Джо Абъркромби
Последният довод на кралете (39)

Милосърдие

Адуа гореше.

Двата най-западни квартала — Три ферми, в югоизточния край на града, и Арките, на север от него — бяха белязани с черните рани на пожарите. На места все още се виеха черни, осветени в оранжево отдолу стълбове дим. Издигаха се високо и се разстилаха като мазни петна в небето, а после западният вятър ги отнасяше със себе си и ги хвърляше като мръсна пелена върху залязващото слънце.

Облегнат на изтръпналите си върху парапета на Кулата на веригите юмруци, Джизал наблюдаваше всичко това и мълчеше. Вятърът бучеше в ушите му. Тук горе почти не достигаха звуци от града, само от време на време по някой далечен намек за битката в покрайнините. Бойни викове или писъците на ранените. Или просто крясък на морска птица, зареяна високо в небето. В моментен пристъп на меланхолия му се прищя и той да е птица. Да полети от кулата високо над гуркулските легиони и да се махне от този кошмар. Но бягството нямаше да е толкова лесно.

— Стената на Касамир беше пробита преди три дни — обясняваше монотонно маршал Варуз. — Отбихме първите две нападения и успяхме да задържим Три ферми за през нощта. Но на следващия ден имаше нов пробив, а след него още един. Този проклет гърмящ прах промени всички правила. Стена, която може да издържи седмици, а те я пробиват само за час.

— Калул от край време обичаше да се заиграва с праховете и бутилките си — промърмори унило Баяз.

— Миналата нощ завзеха Три ферми и атакуваха портите към Арките. Оттогава цялата западна част на града е едно огромно бойно поле. — Таверната, в която Джизал беше празнувал победата си над Филио в Турнира, се намираше точно в този квартал. Същата таверна, в която беше седял с Уест, Яленхорм, Каспа и Бринт, преди тяхното потегляне за Англанд и неговото — за Старата империя. Дали и тя в момента гореше? Или вече е останал само овъгленият й скелет?

— Денем водим боеве по улиците. Нощем правим изненадващи нападения на позициите им. Нито крачка земя не преминава в ръцете на врага, преди да бъде напоена с гуркулска кръв. — Вероятно Варуз се надяваше думите му да прозвучат окуражително, но единственото, което постигнаха у Джизал, бе, че от тях му прималя. Улиците на столицата му — напоени с кръв, без значение чия, не това бяха очакванията за бъдещето му като крал на Съюза. — Стената на Арнолт засега е непокътната, въпреки че в централната част на града горят пожари. Миналата нощ пламъците почти достигнаха Четирите ъгъла, но за късмет дъждът ги потуши, поне засега. Бием се за всяка улица, за всяка къща и за всяка стая. Точно както казахте, Ваше величество.

— Добре — успя да изрече дрезгаво Джизал, но думата почти го задави.

Когато така нехайно отхвърли предложенията на генерал Малзагурт, не беше сигурен какво точно да очаква. В смътните си представи очакваше някой скоро да се притече на помощ. Разчиташе, че някое чудо, нечий неочакван героизъм ще реши проблема. Но ето че обсадата продължаваше, а избавлението така и не идваше. Сигурно някъде там сред дима имаше героизъм. Войници, които влачат ранени другари през димната завеса. Сестри, които шият рани на светлината на свещ. Хора, които се втурваха в горящи къщи и измъкваха навън задавени от пушека деца. Дребен, незначителен и безславен героизъм, който с нищо нямаше да повлияе на хода на събитията.

— Всички тези кораби в залива наши ли са? — попита тихо с тон, от който ставаше ясно, че се страхува от отговора.

— Де да бяха, Ваше Величество. Никога не съм очаквал, че един ден ще кажа това, но те ни превъзхождат по море. Никога не сме виждали толкова много кораби. Дори и повечето от нашите да не бяха заети с превозването на армията от Англанд, не мисля, че щяха да се справят с тях. При това положение хората ни ще трябва да акостират извън града. Това е сериозен проблем, но може да стане още по-зле. Доковете са ни слабо място. Рано или късно, ще опитат да вкарат войска оттам.

