разтрепери и за момент тя замалко да се изпусне. Едва когато успя да се изкатери отгоре му, осъзна, че беше спрял да се върти.

Целият механизъм беше неподвижен.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато измине обратния път по неподвижните дискове и обръчи, за да стигне до балкона, откъдето пое надолу по отвесната стена. Когато най-после стигна до пода на огромната зала, дрехите й бяха изпокъсани, ръцете, лактите и коленете й бяха ожулени и кървяха, но Феро сякаш не ги забеляза. Затича се и залата прокънтя от шума на стъпките й. Тичаше към центъра на пода, където нещото от топката беше паднало и сега лежеше неподвижно върху черната скала.

Приличаше на най-обикновено ръбесто парче черна скала с размерите на голям юмрук. Но това нещо не беше камък и Феро го знаеше. Усещаше как нещо струеше от него, изтичаше от него, заливаше я на вълни. Нещо, което не можеше да се види, но въпреки това изпълваше до краен предел тъмната зала. Невидимо, но неустоимо, усещаше го по тялото си, привличаше я все повече и повече.

Когато приближи, сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите. Когато коленичи над него, устата й се изпълни със слюнка и неистов глад. Дъхът й дращеше в гърлото, когато протегна изтръпнала ръка към него. Пръстите и дланта й обвиха грапавата, покрита с вдлъбнатинки повърхност. Беше много тежко и ужасно студено, като замръзнала буца олово. Вдигна я, завъртя я в ръката си, загледа се в пленителния й блясък.

— Семето.

Баяз стоеше под арката на един от входовете на залата и лицето му потреперваше в странна смесица от ужас и възхищение.

— Тръгвай, Феро, веднага! Занеси го в двореца. — Той потрепери и вдигна ръка, сякаш да предпази очите си от ослепителния блясък на камъка. — Кутията е в стаята ми. Сложи го вътре и затвори добре капака, чуваш ли? Затвори хубаво капака!

Феро се намръщи, обърна се, не знаеше кой от изходите водеше към изхода.

— Чакай! — Към нея вървеше Кай, с блеснали, приковани в ръката й очи. — Стой! — В тях нямаше никакъв страх, докато приближаваше към камъка. Но погледът му беше като на освирепял от глад човек, дотолкова, че Феро неволно отстъпи крачка назад. — Било е тук. През цялото време. — Обгърнатото му в сянка лице беше ужасно пребледняло. — Семето. — Ръката му се протегна напред. — Най-после. Дай ми го…

В следващия миг се сгърчи като смачкана на топка хартия, краката му се отлепиха от земята и преди Феро да успее да си поеме дъх, прелетя цялата широчина на залата. Блъсна се в стената с оглушителен трясък, точно под първия балкон. Смаяна, с широко отворена уста, тя видя как тялото му, все още сгърчено на топка, със стърчащи от нея изпотрошени крайници, отскача от скалата и се сгромолясва на пода.

Стиснал жезъла си в ръка, Баяз пристъпи напред. Въздухът над раменете му все още леко потреперваше. Естествено, Феро беше убила не малко мъже и почти нищо не можеше да я впечатли, но бързината на това убийство изненада дори нея.

— Какво направи? — изсъска тя, докато ехото от сгромолясването на тялото на Кай все още кънтеше в стените.

— Каквото трябваше. Тръгвай към двореца. Веднага. — Дебелият показалец на Баяз посочи един от коридорите и Феро забеляза в далечината му смътния проблясък на светлина. — Сложи това нещо в кутията! Нямаш представа колко е опасно!

Нямаше много хора на този свят, които да мразят да им се заповядва повече от Феро, но в момента тя нямаше никакво желание да остава по-дълго на това място. Пусна камъка в пазвата си и го усети как се притисва в корема й. Хладен и успокоителен допир, въпреки предупреждението на Баяз за това, колко е опасно. Тръгна към коридора, но с първата й крачка от далечния край на залата се разнесе дрезгав кикот.

Точно от мястото, където лежеше трупът на Кай.

Баяз не изглеждаше изненадан.

