Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (4)

Нов човек

— Ето ни отново в Адуа. — Баяз изгледа намръщено блестящия, ослепително бял полумесец на града, разтеглен покрай искрящия залив. Бавно, но решително той се приближаваше и сякаш се пресягаше да поеме Джизал в прегръдките си и да го приветства с добре дошъл. Отделните подробности бавно започнаха да изпъкват на общия фон — зелените паркове надзъртаха между сградите, белите кули се надигаха над останалите постройки. Вече се виждаха и високите стени на Агрионт, с блесналите под слънчевите лъчи лъскави куполи зад тях. Над всичко това се извисяваше Кулата на Създателя, но сега дори от тази неприветлива грамада сякаш струяха топлина и чувство за сигурност.

Джизал си беше у дома. Той беше оцелял. Имаше чувството, че бяха минали поне сто години, откогато стоеше на носа на подобен кораб и нещастен и посърнал изпращаше с поглед стопяващия се в далечината Адуа. Високо над препускащата покрай бордовете вода, под плющящите платна на мачтите и крясъците на морските птици той дочу отдалечената глъч на града. В ушите му този звук беше по-прекрасен от всяка музика, която беше чувал. Притвори очи и вдъхна дълбоко през носа. Солената смрад на залива беше като мед върху езика му.

— Като те гледа човек, ще рече, че ти е допаднало пътуването, а, капитане? — попита Баяз, а иронията в тона му бе повече от осезаема.

— Харесва ми краят му — усмихна се непринудено Джизал.

— Да не униваме, приятели — намеси се брат Лонгфут. — Понякога едно трудно пътешествие разкрива всичките ползи от себе си дълго след като краят му е настъпил. Изпитанията ни са мимолетни, но мъдростта, която ни носят, остава за цял живот!

— Ха. — Първия магус изкриви презрително уста. — Пътешествията носят мъдрост само на мъдрия. Невежата затъва още по-дълбоко в своето невежество. Деветопръсти господарю! Твърдо ли си решен да се върнеш в Севера?

Логън спря за момент да се взира навъсено във водата.

— Нямам причина да остана. — Погледна настрани към Феро и тя му отвърна с обичайния си гневен поглед.

— Защо гледаш мен?

Логън поклати глава.

— Знаеш ли? Нямам никаква представа защо. — Ако между двамата беше имало някакво, макар и бегло, подобие на романтична връзка, очевидно вече безвъзвратно се беше сгромолясало до мрачна неприязън.

— Е — каза Баяз и повдигна вежди, — щом си решил. — Той подаде на северняка ръка и разтърси неговата под погледа на Джизал. — А като стъпиш на шията на Бетод, сритай го веднъж и за мен.

— Имаш го, освен ако той не стъпи пръв на моята.

— Да, трудна работа е да риташ нагоре. Благодаря ти за помощта и за добрите ти обноски. Може някой път отново да ми гостуваш в Библиотеката. Ще съзерцаваме езерото и ще се смеем, припомняйки си приключенията си от западния край на света.

— Надявам се скоро да го направим — каза Логън, но видът му не беше на човек, готов да се смее, нито пък на такъв с надежди. Изглеждаше като човек, останал без никакъв избор.

Джизал наблюдава мълчаливо хвърлянето на въжетата на кея и връзването им, чу скърцането на дървото при спускането на дългия подвижен мост, после стърженето му в камъка.

— Господарю Кай! — провикна се Баяз на чирака си. — Време е да слизаме! — Бледият младеж тръгна, без дори да се обърне назад. Брат Лонгфут го последва.

— Ами успех тогава — каза Джизал и подаде на Логън ръка.

— И на теб. — Севернякът се усмихна, подмина ръката и го стисна в здрава, миризлива прегръдка. Двамата останаха прегърнати за момент — трогателна и същевременно неловка гледка — накрая Деветопръстия го шляпна по гърба и разтвори ръце.

— Може да се срещнем отново в Севера. — Гласът на Джизал едва доловимо потрепна, независимо от усилията му. — Ако ме изпратят…

— Може, но… по-добре да не става. Както вече казах, ако съм на твое място, ще си намеря добра жена, а убиването ще оставя на онези с по-малко мозък в главата.

— Такива като теб?

— Ъхъ. Точно такива. — Погледна към Феро. — Това е, а, Феро?

— Хъ. — Тя повдигна кльощавите си рамене и тръгна по подвижния мост.

— Хубаво. — През лицето на Логън пробяга тръпка. — Радвам се, че се запознахме — промърмори. Размърда чуканчето на липсващия си пръст към Джизал. — Едно се знае за Логън Деветопръстия, умее да омайва жените.

— Ммм.

— Ъхъ.

— Хубаво. — Странно, помисли си Джизал, тръгването се оказа по-трудно, отколкото беше очаквал. През последните шест месеца бяха почти непрекъснато заедно. В началото изпитваше към него само неприязън, но сега, когато дойде време да си тръгва, усещането беше като при раздяла с по-голям брат, брат, към когото изпитва голямо уважение. Всъщност много повече, защото той никога не бе изпитвал кой знае какви топли чувства към истинските си братя. И ето го сега, стои нерешително на палубата. Логън се усмихна, сякаш прочете мислите му.