Джизал погледна притеснено към водата. Армии от гуркули се изсипват на брега в самото сърце на града. Централната улица тръгва от доковете, пресича центъра на града и стига до Агрионт. Подканващо широк булевард, по който спокойно да прекараш цял легион, и то за нула време. Затвори очи и опита да успокои дишането си.

Преди пристигането на гуркулите мненията на съветниците му валяха като порой. Сега, когато наистина се нуждаеше от съветите им, пороят внезапно беше секнал. Сълт почти не се появяваше на срещите на Висшия съвет, а когато го правеше, просто седеше и гледаше свирепо Маровия. Върховният правозащитник от своя страна не допринасяше с друго освен с непрестанното си вайкане за тежкото положение, в което се намираха. Дори иначе дълбокият извор на мъдрости от историята на Баяз беше пресъхнал. Джизал беше оставен да носи сам отговорността на раменете си и той установи, че тя доста тежеше. Предполагаше, че въпреки това е в доста по-завидно положение от ранените, бездомните или убитите, но не намираше голямо успокоение от мисълта.

— Колко са мъртвите досега? — Беше задал въпроса неволно, по инерция, като дете, което не спира да чопли коричката на рана. — Какви са загубите ни?

— Боевете на стената на Касамир са тежки. Тези в завзетите вече части на крайните квартали — още по-свирепи. Загубите и на двете страни са огромни. Бих казал, по хиляда от всяка страна.

Джизал преглътна надигналата се в устата му горчилка. Замисли се за сбирщината от защитници при западната порта, на площада, който със сигурност беше прегазен от гуркулските легиони. Обикновени хора, с надежди и очаквания към него. Опита да си представи как изглеждат хиляда мъртви. Представи си сто трупа, наредени един до друг, в редици. Умножи редиците по десет. Хиляда. Зъбите му захапаха вече изгризания до месото нокът на палеца.

— И много повече ранени, естествено — добави Варуз. Ако с новината за броя на мъртвите беше забил ножа, с тази за ранените — го завъртя рязко в раната. — Всъщност не ни достига място за тях. Имаме два крайни квартала, в най-добрия случай частично окупирани от врага, а горящите им снаряди се сипят в центъра на града.

Джизал плъзна език във все още чувствителната дупка между зъбите си и си спомни болките, с които всяко друсване на каруцата по време на пътуването през необятната долина пронизваше лицето му.

— Отворете Агрионт за ранените и бездомните. Сега, когато армията я няма, вътре има предостатъчно място. Казармите ще поберат хиляди. Разполагаме и с провизиите.

— Рисковано е — поклати плешивата си глава Баяз. — Няма как да знаем кого пускаме в Агрионт. Гуркулски агенти. Шпиони на Калул. Не всички са това, което изглеждат.

— Готов съм да поема този риск — скръцна със зъби Джизал. — Аз крал ли съм, или не?

— Крал сте — изръмжа Баяз, — и аз горещо ви съветвам да се държите като такъв. Сега не е време за сантименталност. Врагът приближава стената на Арнолт. На места е само на две мили от мястото, на което стоим в момента.

— Две мили? — промърмори Джизал и тревожният му поглед се насочи отново на запад. От това разстояние стената на Арнолт беше просто сива линия между сградите, тънка, крехка и тревожно близко. Внезапно го обзе страх. Не гузната тревога за хипотетични хора сред дима на крайните квартали, а съвсем реален — за собствения му живот. Като онзи, който беше изпитал между камъните, когато двамата войници вървяха към него с намерението да го убият. Сигурно беше сбъркал, като не напусна града, докато имаше възможност да го направи. А може би все още имаше начин…

— Ще се бия или ще умра редом с хората на Съюза! — извика, ядосан и на собственото си малодушие, и на Баяз. — Щом те са готови да умрат за мен, аз съм готов да умра за тях! — Обърна гръб на Първия магус. — Маршал Варуз, отворете Агрионт. Ако трябва, напълнете и двореца с ранени.

Маршалът погледна крадешком към Баяз, после се поклони сковано.