— Аха! — извика той. — Най-после реши да се покажеш! От известно време насам имах подозренията, че не си този, за когото се представяш! Къде е чиракът ми, кога го замени?

— Още преди месеци. — Кай продължи да се кикоти, докато бавно се надигаше от лъскавия под. — Преди още да тръгнеш за зелен хайвер към Старата империя. — По усмихнатото му лице нямаше кръв. Нямаше дори драскотина. — Седях до теб край огъня. Гледах те, докато лежеше безпомощен в каруцата. Бях с теб през целия път, до Края на Света и обратно. А чиракът ти остана тук. Изхвърлих полуизядения му труп в храстите, само на двайсет крачки от спалните, в които спяхте блажено двамата със северняка.

— Хъ. — Баяз ловко прехвърли жезъла в другата си ръка. — Стори ми се, че забелязах рязко подобрение в уменията ти. Трябваше да ме убиеш тогава, докато имаше тази възможност.

— О, имам достатъчно време да го направя сега. — Феро потрепери при вида на изправения Кай. Изведнъж в залата стана много студено.

— Сто думи? Може би. Но една? — Устните на Баяз се извиха презрително. — Не мисля. Кое от създанията на Калул си ти? Източния вятър? Една от проклетите близначки?

— Аз не съм от създанията на Калул.

По лицето на Баяз пробяга сянка на съмнение.

— Кой тогава?

— Някога, в отдавна отминали времена добре се познавахме.

— Кой си ти? Говори! — намръщи се Първия магус.

— Приемам форми. — Гласът беше на жена, нисък и спокоен. Докато вървеше бавно напред, нещо ставаше с лицето на Кай. Бледата му кожа провисна надолу. — Страховит, коварен номер. — Носът, очите и устните се стопиха и закапаха от черепа му като разтопения восък на свещ. — Не ме ли помниш, Баяз? — Под восъка се показа друго, сурово, бяло, като изсечено от мрамор лице. — Ти каза, че ще ме обичаш вечно. — Въздухът в залата стана мразовит. Дъхът на Феро обгърна лицето й в пара. — Обеща ми, че никога няма да бъдем разделени. Когато отворих бащините врати, за да влезеш…

— Не! — извика Баяз и направи една олюляваща се стъпка назад.

— Изненадан си. Но никой не беше така изненадан като мен, когато вместо да ме вземеш в прегръдките си, ти ме блъсна от покрива, нали, любов моя? И защо? За да запазиш тайните си? За да изглеждаш благороден в очите на другите? — Дългата коса на Кай беше станала снежнобяла. Стелеше се около бледото лице на жената. Очите й бяха две блестящи черни точки на белия фон. Толомей. Дъщерята на Създателя. Призрак, излязъл от забравата на времето. Призрак, който беше вървял редом с тях в продължение на месеци, скрит под откраднатата форма на чирака Кай. Феро почти почувства дъха му — мъртвешки студен. Очите й прескачаха от бледото лице към коридора, беше като хваната в капан между желанието да побегне и това да научи повече.

— Видях те в гроба! — прошепна Баяз. — Лично натрупах пръстта отгоре ти!

— Така беше. И през цялото време плака, сякаш не беше ти този, който ме хвърли на моста. — Черните очи на Толомей се извърнаха към Феро, към подутината от Семето в ризата й. — Но аз бях докосвала Другата страна. Държах я в тези две ръце, докато баща ми работеше. И тя ме промени. Лежах в студената прегръдка на земята. Между живота и смъртта. Тогава чух гласовете. Същите, които преди много време беше чул и Глъстрод. Те ми предложиха сделка. Моята свобода срещу тяхната.

— Нарушила си Първия закон!

— Законите не означават нищо за погребания! Когато най-после успях да изпълзя от прегръдката на земята, човешката ми страна си беше отишла. Но другата ми страна, тази, която принадлежи на подземния свят — тя не умира. Нея виждаш сега пред себе си. Сега ще довърша започнатото от Глъстрод. Ще отворя портите, които запечата дядо ми. Този свят и Другата страна ще бъдат отново едно цяло. Както преди Старите времена. Както е било писано да бъдат. — Протегна ръка и от нея се разнесе пронизващ костите студ, от който по гърба на Феро полазиха тръпки и цялото й тяло се разтрепери. — Дай ми Семето, дете. Дадох обещание на Издаващите тайни, а аз винаги удържам на думата си.