— Не се тревожи. Все някак ще се оправя и без теб.

Джизал успя да се усмихне половинчато.

— И помни какво ти казах, ако се наложи да се биеш.

— За съжаление почти сигурен съм, че ще се наложи.

Сега вече на Джизал не му оставаше друго, освен да се обърне и да слезе по клатещия се подвижен мост към кея, като старателно се престори, че нещо му е влязло в окото. Стори му се цяла вечност, докато извърви оживения кей и настигне Баяз, Кай, Лонгфут и Феро.

— Деветопръстия господар може да се грижи за себе си, така мисля аз — каза Първия магус.

— О, безсъмнено — подсмихна се Лонгфут. — По-добре от всеки друг!

Когато тръгнаха към вътрешността на града, Джизал се извърна за последно към кораба. Логън му махна с ръка от борда, после един от складовете на доковете се изпречи пред очите на Джизал и от северняка вече нямаше и следа. Феро изостана за момент, извърна се намръщена към морето, стисна здраво юмруци и една жила на слепоочието й заигра. Когато отново се обърна, видя, че Джизал я гледа.

— Ти пък какво зяпаш? — Мина забързано покрай него и последва другите по оживените улици на Адуа.

Градът беше същият, както го помнеше Джизал, но усещането в него беше някак различно. Сградите сякаш се бяха сближили и се гушеха плътно една в друга. След необятните простори на Старата империя и зашеметяващите гледки на потъналия в руини Олкъс, дори Централната улица, огромната централна артерия на града му изглеждаше ужасно тясна и задушаваща. Във великата равнина дори небето сякаш беше по-високо. А градът все едно се бе смалил и на всичкото отгоре имаше някаква неприятна миризма, която допреди не бе забелязал. Тя го накара да сбърчи нос, докато се провираше през тълпите от грубовати минувачи.

От всичко обаче най-странни намираше хората. През изминалите месеци беше виждал най-много по десет накуп. Сега изведнъж около него гъмжеше от хиляди, до един устремени по хилядите свои дела. Чисти и излъскани, натруфени от глава до пети с безвкусни, шарени дрехи, същински цирк. Забеляза, че модата се е променила през месеците, прекарани в страх за живота насред дивите западни покрайнини на света. Шапките вече се носеха под различен ъгъл, ръкавелите на ризите се бяха разширили, яките пък се бяха свили до площ, която само преди година беше смятана за абсурдно недостатъчна. Джизал изсумтя презрително. Стори му се странно, че някога подобни глупости са го вълнували толкова. Видът на няколко напарфюмирани контета, които подтичваха наперено покрай него, го изпълни с презрение.

Докато напредваха през града, групата им постепенно започна да се смалява. Първо Лонгфут се отдаде на прочувствено сбогуване, съпроводено с многократно стискане на ръце и приказки за чест и удоволствие от познанството им, както и уверение за нова среща. В последното Джизал първоначално се усъмни, а после истински се обнадежди, че е престорено. Когато наближиха големия пазарен площад Четирите ъгъла, Кай беше изпратен по задачи, които той прие с обичайното си враждебно мълчание. И с Феро, която се влачеше навъсена отзад, единственият му спътник остана Първия магус.

Ако трябваше да бъде напълно откровен, нямаше да има нищо против групата да се бе смалила дори повече. Деветопръстия може и да се бе доказал като верен приятел, но останалата част от зле скалъпената им група в никакъв случай не биха попаднали сред избраните гости около трапезата на Джизал. Той отдавна се бе отказал от мисълта, че непробиваемата намусена маска на Феро може някога да се разчупи и да разкрие някаква човещина под себе си. Баяз пък се оказа, ако това въобще беше възможно, разбира се, още по-обезпокоителен събеседник — наполовина добрият дядо веселяк, а другата половина нещо напълно непознато. Всеки път когато този старец си отваряше устата, Джизал стискаше очи в очакване на поредната грозна изненада.

За момента поне беше в настроение и бъбреше непринудено.

— Мога ли да попитам за бъдещите ти планове, капитан Лутар?

— Предполагам, ще бъда изпратен в Англанд да се бия със северняците.

— И аз така смятам. Въпреки че човек никога не знае какъв странен обрат може да направи утре съдбата.

Джизал не отдаде кой знае какво значение на последната забележка.

— Ами ти? Ще се върнеш ли… — В този момент осъзна, че нямаше и най-малка представа откъде всъщност беше дошъл този магус.

— Още не. За момента смятам да остана в Адуа. Предстоят големи събития, моето момче, славни времена. Мисля да поостана, да видя как ще се развият нещата.

— Мърдай, кучко! — долетя крясък някъде отстрани.

Трима мъже от градската стража бяха обиколили едно мърляво момиче в опърпана рокля. Единият се беше надвесил над него, с палка в ръка, крещеше в лицето му, а то потреперваше и свиваше очи при всеки вик. Наоколо се беше събрала малка групичка недоволни зяпачи, предимно работници, една идея по-чисти от просякинята на земята.

— Що не я оставите на мира? — изропта един от тях.

Един от стражите пристъпи заплашително към зяпачите и вдигна палката си, докато другарят му сграбчи момичето за рамото и срита настрана канчето пред него. Няколкото дребни монети се изтърколиха със звън в канавката.