— Добре, Ваше Величество, ще организирам болници за ранените в Агрионт, а казармите ще подслонят бездомните. Дворецът засега по-добре да остане затворен, поне докато положението не се влоши повече.

Джизал не смееше да мисли как точно щеше изглежда това „повече“.

— Добре, добре. Погрижете се. — Изтри навлажнените си очи и тръгна към стълбището. От дима е. Просто от дима.

 

 

Кралица Терез седеше сама пред прозореца на огромната спалня.

Графиня Шалир все още се спотайваше някъде в двореца, но явно си беше научила урока и внимаваше да не се изпречва на пътя на Джизал. Останалите придворни дами бяха изпратени обратно в Талинс, преди гуркулите да блокират пристанището. На Джизал му се искаше да бе пратил и кралицата с тях, но за съжаление това не можеше да стане.

Терез дори не го погледна, докато затваряше вратата след себе си. Потисна въздишката си, докато влачеше уморено крака по пода. Ботушите му бяха изцапани от калта и ситния дъжд, а кожата му беше потъмняла от саждите във въздуха.

— Внасяш кал и мръсотия — каза с леден глас кралицата, отново без да го поглежда.

— Войната е мръсна работа, любов моя. — Видя как лицето й потрепери от отвращение при последните думи и от това му се прииска да се смее и плаче едновременно. Без да свали ботушите си, се стовари тежко на стола срещу нея, знаеше, че това ще я вбеси. Всъщност каквото и да направеше, ефектът щеше да е същият.

— Нужно ли е да се приближаваш до мен, особено в този вид? — сопна се тя.

— Няма как! Все пак си ми жена.

— Не и по свой избор.

— Изборът не беше и мой, но аз поне се опитвам да оправя нещата доколкото е възможно! Ако щеш вярвай, но бих предпочел да съм женен за някой, който не ме мрази! — Прокара ръка през косата си и се насили да потисне надигащия се в гърдите му гняв. — Но нека не пренасяме битките тук, моля. Навън има предостатъчно. Повече, отколкото мога да понеса! Не може ли поне… да се държим цивилизовано един с друг?

Тя го изгледа замислено.

— Как го правиш?

— Кое?

— Това, да не спираш да опитваш.

Джизал си позволи лека усмивка.

— Мислех, че ако не друго, поне настоятелността ми може да те впечатли. — Тя не се усмихна, но Джизал долови едва забележимо омекване в твърдото й изражение. Не смееше да се надява дори, че най-накрая кралицата може да позатопли хладното си отношение към него, но беше готов да се вкопчи във всяка прашинка надежда. В последно време надеждите бяха истинска рядкост. Наведе се към нея и я погледна настоятелно в очите. — Съвсем ясно ми даде да разбера колко ниско е мнението ти за мен, но аз не те виня за това. Повярвай ми, аз самият нямам много високо мнение за себе си. Но се опитвам… с всички сили да бъда по-добър човек.

Едното ъгълче на устните на Терез се повдигна в тъжна, но все пак усмивка. За най-голяма негова изненада, тя се пресегна и постави нежно ръка на бузата му. Гърлото му се стегна, усети как кожата му изтръпва под пръстите й.

— Как не разбираш, че аз те ненавиждам? — попита тя и Джизал усети как го сковава студ. — Ненавиждам външния ти вид, докосването ти, гласа ти. Мразя това място и всички в него. Колкото по-скоро гуркулите го изгорят до основи, толкова по-добре за мен. — Тя свали ръка, обърна се бавно към прозореца и бледата му светлина попадна върху перфектния й профил.

— Мисля, че довечера ще спя другаде. — Джизал бавно се изправи. — Тази стая е прекалено студена.

— Най-после.

Какво ужасно проклятие е да получиш всичко, за което някога си мечтал. Когато блясъкът от сънищата ти се окаже просто лъскава дрънкулка, оставаш без нищо, дори без мечти. Всичко, за което Джизал беше мечтал — власт, слава, величие — се оказа само прах. Сега единственото, което искаше, бе живота си от преди да се изпълнят мечтите му. Но връщане назад нямаше. По никакъв начин.

Нямаше какво повече да каже. Обърна се сковано и затътри крака към вратата.