— Ще видим! — озъби се Първия магус и Феро видя как въздухът над раменете му отново затрептява. Толомей стоеше само на десет крачки от него. В следващия момент залата се разтресе от гръмотевица. Жезълът на Баяз се пръсна на трески в ръката му. Той изпелтечи нещо и полетя назад. Превъртя се многократно по пода и накрая остана да лежи по лице върху студения камък. Мразовит вятър лъхна лицето на Феро. Изпита вледеняващ страх, истински ужас, за пръв път в живота си. Беше като вкаменена, не можеше да помръдне от място.

— Годините са отслабили силите ти. — Дъщерята на Създателя тръгна бавно, безшумно към безжизненото тяло на Баяз. Бялата й коса се развя на вълни зад нея, като замръзнала, накъдрена от вятъра повърхност на езеро. — Твоето изкуство не може да ме нарани. — Тя спря над магуса и устните й се разтеглиха в ледена усмивка. — За всичко, което ми отне. За баща ми. — Единият й крак се вдигна над плешивата глава на Баяз. — За мен…

Толомей избухна в пламъци. Ярката светлина освети всички краища на огромната зала, проникна дори в процепите между камъните на стените. Закрила очи с ръка, Феро залитна назад. Надзърна между пръстите си и видя Толомей да се препъва заднишком по пода, да се мята бясно, да танцува, обгърната в ослепителни пламъци, с развяна коса от огнени езици.

Строполи се на земята и тъмнината отново се спусна, придружена от облак вонящ пушек. От единия коридор излезе Юлвей и тръгна през залата. Тъмната му кожа лъщеше от пот. Под едната си мишница носеше няколко меча. Остриета от тъмен метал, белязани с една сребриста буква, точно като онова, което носеше Деветопръстия.

— Добре ли си, Феро?

— Аз… — Огънят не беше донесъл топлина със себе си. Зъбите й тракаха от студ. — Аз…

— Върви. — Юлвей погледна намръщено тялото на Толомей, докато последните пламъци догаряха по кожата й. Феро най-после намери сили и започна да отстъпва заднишком. Стомахът й се сви на топка, когато дъщерята на Създателя се надигна от пода. Изгорелите дрехи на Кай и косата й се посипаха на фина пепел от тялото й. Изправи се, висока, слаба, гола и плешива като Баяз. Мъртвешки бледата й кожа блестеше гладка и непокътната.

— Винаги има усложнения — каза тя и изгледа свирепо Юлвей. — Никой огън не може да ме изгори, фокуснико. Не можеш да ме спреш.

— Но съм длъжен да опитам. — Магусът хвърли мечовете пред себе си и те полетяха във въздуха, завъртяха се, разпръснаха се настрани. Започнаха да се въртят в кръг около него и Феро, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се сляха в една размазана вихрушка от смъртоносен метал. Достатъчно близо, че ако протегнеше напред ръка, Феро рискуваше да загуби китката си.

— Не мърдай — каза й Юлвей.

Нямаше нужда да я предупреждава. Феро усети как я обзема познатият, изпепеляващ гняв.

— Първо да бягам, после да не мърдам. Първо Семето е на Края на света, после се оказва в центъра му. Първо тя е мъртва, после не е и краде чужди лица. Защо не вземете да си уточните версиите, дърти копелета такива.

— Те са лъжци! — изкрещя гневно Толомей и Феро усети ледения й дъх по бузата си. Прониза я до кости. — Използвачи! Не можеш да им вярваш!

— Но на теб мога, така ли? — изсумтя презрително Феро. — Майната ти!

— Тогава умри с тях — кимна бавно Толомей. Запристъпя на пръсти встрани. При всеки допир на стъпалото й до пода, по черния камък плъзваше кръг бяла скреж. — Не можеш да продължаваш да жонглираш вечно с ножовете си, старче.