— Това е прекалено — каза тихо Джизал.

— Е — Баяз го изгледа през притворени клепачи, — стават такива неща непрекъснато. Не ми казвай, че за пръв път виждаш как пропъждат просяк?

Естествено, Джизал не веднъж бе ставал свидетел на подобни гледки и всеки път ги бе подминавал с безразличие. Все пак не можем да оставим просяците да задръстят улиците. При все това, незнайно защо, от тази гледка изпита неудобство. Злощастната бездомница лежеше по гръб, риташе във въздуха и викаше, докато стражите я влачеха по земята. Насилието им бе напълно неоправдано, явно се забавляваха. Не беше толкова самото действие на стражите, което подразни Джизал, колкото фактът, че го правеха пред очите му, без да ги е грижа за неговото мнение по въпроса. Почувства се почти като техен съучастник.

— Това е недопустимо — процеди той през зъби.

— Ами щом толкова те дразни — вдигна рамене Баяз, — защо не направиш нещо по въпроса?

В този момент стражът сграбчи момичето за сплъстената коса и го удари с палката. То изпищя, покри глава с ръце и се сви на земята. Джизал усети как лицето му се изкривява от гняв. Миг по-късно беше забутал тълпата зяпачи и беше сритал онзи с палката в задника, запращайки го по очи в канавката. Един от другарите му се засили към него с вдигната палка, но в следващия момент отскочи уплашено назад. Джизал осъзна, че остриетата му бяха извадени и стоманата им блестеше заплашително в сумрака на сянката от съседната сграда.

Зяпачите ахнаха от изненада и боязливо се дръпнаха назад. Джизал примига невярващо. Намеренията му далеч не бяха да се стига дотук. Проклети да са Баяз и идиотските му съвети. Но вече беше късно за друго, просто трябваше да доведе нещата докрай. Придаде на лицето си възможно най-страховито и надменно изражение.

— Още една крачка и ще те заколя като прасе, каквото всъщност си. — Измери с поглед един по един стражите. — Е? Ще се пробва ли някой? — Вътрешно се надяваше, че няма, но както се оказа, нямаше нужда да се тревожи. Според очакванията му, тримата се оказаха доста по-нерешителни, изправени пред истинска съпротива, и сега пристъпваха колебливо извън обсега на рапирата и кинжала му.

— Никой не може да се отнася така с градската стража. Ще разберем кой си. Можеш да си сигурен в това…

— Няма да ви е никак трудно да ме намерите. Казвам се капитан Джизал дан Лутар, от Кралската гвардия. Живея в Агрионт. Няма как да го подминете. Това е онази висока крепост над града! — Той посочи рязко с острието на кинжала си нагоре по улицата, което накара единия от стражите да отскочи уплашено назад. — Ще ви приема в удобно за вас време и тогава ще имате възможността да обясните пред моя началник, лорд-маршал Варуз, срамното си отношение към тази жена, поданик на Съюза, чието единствено престъпление е това, че е бедна!

Абсурдно превъзнесена реч, естествено, в резултат на която Джизал усети, че се изчервява. Той винаги бе презирал бедните и в момента не беше никак сигурен, че това му отношение е претърпяло кой знае каква промяна през последните месеци, но след като се беше отнесъл в тази посока, сега не му оставаше друго, освен да довърши подобаващо започнатото.

Оказа се, че речта му е постигнала желания ефект. Тримата мъже от градската стража отстъпиха, незнайно защо, с усмивки на лицата, все едно цялата тази работа беше преминала по начина, по който го бяха планирали, като оставиха Джизал сам и по неволя обект на овациите на тълпата.

— Браво, момче!

— Хубаво, че поне някой имаше куража.

— Как каза, че се казва той?

— Капитан Лутар! — изрева неочаквано Баяз и Джизал подскочи от изненада, докато прибираше остриетата в ножниците им. — Капитан Джизал дан Лутар, победител в миналогодишния Турнир и току-що завърнал се от пълна с приключения експедиция в Далечния запад! Той се казва Лутар!

— Лутар ли каза?

— Онзи, дето спечели Турнира?

— Той е! Гледах го как победи Горст!

Цялата тълпа го зяпна с ококорени от уважение и възхищение очи. Един се пресегна, сякаш искаше да докосне крайчеца на палтото му, и Джизал залитна назад. Насмалко да се спъне в просякинята, от която беше започнало цялото това фиаско.

— Благодаря ви — изломоти момичето с дебелашкия акцент на простолюдието, допълнително влошен от разкървавената му уста. — О, много ви благодаря, господине.

— Няма защо. — Обзет от крайно неудобство, Джизал се отдръпна от него.

Отблизо изглеждаше още по-мръсно, а той не гореше от нетърпение да пипне някоя болест. Освен това като цяло вниманието на тълпата не му беше никак приятно. Продължи да отстъпва неуверено назад под пълните с възхищение погледи и шепота на тълпата.

Докато подминаваха Четирите ъгъла, забеляза, че Феро го гледа изпитателно.

— Какво? — сопна се той.

— Вече не си чак такъв страхливец, какъвто беше — вдигна рамене тя.

— Хиляди благодарности за грандиозната възхвала. — Джизал се изпречи на пътя на Баяз. — Какво беше всичко това?

— Това, моето момче, беше проява на великодушие от твоя страна и аз съм горд от постъпката ти. Явно уроците ми не са били напълно пропилени.

— Исках да кажа — изръмжа Джизал, по чието лично мнение ползата от постоянните проповеди на Баяз за него беше абсолютно никаква, — какви ги мислеше, да крещиш името ми пред куцо, кьораво и сакато? Сега целият град ще разбере за случката!

— О, виж за това не се сетих. — Първия магус се усмихна вяло. — Просто реших, че заслужаваш похвала за благородната си постъпка. Да помагаш на онеправданите, да се притичаш на помощ на дама, изпаднала в беда, да защитаваш слабите, такива работи. Наистина достойно за уважение.

— Но… — промърмори Джизал, докато се замисляше дали старецът не го взема на подбив.

— Тук пътищата ни се разделят, млади приятелю.

— О. Наистина ли?

— Ти къде отиваш? — попита Феро и го изгледа подозрително.

— Имам да свърша няколко неща, а ти идваш с мен.

— Че защо ми е да го правя?

Баяз извърна поглед нагоре и на лицето му се изписа досада.

— Защото ти липсват социалните умения да оцелееш и пет минути сама на място като това. Защо иначе? Ти, предполагам, отиваш в Агрионт? — обърна се той към Джизал.

— Да. Да, разбира се.

— Добре тогава. Капитан Лутар, бих искал да ти благодаря за ролята ти в това малко приключение.

Как смееш, магически задник такъв? Това беше една огромна, болезнена и обезобразяваща загуба на времето ми, че и пълен провал на всичкото отгоре. Независимо от мислите си, Джизал каза:

— Да, разбира се. — Пое ръката на възрастния магьосник, готов да я разтърси вяло. — За мен беше чест.

— Радвам се да го чуя. — Ръкостискането на Баяз се оказа невероятно здраво. Джизал усети как бива придърпан напред към лицето на магуса и в един момент осъзна, че се взира в блестящите му зелени очи от обезпокоително близко разстояние. — Може отново да се наложи да си сътрудничим.

Джизал примигна. „Да си сътрудничим“ беше доста зловещ избор на фраза.

— Ами… ъ… сигурно пак ще се видим… скоро? — В мислите си Джизал се надяваше това „скоро“ да е по-скоро никога.

Баяз се усмихна широко и пусна изтръпналата ръка на Джизал.

— О, аз съм убеден, че пак ще се срещнем.

 

 

Слънцето припичаше приятно, а клоните на ароматния кедър хвърляха шарена сянка по тревата, точно както преди. През вътрешния двор подухваше лек ветрец, в клоните на дърветата чуруликаха птички, беше съвсем както го помнеше. Старите сгради на казармите не се бяха променили, обвити в шумолящ бръшлян, обграждаха от всички страни тесния вътрешен двор. Но тук свършваха всички прилики с щастливите спомени на Джизал. По краката на столовете беше плъзнал мъх, а плотовете на масите се бяха сдобили с дебела кора от птичи курешки. Тревата не беше косена седмици наред и избуялите почти до колене бурени се оплитаха в краката му, докато вървеше.

Картоиграчите ги нямаше отдавна. Загледан в играещите сенки по сивото дърво, Джизал си спомни смеха им, устата му се изпълни с вкуса на лулата и силните напитки, пръстите на ръцете му усетиха допира на картите. Ето тук седеше Яленхорм и се правеше на голям мъжкар. А тук Каспа се смееше на шегите по свой адрес. Уест седеше тук, накланяше назад стола си и примирено клатеше неодобрително глава. Тук пък Бринт разместваше нервно картите в ръце, изпълнен с надежди за големи печалби, които чака и не дочака.

Ето го и неговото място. Джизал измъкна стола от оплетената в краката му трева, издърпа го и седна. Качи единия си ботуш на ръба на масата и се заклати назад върху задните крака на стола. Колко странно му се струваше сега времето, когато седеше тук, следеше зорко и обмисляше как да прекара още повече приятелите си. Сега в никакъв случай не би се впуснал в подобни глупости. Е, най-много една-две ръце, не повече.

Беше решил, че една добра баня, последвана от старателно бръснене, след което безкрайно дълго приглаждане и оправяне на прическата, щяха да го накарат отново да се почувства у дома, но след като приключи с всичко, остана разочарован. Така познатата рутина го накара още повече да се чувства като гост в собственото си, потънало в прах жилище. Вече нито лъскавината на ботушите и копчетата, нито златният ширит на униформата му го вълнуваха както преди.

Накрая, когато застана пред огледалото, място, където беше прекарвал в захлас толкова часове, намери гледката за силно обезпокоителна. От прекрасното стъкло от далечен Висерин го гледаха втренчено очите на изпит от странстване пътешественик, с обветрено от живота на открито лице. Пепеляво русата брадичка не успяваше да скрие грозния белег на изкривената му челюст. Старата униформа беше станала прекалено стегната и така твърдо колосана, че дращеше кожата му, а яката и направо го задушаваше. Вече не се чувстваше на мястото си, облечен в нея. Вече не виждаше войника в себе си.