Над бялото рамо на дъщерята на Създателя Феро видя Баяз бавно да се надига от пода. Навъсеното му лице беше изподрано и окървавено, придържаше едната си ръка с другата. В безсилно увисналия й юмрук се поклащаше някаква дълга тръба от черен матов метал, завършваща с кука в единия си край. Очите му се извъртяха към тавана, жилите по врата му изскочиха и въздухът над раменете му отново затрептя. Стомахът на Феро се преобърна, усети как погледът й се извръща нагоре, в посоката, в която гледаше Баяз. Към огромния механизъм, който висеше над главите им. Цялата му конструкция се разтърси.

— Мамка му — промърмори и заотстъпва.

Ако Толомей беше забелязала раздвижването, с нищо не го показа. Тя приклекна и скочи рязко нагоре, тялото й остави размазана бяла следа във въздуха и застина за секунда над летящите остриета. В следващия момент полетя стремително към Юлвей. Стовари се на колене върху черния камък и сблъсъкът разтърси целия под. Парченце откъртен камък одраска едната буза на Феро, а острият порив на леден вятър я блъсна в лицето и тя залитна назад.

— Не умираш лесно, старче — озъби се дъщерята на Създателя.

Феро не разбра как Юлвей беше избягнал атаката. Видя, че бе отскочил настрани и сега залиташе и размахваше с дрънкане на гривни слабите си ръце в кръг, в опит да запази равновесие. Зад гърба му мечовете започнаха да падат един по един на земята.

— Цял живот съм работил върху тези си умения. Ти също не умираш лесно.

Толомей се изправи и се обърна към него.

— Аз не умирам въобще — каза.

Високо над главите им, огромният механизъм се лашна на една страна, металните нишки, които го държаха, се скъсаха с остър звън и отлетяха нагоре в тъмното. Всичко започна да пада, нереално бавно. Блестящият метал се изви, огъна се, изсвири пронизително, докато летеше към пода. Феро се обърна и побягна. На петата крачка се хвърли по корем и се плъзна по лъскавия камък на пода. Усети забиването на Семето в корема й и повея от летящите във въздуха остриета, докато минаваше под тях.

Металният механизъм се сгромоляса зад гърба й със звука на музика от ада. Всеки обръч беше гигантски чинел, всеки диск — гонг. Всеки прозвуча със своя уникален тон — писък, звън, грохот на изкривен метал — достатъчно силен, че мощната му вибрация да прониже Феро до мозъка на костите. Вдигна глава и видя един от големите дискове да преминава покрай нея, търкаляше се на ръба си и хвърляше снопове искри от пода. Друг се премяташе във въздуха като гигантска подхвърлена монета. Тя се претърколи встрани от пътя му и той се стовари с трясък на пода до нея.

На мястото, където бяха стояли Толомей и Юлвей, сега се издигаше купчина усукан метал, изпочупени обръчи и натрупани дискове, огънати пръти и оплетени метални въжета. Феро се изправи, залитайки. Залата още кънтеше от ехото на острия звън на метал. Навсякъде валяха отломки, тропаха и отскачаха от лъскавия под. Цялата зала беше осеяна с парчета камък и метал, блестящи като звезди в нощно небе.

Нямаше представа кой беше оцелял и кой не.

— Вън! — изръмжа Баяз през зъби, с изкривено от болка лице. — Излизай! Тръгвай!

— Юлвей — промърмори тя, — той…

— Аз ще се върна за него! — махна й със здравата си ръка Баяз. — Тръгвай!

Има си време за бой, има си и време за бягане. Феро добре знаеше разликата между двете, гуркулите я бяха научили в Лошите земи. Арката и началото на коридора заподскачаха пред очите й, докато тичаше с големи крачки към тях. Чуваше само собственото си запъхтяно дишане. Прескочи един от големите лъскави дискове. Още съвсем малко до коридора. От едната й страна я лъхна студ и стомахът й изтръпна от ужас. Хвърли се с всички сили напред.

Бялата ръка на Толомей мина само на косъм от нея, заби се в стената и тя избухна в облак прах и натрошен камък.

— Ти оставаш тук!