Дори нямаше представа на кого трябва да докладва за завръщането си след толкова дълго отсъствие. Почти всеки офицер, за когото се сещаше, беше в Англанд. Предположи, че при достатъчно добро желание можеше да потърси лорд-маршал Варуз, но след като вече беше опознал достатъчно добре опасността, знаеше, че по-добре да не я търси сам. Естествено, щеше да изпълнява задълженията си на офицер, ако някой го поискаше от него. Но едва след като те сами го открият.

А дотогава имаше друго, с което трябваше да се заеме. Самата мисъл за това едновременно го ужасяваше и караше да тръпне от вълнение. Пъхна пръст в яката си и яростно я задърпа в опит да освободи хватката й около гърлото му. Не се получи. Нищо, както Логън Деветопръстия толкова обичаше да казва: по-добре приключвай по-бързо с тази работа, вместо да живееш в страх от нея. Взе парадната си сабя, но след цяла минута взиране в абсурдния месингов обков по гарда я захвърли на пода и я подритна под леглото. Опитай се да не биеш много на очи, щеше да каже Логън. Взе износената от пътя рапира и я промуши през халката на колана си. Пое дълбоко въздух и тръгна към вратата.

 

 

Нямаше нищо страшно в улицата. Намираше се в един от тихите квартали на града, далеч от шумните търговски улици и грохота на фабриките. На съседната улица един точилар рекламираше гръмогласно услугите си. Под стрехите на една непретенциозна на вид къща гукаше апатично гълъб. Някъде отстрани долетяха чаткане на копита и тракане на колела, после бързо отшумяха. Иначе беше тихо.

Вече беше подминал къщата в едната посока и не смееше да го направи в другата, от страх, че Арди може да го види през прозореца, да го познае и да си каже: „Гледай го пък този какви ги върши.“ Затова Джизал обикаляше в кръг в края на улицата и обмисляше думите си.

„Аз се върнах.“ Не, не, прекалено надуто е. „Здравей, как си?“ Не, твърде безразлично. „Аз съм, Лутар.“ Много е резервирано. „Арди… липсваше ми.“ Прекалено отчаяно. Забеляза, че един мъж го наблюдава от прозорец на втория етаж, затова се покашля и тръгна уверено към къщата, като не спираше да си мърмори под носа: „По-добре свършвай по-бързо, по-добре приключвай, по-добре приключвай…“

Юмрукът му удари по дървото. Зачака. Усещаше блъскането на сърцето си чак в зъбите. Резето изщрака и Джизал извика на лицето си най-подкупващата усмивка, на която беше способен. Вратата се отвори и на прага изникна кръглата физиономия на едно изключително непривлекателно момиче. Нямаше и съмнение, независимо колко време беше минало и колко се бяха променили нещата, че това не беше Арди.

— Да?

— Ъ… — Прислужница. Как можеше да е такъв глупак, да му хрумне, че Арди ще отваря сама входната си врата? Така де, тя е от простолюдието, не просякиня. Покашля се. — Върнах се… исках да кажа… Арди Уест тук ли живее?

— Тук. — Прислужницата отвори вратата достатъчно широко, за да влезе Джизал в мрачното преддверие. — За кого да предам?

— Капитан Лутар.

Главата й се изметна назад, сякаш на брадичката й беше вързано невидимо въже и някой току-що го дръпна с всичка сила.

— Капитан… Джизал дан Лутар?

— Да — промърмори Джизал озадачен. Нима Арди го е обсъждала с прислугата?

— О… о, ако обичате, само за секунда… — момичето посочи към една врата и се завтече. Очите му щяха направо да изхвръкнат, все едно самият император на Гуркул се беше отбил на гости.

Мрачната всекидневна, изглежда, бе обзаведена от човек с прекалено много пари, прекалено малко въображение и крайно недостатъчна площ, върху която да разпростре амбициите си. Имаше няколко фотьойла с крещяща тапицерия, гигантски и претрупан с декорации бюфет, а на една от стените висеше огромно маслено платно, толкова голямо, че една идея повече и щеше да се наложи да събарят стената, за да го поберат отчасти в съседната къща. През цепките между завесите на прозореца нахлуваха два прашни снопа светлина и падаха върху леко разнебитения, за сметка на това силно полиран плот на една антична маса. Сама по себе си всяка една мебел във всекидневната си беше съвсем наред, но така скупчени заедно, направо можеха да задушат човек. Без значение, каза си Джизал и огледа намръщено стаята, той беше дошъл заради Арди, не заради обзавеждането й.

Истински абсурд. Коленете му бяха омекнали, устата пресъхнала, виеше му се свят и с всяка следваща секунда ставаше още по-зле. Така изплашен не беше се чувствал в Олкъс, с тълпа пищящи шанка по петите си. Обиколи сковано стаята, като не спираше да свива и разпуска юмруци. Надзърна през прозореца над притихналата уличка. Надвеси се над един стол да огледа отблизо чудовищната картина на стената. Широкоплещест крал с прекалено голяма за главата му корона и група обвити в мантии с кожени яки лордове, които се кланяха и коленичиха в краката му. Харод велики, досети се Джизал, но не намери сили да се порадва на постижението си. Любимата и същевременно най-досадната тема на лекциите на Баяз бяха постиженията именно на този човек. На Джизал пък хич не му дремеше за Харод. Ако зависеше от него, Харод спокойно можеше да върви на май…

— Гледай ти, гледай ти…

Тя стоеше на прага. Силната светлина, идваща откъм гърба й, огряваше ярко тъмната й коса и канта на бялата й рокля. Лицето й беше в сянка, с едва загатната усмивка на него. Не изглеждаше да се бе променила и най-малко. Толкова често в живота, така дълго очакваният момент се оказва пълно разочарование. Това, да види отново Арди, обаче определено беше от изключенията. Всичките му старателно подготвени реплики се изпариха на секундата от ума му и го оставиха точно толкова празноглав, колкото и когато я срещна за първи път.

— Хм, значи си жив — промърмори тя.

— Да… ъ… може да се каже. — Джизал се усмихна смутено. — Защо, ти за мъртъв ли ме мислеше?

— Надявах се, че си. — Ефектът от думите й беше поразителен, усмивката му се изпари на мига. — След като не получих дори писмо. От друга страна, реших, че си ме забравил напълно.

Джизал направи мъчителна гримаса.

— Съжалявам, че не ти писах. Ужасно съжалявам. Исках… — Арди затръшна вратата и се подпря с гръб на нея. Скръсти ръце зад себе си и го изгледа сърдито. — Нямаше и ден, в който да не съм искал да ти пиша. Но когато ме извикаха, нямах време да кажа на никого, дори на семейството си. Аз бях… бях далеч, на запад.

— Знам. Целият град говори за това, а щом дори аз чух, явно вече си нещо като обществено достояние.

— Разбрала си?

— Чух го от прислужницата. — Арди кимна към преддверието.

— От прислужницата ли?

Откъде някой в Адуа може да е научил за премеждията му, още по-малко прислужницата на Арди Уест? Изведнъж бе като попарен. Представи си тълпите прислужници, които се кискат при мисълта за това, как той лежи и се вайка за обезобразеното си лице. А всички важни особи в града си шушукат по негов адрес, какъв идиотски вид ще да е имал, докато белязаният изверг от Севера го храни с лъжица. Усети как се изчервява до уши.

— И какво ти каза тя?

— О, знаеш. — Тя закрачи из стаята. — Как си се изкатерил по защитната стена при обсадата на Дармиум, нали така беше? Как си отворил портите на града за императорските войници и така нататък.

— Какво? — Сега беше още по-изумен отпреди. — Дармиум? Исках да кажа… кой й е казал това?

Тя се приближи до него. С всяка нейна крачка объркването му растеше, докато накрая не запелтечи от недоумение. Арди приближи още, забави крачка точно пред него, извърна нагоре глава и го погледна право в очите. Устните й бяха леко разтворени и тя беше толкова близо, че Джизал беше убеден, че всеки момент ще го прегърне и целуне. Толкова близо. Той се наведе леко напред, притвори очи в очакване, устните му запламтяха… Тогава тя го подмина. Косата й почти докосна лицето му, когато тръгна към бюфета, зарязвайки Джизал в средата на килима. Отвори го и извади една гарафа.

Той стоеше като истукан и я зяпаше, докато тя наля две чаши вино и му подаде едната. Малко от виното плисна над ръба на чашата и се стече на струйки по стените й.

— Променил си се. — Джизал засрамено вдигна ръка да прикрие белега на челюстта си. — Нямах предвид това. Е, поне не само това. Като цяло. Изглеждаш някак различен.

— Аз… — Ефектът, който оказваше Арди върху него, беше по-силен от всякога. Сякаш не му стигаха безкрайното очакване и дългото време, прекарано потънал в мисли за нея, докато вървеше през пустошта. — Липсваше ми, Арди. — Каза го, без дори да се замисли. Усети как се изчервява, трябваше да смени темата. — Имаш ли новини от брат ти?

— Той ми пише всяка седмица. — Тя отметна назад глава и пресуши чашата си на един дъх, после се зае да си сипва нова. — Откакто разбрах, че още е жив де.

— Какво?

— В продължение на месец, че и повече, го смятаха за мъртъв. Едва се е отървал в една битка.

— Имало е битка? — изписка стъписано Джизал, преди да си спомни, че бяха във война. Естествено, че е имало битки. Овладя гласа си, преди да продължи. — Каква битка?

— Онази, в която загина принц Ладисла.

— Ладисла е мъртъв? — изписка отново Джизал с присъщото за малко момиче гласец. От няколкото лични срещи с Ладисла беше останал с впечатлението за това, че принцът е толкова самовлюбен, та чак безсмъртен. Направо не можеше да повярва, че човек като него може да умре просто ей така, като всеки друг, пронизан с меч или улучен от стрела. Но ето ти изненада.

— А след това и брат му беше убит…

— Рейнолт? Убит?

— В леглото си, в двореца. След смъртта на краля ще избират нов чрез гласуване в Камарата на лордовете.

— Ще има избори? — Гласът му толкова се извиси, че чак гърлото го заболя.

Арди си наливаше трета чаша.

— Пратеникът на Утман беше обесен за убийството на принца, въпреки че най-вероятно е невинен, и така войната с гуркулите продължава…

— Ние сме във война и с Гуркул?