Време за бягане, вярно, но търпението на Феро беше достигнало предела си. Тя скочи и замахна с юмрук. Вложи в него целия си гняв от пропилените месеци, години, от целия си пропилян живот. Кокалчетата й изхрущяха остро в челюстта на Толомей. Усещането бе като при удар в леден блок. Не изпита болка, когато ръката й се счупи, но усети как китката й се изкълчва и цялата й ръка става напълно безчувствена. Нямаше време да мисли за нея. Другият й юмрук вече летеше към лицето на Толомей.

Дъщерята на Създателя сграбчи ръката й във въздуха, придърпа Феро към себе си и извивайки силно ръката, я свали на колене. Силата й беше огромна, нечовешка.

— Семето! — Изсъсканата дума скова от студ лицето на Феро и дъхът й се откъсна от гърлото с протяжен стон. Кожата на ръката й пареше под пръстите на Толомей. Усети как костите се усукват, после изпращяха остро и ръката й клюмна настрани, като пречупена съчка. Една бяла ръка се насочи към подутината в ризата й.

Изведнъж цялата зала блесна, осветена от ослепителна бяла дъга. Феро чу пронизителен писък и в следващия момент, свободна от хватката на Толомей, се просна по гръб на пода. Ръката на дъщерята на Създателя беше гладко отрязана над китката, но от раната не течеше кръв. През гладката стена и пода преминаваше дълбока резка, а от нея с цвърчене течеше разтопена скала. От сенките се появи Баяз. От странното оръжие в ръката му се виеха струйки дим, а куката на края му беше нажежена до оранжево. Толомей нададе леден писък и протегна към него ръка с извити като нокти пръсти.

Баяз изрева като обезумял, с широко отворена уста, присвил очи в две зловещи цепки. Този път преобръщането на стомаха й беше толкова внезапно и силно, че Феро се преви на две и почти се сгърчи на земята. Дъщерята на Създателя полетя през залата, като отнесена от невидима гигантска ръка. Едната й бяла пета задра в пода и остави след себе си бразда от изкъртен камък и изтръгнат метал от картата на Кръга на света.

Останките от огромния механизъм се разлетяха зад гърба й и се понесоха из въздуха като подгонени от вятъра сухи листа. Размахала ръце и крака, Толомей прелетя през тази буря от блестящ метал, блъсна се с оглушителен, разтърсващ пода трясък в отсрещната стена и изчезна в облак от натрошен камък. Към нея полетя градушка от усукан метал и парчетата се забиха в черния камък с остър звън и тракане. Дискове, остри ръбове и трески с размера на кинжали превърнаха стената в огромен игленик.

— Умри, дявол такъв! — изкрещя Баяз с изхвръкнали очи и плувнало в пот лице.

Прахта започна да се разнася и купчината натрошен камък се размърда. Залата се огласи от смразяващ кръвта смях. Феро скочи на крака и хукна по коридора. Натрошените кокалчета на едната й ръка тръпнеха, а другата висеше и се подмяташе като парцал. Пред очите й заподскача светло петно. Вратата на кулата.

Изскочи, олюлявайки се, навън. След мрака и сенките на вътрешността на кулата, светлината на мрачния ден беше направо ослепителна. След хладния дъх на Толомей — дъждът пареше по кожата й. Семето все още се притискаше към корема й, грапав и успокоителен допир.

— Тичай! — долетя от тъмнината гласът на Баяз. — Към двореца! — Феро затича неуверено по тясната пътека, подметките й се хлъзгаха по мокрия камък, водата подскачаше заплашително отдолу. — Сложи го в кутията и затвори добре капака! — Чу зад гърба си силен трясък от сблъсък на метал в метал, но не се обърна да погледне.

Блъсна с рамо вратата в стената на Агрионт и почти се спъна в краката на мъжа, който седеше на земята, облегнат на стената, както го беше оставила. Търкаше с една ръка главата си и я изгледа с изкривено от недоумение лице. Феро го прескочи и затича по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж. Прекоси обраслия двор и затича през прашните коридори, без дори да се замисли за маскирани фигури или каквото и да било друго. Сега всичко останало й изглеждаше дребна, незначителна заплаха — още усещаше по тила си ледения дъх на Толомей.