— Дагоска падна в началото на годината.

— Дагоска… превзет? — Джизал надигна и пресуши чашата си. Заби поглед в килима, докато се мъчеше да побере цялата тази нова информация в главата си. Естествено, нищо чудно, че нещата се бяха променили в негово отсъствие, но това, че светът се беше обърнал надолу с главата, беше истински неочаквано. Война с Гуркул, битки в Севера, избори за нов крал?

— Искаш ли още една? — попита Арди и поднесе гарафата към него.

— Мисли, че да. — Големи събития, точно както каза Баяз. Той се вторачи съсредоточено, почти гневно в ръцете на Арди, докато виното с клокочене се изливаше в чашата. Видя мъничък белег на горната й устна, който не беше забелязал преди. Изпита непреодолимото желание да го докосне, да зарови пръсти в косата й, да я притисне до себе си. Големи събития, но далеч по-маловажни от ставащото в тази стая. Кой знае? Може би точно сега животът му е на път да тръгне в напълно нова посока, ако успее да намери точните думи и сили да ги изкаже на глас.

— Наистина ми липсваше, Арди — успя да промълви Джизал. Отчаяният му опит бе пренебрегнат от нейна страна с подигравателно сумтене.

— Не ставай глупав.

Той я хвана за ръката и я извърна към себе си.

— През целия си живот съм бил глупак. Но не и сега. Имаше моменти там, в откритата равнина, когато единственото, което ме крепеше жив, беше мисълта, че… че някога може отново да съм с теб. Всеки ден отчаяно исках да те видя… — Тя не отвърна, просто стоеше и го гледаше намръщена и невъзмутима. Неуспехът му да я накара да се разтопи в ръцете му след всичко, през което премина, направо го побъркваше. — Арди, моля те, не съм дошъл да се караме.

Тя довърши чашата си и сведе навъсения си поглед към пода.

— Не знам защо си дошъл.

Защото те обичам и защото не искам никога повече да бъда далеч от теб! Моля те, кажи ми, че ще станеш моя жена! Почти го изрече на глас, но пренебрежително присмехулното й изражение го спря. Напълно бе забравил колко труден характер беше Арди Уест.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам. Разочаровах те, знам това. Дойдох колкото бързо можах, но виждам, че моментът не е подходящ. Ще дойда пак.

Джизал мина покрай нея и се насочи към вратата, но Арди го изпревари. Завъртя ключа и го измъкна рязко от ключалката.

— Заряза ме сама тук, без да ми пишеш дори веднъж, а сега, когато се върна, си тръгваш, без дори да си ме целунал, така ли? — Тя пристъпи рязко към него и Джизал се улови, че отстъпва боязливо назад.

— Арди, в момента си пияна.

— Аз винаги съм пияна. — Тя тръсна раздразнено глава. — Не каза ли, че съм ти липсвала?

— Но — промърмори Джизал и установи, че по неизвестно каква причина е леко изплашен. — Мислех, че…

— Ето тук ти е проблемът, разбираш, нали? Мисленето. Не ти се удава. — Тя започна да го изтиква назад към ръба на масата и в един момент рапирата така се оплете в краката му, че трябваше да се подпре, за да не падне.

— Нима не те чаках? — прошепна тя. Джизал усети върху лицето си горещия й, наситен със сладко-киселия аромат на виното дъх. — Точно както ме помоли? — Устата й се отри в неговата, езикът й се стрелна навън и пробяга по устните му. Тя се притисна в него и изстена гърлено. Той усети как ръката й се спусна между краката му и започна да го гали през панталона.

Усещането беше приятно, безспорно, моментално даде ефект. Не приятно, а ужасно приятно, но същевременно повече от тревожно. Джизал погледна нервно към вратата.

— Ами прислугата? — изграчи дрезгаво.

— Ако не им изнася, майната им, ще си намерят друга работа, нали така? И бездруго прислугата не беше моя идея.

— А на кой тогава… ау!

Арди го сграбчи за косата и рязко извърна лицето му към себе си.

— Забрави ги! Дошъл си за мен, нали?

— Да… да, разбира се!

— Кажи го! — Ръката й го стисна за чатала, силно и болезнено, но не съвсем.

— А… дойдох за теб.

— Е? Ето ме. — Пръстите й заиграха по катарамата на колана му и го откопчаха. — Какво се срамуваш толкова?

— Арди, почакай… — Джизал понечи да я хване за китката, но другата й ръка се стрелна нагоре и го зашлеви звучно през лицето. Шамарът й беше достатъчно здрав, за да завърти рязко главата му на една страна и да остави след себе си звън в ухото му.

— Прекарах шест месеца в правене на нищо! — изсъска леко завалено в лицето му Арди. — Имаш ли представа колко съм отегчена? И ми казваш да чакам? Майната ти! — Бръкна грубо в панталоните и издърпа навън члена му. Едната й ръка продължи да го дърпа напред-назад, а другата стисна лицето му. Джизал стоеше неподвижно, беше затворил очи и дишаше тежко и на пресекулки в лицето й. Главата му се изпразни от всякаква мисъл, вътре останаха само пръстите на Арди.

Тя захапа устната му, първоначално не много силно, после почти свирепо.

— Ах — изпъшка Джизал. — Ау! — Тя го хапеше съвсем умишлено. Настървено и напълно осъзнато, стискаше в зъбите си устната му като човек попаднал на хрущял в месото си, но твърдо решен да го отхапе. Опита да се дръпне назад, но зад гърба му беше масата, а отпред Арди го притискаше здраво към нея. Първоначално болката бе почти толкова силна, колкото шока от случващото се, но хапането не спря и болката надделя убедително.

— Аау! — Джизал сграбчи едната й китка и я изви зад гърба й. Дръпна я рязко за ръката и я просна по очи на масата. Чу я как изпъшка сподавено, когато лицето й се стовари върху полираното дърво.

Застана над нея със смаяно изражение на лицето и солен вкус в устата. През разбърканата коса на Арди видя едно от тъмните й безизразни очи. Беше приковано в него над изкълченото й назад рамо. От учестеното й дишане един кичур коса подскачаше нагоре-надолу пред устата й. Той пусна китката й. Почти моментално ръката с яркочервените следи от пръстите му се спусна надолу и сграбчи роклята. Вдигна я рязко нагоре, прихвана по-ниско и пак вдигна нагоре, и така, докато не събра цялата рокля, смачкана на топка около кръста, и не откри напълно бледия задник, щръкнал срещу него.

Джизал дан Лутар беше нов човек, но новият все пак беше мъж.

С всеки негов тласък главата на Арди се блъскаше в стената, тазът му пляскаше в задната част бедрата й, а панталоните му се свличаха все по-ниско и по-ниско, докато накрая дръжката и гардът на рапирата му не задраха в килима. С всеки тласък от масата се разнасяше протестно скърцане, все по-силно, сякаш се чукаха на гърба на възмутен старец. С всеки тласък тя стенеше, а той пъшкаше, нито от удоволствие, нито от болка, просто рязко издишване като при физически упражнения. Накрая съдбата сложи бърз и милостив край на всичко.

Толкова често в живота така дълго очакваният момент се оказва пълно разочарование. Току-що случилото се беше идеален пример за това. През всичките онези часове в равнината, с разранен от седлото задник и в непрекъснат страх за живота си, потънал в мечти за момента, когато отново ще види Арди, последното, което бе искал Джизал, беше това светкавично и яростно съвкупление насред безвкусно обзаведената й всекидневна. Докато прибираше обратно в панталоните омекналия си член, беше обзет от непосилен срам и вина, беше истински нещастен. Закопча колана си и от звука на катарамата му се прииска да си размаже лицето в стената.

Арди се изправи и полите на роклята й се смъкнаха. Тя ги приглади надолу, без да вдига поглед от пода.

— Арди… — Джизал постави ръка на рамото й, но тя се отърси гневно и се извърна настрана. Подметна нещо зад себе си и то изтропа на килима. Беше ключът за вратата.

— Можеш да си вървиш.

— Мога да… какво?

— Тръгвай! Нали получи това, за което си дошъл?

Джизал облиза разкървавената си устна. Не можеше да повярва на ушите си.

— Мислиш, че съм дошъл за това, така ли? — Не последва отговор. — Обичам те.

Тя се закашля, сякаш всеки момент щеше да повърне. Бавно извърна към него глава.

— Защо?

Джизал не беше сигурен, че знае отговора на този въпрос. Не знаеше дори какво точно беше искал да каже. Не знаеше какво точно изпитваше в момента. Искаше да започне отначало, но не знаеше как. Чувстваше се като в кошмар, от който се надяваше да се събуди колкото може по-скоро.

— Какво искаш да кажеш с това защо?

— Аз съм едно нищо! — изкрещя Арди, наведена към него със стиснати от ярост юмруци. — Всеки, който ме познава, ме мрази! Собственият ми брат ме мрази! Собственият ми брат! — Гласът й се разтрепери, а лицето й се изкриви, докато крещеше в нещо средно между гняв и отчаяние. — Всичко, до което се докосна, бива съсипано! Аз съм едно гадно нищожество! Нима не виждаш това? — Захлупи с шепи лице, обърна гръб на Джизал и раменете й се разтърсиха.

Той стоеше и я гледаше, докато собствените му устни трепереха. Старият Джизал дан Лутар най-вероятно щеше да грабне ключа от пода, да излети през вратата, да се втурне с всичка сила по улицата и да благодари на съдбата за щастливото си избавление, естествено, с намерението никога повече да не се върне на това място. Но новият Джизал остана. Обмисляше ситуацията. Обмисляше с всичка сила. Той беше нещо повече от предишния. Или поне така си казваше.

— Обичам те. — Думите имаха характерния привкус на лъжа в окървавената му уста, но вече беше стигнал достатъчно далеч, нямаше връщане назад. — Независимо от това, аз те обичам. — Прекоси стаята и въпреки опитите й да го отблъсне, я притисна до себе си. — Нищо не се е променило. — Зарови пръсти в косата и притисна главата на плачещата Арди към гърдите си. Тя хлипаше и размазваше сълзи и сополи по ярката куртка от униформата му.

— Нищо не се е променило — прошепна отново Джизал. Естествено, беше точно обратното.