Нищо не беше от значение сега, освен да се отдалечи колкото може повече от него. Едната й счупена ръка се справи някак с резето на вратата и Феро изскочи отново на дъжда и затича по мокрите улици към двореца. Хората отскачаха от пътя й, стреснати от отчаяния й вид и кървящите рани. Зад гърба й се разнасяха гневни гласове, но тя не им обръщаше внимание. Изскочи иззад ъгъла на една голяма сива сграда и едва се задържа да не падне, когато подметките й се подхлъзнаха по мокрите павета.

Целият булевард беше задръстен от тълпа размъкнати, опърпани хора. Мъже, жени, деца, старци — мърляви, влачещи едва крака.

— Махайте се от пътя ми! — Феро се втурна напряко през тълпата. — Мърдай! — В главата й нахлуха спомените за разказа на Баяз по време на пътуването през необятната равнина. Как войниците намерили Семето в руините на Олкъс. Как до един се съсухрили и измрели. Продължи да напира през тълпата, риташе, ръгаше, блъскаше с рамо. — Мърдай! — Успя да се отскубне от натиска на колоната и, притиснала счупената си ръка към нещото в пазвата си, затича по празните улички от другата страна на широкия булевард.

Тичаше през някаква градина. С всеки порив студеният вятър брулеше листа от дърветата. В края на моравата се издигаше високата стена на двореца. Затича към портата. Както обикновено, двамата стражи стояха от двете й страни и Феро знаеше, че я гледат изпитателно. Обикновено с охота я пускаха да излезе, но влизането беше проблем, особено сега, потна, покрита с мръсотия, кръв и препускаща, сякаш преследвана от демони по петите.

— Ей, ти! Стой! — Тя понечи да се промуши между тях, но единият я сграбчи за дрехите.

— Пуснете ме да вляза, шибани бели глупаци! — изсъска Феро. — Нищо не разбирате! — Опита да се отскубне, но онзи пусна алебардата си на земята и я стисна с две ръце.

— Обясни, тогава! — викна й другият през визьора на шлема си. — Закъде си се разбързала? — Едната му огромна метална ръкавица посегна към издутината в ризата на Феро. — Какво криеш…

— Не! — кресна тя, започна да се мята в ръцете на другия и успя да го изтика към едната колона на арката над портите. Другият наведе ловко алебардата си и върхът й се насочи към гърдите на Феро.

— Спри! — изръмжа войникът. — Спри, преди да съм…

— Пуснете я! Веднага! — от вътрешната страна на тунела на портите стоеше Сулфур и като никога, не се усмихваше. Стражът извърна колебливо глава към него. — Веднага! — изрева. — В името на лорд Баяз!

Онзи вдигна алебардата и Феро се отскубна с ругатня от ръцете на другия. Побягна през градината и влезе в двореца. Стъпките й кънтяха в просторните коридори, а прислужници и стражи отскачаха боязливо от пътя й. Стигна до стаята на Баяз и влетя вътре. На една маса до прозореца, с отворен капак лежеше кутията. Феро отиде до нея, разкопча няколко от копчетата на ризата си и извади нещото.

Тъмен, тежък камък с размерите на юмрук. Матовата му повърхност все още беше студена, точно толкова, колкото и когато я докосна за пръв път. Гъделичкаше приятно дланта й — допир на приятелска ръка. Ядоса се само при мисълта, че трябва да пусне този камък в кутията.

Това значи беше Семе то. Плътта на Другата страна. Частица от материята на самата магия. Спомни си опустошения Олкъс. Огромната площ мъртва земя около него — сто мили в околовръст. Достатъчно мощ, че да изпрати императора, Пророка, ядачите му и целия проклет гуркулски народ в ада. Такава ужасяваща мощ, че до нея не трябваше да се докосва друг, освен самия Бог. А сега тя лежеше в малкия юмрук на Феро. Тя стоеше над кутията, загледана в Семето. После усмивката й бавно се разтегли.

Сега най-после ще получи своето отмъщение.

Нечии тежки стъпки по коридора я извадиха от унеса й. Постави Семето в кутията и едва събра сили да отдръпне от него ръката си. Затръшна капака. И изведнъж, като духната свещ в тъмна стая, светът стана по-мрачен и сив, беше лишен от всичко хубаво в него. Едва тогава забеляза ръката си. Погледна я намръщено и размърда пръсти. Движеха се съвсем нормално, точно като преди. Натрошените кокалчета дори не бяха подути. Другата й ръка също беше отново здрава — права, гладка предмишница, без следа от ледените пръсти на Толомей. Феро отдавна знаеше, че раните й зарастват по-бързо от тези на другите. Но дори нейните кости не се наместваха сами и не зарастваха за по-малко от час.

Нещо не беше наред.

Баяз се провря с мъка през вратата, с изкривено от болка лице. По брадата му имаше засъхнала кръв, а голото му теме лъщеше от пот. Държеше едната си ръка притисната до гърдите, дишаше тежко и пребледнялото му лице потреперваше. Имаше вид на човек, току-що измъкнал се жив след полудневна битка с демони.

— Къде е Юлвей?

— Знаеш къде е. — Първия магус я погледна строго в очите.

Феро си спомни силния трясък, който чу на моста. Звук на затръшната метална врата. Врата, която нито острие, нито огън, нито магия можеха да отворят. И единствен Баяз имаше ключ от нея.

— Не си се върнал. Затворил си и двамата вътре.

— Понякога трябва да се правят жертви, Феро, знаеш го. Моята саможертва е огромна. Днес загубих брат. — Първия магус закуца към нея. — Толомей е нарушила Първия закон. Сключила е сделка с Издаващите тайни. Искаше Семето, за да отвори портите към Другата страна. Тя е по-опасна от Калул и всичките му ядачи. Кулата на Създателя трябва да остане запечатана. Ако трябва, за вечни времена. Уместна ирония. Животът й започна като затворничка в същата тази кула. И пак в нея ще свърши. Историята се върти в кръг, точно както казваше Ювенс.

— Майната им на кръговете ти, бял — намръщи се Феро. — Ти ме излъга. За Толомей. За Създателя. За всичко.

— Е, и?

Физиономията й се смръщи още повече.

— Юлвей беше добър човек. Помогна ми в пустинята. Спаси живота ми.

— Моя също, не за първи път. Но по тъмните пътеки добрите хора стигат само донякъде. — Очите на Баяз се плъзнаха към черната кутия под ръката на Феро. — Други трябва да извървят пътя докрай.

Сулфур влезе в стаята и Баяз извади изпод палтото си странното оръжие, което беше взел от Кулата на Създателя. Сивият метал проблесна леко на бледата светлина от прозореца. Реликва от Старите времена. Оръжие, което Феро с очите си видя да реже камък с лекотата, с която нож реже масло. С изписано на лицето му страхопочитание, Сулфур го пое от ръката на Баяз. Уви го внимателно в една стара мушама, отвори чантата си и извади от там черната книга, която Феро видя преди време.

— Сега ли? — прошепна той.

— Сега — Баяз взе книгата, постави нежно ръка на изподраната корица, притвори очи и въздъхна дълбоко. Когато ги отвори, те гледаха право в тези на Феро. — Пътеките, които ни чакат, са мрачни. Видя с очите си.

Феро не знаеше какво да отговори. Юлвей беше добър човек, но вратата на Кулата на Създателя беше запечатана и той вече със сигурност беше или в рая, или в ада. През живота си Феро беше погребала много хора, по един или друг начин. Една купчина пръст повече в пустинята не променяше нищо. Беше й дошло до гуша да получава отмъщението си зрънце по зрънце. Тъмните пътеки не я плашеха. Беше вървяла по тях през целия си живот. Стори й се, че чу слаб шепот под капака на кутията, нашепваше нейното име.

— Единственото, което искам, е отмъщение.

— И ще го имаш, точно както ти обещах.

Тя се изправи пред Баяз и застана лице в лице с него. Сви рамене.

— Какво значение има кой кого е убил преди хиляда години?

Първия магус се усмихна натъжено, но ярките му очи проблеснаха зловещо на пребледнялото му, покрито със засъхнала кръв лице.

— Съвсем същото си мислех и аз — отвърна.